Димитър Кирков
Балкански грешник (70) (Разказите на един авантюрист)

XXXII

По тесни долинки, по каменисти стръмнини — доста бях навлязъл сред баирите. От муцуната на коня прокапа пяна. И в сянката на едни канари спрях да си почине добичето. Ездата отвяваше мислите ми назад, но като скочих от седлото, земята ме посрещна с един въпрос: „Защо?“ Защо се самоуби Садък Бостанджи?

Снощи бил тръгнал — какво го е върнало? Нерешителност? Страх от безпътицата? Грижите за дома? И беше ли обмислял хладнокръвно своето самоубийство или то бе моментен порив на слабия човек да избяга завинаги? Какво го е водело? Съвест ли? Инат ли? Малодушие или болезнената родова чест? А може би смъртна досада от невъзможността да докаже какъв е? От слепците край себе си. Всичко ми се видеше вярно и нищо не ме задоволяваше.

Конят пръхтеше наблизо и биеше с предно копито — жаден бе. И моята уста сякаш беше пълна с кълчища, цигарата горчеше, но аз продължавах да прехвърлям нашите разговори. Изтървани думи, на място казани думи — зависи през какво чепкало ще ги минеш и какви влакна ще извлечеш. А моето беше тъй настроено, че отделях ония слаби на вид влакънца, които бях подавал на Садък Бостанджи и от които двамата усукахме въжето за бесене. Мои бяха, мои бяха и влакната, и нишките на проклетото въже! Посочих му целта, дал му бях и причините, и оправданието. С едната ръка отварях вратата, с другата държах примката. А той се бе лутал и мятал кое да избере. Затова написа онова унизително за него писмо, затова е побягнал и се е върнал. Направи накрая своя избор. Предпочел беше не аз да го спася, а той сам да се убие. Дотолкоз значи ме презираше…

Но тъй ли е?! Не бях сигурен в своя извод, пък и не беше най-важно презирал ли ме е Бостанджи, не е ли. По̀ ме мъчеше тогава друго едно колебание. Заслужавам ли сам себе си да презирам? Чиста ли ми беше съвестта пред самоубиеца, както му се зарекох вчера?

Толкова години минаха — не искам да си кривя сега душата. Искрено желаех да спася и двама ни. Това ми беше в съзнанието, към него се стремеше горният ми ум. С него скалъпих плана и го следвах, докъдето трябваше. Ама и на себе си нямах вяра. И на горния свой ум не се облягах единствено. Дали пък долният ми ум, тайният, скритият в катранена дупка не бе сътворил друго планче? С което точно изпълних поръката на Рашид ага. Не бях ли заложил на две карти? Спасим ли се — добре! Обесиш ли се — също не е лошо! И кого от тия два ума слушаше волята ми, когато ръсваше тук-там из моите приказки отровата на заплахи и подсторване?

Че играех двойна игра пред другите, е напълно ясно. На Гюлчин се кълнех за едно, на Рашид ага различно щях да говоря за същото. Въпросът е — и пред себе си ли играех тая игра? Неволно ли подавах нишките на Садък Бостанджи или добре съм знаел, че от тях ще стане въжето? Докъде бе вината ми за неговата гибел? Ами жена му? Допускал ли съм, че смъртта на доктора ще повлече и нея?

Не съм съдия на себе си. Мъча се само да свидетелствам вярно. Тогава, в подножието на ония скали, се гънех и виех между собствените си обвинения и копнежа да се уловя за сламка. Да не потъна съвсем, да не се удавя в смрадната яма, която сам бях изкопал. Такава сламка ми се струваше и писмото на Бостанджи. Извадих го, разгърнах го отново. „Господин Папазоглу — пишеше ми той, — живот, подарен с подлост, не е живот. Чрез лъжа не се стига до истината. От злото не излиза добро. Дотук стигнахме двамата — нататък тръгвам сам при дедите си. Зарадвай, които ще се радват, утеши, които ще скърбят!“ И се беше подписал.

Прочетох и препрочетох листчето. Не може, взех да се утешавам, не може да оставиш такива думи на човек, когото презираш. Само лека горчивина схващах сега, и то не толкова към мен отправена, а към злата участ, която ни беше събрала. На душманин така пише ли се в последната минута? Дава ли се такава заръка? Кого би искал той да утеша в скръбта му? Кого, ако не децата му?

