Димитър Кирков
Балкански грешник (11) (Разказите на един авантюрист)

XI

— Върви си, Божидаре — изведнъж се обади Парашкевов. — Каквото било — било! Ако Калия иска, ще остане с мен.

— Какво? Да си вървя ли? — врътна се Станев на пета, защото думите на домакина го бяха сварили в гръб. — Ти луд ли си бе?! Да не мислиш, че тайно съм влязъл в страната, с чужд паспорт, с бръсната глава — удари се той по кратуната, — само за да ти доведа любовница? Абе, ти с някоя сводница ме бъркаш! Кажи къде си дянал парите и не ме бави!

— Какви пари? — унило попита Парашкевов.

— Общите! — яростно рече Станев и стовари туловището си на стола.

— Общите пари, както ги наричаш неправилно, съм превел в банки и на сметки по твое нареждане — каза Парашкевов. — Сантим не мина без твоето око.

— Аз тия сметки ги бях наизустил по-добре от кръщелното си име. Само два милиона имаше в тях! Къде са останалите три?

— Два милиона… Три милиона… — като отвеян повтори Парашкевов. — Аз един франк не съм присвоил и не съм изхарчил за себе си. А ги излежах всичките общи пари. Пет милиона — пет години, по календар.

— Виж какво, не ми се оплаквай! — прекъсна го гостенинът. — Всичко е ясно. Променял си нарежданията след мен. И остава едно от двете. Или си успял да осребриш преводите и парите са в твоя замък — кимна той към долапите. — Злато или валута — не знам. Или сумата си стои в някоя банка из чистичката Европа. Казвай къде са и да свършваме!

Парашкевов замълча, сякаш се колебаеше да признае ли обвинението, но не зарадва стария си приятел.

— Не е вярно — каза той. — Такива пари не притежавам. И защо сега се сети за милионите?

— Защото сега му дойде времето! Няма да ти обяснявам защо! — Както Парашкевов се бореше със страха, така Божидар Станев се мъчеше да укроти раздразнението си и ту говореше равно и делово, ту ненадейно кипваше. — Нека тя ти каже защо! — кимна той към Калия. — Защото профука всичко!

— Съжалявам — кротко и злорадо рече Парашкевов. — Ще се наложи по-скромно да живееш. Като мен.

— Не се прави на умряла лисица, Коста! Отдавна съм ти разгадал капанчето.

— Но, Божидаре, ти си обезумял! — понадигна малко глас Парашкевов. — Веднъж милиони искаш от мен, сиромаха, втори път — капанче съм ти заложил. Аз — дето въобще не те очаквах. Не мога да те разбера!

Станев изпухтя няколко пъти през нос — чудеше се, изглежда, дали да подхваща безцелни приказки, защото само едно нещо го интересуваше сега. Парите. Незабавно. На масата. Но друго реши и рече:

— Чакал си ме, Коста. Чакал си ме. Не случайно онова шпионче беше на гарата. Само не знам докъде се е забъркала в заговора милата Калия. Но след малко тя доброволно ще си признае.

Стегнах се при тия думи — насекомото улучваше истината, а нашият мъченик лъжеше като циганин. И взе да ми се прояснява защо Парашкевов толкова настояваше да разбере предварително сама ли идва Калия или с Божидар Станев и дали той не води със себе си още някой бабаит, та заедно да го притиснат за парите. Не напразно значи бе споменал, че може да срещне гостите поред на двора. Как? С пистолетчето, разбира се. Трябвало му е време да се приготви, че да ги издумка един по един за добре дошли. Пък после… после не знам. До това предположение си останахме с Михалис, когато разнищвахме случката. А тогава при нас нямаше никой нито да го отхвърли, нито да го потвърди.

— Калия наистина чаках — с някаква детска безпомощност продума Парашкевов. — Вярвах й, че ще дойде някой ден. Но теб, Божидаре — не се обиждай! — не исках да виждам.

