Андрю Клаван
Нито дума (26)

Десет

В бръшляна пееха врабчета и цикади. Агата стоеше до печката в кухнята. Носеше престилка в бяло и оранжево, старата престилка на майка си. Разбъркваше купа с тесто за палачинки с дървена лъжица. Тананикаше си и се усмихваше.

Навън белият карамфил се бе загубил сред полските цветя. Тази мисъл я тормозеше. Най-после тя остави дървената лъжица и отиде до вратата на къщичката. Излезе на ливадата.

След миг вече бе насред полето, а къщичката бе останала далеч зад нея. Отвсякъде я заобикаляха полски цветя. Усещаше меките им листенца и хладните стъбла под пръстите си. Искаше й се да не бе излизала от къщата.

И тогава видя белия карамфил. Стресна се, защото едва не го бе настъпила. Протегна ръка, за да го вземе…

Но в същия миг карамфилът порозовя. Цветът сякаш се надигна от стъблото му. Розовото потъмня и стана карминено. Аги загледа ужасено как карминеното капе от листенцата на карамфила и попива в земята, която потъмняваше от червени локви…

— Джеси! — извика Аги стреснато и се огледа диво.

Мечето на дъщеря й лежеше до нея.

— Господи! — прошепна тя.

Беше заспала. Как можеше да заспи…

Бързо погледна часовника си. Девет и петдесет. Само за минута… Беше задрямала само за минута. Тя огледа дългата стая. Работната й маса до вратата, масата за хранене до стената, празното пространство за игра… Нищо не се беше случило. Нищо не се беше променило. Никой не беше влязъл и телефонът не беше звъннал.

Но защо не звънна? Защо телефонът не звънна?

Аги разтърка очи. Трябваше да стане и да се раздвижи. Беше седяла неподвижно прекалено дълго. Откак детектив Д’Анунцио, мъжът, когото тя смяташе за детектив Д’Анунцио, си тръгна преди около час и половина, тя се опитваше да сведе движенията си до минимум. Страхуваше се да не направи нещо, което да предизвика подозренията на похитителите. Страхуваше се да не направи жест, изпълнен с надежда, нетърпение или очакване. Да не направи нещо, което да ги накара да заподозрат, че водопроводчикът всъщност е ченге, че тя е успяла да уведоми полицията под носа им, че ченгетата сега са по петите им.

Приятна и успокояваща мисъл — полицаи, хванали се на работа. Армия от професионалисти. Навън из улиците. Те знаеха какво правят.

Но защо…

Агата пропъди досадния глас от ума си. Стана и прокара ръка през косата си. Все още се чувстваше леко замаяна.

Влезе в кухнята. Градска кухня, тясна, бяла. Но все пак й напомни за съня й. Бе стояла в кухнята, облечена в престилката на майка си… Не можеше да си спомни останалото.

Наля си вода и я изпи жадно.

Защо телефонът не звънна, когато Д’Анунцио беше тук? Защо не звънна така, както бе станало при идването на Били Прайс?

Агата затвори очи, стисна устни и заповяда:

— Престани!

Всичко щеше да се оправи. Полицаите бяха там навън. Детектив Д’Анунцио. Той беше там навън. Също и всичките му мъжествени приятели. Аги си представи плътните им гласове: „Хайде, момчета, да открием хлапето!“. Представи си как решително прибират пистолетите си в презраменните кобури.

Остави чашата на плота. Ръката й трепереше.

Но защо…

„Не мърдай!“ — чу тя мъжествените гласове на ченгетата. Бам! Бам! Похитителите се олюляха и паднаха назад с оцъклени очи. А утре заглавието на първа страница на „Дейли Нюз“ щеше да гласи: „Спасение!“. А под него щеше да има снимка на Аги, паднала на колене и прегърнала Джесика. Притиснала до себе си малкото топло телце…

Агата изхлипа. Вдигна треперещата си ръка към устата и бавно избърса устните си.

Да, но… Защо… Защо телефонът не звънна?

— Млъкни! — заповяда си тя.

Излезе от кухнята, която бе започнала да й се струва прекалено тясна, и се върна във всекидневната. Отиде до библиотеката, завъртя се да тръгне обратно, но спря.

