Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота (11)

10

„Пустош на хиляди, хиляди версти — запя през решетката на радиоприемника треперещ от вълнение мъжки глас, — но да преспим не остава къде… Щях да съм весел, да, щях да съм весел, майко родино, ех, ти да не бе…“

Володин стана от мястото си и щракна копчето. Музиката спря.

— Защо го изключи? — попита Сердюк и повдигна глава.

— Тоя Гребеншчиков не мога да го понасям — отговори Володин. — Е да, талантлив е, но прекалява с маниерничене-то. Всичкото му е чист будизъм. Една разбрана дума не може да каже. Ето, сега пееше за майката родина. Знаеш ли какво се има предвид? Китайската секта Белия Лотос има такава мантра^[1]: „абсолютната пустота — родината, майката — нероденото“. И как го шифровал само — докато разбереш какво иска да ти каже, можеш да откачиш.

Сердюк сви рамене и се върна към заниманието си. Докато мачках пластилина, от време на време наблюдавах бързите му пръсти, сгъващи хартиен жерав. Той го правеше изключително чевръсто, без дори да гледа. Такива жерави бяха разхвърляни и се търкаляха по пода на цялата стая за лечебноестетически упражнения, макар тази сутрин Жербунов и Барболин да бяха измели в коридора камара от тях. Сердюк обаче изобщо не се интересуваше от съдбата на своите еднообразни произведения. След като сложеше номер върху крилото на поредния жерав, той го захвърляше някъде в ъгъла и тутакси откъсваше от тетрадката следващия лист.

— Колко ти остават? — попита Володин.

— До напролет трябва да приключа — каза Сердюк и отмести поглед към мен. — Знаеш ли, сетих се още един.

— Казвай — отговорих аз.

— Значи, седят си Петка и Василий Иванич и си къркат. Изведнъж дотичва един войник и вика: „Бели!“ Петка казва: „Василий Иванович, да се спасяваме“. А Чапаев налива още по една чаша: „Пий, Петка“. Пили, значи. Пак търчи войникът и крещи: „Бели!“ А Чапаев налива още по една чаша: „Пий, Петка“. Отново нахълтва войникът и вика, че белите вече наближават къщата. А Чапаев казва: „Петка, виждаш ли ме?“ Петка вика: „Не“. — „И аз не те виждам. Добре сме се маскирали“.

Въздъхнах презрително и взех от масата ново парче пластилин.

— Този го знам, само че в друг вариант — каза Володин. — Идват белите, оглеждат стаята и казват: „По дяволите, пак са избягали“.

— Виж, така е по-близо до истината — обадих се аз, — макар че са все същите глупости. Някакви си бели… Не мога да разбера как са успели така да го преиначат. Знаеш ли още някой?

— Знам — каза Сердюк. — Значи, Петка и Василий Иванович плуват през река Урал, а Чапаев държи в зъбите си куфарче…

— Олее — изстенах аз. — Кой ги измисля тия дивотии?

— И, значи, а-а да се удави, обаче не пуска куфарчето. Петка му вика: „Василий Иванович, хвърли го, ще се удавиш!“ А Чапаев: „Как бе, Петка, не може, вътре са щабните карти“. Едва успели да се спасят, значи. Тогава Петка казва: „Василий Иванович, я да ги видя тия карти, дето едва не се удавихме заради тях“. И Чапаев отваря куфара. Гледа Петка — вътре картофи. „Василий Иванович, това не са карти!“ А Чапаев взема два картофа, слага ги на земята и казва: „Виж, Петка. Това сме ние, а ей това — белите“.

Володин се засмя.

— Тука пък няма и помен от смисъл — казах аз. — Първо, ако вие, Сердюк, след десет хиляди живота получите шанса да потънете в Урал, смятайте, че сте извадили страхотен късмет. Второ, изобщо не разбирам откъде непрекъснато се вземат тия бели. Мисля, че не е минало без Дзержински и неговите служби. Трето, това беше метафорична карта на съзнанието, а не някакви си карти за разположение на войските. И не бяха картофи, ами глави лук.

— Лук ли?

— Да, лук. Макар че по ред дълбоко лични причини бих платил скъпо да бяха картофи.

Володин и Сердюк си размениха продължителни погледи.

— И този човек иска да се изпише — каза Володин. — А, чакай, сетих се. Чапаев пише в дневника си: „Шести юни. Отблъснахме белите…“

— Той не си водеше никакъв дневник — вметнах аз.

— „Седми юни. Белите отблъснаха нас. Осми юни. Дойде горският и ни разпъди всичките.“

— Ясно — казах, — сигурно става дума за барон Юнгерн. Но, за съжаление, той не дойде. Пък и не беше, ами е искал да стане горски. Господа, намирам всичко за много странно. Не че сте зле информирани, но непрекъснато имам чувството, че някой, дето е знаел как точно стоят нещата, се е опитал по чудовищен начин да изопачи истината. И не мога да разбера с каква цел.

Известно време всички мълчахме. Аз се задълбочих в работата си и започнах да обмислям предстоящия си разговор с Тимур Тимурович. Логиката на неговите действия все още ми беше напълно неясна. Мария бе изписан седмица след като строши бюста на Аристотел в главата ми, а на Володин, по-нормален човек от когото през живота си не бях виждал, наскоро му предписаха нов медикаментозен курс. В никакъв случай — разсъждавах аз, не бива да измислям някакви предварителни отговори. Защото той може да не ми зададе нито един от въпросите, за които ще се подготвя. И сигурно ще изтърся някое от готовите си клишета не на място. Ще мога да разчитам само на късмет и случайност.

