Карл Май
То-кай-хун (2)

2.
ЕДИН ПЕРСИЙСКИ МИРЗА

Продължихме прекъснатата езда и не след дълго забелязахме, че двама червенокожи се бяха отклонили от дирята — единият наляво, а другият надясно.

— Дали са избързали напред като съгледвачи? — попита Джим Снъфъл.

— Сигурно. По отпечатъците предводителят им е разбрал, че вече е близо по петите на белите и е изпратил напред тези разузнавачи, за да научи какво е положението. Скоро ще проличи къде двамата пак са се присъединили към своя отряд.

След около четвърт час следата на единия съгледвач, а после и на другия, отново се сля с главната диря и ние можехме вече да очакваме, че не след дълго ще стигнем до мястото на нападението. Тъй като не бе изключено индианците все още да са там, налагаше се да сме безкрайно предпазливи, ако не искахме неочаквано да се натъкнем на тях. Ето защо, аз взех малък аванс пред останалите и всеки миг бях готов или да бъда забелязан или нападнат от команчите.

За щастие опасенията ми не се оправдаха. Наоколо имаше пръснати храсталаци и зад всеки храст можех да очаквам скрит неприятел. Но ето че по едно време тази растителност внезапно изчезна и пред мен се ширна открита равнина. Най-много на петстотин крачки от мен видях разположилите се на лагер индианци.

Бяха оставили конете си свободно да се скитат наоколо. Сред тях забелязах повече от дузина товарни животни, определени да носят хранителните им провизии. Понеже команчите бяха тръгнали по бойната пътека нямаха време да ходят на лов, а към това се прибавяше и обстоятелството, че изстрелите щяха да издадат и може би да провалят тайните им намерения. Червенокожите бяха образували кръг, в чиито център изглежда се провеждаше важно съвещание. Но хората седяха толкова нагъсто, че погледът ми не можеше да проникне между тях. Върнах се малко назад, слязох от коня, завързах го и подканих току-що приближилите се Снъфълси да направят същото.

— Да слезем от конете ли? — попита Джим. — Не бива ли да продължаваме?

— Не. Индианците са спрели наблизо.

— Най-сетне ги настигнахме! И какво? Заловили ли са белите?

— Да.

— Добре, да видим!

Свалихме вероломния скаут от коня, вързахме го за едно дръвче, а после се промъкнахме напред дотам докъдето нямаше опасност да ни забележат.

— Наистина са команчи — каза Джим. — Белите не се виждат. Предполагам, че се намират вътре в кръга. Какво ли ще направят червенокожите с тях?

— Скоро ще научим. Много зависи от това дали по време на нападението е пролята кръв. Ако някой индианец е бил ранен или убит белите няма да живеят дълго.

— Да, незабавно още тук ще ги избият. И аз съм на същото мнение.

— Но то не съвпада съвсем с моето.

— Да не мислиш, че команчите ще вземат да мъкнат пленниците със себе си?

— Да, макар и не кой знае колко надалеч. При индианците произнасянето на присъдата и екзекуцията на пленниците се придружават от тържествени церемонии, за които е необходим подходящ бивак. А мястото, където се намират в момента, не става за тази цел; Няма вода за по-продължителен престой, а и не е достатъчно безопасно. Твърде открито е. Всеки, който лагерува там може лесно да бъде забелязан още отдалеч. Ето защо, струва ми се, че команчите скоро ще тръгнат на път, за да потърсят някое по-хубаво място.

— Well, тогава ще ги следваме по петите! Главният въпрос е дали ще ни се удаде да освободим пленниците. Ние сме само трима срещу седемдесет индианци, а туй не е шега работа.

— В подобни случаи човек не бива да си служи с такива цифри. Това е нужно само, когато планираме открито нападение. Но тъй като можем да постигнем целта си само с хитрост, то при изчисленията си трябва да използваме духовните величини.

Духовни величини, много добре, наистина много добре казано, сър! Действително ли мислиш, че Джим и Тим Снъфъл са такива духовни величини?

— Надявам се, понеже само в такъв случай ще можем да надхитрим команчите.

— Да ги надхитрим ли? Хмм, що се отнася до това ми се струва, че няма да се държим прекалено глупаво. Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес!

— Джентълмени, ще ми разрешите ли да изкажа една молба? обади се нашият пленник.

— Каква е тя? — попитах аз.

— И аз имам някаква вина, че спътниците ми са изпаднали в такова трудно положение. Следователно, мой дълг е също да участвам в освобождаването им. Развържете ме и ще видите, че ще направя всичко каквото поискате от мен!

— Да, но ако можехме да ти имаме доверие — отвърна му Джим.

— Можете. Уверявам ви, че…

— Мълчи! — прекъснах го аз. — Който така страхливо и подло изоставя другарите си в опасност, не заслужава никакво доверие.

Пъркинс се опита да продължи със своите молби и уверения, но не му позволих, а отново насочих вниманието си към индианците, чието съвещание току-що свърши. Всички се раздвижиха, кръгът се отвори и тогава видяхме, че в средата му лежаха няколко души, които не можеха да се изправят, защото навярно ръцете и краката им бяха стегнати с ремъци. Вдигнаха ги върху конете и там ги вързаха. После индианците се подредиха във верига, която потегли в северна посока. Начело яздеше възрастен вожд. Бяха твърде далеч, за да успея да различа чертите на лицето му, ала беше ясно, че е вожд, понеже носеше пера и сигурно беше стар, тъй като косата му бе побеляла.

