Карл Май
То-кай-хун (3)

3.
СТАРИЯТ ВОЖД

Преди всичко трябваше много да внимавам краката ми да не оставят видими отпечатъци. В това отношение чак до самата гора нямаше защо да полагам кой знае какви усилия, понеже избирах само голите места лишени от всякаква трева. Там земята така бе опечена от слънцето, че приличаше на камък и по нея не оставаха следи. Впрочем бях сигурен, че не можеше да се очаква индианците да се появят откъм тази страна.

Но в гората работата стана по-трудна. Там почвата беше мека и се видях принуден да пълзя на четири крака. Не се колебаех накъде да се отправя. Известна ми беше посоката откъдето идваха команчите и следователно знаех къде щяха да навлязат в гората. От тази точка вероятно те щяха да поемат по права линия към издълбаното от пороищата корито, за да се доберат до водата. И тъкмо там смятах да се скрия.

Ако можех да си позволя да вървя най-спокойно, щях да стигна до мястото най-много за пет минути, ала при дадените обстоятелства ми бе необходим цял час, за да се озова при споменатото корито. Там взех да се оглеждам, нали трябваше да се скрия, но къде? Не се наложи дълго да търся. Наблизо лежеше повалено дърво, цялото обрасло с див бръшлян. Обвивното растение бе оплело с вейките си и съседните храсти по такъв начин, че те бяха започнали да съхнат, а бръшлянът образуваше гъст зелен покрив, под който можех добре да се скрият Не беше трудно да предположа, че няма да съм единственото същество, потърсило там убежище. Пропълзях навътре в това скривалище като непрекъснато ръчках насам-натам с приклада на Мечкоубиеца и наистина подплаших какви ли не живи твари. Сред тях имаше дори две гърмящи змии, които побягнаха. Те бяха твърде лоша компания за мен и добре, че не се нахвърлиха веднага върху смутителя на спокойствието им. Навярно скоро се бяха нахранили, а ако тези животни са сити, човек няма защо чак толкова да се страхува от тях.

Навлязох колкото бе възможно по-навътре под бръшляна като много внимавах да не откъсна някоя вейка, която би могла да ме издаде на команчите. Понеже можеше да се предположи, че престоят ми на това място нямаше да е съвсем кратък, разположих се по възможност по-удобно и зачаках развоя на нещата. При подобни обстоятелства времето се влачи много бавно, минутите се превръщат в часове. Не беше изключено индианците малко да се отклонят от посоката, водеща право към водата и да навлязат в гората на някое друго място. В такъв случай изпълнението на моя план щеше да бъде затруднено.

Ето защо се зарадвах, когато най-сетне долових шум, който се приближаваше. Команчите идваха.

Отначало видях само двама червенокожи, яздещи на известно разстояние пред другите, за да търсят подходящо място. Те се огледаха и единият от тях се обади:

— Тук е хубаво за бивак. Нека моят брат слезе от коня, а аз ще доведа другите.

Той пое в обратна посока, докато неговият спътник скочи от седлото и отведе жребеца си на водопой. Не след дълго се зададе целият отряд, но без вожда. Видях двамата слуги на Джафар, както и двамата му водачи, които бяха вързани, и за моя голяма радост забелязах и Снъфълсите. Те бяха здрави и читави и яздеха своите мулета. Хитростта ми беше успяла — индианците бяха намерили двете животни. Неколцина команчи свалиха пленниците от седлата и ги сложиха легнали на земята. Скоро и червенокожите насядаха, като оставиха конете си свободно да пасат трева или да пощипват от шумата на храсталаците. Едва сега можех да бъда сигурен, че следата ми няма да бъде открита.

Обстоятелството, че вождът не се появи веднага с другите индианци можеше само да ме радва. То-кай-хун чувстваше, че е под достойнството му да язди заедно с обикновените воини и затова изоставаше малко назад. Ако и по-късно пак постъпваше така, очаквах да не потегли на път едновременно с хората си, а няколко минути след тях. В такъв случай щях да мога да го пленя, ако още преди това не се откриеше някаква друга възможност за постигането на тази цел.

Най-после, с около четвърт час закъснение, се появи и То-кай-хун. Той слезе от коня си и седна на земята близо до поваленото дърво, под чиято бръшлянова покривка се бях притаил. Вождът натъпка своя калюмет с тютюн и без да каже нито дума започна бавно и спокойно да подръпва от него. Хората му също мълчаха. След като за последен път смукна от лулата, той отново я окачи на врата си и се обърна към двамата команчи, които първи се бяха появили:

— Нека моите млади воини докарат двамата бледолики наричани Снъфълси.