— Беше неизбежно, приятелче! Сам си го търсел. — Станев размаха длан пред лицето си да разсее пушека, защото Парашкевов палеше цигара от цигара. — Имам аз една птичка — ехидно продължи той, — която много любопитни неща ми донесе за теб. Че си се сврял в тая дупка, че на идиот се правиш из града, че ходиш гладен, жаден, гол и бос. Кой, Коста Парашкевов ли? — питам се аз. — С неговата префърцуненост, с големите пари, дето ги задигна от приятеля си? Не може да бъде! Но щом е факт — значи има умисъл, значи клопка е сложена. Каква по-точно? Ами че ти сам си се заложил като фалшива патица, братко, сам се правиш на мюре в родното си блато. Знаеш, че не можеш ни намери сам по света, остава ние да те намерим. По-лесно е. Калия ти е потребна, ама мен примамваш и мен чакаш. Защото ние двамата сме неразделни с нея — като в оная песен, любимата ти. Влюбен си, да речем, не можеш да я забравиш, трепериш, като се сетиш за нея, пък тя ако не се сеща за теб, аз ще я доведа тук за врата. Защото ти на мен си дваж по-потребен. Сигурен си бил, че няма да махне леко с ръка Божидар Станев на три милиона франка. А дойда ли — ще имаш последен шанс да се докопаш до хубостницата, дето те предаде веднъж. С общите ни пари ме приканваше да те посетя и пак с тях да си откупиш Калия Дамянова Калева. Ето защо си чакал, приятелче! Е, стана твоето! И не само пристигнах, ами драговолно ти я отстъпвам. Сега чакам ответен жест! И не ме върти повече около пръста си, рицар бъди поне веднъж!

Усмивка раздвижи тънките устни на Парашкевов, докато слушаше гостенина.

— Всичко може да мислиш и да приказваш — рече той. — И под вола теле може да намериш. Само едно бъркаш — че с пари ще излезеш оттук.

— Коста, моля ти се! — Божидар Станев притисна длани пред гърдите си, както малките деца се молят на дядо Боже. — Умолявам те, приятелю! Не ме докарвай до крайност! Изслушай ме! Не искам всичко. Нека да делим! По равно. Достатъчно ще имаш да почнеш отначало с Калия. Ако са тук парите — вади ги на масата! Ако са в банка — кажи сметките! Но не ме лъжи тоя път! Измислил съм номерче безотказно, вярвай ми. Ще те контролирам, докато изтегля своя дял. Не ме питай какво е. Ще ти го разкрия, като кажеш сметките. А? Много ти се моля!

Настръхнах и вперих очи в Парашкевов. Да бях на негово място, щях да извадя да делим. Ама аз съм мека Мария, когато ме молят, а нашият човек само поклати глава. Божидар Станев го изчака малко, без да мигне с опулените си бичи очи, и като се увери, че молбата не помага и Парашкевов скоро няма да проговори, измъкна от вътрешния си джоб патлак. Обаче патлак, момче, сякаш по поръчка правен за него. Голям, барабанлия, с цев като мъжки палец — не револвер, а топ! Друг такъв не съм виждал. И вика:

— Не се бой, Коста! Няма да умреш веднага. Най-напред ще видят дебелия край ония на миндера. Първо — шпиончето. След пет минути — симпатягата, дето не щя да си върви. И последна Калия — като най-скъпа за теб. Белким дотогава омекнеш. Не мърдай! — яростно изхриптя той към нас, макар че тримата наречени бяхме замръзнали на местата си. — Ще ги вадя в коридорчето, да не ти изцапам чергите тук.

И тогава Парашкевов се извърна към мен с цяло тяло, сваляйки ръце от масата. Точно отстрани му седях защото. Изгледа ме дълго, дълго — не знам сбогуваше ли се с мен, прошка ли искаше, че ми докара смърт без време, или ме укоряваше, че не взех пистолетчето от него. Ама защо той не стреля, попитах се паникьосано?! Какво чака, на мен ли само разчиташе?!

— Не си пипай джоба, Коста! — ревна в тоя миг Станев, като че направо ми отговаряше. — Сложи пак ръце на масата!