— Добре — обади се най-сетне Володин. — Вие можете ли да ни дадете пример кое точно е изопачено? Да ни разкажете как е било в действителност?

— Какво по-конкретно ви интересува? — попитах аз. — Коя от споменатите случки?

— Няма значение. Или нека вземем нещо ново. Да речем, следното, дето не мога да си представя как може да бъде изопачено. От Париж Котовски изпраща на Чапаев червен хайвер и коняк. А Чапаев му отговаря с писмо: „Благодаря, двамата с Петка изпихме самогонеца, нищо, че смърдеше на дървеници, но от боровинките не ядохме — прекалено воняха на риба.“ Не издържах и се засмях.

— Котовски нищо не ни е пращал от Париж. Но имахме подобна случка. Бяхме се отбили в ресторанта и наистина пихме коняк и замезвахме с червен хайвер. Разбирам как звучи, но черен нямаше. Говорехме си за християнската парадигма и употребявахме термини от нея. Чапаев коментираше един цитат от Сведенборг^[2], в който се споменава, че лъч от небесната светлина паднал на дъното на ада и се сторил на живеещите там души зловонна локва. Бях го разбрал в смисъл, че самата светлина се трансформира, но Чапаев каза, че естеството на светлината не се променяло и всичко зависело от субекта на възприятието. Според него нямало такава сила, която да не пуска грешните души в рая, просто те самите не желаели да отидат там. Аз не разбирах как е възможно подобно нещо. Тогава той каза, че някой от тъкачите на Фурманов може да помисли хайвера, който ядем, за боровинки, смърдящи на риба.

— Ясно — рече Володин и не знам защо пребледня. Изведнъж ми хрумна нещо.

— Момент-момент — сепнах се аз, — откъде, казвате, бил изпратен конякът?

Володин не отговори.

— Има ли значение? — попита Сердюк.

— Няма — казах замислено — просто най-после започвам май да се досещам кой пуска тези истории. Е, странно е, и не е в стила му, но другите обяснения са толкова абсурдни…

— Ей, спомних си още един — прекъсна ме Сердюк. — Значи, идва Чапаев при Анка, а тя — гола…

— Ваша милост — спрях го аз, — не ви ли се струва, че малко прекалявате?

— Не съм го измислил аз — най-нахално отвърна Сердюк и запокити в ъгъла поредния си жерав. — Та пита я значи: „Анка, защо си гола?“ А тя: „Нямам си дрехи“. Тогава той отваря гардероба й и казва: „Как да нямаш? Една дреха. Втора дреха. Здрасти, Петка. Трета дреха. Четвърта дреха“.

— Общо взето за подобно изказване би трябвало да ви бия един — рекох. — Но не знам защо, то ми навява меланхолия. В действителност всичко беше съвсем различно. Анна имаше рожден ден и ние си направихме пикник. Котовски веднага се напи и заспа, а Чапаев започна да й обяснява, че човешката личност прилича на гардероб с дрехи, които се вадят една по една. И колкото си по-реален, толкова повече дрехи имаш в гардероба си. Такъв беше подаръкът му за рождения й ден — имам предвид не гардероба с дрехи, а обяснението. Анна изобщо не искаше да се съгласи с него. Опитваше се да му докаже, че по принцип може да е и така, но не се отнася за нея, защото тя винаги оставала вярна на себе си и не си слагала никакви маски. Но на всичко, което тя казваше, Чапаев отговаряше: „Една дреха. Втора дреха“ и тъй нататък. Разбирате ли? После Анна попита, кой в такъв случай облича дрехите и Чапаев отговори, че не съществува никой, който да ги облича Тогава Анна разбра. Тя млъкна замалко, после кимна, погледна го, а Чапаев се усмихна и каза: „Здрасти, Анна!“ Един от най-скъпите ми спомени… Защо ли ви го разказвам?

Изведнъж ме връхлетя цял рояк мисли. Спомних си странната усмивка на Котовски при нашата раздяла. Нещо не се връзваше. Може да е чул за картата на съзнанието, но откъде би могъл да знае за маскировката? Нали замина точно преди това… И изведнъж се сетих какво ми отговори Чапаев на въпроса за бъдещата му съдба.

В миг всичко ми стана пределно ясно. Но Котовски не е предвидил едно, помислих си аз и усетих как кипвам от яд. Той не е предвидил, че мога да направя същото. И ако този надрусан с кокаин любител на жребци и на тайната свобода ми е спретнал лудницата, тогава…

— Сега пък вие чуйте един виц — казах.

Изглежда, че обзелите ме чувства се бяха отразили върху лицето ми, защото Сердюк и Володин ме погледнаха с явна уплаха; Володин чак се отмести назад заедно със стола си.

— Само не се притеснявай, нали? — обади се Сердюк.

— Е, слушате ли? — попитах. — Значи, така. Момент… Аха, та… Папуасите хванали Котовски и му викат: „Сега ще те изядем и от плешивия ти скалп ще си направим барабан. Кажи си последното желание.“ Котовски помислил, помислил и рекъл: „Дайте ми едно шило“. Дали му шило и той праас! Забил си го в главата! Че като викне: „На ви, гадове, барабан!“

Закикотих се свирепо и в този момент вратата се отвори. През нея надникна мустакатото лице на Жербунов. Той предпазливо огледа стаята и погледът му се спря върху мен. Аз се изкашлях и оправих яката на халата си.

— Тимур Тимурович те вика.

— Идвам — отговорих, станах от стола и внимателно оставих недоправеното геврече от черен пластилин върху затрупаната със сердюковски жерави маса.