Край мен миришеше на конска пикоч и изсъхнали тръни, но изведнъж долових, че в тая смесица трепка и ароматът на роза. Помислих да ми се е сторило, огледах се, пък подуших и плика. Да, той ухаеше слабо на гюлово масло и аз не знам дали хартията бе поела туй благовоние от чекмеджетата в музея на Бостанджи, или то се бе прихванало от девичата пазва на Гюлчин. Идеше ми да сграбя тая канара зад мен, да я издигна до небето — че да я запокитя по върлите стръмнини надолу и да затрупам целия свят…

Но светът ме чакаше, не можех да му се изплъзна. И тъй беше устроен, че преди да прилаская скръбните, трябваше да зарадвам готовите за радост. Сгънах внимателно писмото, прибрах го във вътрешния си джоб. Докато бърках, пръстите ми напипаха предишното писмо, което бях изнудил от Садък Бостанджи. Извадих и двете, погледнах еднаквите пликове, пък ги разделих — да не са заедно. Едното в левия, другото в десния джоб.

Конят вече примираше за вода — бая дупка бе изровил с копитото. Поведох го по нанадолнището и малко преди конака го яхнах. Портата беше отворена и аз влетях в двора. Още преди да се спеша, видях, че Рашид ага стои прав на чардака. Вдигна ръка, помаха ми да се кача при него.

— Да напоя животното, Рашид ага — викнах аз.

На гласа ми от долните стаи изникна Кайзо, с две-три крачки заплашително ме приближи.

— Убивам те вече, карпуз! — изръмжа той. — Главичката ти строшавам!

— За какво бе?! — опулих се аз. — Я вземи да напоиш коня!

Хвърлих му поводите, забързах нагоре. Само до него ми беше сега! Да гадая защо е подивял, като се кле, че ми е приятел.

Рашид ага умееше да крие нетърпението си, но тоя път му бях прехвърлил мярката.

— Къде ходиш, Демире?! — посрещна ме сърдито. — Бива ли да те чакам!

— Да си развея малко главата, Рашид ага — отвърнах невинно. — Тука съм.

— Каква глава те патила! — сопна се той. — Новини има — от глава по-скъпи!

— Важно е да се свърши работа. Вестите сами ни намират.

— Разбрах — бил си там! — не му минаваше възбудата.

— Бях. Тъй се случи.

— Знаеше ли за тая нощ?

— Не — казах чистосърдечно. — И мен изненада. Не е било през нощта, а на разсъмване.

— Ц-ц-ц! — зацъка Рашид ага. — Ама писмо не се е намерило! А?

— У мен е — пипнах аз с две ръце гърдите си — да проверя къде съм го сложил. И извадих единия плик, подадох му го.

Така трескаво го дръпна той от ръката ми, че без да иска събори патерицата си, която бе облегнал на масата. Докато се наведа да я вдигна от пода, вече бе прочел листчето.

— Какво е туй?! — пламна лицето му и очите изхвръкнаха. — Какви са тия глупости?!

— Не са глупости, Рашид ага — рекох невъзмутимо. — Съвсем не са глупости!

— Нищо не си свършил! — ядно хвърли той писмото пред себе си.

— Ще ти призная — въздъхнах, — че друго му диктувах. Но го е скъсал. Това е оставил.

— Язък! Язък! — кипеше Рашид ага. — Вземи си го! За теб е написано…

— Че се е обърнал към мен, не вреди — казах. — Каквото имаше аз да вземам — взел съм го. Но и за теб има, Рашид ага. Всичко, което искаше.

— Какво всичко?! Празно мъдруване!

— Ами например — продължих, — че с подлост не може да се живее. И да му простят хората, и да му подарят живота, той сам не издържа подлостта, която е сторил. Така е и с лъжата. Не признавал, лъгал — ама до истината не стигнал. Със злото — същото. Подвел се, изкушил се, смятал, че ще е за добро. За негово добро, разбира се. Но от зло добро става ли? Туй си говорехме с мъртвия — за подлостта, лъжата и злото. Сиреч, заедно вървяхме. А насаме той се е размислил — решил е да се накаже…

Тъй лицемерно извъртях аз писмото на Садък Бостанджи. А не извадих другото, насиленото негово покаяние, което щеше да легне като благ мехлем върху душата на Рашид ага. Исках да запазя честта на мъртвия от поругание, да не оставя черно на бяло унизителното негово самооплюване, което аз го принудих да напише. И наистина, не допуснах да развяват из градчето онова първо писмо — да се гаври тълпата, да злорадства властта. Но в същата секунда сам почнах да оплювам самоубиеца, да показвам на Рашид ага къде да си посее клеветите. Чудиш се защо. Ами защото не му давах документ все пак, а тълкуване. Това ми се струваше по-малката злина.

