Павел Багряк
Кой? (6)

Веруюто

Милър едва успя да затвори вратичката на стенния шкаф и в същия миг влезе Ирен.

Всичко, което се случи по-нататък, беше като във филмите. Не, като в романите. Или по-точно като в сънищата. Милър седеше в шкафа, наблюдаваше през дупката на ключалката не просто сцена на среща между познат или непознат мъж с позната или непозната жена, което вече е достатъчно пикантно и необичайно за учен с такова име като него — той наблюдаваше самия себе си, при това всичко виждаше съвсем иначе, не така, както понякога следим крадешком собственото си отражение в огледалото. В случая той имаше възможност да се наблюдава целия: и в гръб, и във фас, и встрани, като едновременно с това разбираше, че неговото отражение може да действува напълно независимо от оригинала.

Милър, затаил дъх, гледаше през дупката на ключалката.

Милър-втори отиде до Ирен и я целуна по челото, както правеше винаги Милър-първи. После поразмисли и я целуна по устата — нещо, което Милър-първи правеше извънредно рядко.

„Сега — помисли си Милър — време е вече да предложи на Ирен креслото до прозореца, нейното любимо ниско кресло, пред което имаше ниска масичка, после да отвори барчето, да извади наченатата бутилка «Калвадос» или «Стерфорд»… в зависимост от настроението на Ирен.“

Подчинявайки се сякаш на заповедта на Милър-първи, Двойникът придружи Ирен до любимото й кресло, после безпомощно се огледа. („Наистина — помисли си Милър-първи, — къде сложих вчера ключа от барчето“), после решително протегна ръка към лавицата с книги, където стоеше недочетеното томче на Волтер („Той се сети по-бързо от мен!“ — с интерес забеляза Милър-първи), извади ключа и отвори барчето.

— Ирен, искам днес да бъдеш сериозна.

И тъй, значи няма да има „Калвадос“. Ирен погледна внимателно Милър-втори и подаде чашата си. Забълбука стерфордът.

— Ти си уморен, Дюк.

Сърцето на Милър заби силно. Точно в този момент той разбра какво най-много го е вълнувало преди секунда — ще познае ли Ирен, че пред нея не е истинският Милър?

Не, не позна. Тя бе казала „Дюк“, а не обикновеното „Едуард“ и това бе малката й благодарност за целувката, за предстоящия сериозен разговор.

— Ти си уморен, Дюк? — Нито една излишна дума. Признателността не винаги е многословна.

— Благодаря ти, скъпа… Лошо спах тази нощ.

— Сърцето ли?

— Не. Мислех. Искам да ти кажа…

През дупката на ключалката Милър не виждаше лицето й, но цялата й поза говореше, че се вълнува.

— Какво искаш да ми кажеш? — запита Ирен. — Взе ли решение? Или нещо се е случило?

„Охо! — помисли си Милър-първи и с благодарност погледна Ирен. — Умница, все пак е почувствувала нещо…“

— Да — каза Милър-втори, — взех решение…

Позвъни телефонът. Двойникът се извини на Ирен и спокойно вдигна слушалката:

— Слушам ви, мисис Слоу. Дорон ли? Добре, свържете ме. И кажете на Кербър да дойде при мен… след десет минути.

„Дорон? Сега ли намери да се обади?“ — помисли си Милър-първи и от вълнение дори се приповдигна.

— Дорон? — каза Двойникът. — Тъкмо исках да ви се обадя… Да, генерале, готов съм да взема участие в изпитанията… Нещичко вече е готово, ще го изпробваме. Благодаря ви, шефе, но поздравления приемам след изпитанията. Кога? Още днес? Добре, нямам възражения. Тогава в четири. Ще се видим на полигона.

С невероятно усилие на волята Милър-първи остана в шкафа. Ето какво било решението му! Минутен разговор с Дорон, десетина елементарни думи и край — край на безсънните нощи, на хамлетовското колебание. Колко било просто: за една минута да решиш собствената си съдба, съдбата на Ирен, съдбата на целия свят! И чудно — наоколо нищо не се промени. Нейде по коридора спокойно крачи Кербър. Автомобили се движат по улиците, нейде танцуват двойки, работят хора, в някоя част на земното кълбо шият детско палтенце и не се знае сега ще успее ли то да го облече. Не, ръката на Милър-втори не трепери; спокойно налива стерфорда в чашата на Ирен.

— Благодаря, Едуард, повече не искам.

Той взе ръката й и притисна дланта й към страната си.

— Сега всичко ще имаш, Ирен — каза той. — Вили, яхти, коли, покой, щастие…

На вратата се почука. Влезе помощникът на Милър Кербър. Той застана на прага, поклони се на Ирен и както винаги, след като свали очилата си, мълчаливо обърна очи към шефа.

— Кербър — каза Милър-втори, — сега с вас ще прегледаме апаратурата. Към четири трябва да бъде закарана на полигона. Ирен, ще се забавя не повече от десетина минути. Извинявай, ще трябва да ме почакаш.

Те излязоха.