Джим и Тим бяха довлечени като чували и захвърлени пред краката на То-кай-хун. Една-две минути вождът оглежда лицата им, а после продума:

— Нека двамата Снъфълси чуят какво имам да им казвам и най-после ми отговорят без да лъжат. При Макик Натун те ще посрещнат смъртта вързани на кола на мъченията. Но ако бъдат откровени, ще им върнем свободата. Познават ли бледоликия, който беше наш пленник и снощи изчезна в тъмнината по толкова загадъчен начин?

Джим отговори:

— Задаваш ни този въпрос за трети път и за трети път ти отговарям същото — не го познаваме.

— Но знаете къде отиде, нали?

— Не.

— Той беше толкова здраво вързан, че не е могъл сам да се освободи.

— Сигурно се лъжеш. Сам се с развързал.

— Малко преди това аз лично проверих ремъците му и всичко беше наред. Там сигурно е имало и друг човек, който ги е срязал.

— Да измъкне един пленник измежду седемдесет индианци? Трябва да е бил някой безумно смел мъж. Няма разумен човек, който да поеме такъв риск.

— Има един, но наистина е един-единствен.

— Че кой ли може да е той?

— Поразяващата ръка. Познавам този бледолик крастав пес. На времето го бях пленил, ала той ни принуди да го освободим. Онова, което се случи снощи ми прилича много на негово дело. Ако не знаех, че в момента се намира далеч на север, за да отмъсти за смъртта на не по-малко краставия си брат Винету, щях да помисля, че е нейде наблизо. Заедно с брат си ти си се промъкнал тайно към бивака ни тъкмо когато пленникът ни избяга и следователно сигурно знаете кой го е освободил.

— Не, не знаем.

— Това е лъжа, която ще ви струва живота. Ако ни кажете истината, ще ви подарим свободата.

— И това е лъжа! Знам, че с обещанието си искаш само да ни накараш да проговорим.

— То-кай-хун изпълнява каквото обещае!

— Pshaw! Ще ти повярваме, ако изпушиш с нас калюмета.

— То-кай-хун не пуши лулата на мира с пленници!

— Ето, виждаш ли, искаш да ни измамиш! Изровили сте секирата на войната и следователно всеки бял, попаднал в ръцете ви е загубен. Дори и да е вярно казаното от теб и ние признаем всичко каквото ни е известно, ти пак няма да удържиш на думата си и ще наредиш да ни убият.

До този момент вождът се държеше спокойно. Беше се надявал да накара Джим да проговори. Но след като се видя излъган, той гневно избухна:

— А какво ще каже другият Снъфъл? И той ли нищо няма да признае?

— He — отвърна Тим в своя лаконичен стил.

— Тогава ще ви кажа, че сте се досетили за истината — въпреки всичко, пак щяхте да умрете. Но щяхме да ви застреляме, а такава смърт е бърза. Ала тъй като муцуните ви са забравили да говорят, ще ги накараме да вият и да стенат. Ще трябва да понесете всички мъчения каквито изобщо можем да измислим!

— Pshaw, не ни е страх.

— Мълчи! Няма какво повече да говорим. Пленникът изчезна без да можем да си обясним как. Нищо! Вместо него заловихме други двама, така че пак не губим. Тази вечер ще пристигнем при Макик Натун и още утре сутринта ще ви вържем на кола на мъченията.

Той стана, за да се отдалечи с гордо вдигната глава, като преди това с висок глас заповяда:

— Моите братя могат да тръгват, защото конете им вече се напиха с вода. Скоро ще ги последвам.

При последните думи на вожда трябваше да положа усилия да се овладея и да не направя от радост някое непредпазливо движение, което можеше да ме издаде. Имах всички основания да се надявам, че начинанието ми ще има добър край. Индианците от ново вързаха пленниците върху конете, после се метнаха на седлата и потеглиха на път. Вождът не се виждаше. Жребецът му стоеше зад моето скривалище и смъкваше шумата от клоните на храсталака. В случай че То-кай-хун се върнеше при коня си от посоката в която се беше отдалечил, непременно щеше да мине край мен.