 

 

Тимур Тимурович беше в чудесно настроение.

— Пьотър, надявам се разбирате защо нарекох резултата от последния ви сеанс пълен катарзис?

Уклончиво свих рамене.

— Вижте — каза той. — Веднъж вече ви обясних, че изгубилата ориентация психическа енергия може да приеме формата на всякаква мания или фобия. Според моя метод ние разглеждаме въпросната мания или фобия, като изхождаме от нейната вътрешна логика. Да речем, казвате, че сте Наполеон.

— Не казвам такова нещо.

— Да допуснем, че го казвате. Та вместо да ви доказвам, че грешите или да ви прилагам инсулинов шок, аз ви отговарям: много добре, Вие сте Наполеон. Но какво ще правите тогава? Ще изпратите войски в Египет ли? Или ще заповядате континентална блокада? Или може би ще се отречете от престола и кротко ще се приберете на Корсиканската си уличка? И вече от начина, по който ще ми отговорите на този въпрос, ще последва всичко останало. Погледнете например съседа си Сердюк. Японците, дето уж го накарали да си разпори корема, са най-виталната част от психическия му свят. Дори когато самият Сердюк преживява символична смърт, с тях не се случва нищо. Напротив, когато той вече е мъртъв, японците остават да живеят в представите му. А щом дойде на себе си, не може да измисли нищо по-добро от това да сгъва самолетчета. Сигурен съм, че така са го посъветвали в някоя нова халюцинация. Тоест, болестта е поразила толкова обширни зони от психиката му, че понякога започвам да си мисля за оперативна намеса.

— Какво искате да кажете?

— Няма значение. Споменавам за Сердюк, само за да направя сравнение. Сега нека видим какво стана с вас. Мисля, че вие сте истински триумф на моя метод. Целият този болезнено подробен свят, изграден от размътеното ви съзнание, изчезна, разтопи се в себе си и то не под натиска на лекаря, а сякаш по някакъв свой собствен закон. Вашата психоза се е самоизчерпала. Изгубилата ориентация психическа енергия се е интегрирала с останалата част от психиката. Ако теорията ми е правилна — а на мен ми се иска да го вярвам — сега вие сте абсолютно здрав.

— Сигурен съм, че е правилна — казах аз. — Е, не я разбирам в цялата й дълбочина…

— Не ви и трябва да я разбирате. Достатъчно е, че към днешна дата вие сте нейното най-добро потвърждение. И много ви благодаря, Пьотър, че описахте халюцинациите си така подробно. Малцина болни са способни да го направят. Нали нямате нищо против в своята монография да използвам фрагменти от записките ви?

— За мен ще бъде голяма чест.

Тимур Тимурович ме потупа приятелски по рамото.

— Хайде, хайде, стига церемонии. С мен можете да се държите съвсем непринудено. Аз съм ви приятел.

Той взе от бюрото една доста дебела пачка съшити листове.

— Само ще ви помоля да попълните анкетата съвсем сериозно.

— Анкета ли?

— Чиста формалност — каза Тимур Тимурович. — В Министерство на здравеопазването непрекъснато измислят по нещо — щатът им е голям, затова се чудят какво да правят. Това е така нареченият тест за проверка на социалната адекватност. Въпросите са най-различни и към всеки има по няколко отговора. Един е правилен, а останалите са абсурдни. Нормалният човек ги разпознава моментално.

Той прелисти анкетата — към двайсет-трийсет страници.

— Е, бюрокрация, но няма начин, такива са изискванията. Трябва за изписването. И понеже не виждам никакви причини да ви държа повече тук, ето ви писалката и — напред.

Взех листовете от ръцете му и седнах на бюрото. Тимур Тимурович деликатно се обърна към библиотеката и извади някакъв дебел том.

В анкетата имаше няколко раздела: „Култура“, „История“, „Политика“ и още нещо. Отворих напосоки раздел „Култура“ и прочетох следното:

 

32. В края на кой от изброените филми главният герой разпъжда негодниците, въртейки над главата си тежък кръст?

а) „Александър Невски“

б) „Иисус от Назарет“

в) „Краят на боговете“

 

33. Кое от изброените имена е символ на всепобеждаващото добро?

а) Арнолд Шварценегер

б) Силвестър Сталоун

в) Жан-Клод Ван Дам

 

Опитах да не издам смущението си, прелистих няколко страници наведнъж и се озовах някъде в средата на историческия раздел:

 

74. По кой обект е стрелял крайцерът „Аврора“?

а) Райхстага

б) броненосеца „Потьомкин“

в) Белия дом

г) Белият дом пръв е открил стрелбата

 

Изведнъж си спомних онази страшна черна нощ през октомври, когато „Аврора“ навлезе в устието на Нева. С вдигната яка стоях на моста и пушех нервно, загледан в далечния черен силует на крайцера. По него нямаше нито една светлинка, само по краищата на тънките стоманени мачти трепкаше размито електрическо сияние. До мен спряха двама закъснели минувачи — невероятно хубава девойка гимназистка и придружаващата я дебела гувернантка, приличаща на стълб за афиши.

— Look at it, missis Brown! — възкликна момичето и посочи страшния черен кораб. — This is Saint Elmo’s fires!

— You are mistakenq Katya — тихо отвърна гувернантката. — There is nothing saintly about this ship.

После ме изгледа изпод вежди.

— Let’s go — каза тя. — Standing here could be dangerous^[3]. Тръснах глава да отпъдя спомена и прелистих още няколко страници.

 

102. Кой е създал вселената?