Ирен извади от чантичката си пудриерата и обърна лице към прозореца. Без да се колебае, Милър-първи отвори вратичката и безшумно излезе от шкафа. Когато вече, без да се крие, направи няколко крачки, Ирен запита с удивление:

— Толкова бързо?

— Да. Трябва да позвъня.

— Изцапал си целия си костюм — каза Ирен.

Милър вдигна слушалката.

— Мисис Слоу, свържете ме веднага с Дорон.

Измина дълга минута, преди Милър да чуе:

— Съжалявам, шефе, Дорон не отговаря.

Милър с трясък остави слушалката.

— Едуард — попита Ирен, — случило ли се е нещо?

— Ти няма да имаш нито яхти, нито вили, Ирен. Ще бъдеш бедна като мен.

— Какво значи това, Едуард?

— Не мога да ти обясня. По-скоро да се махаме оттук. Приеми, че съм искал да те изпитам, Ирен, да те проверя.

— И Дорон ли искаше да провериш? И Кербър?

— Да вървим, Ирен, всичко е много сложно.

— Главата ми се замая…

Тя не довърши. Милър изведнъж видя в очите й ужас. После тя безпомощно протегна ръка, сякаш искаше да се залови за нещо, и рухна на пода. Той бързо се извърна.

На вратата стоеше Милър-втори.

На Двойника очевидно не му липсваше нахалство. Той заблъска Милър към шкафа.

— Влизайте вътре, после ще говорим.

Милър се задъха от яд. Всичко в него се бунтуваше, но разбираше, че е безсмислено сега да спори: всяка минута Ирен може да дойде на себе си и тогава кой знае какво щеше да се случи! Влезе в шкафа.

През същата ключалка Милър видя как Двойникът намокри носната си кърпа и я сложи на челото на Ирен. Тя пое дълбоко въздух и отвори очи. Погледът й зашари боязливо из кабинета.

— Дюк, трябва да съм болна?

— Успокой се, Ирен — кротко каза Двойникът, — не бива да се вълнуваш.

Той я вдигна и настани в креслото.

— Едуард, стори ми се, че ти… Видях двама…

— Тоест как двама? Кого?

— Страхувам се, Дюк.

— Успокой се, Ирен — повтори той. — Уморена си. Случва се. Когато работя много, и с мен се случва подобно нещо. Не си болна. Нали си чувала за миражи в пустинята, лъжливи слънца… Сигурно си била разтревожена?

— Да. Чаках какво решение ще вземеш и…

— Да не говорим сега за това. — Двойникът прегърна Ирен. — Пред нас е цяла вечност.

— Да, да, Дюк, прав си.

Милър се учуди как ловко Двойникът се измъкна от трудното положение, колко лесно успокои Ирен. „Аз навярно не бих могъл така убедително да го направя.“

— Ще те придружа — чу Милър гласа на Двойника.

— Не е нужно, Дюк. Искам да остана сама.

Ирен тръгна към вратата. На прага тя се спря за миг и погледът й пак зашари из кабинета.

Милър седеше неподвижен в шкафа, закрил лице с ръце. Двойникът отвори вратичката.

— Излизайте — каза той. — Сами сме.

Милър седна в креслото, в което преди минутка седеше Ирен. Гърлото му бе пресъхнало. Грабна чашата, на един дъх изпи виното и се закашля. Двойникът с укор го погледна.

— Не съм мислил — ехидно забеляза той, — че сте склонен към алкохолизъм.

— Не е известно — избухна Милър — какви пороци биха се появили и във вашия характер, ако седяхте в този шкаф, а аз през това време си позволявах нежности с вашата годеница.

— Да оставим това — прекъсна го Двойникът. — По-добре да обсъдим положението — той погледна часовника си. — До изпитанията остава малко време, трябва да се подготвя.

— Че вие каква работа имате на изпитанията? Ако някой трябва да присъствува, това съм аз! А вие останете тук или идете на кино.

— Не обичам киното. Много добре го знаете. Изпитанията ми са нужни, за мен те прекалено много значат, затова аз трябва да бъда на полигона.

— В такъв случай ей-сега ще позвъня на Дорон и ще му кажа, че ще отиде само Кербър. — В гласа на Милър прозвучаха метални нотки. Той решително се отправи към телефона.

— Не бързайте — спря го Двойникът. — След вашето позвъняване аз веднага ще отида при Дорон и ще му кажа, че ще присъствувам на изпитанията! Разберете, и аз като вас съм учен. И за мен, както и за вас, преди всичко е важно да се убедя, че апаратурата действува.

— Това безспорно е много важно — усмихна се Милър, разбирайки, че първият им рунд бе завършил наравно. — Тогава нека обединим усилията си поне в този етап.

— Вие… впрочем мога и аз… накъсо казано, един от нас трябва да отиде по-рано на полигона — неочаквано предложи Двойникът. — Там ще се срещнем.

— Но какво ще правим с Кербър? Той винаги е идвал с мен на полигона…

— И с мен… Този път ще минем без Кербър — отсече Двойникът.