В споменатата посока също имаше гора, между чиито дървета команчите изчезнаха. От предпазливост изчакахме още известно време. После се отправихме към мястото, където се бе състояло съвещанието. За разчитане на следи там и дума не можеше да става, понеже земята бе така изпотъпкана, че не бе възможно да се различат никакви подробности. Несъмнено белите са били нападнати тук. Бяха се съпротивлявали, защото открихме следи от кръв. Това бе лошо за тях, а за нас — извънредно неприятно, защото ни принуждаваше да действаме бързо. Налагаше се да следваме индианците. Но не тръгнахме направо по следите им, а описвайки дъга, първо се добрахме до гората и едва след това потърсихме мястото където те бяха навлезли между дърветата. Оттук нататък можехме да яздим по дирята им без да се излагаме на кой знае колко голяма опасност. Но в името на нашата безопасност, аз слязох от седлото и продължих на около петдесетина крачки пред другите по ясно видимите следи. Стъпките ми бяха съвсем безшумни, а от погледа и слуха ми нищо не можеше да се изплъзне на едно разстояние, което гарантираше сигурността ни. Не е трудно човек да си представи колко бавно напредвахме, ала нямаше как.

Тъй минаваше час след час. Отначало изпитвах големи опасения за участта на пленниците, но следобед отново започнах да храня надежда. Ако индианците стигнеха късно до мястото където щяха да бивакуват, този ден нямаше да имат време да убият бледоликите, спазвайки всички обичайни церемонии. Така че щяха да се видят принудени да отложат всичко за следващия ден, а вечерта или през нощта можехме да намерим някаква възможност да предотвратим избиването им. Надеждата ми се подхранваше най-вече от обстоятелството, че команчите нищо не подозираха за нашето присъствие. Намираха се на своя територия и знаеха, че тя се избягва от всеки, който не е от племето им и тъкмо затова можехме да очакваме да сметнат строгите предохранителни мерки за излишни.

Вече отдавна трябваше да излезем на реката, но тъкмо в тази местност тя описваше голям завой, който в момента пресичахме. Едва привечер се появиха повече признаци, че се приближаваме до водата. Още повече забавихме хода на конете си и добре направихме, защото скоро чух нечий вик, на който отговори друг глас. Бяхме съвсем близо до команчите и аз незабавно се върнах при спътниците си, за да ги накарам да спрат и да потърсим скривалище.

Бързо намерихме подходящо място, където вързахме конете, а също и Пъркинс. Този човек ни пречеше извънредно много и усложняваше всичко. Но как можехме да се отървем от него, без да бъдем по-сурови отколкото бе необходимо, или без милосърдието ни да ни изложи на опасност? Вярно, беше ни предложил помощта си и не бе изключено да има почтени намерения, ала все пак нямахме право да му се доверяваме. След като се погрижихме и за него, и за конете, Джим Снъфъл се осведоми:

— Сър, какво ще правим сега? Тъкмо в момента под короните на дърветата е настъпил такъв сумрак в който най-добре се шпионира, без да съществува опасност да ни забележат отдалеч. Ти сигурен ли си, че индианците са наблизо?

— Да. Чух двама от тях да си подвикват. За мен това е благоприятен признак, че тук се чувстват в безопасност и не предполагат присъствието на други хора в близката околност. Така задачата ни ще бъде по-лека.

— Well, тогава да се залавяме с тази задача! Ще се промъкнем ли до команчите?

— Говориш в множествено число, кого имаш предвид?

— Теб и мен. Моят доблестен брат Тим ще трябва да остане при пленника.

— Хм! Бих предпочел да тръгна сам.

— Сам ли? Без мен? Да не би да ме смяташ неспособен за нищо?

— И дума не може да става за това, но съм свикнал да не досаждам на другите с онова, което съм в състояние да свърша сам.

— Да досаждаш? Ама че израз! Бъди сигурен, че в тайното промъкваме ме бива! Да се приближа в гръб до някой червенокож без да ме усети, за мен е върховно преживяване! Ако не ме вземеш със себе си страшно ще ме обидиш. Ще те придружа, а брат ми остава тук.

— He — обади се Тим най-неочаквано за Джим.

— Не ли? Какво те прихваща! Нали някой трябва Да стои тук на пост.

— Йес. И това си ти.

— Аз ли? Да не си луд? Джим Снъфъл да остане на пост, когато става въпрос да изиграем такъв номер на червенокожите негодници?

— Тим Снъфъл също няма да стои със скръстени ръце!

— Но ти трябва да останеш! Аз имам предимство, защото съм по-голям от теб.

— Да, но само с пет минути, а толкоз малко време изобщо не важи. Близнаците винаги са на еднаква възраст. Няма да ти позволя да ме наставляваш и заедно ще се промъкнем до индсманите. Веднъж и аз искам да бъда по-големият!

За броени секунди Джим онемя. Смайването му от внезапното непокорство на неговия брат скова езика му. Но след малко рече още по-настойчиво:

— Струва ми се, че си решил да се бунтуваш срещу мен, първородния син, а? Виж го ти тоз дребосък как иска да ми дава нареждания! Аз отивам, а ги оставаш!

Във възбудата си особняците близнаци започнаха да разговарят на опасно висок глас. Направих им забележка и предложих да ме оставят да отида сам, което щеше да реши спора им без някой от тях да бъде пренебрегнат. Но Джим не се съгласи. Беше си наумил да ми докаже сръчността си и аз най-сетне се съгласих. Тим нищо не каза, но мълчанието му ми се стори доста съмнително. Затова го попитах:

— Не кроиш някакви тайни планове, нали мистър Снъфъл?

— He — навъсено отвърна гой.

— Би било извънредно опасно, ако някой от нас предприеме нещо за което другите и представа си нямат. Това може не само да провали целия ни план, но и да ни струва свободата, а дори и живота!

— Не се тревожи с подобни мисли! — успокои ме Джим. — Нямаш никакво основание. Без мен Тим нищо не смее да предприема, защото е твърде зелен. Представи си само — той е с цели пет минути по-млад от мен! Няма да има нищо против спокойно да остане тук, докато се върнем. А сега нека не се бавим по-дълго, тъй като ще стане много тъмно.