Зачаках в голямо напрежение. Изминаха пет, десет и почти петнайсетина минути. Ето че най-сетне То-кай-хун се зададе. Десницата му стискаше пушката, а лявата му ръка придържаше пред гърдите двата края на одеялото, което беше наметнал върху плещите си. Пропуснах го да мине край скривалището ми. Той посегна към коня си, ала сочната шума изглежда бе твърде вкусна и отначало жребецът отказа да се подчини.

Шумът от тъпчещите земята копита заглуши шумоленето на бръшляна, което предизвиках, докато се провирах между вейките му. После с няколко крачки се озовах зад гърба на червенокожия. Той рязко дръпна юздата на коня, за да го приближи до себе си и вече вдигаше крак, за да го възседне, когато сложих лявата си ръка на рамото му докато в десницата ми бе насочения към главата му револвер. Казах му:

— Нека То-кай-хун почака малко. Трябва да разговарям с него.

Той светкавично се обърна. Поради странното ми облекло команчът не можа веднага да ме познае, обаче само след секунди по лицето му се изписа уплаха и той възкликна:

— Олд Шетърхенд!… Олд…!

— Да, Олд Шетърхенд е тук — кимнах аз, — „краставият пес“, за когото ти смяташе, че се намира далеч на север. Не мърдай, иначе ще те застрелям!

Но вождът не беше човек, който можеше да бъде скован от уплаха по-дълго от десетина секунди. На лицето му бързо се появи израз на безразличие и вече напълно спокоен, той каза:

— Уф! Наистина си ти. Както чувам си ни подслушвал. За какво искаш да разговаряме?

Вождът не смееше да влезе в схватка с мен, първо защото го превъзхождах и второ, защото виждаше насоченото към него дуло на револвера и беше убеден, че при най-малкото му движение щях да стрелям. Гледах То-кай-хун право в очите, понеже те сигурно щяха да ми издадат неговите мисли. И ето погледът му се плъзна малко настрани от мен. Извърнах леко глава и хвърлих поглед назад. Аха, с един светкавичен скок той се канеше да се шмугне в храсталака! Дали да си направя удоволствието да го оставя да побегне? Да! Във всички случаи ми беше в ръцете! Ето защо не го хванах здраво и му отговорих:

— Ще говорим за твоите пленници, които трябва да освободиш.

— Да ги освободя ли? Ние сме изровили томахока срещу бледоликите и всеки бял, когото заловим, ще бъде вързан на кола на мъ…

То-кай-хун не продължи, а при последната дума мигновено се обърна и се втурна сред храстите. Последвах го бавно, като взех да удрям с ръце по клоните, за да вдигна по-голям шум и се развиках, сякаш тичах с все сила:

— Стой, стой! Спри, иначе ще те застрелям!

Ударите ми по храстите трябваше да го накарат да повярва, че тичам по петите му. После се върнах при неговия кон и извадих от джоба си един ремък, който бях прибрал още снощи при освобождаването на Джафар. С този ремък вързах един от задните крака на коня за изскочилия от земята корен на най-близкия храст и бързо пропълзях обратно в скривалището си. Жребецът остана спокоен и продължи да пощипва сочните листа.

Предполагах, че команчът ще бяга само донякъде, а после предпазливо ще се върне обратно, за да вземе коня си, понеже не можеше да се лиши от него, а и на врата му висеше неговият амулет, за който индианецът ще рискува живота си и сто пъти. А дори и предположението ми да се окажеше погрешно и се откажеше от жребеца си, вождът щеше да е принуден пеша да догонва хората си, докато аз имах възможност да го преследвам на собствения му кон и щях бързо да го настигна. Между листата направих малък отвор, който ми позволяваше да гледам на всички страни. Сигурно То-кай-хун нямаше да се върне от посоката накъдето беше избягал, още повече като смяташе, че съм по петите му. Тъй че вниманието ми не бе насочено натам.

Ето че след около пет минути забелязах как точно пред мен клонките на един от храстите леко помръднаха. После те се разтвориха и между тях се появи лицето на вожда. Той хвърли поглед към коня си, не ме видя наоколо, помисли, че все още го преследвам и се втурна към жребеца си, за да офейка незабавно. Не забеляза ремъка, метна се на гърба му и се опита да го пришпори. Конят не можа да тръгне. То-кай-хун потърси причината, забеляза, че единият крак на животното е вързан и слезе, за да отстрани тази пречка. Още докато се навеждаше, аз се озовах зад гърба му и го заговорих:

— Знаех си, че То-кай-хун иска само малко да се поразходи. Затова не му попречих, а зачаках връщането му.