Час не беше минал, откакто се каях, че уж исках да спася Садък Бостанджи, а едновременно го тиках към смъртта. Ето че сега повтарях същото. Не бях невменяем, съзнавах го, но като бях почнал, не можех да спра, сякаш друг някой ми даваше командите. И тоя друг трезво разбираше, че тръгнал ли си веднъж по гайдата на подлостта, лъжата и злото, не можеш да ги превърнеш в честност, истина и добро, пък ако ще да си скъсаш червата. С тях ще вървиш, на техния устав ще служиш и дори ангел да си бил, ще си омацаш перцата…

— Пак го прочети, Рашид ага! — побутнах аз писмото към него. — Не го зарязвай!

— Наредих какво е потребно — не се убеждаваше още той. — Просто и ясничко да е. Туй и туй откраднах, тъй и тъй се сговорих да предам интереса на града.

— Ама Садък Бостанджи обичаше да умува — не си паднах на гърба аз. — А такива хора, като открият свой кусур, цял свят вкарват в същия кюп. Та и той писал за подлостта на всички ни…

— Хм! — недоволно ме стрелна Рашид ага. — На мен ми е все едно. Какво ще разберат другите?

— Няма да го печатите във вестник, я! — успокоих го незабавно. — Ти ще го покажеш комуто трябва, ще обясниш…

— Стига! — взе той листа и го тръсна пред лицето ми. — На теб как ти падна в ръцете? Къде го намери?

— Гюлчин ми го даде. Тя го намерила.

— Ха̀! Гюлчин! — мръснишка усмивчица трепна на устните му. — Научил си й името?

— Чух го — рекох сдържано. — Толкова пъти ходих.

— Вярно — съгласи се Рашид ага. — Ходи, отвори вратата. А като намери смъртта една врата отворена, повтаря.

— Оная жена не бях я виждал — продумах като пребит. — Не знаех, че ще я намери.

— Горката, горката! В един ден да се случи… — тъжно заклати глава Рашид ага, но и той на свой ред ме утеши: — Отдавна лежеше. Чакаха я.

— А сираците? — попитах.

— Ще пораснат. Роднини имат. Ще им уредим попечителство. Склада ще върнем. Той ще им поеме харчовете. Ако идат при вуйчо си, и къщата да дадат под наем. Пък и друго може да стане. Не е малка вече щерката…

Той, изглежда, бе обмислял бъдещето на децата, докато ме е чакал. Вярвах, сам щеше да се погрижи да не ги измамят или обидят.

— Ей, Демире! — поомекна му гласът. — Разсърди ме накрая с това писмо. Щях да забравя. Извадил съм ти пътен лист от Мюмюн ефенди.

Без да бърза, Рашид ага прибра писмото на Садък Бостанджи, измъкна служебната хартия. Разгърна я, зачете я, а от своето място аз видях гербови марки по нея и печат.

— Ама сега си мисля — лукаво добави той, — може и да не ти потрябва.

— Как?! — изтръпнах да не ми тръсне ново поръчение.

— Да те улесним. Направо тескере да вземеш. Да не се разкарваш насам-натам.

Аз мълчах, чаках си съдбата.

— Не се бой! — позасмя се Рашид ага. — Обещая ли нещо, свършвам го, ако ми е по силите. Ама нали в началото искаше да вземеш склада под наем? Както знаеш, мътна беше тая работа и затова те отбих. Сега се изчисти. Хайде! Вземай го! От утре още! Ни търг ще има, ни нищо.

— Не искам. Късно е — отдъхнах си.

— Не е късно! — запалил се беше той от своята идея. — Точно сега му дойде времето. Не се ли сещаш? Ще развъртиш склада — ти ще храниш сираците! Нали ги жалиш? Защо ти да не си тоя, дето ще им стори добро?

Погледнах го и малко се уплаших. С такова любопитство ме наблюдаваше, все едно му беше паднала рядка гадинка, която го забавляваше. Мина ми през ума, че това предложение не е случайно хрумване, че и моето бъдеще е обмислял Рашид ага. Какво бе измъдрил? Клопка ли ми готвеше? Друго нещо ли? Мигар искаше да гледа как сираците ще ги храни ръка, дето е погубила и майка им, и баща им?