— Добре! И така, мистър Тим, хубаво си отваряй очите и не напускай това място преди да сме се върнали. Давам ти и моите две пушки, понеже ще ми пречат.

Без да каже нито дума Тим пое Мечкоубиеца и карабината „Хенри“ и ние с Джим се отдалечихме. По време на тази наша разправия се беше смрачило вече дотолкова, че предметите не се различаваха ясно. Прибягвайки от дърво на дърво, ние напредвахме към мястото откъдето бях доловил онези гласове. Така продължавахме все по-нататък и по-нататък, без да се натъкнем на някаква опасност. Добрахме се чак до високия бряг на реката, без да забележим каквито и да било следи от индианците. Нарочно казвам „високия бряг“, понеже каквото не виждахме в момента открихме малко след това — пред нас изникна почти пресъхналото речно корито, което бе дълбоко изровено от пороите.

Междувременно се бе спуснал почти непрогледен мрак. Въпреки всичко забелязах, че там където бяхме застанали брегът представляваше стръмно голо свлачище, по което човек не биваше да рискува да се спуска, понеже земята лесно можеше да поддаде под краката му и да го свлече надолу. Продължихме да вървим по самия край на брега, докато почвата стана по-здрава и отново се появиха дървета. Склонът на речния бряг под нас беше обрасъл с храсталаци.

— Сигурно си се заблудил сър — прошепна ми Джим. — Червенокожите не са в тази местност.

— О, тук са. Надушвам ги.

— Надушваш ли ги? The deuce! Какъв забележителен нос трябва да имаш! Един толкова префинен обонятелен орган сигурно е направо върховно преживяване!

— О, аз имам обикновен нос, но е много чувствителен към конската миризма. Надушвам конете на команчите. Те пасат в ниското под нас край водата.

— Чак до долу ли стига носът ти?

— Pshaw! Навярно изобщо не знаеш с какво се отличава конската миризма и… чакай, виждаш ли, че съм прав! Погледни надолу!

Под нас край реката се бе появило пламъче, което бързо се разгаряше. Тъй като се беше възцарил пълен мрак, индианците палеха огън. Не беше трудно да се разбере защо не бяха останали горе на високия бряг. Долу имаше вода и за тях, и за конете им.

Скоро огньовете станаха пет.

— Това е добре — обади се Джим. — Кога го се промъкнем до тях ще можем да виждаме всичко.

— Но ако не сме извънредно внимателни, те също ще ни забележат. Тези огньове ме радват единствено, защото ни показват, че команчите се чувстват в пълна безопасност.

— Ще слезем долу, нали мистър Шетърхенд?

— Ще се спуснем тук от ляво, долу ще заобиколим лагера и ей там от дясно ще се приближим до него.

— Добре, сър. Да слизаме!

Не беше лесно да се спуснем долу. Непознатият за нас терен бе доста стръмен. Не биваше да се държим за растящите наоколо храсти, понеже щяхме да предизвикаме шум, а всеки побутнат от мястото му камък можеше да се изтърколи към водата и да ни издаде. Налагаше се много да внимаваме и спускането вървеше бавно. Измина повече от половин час преди да се озовем долу. Добре, че Джим Снъфъл показа отлични качества. Беше се научил да се придвижва безшумно. Аз слизах пръв, а зад мен или по-скоро над мен следваше той. Въпреки това, ако исках да доловя съвсем тихите шумове, причинявани от Джим, трябваше доста да напрегна слуха си.

Намирахме се точно над мястото, където бивакуваха индианците и трябваше да се отправим надолу по течението. Речната долина бе обрасла с храсталаци само дотам, докъдето не достигаше придошлата река по време на наводнение. Понеже в момента тя бе почти пресъхнала, между храстите и малкото вода оставаше свободен широк пояс, където не биваше да рискуваме да се появим. Следователно промъкването към команчите не можеше да стане откъм водата. Трябваше да заобиколим лагера, избягвайки опасното свлачище, и да се появим от другата му страна — една трудна задача.

Щом я изпълнихме, ние легнахме на земята и, пълзейки между храсталаците, се насочихме към бивака. Успяхме да се приближим толкова, че можехме да го огледаме целия. Команчите бяха избрали подходящо място. То бе разположено по-ниско и в следствие на това по време на пълноводие реката стигаше тук до самите склонове на долината. Ето защо наоколо нямаше никакви храсти, а напълно открит терен, където спокойно можеха да се движат хората и на някой много по-голям отряд. Но за нас това обстоятелство не беше особено благоприятно, защото само увеличаваше трудностите, които трябваше да преодолеем.

Индианците тъкмо вечеряха. Разговаряха по начин от който личеше, че се чувстват в пълна безопасност. Тъй като се бяха разпределили доста равномерно около петте огъня, имахме възможност лесно да ги преброим. Бяха седемдесет и един. От всичките команчи, заради бялата си коса, най-много привличаше погледа вождът им. Той седеше на около трийсетина крачки от нас край втория огън и понеже беше обърнат с лице към нас можех ясно да го разгледам. Представете си смайването ми, когато в него разпознах То-кай-хун, един от вождовете на команчите, които всяваха най-голям ужас. Попаднех ли в ръцете му, бях загубен, дори и племето му да не беше тръгнало по пътеката на войната. В това се бях убедил още от деня, когато той ме плени заедно с Винету и още неколцина други мъже и се отървахме, само благодарение на моята благородна дързост.^[1] Но в момента трябваше да мисля не за То-кай-хун, а за петимата пленници. Те лежаха един до друг край огъня на вожда и бяха вързани така, че не можеха да се помръднат. Човекът, който лежеше най-близо до мен, имаше гъсти черни провиснали мустаци и навярно беше мистър Джафар.