Той подскочи като ужилен и втренчи в мен слисания си поглед. Усмихнато се взрях в разкривеното му от ярост лице и продължих:

— Но за да не му хрумне пак да тръгне на разходка, ще му покажа, че се намира при Поразяващата ръка.

Пушката се беше изплъзнала от ръката на вожда, но в този миг той посегна към пояса си, за да измъкне своя нож. В същата секунда юмрукът ми го удари по главата и То-кай-хун рухна на земята.

Най-напред развързах коня и го възседнах, за да проверя дали ще ми се подчинява. Заедно с индианеца на седлото и трите пушки в ръцете си, аз не можех много-много да разчитам на изкуството си в ездата. Жребецът се противи само кратко време. После навярно проумя, че съпротивата му е безполезна. Слязох от него, преметнах през рамо трите карабини, вдигнах вожда на коня, а след като пак яхнах животното, наместих пленника напреко пред мен и поех обратно към Джафар и Пъркинс.

Отначало, докато минавах през храстите, имах известни трудности, но щом оставих гората зад гърба си, препуснах в галоп. Двамата ме забелязаха още отдалече.

— Слава Богу! Ето че се върна! — посрещна ме Пъркинс. — Аха, водиш ни някакъв индианец! Кой е той?

— Погледнете го, де! — отвърнах аз, когато стигнах при тях.

— Аллах, Аллах! — възкликна Джафар. — Та това е белокосият вожд, който искаше да ни избие!

— Някой друг едва ли може да ни е от полза. Я го поемете! Трябва да го вържем.

Докато връзвахме команча, аз им разказах как бях успял да го пленя. Моите спътници се надпреварваха кой по-шумно да изрази учудването си, но се наложи набързо да ги прекъсна, понеже забелязах, че То-кай-хун дойде в съзнание. Той отвори очи, огледа ни подред, а после пак ги затвори. Трябваше първо да събере мислите си. Скоро отново отвори очи, прониза ме с поглед на най-непримирима омраза, и като скръцна със зъби процеди:

— Това куче ме плени, но моите воини ще се върнат, ще го пребият с тояги и ще ме освободят!

На тази обида спокойно отговорих:

— От страна на стария вожд на команчите ще е много по-умно, ако си служи с по-учтиви думи. Животът му е в ръцете ми.

— Ти няма да ми го вземеш, понеже моите воини ще дойдат и ще те принудят да ме освободиш!

— Шепата твои команчи ли? Pshaw!

— Но те са десет пъти по седем! Ще ви смажат!

— Pshaw! Какво са седемдесет команчи срещу Поразяващата ръка! — отвърнах аз, служейки си с онзи самоуверен начин на изразяване, който е най-подходящ при преговори с тези хора.

— Седемдесет силни бизона срещу един болнав пес! — продължи вождът.

— Нима искаш да ти се смея, макар че главата ти е покрита със снега на старостта? Думите ти са плод на безсилна ярост. Аз лежах скрит сред тези седемдесет команчи без сърцето ми да се разтупти по-бързо. Помисли си, болнавият пес сред седемдесетте бизона! И те не можаха да му сторят абсолютно нищо. А той отнесе между зъбите си най-силния бизон. Колко ли плачевно е положението под побелелите ти коси! Та там би трябвало да живее разумът на зрялата възраст, а както си личи няма нищо друго, освен безразсъдството на момчешките години.

То-кай-хун не отговори… Беше се засрамил и мрачно гледаше пред себе си. Използвах тази пауза, за да претърся торбите, окачени от двете страни на коня му: Едната съдържаше сушено месо и други хранителни провизии, муниции и различни предмети от които индианецът не може да се лиши по време на боен поход. Във втората торба имаше по-различни неща. Най-напред измъкнах един портфейл.

— Това е мое! — извика Джафар. — Портфейлът съдържа важни бележки, книжни пари и чекове.

— Тогава провери дали все още всичко е налице! — Подадох портфейла на персиеца.

