Даяна Палмър
Завръщане (2)

Втора глава

— Да знаеш само колко се зарадвах, когато реши да се прибереш — въздъхна Мели, докато двете пиеха кафе в просторния хол. Тук обстановката доста се бе променила, откакто почина майката на Кейд. Изисканите антики и завесите в пастелни цветове бяха отстъпили място на кожени канапета и столове, красиви ниски масички и чудесен пухкав сив килим. Сега всичко носеше отпечатъка на Кейд — личеше ръката на груб мъж, който държеше на вкуса си.

— Извинявай — прошепна Аби, когато усети, че така и не бе отговорила. — Мислех си за стаята. Различна е.

По лицето на Мели се изписа загриженост.

— Много неща са различни. Включително и Кейд.

— Кейд никога не се променя — долетя тихият отговор. По-високото момиче скочи и отнесе чашата с кафе край камината, за да се загледа в огромния портрет на Донован Макларън, закачен на централно място.

Кейд бе по-младо копие на високия внушителен мъж от картината, с тази разлика, че Донован беше с бяла коса, мустаци и вечно намръщен. Косата на Кейд бе все още черна и гъста над широкото чело и дълбоките изразителни тъмни очи. Беше по-висок от покойния си баща, стегнат, с мускулесто тяло. Беше загорял и рядко се усмихваше, но понякога умееше да подхвърля шеги с безизразно лице. Вече бе на трийсет и шест, четиринайсет години по-голям от Аби, ала ако се съдеше по отношението му към нея, човек би решил, че е два пъти по-стар. Кейд винаги се грижеше за нея като за някое своенравно дете. Освен през онази вълшебна вечер, когато той бе мечтата на всяка жена и я дари с вкус към интимността, превърнал се в неразривна част от живота й, а след това я бе отблъснал с такава нежност, че тя никога не се засрами, задето му се бе предложила сама.

Сама му се беше предложила… При тази мисъл младата жена потръпна, а след това поднесе кафето към устните си. Това нямаше да се случи никога повече.

— Как е Кейд? — попита Аби.

— Как може да е Кейд през пролетта? — попита развеселена сестра й.

— Сещам се за няколко прилагателни. Ако кажа невъзможен, нали няма да прозвучи прекалено меко? — попита Аби и се обърна.

— Няма — въздъхна Мели. — Напоследък не достигат работници. Ранди си счупи крака и няма да може да работи още пет седмици, а пък Хоб напусна.

— Хоб? — Аби се ококори и светлокафявите й очи заблестяха. — Че той е работил тук цял живот.

— И той каза така, след като Кейд метна едно седло по него. — Сестра й поклати глава. — Не може да си намери място. По-зле е от обикновено.

— Да не би да има неприятности с някоя жена? — попита Аби и веднага съжали, че бе задала въпроса. Нямаше никакво право да проявява любопитство към любовния живот на Кейд, нито пък да подпитва дали се среща с някоя.

Мели мигна изненадана.

— Кейд ли? Направо ще припадна, ако доведе жена тук.

На това му се казваше изненада. Въпреки че Аби бе идвала на гости на Мели няколко пъти, откакто се премести в Ню Йорк, двамата с Кейд се бяха виждали рядко. Предполагаше, че докато е в „Пейнтед Ридж“, той излиза на срещи.

— Все си мислех, че ги записва в компютъра, за да не им загуби бройката — засмя се Аби.

— Ние с теб за един и същи човек ли говорим?

— Когато и да дойда, него все го няма — отбеляза Аби. — Мина почти година, откакто го видях за пръв път. — Тя седна на канапето до сестра си и допи последната глътка кафе.

Мели я погледна угрижено, но не отговори.

— Колко ще останеш? — промълви тя. — Така и не те попитах по телефона.

— Две седмици, стига да ме изтърпиш…

— Стига глупости — сгълча я Мели. Намръщи се и посегна към слабата ръка на сестра си. — Аби, постой поне месец. Остани, докато почувстваш, че си готова. Обещай ми!

Аби затвори очи и по лицето й се прокрадна болка. Тя притаи дъх.

— Чудя се дали някога ще съм готова — прошепна с дрезгав глас.

Малката ръка стисна нейната още по-силно.

— Не бива да се предаваш. Ти си силна. Всички от рода Шейн сме такива. Можем книга да напишем за издръжливостта и упорството.