Между мен и този огън растяха още няколко храста и аз не сметнах за прекалено дръзко да се промъкна още малко напред. Индианците не бяха разставили постове и понеже всички седяха най-спокойно край огньовете нямаше защо да се опасявам, че ще ни открият. Вождът разговаряше с хората около себе си и на мен много ми се прииска да чуя за какво приказваха. Ето защо предпазливо се запромъквахме към биваха, докато най-сетне стигнахме до последния храст, чиято сянка бе достатъчно голяма, за да ни скрие.

Постигнахме целта, която преследвах — подслушахме разговора им. Негова тема беше бойният поход, предприет от команчите. Канеха се да нападнат няколко поселища, чиито имена споменаха, и да избият живеещите там бели, а преди това искаха да отидат до Макик Натун^[2] и там да изпълнят бойния танц, за да се допитат до свещените амулети дали нападението им ще има успех. Тържествеността на тази церемония щеше да се повиши с изтезанията и умъртвяването на петимата бледолики, попаднали им този ден в ръцете, които щяха да вържат на кола на мъченията. Вече знаех намеренията им и можех да се оттегля от това опасно място. Ако не успеехме още днес да освободим пленниците, щяхме да преследваме индианците до Макик Натун и там или пък още по пътя все щеше да ни се предложи някой удобен случай да постигнем целта си.

Вече се канехме да се оттеглим от закрилящия ни храст, когато ми се стори, че малко по-встрани от нас, откъм височината над бивака, се разнесе някакъв слаб шум.

— Тихо! — прошепнах на Джим. — Чу ли нещо?

— Не — отвърна ми той. — А ти?

— Да. Ей там горе. Беше едва доловим, шум, като посипал се от високия бряг пясък. Да не би да е…

— Какво?

— …твоят Тим. Това би било най-голямата глупост каквато може да направи.

— Брат ми? Само да ми падне! Ще го…

Джим не довърши изречението си и щеше да скочи на крака, ако не то бях сграбчил Здраво и не го бях притиснал към земята. „Само да ми падне!“ беше казал той и ето че брат му Тим наистина падаше и то как! Отначало се разнесе шумолене и трополене от търкалящи се камъчета и буци пръст, които се удряха в храстите, после проехтя силният вик: „The devil!“, а след това от високия бряг се спусна като торпила някакъв човек и се вряза сред индианците така, че отначало те се пръснаха като пилци, но секунди по-късно с пронизителни крясъци се нахвърлиха върху него. Да, действително беше Тим Снъфъл, който бе изпълнил тайното си намерение. За нещастие и той като нас се бе озовал пред споменатото преди малко свлачище. Съвсем рисковано бе пристъпил твърде напред, рохкавият край на брега беше поддал и заедно със свличащата се почва Тим бе полетял надолу като на шейна. И ето че в същия миг команчите го връхлетяха. Неочакваното и бързо падане изглежда бе останало за Тим без особени последици, понеже той крещеше така, че надвикваше дори рева на индианците. И сякаш това не ми стигаше, ами взе, че се развика и брат му Джим, който имаше най-голямо основание да не издава нито звук.

— Брат ми, моят Тим, добрият ми Тим! — крещеше Джим и с всички сили се опитваше да се отскубне от ръката ми.

— Ще млъкнеш ли? — ядосано, но все пак тихо го срязах аз.

— Така и на двама ни ще навлечеш…

— Но те ще го пречукат! — прекъсна ме той. Понеже лежах на земята, а Джим се беше изправил, аз не можех да използвам цялата си сила, но неговите усилия се удвояваха от страха, който изпитваше за участта на своя „добър Тим“. Той се изтръгна от ръката ми и се втурна сред индианците. Видях го да изчезва в гъстата им тълпа. Също като брат см и Тим бе незабавно повален и пленен.

Какво ли трябваше да направя? Да хукна подир него? Нямах такова намерение! Останах да лежа на мястото си, макар да можеше да се очаква, че индсманите веднага щяха да претърсят околността. Ах, тези злополучни Снъфълси! Вместо да освободим петте пленници техният брой се беше увеличил с още двама. А последиците се проявиха незабавно, понеже точно в този миг проехтя заповедническият глас на вожда:

— Бързо разпръснете и стъпчете огньовете! Може би наблизо има и други бледолики.

Заповедта му бе изпълнена начаса. За известно време настана невъобразима бъркотия, която породи в главата ми една мисъл, изпълнена от мен също тъй бързо, както ми беше и хрумнала. Пламъците угаснаха, но понеже лежах на земята тлеещите главни ми дадоха възможност да забележа как команчите се суетяха насам-натам и поне в този момент мислеха само за двамата Снъфълси, но не и за другите пленници. Полуизправен се втурнах напред към бивака, щастливо се добрах до вързаните хора, сграбчих за дрехите единия от тях, когато смятах за Джафар и го повлякох към мястото, където бях лежал допреди броени секунди.

Всъщност индианците трябваше да ме видят, обаче обзелото ги вълнение и объркване не позволи на никой от тях да ме забележи. Беше цяло чудо, че номерът ми успя. Най-сетне между команчите и мен отново имаше храсти и аз можех да се изправя. Преди всичко по-далеч от тук, само по-далеч от тук! Метнах на рамо здраво вързания човек, който не издаде нито звук, и побързах да се отдалеча до едно място, където се чувствах в безопасност. Там го спуснах на земята, извадих ножа си, прерязах стягащите го ремъци и казах:

— Свободен си. Изправи се на крака и виж дали ще можеш да вървиш!

— Свободен ли? — попита той на английски с чужд акцент. — Значи ти не си индианец?

— Не, бял съм. Дойдох да те освободя, но не предполагах, че ще стане по такъв начин.

Едва сега той бавно се изправи и като хвана двете ми ръце каза:

— Аллах, Аллах! Свободен съм, свободен, избавен, спасен от тези сатани! Кажи ми кой си ти! Трябва да знам на кого да благодаря!

