Павел Багряк
Кой? (7)

Билет за Аржентина

Щом Милър натисна червеното копче, трептящата синкава линия на екрана на неутронния брояч рязко се изви нагоре: бомбата в шахтата бе експлодирала.

Милър уморено се отпусна в креслото, затвори очи. Двойникът отиде при контролния секундомер.

— Шест минути, седемнадесет цяло и три десети от секундата — каза той. — Боже мой, какъв идиот сте! Просто не ми се вярва, че сте мой двойник.

— Вие сте идиот — уморено каза Милър. — Опивахте се от властта си над неутроните като хлапе, на което са подарили барабан.

— Да! Опивах се! — завика Двойникът. — Защото на нас и след секунда ни стана всичко ясно, а за Дорон и за господата от Министерството на отбраната секундите не са достатъчни! На тях им е нужен ефектен и достатъчно дълъг фокус, за да разберат. Трябва да умееш да продаваш. Няма значение с какво търгуваш: с бира или апаратури за неутронно забавяне. Ако занесете на Дорон лист с формули, ще ви брои хиляда кларка, а ако му поднесете секундомер — можете да отмъкнете и милион.

— Тъй, тъй! — рече Милър. — Браво! Досега мислех, че има физици-теоретици и физици-експериментатори. Излиза, че имало и физици-бакали.

— Защо друг да определя колко струва моят мозък?

— Вашият мозък?

— Добре де, нашият.

— Извинете, с моя мозък аз сам се разпореждам.

— Можете да не се вълнувате: аз съм джентълмен. Парите ще делим поравно. И слушайте, хайде още сега да се уговорим. Ще ви купя билет за Аржентина или за Австралия, въобще закъдето искате, и заминете. Трудно ще ни бъде двамата.

— Интересно — каза Милър. — Аз заминавам, а вие? Какво ще правите вие?

— Ще отида при Дорон, ще му разправя за генератора, как работи, и ще му предложа да го купи… например за милиард кларка.

— Защо ви са толкова пари?

— Не съм алчен, но милиард звучи по-солидно. На нас двамата ни стигат и десет милиона. После ще им дам апаратурата си, ще я разглобят, ще я проучат…

— Но те не ще разберат принципа за генериране и ориентация на полето.

— Че защо трябва да разберат? Кой разбира какво е ентропия? Кой може да си представи безкрайността на пространството? Така дори е по-удобно: аз ще им дам апаратурата, а те на мен — чек. И довиждане. Ще се заселим с Ирен нейде…

— Но нали Ирен ще бъде с мен в Аржентина?…

— Вие да, но не и Ирен.

Разговорът им бе прекъснат от гласа на Дорон.

— Професор Милър! Професор Милър!

Двойникът бързо отиде до микрофона и натисна копчето за включване.

— Милър е на микрофона.

— Досега не можем да разберем коя е причината за задържането на взрива — рече Дорон. — Възможно ли е опитите ви да са повлияли на нашия експеримент?

— Хм… Трудно е да се каже… — предпазливо започна Двойникът.

— Бихте ли могли да дойдете при мен? — запита Дорон.

— Добре — рече Двойникът и изключи микрофона. — Ще трябва все пак да отида.

— Слушайте, омръзна ми — избухна Милър. — Разпореждате се в кабинета ми, а аз седя в шкафа; взехте колата ми, а аз вървя пеш. Стига вече: сутринта вие говорихте с Дорон, сега е моят ред.

— Разбрах — засмя се Двойникът. — Боите се да не ви измамя. — После изведнъж стана сериозен: — Давам ви дума — днес няма да има пазарлък. Работата е прекалено сериозна и трябва да се подготвя. Нещо повече дори, ще се постарая да убедя Дорон, че нашите опити може би нямат никакво отношение към забавянето. Ако сега узнае за опита, ние вече няма да сме му нужни: нали апаратурата е в ръцете му. И тъй, сега е 15.30, в 17.00 ще се срещнем в къщи и ще обмислим всичко.

Двойникът излезе. Известно време Милър седя неподвижно в креслото. Значи Двойникът щеше да продаде апаратурата — въпрос само на време. Трябва да му попреча. Как? Как? Как?

Седя дълго. Изведнъж си спомни думите му: „Кой разбира какво е ентропия? Кой може да си представи безкрайността на пространството?“ Милър бързо стана.

„Може би не е най-доброто решение, но все пак е някакво решение.“

„Мерцедесът“ на професор Милър се приближи до бункера, където бе монтирана апаратурата. Той се усмихна на часовия; тук всички го познаваха. Отиде при апаратурата, бави се дълго, докато изключи жиците, които водеха до блоковете за ориентацията на полето. В тях бе най-важното. Милър ги отнесе в колата си. След десет минути, когато вече беше на петнадесетина мили от полигона, „Мерцедесът“ спря пред моста на реката, Милър излезе, извади блоковете, сложи ги под предните колела. После седна на кормилото и подкара автомобила. Зачу се леко хрущене. Милър спря колата и излезе. Старателно събра във вестник смачканите метални пластинки, магнитчета, парченца стъкло, разкъсаните жички. Уви ги и хвърли пакета в реката.