Той прегледа съдържанието му и установи, че нищо не липсва. После извадих кесията и часовника му. След това на бял свят се появиха какви ли не неща, обрани от неговите слуги, от водачите, а накрая и от двамата Снъфълси. Цялата плячка вождът беше задържал за себе си. Погледите, с които следеше действията ни, издаваха кипящия в него гняв. Най-сетне, когато той не бе повече в състояние да се владее, ми изкрещя:

— Вземете ги, вземете ги! Щом воините ми дойдат, ще бъдете принудени да ги върнете!

— Не, те няма да дойдат, а аз ще отида при тях и те ще могат да ми причинят някакво зло толкова, колкото навремето, когато бях твой пленник и вашите няколкостотин воини не посмяха да посегнат на мен.

— Но тогава ти подари живота на моя син и той се застъпи за теб. Само така ти се избави от смъртта.

— Не е вярно. Да, синът ти ми беше задължен. Ала аз спасих живота си, а и живота на моите хора единствено благодарение на това, че те плених. Днес се повтаря почти същата история. Ти си мой пленник и аз ще ти кажа какво трябва да направиш.

Аз съм То-кай-хун, вождът на команчите и няма да се подчиня на никой бледолик.

— Тогава с теб е свършено!

— Няма да посмееш да ми вземеш живота. Нима не се гордееш със славата, че никога не убиваш човек, ако все още имаш някакъв друг изход?

— Горд не е точната дума, но се радвам, че така говорят за мен.

— Тогава мога да съм сигурен, че няма да посегнеш на живота ми. Едва ли желаеш да си навлечеш тежкия упрек, че си убил То-кай-хун, вожда на команчите.

— Заблуждаваш се, понеже в случая и дума не може да става за убийство, а само за справедливо наказание.

— Наказание ли? За какво?

— Защото си пленил няколко бледолики и искаш да ги убиеш.

— Според законите на прерията имаш право да ме убиеш само ако съм пролял кръв. А така ли е?

— Наистина, не мога да твърдя, че си убил някой бял, но си пленил неколцина мъже.

— Но с това не съм заслужил смърт.

— Лъжеш се. Как се наказва конекрадството?

— Със смърт.

— А отвличането на хора? Да не би да се наказва с по-малка строгост?

— То-кай-хун плени бледоликите, но не ги е отвлякъл!

— Pshaw! Ако заловя и отмъкна кон, който не е моя собственост, е конекрадство. Ти плени и отвлече бледоликите и това е похищение на хора, което аз наказвам със смърт. И ако ти пронижа главата с куршум, никой няма да ме упрекне ни най-малко.

— И все пак няма да ме убиеш! — продължи да упорства той.

— Престани да се заблуждаваш! Ако не приемеш предложението, което ще ти направя, търпението ми ще се изчерпи.

— Знам го, излишно е да ми го казваш. Искаш да ти предам пленените бледолики, а в замяна на това ще ме освободиш.

— Прав си. И какво е мнението ти?

— Оставам тук и те остават наши пленници!

— Тогава си загубен!

— Pshaw! Ти си Олд Шетърхенд, човекът, който няма да пролее кръв. И затова пленниците няма да бъдат освободени.

То-кай-хун си мислеше, че държи в ръцете си по-силни козове, ала аз бях уверен в успеха си. Но Пъркинс се възмути от нахалството и твърдоглавието му и не можа да се сдържи. Гневно ми каза:

— Сър, бъди по-кратък! Продължителните преговори с този индианец го правят само по-безочлив. Нека получи куршума, който си е заслужил и да побързаме да догоним неговите хора, за да освободим белите. В никакъв случай няма да им се случи нещо лошо. Необходимо е само да уведомим команчите, че сме заловили вожда им. Тогава заради него ще се видят принудени да ги пощадят. Няма защо да им казваме, че междувременно сме пронизали с куршум твърдата му кратуна. И тъй, карай без много церемонии!

Аз кимнах и се обърнах към вожда:

— Ти чу какво каза този бледолик. Той е прав и аз ще изпълня желанието му. И тъй, за последен път те питам: ще се съгласиш ли да разменим пленниците срещу теб?

— Не, застреляйте ме щом искате! — отвърна той подигравателно.

— Мислиш, че няма да те застрелям и имаш право. Позоваваш се на моето човеколюбие, но както изглежда все още не си запознат с хитростта на Олд Шетърхенд. Аз ще те убия, но нямам предвид тялото ти, а твоята душа!

— Душата ми ли? — учуди се вождът. — Че как е възможно да пронижеш с куршум душата на човек?