— Не мога — отказах предпазливо. — Щях да викам съдружник от Анталия. Парите ми са малко за начало…

— Хѐ! Пари се печелят! Важен е ищахът^[1]. Пък и без пари става. Да ти подсказвам ли, Демирдже? — примигна той заговорнически.

— Не те разбирам, Рашид ага.

— Разбираш ме, разбираш ме! — закачливо рече той. — Много добре ме разбираш. Порасло е момето. По нас такива вече ги вземат за жени. И хубавка е, нали? Харесва ли ти Гюлчин?

— Чисто девойче — настръхнах.

— Точно тъй — чистичко! — радостно шавна Рашид ага. — Като листец на роза. Подушил си го — знам те аз! Не сега! Не веднага! — вдигна ръка да не го прекъсвам. — Да минат няколко месеца. Ще идеш да я утешиш, да я прикоткаш. Баща й е заръчал тъй! Ето — написал го е! На теб е оставена! Дълг ти е, Демире! Дълг! Защо го пропусна, като ми тълкуваше писмото?

— Ти сериозно ли, Рашид ага? — заковах очи в него.

— А как иначе? Доброто ти мисля! Рядко пада такъв случай. Мома с къща, с имот, в който да си продължиш занаята. И никой да не ти се бърка!

Не отговорих и той се преведе над масата.

— Ей, Демире! Рядко пада такъв случай! — повтори. — Такава… наслада.

Усетих му дъха на мента и бавно се отдръпнах. За себе си тъкмеше зрелище Рашид ага. Да наблюдава с похотливо наслаждение как палачът си смесва кръвта с кръвта на своите жертви. Възбуда има в тая работа, тръпка, пък и любознателен беше той и му се щеше да провери докъде стига подлостта в човешката природа. Мен бе намерил подходящ за своя опит и смяташе да си поделим насладата.

— Не я оставяй! — мигна той като някоя сводница. — Лесно ще се сговорим с вуйчо й. Ако речеш, свидетел ще ти бъда…

Дали пък, помислих си тогава, и дяволът не води някой път човека към Божието наказание? Да се оженя за Гюлчин, да й търпя до гроб омразата и туй да е изкуплението за моя грях. Харесвах я, желаех я, ама не за наслада да я взема, а презрян роб да й бъда…

От грешник грешни мисли изхождат. Едва ли Аллах разрешава шейтани да му водят делата. Аз за роб си бях заслужил, вярно е, но защо нея да правех робиня на собствената й омраза? Лесно е сега да се каже. Но в оня миг Рашид ага не си хабеше напълно думите. Съблазнил ме беше мъничко, ей толкова — колкото ми е нокътят. Помнех телцето на Гюлчин. Даже като ме удряше тя, а после плака в прегръдката ми, бях усетил набъбналите й гърдички. Тъмно сладострастие се надигна в мен и не съм сигурен какво бих сторил, ако само аз пазех тайната за смъртта на нейните родители. Но неколцина я знаеха и не исках да им правя сеир, най-вече на Рашид ага. И да се подлагам може би на ново изнудване някой ден. Тъй че не съм убеден момичето ли жалех, за себе си ли се боях, но най-сетне отворих уста:

— Ще ми дадеш ли пътния лист, Рашид ага? — попитах.

— Ех! — дръпна се той назад.

Много го разочаровах. Все едно ме беше поканил на апетитна трапеза, с препечено агънце, а пък аз изведнъж му казвам, че от вчера съм вегетарианец. Не вярваше той, че съм си променил вкуса и може би за да ме ядоса, хвърли последната си карта.

— Не я ли вземеш, на Кайзо ще я дам — рече. — Да зарадвам момчето. А? Какво ще кажеш? Диво семе е той, ама нивата на Бостанджи може добър стрък да роди.

— Следобед пристига параход — стиснах зъби. — Довечера ще отплава за Анталия.

— Два пристигат — поправи ме той. — Другият отива в Истанбул.

И ненадейно се разсмя. Ситно, дълго — оголи зъбки, загуби си дъха. Погледах го, почудих се, пък и аз покрай него се захилих накриво. На мен ли се смя той, за какво се смя — не мога да ти кажа. Но изведнъж спря и весело рече:

— Голяма занимавка си, Демирдже. Я се отпусни! Какво си се вдървил като цепеница? На̀! Дръж! Заминавай!

— Благодаря ти, Рашид ага! — поех аз документа от ръката му.

Готвех се с още някоя дума да подплатя своята благодарност, но той си продължи своето:

— Ще ми е скучно без теб. Знаеш ли? Макар че две гатанки ми оставяш — да си троша главата. Една на идване, втората — на отиване. Нали?