„Стой спокойно! Не им позволявай да видят… Не…“

Застина на мястото си. Онова, което я караше да се разхожда нервно, все още се движеше в нея, направо подскачаше. Агата си пое дълбоко дъх и се опита да го успокои.

„Просто не са ме наблюдавали известно време — помисли си тя. — Затова и проклетият телефон не звънна. Или пък камерите са се повредили. Или пък не са изпитали подозрения към един прост водопроводчик. Затова.“ Имаше много причини, основателни причини да не се обадят и да я заплашват, както направиха при идването на Били Прайс…

Но пък Д’Анунцио можеше въобще да не е ченге. Можеше да е един от тях. Дори Прайс можеше да е един от тях.

Агата вдигна ръка и разтърка челото си. Главата я болеше. Къде беше Нейтън? Трябваше да се срещне с похитителите в девет. Защо не се прибираше? Защо не водеше Джесика у дома?

И защо проклетият телефон не звънна?

Онова нещо, което я караше да се разхожда нервно, заподскача из вътрешностите й като мексиканската мишка в рисуваните филмчета на Джеси. Аги искаше да се удари по корема, за да го спре. Искаше й се да започне да си скубе косата. Искаше да изтръгне всички ужасни въпроси от ума си. „Детектив Д’Анунцио е там навън — повтори си тя. — Заедно с другите детективи. Те ще спасят бебето ми.“

Застана разтреперана до библиотеката и се опита да не заплаче. Не искаше да я видят как плаче. Уплаши се да не изпадне в истерия. Трябваше да се съсредоточи. Тя се замисли за Д’Анунцио. Младо, интелигентно лице. Наблюдателни очи, на които можеш да се довериш. Глас на ченге. Въпроси на ченге.

„Как изглежда Джесика? На колко години е? Ами похитителите? Нещо, което да подсказва къде се намират? Шум по линията? Случайно изпусната дума?“

— Случайна грешка — прошепна Агата.

Откъде детективът знаеше името на Джесика?

Стомахът й се сви, коленете й омекнаха и тя се подпря на библиотеката.

Беше ли му казала името на Джесика? Не можеше да си спомни. Не. Или пък му го беше казала. Нямаше никакъв спомен. Може да го беше казала на Били Прайс. Да, разбира се, точно така. Само че, докато го избутваше към вратата, бе прекалено паникьосана, за да се сети за това.

„Дъщеря ми беше отвлечена. Наблюдават апартамента ми. Обади се в полицията.“

Да, но…

Да, веднъж Прайс видя Джесика пред асансьора и Агата ги запозна. Беше му казала, че името на дъщеря й е Джесика. А после, когато Прайс се бе обадил на детектива, вероятно той го бе попитал как е името на момиченцето. И Прайс му е съобщил, че се казва Джесика.

Но дали Д’Анунцио не трябваше да попита и нея? Поне за да потвърди името на детето. Би трябвало да я попита: „Казва се Джесика, нали?“.

А това пък водеше до още един интересен въпрос: защо шибаният телефон не звънна, докато той беше тук?

Агата не можеше да стои на едно място. Заразхожда се колкото се може по-бавно. Тръгна към спалнята. Очите й се стрелкаха от място на място: масата, лампионът, вратата, телефонът…

— Нейтън — каза тя тихичко.

Къде беше той? Защо още не се бе върнал? Трябваше да се срещне с тях в девет. Да им каже онова, което искаха да узнаят, и…

Не мърдай! Бам!

И те щяха да му върнат Джесика. Това вече трябваше да е станало. Нейтън трябваше да се е прибрал. Беше почти… Агата погледна часовника си. Беше почти…

Тя спря и застана в коридора. Пред нея имаше две врати — спалнята вдясно и…

Десет, помисли си тя. Почти десет. Стрелката се премести на дванадесет. Точно десет часът.

Тръгна по коридора. Опита се да върви спокойно. Една стъпка, две стъпки… Всеки момент сега…

Зави наляво и влезе в банята. Запали лампата и застана до мивката. Трябваше да направи нещо, за да не я заподозрат. Тя взе кърпа от шкафа, пусна водата и я намокри. Всеки момент…

„Господи!“ — помисли си тя, когато се видя в огледалото. Лицето й беше пепеляво. Рижавата й коса висеше на влажни от потта кичури. Кръглите й бузи бяха изпъстрени с червени петна, а устните й — почти бели.

