Карл Май
То-кай-хун (4)

4.
РАЗМЯНАТА

Яздехме бързо. Следите на команчите бяха ясни и не се бавихме да ги търсим. Индсманите препускаха поне със същата скорост като нас и понеже не бяха чакали вожда си да ги догони, изглежда ни най-малко не се тревожеха за него. До вечерта ни оставаха още два часа, когато съобщих на спътниците си, че сме вече близо до Жълтата планина. Тогава Пъркинс попита:

— И сега право там ли отиваме?

— Не. Това би означавало да провалим всичко.

— Защо?

— Защото вождът е с нас. Команчите не бива да го виждат преди да са освободили пленниците, а може би и тогава все още не, тъй като не съм му обещавал да го пусна.

— Но нали трябва да узнаят, че сме го пленили! Кой ще им го каже?

— Ти, мистър Пъркинс — отговорих му най-сериозно, макар че само исках да се пошегувам.

— Аз ли? — изплашено възкликна той. — Да не би да трябва да им занеса тотема? Десет пъти по-лесно е добре да пазиш вожда, отколкото да отидеш при воините му, за да преговаряш с тях. Много се опасявам, че ще извърша някои необмислени неща, с които мога да ви докарам голяма беля.

— Ти си така откровен, както обичам да са към мен всички хора. Но щом не си дотам умен, как мога да ти поверя охраната на вожда?

— Можеш, сър, можеш! — увери ме той с облекчение. — Когато се върнеш, ще завариш вожда точно както си го и оставил.

— Да, добре ще го пазим — потвърди Джафар. — Не съм страхливец, а не съм и от глупавите.

Да, наистина той не изглеждаше нито глупав, нито страхлив. Към него хранех по-голямо доверие, отколкото към Пъркинс.

Какво ли можех да направя? Един от нас трябваше да отиде при индианците, а това бе рискована задача, за която беше необходим истински мъж. С нея нямаше да се справи нито Джафар, комуто липсваха каквито и да било познания за тукашните порядки и обичаи, нито Пъркинс, който не притежаваше нужната смелост. И тъй, бях принуден да им поверя вожда.

Известно ми беше мястото, където се намираха гробовете на вождовете. Откъм южната страна на Макик Натун равнината се врязва в планината така, че образува нещо като „залив“, а заобикалящите го склонове са доста стръмни. Четирите гроба бяха разположени близо един до друг в западния край на „залива“ където не се виждаха дървета, а само храсталаци. В дъното на „залива“ от жълтеникавите скали бликаше изворче. Вероятно точно там команчите се бяха разположили на лагер. Мястото в близост до гробовете бе съвсем открито. В резултат на честите посещения и тържествените церемонии растящите наоколо храсти бяха унищожени и изчезнали. Затова пък надясно и наляво извън „залива“, което ще рече на изток и на запад, храсталаците продължаваха, опасвайки полите на планината. Това обстоятелство ми осигуряваше голямо предимство. И така, споменатият „залив“ на Макик Натун бе мястото където щеше да се реши съдбата на пленниците. В случая и моят живот висеше на косъм, защото ако навсякъде другаде индианецът може да бъде склонен да сключи мир, то край гробовете на падналите в боя вождове той се ръководи единствено от омразата, изпълва го чувството за мъст и ето защо точно това място беше зле избрано за нашия план. Но нямахме друг избор. Не можехме спокойно да изчакваме, понеже още на следващата сутрин пленниците щяха да бъдат избити.

Следвахме дирята на команчите докато на север пред нас изникна Жълтата планина и до нея ни остана още около половин час езда. После се отклонихме на запад, като отначало продължихме успоредно с Макик Натун, а после свърнахме право към нея, но спряхме преди да я достигнем.

— Тук ли ще слезем ок конете? — попита Пъркинс.

— Да — отговорих му. — Продължим ли до самата планина където има храсти и дървета, не е изключено докато отсъствам ненадейно да бъдете нападнати. И един-единствен индианец стига, за да ви застреля от засада и да освободи вожда.

— Хмм, прав си!

— А тук местността е открита и още отдалече ще забележите приближаването на всеки човек. Следователно не може и дума да става за изненадващо нападение. Появят ли се повече индианци, което не очаквам, имате възможност да насочите пушките си във всички посоки и да ги държите в шах. Дори в най-лошия случай, ако поради голямото им числено превъзходство не сте в състояние да окажете съпротива, ще е достатъчна заплахата, че ще убиете вожда, за да ги задържите на разстояние от себе си. Сега ще отида да потърся команчите и предварително не мога да кажа колко време ще ми е необходимо, за да изпълня задачата си.

— Well! Значи оставаме тук! Да слизаме от конете! Скочихме на земята и свалихме То-кай-хун от седлото. После самият, аз го вързах така, че можех спокойно да се отдалеча. След като Джафар и Пъркинс вързаха конете за забити в земята колчета и седнаха до команча, аз им напомних:

— Пазете го добре! Не слушайте нито приказките, нито молбите, нито обещанията му и не допускайте никой да се приближава до вас!

— Добре, добре! Пожелаваме ти в изпълнението на твоята задача толкова голям късмет, колкото голяма ще е и нашата бдителност.

Всъщност тези приказки би трябвало да ме успокоят, ала когато пак се метнах на коня си и продължих към планината отново ме обзе безпокойство. До настъпването на тъмнината имаше не повече от час и половина, срокът, в който исках да освободя белите. Но тъй като знаех колко бавно и предпазливо индианците имаха навик да водят подобни преговори, налагаше се да побързам. И така, отправих се в тръс към гробовете на вождовете, като пътем предвидливо проверих пушките и револверите си. В случай, че се стигнеше до враждебни действия, бях принуден да разчитам единствено на себе си.

Както вече споменах храсталаците опасваха подножието на планината и по-нататък в западна посока. За да ме забележат колкото бе възможно по-късно, аз използвах за прикритие всеки един храст по пътя ми.

Така стигнах до „залива“ и свърнах около ъгъла, образуван от растителността. След като бързо обходих с поглед цялото място забелязах, че индианците са се разположили да бивакуват в дъното при водата, точно както бях предполагал. Само неколцина от тях се намираха в ляво при четирите гроба. Бяха се заели с украсата за утрешното празненство — забиваха в земята копията, си и окачаха на тях своите амулети. Малко по-напред пасяха конете им.

Забелязаха ме веднага щом свърнах в „залива“. Тук, на това толкова свято за тях място един бледолик! И то когато бяха изровили бойната секира! Беше толкова нечувано, че отначало се възцари дълбока тишина. Но после ордата нададе такъв рев, който просто ме прониза до мозъка на костите. Команчите грабнаха оръжията си и се втурнаха към мен.

— Тихо, млъкнете! — надвиках крясъците им. — Чуйте какво ще ви кажа!