— Ще ти покажа. Душата на един червенокож мъж може да бъде простреляна така, че за нея да бъдат загубени Вечните ловни полета. Мистър Пъркинс, искам да си направя удоволствието да гръмна два-три пъти с револвера си. Ще бъдеш ли така добър да държиш предмета, по който ще стрелям? Моля те, приближи се насам и протегни ръката си встрани!

Отведох го на около трийсетина крачки от вожда и го накарах да вдигне ръка в хоризонтално положение. После отидох до коня на То-кай-хун, свалих от врата му торбичката с амулета, занесох я до Пъркинс, окачих я на ръката му и казах:

— Тъй, мистър Пъркинс. В този амулет е скрита душата на То-кай-хун, вожда на команчите. Първо ще я надупча с куршумите си, а после ще изгоря цялата торбичка, за да съм съвсем сигурен, че вождът никога няма да отиде във Вечните ловни полета. След това ще го пуснем да си върви. Така тялото му изобщо няма да пострада и никой не ще може да каже, че. Олд Шетърхенд го е убил. Но той няма да има право да се върне при племето си, понеже името му ще се покрие с позор. Освен това не ще успее да възстанови предишната си репутация с набавянето на нов амулет, тъй като няма да загуби стария в битка, а ще му бъде отнет чрез хитрост и ще е така поруган, че честта на притежателя му никога вече не ще бъде възвърната.

За мое задоволство забелязах, че не си бях направил криво сметката. От ужас очите на То-кай-хун се изцъклиха. Опита се да проговори, но отначало не успя да издаде нито звук. После от устата му се изтръгна дрезгав задавен вик. Въпреки ремъците, той се напъна да се изправи, а когато вдигнах револвера си и го насочих към торбичката с амулета, пронизително изкрещя:

— Чакай! Махни оръжието! Не стреляй… не стреляй! — Аз не отпуснах ръката си, а продължих да държа револвера готов за стрелба, но извърнах глава към вожда и го попитах:

— Значи признаваш, че ако сега стрелям, честта ти и душата ти са загубени завинаги?

— Да.

— И ме молиш да не го правя, така ли?

— Да. Свали оръжието!

Тогава отпуснах ръката си с револвера и заявих:

— Навярно вече проумя, че все пак не си познавал напълно Олд Шетърхенд, но в добротата ми не си се излъгал. Готов съм да проявя милосърдие, стига да изпълниш желанието ми.

— Ще го изпълня. Бледоликите ще бъдат разменени срещу мен.

— Pshaw! Това бе условието ми до преди малко, а сега искам нещо повече.

— Какво де, какво? — попита вождът, отново обзет от страх.

— Ти си въобразяваш, че си по-умен от мен и отблъсна справедливото ми предложение. Аз запазих спокойствие, понеже знаех, че ще отстъпиш. Олд Шетърхенд не е човекът, когото можеш лесно да надхитриш. Вече имам и допълнителни условия. Решавай бързо, иначе ще стрелям.

Отново се прицелих с револвера в амулета, държан от Пъркинс, и продължих:

— Съгласен ли си пленените бледолики да бъдат незабавно освободени и собствеността да им бъде върната до най-дребния предмет?

— Да.

— Сега ще ми изработиш такъв тотем, че само показването му да е достатъчно да получа всичко, без да се излагам на опасност. Нали?

— Ще го направя.

— И никога повече няма да се държиш враждебно към тези мъже, както и срещу мен?

— Уф? Искаш прекалено много!

— Кажи да! Няма да чакам! Едно… две… тр…!

— Чакай, не стреляй! И това ти обещавам.

— Не ми е достатъчно само голо обещание. Всичко каквото уговорихме ще бъде скрепено с лулата на мира.

— Великият дух е вдигнал закрилящите си ръце от мен и ме предаде във властта ти. Трябва да направя каквото поискаш. Кога ще ме освободиш?

— Да те освободя? За това вече не може да става и дума. Предложих ти да те разменим срещу пленените бледолики. В заслепението си не се съгласи, а ми отговори подигравателно. Ето защо после ти казах, че условията ми са се променили. Ще освободиш пленниците само, за да не унищожа амулета, обаче самият ти оставаш в ръцете ми. Какво ще правя с теб и дали по-късно ще те пусна да си вървиш, зависи единствено от моето милосърдие.

— Уф, уф! — изплашено възкликна той. — Не мога да се съглася. Тяхната свобода срещу моята! Те са шестима, а аз един. Следователно давам повече от теб.