… Както се уговориха, Милър пристигна на полигона по-рано, а Двойникът трябваше да дойде с Дорон. Показа на часовия пропуска си и влезе в своя бункер. Вратата бе отворена. Пред пулта за управление двама механици оправяха нещо. Те доложиха, че апаратурата е готова за опита. Милър ги отпрати.

Останал сам, той бе изцяло завладян от мисълта за предстоящия експеримент. Нейде дълбоко под земята трябваше да експлодира атомната бомба. Милър, който се намираше на два километра от този ад, щеше да се опита да забави взрива поне за пет секунди, за десет. Това щеше да е достатъчно, за да разберат, че апаратурата работи! Тя е монтирана там, над черния отвор на шахтата, водеща дълбоко под земята. И ако натиснеше ей това червено бутонче, суперполето щеше да задържи атомния огън в обятията си. Това поле можеше да го задържи не само за секунди, а и завинаги. Но можеше и да го освободи и тогава бетонът, земята, всичко щеше да се превърне в облак плазма…

Милър предчувствуваше, че експериментът ще мине успешно. Неочаквано той чу гласа на Дорон.

— Професоре, какво ни обещавате за днес?

Милър трепна изплашен, но като разбра, се засмя. В командния пункт бяха включили транслацията, гласът на Дорон идваше от високоговорителя.

— Науката не търпи прибързаните работи — чу Милър, смаян, собствения си глас. „Значи, те са вече там. Дано само Двойникът не каже нещо излишно.“ — От отделните репетиции ще стигнем и до премиерата, генерале.

— Вие сте театрал, професоре — отвърна Дорон с раздразнение, — но все пак това не е спектакъл! Ще ми разправите ли най-сетне по-подробно докъде сте стигнали в откритието си?

— Но, генерале, понякога и репетицията може да достави удоволствие — измъкна се от прекия отговор Двойникът.

„Той се държи предпазливо. Или не е уверен в изхода на експеримента — помисли си Милър, — или…“ — И тогава неочаквано му мина мисълта: „… или освен за самата апаратура той нищо повече не знае!“

Когато Двойникът най-после се яви в бункера, той завари Милър усмихнат и почти щастлив.

— И така, колега, днес се решава нашата съдба — каза Двойникът. — Ако апаратурата заработи, както предполагам, светът скоро ще узнае за новото откритие.

— Не бива да бързаме — намръщи се Милър.

— Представям си — продължи Двойникът — как ще почнем да пускаме серийно апаратурата. Всеки завод може да усвои производството й за два месеца.

— Стига сте дърдорили — злобно забеляза Милър. — Време е да пристъпим към работа.

Те старателно провериха показанията на всички уреди.

— Безпокои ме само една подробност — Милър изпитателно погледна Двойника. — Ще може ли свръхполето да пробие такъв дебел пласт земя? Това май не съм взел предвид.

— А ако… ако — Двойникът се запъна — увеличим напрежението?

Милър за секунда се замисли.

— Не бива! Няма да се справят блоковете за фокусировката на полето. Освен това първият бункер ще попадне в зоната на действието на апаратурата. Там има хора…

— Глупости! Уверен съм, че нищо няма да им се случи!

— Хората могат да пострадат! — рязко каза Милър.

— Вие сте мухльо, професоре!

Милър нищо не отвърна. Бе му хрумнала интересна мисъл: „Ако включат двата генератора на свръхполето последователно, щеше да бъде достатъчно…“

— Слушайте, аз настоявам! — упорито повтори Двойникът.

— Нямаме време за промени. Ще включим последователно генераторите на полето.

— Защо? — не разбра Двойникът.

Милър, без да скрива превъзходството си, му обясни идеята си. След няколко минути апаратурата беше готова. Милър тържествуваше. „Двойникът не съобразява бързо. Впрочем това е естествено, той вече втори ден живее отделен от мен… Вероятно в лабораторията на Чвиз далеч не всичко е било възпроизведено… Може би Двойникът дори не подозира за някои тънкости в теорията на неутронното забавяне… Тогава… ако апаратурата изчезне, Двойникът едва ли би могъл отново да я създаде!“

По високоговорителя се зачу гласът на началника на полигона:

— Зоната е освободена. Пригответе се, след пет минути взрив.

— Сядайте на пулта — каза Милър на Двойника. — А аз ще записвам показанията на уредите.

От командния пункт се чу монотонният глас на началника на полигона.

— До взрива тридесет секунди… десет… пет… три…

Двойникът включи апаратурата.

— Две… една… взрив!

Тишина. Минаха пет секунди, десет… Взрив нямаше.

— Изключете! — спокойно каза Милър.

Двойникът дори не помръдна. В командния пункт започна паника.

— Изключвайте! — каза Милър.

— Още няколко секунди — отвърна Двойникът.

— Изключвайте!

— Как не разбирате — избухна Двойникът, — че всяка секунда в повече са още хиляда кларка!

Милър се вкамени от изумление.

Паниката обхвана пелия полигон.

— Незабавно проверете енергетиката — ревеше в микрофона Дорон. — Началникът на трети участък при мен!

— Изключвайте — завика Милър и се спусна към пулта.