Подкара отново автомобила. Премина моста. Острият завой на шосето беше ограден с бели бетонни стълбчета, наредени като войници. Милър провери каишите на предпазния шофьорски колан. „Жалко все пак за колата…“ — това бе последната му мисъл. „Мерцедесът“ се удари с дясната си страна о стълбчетата и отлетя наляво. Малка тънка струйка потече по насипа. Навярно беше вода. Може би бензин, а може би кръв?

 

 

… 17.30. Милър още го няма. Задушно е. Двойникът отиде до прозореца, разтвори двете крила и в същия миг чу гласа на едно вестникарче: „Извънреден брой!“, „Новият подземен взрив!“, „Мисис Лейли Кичк роди двадесет и шестото си дете!“, „Известният физик професор Милър — жертва на автомобилна катастрофа!“ Двойникът трепна. Изскочи на улицата, грабна вестника и веднага видя на първата страница своя изпомачкан „Мерцедес“ и фотографията на Милър — главата отметната назад, очите затворени. Прочете набързо съобщението: „… Откаран в болницата «Св. Тома»…“ Къде ли се намира тоя светец?

Първото, което Милър каза на лекаря, когато отвори очи в болницата, бе:

— Моля ви позвънете на господин Дорон… телефон РС–15–875 и му разправете…

— Непременно, непременно — ласкаво отговори лекарят и веднага набра номера.

„Така — мислеше си Милър, — а апаратурата вече я няма. Дорон знае, че съм в болницата. Днес всички вестници ще пишат за катастрофата — едва се сдържа да не се изсмее от радост. — Главното е сега да измамя лекарите. Какви бяха признаците на мозъчно сътресение? Повръщане. Друго? Май сътресението не може да се провери с електрониката… И тъй, моето положение най-сетне е легализирано. Да го видя сега какво ще прави оня!“

— Ако дойде брат ми, ще го познаете, той много прилича на мен, пуснете го, моля ви се — каза той.

Двойникът дойде още същата вечер и за малко не се завариха с Ирен. Милър се усмихна, като видя изкуствените му мустаци.

— Не бодат ли? — попита той шепнешком. — Може би сега аз ще трябва да ви купя билет за Аржентина?

— На какво собствено се радвате? Нима не сте разбрали досега, че на Дорон му е все едно кой от нас е истинският Милър. Добре, нека бъдете вие. А аз ей сега ще отида и ще му предложа апаратурата. И той, според вас, няма да я купи само защото тъй нареченият истински Милър лежи в болницата. Глупости!

— Правилно — весело каза Милър. — Но работата е там, че сега вие няма какво да предложите на Дорон.

Очакваше да види на лицето на Двойника удивление или възмущение. Двойникът само уморено махна с ръка.

— Знам всичко. Бях на полигона. Взели сте блоковете за ориентация на полето и сте ги хвърлили нейде. Но аз няма да ги търся. Не са ми нужни. Те са тук — той почука челото си.

И Двойникът с увлечение взе да описва частите на откритието. Така се увлече, че извади молив и взе температурния лист, за да напише основното уравнение.

Това вече беше прекалено. Пред Милър седеше неговото второ „аз“, не само физическото, но и интелектуалното. Седеше ученият, на когото формулите доставяха чиста естетическа наслада.

— Стига — каза Милър.

Моливът на Двойника спря.

— Добре, колега. Но съгласете се, че ние с вас имаме чудесна професия. Наистина жал ми е, че ще ви лиша от удоволствието да бъдете учен.

— Как така ще ме лишите? И защо мен?

Въпросът беше глупав и излишен, но Милър нарочно го зададе, за да спечели време.

— В наши дни, когато Дороновци са всесилни, животът на учения е труден. Аз съм по-приспособен, защото за щастие нямам вашия комплекс за малоценност.

— Съвест — поправи го Милър.

— А! — Двойникът се усмихна. — Какво е това съвест? В каква координатна система да я търсим? И с какво да я измерим?

— Май сте прав — забеляза Милър, — вие гледате по-просто на живота.

— Не бих казал. По дяволите, кой от нас повече се грижи за другия?

— Ако имате предвид варианта за Аржентина…

— Защо? Заминаването за Аржентина съвсем не е задължително. Можете да останете и тук като мой брат, документи ще купим. После вила на Кораловите острови… Не е лошо, а? Но без Ирен — каза Двойникът. — Ирен е моя. Е, да обсъдим ли този вариант?