— И това го казва То-кай-хун, който е убеден, че е най-великият вожд на команчите? Аз не бих се поколебал да разменя свободата си срещу свободата на няколкостотин червенокожи воини. А ти смяташ, че имаш по-малка стойност от шестима? Едва сега за мое удивление научавам колко е ниска цената на един вожд на команчите.

Тези думи сигурно го засрамиха. Затова той се опита да поправи грешката си с думите:

— Ти знаеш, че тези бледолики не са обикновени хора. Сред тях има изтъкнати воини.

— Именно заради това би трябвало да се почувстваш поласкан, че те оценявам по-високо от вашите пленници. В никакъв случай няма да се откажа от последното си условие.

— А аз настоявам да бъда освободен срещу освобождаването на белите пленници.

— На това щях да се съглася преди малко. Но поведението ти повиши моите изисквания. Олд Шетърхенд не позволява безнаказано да се подиграват с него. И така, съгласен ли си или не?

— Не.

— Тогава гледай какво ще стане! Мистър Пъркинс, вдигни ръката си!

Той направи каквото му казах, а аз натиснах спусъка. Торбичката с амулета потрепна. Куршумът ми леко я беше засегнал. Вождът ужасено изкрещя:

— Чакай, спри, не стреляй!

— Значи ще направиш тотема, така ли?

— Да, но няма на какво да нарисувам фигурите.

Обикновено вие изрязвате външните знаци върху парче кожи с острието на нож и после ги натривате с червена боя. Но на нас ни липсва необходимата за тази цел кожа. Затова ще ти дам хартия и молив.

— Не съм се учил да пиша като белите. Не мога да направя такава „говоряща хартия“^[1].

— И не е необходимо, защото няма да я четат бели, а твоите воини. Ще ти дам няколко листа от моя бележник. Върху тях с молива ще можеш много по-лесно да нарисуваш твоите фигури, отколкото да ги изрежеш на парче кожа.

Той ме погледна замислено. После по лицето му се плъзна израз на задоволство, който за съжаление успях да разбера едва по-късно. Накрая каза:

— Както искаш. Ще опитам. Но нищо не мога да направя докато съм вързан.

— За няколко минути ще ти освободим ръцете, за да изработиш тотема.

Така и постъпихме. Аз застанах близо до него; за да предотвратя всеки опит за бягство. Доста време измина докато вождът свърши. После без да каже нито дума ми подаде листовете и най-спокойно позволи пак да го вържем.

Много важно беше внимателно да разгледам тотема, защото ако не забележех или не разберях един-единствен коварен знак, над всички ни щеше да надвисне голяма опасност. Ала не открих нищо, което да събуди подозрението ми. Тотемът бе изработен без задни мисли. Състоеше се от малки групи фигурки, каквито рисуват децата с неопитните си ръце. Първата група представляваше легнал на земята мъж с пера на главата, следователно беше индиански вожд. Той бе вързан, а над него се виждаше знака на То-кай-хун. До него имаше друга изправена човешка фигура, която във всяка ръка държеше по една пушка. Ръцете й бяха несъразмерно големи, а над главата й се виждаше изобразена и трета ръка. Това бях самият аз, Олд Шетърхенд. Отстрани до мен седяха двама мъже. Единият от тях имаше висока кръгла шапка, значи беше Джафар. Високите ботуши на другия показваха, че е бял. Тази група означаваше следното: Олд Шетърхенд, Джафар и един друг бледолик са пленили То-кай-хун.

По подобен начин бяха нарисувани и останалите групи, чрез които вождът искаше да изрази какво би трябвало да стане според нашето споразумение. Наистина, понеже фигурите бяха изобразени по детски маниер, бе необходима голяма проницателност и въображение, за да се разгадае смисъла на всяка от тях. Но станеше ли веднъж ясен смисълът им, общото значение се разбираше от само себе си. Най-важното беше, че не открих нищо, което да ме наведе на мисълта за тайно подготвено предателство.

То-кай-хун отново беше седнал на земята и очакваше оценката ми за неговото „произведение на изкуството“. Казах му мнението си с думите:

— Доволен съм от тотема. Той съдържа всичко каквото желаех. Ние ще завържем вожда на команчите върху неговия кон и ще тръгнем по петите на воините му към Макик Натун. Може би ще ги догоним, преди да са стигнали до планината.