— Какви гатанки, Рашид ага? — не ми трепна окото.

— А? Ще помогнеш ли да отгатна? Не се плаши! Всичко свърши. Да се посмеем на раздяла. Защо си хвърли тескерето в ямата?

— О-о! — наистина се учудих, че старата ми лъжа още не му дава мира. — Че то мина и замина. Нали ви обясних.

— Тъй, тъй. Значи нямало гатанка — вкисели се усмивката му. — А защо не послуша Кайзо за доктора? Защо си го зарил в боклуците? Какъв номер кроеше?

— Никакъв номер, Рашид ага! — скокна ми сърцето. — Не можах като Кайзо… в дупката. Все пак — човек е бил…

— Посвени се? Така ли? — съвсем забрави той, че ме канеше да се смеем.

— Така — промълвих с половин уста.

— Лесен отговор. Веднага се сетих — недоверчиво рече Рашид ага. — Само дето Кайзо загази. Наказах го.

— Кога го е намерил? — осмелих се да попитам, макар че се чувствах тъй, все едно бързият влак бе профучал край мен. Стъпка да бях избързал — на парчета щях да съм!

— Навреме — неохотно отвърна той. — Съвсем навреме. Ако не се беше обесил Бостанджи, друго щях да помисля…

Рашид ага се надигна, станах и аз.

— Имот ти давам, жена ти давам като капка, закрилата ми ще имаш — мрачно рече той. — Какво друго искаш?

— Случаен пътник съм — отговорих. — Свободата си искам.

— Хм! Ако я намериш, викни ме! И аз я диря цял живот. Да не мислиш, че… — Рашид ага се опря тежко на лявата патерица и подаде ръка: — Сбогом, Демире! Учениче недоучило…

Беше се отдалечил няколко крачки, когато подвикнах след него:

— Рашид ага!

Той с усилие се извърна, досада и умора тежаха на лицето му.

— Какво има пак?

Аз мълчах, не знаех защо го повиках, какво имах да питам и да прибавям още.

— Не си получавал пари, нали? — рече той. — Добре, добре! — спря ме да не приказвам. — Ела тук!

Пристъпих, взех мълком банкнотите, които бе извадил от кесията си. Не успях да кажа, че не за пари съм се обадил. Не му се слушаше повече. И не знам дали от милост ме пусна да си вървя. Или като ме употреби веднъж, наситил ми се беше, омръзна му дебелоглавата гадинка…

Почаках да кривне в коридора и с най-дългата си крачка плъзнах към стаята. Минутка ми трябваше да нахвърлям в куфара каквото бях извадил. Озърнах се от чардака да не би Кайзо да се припича долу и като не го видях, бързо, тихо, като котка прекосих двора, шмугнах се през портата. Свободен бях! Откопчил си бях свободата! Съръбаирската власт ми я беше отпуснала, подписала я бе на хартията, която ми стоеше в джоба.

Като се каже „свобода“, хората подразбират лик бляскав, ведър, чист — като слънчевия диск примерно. А моята знаеш какво струваше. Мръсничка беше тя, гузна, подплашена и не в бяла туника, а с парцаливо вретище беше облечена. Безчестие носеше в сърцето си, лъжи всякакви. И смърт! Не аз бях спасил Садък Бостанджи, а той мен. Ако беше избягал, ако не се бе обесил, щяха да ме заловят с трупа на доктор Октай. Какво щяха да ме правят, не исках да гадая, но съм сигурен, че хартийката за тая дарена свобода нямаше да я имам. И нямаше да е валидна, ако не бе подпечатана с последния дъх на Садък Бостанджи…

Достатъчно бях обезчестил своето освобождение. Боях се да го покажа другиму — да не би дяволът да ми го измъкне от пръстите. Да не се закача за нещо или някого, па макар и с една дума. Не потърсих Гюлчин, не се отбих и при имама — да целуна за прошка и благословия добрата му ръка. Минах край хотела с подкосени нозе. Тук бях влязъл честен и почтен, верен син на благороден мъж. Отивах си различен. Но не знам светът ли ни омърсява или ние идваме на света, за да го омърсим…

Параходите, които тоя ден от седмицата се срещаха в Съръбаир, бяха пристигнали. Не се колебах, по пътя още бях решил да бягам в Истанбул. Качих се на борда, платих си там билета, скрих се в едно от вътрешните помещения. Докато не отплавахме, не се показах — не исках никой от градеца да забележи дирите на Демир Папазоглу.