— В момента пиша последната глава — сопна се Аби. Изправи се и се приближи до прозореца.

— Минаха две седмици, откакто се случи — напомни й Мели.

— Така е — въздъхна нещастно Аби. — Вече не се чувствам като в началото, въпреки това още ми е много трудно, да не кажа дори невъзможно да… — Погледна сестра си. — Радвам се, че си имам извинение, за да ти помогна около сватбата. Какво каза Кейд, когато му съобщи?

Мели се замисли.

— Грейна като слънце — отвърна тя с усмивка. — Особено след като му обърнах внимание, че ще дойдеш за две седмици, дори за повече. Направи ми голямо впечатление, защото напоследък човек не смее да му каже дума.

Аби замислено стисна устни.

— Сигурно е решил, че съм си загубила работата и се връщам нещастна и унила. Така ли е?

— Засрами се — отвърна сестра й. — Той не е от хората, които биха злорадствали заради подобно нещо.

— Само така ти се струва. Открай време не одобрява работата ми на манекенка.

Мели изви тънките си вежди.

— Каквото и да мисли за избора ти на професия, искрено се зарадва, когато разбра, че ще поостанеш. Беше в такова страхотно настроение, че мъжете започнаха да се притесняват. Сигурно Ханк ти е казал, че Хоб напусна съвсем неотдавна. Жалко, че не изчака още един ден. Откакто разбра, че ще идваш, се държи като светец.

Де да беше така, каза си тъжно Аби. Знаеше каква бе истината, макар Мели да нямаше представа. Бе убедена, че Кейд нарочно я избягва. Може би сестра й просто се опитваше да изглади отношенията между тях и по този начин да ги предпази от кавги и проблеми. Не за пръв път се опитваше да се прави на миротворец.

Вдигна рязко поглед към зелените й очи.

— Мели, ти нали не си казала истината на Кейд? — попита притеснена тя.

По-младата жена се смути.

— Не точно — призна тя. — Просто казах, че има мъж… Че си имала неприятно преживяване.

Аби въздъхна.

— Така си е. Добре че ще бъдем двете у нас. Той дори няма да се усъмни защо съм тук. Един господ знае защо двамата с Кейд не можем да останем заедно, без да се хванем за гушите.

Мели се размърда притеснена и Аби я погледна с огромно любопитство.

— Няма да бъдем у нас — опита се да се извини Мели. — Там боядисват. Кейд реши да ремонтира къщата като сватбен подарък.

Аби усети как се стяга от напрежение.

— Тук ли ще останем?

— Да.

— Защо не ми каза, когато те попитах дали може да дойда? — избухна Аби.

— Защото знаех, че няма да дойдеш — отвърна Мели.

— Кейд ще заминава ли някъде?

— Ти шегуваш ли се? Пролет е, до преброяването остава не повече от месец!

— Тогава ще отида другаде! — избухна Аби.

— Недей! — Мели я хвана за ръката. — Аби, колкото повече бягаш, толкова по-трудно ще ти бъде. Докато си във фермата, ще се пребориш със случилото се. Трябва да се пребориш, иначе ще се погребеш жива. Нима не разбираш? Не можеш да продължаваш по този начин. Я се погледни! — възкликна тя и посочи безформената рокля. — Дори не приличаш на манекенка, Аби, приличаш на запусната домакиня!

— Как можа да кажеш подобно нещо за мен — долетя женски глас от вратата. Двете момичета се обърнаха едновременно. Кала Ливингстън беше подпряла ръце на заобления си ханш, намръщена и много кисела. Беше към шейсетте, ала все още умееше да се справя с каубоите и малцина се осмеляваха да й се изпречват на пътя и да я ядосват. Изкарваше яда си на храната, което бе жалко, защото се славеше като най-добрата готвачка в областта. — На какво приличам аз, значи, на… На някоя мърла ли? — продължи вбесена Кала.

Мели прехапа устни, за да не се усмихне. Жената бе облечена в домашна роба на розови и зелени цветя, а рошавата й коса бе завита на нещо като кок, докато единият чорап се бе изхлузил от жартиера и бе провиснал застрашително под коляното. Кала съвсем не бе от хората, които можеха да минат за елегантни или облечени по модата. Само пълен глупак би се осмелил да й каже подобно нещо, затова Мели не посмя дори да намекне.