При тези думи развъртях тежкия Мечкоубиец на всички страни, за да задържа на почетно разстояние няколко типа, които се бяха озовали в опасна близост до мен. Така не един и двама направиха не дотам приятно запознанство с приклада му. Крясъците им се усилиха и те направиха опит да се нахвърлят върху мен. Тогава един възрастен втори вожд успя да ги надвика:

— Уф, уф! Мълчете, воини на команчите! Маниту ни изпрати голям улов. Този човек е от най-прочутите бледолики. Утре ще умре на кола на мъчението заедно с другите бели.

Хвърлих поглед над главите на индианците към дъното на „залива“. Там лежаха на земята шестимата пленници.

След като команчите се подчиниха на стария вожд и млъкнаха, той тържествуващо продължи:

— Не разпознах веднага този бледолик мъж, понеже не е облечен в дрехите на прериен ловец. Воини на команчите, чуйте името му! Той е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка… Поразяващата ръка! — разнесоха се наоколо учудени, но същевременно и заплашителни гласове, а застаналите най-близо до мен неволно отстъпиха назад.

— Да, наистина съм Поразяващата ръка, приятел и брат на всички червенокожи мъже, които обичат доброто и мразят злото — обадих се отново. — Аз няма да умра тук при вас на кола на мъченията, защото ме изпраща вашият вожд То-кай-хун. Идвам като негов пратеник и няма нужда аз да убивам онзи, който би дръзнал да посегне на мен, понеже То-кай-хун ще го накаже.

Думите ми прозвучаха толкова уверено, че наистина оказаха очаквания ефект. Команчите отстъпиха още по-назад и шепнешком започнаха, да си разменят различни догадки. Отправените към мен погледи бяха враждебни, ала си личеше, че в техните очи съм неприятел, когото не смееха да нападнат. Единствено старият пристъпи крачка към мен и ми подвикна:

— То-кай-хун ли те изпращал? Това е лъжа!

— Кой може да твърди, че Олд Шетърхенд някога е лъгал? — попитах аз.

— Аз! — отвърна ми той.

— Кога и къде?

— На времето когато ти беше наш пленник и все пак ни избяга.

— Самият ти лъжеш! Я кажи по-ясно каква лъжа съм изрекъл тогава?

— Излъга ни не с думи, а с делата си. Представи се за наш приятел, а постъпи като наш враг.

— От устата ти се сипят само неистини. Нима синът на То-кай-хун не беше в ръцете ми? Не му ли подарих живота, не го ли доведох при вас здрав и читав? И каква ми беше наградата? Отнесохте се към мен като към ваш пленник! Е, чие поведение е било осъдително? Моето, или вашето?

— Позволихме ти да си отидеш, а ти освободи и другите пленници! — отвърна старият вече не дотам уверено.

— Те бяха мои спътници, а събранието на вашите мъдри мъже им върна свободата.

— Защото ти ги принуди с юмрука си и с твоите пушки. Не си наш приятел, нито брат и То-кай-хун не те е изпратил при нас!

— Но е точно така както ти казвам: той ме изпраща!

— Можеш ли да го докажеш?

— Да.

— Уф! Как ли гърмящата змия ще докаже, че не е отровна? Отвори устата си да ни обясниш, а после ще разбереш дали ще ти повярваме!

— Ще ми повярвате, понеже ви нося един тотем.

— Тотем ли? От То-кай-хун? Той изостана от нас. Защо ни изпраща вестоносец? Защо не дойде самият той?

— Защото не може. Кой го замества, когато отсъства?

— Аз.

— Умееш ли да разчиташ тотеми?

— Да. Неколцина от нас могат това.

— Ето го.

Извадих листовете от джоба си и ги подадох на стария. Той ги пое и нареди на хората си:

— Обградете този бледолик и не му позволявайте да направи нито една крачка. Той иска да ни измами. Тотемите се правят от кожа, а не от туй нещо дето бледоликите го наричат хартия. Такава хартия никога не може да има стойността на тотем!

Аха! Няма стойността на тотем! Ето защо е бил онзи доволен поглед на вожда, когато му казах да изобрази всичко върху листовете! Тези рисунки не важаха като тотем, те изобщо не ме закриляха! Е, въпреки това имах достатъчно средства за защита. В резултат на заповедта на стария хората му отново се стълпиха по-близо около мен. Тогава взеха карабината „Хенри“ в ръка и им извиках:

— Отдръпнете се назад! Не сте ли чували за тази омагьосана пушка, с която мога непрекъснато да стрелям? Който посегна към оръжията си, ще получи куршум! Направете място! Нямам намерение да бягам, но ще отида там където аз искам!

Запънах спусъка на карабината „Хенри“, хванах я с дясната си ръка par pistolet^[1] и за да си пробия път накарах врания си жребец да се завърти в кръг, хвърляйки къч, а после го насочих към задния край на „залива“, където лежаха пленниците. Знаех доколко можех да рискувам. Навярно сред команчите нямаше нито един който да не беше чувал за „омагьосаната“ ми пушка. В суеверието си те смятаха автоматичната карабина за такова оръжие, срещу което съпротивата е безсмислена. Видяха, че я държа в ръка готова за стрелба и се отдръпнаха. Едва след като преминах през тълпата им, те бавно ме последваха. Само старият се осмели да се приближи повече до мен и да им подвикне:

— При пленените бледолики ли отиваш?

— Да.

— Никой не ти е позволил!

— Pshaw!

Продължавих да яздя. Тогава старият се приближи още повече, протегна ръка към юздите на жребеца ми и извика:

— Стой, иначе ще те пленим!

— Опитай! Кой ще се осмели да забрани на Олд Шетърхенд нещо, което е решил да извърши?

При тези думи аз спрях коня и насочих дулото на карабината към стария.

— Уф, уф! — изплашено възкликна той и бързо изчезна сред своите хора. Някой друг на мое място щеше да бъде смъкнат от седлото и вързан от команчите. Това не се случи с мен. Защо ли? Имаше няколко причини. Първо, те все пак знаеха, че съм изпратен от вожда им. Второ, страхът от моята карабина оказваше въздействието си. Трето, бях си извоювал сред тях такова име, което ми позволяваше да поема подобен риск. Онова, което за някой друг би било безумно дръзко начинание, за мен бе само обикновено пресмятане на всички ходове и използване на обстоятелствата. И накрая, четвърто, предварително знаех, че поведението ми направо ще ги смае. Постъпката ми в техните очи не беше проява на безумна смелост, а действие на една личност, което стоеше под закрилата на някакъв „по-висш“ амулет.

Отново насочих коня си към задния край на „залива“, откъдето ме посрещна силният вик:

— Олд Шетърхенд! Слава Богу! Да те видя тук е направо върховно преживяване!