— Няма да ги догониш, понеже ще яздят много бързо.

— Аз мисля, че поне отначало няма да бързат кой знае колко, за да успееш да ги настигнеш.

— Няма да ме чакат, защото знаят, че обичам да изоставам и да яздя сам. Ти няма да имаш възможност да разговаряш с тях преди да спрат при Макик Натун.

Откровеността с която ми съобщи това бе наистина необичайна, но не виждах причина да не му вярвам. Нямаше да имаме никаква вреда, ако се съобразявахме с тези негови думи. Ето защо казах:

— Тогава трябва да побързаме. Ако е възможно, иска ми се още днес да освободим пленените бледолики и затова ми се ще да говоря с воините на команчите преди смрачаване.

Пъркинс трябваше да възседне жребеца на То-кай-хун и да вземе вързания вожд пред себе си. После потърсихме дирята, оставена от неговите хора, за да поемем по нея с най-голямата възможна скорост. Когато стигнахме до нея, аз внимателно я огледах и разбрах, че индсманите действително бяха яздили бързо. Вождът ни бе казал самата истина. Пъркинс препускаше с него начело, а подир тях следвахме ние двамата с Джафар, защото не исках да го изпускам от очи. Персиецът ме заговори за днешното ни приключение и за надеждите ни да освободим пленниците. По едно време каза:

— Вождът разбира английски и може да чува разговора ни. Но не е нужно да научи за какво говорим. Няма ли да е по-добре, ако си служим с някой друг език?

— Съгласен съм! Но с кой?

— Тъй като си Кара бен Немзи Ефенди, сигурно знаеш арабски. Нека минем на него!

— А защо не на персийски?

— И него ли разбираш?

— Горе-долу. Струва ми се, че поне в общи линии ще схванеш мислите ми.

Колко са зарадва Джафар, че можеше да си служи с родния език. Оживи се извънредно много и заразказва за отечеството си и за тамошните порядки. Очаквах, че ще спомене нещо и за личния си живот, ала това не стана. Но все пак изглежда подозираше, че съм обзет от любопитство, понеже в хода на разговора ни подхвърли следното:

— Ти сигурно очакваш да спомена и нещо за себе си, но какво да ти разказвам за личния си живот в една страна, където съм съвсем чужд и съм кръгла нула?

След като от мря страна не последва никаква забележка, той сметна за уместно да продължи:

— Но искам да знаеш, че съм под особената закрила на нашия владетел. Той е привърженик на европейското образование и от време на време изпраща по няколко от младите си поданици в Европа, за да усвоят тамошната наука и култура.

— Тогава сигурно избира само надарени хора.

— Нима Олд Шетърхенд може да бъде и ласкател? Имах щастието да ме осени милостта на моя повелител и ме изпратиха в Стамбул, Париж и Лондон. Там, в Англия, останах по-дълго. Може би си чул, че неотдавна шахът посети Лондон?

— Да, четох го във вестниците.

— По време на пребиваването си в столицата на Англия, той си спомнил за мен и ми бе заповядано да се явя пред него. Резултатът от тази аудиенция беше, че получих нареждането да опозная и Съединените щати. Когато прехвърлих океана, аз и не подозирах, че тук ще имам щастието да се запозная с храбрия Кара бен Немзи Ефенди, за когото хаджи Халеф Омар ми е разказвал толкова много. Дори и не съм сънувал, че ще дължа на теб и свободата, и живота си. Вече разбирам, че е много опасно да се пътува из тази страна. Отначало не ми се вярваше. Опасността ще изчезне ли когато оставим прерията зад гърба си?

— Не. Напротив, в Скалистите планини ще стане още по-голяма.

Тогава той ме накара да му дам някои сведения за Запада. За самия себе си повече нищо не спомена.

Защо беше тази дискретност? Имаше ли да изпълнява някаква мисия, за която не биваше да говори? Не, това не бе кой знае колко вероятно, защото какво ли поръчение можеше да е възложено на един персиец, пътуващ през Америка? Или пък беше прекалено сдържан, за да мине за важна личност? Но да се държи така спрямо мен по тази причина би било непонятно и глупаво. Когато на две хиляди и петстотин географски мили^[2] от родината си един ориенталец срещне някой човек, с когото може да разговаря на матерния си език, несъмнено ще е съвсем неразумно да се държи към него тъй резервирано. Реших да не настоявам повече да ми разкаже нещо за себе си.