а) Бог

б) Комитетът на войнишките майки

в) Аз

г) Котовски

 

Затворих внимателно анкетата и погледнах през прозореца. Навън се виждаше заснеженият връх на тополата, където бе кацнала една врана. Тя пристъпваше от крак на крак и от клона се сипеше сняг. После долу изрева някакъв мотор и я уплаши. Враната тежко размаха криле, литна и се отдалечи от болницата. Гледах я, докато не се превърна в едва забележима черна точка. После бавно вдигнах очи към Тимур Тимурович и се натъкнах на внимателния му поглед.

— Бихте ли ми казали каква е ползата от анкетата? За какво са я измислили?

— И аз не знам — отговори той. — Макар да има известен резон, разбира се. Някои болни са толкова хитри, че успяват да заблудят и най-опитния лекар. Анкетата е за в случай, че Наполеон реши временно да се признае за луд, за да получи възможност да излезе от болницата и да спретне Стоте дни…^[4]

В очите на Тимур Тимурович изведнъж се мерна уплаха, но той я скри с клепачите си.

— Всъщност, напълно сте прав — рече той и се приближи до мен. — Току-що разбрах, че продължавам да се държа с вас като с болен. Излиза, че сам не си вярвам. Ужасно е глупаво, но е от професионалната ми деформация.

Той издърпа анкетата от ръцете ми, скъса я на две и я хвърли в кошчето. После се извърна към прозореца.

— Идете да се приготвите. Документите ви са заверени. Жербунов ще ви изпрати до гарата. Ако ви потрябвам, имате телефона ми.

Сините дочени панталони и черният пуловер, които ми даде Жербунов, миришеха на прах и килер. Никак не ми хареса, че панталонът е смачкан и накапан с нещо, но Жербунов каза, че в домакинската част нямало ютия.

— Ние да не сме пералня — ядно каза той, — или министерство на културата?

Обух високите боти с грайферни подметки, сложих си кръглата рунтава шапка и сивото вълнено палто, което щеше да е елегантно, ако не го разваляше обгорялата дупка на гърба.

— Сигурно си се натряскал и някой от приятелчетата ти е загасил цигарата си в него — изкоментира Жербунов, обличайки отровнозеленото си яке с качулка.

Интересно е, че тия негови грубиянски реплики, каквито никога не си позволяваше в болничната стая, не ми се виждаха оскърбителни. Напротив, звучаха ми като вълшебна музика, защото означаваха свобода. Всъщност, той дори не беше грубиян — просто така си говореше. Правилата на служебната етика вече не ме засягаха, аз вече не бях пациент, нито той — санитар, и всичко, което преди ни свързваше, сега остана да виси на криво забития в стената пирон заедно с бялата му престилка.

— Ами куфарчето? — попитах.

Той се опули с престорена изненада.

— Нямаше никакво куфарче. Разберете се с Тимур Тимурович. Ей си ви портмонето — както си беше с двайсет хиляди, тъй си седи.

— Ясно — казах аз. — Тук правда няма да намеря.

— Така е.

Не продължих да възразявам. Беше глупаво дори да повдигам въпрос. Задоволих се с това, че измъкнах от страничния джоб на якето му една автоматична писалка.

Вратите към свободата се отвориха тъй делнично, че изпитах известно разочарование. Отвън имаше празен заснежен двор, заобиколен от бетонна ограда, а точно отсреща зеленееше голяма желязна порта, не знам защо украсена с червени звезди. До нея се намираше будката на пропуска, от чийто комин се виеше тънък пушек. Впрочем, много пъти бях виждал всичко това през прозореца. Слязох по стълбите и се обърнах да погледна невзрачната бяла сграда на болницата.

— Жербунов, кой прозорец е на нашата стая?

— На третия етаж вторият от края — отговори Жербунов. — Виж, махат ти.

Видях два тъмни силуета на прозореца. Единият бе вдигнал ръка и я бе долепил до стъклото. Аз също им махнах. Жербунов доста грубо ме дръпна за ръкава.

— Хайде, ще изпуснеш влака.

Обърнах се и тръгнах след него към портата.

В будката беше тясно и горещо. Пазачът със зелена фуражка с две кръстосани пушки на кокардата седеше зад прозорчето, пред което имаше някакво жалко подобие на бариера от боядисана желязна тръба. Той дълго изучава книжата, на няколко пъти погледна ту снимката, ту лицето ми, двамата с Жербунов тихо си размениха няколко реплики и накрая бариерата се вдигна.

— Видя ли го колко е сериозен? — попита Жербунов, когато излязохме. — Едно време е работил в секретна секция.

— Ясно — отговорих. — Интересен случай. Тимур Тимурович и него ли излекува?

Жербунов ме изгледа накриво, но не каза нищо.

Зад портата започваше тясна заснежена пътечка. Отначало тя се виеше из рядката брезова гора, после десетина минути — покрай нея и сетне отново се гмурваше между дърветата. Наоколо не се виждаха никакви следи от цивилизация, ако не броим дебелите жици, провиснали между еднаквите метални стълбове, подобни на скелети на огромни червеноармейци с будьоновски шлемове. Изведнъж гората свърши и ние се озовахме пред железопътен перон с дървена стълбичка към него. Единствената постройка бе тухленото кантонче с апатично димящ комин, досущ като будката на пропуска. Чак си помислих, че такъв е господстващият тип архитектура в този непознат свят, но още нямах достатъчно опит, за да правя прекалено големи обобщения. Жербунов се приближи до гишето и ми купи билет.

— Е, — каза той. — Влакът идва. До Ярославската гара са петнайсет минути.