Не сметнах за нужно да отговарям на тези думи изречени от Джим Снъфъл, защото не исках още повече да дразня команчите. Спрях до стръмните скали близо до белите, слязох от седлото и седнах на земята така, че подпрял гръб в каменната стена си осигурих безопасен тил. Индианците образуваха около мен полукръг, макар и на почетно разстояние, понеже все още държах в ръка готовата за стрелба карабина. Поне на първо време не ме застрашаваше непосредствена опасност. Старият, скрил се преди малко от уплаха, отново се появи. Направих му знак да се приближи и го подканих:

— Нека моят червенокож брат прочете тотема! От него ще разбере, че съм дошъл, за да спася от смърт То-кай-хун, вожда на команчите.

— От смърт ли? — изплашено попита той. — Нима се намира в опасност?

— И то в много голяма. Ако не се върна при него до времето, което белите наричат половин час, той сигурно ще умре.

— Уф, уф, уф, уф! — разнесоха се наоколо възклицания на уплаха.

Старият седна на земята точно срещу мен и се зае да разчита листовете. Започнах да наблюдавам лицето му по-внимателно. Навярно той бе умен, а може би и хитър втори вожд. Само след минута-две вдигна глава и ми хвърли пронизващ поглед. Беше разгадал първата група от фигурки и вече знаеше, че То-кай-хун е мой пленник. После продължи бавното и мъчително разчитане на тотема.

От този момент нататък лицето му остана безизразно. След като сложи настрана и последния лист, замисленият му поглед дълго се взира в земята. Той прехвърляше нещо през ума си и аз сметнах за неуместно да прекъсвам мислите му точно в този момент. После команчът отново вдигна поглед и го впи в мен с такъв израз, че ако не бях толкова сигурен в себе си навярно щеше да ме разтревожи.

След малко старият направи знак на един команч с яко телосложение и леки пъргави движения да се приближи до него. Започнаха тихо да разговарят без да поглеждат към мен. Това продължи доста дълго, докато най-сетне воинът стана и се върна при образувалите полукръг индианци.

Никак не ми харесваше това странно въздействие на тотема. Бях очаквал голямо вълнение сред команчите и яростни заплахи, но не и подобно необяснимо спокойствие! То ми изглеждаше направо зловещо, още повече че продължи толкова дълго. Старият все още мълчеше и гледаше безмълвно пред себе си, а наобиколилите ни червенокожи не откъсваха от него изпълнените си с нетърпеливо очакване погледи, ала той не бързаше да сложи край на мъчителното им любопитство. И ето че най-сетне се видях принуден да го попитам:

— Разбра ли моят червенокож брат тотема на вожда?

— Да — потвърди той.

Едва сега старият бавно се изправи и се обърна към своите хора със странното за мен нареждане:

— Случило се е нещо, което иначе щяхме да сметнем за невъзможно. Моите братя ще го чуят незабавно. Но нека не казват нито дума, а останат съвсем спокойни. Това е моя заповед и аз я издавам заради нашия вожд.

После отново се обърна към мен и попита:

— Поразяващата ръка е пленил То-кай-хун, така ли?

— Да — заявих аз.

— Вождът ранен ли е?

— Не е.

— С теб е имало и други двама бели, единият от които вчера незабелязано ни избяга край реката, нали?

— Да.

— Какво ще стане с То-кай-хун?

— Ако не се върна при него до четвърт час, ще трябва да умре. И така, не забравяй заповедите, които ти дават чрез тотема!

— Той ми казва, че ти ще го освободиш. Срещу какво?

— Срещу тези шестима пленници. Но всъщност нещата стоят малко по-иначе. Ще ми даде шестимата бели само, за да спаси амулета си. А кога ще получи свободата си самият той, зависи единствено от моята благосклонност.

— Така е казано в тотема. Но ние не сме принудени да се подчиним на този тотем, защото не е направен от кожа. То-кай-хун го знае много добре.

— Тогава ще се прости с живота си!

— Той няма да умре. Олд Шетърхенд е умен бледолик, но този път си е направил криво сметката.

— Можеш да бъдеш сигурен, че добре съм си направил сметката.

Казах му това, за да го подлъжа в непредпазливостта си да изпусне някоя необмислена дума. Поведението му загатваше за някакъв коварен замисъл, който исках да разкрия.

Успях да постигна целта си, понеже той отвърна следното:

— Крива ти е сметката и скоро ще го разбереш. Почакай само да се посъветвам с най-старите воини!

— Тогава не се бави, защото изтече ли споменатият срок, нищо няма да е в състояние да спаси вожда.

Въпреки подканата ми да побърза, той бавно-бавно избра неколцина от команчите, с които седна на земята и започнаха тихо да се съвещават. Останалите изпълниха заповедта му и запазиха спокойствие, ала искрящите им погледи, отправяни от време на време към мен, издаваха обзелата ги възбуда.

„Крива ти е сметката и скоро ще го разбереш“ — гласеше неговият отговор, който беше извънредно важен за мен. Той явно кроеше нещо тайно от мен. А може би то дори беше вече в ход! Но какво? Можеше да засяга единствено освобождаването на вожда. В случай, че се увенчаеше с успех, Джафар и Пъркинс щяха да попаднат в плен, а и с мен команчите щяха да се справят.

Ако вторият им вожд действително замисляше такъв план, изпълнението му съвсем не беше трудно. От тотема той знаеше, че при То-кай-хун има само двама пазачи. Срокът, който му бях дал, издаваше приблизително на какво разстояние трябваше да се търси мястото, където държахме пленника. И никак не беше трудно да го намерят, защото бе нужно само да тръгнат обратно по следите ми. Ако предположението ми беше вярно, всичко зависеше от поведението на Джафар и Пъркинс. Много важно беше дали щяха да постъпят както им бях наредил.

Старият тихо увещаваше нещо другите участници в съвещанието, които не можеха да се въздържат да не ми хвърлят от време на време подигравателни погледи. Както това, тъй и лукавата му физиономия, подсилиха убеждението ми, че съм отгатнал истината. Докато разговаряха То-кай-хун си играеше с листовете, като ту ги разгръщаше един по един, ту отново ги събираше. Свикнал на всичко да обръщам внимание, аз забелязах, че един от тях липсваше.

Ха, дали не беше дал този лист на индианеца с когото бе разговарял най-напред? Никак не е било трудно и то без да го забележа. С помощта на този къс хартия моите двама спътници лесно можеха да бъдат подведени да извършат някаква непредпазливост. Необходимо беше само някой индианец да се приближи до тях с високо вдигнат лист в ръката и да им каже, че идва от мое име и им носи указанията ми. Разтревожих се. Трябваше да разбера какво е положението. Знаех колко команчи се намират тук, така че бе нужно само да ги преброя. Понеже седях на земята не можех да виждам всички и затова се изправих на крака. За да изглежда раздвижването ми по възможност по-безобидно, аз бръкнах в кобурите на седлото и извадих парче заешко месо, което неотдавна бях прибрал там. Започнах да ям прав, като същевременно погледът ми обходи всички индианци.

