Павел Багряк
Кой? (3)

„Спи спокойно, приятелю!“

Собственикът на фирмата „Спи спокойно, приятелю!“ се ползуваше с всеобщо уважение. Миналата година Бирг бе напечатил в един от големите сутрешни вестници шест статии под заглавието „Защо погребваме привечер?“. Бирг доказваше, че погребенията с факли най-добре отговарят на извършваното тайнство, когато индивидът преминава от единия свят в другия. Статиите повдигнаха спорове и фирмата на Бирг процъфтя. Честър няколко пъти се бе срещал с Бирг. Писал бе репортажи за неговите гробища, които бяха напечатани на първата страница с великолепни снимки от Мелани. Дали го помни Бирг?

Бирг никога нищо не забравяше. Фред се убеди в това, когато, набрал телефонния номер, чу гласа на секретарката на Бирг: „Шефът ще ви приеме по всяко време, когато на вас ви е удобно. За такъв известен репортьор от криминалната хроника той никога не е зает.“

Кантората се намираше до входа на гробището: малък изящен котедж от стъкло и алуминий на фона на черните корони на дърветата.

— Моля, седнете — Бирг посочи на Фред кресло. — Валери — обърна се той към секретарката си, — моля донесете вино и коняк.

Фред се огледа. В средата на кабинета имаше маса и четири стола. Масата бе покрита с черно кадифе. „За заседания“ — реши Честър. На стената срещу него бяха окачени няколко фотографии, сред тях и ония, които бе правил Мелани. В ъгъла на кабинета бюро, пред него две кресла. В едно от тях седна и Фред. Бирг се разположи в отсрещното.

— Отдавна не сме се виждали — каза той. — Вашият вестник съвсем ме забрави. И аз естествено много се радвам, че ви виждам у нас.

— Дошъл съм по съвсем лична работа — мрачно забеляза Фред, — не се отнася до вестника.

— Боже мой, няма никакво значение! — Бирг широко се усмихна. — Толкова много направихте за моята фирма, че съм готов да ви окажа всякаква услуга.

На вратата се почука. Влезе Валери и внесе поднос с две чаши, бутилка „Наполеон“ и бутилка „Фраскати“.

— Шефе — рече тя, — позвъни мисис Бирг, моли да й се обадите.

— Разрешавате ли? — запита Бирг Фред.

Журналистът мълчаливо кимна, като с целия си вид искаше да покаже, че работата, по която е дошъл, не е бърза.

Бирг вдигна слушалката.

— Скъпа, днес ще се позабавя. Сложи децата да спят и отивай на опера. Аз ще мога да дойда едва към третото действие, трябва и да се преоблека.

Докато гледаше собственика на фирмата, Фред започна да се нервира. Безукорно светските му маниери (Бирг бе приет във висшето общество), елегантният черен костюм, френска кройка, и най-сетне грижливо поддържаните бели ръце, сливащи се с колосаната бяла риза, го дразнеха. Изведнъж му се прииска да стане и да си отиде. Но Бирг, след като поприказва с жена си, седна отново срещу него и на лицето му се разля такава добродушна усмивка, че Фред не посмя да помръдне и събрал всички сили, каза, колкото се може по-равнодушно:

— Касае се за нещо съвсем дребно. Нужно ми е да хвърля поглед на стареца, когото сте погребали вчера.

— Една минута — Бирг вдигна слушалката и извика по селектора управителя на седми участък. — Донесете ми документите на вчерашния клиент. Да, да, анкетата и резултатите от обработката. — После остави слушалката и се обърна към Фред: — Опитайте „Наполеона“. Аз лично го предпочитам пред другите коняци.

На селектора светна червена лампичка.

— Извинете. — Бирг премести микрофона по-близо до себе си: — Слушам.

— Шефе, при клиент номер 4725 — чу Фред — е дошла вдовицата му, а високоговорителят не работи. Извикахме радиотехника, но той ще пристигне след половин час. Какво да правим?