— Чудесно — отговорих.

— Какво мислиш да правиш в цивилизацията?

Леко потръпнах от въпроса му. От дългото общуване с войници знаех, че безсрамното обсъждане на интимните страни от живота в нисшите класи на обществото изпълнява горе-долу същата функция, както разговорите за времето — във висшите. Но Жербунов явно имаше намерение веднага да се впусне в подробности и нюанси.

Свих рамене.

— Не бих казал, че кой знае колко ми е домъчняло за вашите съгражданки, Жербунов.

— Защо пък?

— Ами защото всички жени са кучки.

— Така е — въздъхна той. — И все пак, с какво ще се захванеш? Нали все нещо трябва да работиш?

— Не знам — отговорих. — Мога да пиша стихове, мога да командвам ескадрон. Ще видим.

Електрическият влак спря и вратите му се отвориха със съсък.

— Е, хайде — Жербунов ми подаде ръката си, подобна на клещи. — Всичко най-.

— Сбогом — казах аз. — Много ви моля, предайте най-добрите ми пожелания на момчетата от стаята.

Стиснах му ръката и неочаквано видях на нея татуировка, която преди не бях забелязал — размазана синя котва, а отгоре бледи и неясни, едва се четяха буквите „БАЛТФЛОТ“ — сякаш се бяха опитвали да ги изтрият.

Качих се във вагона и седнах на коравата дървена седалка. Влакът потегли. Набитата фигура на Жербунов се мерна зад прозореца и изчезна в небитието завинаги. Когато вагонът вече отминаваше края на перона, видях на оградата му закрепената на две летви табелка с надпис: „СПИРКА ЛОЗОВАЯ“.

 

 

Булевард „Тверской“ беше почти същият, какъвто го бях видял за последен път — отново беше февруари в преспи и мъгла, която по странен начин проникваше дори в светлината на деня. Насядалите по пейките вцепенени баби наглеждаха пъстро облечени деца, заети с безкрайна снежна битка. Горе, над черната мрежа от жици, небето се бе провесило почти до земята.

Е, имаше и разлики, които забелязах, щом стигнах в края на булеварда. Бронзовият Пушкин бе изчезнал, но зейналата на негово място празнота по особен начин изглеждаше като възможно най-добрият паметник. Там, където преди се намираше Страстной манастир, сега също зееше празнота, леко затулена от рахитични дървета и безвкусни улични лампи.

Седнах на пейката срещу невидимия паметник и запалих цигарата с къс жълт мундщук, с която любезно ме почерпи офицерът с комична униформа до мен. Цигарата изгоря бързо, като бикфордов шнур, и остави в устата ми лек привкус на селитра.

В джоба си имах няколко смачкани банкноти — наглед те почти не се различаваха от някогашните пъстроцветни думски стотачки, но бяха доста по-малки по размер. Още на гарата разбрах, че ще ми стигнат за един обяд в евтин ресторант. Доста дълго седях на пейката и мислих какво ще правя оттук нататък. Вече започна да се мръква и по покривите на познатите ми сгради (а наоколо те бяха доста) пламнаха огромни електрически надписи на някакъв ужасен волапюк^[5]: „SAMSUNG“, „OCA-COA“, „OLBI“. В този град изобщо нямаше къде да ида; чувствах се като персиеца, който по необяснима причина е дотичал от Маратон до Атина.

— Знаете ли, ваша милост, какво е, когато няма вече къде да отидете? — промърморих си тихо, загледан към светещите в небето думи, и се засмях, като си спомних жената Мармеладов от „Музикалната кутийка“.

И изведнъж напълно ясно осъзнах какво трябва да направя.

Станах от пейката, прекосих улицата, застанах на ръба на тротоара и вдигнах ръка, за да спра някое возило. Почти веднага пред мен натисна спирачки дрънчащ автомобил с капковидна форма, целият в снежна кал. На волана седеше някакъв брадат господин, който приличаше малко на граф Толстой, само дето брадата му беше по-хилава.

— Закъде? — попита господинът.

— Вижте — казах, — не помня точния адрес, но искам да отида в така наречената „Музикална кутийка“. Едно кафене. Тук някъде наблизо е, надолу по булеварда и после наляво. До Никитские ворота.

— Дето е на улица „Херцен“ ли? Свих рамене.

— Не съм чувал за такова кафене — промърмори брадатият. — Сигурно е новооткрито.

— Защо — възразих, — доста старо е.

— Десет хиляди — отсече господинът. — В предплата.

Отворих вратата и седнах до него. Колата потегли. Погледнах го крадешком. Беше облечен със странно сако, чиято кройка напомняше военен френч като тези, дето обичаха да ги носят болшевишките началници, но ушито от някакво либерално карирано сукно.

— Хубава кола — казах. Той явно остана поласкан.

— Сега вече е стара — отвърна, — а след войната на света нямаше по-добра кола от „Победа“.

— След войната ли?

— Е, не през всичкото време, но поне пет години след нея. А сега на всичко му е… ха майката. Затова комунистите дойдоха на власт.

— Само не ми говорете за политика — помолих, — нищо не разбирам от нея и непрекъснато се обърквам.

Той ме погледна за миг.

— Е, затова навред цари такава разруха, младежо, защото хората като вас не я разбират. Какво е политиката? Начинът, по който ще продължим да живеем. Ако всеки мислеше как да подредим Русия^[6], тя нямаше да има нужда от никакво подреждане. Такава е, ако позволите да кажа, диалектиката.

— Къде се каните да я турите тая диалектика? — попитах.

— Моля?