Бях привлякъл вниманието им, но когато ме видяха да ям, те не придадоха никакво по-особено значение на изправянето ми. Един бял, който най-спокойно похапва, макар че се намира в бивака на враждебно настроени индианци, сигурно не е никаква причина за тревога. И тъй, взех да броя. Липсваха петима, а между тях бе и онзи червенокож, с когото старият бе разговарял най-напред. Можех ли най-спокойно да изчаквам да видя какво ще се случи? Не! Ако вождът се освободеше и успееше да стигне до лагера, ние щяхме да загубим играта. Но удадеше ли ми се да го пресрещна нейде по пътя, вероятно щях да мога да поправя нашата грешка.

Макар че до преди малко седях на земята, аз бях задържал карабината „Хенри“ в ръка, а Мечкоубиеца преметнат на гърба ми и следователно не ми се налагаше с вземането на пушките преждевременно да привлека вниманието на команчите върху себе си. Фактът, че старият бе изпратил само петима воини сигурно намираше обяснение в съображението, че непременно щях да забележа отсъствието на по-голям брой индианци. Значи само петима. Това донякъде ме успокои. Но пък толкова повече воини стояха пред мен и ако решах да тръгна, куршумите ми щяха да засвирят около мен!

В този момент старият направи знак на още няколко команчи да седнат при него. Това привлече погледите на индианците към съответното място и никой не гледаше към мен. Използвах този благоприятен миг, метнах се на седлото, пришпорих коня и в галоп се врязах сред команчите. Нарочно насочих жребеца, си към онази точка, където тълпата беше най-гъста, защото колкото по-голямо объркване настъпеше, толкова по-късно щяха да се опомнят и да ме преследват.

Прегазих петима или шестима, не по-малко съборих на земята, а после свърнах към образувания от храсталаците ъгъл, откъдето се бях появил. Останали в първите мигове на изненада безмълвни, воините нададоха в този момент яростни крясъци. Навярно после се втурнаха към конете си, обаче аз бях вече зад ъгъла и летях обратно по моите дири. Само един поглед ми показа, че петимата команчи действително бяха тръгнали по тях.

Нямаше време за губене. Пришпорих врания си жребец с най-голяма бързина. Летяхме като вихрушка между редките храсталаци. След някоя и друга минута накарах коня да излезе от тях, за да мога да хвърля поглед към откритата равнина. Аха, ей там в далечината се виждаше малка група ездачи, насочили се в галоп към планината и храсталаците! Значи номерът на петимата команчи бе успял. Бяха освободили вожда си и бяха пленили Джафар и Пъркинс. И така, пред мен имаше шестима индианци, а зад гърба ми цяла орда от над шейсет души. Но нямаше място за колебание.

Трябваше пак да заловя вожда и да освободя двамата си спътници. Но този път нямаше как да пощадя конете. Ако исках да постигна целта си, налагаше се да ги убия. Продължих да препускам до мястото, където следите излизаха от храстите и водеха през откритата прерия. Точно там спрях коня си и го погалих по врата, за да го накарам да стои спокойно — нали не биваше нито веднъж да пропускам целта си, а още по-малко пък можех да слизам от седлото, тъй като навярно щях да бъда принуден да прегазя с жребеца един или няколко команчи. Приготвих за стрелба карабината „Хенри“. Спрях зад най-крайния храст и предпазливо надникнах иззад него. Дали очакваните от мен хора щяха да минат точно оттам където се намирах? Да, в тръс те се насочиха право към мен. Вече можех да различа лицата им.

Начело яздеше вождът с пушка в ръката. Зад него следваха един до друг трима индианци, а подир тях се появиха още двама, водейки за юздите коня, на който Джафар и Пъркинс седяха заедно. Когато се приближиха на около четиридесет крачки, аз се прицелих с карабината. Конят ми стоеше неподвижно като статуя. Първият изстрел улучи животното на вожда. То направи още два-три скока и се преметна през глава. Не успях да видя в какво положение се озова То-кай-хун, понеже трябваше да насоча вниманието си към конете на неговите хора. След още пет изстрела и тези животни бързо рухнаха едно подир друго. Едва тогава хвърлих поглед към вожда. Той лежеше под своя жребец и се мъчеше да се измъкне. Пушката му беше отхвръкнала надалеч. Още двама команчи се търкаляха на земята. Другите трима се бяха изправили на крака и изплашено се взираха към мястото откъдето се разнесоха изстрелите. Нададох бойния вик на индианците и препуснах в галоп към тях. Щом ме забелязаха, те дори не помислиха за съпротива, а си плюха на петите. Останалите двама ги последваха, надавайки силни викове. И така отървах се от тях, а за да ги изплаша още повече, ги изпратих с два изстрела.

А сега към вожда! Той току-що се беше измъкнал изпод коня си и се изправяше на крака. Смуших жребеца си да мине край него и му нанесох удар с приклада, който отново го просна на земята. То-кай-хун остана да лежи в безсъзнание. Едва след това можех да помисля за спътниците си. Конят им беше спрял, защото с вързаните си на гърба ръце не можеха да го управляват. Краката им бяха завързани за стремената. Бързо скочих от седлото, срязах ремъците им и казах:

— По-късно ще говорим, а сега трябва да се махаме! По петите ми са навярно над шейсет команчи, които ме преследват. Бързо вдигнете вожда и ми го подайте!

Отново се метнах на седлото. Те скочиха на земята и повдигнаха То-кай-хун така, че да мога да го поема. Пак го сложих напреко на коня пред мен и после продължихме в галоп навътре в равнината. Не измина и минута, когато зад нас се разнесе многогласен рев. Огледах се назад и видях преследвачите. Току-що излезли от храстите, те бяха стигнали до застреляните коне, а забелязаха и петимата си другари, които, преустановили бягството си, отдалеч наблюдаваха моите действия. Конниците видяха не само нас, но и вожда в ръцете ми. Това удвои силата на гневните им викове и те се втурнаха към нас като вихрушка.

— The devil, ще ни настигнат! — завайка се изплашеният до смърт Пъркинс.

— Няма да го допусна — успокоих го аз. — Страхът ти е неоснователен, защото ние спечелихме играта.

— Дано Бог даде да си прав, макар че не виждам как ще стане това!

— Да не бързаме прекалено много! Имам намерение да ги оставя да се приближат:

Преследвачите ни бяха толкова назад, че можех да ги достигна с Мечкоубиеца, но не и с карабината „Хенри“. В този момент вождът се размърда. Трябваше да спрем, за да го вържем и затова слязохме от конете. Стегнахме ръцете му с ремък отзад на гърба при което той напълно дойде в съзнание. Видя хората му да се приближават и се опита да се съпротивлява, за да изгубим ценно време. Ала опитът му не се увенча с успех, понеже се намесихме енергично и не особено нежно.