— Кой обслужил клиента?

— Лерман.

— Глобете го с десет кларка. Ако се повтори подобно нещо, да се уволни. Пред вдовицата на клиента се извинете и пуснете музика от съседния участък, но така, че тя да я чува.

— Още един въпрос, шефе. Клиентът е обичал Моцарт и Щраус. Какво да пуснем?

— Днес времето е облачно. Пуснете Моцарт.

Лампичката угасна.

— Бирг — каза Честър, — харесва ли ви да работите тук?

— Безспорно! Правя добър бизнес и освен това нима може да се намери по-спокойно място? Преди десет години, когато свърших Кембридж, две години работих в една от най-големите клиники на Лондон, но там беше много неспокойно. А нашите клиенти са тихи, благоразумни.

— Да, прав сте.

Появи се Валери и постави на бюрото на шефа черна папка. Фред прочете: „Клиент №24657. Докаран на 24 септември 1985 година. Участък №7.“

Бирг разтвори папката и набързо прелисти анкетата.

— Скъпоценности няма, златни зъби също — каза той на Фред. — Какво точно ви интересува?

— Искам просто да го видя.

— Странно — Бирг загледа втренчено Фред. — Много странно… Все пак, скъпи Фред, аз дадох вече нареждане да разкопаят гроба. Но това е противозаконно, защото само полицията има право да безпокои нашите клиенти…

— Разрешавате ли да отида? — нетърпеливо рече Фред.

— Една малка формалност — каза собственикът на фирмата. — В коя банка да представим сметката?

— Предпочитам да платя в брой.

— За нас е все едно. И така, за самото разкопаване — шест кларка и двадесет и пет лема, за риска — както ви е известно, сред деловите хора рискът се заплаща — сто и петдесет кларка. И тъй, всичко сто петдесет и шест кларка и двадесет и пет лема.

„Бандит“ — изруга мислено Фред, но бързо извади парите и ги остави на бюрото.

Когато отидоха с Бирг до седми участък, работниците вече привършваха работата си. Бирг освети с фенер гроба, после ковчега, покрит с влажни буци глина.

— Отворете капака — заповяда той.

Един от работниците слезе и отвори капака.

Фред залитна — видя лицето на професор Милър.

Гард оправи възглавницата на седалката, дръпна панталоните си, за да не се разгладят ръбовете им, седна и тъкмо мислеше спокойно да се заеме с текущите криминални дела, на вратата се почука.

Преди още да види човека, Гард по характера на чукането определи, че посетителят е нервиран и че го очакват неприятни минути. Затова лицето му веднага прие любезно-съсредоточено изражение.

— Влезте!

Влезе Фред Честър. Не се бяха виждали от три седмици. От лицето на Гард изчезна притворното любезно изражение. Той посочи на Фред стола. Разделяше ги масивното канцеларско бюро, чиито чекмеджета, натъпкани с книжа, пазеха номерирани и прошнуровани съдбите на много хора и историите на много трагедии.

— Гард — тихо каза журналистът, — защо беше нужно да ме лъжеш?

Фред бе поразително променен. Приличаше на човек, изхвърлен от релсите на живота. Гард забеляза, че ръцете му треперят.

— Днес денят е прекрасен — рече Гард. — Но вестниците пишат, че в Австралия имало ураган. Гледай какви работи.

— Гард! — гласът на журналиста трепна. — Утре този ураган може да дойде и тука!

— Възможно е. И какво от това? Нали днес небето е безоблачно?

— Остави! Аз узнах всичко по делото… Милър.

Изкуството на детектива зависи много от умението му да слуша: колкото повече знаеш, толкова си по-силен.

— Слушам те — рече Гард.

Честър измъкна от джоба си бележник.

— Протоколи нямам — каза той. — Не съм провеждал и следствие. Работата не е във фактите — те често лъжат. Работата е в хората, които стоят зад тези факти. Затова не се учудвай, много неща ще ти се сторят непривични и странни.

— Слушам те — повтори Гард.