— За това по-късно. Сега преди всичко трябва още да се отдалечим! Чуваш ли как крещят индианците? Забелязали са, че те няма и те търсят. Не бива да губим нито миг. Хайде, опитай се да вървиш!

Той направи няколко крачки, но се олюля и каза:

— Не мога, сър. Бях толкова здраво вързан, че не си чувствам краката. Река ли да ходя, сигурно ще падна. Е, добре, ще те нося.

— Ще ме носиш? Толкова тежък човек като мен!

— — Pshaw, дребна работа. Важното е ръцете ми да са свободни, защото трябва да изкатерим тази стръмнина. И тъй, ще те взема на гръб, а ти се дръж здраво с ръце около врата ми. Хайде!

Напъхах в джобовете си прерязаните ремъци, понеже команчите не биваше да ги намерят. Въпреки опасността, нарастваща с всяка изминала минута, от учтивост Джафар се опита още да се противи на предложението ми да го нося. За миг взех решение, метнах го на гърба си и колкото можех по-бързо поех нагоре по височината. Щом я изкачих, аз го пуснах на земята и тогава той се обади, че може би вече е в състояние сам да върви, тъй като отново чувствал краката си. Следователно кръвообръщението му се беше възстановило.

Останахме още няколко минути на мястото където бяхме спрели и наострил слух, аз насочих вниманието си надолу към долината. Сигурно индианците се съобразяваха с възможността наблизо да има и други бели. В такъв случай трябваше да проведат издирването в нощната тъмнина и нямаше как да открият оставените от мен следи. На сутринта те едва ли щяха вече да си личат, тъй че изчезването на пленника щеше да остане загадка за команчите, естествено, ако двамата Снъфълси не проявеха непредпазливостта по някакъв начин да издадат, че се намирам наблизо. От само себе си се разбира, че бях решил да направя всичко необходимо, за да освободя братята, а и останалите бели. Още от този момент бях наясно как щеше да стане това. Ала едва следващия ден можех да предприема каквото и да било.

Оказа се, че макар и бавно Джафар можеше да върви, както сам бе заявил. Но и нямаше защо да бързаме, понеже никой не ни преследваше. След като повторно ме помоли да му кажа името си, аз отговорих:

— Тук в Запада ме наричат Олд Шетърхенд. И ти се обръщай така към мен, сър. А навярно ти си мистър Джафар от Ориента, а?

— Да… но откъде знаеш името ми?

— Научих го от вашия водач Пъркинс.

— Значи днес си го видял? Не му ли се е случило нещастие? Вече го бях отписал.

— Кажи ми най-напред какво мнение имаш за него? Що за човек е той?

— Досега не съм имал причина да се оплаквам от него.

— В такъв случай навярно не е толкова лош, колкото си мислех. Ела, трябва да продължим! По пътя ще ти разкажа как се запознахме.

Хванах Джафар за ръката да го водя, понеже трябваше да минем през гората. Докато предпазливо крачехме между дърветата, аз му разказах случилото се. Когато свърших, той се обади:

— Сър, Пъркинс не е герой. Уплахата и страхът са го подтикнали да постъпи подло, както се изрази ти. Мисля, че вече достатъчно е наказан. Той просто е страхливец, но не и злодей.

— Нямам нищо против. Значи смяташ, че е редно да го развържа?

— Да. Можеш да му имаш доверие. Той ще ти измени само, ако поискаш от него да извърши някакво геройство. Но сър, жал ми е за моите спътници! А те са безвъзвратно загубени.

— Все още не са. Ще поговорим за тях по-късно. Ето вече почти стигнахме.

Нямахме причина да говорим тихо и ето защо Пъркинс ни беше чул. Той ни позна по гласовете и ни посрещна с думите:

— Ти ли си, мистър Шетърхенд? Слава Богу, че успя! Чувам те да разговаряш с мистър Джафар. Значи си го освободил. Надявам се, че вече и аз няма да съм пленник!

— Е, добре! Мистър Джафар се застъпи за теб, така че ще те развържа, но се надявам отсега нататък да не ме разочароваш.

— Няма, сър! Само ми кажи какво трябва да правя! Освободих Пъркинс от ремъците и му върнах всичките вещи, които бях взел от джобовете му. После го предупредих:

— Но не си мисли, че веднага ще спечелиш пълното ми доверие! Все още щях да те надзиравам най-строго, ако нямах възможността и не предпочитах да предоставя тази работа на команчите.

— На команчите ли?… Да ме надзирават? Какво искаш да кажеш?

— Много просто — загубен си, ако не си почтен към мен и не правиш само онова, което искам. Ако отново се проявиш като подлец и страхливец ще им паднеш в ръцете. Щом се зазори индианците ще започнат да ни търсят и единствено аз съм в състояние да ги заблудя. И така, твоята безопасност зависи от верността ти към нас и затова съм убеден, че мога да разчитам на теб.

С кратки думи му разказах случилото се, а после трябваше да се приготвим за път. За съжаление ни се налагаше да изоставим мулетата, за да заблудим индианците. Целта ни бе да ги накараме да повярват, че двамата Снъфълси са дошли сами в тази местност. Ето защо трябваше да отведем животните на някое място, където лесно можеха да ги намерят. При това залагах на здравия разум на братята Снъфъл. Те сигурно знаеха, че ги очаква гибел, ако не успеех да ги спася. Следователно, не биваше да издават, че с тях е имало и други хора. Когато тръгналите на разузнаване команчи откриеха мулетата и карабините на двамата Снъфъл, те сигурно щяха да стигнат до убеждението, че братята наистина са били сами. Щяха да си помислят, че ако с тях е имало и друг човек, той несъмнено е щял да отведе мулетата и да вземе пушките. А постъпвахме ли предпазливо, междувременно следите ни щяха да бъдат заличени от нощната роса.