— Качете го върху коня на мистър Джафар и там го вържете по-здраво! — помолих спътниците си.

— Защо на коня? — попита Пъркинс.

— Защото така воините му ще видят по-ясно каква хубава цел имам за карабината си.

То-кай-хун нямаше как да не разбере, че заплахата ми е сериозна и се подчиня. Но все пак кратката му съпротива ни забави толкова, че команчите значително съкратиха преднината ни.

— Ей, сегичка ще ни настигнат! — завайка се Пъркинс.

— Напротив, веднага ще спрат — отвърнах аз, — учтиво ще ги помоля за това.

При тези думи взех мечкоубиеца, прицелих се и стрелях с двете цеви. Два коня рухнаха на земята, като повлякоха и ездачите си. Останалите индианци продължиха да препускат. Тогава насочих към тях карабината „Хенри“ и с шест последователни изстрела повалих също толкова коне. Едва тогава те спряха и нададоха яростни крясъци. Използвах тези мигове, за да заредя пушките си и заплаших То-кай-хун:

— Погледни слънцето, виж колко ниско е слязло вече! Щом изчезне ще те застрелям, ако преди това не ми бъдат предадени пленените бледолики. Олд Шетърхенд никога не се кълне, но моите думи са като клетва. Не разчитай повече на снизхождението ми. То просто изчезна.

С израз на превъзходство вождът ми се ухили от коня и отговори:

— Разумът няма да ти позволи да го сториш. Аз съм твой заложник и не можеш да си позволиш да ме ликвидираш. Нали искаш да спасиш бледоликите! А това е възможно да стане само докато съм в ръцете ти. Така че заканата ти ме разсмива.

Сега бе вече мой ред да му се изсмея в лицето и да му кажа:

— То-кай-хун се мисли за много умен и е убеден, че е надхитрил Олд Шетърхенд. Но което смяташ за хитрост не е нищо друго освен късогледство. Да, аз гледам на теб като на заложник, когото искам да разменя срещу бледоликите. Затова те и подканих още сега да извършим размяната. Ала ти се опъваш и така сам режеш клона на който седиш. Свобода срещу свобода, живот срещу живот! Предадеш ли ми пленниците и аз ще те пусна да си вървиш. Откажеш ли, значи желаеш смъртта им, а в такъв случай ще те застрелям. И тъй, не се пазари, ами използвай времето, което бързо тече. На слънцето му остава да се спусне само още две педи, а тогава ще залезе и твоят живот!

Изглежда вождът се беше решил на най-лошото, защото забил мрачния си поглед в земята той безмълвно чакаше и чакаше, докато на слънцето му остана най-много минута, за да докосне хоризонта. Тогава Джафар взе пушката си и каза:

— Време е, мистър Шетърхенд. Кой ще стреля? Аз или ти?

— И двамата — отвърнах аз.

— Не, и тримата — намеси се Пъркинс. — Няма да позволя единствено на вас да се падне славата да избавите човечеството от този мерзавец. Сър, ти само дай знак!

Едновременно с подканата си отправена към мен, той се прицели с пушката си във вожда. Аз вдигнах карабината, погледнах към слънцето и отговорих:

— Добре, съгласен съм. Целете се в главата му! Нека смъртта разкъса слабоумния му мозък. После ще му вземем скалпа и амулета и ще ги хвърлим на прерийните вълци, за да не може душата му да отиде във Вечните ловни полета.

Когато То-кай-хун видя дулата на три пушки насочени към челото му, той най-сетне се отказа от упорството си и извика:

— Не стреляйте! Готов съм да направя каквото искате.

— Извикай на воините си да развържат пленниците и да ни ги изпратят! — подканих го аз. — Но преди това трябва да им върнат всичко, каквото са им взели. Ако липсва и най-дребният предмет, ще получиш определените за теб куршуми.

— Всичко ще им бъде върнато. Но тогава и ти ще ме освободиш, нали?

— Да. След като бледоликите дойдат при нас с цялото си имущество, ще проявя милосърдие и ще те пусна. Ще подкрепим споразумението си с лулата на мира.

— Тогава ще извикам един от моите воини и ще му наредя как да постъпят.

— Направи го! Така ще е по-добре, отколкото ако даваш заповедите си от разстояние.

Той подвикна към хората си някакво име, нареди на човека да дойде при нас, като му даде уверението, че нищо лошо няма да му се случи. Команчът се подчини и изпълнен с подозрения се приближи на коня си. То-кай-хун му обясни какво трябва да се направи. Воинът остана видимо разочарован, ала не възрази нито с една дума, а веднага се отдалечи. Изпълнени с голямо напрежение ние го проследихме с очи, за да видим какво ще е въздействието на неговото известие върху индсманите.

Команчите се стълпиха в кръг около него. Скоро след тях се забеляза неспокойно раздвижване, ала иначе останаха тихи. Бяха разбрали, че са принудени да се подчинят и мълчаливо се примириха с неизбежното. След някоя и друга минута кръгът им се разтвори и ние видяхме пленниците да се появяват на конете си. Носеха пушките си и бързо препуснаха към нас. Те водеха за юздите и коня на Пъркинс. Нито един червенокож не ги последва. Двамата Снъфълси яздеха начело върху мулетата си. Преди още да стигнат до нас, Джим ми подвикна:

— Слава Богу, че пак сме заедно, мистър Шетърхенд! Уверявам те, че за нас това е върховно преживяване! И ако някога до края на живота си забравим какво ти дължим, нека ни излапа първата срещнала ни мечка! Нали, драги ми Тим!

— Йес. Този път смъртта се беше промъкнала дяволски близо до нас. Но как можахме да постъпим толкоз глупаво и да…

— Я не се ядосвай, мистър Тим Снъфъл — засмях се аз, — и не ми говори за благодарност! И аз неведнъж съм предприемал подобно неволно стремглаво спускане от някоя височина като теб. Впрочем върнаха ли ви всички неща?

— Да.

— Всичко? Който установи, че му липсва някакъв предмет, нека се обади!

Оказа се, че червенокожите бяха задържали само някои дреболии. Това бяха все такива предмети, които лесно можехме да прежалим. И тъй, отказах се от допълнителни изисквания, които само биха довели до продължителни разправии и загуба на време още повече, че бе започнало да се смрачава. Наредих да свалят ремъците на вожда, тъй че сам да може да слезе от коня. Освободените пленници се опитаха да се впуснат в продължителен и оживен разговор с Джафар и Пъркинс, но аз им обърнах внимание на това, че размяната на въпроси и отговори трябва да се отложи за по-късно и подканих вожда да седне на земята. После се настаних до него и натъпках с тютюн моя калюмет.