— Не — казах, — нищо.

Спряхме в началото на булеварда. Имаше задръстване. Чуваха се нервни бибиткания, мигаха оранжеви и червени габарити. Брадатият господин мълчеше, затова си помислих, че може да е сметнал думите ми за недружелюбни. Постарах се да изгладя положението.

— Знаете ли — заговорих, — ако историята ни учи на нещо, то е, че всички, опитали се да подредят Русия, са свършвали с това, че тя ги е подреждала. И бих казал, не по най-добрата схема.

— Прав сте — съгласи се господинът. — Трябва да мислим как да я подредим, че повече да не се случва така.

— Колкото до мен, аз нямам нужда да го мисля — казах. — Много добре знам как да подредя Русия.

— Нима? И как?

— Много лесно. Всеки път, когато в съзнанието ти се появят понятието и образът на Русия, трябва да ги оставиш да се саморазтворят в собственото си естество. И понеже понятието и образът на Русия нямат никакво собствено естество, в резултат Русия ще стане напълно подредена.

Той ме погледна внимателно.

— Ясно. Американските ционисти чакат точно това. Тъкмо с тази цел са промили мозъците на цялото ви поколение.

Колата потегли и зави към „Никитские“.

— Не разбирам напълно за кого говорите — казах аз, — но в такъв случай трябва да вземем и да подредим тези американски ционисти.

— Интересно ми е тях пък как ще ги подредите.

— Точно по същия начин. И Америка трябва да бъде подредена. Пък и изобщо, защо да навлизаме в подробности? Ако ще се подрежда, нека да е целият свят наведнъж.

— Ами защо не го направите?

— Точно това се каня да сторя днес. Господинът снизходително кимна с брада.

— Наистина, глупаво е да говоря с вас сериозно, но трябва да ви кажа, че не сте първият, който дрънка тия щуротии. Да се правите, че се съмнявате в реалността на света е най-малодушната форма на бягство от тази реалност. Жалка картинка, ако искате да знаете. Независимо че изглежда абсурден, жесток и безсмислен, нашият свят все пак съществува, нали? Съществува с всичките си проблеми.

Замълчах си.

— Затова приказките за нереалността на света говорят не за висока духовност, а точно обратното. Като не приемате творението, вие не приемате и Твореца.

— Не разбирам добре какво е това „духовност“. А колкото до твореца на този свят, трябва да ви кажа, че имам кратко познанство с него.

— Нима?

— Да. Казва се Григорий Котовски, живее в Париж и от всичко, което виждаме през прозорците на чудесната ви кола личи, че продължава да злоупотребява с кокаина.

— Само това ли можете да кажете за него?

— Не, мога да кажа още, че в момента на главата му има анкерпласт.

— Ясно. Ще ми позволите ли да ви попитам от коя психиатрия сте избягал?

Замислих се.

— Струва ми се, от седемнайсета. Да, точно така, там до вратата имаше синя табелка и на нея пишеше „седемнайсет“. Пишеше още, че е образцова клиника.

Колата спря.

Погледнах навън. Видях сградата на консерваторията. Бяхме някъде близо до „Кутийката“.

— Знаете ли — казах, — я да помолим някого да ни упъти.

— Няма да ви возя повече — каза господинът. — Слизайте от колата и вървете по дяволите.

Свих рамене, отворих вратата и слязох. Капковидният автомобил изрева и изфуча някъде към Кремъл. Мъчно ми беше, че опитът ми да говоря откровено и искрено се натъкна на подобна реакция. Впрочем, докато стигна до ъгъла на консерваторията, вече бях подредил брадатия господин до всичките дяволи.

Огледах се наоколо. Улицата определено ми беше позната. Извървях петдесетина метра и видях, че завива надясно. Почти веднага зърнах същия безистен, пред който в онази незабравима зимна нощ бе спрял автомобилът на фон Ернен. Само цветът на къщата май бе различен. И освен това, на платното пред нея имаше много коли с какви ли не форми и цветове.

Бързо прекосих неописуемо потискащия двор и се озовах пред вратата с футуристична козирка от стъкло и стомана. На нея бе закрепена малка табелка:

 

Няколкото прозореца с полуспуснати розови пердета светеха. През тях долиташе носталгично механичен звук от незнаен инструмент.

Натиснах дръжката и влязох в късия коридор, накачулен с тежки кожуси. В дъното му имаше невероятно груба стоманена врата. От една табуретка стана да ме посрещне някакъв човек с лице на престъпник и с лимоненожълт блейзър със златни копчета. В ръцете си държеше странна наглед телефонна слушалка със скъсан кабел, дълъг не повече от дюйм^[7]. Бях готов да се закълна, че допреди миг говореше по нея, като я държеше неправилно — с кабела нагоре, и възбудено клатеше крак. Трогателната детска способност човек изцяло да се отдава на фантазиите си, напълно необичайна за бабаит като този, ме накара да изпитам към него нещо като симпатия.

— Тук е само за членове на клуба — каза той.

— Вижте — отвърнах. — Съвсем наскоро идвах с двама приятели, помните ли? Дето ви удариха с приклад в слабините.

Върху злобното лице на лимоненожълтия господин се изписаха умора и отвращение.

— Помните ли? — попитах отново.

— Помня. Но нали вече ви платихме.

— Не идвам за пари. Бих искал да вляза за малко. Повярвайте ми, ще си тръгна бързо.

Лимоненожълтият господин се усмихна измъчено, отвори стоманената врата, зад която висеше кадифена завеса, повдигна я и аз влязох в полутъмната зала.