На всяко от мулетата вързахме за седлото по една карабина и след като наредих на Джафар да ни чака, ги поведох последван от Пъркинс. Вързахме животните близо до мястото, където Тим се беше подхлъзнал, а после се върнахме при Джафар, който се радваше, че конят отново е при него.

— Много ми се искаше да е мой — рече Пъркинс, — защото така ще трябва да вървя със собствените си крака.

— Добър пешеходец ли си? — попитах го аз.

— За съжаление не.

— Тогава ще ти дам моя кон, а аз ще вървя пеша. Нека не губим повече време в приказки, а да тръгваме!

Изведохме животните от гората, отдалечавайки се от реката. Щом се озовахме на открито Джафар и Пъркинс яхнаха конете и ги смушиха да вървят подир мен. Тук беше по-светло отколкото в гората. Небето бе осеяно със звезди и светлината им не оставяше в мен никакво съмнение в каква посока трябва да насоча крачките си.

Известно време всеки бе зает със собствените си мисли, но после Пъркинс се обади:

— Сър, изглежда много добре знаеш накъде води пътят ни. Може ли и ние да узнаем?

— Разбира се! Към планината Макик Натун. Команчите искат да отидат при гробовете на вождовете си и там да убият пленниците. Днес не бе възможно да направим нищо повече, но се надявам утре да ги изтръгна от ноктите им.

— Как?

— Между това място и Макик Натун на половин час път от тук се намира издълбано от пороищата дере, което пролетта се изпълва с вода, а в останалите годишни времена запазва толкова влага, че там е израснала гора. Съвсем сигурен съм, че индианците ще се отправят тъкмо натам, за да дадат на конете си възможност да си отпочинат, да се напият с вода и да пасат. Може би ще ни се предостави удобен случай да освободим пленниците.

— Ами ако не ни се предостави?

— Тогава няма да ни остане нищо друго, освен да следваме команчите до Макик Натун, където на всяка цена трябва да намерим изгоден случай да освободим белите.

— Мистър Шетърхенд, ти си смел човек. Нима познаваш онова дере, за което стана дума?

— Да. Намира се на север от Бийвър Крийк. Но тъй като тръгнахме да заобикаляме в западна посока, ще се приближим до него пак от запад. Това е необходимо заради команчите, които сигурно яздят по права линия и не бива да се натъкнат на нашите дири.

— Но твърде е възможно заради заобикалянето ни да се разминем с въпросното речно корито.

— И това го казваш ти, скаутът, водачът?

Тази забележка го накара да прекъсне разговора ни. Но Джафар започна да ми разказва как са го нападнали команчите. Защитавал се и куршумите му улучили двама индианци. Ето от къде била кръвта, която забелязахме. Затова го вързали много по-здраво от другите и му отредили мъчителна смърт. После ми описа как са се отнасяли с него. Той говореше английски, но се изразяваше по един толкова цветист начин, че дори и да не ми бяха казали нито дума за него, пак щях да го взема за ориенталец.

Разговаряхме доста продължително. Много ми се искаше да науча някои подробности за него, ала тъй като самият той изобщо не засегна частния си живот, аз също не сметнах за уместно да го разпитвам за тези неща. Несъмнено беше образован човек и то образован не само в ориенталски, а и в европейски смисъл. Сигурно беше живял по-продължително време в Европа.

После моите спътници яздиха известна част от пътя един до друг и докато крачех начело, те изглежда поведоха разговор за мен, защото понякога снишаваха глас и си шепнеха, дори по-изоставаха повече от обикновено, когато не аз бях тема на разговора им.

На няколко пъти Пъркинс ми предложи коня, но понеже не се бях изморил, му отказах. Тъй измина нощта и започна да се зазорява. Когато стана толкова светло, че вече можехме добре да се виждаме, той каза:

— Сър, сега команчите ще започнат да ни търсят и ще намерят мулетата.

— Сигурно. И понеже в гората е влажно, отпечатъците от краката ни няма вече да си личат. Ако индианците не открият никакви следи ще предположат, че Снъфълсите не са имали други спътници и ще преустановят издирването.

— Но нали ще търсят мистър Джафар.

— Няма да е дълго. Команчите биха могли да го заловят само ако открият следите му. А понеже, както предполагам, това няма да стане, те няма да пилеят време и усилия за нещо, което ще им се види безсмислено.

— Ще ми се да отбележа, че индсманите няма да могат да си обяснят изчезването му и затова стръвно ще търсят някакво обяснение.

— При обикновени обстоятелства индианците навярно щяха да преобърнат цялата местност надолу с главата, само и само да го открият. Обаче нали са ни известни намеренията им, нали знаем, че трябва да бързат. Не бива да чакат докато заселниците, които те се канят да нападнат, надушат опасността. Ето защо команчите ще предпочетат да оставят намира изплъзналия им се по толкова загадъчен начин пленник, отколкото да се заемат с продължително и безплодно търсене. Доколкото познавам тези червенокожи и навиците им, те ще отделят най-много първите два часа от деня за подобна цел, а после ще продължат да яздят към Макик Натун.

— Кога ще стигнат до гората при онова пресъхнало речно корито?

— Тъй като през деня команчите ще яздят по-бързо от нас през изтеклата нощ, навярно ще пристигнат там по пладне.

— А ние?

— Ако не се лъжа, след около час.

— Тогава ще се наложи да ги чакаме почти пет часа! Де да можехме да намерим там някакъв дивеч! Нямаме нищо за ядене.

— За съжаление не бива да ловуваме, защото трябва много да внимаваме да не оставяме никакви белези, издаващи нашето присъствие. Но… я вижте, ето това ще оправи нещата!

Веднага след като Пъркинс изяви желание за някакъв дивеч близо пред нас изскочиха два прерийни заека. Бързо свалих карабината „Хенри“ от гърба си и ги застрелях.