Повторих още веднъж поставените от мен условия, като особено подчертах, че в бъдеще То-кай-хун трябваше да се откаже от каквито и да било враждебни действия срещу всеки от нас. После, по познатия вече начин, дръпнах шест пъти от лулата, издухах дима в четирите посоки на света, към небето и към земята и го подканих да направи същото. Той изпълни моето желание, върна ми лулата, изправи се на крака и ме попита:

— Разменихме калюмета помежду си. Сега свободен ли съм?

— Да — потвърдих аз. — Можеш да се върнеш при воините си.

То-кай-хун направи няколко крачки. После спря, обърна се към мен и каза:

— Олд Шетърхенд е най-хитрият измежду всички бледолики. Той е запознат с обичаите на червенокожите мъже почти толкава добре колкото ги знаят и самите те. Но все пак има още нещо, което не му е известно.

След тези думи се отдалечи.

— Чу ли, сър? — попита Джим. — Прозвуча като закана. Веднага му изпрати един куршум.

— И през ум не ми минава! Подарих му живота и свободата, и ще удържа на думата си.

— Но дали и той ще удържи на своята?

— Това си е негова работа. Преди всичко трябва да се махнем оттук колкото е възможно по-бързо. И така, на конете!

— А накъде ще яздим?

— Нека най-напред изчезнем от очите на команчите. Индианците посрещнаха вожда си със същото мълчание, с което преди малко приеха и неговата заповед. Когато видяха, че напускаме мястото никой от тях не направи и опит да тръгне подир нас. След кратко време ги изгубихме от погледа си.

Съобразявайки се с терена, избрах да тръгнем на запад и запазихме тази посока чак до падането на пълния мрак. В случай, че команчите все пак решаха да ни преследват, нямаше как да ни забележат. Тогава спрях коня си и казах:

— А сега преди всичко трябва да се разберем накъде ще поемам. Мистър Джахар, ти искаш да се отправиш към Ню Мексико. Имаш ли предвид някой точно определен маршрут?

— Да — отговори Пъркинс вместо персиеца. — От Бийвър Крийк искаме да се насочим към Хейзълстрейтс, ако знаеш къде се намира това място, сър.

— Бил съм вече там.

— Well. Но сега не сме по бреговете на Бийвър Крийк, а край Макик Натун и никак не е лесно да се ориентираме още повече през нощта.

— Що се отнася до това, няма защо да се тревожиш. Ще ви водя дотам, откъдето и сами ще можете да се оправите.

— Откъдето сами ще можем да се оправим ли, сър? Но не и нататък, така ли?

— Не. Аз трябва да пътувам на юг. А когато ще можете вече сами да намерите пътя, няма за имате нужда от мен. След тези думи Джафар се намеси:

— Възможно е да се откажем от познанията ти като водач из тази страна, но не и от теб самия. Не забравяй от какви опасности се отървахме току-що и какви все още ни предстоят!

— Мистър Джафар, навярно си знаел, че тук съществуват опасности и добре си се подготвил за тях. Имаш трима водачи и двама слуги, а като прибавиш към тях и Снъфълсите, това са общо осем мъже, които не бива толкоз лесно да се обезкуражават. Аз дойдох съвсем сам чак от планините Гро Вантър, яздейки почти непрекъснато през земите на вражески настроени индианци и никога не съм се страхувал.

— Е да, такъв си ти! Не можеш ли да останеш заедно с нас поне докато премине опасността от команчите?

— Хмм! Всъщност нямам толкова време.

— Въпреки това те моля да останеш. За теб съм чужд човек и заради мен няма да направиш такава жертва, но направи я поне заради твоя хаджи Халеф Омар, на когото съм гостувал!

— Йес, послушай го, сър! — намеси се и Тим Снъфъл, който иначе говореше съвсем малко. — Мога да ти докажа, че си ни много необходим.

— Така ли? Е, ами тогава докажи го, драги ми Тим!

— Лесна работа! Я погледни шестимата джентълмени: този чужденец и неговите слуги и скаути! Нима те всичките не попаднаха в ръцете на червенокожите?

— Така е.

— Значи признаващ, че безспорно се нуждаят от помощ?

— Но нали вие двамата сте с тях.

— Ние ли? Pshaw! Двамата Снъфълси! Досега наистина си въобразявахме, че сме кой знае колко храбри и оправни мъжаги, но повече няма да го твърдя. Сами се навряхме в ръцете на команчите като невръстни хлапета. Нима можем ние двамата да предложим на тези шестима джентълмени истинска помощ и подкрепа? Без теб всички ние утре щяхме да умрем от изтезания. Ето ти доказателство, че още се нуждаем от теб. Прав ли съм или не?

— Но драги ми Тим, какво те прихвана!? — слисано възкликна Джим. — Не мога да те позная. През целия си живот не си изричал толкоз много думи наведнъж!

— Well! Никак не ми беше лесно. Предпочитам да спя заедно с някоя гризли в бърлогата й, отколкото да държа речи, ала ми се струва, че в случая бе крайно необходимо.

Джафар повтори молбата си, подкрепена и от останалите, тъй че накрая заявих:

— Е добре, нека бъде както искате! Ще ви придружа до границата на Ню Мексико, но само при едно условие.

— И какво е то? — попита Джим.

— Да се вслушвате в онова, което ви казвам и да не предприемате нищо без предварително да сте ме питали.

Джим се поколеба, веднага да се съгласи с толкова откровеното ми искане, но вместо него незабавно се обади брат му:

— Това се разбира от само себе си! Ако Олд Шетърхенд остане с нас, ще трябва да се подчиняваме на волята му.

Джафар с удоволствие се съгласи и двамата му слуги нямаше какво да кажат. Пъркинс знаеше как се беше провинил и не посмя да противоречи. Останалите скаути изобщо бяха скромни хора и се радваха, че се отървават от всяка отговорност. Те с радост изявиха съгласието си, тъй че в крайна сметка Джим се видя принуден да направи следната забележка:

— Не ми се ще да ме държите отговорен за каквото и да било. Само си мислех, че и аз имам уста, за да казвам от време на време по някоя дума. Значи си убеден, въпреки нощната тъма да намериш верния път?

— Да.

— И колко дълго ще яздим? Да не би да пътуваме без почивка до зазоряване?

— Не. Не бива да искам от вас такова пренапрежение. Били сте вързани и сигурно не сте спали много.

— Това е вярно. Поне аз не можах да мигна и ще ти призная, че днес непременно трябва да поспя един час.

— Ще поспиш и по-дълго. Ще яздим дотам, докъдето можем да предположим, че утре няма да сме заплашени от команчите.

— А-а! Значи им нямаш доверие? Въпреки лулата на мира?

— Да, въпреки нея. Последните думи на вожда, които ми подхвърли, изглежда наистина са закана.

— Тъй си и мислех! Той каза, че имало нещо дето не си го знаел. Да можехме само да се досетим какво ли е имал предвид!