Мястото почти не се беше променило — както и преди, приличаше на ресторант средна ръка с претенция за лукс. Край малките квадратни маси сред гъсти облаци дим бе насядала разнородна публика. Някой май пушеше хашиш. Всичко се осветяваше от голям странен наглед кръгъл полилей — той бавно се въртеше около оста си и по залата като лунни зайчета плуваха бледи отблясъци. Никой не ми обърна внимание и аз седнах на една празна маса близо до входа.

В дъното имаше осветена естрада, където някакъв мъж на средна възраст с широки скули и черна животинска брада стоеше до едно малко клавишно органче и пееше с отвратителен глас:

 

Недей убива — аз не съм убивал.

Недей предава — аз не съм предавал.

Не се скъпи — бих дал последната си дрешка.

И не кради — е, тука вече да, наистина съм в грешка…

 

Такъв бе припевът. Мисля, че в песента ставаше дума за божиите заповеди, но те се разглеждаха от малко странен ъгъл. Необичайният за мен маниер на пеене явно бе добре познат на събралите се в залата. Всеки път, когато се повтаряше загадъчното „е, тука вече да, наистина съм в грешка“, отвсякъде се разнасяха шумни аплодисменти, и продължавайки да гали с огромните си ръце своя инструмент, певецът леко се покланяше.

Стана ми малко тъжно. Винаги съм се гордял със способността си да се отнасям с разбиране към най-новите повеи в изкуството и да разпознавам вечното и неизменното, скрито зад неочаквана и пресилена форма. Сега обаче, пропастта между моя опит и това, което виждах, бе твърде голяма. Впрочем, обяснението можеше и да е просто. От някого знаех, че преди да срещне Чапаев, Котовски е бил едва ли не криминален престъпник. Тъкмо тук можеше да се крие причината за пълната ми неспособност да разшифровам въпросната странна култура, чиито прояви ме озадачаваха още в лудницата.

Завесата на входа се люшна и оттам се подаде човекът с лимоненожълтия блейзер, който продължаваше да стиска телефонната слушалка. Той щракна с пръсти и кимна към моята маса. Пред мен тозчас изникна един келнер с черно сако и папийонка. В ръцете си държеше кожена папка с менюто.

— Какво ще обичате? — попита той.

— Не ми се яде — отговорих, — но с удоволствие бих пийнал малко водка. Премръзнал съм.

— „Смирнофф“? „Столичная“? „Абсолют“?

— „Абсолют“ — отговорих. — Освен това, бих искал… Как да кажа… Нещо отпускащо.

Келнерът ме погледна подозрително, после се обърна към лимоненожълтия господин и направи някакъв шмекерски жест. Жълтият кимна. Тогава той се наведе към ухото ми и зашепна:

— Псилоциби? Барбитурати? Екстази?

Две-три секунди мислено разгадавах тия йероглифи.

— Знаете ли, вземете малко екстази и го разтворете в абсолюта. Ще стане точно каквото искам.

Келнерът още веднъж се обърна към лимоненожълтия господин, леко сви рамене и врътна показалец до слепоочието си. Онзи гневно се намръщи и отново кимна.

На масата ми се появи пепелник и вазичка с книжни салфетки. Точно от тях имах нужда. Извадих от джоба си писалката, която бях задигнал от Жербунов, взех една салфетка и тъкмо понечих да пиша, когато изведнъж забелязах, че писалката свършва не с перо, а с дупка и прилича на рязана цев. Отвинтих я и върху масата тупна малък патрон с черен оловен куршум без покритие, като за пушка „Монтекристо“. Това остроумно изобретение ме изненада приятно. Без браунинг в джоба се чувствах малко като шарлатанин. Внимателно сложих патрона на мястото му, завинтих писалката и с жест помолих бледия господин с жълтия блейзър да ми даде нещо за писане.

Приближи се келнерът с таблата, върху която имаше чаша.

— Вашата поръчка — каза той.

Изпих водката на екс, взех от ръцете на жълтия господин писалката и се задълбочих в работа. Отначало думите изобщо не искаха да ми се подчиняват, но после носталгичните звуци на органа ме подхванаха, понесоха ме и буквално след десет минути подходящият текст бе готов.

Междувременно брадатият певец бе изчезнал. Не забелязах кога е напуснал сцената, защото през цялото време музиката продължаваше да звучи. Беше много странно — свиреше цял един невидим оркестър, поне десет инструмента, но музиканти не се виждаха. И явно не беше радио, с което бях свикнал в клиниката, нито грамофонен запис — звукът бе много чист и несъмнено жив. Смущението ми се разсея, когато се сетих, че ми е подействала сместа, донесена от келнера. Започнах да се вслушвам в музиката и изведнъж ясно различих фразата на английски, изпята от дрезгав глас някъде съвсем до ухото ми:

You had to stand beneath my window

with your bagel and your drum

while I was waiting for the miracle —

for the miracle to come…^[8]

Трепнах.

Това бе знакът, който очаквах. Разбрах го от думите „miracle“^[9], „drum“^[10] (явно се отнасяше за Котовски) и „bagel“ (тук нямаше нужда от никакъв коментар). Е, певецът май не владееше много добре английски — произнасяше „bagel“^[11] като „bugle“^[12], но както и да е. Повече нямаше смисъл да стоя в тази задимена зала. Станах и олюлявайки се, бавно поех към сцената през пулсиращия аквариум на помещението.