— Изглеждаш чудесно, Кала — опита се да я успокои тя. — Имах предвид… — Мели не знаеше какво да каже. — Исках да обясня на Аби, че обикновено не изглежда така.

Кала избухна в смях и веселите й очи се преместиха от едното момиче към другото.

— Така и не успя да разбереш кога се шегувам и кога съм сериозна, нали миличка? — попита тя Мели. — Само се шегувах. Ела тук, Аби, бързо ме прегърни. От колко месеца не съм те виждала! — Аби се втурна към протегнатите й ръце и както винаги усети аромата на брашно и ванилия. — Остани малко повече този път, миличка — настоя Кала и избърса потеклата сълза, когато се дръпна от Аби. — Откъсна се от всичко тук, свикна с градския живот… По-добре не си изглеждала откакто беше на осемнайсет и реши да станеш манекенка!

— Ама, Кала… — опита се да я прекъсне Мели.

— Ти мълчи. — Кала я погледна остро. — Ако още веднъж й кажеш, че не прилича на нищо, тази вечер няма сладкиш с боровинки!

Мели отвори уста, но побърза да я затвори и се усмихна подкупващо.

— Според мен изглежда по-зряла… — съгласи се тя. — Невероятна е… Необикновена. Очарователна и неповторима.

Кала вдигна ръце.

— Господи, дай ми търпение! Като че ли дръпнатите каубои не са ми достатъчни… Ако не побързам, къщата ще ми се стори тясна, когато той се върне и вечерята не е сервирана. Дори ако се прибере след десет. — Тя излезе, без да спира да мърмори раздразнено.

Мели се отпусна тежко на канапето и въздъхна пресилено дълбоко.

— Спасени сме! Ако знаех, че е пред вратата, щях да вадя хвалебствия за новия ти гардероб.

— Още си падаш по боровинковия й сладкиш — усмихна се Аби и за миг старият й дух и весел блясък в очите се появиха отново.

— Моля те, кажи му — настоя Мели.

— Искаш да му връча лично пръчката, с която да ме набие ли? — попита Аби и сухо се изсмя. — Не е спрял да ми трие сол на главата, откакто татко ми позволи да замина за Ню Йорк. Когато и да се видим, не пропуска да ми напомни, че съм пълна глупачка. А така ще може с право да го изтъкне, да не говорим, че ще натяква. „Аз нали ти казвах“. Няма да му доставя това удоволствие, Мели. В никакъв случай.

— Грешиш за Кейд — опита се да спори Мели. — Открай време грешиш. Изобщо не те мрази, Аби. Никога не те е мразил.

— Защо не му го кажеш на него? — отвърна студено сестра й. — Май той самият още не го е разбрал.

— Защо тогава те чака с такова нетърпение да се прибереш? — засече я Мели. Подпря се с лакти на коленете и се приведе напред. — Дори накара Ханк да пренесе мебелите ти от нас, за да се чувстваш като у дома си. И ти казваш, че те мрази.

— Защо тогава ме избягва като чумава? — попита веднага Аби. Опита се да смени темата. — Много ми се иска да се поосвежа, преди да седнем на масата — продължи тя.

— Идвай. Стаята ти е до моята, така че ще можем да си поговорим до късно.

— С удоволствие — усмихна се Аби. Импулсивно прегърна Мели през раменете, докато се качваха нагоре. — Можем дори да спретнем един бой с възглавници, за да си припомним как беше едно време.

— Стаята на Кала е срещу нашите — предупреди я Мели.

Аби въздъхна.

— Тогава можем да си припомним боя с възглавници — реши тя и Мели се усмихна.

 

 

Беше вече тъмно и Мели помагаше на Кала да сложат масата в трапезарията, когато входната врата се отвори с трясък и тежки мечешки стъпки изтропаха по дървения под в антрето.

Аби бе застанала пред камината пред малкия огън, накладен от Кала. Обърна се и погледът й попадна върху Кейд, застанал като вкаменен на вратата.

Все едно че не бе минала цяла година, откакто го видя за последен път. Строгото загоряло лице под широкополата шапка й бе познато до болка. Веднага забеляза, че бе остарял. Стиснатите му изваяни устни й се сториха недоволно извити, челото му бе прорязано от дълбоки линии, тъй като бе свикнал да се мръщи непрекъснато. Бузите му бяха хлътнали, квадратната челюст изпъкваше още повече от обикновено, а тъмните огнени очи я наблюдаваха навъсено, също като в спомените й.