Ах, усети го, мама му стара! — викам си. — Искаше да ни спаси човекът, ама оня го превари! Свършено е.

— Ще кажеш ли нещо, Коста, за последно? — пита го гостенинът.

— Ще те заловят — отвръща Парашкевов. — И тоя път ще намажеш въжето.

— Нека. Да знам поне защо. Хайде, ставай, шпионче! — обърна се Станев към мен. — Да вървим…

Изправих се — коленете ми омекнали. И преди ми се беше случвало веднъж — кога ме водеха като дете да ми вадят сливиците. Ама тоя път душицата ми щяха да вадят. Вярвай ми, в оня миг бях сигурен, че ще мра, но само за сливиците се сетих. Ето какви глупости си мисли човек преди умирачката. Стоя аз прав, но Станев не се надига от стола, страшно гледа към Парашкевов, чака го да се пречупи. Но той не поддава, наежен като лют котарак насреща му, и вика:

— Да знаех, негоднико, че децата ще мъчиш, отрова щях да ти сложа във виното. Досега да си се гътнал. И да имах пари, нямаше да ти ги дам, защото си животно. Ама нямам…

— Нямаш ли?! — изпусна си гостенинът нервите окончателно и с един замах преметна масата настрани.

Тежка маса беше, старовремска, но оня не си знаеше силата, като тресчица я замете барабар с чаши, шишета и невдигнатата паница. И макар да приличаше на бивол, пъргавина имаше маймунска — с един скок докопа Парашкевов за ризата, както си седеше на стола. Разтресе го, вдигна го за парцалите до лицето си, готов да стовари отгоре му юмрук със стиснатата дръжка на револвера.

Изправен бях, най-близко до тях бях и тъй бях изтръпнал, че сякаш някой друг се хвърли между двамата, а не собственото ми тяло. Исках да ги разтърва, защото след миг Станев щеше да строши главата на стария си приятел. През кръста не можах да го уловя, не ми стигна прегръдката за неговата грамада и за да го отместя някак, протегнах две ръце да се вкопча в шията му. И изревах, като животно измучах от дъното на утробата си, защото оня ме беше скепцал за мъдете…

Ще ти кажа нещо, колкото да си взема дъха преди да продължа. Сега младите, пък и дърти пръчове, носят панталони като американските говедари. Удобно било, модерно било. Целият свят ходел тъй. Гащи сини, тесни — впили им се в гъза. Зарзаватът в тях смачкан, сплюскан, със зор си намира място да живей. Като им се припикае, едва изчоплят пишката си отвътре да свършат работа. Не съм опитвал, разбира се, ама като гледам — на мъж с такива гащи трудно ще уловиш таратанците. Ще ти се изплъзнат пръстите, все нещо ще изтървеш. В тоя смисъл дънките са полезни. А ние навремето ходехме с панталони широки, ташаците ни се мандахерцат вътре на рахат. Ако не ти се случи случка като с мен. Защото зъл човек може да ги хване изцяло и съвсем да те осакати.

Така ме беше хванал и Божидар Станев. Има неща, дето с човешка реч не могат да се опишат точно. Едно от тях е болката на тялото. И колкото повече природата пази някое телесна част, толкоз повече, изглежда, тая част боли. А какво повече да варди природата от детеродния уд? С теб тя си е свършила работата и оттук насетне най-много я интересува твоето продължение. Ти ще си минеш по реда, щом бял свят си видял, ама не дай Боже семенцето ти да се затрие и човешкият род да секне до твоята жилка. Ей такава е природата — проста и разумна…