„Сякаш съм болна от седмици.“

Агата започна да бърше лицето си с треперещи ръце. Съсредоточи се върху ъгълчето на окото си, сякаш там имаше нещо, което я дразнеше. Действаше бавно и внимателно. Трябваше да си остави достатъчно време, докато…

— Хайде де — прошепна тя. — Давай. Време е.

Избърса окото си и се наведе към огледалото.

— Хайде — повтори тя. — Давай.

И тогава го чу. Точно навреме. Десет и една минута.

Започна като ниско ръмжене. После серия от влажни гърлени прокашляния. Накрая започна да плюе.

Агата затвори очи от облекчение.

— Давенето в десет — прошепна тя и едва потисна лудешкия си смях.

Господин Плоткин започна отново. През отдушника долетя гърленото му ръмжене.

Агата продължи да бърше окото си и каза високо:

— Господин Плоткин.

Той се закашля отново. Аги го чу как плюе в клозета.

— Господин Плоткин — повтори тя.

— Какво? — най-после изсумтя той. — Какво?

Аги си пое дълбоко дъх. Ръката й трепереше толкова силно, че й се наложи да се подпре на мивката.

— Господин Плоткин…

Тя преглътна тежко. Гласът й също трепереше.

— Да? Какво? — долетя отговор от решетката на отдушника.

— Господин Плоткин, чувате ли ме?

Последва дълго мълчание. Агата се насили да вдигне кърпата отново и я поднесе към устните си.

— Чувате ли ме? — повтори тя по-високо.

— Дали ви чувам? Какво е това? Изпробване на комуникационна система за спешни случаи?

Дрезгавият глас на стареца бе загубил еврейския си акцент, но интонацията му си беше същата.

— Чувам ви. И вие ме чувате. Можем да се слушаме един друг в банята. Коя сте вие?

Агата въздъхна облекчено и се вторачи в образа си в огледалото и изплашените си, замаяни очи.

— Хей! — извика господин Плоткин. — Хей!

— Аз съм Аги Конрад — каза тя.

Нова пауза.

— Аха.

Гласът беше равен и безстрастен. Аги си представи кръглото безбрадо лице на стареца. Начинът, по който той стоеше мълчаливо, когато се срещаха в асансьора.

Леката усмивка, която хвърляше на Джесика, когато тя го поздравеше.

— Какво? Притеснявате един стар човек, защото кашля? Повярвайте ми, госпожо, и за мен не е никак забавно.

— Господин Плоткин — прекъсна го Агата. — Имам нужда от помощ.

Сълзите й потекоха. Тя ги избърса с кърпата и продължи:

— Имам нужда от помощ. Моля ви.

Тонът на стареца мигновено се промени.

— Какво? Болна ли сте? Какво има? Не можете да отидете до телефона, а имате нужда от лекар? Какво има?

— Имам нужда от полицията — отговори Агата.

Сълзите й потекоха още по-силно и тя покри очи с кърпата.

— Обадете се на детектив Д’Анунцио в Мидтаун Саут. Ако той не е там, помолете да говорите с някой друг. Дъщеря ми беше отвлечена. Похитителите наблюдават апартамента ми. Кажете на детектив Д’Анунцио, че трябва да поговоря с него… той може вече да знае, не съм… просто му кажете да не идва тук, а да влезе у вас и да говори с мен през отдушника, както правим сега… господин Плоткин… — Аги замълча за момент и изплака в кърпата. — Господин Плоткин, внимавайте, защото не знам какво става. Не знам на кого мога да се доверя, а тези хора са опасни… те са…

Не можа да довърши и заплака. Отгоре не дойде никакъв отговор. Стори й се, че тишината продължава цяла вечност.

После вдигна лице нагоре. Сълзите й потекоха по бузите. Тя примигна и се вгледа в тъмнината, сякаш се опитваше да види стареца от другата страна.

Най-после чу гласа му, който промърмори меко и нежно:

— Дръж се, Аги. Помощта идва.