Косата му бе посипана със сняг, кожухът искреше от топящите се снежинки, а износените ботуши бяха мокри, както и дебелите бричове за езда, които очертаваха изпъкналите мускули по бедрата. Дългите му потъмнели пръсти стискаха цигара. Погледът, с който дари Аби, спокойно можеше да накара някоя пума да се откаже от плячката си.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — попита направо той, докато оглеждаше безформената й кафява рокля.

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос? — сопна се тя. — Не беше ли обут в същите бричове, когато заминах за Ню Йорк?

— Говедовъдите непрекъснато фалират, мила — отвърна Кейд и в очите му проблеснаха весели искри.

— Точно така — съгласи се подигравателно Аби. — С тази разлика, че повечето не притежават по осем хиляди глави добитък, нито пък три ферми в два щата. Нито пък разчитат на концесии за нефтени находища и мини.

— Не съм казал, че съм пред фалит — поправи я той. Подпря се на касата на вратата, погледна я нагло и наведе глава назад. — Да не би да си откраднала роклята от някоя дебелана?

На нея й стана неудобно и запристъпва от крак на крак.

— Такава е последната мода — излъга тя с надеждата Кейд да не се сети.

— Така и не успях да разбера как вие, жените, успявате да следите модата — отвърна той. — За мен това са просто дрехи.

— Да не би да е започнало вече да вали? — попита Аби, за да смени темата.

Кейд свали шапката си и я изтърси от снега.

— Май да. Надявам се Кала да е сложила и на мъжете. Нощната смяна ги чака тежка работа покрай двегодишните крави.

Аби не се сдържа и се усмихна. На тях им предстоеше първо раждане и им трябваха специални грижи. Един от старите каубои — Хоб, който бе напуснал — все повтаряше, че предпочита да оправя оградите, вместо да се занимава с крави първескини.

— Кои са късметлиите тази година? — попита тя.

— Ханк и Джеб — отвърна той.

— Нищо чудно, че Ханк беше толкова намусен — измърмори Аби.

Едното ъгълче на стиснатите устни на Кейд потрепна, докато я оглеждаше.

— Нищо не знаеш ти. Молеше ме да го оставя при старите крави.

— Очевидно не е постигнал своето — отбеляза тя.

Той не се засмя.

— Колко време ще останеш?

— Още не съм решила — отвърна Аби и усети как нервното напрежение я сграбчва отново. — Зависи.

— Не беше ли най-заета през пролетта, госпожице манекенка? — попита Кейд и присви подозрително очи. — Много се изненадах, когато Мели ми каза, че ще си дойдеш.

— Ами… Исках малко да си почина — опита се да се измъкне тя.

— Така ли? — Той се оттласна от вратата. — Изчакай да мине преброяването и лично ще те закарам със самолета в Ню Йорк.

Кейд се обърна и Аби проследи едрата му фигура, докато излизаше и подвикваше на Кала.

— Дано има с какво да нахраниш работниците! — провикна се той и плътният му глас проехтя в къщата. — Джеб и Ханк ще останат дежурни през нощта!

Джеб беше готвачът на работниците. Някои от каубоите имаха домове във фермата и живееха със семействата си, въпреки това към обора бе пристроена кухня за останалите.

— Бас държа, че момчетата ще са ти вечно благодарни! — подвикна в отговор Кала. — Поне веднъж да хапнат нормална храна!

Кейд се изсмя гърлено, докато се качваше по стълбите. Докато го изпращаше с поглед, Аби си спомни времето, когато невинното й момичешко сърце преливаше от обожание всеки път, когато зърнеше този широк гръб и стегнатото тяло. Колко различен щеше да бъде животът й, ако той не бе отказал импулсивното й предложение в онази далечна нощ. В очите й бликнаха сълзи и тя се обърна. Мечтите и желанията нямаше да й осигурят онова, за което копнееше. Въпреки това щеше да й стане приятно отново да отиде до „Пейнтед Рил“. Нямаше да се пречка на Кейд, а Мели по всяка вероятност щеше да се окаже права. Завръщането у дома щеше да й помогне да заличи белезите.