Измучах аз диво и невъздържано и закрещях: „Майчице! Михо! Помощ!“ Станев също реве: „А-а! Шпионче! Казах ли ти! Откъсвам ти мъдете…“ До тук помня думи — и мои, и негови. И още два-три мига след туй лицето му няма да забравя. Весело и свирепо едновременно. Червено, ухилено, яростно — като че моята мъка най-велика сладост му докарваше. Завъртя ме той из кухнята като перце, летя аз до него сякаш валс танцуваме, плета крака, размахвам ръце и умирам, защото той не пуща топките. Не знам колко пъти обиколихме стаята, а аз жумя, рев кънти из раззинатата ми уста, черни и червени кръгове бързо взеха да се редуват пред мен и може би след секунда щях да припадна или съвсем да свърша, ако кокалчетата на пръстите не докоснаха случайно задния ми джоб. И усетиха те там нещо твърдо — бръснача…

Разправял съм ти аз за тоя бръснач — от чичо Иван го бях присвоил. С него срязах навремето доматите на Парашкевов. От дете си го носех редовно в задния джоб и толкова пъти съм си играл с него, че факир бях станал. Докато мигнеш — вадя го и му отварям острието. Но тоя път, в менгемето на Станев, главата ми нищо не можеше да реши и разпореди за свършване. Пръстите сами набараха бръснача, сами го измъкнаха от джоба и сами го оголиха отзад, а после десницата ми сама, ненадейно за Станев, посегна два пъти към лицето му.

Виж — това моята глава направи: преброи, че точно два пъти замахнах срещу другия човек. Същия миг в мен удари струя като от пожарникарски маркуч: напълни зиналата ми уста, нахлу в гърлото, задъни ми дробовете. И аз се строполих на пода, притиснат от тялото на гостенина. Задушавах се, не можех да дишам от нагълтаната кръв. Мазна беше тя като топена лой и вонеше на пикоч и сяра, сякаш бях пил от кръвта на дявола…

Изтръгнах се аз с последни сили изпод тежестта и така, застанал на четири крака, от ужас, погнуса и нетърпима болка веднага повърнах над трупа. Нямах сили дори да се отместя и бълвочът ми се смеси с изтичащата още кръв на убития. И като повърнах, слаба светлинка влезе под клепачите ми — можах да видя вече какво съм сторил. Единият удар бе прерязал голямата артерия отстрани гърлото, другият пресичаше образа му, а като плъзнах очите си още нагоре, видях, че в жълтата глава на Божидар Станев е забит ръженът за печката. Тоя ръжен беше стоманена пръчка, извита накрая като клюн на орел, и сега клюнът беше хлътнал докрай в черепа на бившия банкер. Малки петънца кръв бяха избили край острието и сива кашица от мозъка…

Сърцето, а не умът ми разбра какво е станало и бавно прошарих стаята с поглед. Нямаше го тоя, дето го търсех, и аз извих глава назад като куче. До вратата, изпънат като струна, по-блед от мъртвеца, стоеше Михалис. Притиска ръцете си до бедрата като подплашен войник пред някой фелдфебел, опрял очи в долапите, не мърда, само устните му леко пошавват. И аз запълзях към него на четири крака, не ми дойде на ум въобще да се изправя, а и много още ме болеше. Целият бях в кръв — кръв, лиги и повърнато се точеха от мордата ми и такъв, като някой мръсен и хищен звяр, се повлякох към приятеля си. И като му прегърнах коленете, издъднах с глас, непознат на мен: „Михо-о!“ Нищо повече не измъкнах от себе си, а доста неща исках да му река. Защо, как станахме убийци, Михо?! И как ще погледнем сега майките си в очите?! В затвора ще изгнием! Свърши ни животецът! Прошка искам от теб и ти благодаря, че ме спаси и ръцете си изцапа. Завинаги… Завинаги…

Никога по-късно не казах на Михалис тия неща така, както напираха в мен тогава. Минутата беше минала. Ама в тая минута думи не ми идеха, само стискам нозете му и усещам как той се разтреперва. От устата му тръгнаха, изглежда, тия тръпки и цял го обхванаха, тресе се като трепетлика, едва го удържам… След това ми разправи Михалис, че докато аз съм се мятал в ръцете на Станев, докато съм крещял и стенал, грабнал той ръжена и халосал насилника по кратуната. Халосал го кажи-речи в същата секунда, когато и моят бръснач минавал през гърлото му…