Милър не умееше да се преструва. Освен това го заболя главата.

— Не сега — Милър затвори очи. — Утре. Вие ми се свят.

— Виждам, побледнял сте. Май наистина имате сътресение на мозъка. Бедни ми братко… — Двойникът нежно погали Милър по рамото.

„А той изглежда не се преструва — помисли си Милър. — Наистина ме съжалява, защото ме смята за победен. Опиянен е от превъзходството си!“ — И изведнъж като нож го резна мисълта: „Двойникът преди не съществуваше и не бива повече да съществува! Боже, колко било просто!“

— Утре — каза Милър, без да отваря очи. — Всичко ще решим утре. Помислете за… вариантите. И аз ще помисля.

— И тъй, до утре. Вие сте болният, затова кажете кога ще се видим.

— Ще изляза оттук в девет вечерта. Ще се отбия в къщи да се преоблека — скъсано ми е сакото. Да се срещнем в единадесет в… института. Там никой няма да ни пречи.

— В къщи ще бъде по-спокойно.

— Не, не, само не в къщи!

— Разбирам. Ирен може да дойде! Прав сте. Тогава в института.

Двойникът излезе. Още една минута и Милър нямаше да издържи. Щеше да се развика, да го наругае и всичко да провали. И тъй, Милър срещу Милър. Колко странно! Впрочем дали е странно? Нима през последните месеци не водеше борба със самия себе си? Нищо не се бе променило, само че неговото второ лошо „аз“ се бе отделило и заживяло самостоятелен живот. Утре тази борба най-после щеше да свърши. Ще му стигнат ли силите?

… На сутринта Милър се събуди бодър и изпълнен с решителност, както отдавна не му се бе случвало. Не беше особено мъчно да уговори лекарите да го изпишат. По-трудното бе да изчака до вечерта.

Отби се в къщи, преоблече се набързо, отвори чекмеджето на бюрото си и без да се поколебае, пъхна пистолета в джоба си. После излезе на улицата, спря такси.

— „Уелкъм-скуър“ 18 — викна на шофьора.

Ирен, както и очакваше, си бе в къщи. Откакто Милър лежеше в болницата, тя не излизаше нито за секунда. Милър можеше да й се обади всеки момент.

Когато Милър влезе, тя стана мълчаливо насреща му и очите й говореха повече от всякакви думи.

— Ирен — рече той, — помогни ми да бъда силен.

— Люк, много лошо ли ни очаква?

— Да, Ирен, най-вероятно. Взех решението и след два часа…

— Но вече е късно — рече тя.

— След два часа ще извърша най-важната и трудна крачка за осъществяването му. Сега отивам до…

— Не е нужно — прекъсна го Ирен. — Както и да постъпиш, ще съм съгласна. Само да не бъдеш такъв…

— Какъв?

— Такъв… различен… измъчен. Уморих се от твоите колебания.

— Ирен, трябва да вървя.

Тя му подаде челото си. В очите й блеснаха сълзи.

— После всичко ще ми обясниш. Чакам те, Дюк.

Милър я погледна с благодарност и излезе.

Ирен постоя около минута до вратата. Бавно огледа стаята, после изтри сълзите си и отиде в спалнята. Когато на вратата се почука, тя беше вече по халат.

— Лили, ти ли си? — попита тя, помислила, че е малката Лили от долния етаж.

Вратата се отвори.

— Дюк?! — извика Ирен, удивена от внезапното връщане на Милър.

— Разстроена ли си нещо? А аз имам добри новини. Ти ще бъдеш жена на най-богатия и знаменит мъж. След седмица, Ирен, ще заминем за Кораловите острови… Какво ти е, скъпа?

Ирен притисна устни, за да не изкрещи.

— Ирен! — той посегна да я прегърне, но тя се дръпна към стената.

— Не се приближавай… — прошепна тя. — Това не си ти!

Със страшно усилие на волята Двойникът се въздържа да не изругае.

— Ирен, слушай…

Но Ирен не го слушаше — притиснала се към стената, тя бавно клатеше глава. После се отпусна, погледът й потъмня.

— Отивай си — глухо каза тя. — И не се появявай, докато не те повикам. Искам да си помисля.

— Но аз всичко ще ти обясня.

— Преди десет минути не поисках да ми обясниш — тя дрезгаво се засмя. — Ти си хамелеон. Щом не си способен да решиш, сега ще решавам аз. Иди си.

… Двойникът бързо вървеше по тъмния коридор на института. Ако пред него сега се изпречеше стена, той не би я заобиколил, а би я пробил, така бе изпълнен с ярост. Но при вратата на кабинета забави крачка, извади пистолет и като се поколеба за секунда, освободи предпазителя.