— Аллах! — възкликна Джафар. — Какъв стрелец си само! Виждам, че преди малко Пъркинс ми е казал истината, споменавайки за Олд Шетърхенд.

Това чисто по детски изразено възхищение ме накара весело да се изсмея. Вдигнах зайците, окачих ги на колана си и продължих да вървя. Изглежда двата изстрела привлякоха вниманието на Джафар върху двете пушки. Той почти не откъсваше поглед от тях, което издаваше необикновения му интерес. Най-сетне не се сдържа и давайки израз на мислите си, ме попита:

— Сър, има ли ей тази тежка пушка някакво по-особено название?

— Да. Наричат я Мечкоубиец.

— Аллах! Странно! вече съм чувал това име, но на арабски език. Има ли и други подобни пушки?

— Да, макар и да не са толкова стари и тежки като тази.

— А колко пъти можеш да стреляш с по-малката, без да зареждащ?

— Двайсет и пет пъти.

— Аллах! И това съвпада. А как я наричат?

— Карабина тип „Хенри“.

— И туй име съм го чувал на арабски. Не е ли твърде странно, че притежаваш две пушки тъкмо от онези, за които толкова са ми разказвали?

— Къде си чувал да се говори за тях?

— По бреговете на Тигър. Ти знаеш ли тази река?

— Разбира се. Всеки ученик я знае от уроците по география. Значи си бил там, мистър Джафар?

— Да. Преди една година. Аз съм персиец и в моята родина ме наричат мирза Джафар. Сигурно не ти е известно какво значи това, а?

— Напротив. Поставена пред името, думата мирза е титла на учен човек. Обаче ако се намира след името, тогава означава принц от благородно потекло.

— Наистина го знаеш! И тъй, наричат ме мирза Джафар и бях тръгнал да пътувам за Константинопол през Багдад. Пътят ми водеше по бреговете на река Тигър към Мосул и там имах възможност да гостувам на племето хадедихни, които чух да споменават за тези пушки.

— Нима и там се намират Мечкоубийци и карабини тип „Хенри“? — попитах аз с любопитство.

— Не. Ставаше дума за две определени пушки собственост на чужденец, който се казвал Кара бен Немзи Ефенди.

— Но това е арабско име, следователно този човек едва ли е бил чужденец.

— Такъв беше! Ако ти разбираше арабски щеше да знаеш, че „немзи“ означава немец. Шейхът на хадедихните ми разказа за него и за пушките му. Но още повече научих от един воин на племето.

— Как се казваше този воин?

— Беше дребен на ръст, ала храбър и умен мъж, а името му беше хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Абас ибн хаджи Дауд ал Госарах.

— Ама че име! Кажи-речи по-дълго от гигантска змия! — подсмихнах се аз.

— Да, навярно за твоя слух звучи смешно, ала хората в Ориента имат обичая да прикачат към собственото си име и имената на прадедите си. От една страна това е чест за самия човек, а от друга така се отдава почит и на неговите предци. Впрочем хаджи Халеф Омар имаше пълно право да носи такова дълго име, понеже самият той беше прославен мъж, който с часове можеше да разказва за своите подвизи. Убивал е лъвове и пантери и се е бил с многобройни неприятели.

От само себе си се разбира, че извънредно много се зарадвах да чуя тук нещо за моя хаджи Халеф. Направих си шегата да премълча, че именно аз съм онзи Кара бен Немзи Ефенди и попитах:

— А немецът присъствал ли е на всички негови подвизи?

— Да. Дори сам е участвал в тях. Именно на него хадедихните трябва да благодарят, че съществуват и до ден днешен, защото той ги е предпазил от такова поражение, което несъмнено би довело до гибелта им. А и аз пазя особено добър спомен за него, понеже много съм му задължен.

Това бе нещо съвсем ново за мен. Изглежда съм го погледнал доста въпросително, защото Джафар продължи:

— Именно той е спасил от смърт мой роднина, като му е помогнал в борбата срещу враговете. После го е придружил до Багдад и е бил до него във всички опасности, но за съжаление не успял по-късно да предотврати едно нападение срещу същия мой роднина, когато той е бил убит.

Ако човек освободи персийски мирза, попаднал в плен на индианците в Дивия запад на Америка, това сигурно с право може да се нарече необикновено приключение. Но ако от същия този мирза човек узнае, че преди време отвъд океана по бреговете на река Тигър, е спасил от смърт някакъв негов роднина, тогава несъмнено думата „необикновен“ става твърде безизразна.

Ето защо макар че си бях наумил да мълча, голямата изненада изтръгна от устата ми бързия въпрос:

— Да не би да имаш предвид Хасан Арджир Мирза? Ето че дойде ред на Джафар да се слиса. Той дръпна поводите на коня си, тъй че и аз се видях принуден да спра, вдигна високо ръце от смайване и възкликна:

— Хасан Арджир Мирза, избягалият принц! Ти знаеш това име! И до ден днешен Аллах върши най-големите чудеса! Че къде си чувал за него?

— Чувал ли? Та аз съм го виждал и стоях до трупа му, когато чумата ме беше сграбчила с жестоките си ръце.

— Трупа…? Чумата…!

— До Хасан Арджир Мирза лежеше жена му Джанах, неговата гордост, убита заедно с него.

Това беше много странна сцена. Ние двамата бяхме застанали един срещу друг и толкова възбудено си разменяхме тези реплики, че Пъркинс имаше пълното право да се усъмни в разсъдъка ни. Ококорените очи на Джафар се бяха втренчили в мен от височината на седлото. При последните ми думи той зяпна и напразно се мъчеше да каже нещо. Най-сетне с големи усилия преглътна и буквално изкрещя срещу мен:

— Джанах, неговата душа, неговата перла! Тя беше човекът чрез когото се сродих с него! О, мистър Шетърхенд, дали не сънувам, дали не бълнувай обзет от треска? Ти бил ли си при хадедихните?