Вече не е нужно да се досещам, понеже го знам. Ние пушихме от моя калюмет, а не от неговия.

— Че има ли някакво значение?

— Всъщност няма. Между почтени хора е все едно дали се използва калюмета на едната страна, или на другата. Обаче, ако индианецът крои някаква подлост, той не предлага за церемонията своята лула, а пуши от лулата на противника си. И после си служи с претекста, че сключеното споразумение имало сила само когато е подпечатано с дима от неговия калюмет. Според възгледите му подобно вероломство, което още отначало е влизало в плановете му, е напълно оправдано.

— Това ли е имал вождът предвид? Всъщност е трябвало да ти мине през ума!

— Наистина ми мина.

— Но все пак използва собствената си лула. Защо?

— Защото той нямаше веднага да даде своята, а щеше да започне да го увърта по какви ли не начини. Щеше да мине време и така щеше да постигне целта си.

— Каква цел?

— Да се стъмни. Тогава нямаше да имаме възможност да наблюдаваме хората му и те щяха да се приближат и да ни нападнат. То-кай-хун желаеше да спечели време. И аз предпочетох да не искам неговата лула, само и само, за да осуетя плановете му.

— Но сега вождът на команчите няма да удържи на думата си и ще ни преследва.

— Много е вероятно. Ала няма да ни намери, понеже ще стигнем толкова далеч, че навярно утре сутринта индианците няма да успеят вече да различат следите ни. Ще ги заблудим като ги подлъжем да тръгнат в невярна посока. Хейзълстрейтс се намира на запад от тук, а ние ще поемем на юг и ще яздим докато стигнем до камениста земя и там ще свърнем на запад.

— Well! Хитро измислено, сър! Команчите ще тръгнат подир нас на юг и ще продължат в същата посока. Така ще се отървем от тях. Застани начело и ни води накъдето искаш! Не е разумно да се бавим по-дълго на това място.

— Не е, трябва да изчезваме. Индианците видяха, че се отдалечаваме на запад и все пак не е изключено да им хрумне мисълта да ни преследват в тази посока поне на известно разстояние.

— Да, трябва да се съобразяваме с това, макар че не биха могли да ни причинят никаква неприятност, понеже ще ги чуем още отдалече.

До полунощ яздихме на юг, а после свърнахме под прав ъгъл на запад. Бях убеден, че ако на следващия ден преди обед около единайсет часа команчите стигнеха до това място, нямаше вече да видят дирята ни и нямаше да забележат, че подобно на бягащия заек внезапно бяхме свърнали встрани. Продължихме в същата посока повече от час, докато най-сетне ездачите така се умориха, че се наложи да спрем. Разположихме се на бивак.

Още на пътя мъжете обсъдиха надълго и нашироко последното ни приключение, но без да вземем участие в разговора им и можеше да се очаква, че щяха бързо да заспят. Само привидно определих последователността на постовете като поех първите два часа. Когато времето ми изтече, аз не събудих следващия, а останах на поста си до зазоряване. Едва тогава вдигнах всички на крак и хората ми бяха благодарни за тази малка жертва.

Преди да предприеме това пътуване Джафар се беше запасил с предостатъчно провизии, носени от едно товарно животно. То също беше попаднало в ръцете на команчите. Те бяха изяли голяма част от хранителните запаси, но все пак бе останало значително количество, което бяха принудени да върнат. И така, имахме какво да ядем и не беше нужно да губим време в ловуване. След кратката закуска можехме незабавно да тръгнем на път.

Снощи бях яздил сам начело без да участвам в разговора на другите. А и не можех да обръщам особено внимание на приказките им, защото заради тъмнината трябваше да насоча цялото си внимание към местностите през които минавахме както и към малкото звезди по небето, служещи ми като пътепоказатели; Но и не беше необходимо да се заслушвам в разказите им, понеже каквото сам не бях видял или чул, можех лесно да го отгатна. Ала рано сутринта, когато в един момент конят на Пъркинс се изравни с моя, използвах случая да го попитам:

— Изглежда вчера напълно забравихте за какво ви бях помолил тъй настоятелно — зорко да охранявате вожда и да не допускате да ви надхитрят по никакъв начин.

— Знаех си, че няма да ни се разминат упреците, мистър Шетърхенд.

— Да не би да са незаслужени?

— Хмм! Лесно ти е да говориш така. Е, след като видя какво стана, знаеш как се стигна до там. Но ние не можехме да се досетим как стоят нещата.

— Pshaw!

Намирахте се в открита равнина и имахте възможност да се защитите с куршумите си срещу всеки. Вождът беше вързан добре и нямаше как да ви избяга. Можеш да си представиш изумлението ми, когато на връщане видях каква каша сте забъркали. И чия работа беше това? На неколцина нищо й никакви команчи, които толкова лесно можехте да очистите с пушките си. Но дори и това не е било нужно. Трябваше само да им покажете оръжията си, за да ги накарате да стоят на почетно разстояние.

— Но нали им ги показахме.

— И въпреки всичко ви надхитриха, така ли? Е, как всъщност постигнахте този гениален „успех“?

— За всичко е виновно онова глупаво парче хартия.

— Аха, тъй си и мислех!

— С него червенокожите успяха да ни измамят. Когато им извикахме да спрат, ако не искат да се запознаят с куршумите ни, те слязоха от конете и един от тях размаха белия лист във високо вдигнатата си ръка. Той ни подвикна, че си ни написал тази „говоряща хартия“ и трябвало да ни я предаде.

— И вие му повярвахте?

— Защо не? Каза ни, че всичко било уредено, и че си се намирал при пленниците, които щели да бъдат освободени веднага щом доведем вожда. Всичко си ни бил писал върху хартията. Следователно трябваше да я прочетем и ето защо разрешихме на онези негодници да дойдат при нас.

— Каква непредпазливост! Достатъчно е било само един от тях да ви я донесе. Трябваше да забраните на другите да се приближават.

— Много си прав, но кой да си помисли подобно нещо, когато подлеците идват да ти покажат черно на бяло написано послание? Взех го от индианеца и тъкмо се канех да го прочета и те се нахвърлиха върху нас. При това действаха толкова бързо, че не ни остана никакво време за съпротива и се видяхме вързани преди да разберем какво точно става. Излишно е да казвам, че освободиха вожда.

— Наистина е излишно. Но докато сме заедно вече много ще внимавам да не пилея доверието си на вятъра.

Пъркинс намусено промърмори някаква забележка под носа си и побърза да се отдръпне по-надалеч. Съвестта на другите също не бе кой знае колко по-чиста. Всички бяха вършили грешки и понеже си помислиха, че ще ги укорявам гледаха да яздят по-назад. Ето защо останах съвсем сам начело на малкия ни отряд.

Няколко пъти се приближи само Джафар, за да ми прочете някои особено хубави места от своя Хафис. Той често вземаше тази книга в ръка и затова постоянно изоставаше, което ме караше от време на време предупредително да му подвиквам.