За късмет музиката бе стихнала. Качих се на естрадата, облегнах се на малкия орган, който ми отвърна с продължителен звук с неприятен тембър, и огледах напрегнато смълчания салон. Публиката беше най-различна, но предимно, както винаги в историята на човечеството — мутрести спекуланти и скъпо облечени леки жени. Всички лица сякаш се сливаха пред погледа ми в едно лице — претенциозно и същевременно нагло, замряло в гримаса на сервилно самодоволство — несъмнено, лицето на старата лихварка, безплътна, но жива като преди. До закриващата входа завеса се появиха неколцина младежи, те приличаха на предрешени матроси с поруменели от студа бузи. Жълтият господин бързо им задърдори нещо и закима към мен.

Махнах лакътя си от бучащия орган, вдигнах към очите си изписаната салфетка, изкашлях се и по навик, без никаква интонация, само с кратки паузи между стиховете, задекламирах:

 

Вечното незавръщане

Прерязвал решетките вече близо седемстотин години,

възприемал разни форми, всеки миг със различни лица, на различни места,

от седемнайсета образцова психиатрична клиника

побягнал е лудият, чието име е Пустота.

 

За бягството време не стига и той го съзнава,

а и не би стигнал никъде, че за „никъде“ пътят е скрит.

Но това пак е нищо, защото от него следа не остава

и е невъзможно, няма как беглецът да бъде открит.

 

Да речем, че има процес на бягство като от тъмница

или пък, че няма изобщо подобен момент.

Затова лудият Пустота носи в ръка лилава броеница

 

и никога не му личи да знае отговор един поне.

Тъй че в свят, който има свойството да се дява непонятно къде,

по-добре е човек не клетви да дава, а едновременно да казва

 

„Да, да“ и „Не, не“.

 

С тези думи вдигнах писалката на Жербунов и стрелях в полилея. Той се пръсна като елхова играчка и горе лумна ослепителен електрически пламък. После залата потъна в мрак и тутакси до вратата, където стояха жълтият господин и румените младежи, засвяткаха проблясъците на изстрели. Паднах на четири крака и бавно запълзях по естрадата, мръщейки се от непоносимия грохот. В дъното на залата също започнаха да стрелят и то от няколко цеви, а от стоманената врата, весели като искри от бенгалски огън, се разхвърчаха рикошети. Сетих се, че трябва да пълзя не покрай ръба на естрадата, а към кулисите, и се обърнах на деветдесет градуса.

Откъм стоманената врата се чу стон, подобен на вълчи вой. Един куршум събори малкия орган от поставката и той тупна на пода точно до мен. Най-после, помислих си аз, пълзейки към кулисите, най-после улучих полилея. Боже мой, нима това не е единственото, на което винаги съм бил способен — да гръмна с писалка по огледалната топка на целия фалшив свят? Каква дълбочина на символа и колко жалко, че никой от залата не е в състояние да го оцени. Впрочем, не се знае.

Зад кулисите бе също толкова тъмно, както и в залата — изглежда, токът беше спрял на целия етаж. При появата ми някой се втурна по коридора, препъна се, падна, но не стана, а се стаи в мрака. Изправих се, протегнах ръце напред и тръгнах по невидимия коридор. Явно, много добре помнех пътя до задния вход. Беше заключено. Ключалката малко ме забави, но накрая я отворих и се озовах навън.

От няколкото глътки мразовит въздух се съвзех, но пак се наложи да се подпирам на стената — пътешествието през коридора се оказа невероятно уморително.

Входната врата, от която ме разделяха около пет метра заснежен асфалт, се разтвори и от нея изскочиха двама души. Втурнаха се към един дълъг черен автомобил и отвориха багажника му. В ръцете им се появиха някакви кошмарни пушки и те, без дори да затворят капака, се устремиха обратно. Сякаш най-страшното нещо на света бе да не успеят да вземат участие в мелето. Дори не ме погледнаха.

В черните прозорци на ресторанта зейваха все нови и нови дупки. Имах чувството, че в залата стрелят няколко картечници едновременно. Помислих си, че по мое време хората едва ли са били по-добри, обаче нравите със сигурност бяха по-умерени. Но трябваше да вървя.

Олюлявайки се, минах през двора и излязох на улицата.

Бронираната кола на Чапаев стоеше точно на същото място, където очаквах да я видя, и шапката от сняг върху купола бе точно каквато трябваше да бъде. Моторът работеше и зад полегатата стоманена кърма се виеше сивкаво облаче дим. Стигнах до вратата и почуках. Тя се отвори и аз влязох.

Чапаев изобщо не се беше променил, само лявата му ръка висеше на превръзка от черен плат. Китката му бе бинтована и под пластовете марля личеше, че мястото на кутрето е празно.

Не бях в състояние да отроня нито дума — силите ми стигнаха, колкото да се тръшна на седалката. Чапаев веднага разбра какво ми е, затвори вратата, каза нещо в слушалката и колата потегли.

— Как си? — попита той.

— Не знам — отговорих. — Трудно ми е да се оправя във вихъра от гами и багри на вътрешния противоречив живот.

— Ясно. Имаш много поздрави от Анна. Помоли ме да ти предам това.

Наведе се, бръкна със здравата си ръка под седалката и сложи на масата една празна бутилка с квадратно етикетче от златно фолио. В бутилката стърчеше жълта роза.

— Тя каза, че ще разбереш — продължи Чапаев. — И още, май си й бил обещал някакви книги.

Кимнах, обърнах се към вратата и долепих око до шпионката. Отначало видях само сините точки на уличните лампи, прорязващи мразовития въздух, но понеже се движехме все по-бързо, скоро, много скоро наоколо вече шумоляха пясъците и ехтяха водопадите на свидната на сърцето ми Вътрешна Монголия.