— Да.

— Беше ли там, когато умря техният прославен шейх Мохамед Емин?

— Участвах в погребението му. Той умря, когато помагахме на Хасан Арджир Мирза в битката срещу кюрдите.

— Това е вярно! Но тогава ти си…

Джафар сложи длан на челото си, а после продължи:

— Тогава ти трябва да си онзи Кара бен Немзи Ефенди!

— Да, разбира се. Собственото ми име Карл се превърна в Кара. Бен Немзи означаваше моята националност, а титлата ефенди ми я дадоха съвсем незаслужено.

Последваха куп въпроси на които трябваше да отговарям докато най-сетне успях да ги пресека със забележката:

— Това е такава среща, която едва ли някой човек би сметнал за възможна. Но нека не се бавим повече с приказки. Да помислим най-напред за най-важното си задължение, а после, след като го изпълним, ще поговорим и за миналото! Да побързаме да стигнем до онова корито, издълбано от пороите!

— Както искаш, сър, но сигурно ми вярваш, че още не мога да се съвзема от вълнение. Олд Шетърхенд и Кара бен Немзи Ефенди едно и също лице! Колко ли неща можеш да ми разкажеш!

— И ти на мен. С най-големи подробности трябва да науча къде и как си се срещнал с моя славен верен хаджи Халеф. Но хайде пак на път!

Продължихме пътуването си, прекъснато поради една толкова необикновена причина. И на двамата ни беше трудно да мълчим, но по-добре бе да концентрираме мислите си само върху настоящето и онова, което то ни налагаше.

Що се отнася до Пъркинс изглежда и той се беше заразил от нашето вълнение и изненада, защото бе направил такава физиономия, сякаш присъстваше на срещата между султана от Стамбул и китайския император.

Предсказанието ми се сбъдна — не обърках пътя. След около един час на североизточния хоризонт забелязахме да се появява тъмна черта, която предвещаваше наличието на гора.

Гората по брега на пресъхналото речно корито образуваше продълговат правоъгълник, който не заемаше значителна площ. Седемдесет индианци можеха само за час да я претърсят толкова подробно, че непременно да открият всеки скрит в нея човек. Към това се прибавяше и обстоятелството, че нямаше как предварително да узнаем на кое място щяха да бивакуват команчите. Можехме да си изберем което и да е кътче от околността, но нямаше да сме сигурни, че точно натам няма да Се насочат и индианците. А дори и да не беше така, пак съществуваше възможността да ни открият най-случайно. Може би щеше да ни издаде пръхтенето на коня на Джафар, понеже това животно никога не е било собственост на някой уестман, а всеки необучен жребец има навика да вдига шум, когато се приближават чужди коне. Ето защо, щом Пъркинс ме попита къде ще си изберем скривалище, аз му отговорих:

— Няма да се крием, а ще останем в откритата прерия. Поне вие двамата ще останете там.

— Но нали ще ни видят?

— Няма. При дадените обстоятелства това е най-доброто скривалище.

— Но как ще освободим пленниците — продължи да ме разпитва Пъркинс, — ако стоим тук, докато команчите се намират в гората?

— Остави тази грижа на мен! Аз ще отида сам в гората, а вие ще ме чакате тук да се върна.

— Ами ако междувременно команчите все пак се насочат насам?

— Тогава яхвате конете и се отдалечавате на запад, а после, щом индианците изчезнат, пак се връщате обратно. Във всички случаи трябва да ги забележите преди те да са ви видяли.

— Ами ако ни се наложи да бягаме и не успеем да се върнем при теб?

— Не се безпокойте за мен! На всяка цена ще се присъединя към вас, ще се върна при коня си. Но на първо време оставаме заедно, докато сметна, че индианците съвсем скоро ще се появят. Тогава ще тръгна към гората. От само себе си се разбира, че няма да успея да освободя шестимата пленници нито чрез открита борба, нито само чрез хитрост. В случая става дума за един рискован номер за чието изпълнение са необходими едновременно и сила, и хитрост. Той ми се е удавал вече неколкократно. Днес съм решил да го опитам още веднъж. Успея ли да сложа ръка на вожда, ще спечелим играта. Ще му върна свободата само ако пусне пленниците.

— И как ще подхванеш тази работа и да сложиш ръка на него?

— Всичко ще предоставя на обстоятелствата. А окажат ли се неблагоприятни за мен просто ще трябва да ги „изнудя“. В този случай не смятам както друг път пак внезапно да се втурна сред индианците и да допра ножа си до гърлото на стария вожд със заканата незабавно да го убия, ако някой вдигне ръка Срещу мен и ако бледоликите не бъдат незабавно освободени? Тогава обикновено уплахата е най-добрият съюзник. Който обаче предварително се страхува, е по-добре изобщо да не се залавя с подобни рисковани начинания. А сега нека одерем кожите на зайците. Клони за огън има колкото искате.

Подобно на предни постове гората изпращаше навътре в равнината отделни храсти. Те достигаха чак до нас и поради липсата на влага няколко от тях бяха изсъхнали. Пъркинс започна да събира горивен материал и скоро пламна огън, на който изпекохме зайците. По време на това приятно занимание и на последвалата вечеря трябваше да разкажа на Джафар всичко за предишните си приключения. За рискованото начинание, което се канех да предприема същата вечер не споменахме нито дума, докато най-сетне се изправих, преметнах пушките през рамо и се наканих да тръгна. Тогава Пъркинс попита:

— Сър, нима искаш да вземеш и пушките си? Ако команчите те заловят тези скъпоценни оръжия ще бъдат завинаги загубени.

— Pshaw! Вече неведнъж са ме пленявали и са ми вземали пушките, но винаги съм съумявал да избягам, без да ги оставям в ръцете на неприятелите си. И тъй, не се тревожи за мен! С тези думи аз се отдалечих.