По обед разрешихме на конете си два часа почивка, а вечерта спряхме да лагеруваме край малко езеро със застояла вода — единствената в цялата местност. Макар да не можехме да пием от нея, то поне конете утолиха жаждата си. Този път разпределих постовете така, че да остана свободен и да имам възможност да спя цялата нощ, което ми бе крайно необходимо. През изминалия ден се бях изтощил не по-малко от другите и имах право на тази малка отстъпка още повече, че единствено на мен бе предоставена грижата да избирам пътя и да осигурявам безопасността на спътниците си.

Всъщност още същата вечер можехме да стигнем до Хейзълстрейтс, но обстоятелството, че отначало яздихме пет часа в южна посока, бе причина да изгубим толкова много време, че едва ли щяхме да се доберем до споменатата местност преди обяд на следващия ден. Установихме се на бивак, когато се беше вече стъмнило и не ми бе възможно да претърся околностите. Нямаше как да се забележат дори евентуално оставените по земята следи.

Но поне успях да обиколя из храсталаците, растящи около езерцето, и се убедих, че сме сами в местността.

След като се събудихме сутринта, най-напред закусихме. През нощта конете ни бяха пасли наоколо до насита, а и храстите им се бяха усладили. И в момента моят вран жребец още пощипваше от техните листа и млади филизи. Приближих се до него, за да го оседлая. Докато вършех тази работа погледът ми падна върху храста от който конят ми се беше „гощавал“ и веднага забелязах, че малко преди нас тук несъмнено е имало и други хора и ездитни животни. Тръгнах от храст на храст и скоро предположението ми се потвърди. После претърсих за следи и земята наоколо. Това не остана незабелязано от спътниците ми и Джим Снъфъл попита:

— Сър, изгуби ли нищо? Ще ти помогнем да го намериш.

— Нищо не съм загубил — отвърнах аз. — Но търся следи от ездачите, които са били вчера тук преди нас.

— Ездачи ли? Тук? Откъде ти хрумна тази мисъл?

— Огледай откъснатите от конете връхчета на клонките по околните храсти!

Той изпълни подканата ми и после заяви:

— Прав си, мистър Шетърхенд. Има разлика. Някои от местата, където са прекършени са пресни, а други — по-стари. Но това може да се обясни съвсем лесно.

— Как?

— Старите места са оставени от конете ни още снощи, а пресните са от тази сутрин.

— Я Погледни това клонче! То доказва, че върхът му не е откъснат снощи, а доста по-рано, понеже краят му съвсем е потъмнял.

— Но в такъв случай би трябвало по земята да се виждат отпечатъци от крака и копита.

— Сигурно ги е имало, ала са били заличени от нас и от конете ни. Но дори и да не беше неволната ни грешка изобщо не е възможно да се запазят следи от вчера по обед до сега, освен ако не са оставени в меката почва до самата вода. Елате да ги потърсим!

Веднага щом се приближихме до езерцето ту един, ту друг от нас не можа да се сдържи да не възкликне от изненада. Открихме следи и от хора, и от коне. Хората са носили мокасини, а конете не бяха подковани.

— Индианци, индианци са били! — извика Джим Снъфъл. — Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес — кимна брат му и се наведе, за да разгледа един от отпечатъците съсредоточено и обстойно.

— И изглежда хич не са били малко! Мистър Шетърхенд, ти какво ще кажеш?

— Да, доста хора са били. — отвърнах аз. — Жалко, че вчера пристигнахме тук след като се беше стъмнило твърде много, за да забележим тези следи! Щяхме да можем да преброим индианците.

— Не можем ли да установим броя им и сега?

— Едва ли! По груба преценка са били далеч над трийсет. Невъзможно е да се каже нещо по-определено.

— Какви ли са били хората?

— Команчи, понеже по това време по тези места няма други индианци.

— Но не е То-кай-хун с неговите воини, нали?

— Хм! Не е изключено. Ала това би могло да стане само в случай, че той не ни е преследвал, а незабавно след тръгването ни е потеглил право към Хейзълстрейтс, като е яздил през цялата нощ.

— Че каква ли работа има там?

— И аз се питам това. Нали се канеше с воините си да изпълни бойния танц при гробовете на техните вождове и да се допита до свещените амулети. Нито дума не споменаха за Хейзълстрейтс. Но ето че ми хрумна нещо! Възможно е да е узнал накъде ще яздим.

— Нали някой от нас би трябвало да му го е казал.

— Разбира се.

— Но кой? Сигурно никой не би извършил глупостта да му издаде нашата следваща цел.

— О, що се отнася до вършенето на глупости, то не е чак толкова голяма рядкост. Да не би пленниците да са споменали нещо за Хейзълстрейтс в присъствието на пазачите си?

— Нито дума — отговори един от двамата водачи на Джафар. Към уверението му се присъединиха и двамата му слуги.

— Ами вие, Джим и Тим?

— И ние не сме — заяви Джим. — Невъзможно е от нас да са чули нещо, защото научихме за Хейзълстрейтс едва след като вчера бяхме освободени и не се намирахме вече при команчите.

— Значи остава само една възможност, а именно, ако мистър Джафар и мистър Пъркинс са говорили за плановете ни и то когато вчера ги оставих сами да пазят вожда.

При тези думи Пъркинс припряно извика:

— Какво си мислиш за мен, сър! Не съм толкова луд да издам пътя ни на този червенокож сатана!

— Значи и това отпада. Тогава си имаме работа с някакъв друг отряд на команчите. Няма как да разберем откъде са дошли тези индианци, понеже следите им не могат вече да бъдат разчетени. И така, остава ни само да научим накъде са се отправили, а и това няма да е лесно, ако не и невъзможно.

Обходих цялото място в по-широк кръг, ала напразно. По земята не личеше ни най-малкият отпечатък. Въпреки всичко нямахме основание за по-голяма тревога от онова, което ни даваше фактът, че тук просто са бивакували индианци. Бяха дошли от някъде и бяха отишли кой знае накъде. Но нямахме никаква причина да допуснем, че са се насочили към Хейзълстрейтс. Налагаше се пътем да сме извънредно внимателни. Това бе всичко, каквото можехме да направим.

И така, напуснахме бивака и скоро излязохме на една равнина, която приличаше на обширно голо плато и се простираше в посока от север на юг, като на запад започваше постепенно да се издига нагоре. Както знаех, пътят през нея водеше към Хейзълстрейтс, място, наречено така заради масово растящите лешникови храсталаци, които бяха толкова високи, че сред тях спокойно можеше да се скрие и по-многоброен конен отряд.

По пътя ни неколкократно ми се наложи да напомням на Джафар да побърза. Този персийски ценител на поезията винаги отделяше много повече внимание на своя любим поет, отколкото на местностите през които минавахме.