Димитър Кирков
Балкански грешник (52) (Разказите на един авантюрист)

XIV

Сутринта обаче не се успах — изгарях час по-скоро да тръгваме. Избръснах се, стегнах се — точно тогава сеньора Паола рида на шията ми. Като се откопчих от нея, уговореният файтон вече ме чакаше и препуснахме към Сеид ефенди. Те също бяха готови, пиеха кафе в беседката заедно с прислужниците. Колата беше идвала и натоварила багажа им. Не мога да ти разправя как точно стана последното им прощаване с дома и верните хора. Виждах, разбира се, вълнението им, чувах какво приказват, ама толкоз бях нервен и припрян, че всичко се плъзгаше по мене. Безпокоях се да не закъснеем. Но в суетнята на раздялата Асие ханъм успя да ми прошепне:

— Пак го боля нощес. Едвам сме дремнали…

Погледнах отстрани Сеид ефенди и нищо особено не забелязах. Ще си отспят, помислих си. Като в люлка ще се наспим на парахода…

И ето че най-сетне се качихме на борда му. Като в сън си спомням как минахме с файтона до пристанището, как познати на Сеид ефенди, излезли пред дюкяните си, подвикваха благословии за сбогом, как нетърпеливо пъплех след съпрузите по стръмната пътечка от брега. Заведоха ни до каютите, но аз само хвърлих куфара в моята и изскочих на палубата. Параходът вече отблъскваше от пристана и някой като че почна да събира пред мен града в шепите си, за да ми го покаже целия наведнъж. Радвах се, че напускам Анталия, без да зная, че годините тук ще са най-спокойното време на младостта ми. И още едно дребно нещо помня. Изневиделица духна вятър в кратък, но силен порив и отвя шапката от главата ми. Поде я, запокити я в морето. „О-о! Я!“ — развикаха се пътниците наблизо и може би от техните гласове не чух нечие предупреждение: „Глупако! Охлади си мозъка!…“

Два-три часа бяха минали от заминаването ни. Стояхме прави, облегнати на бордовия парапет. Сеид ефенди в средата, ние с Асие ханъм от двете му страни. Параходът криволичеше недалеч от брега и той ту приближаваше сякаш на хвърлей място, ту бледнееше сред далечните облаци. Над нас небето беше чисто, подухваше лек ветрец, колкото да ни разхлажда. Гледахме ленивата игра на вълните, повечето време мълчахме, когато Сеид ефенди ненадейно повърна. Пристъпът, изглежда, и него свари неподготвен, защото нечистотията изцапа брадата и гърдите му. Стреснахме се с ханъмата и чак сега видях, че цялото лице на стареца е плувнало в пот.

— Искам да легна — продума той и докато го заведем до каютата, още два напъна сгърчиха отпуснатото му тяло.

Нагласихме го в койката, остана жена му да го бърше и мие, а аз излязох навън и затърсих цигара из джобовете си. Не я бях изпушил, когато тя открехна вратата.

— Не спира! — рече уплашено. — Много зле става!

Влязох пак — Сеид ефенди бе прежълтял като восък, зелена слуз се точеше по брадата му.

— Ще търся помощ! — потрепери ми гласът. — Не може да нямат доктор…

Втурнах се по коридорчета и стълбички, обърках се в лабиринта им, докато ми се мярна униформен човек. Излезе, че е помощник-капитанът. Тъй и тъй, господине, замолих се, стана нещо с един от пасажерите. Много близък мой човек.

— Какво му е? — небрежно попита оня.

— Изповръща си червата. Сила не му остана.

— От вълнението е — избутва ме тиквеникът настрани да си продължи пътя. — Нека легне. Водица му давайте.

— Стойте! — викнах нервно. — Какво вълнение е туй — нищо работа. Имате ли доктор? Къде е?! Човекът кораби е притежавал — милион пъти е пътувал. Защо сега ще повръща?!

— Какви кораби? — позапря помощникът.

Казах му кои.

— А-а, Сеид Османоглу. Чувал съм — поомекна му гласът. — Видях го в списъка. Ама ти защо не казваш в началото? Фелдшер имаме — от доктор по̀ го бива. След половин сахат ще ти го пратя. В коя каюта беше старецът?

— Имайте милост! — изпречих се пак на пътя му. — Фелдшер ли е, доктор ли е — не се връщам без него!

Хеле, смили се морският, вкара ме в командната кабина. По звънци звъня, в тръбата говори — яви се най-после фелдшерът. Забързах пред него към каютата.

Като влязохме — втрещих се. Сеид ефенди стоеше на пода, свит като кълбо. Паднал на колене, прихлупил тялото напред, прибрал глава към гърдите си. Същата поза като за молитва и аз си рекох, че се моли. Подобно нещо попита и фелдшерът:

— Защо седи тъй? Да не си взема намаза^[1]?

— Не знам — проплака Асие ханъм. — Корем го боли. Не дава да го пипна…

— Я, човече, легни в постелята — потупа го фелдшерът по гърба. — Да те погледна малко.

— Оставете ме! — глухо издъдна Сеид ефенди. — Тъй ми е добре.

И двамата с Асие ханъм един през друг занареждахме за жлъчката, за старата болест и вчерашната болка.

— Какво яде господинът снощи? — попита корабният лекар.

— Чисто яде… Печено агне — измънка ханъмата и злобно ме стрелна: — И вино пи.

— Ха̀ така! Подредил се е — сви уста фелдшерът. — И с какво го лекувате?

Асие ханъм веднага извади шишето и разправи какви хубави билки вари и как му ги дава. Човекът го взе от ръката й, разбълника го пред очите си.

— Туй нещо направо в морето го хвърли — рече той. — Ако за едно помага, на две вреди. Сега ще дам на момъка едни прахчета — през час болният да ги взема с малко водичка. Иначе никакво ядене и пиене. Хайде, миличък! Стани, страдалецо… — наведе се той към Сеид ефенди.

Не съм виждал друг доктор тъй о̀бично да се отнася към пациента си и Сеид ефенди се подчини — с наша помощ легна на койката. Разголи му корема фелдшерът, пипна го тук-там, пък ми кимна да го последвам.

— От какво стана тъй? От виното ли? — попитах отчаяно, веднага щом излязохме навън.

— И от виното може да е. И от сто неща може да е — отвърна ми мъжът. — От такваз песъчинка също може да е — събра си той двата нокътя.

— Ама защо седеше по тоя начин? — нищо не ми изясни приказката му. — Молеше ли се?

— Ти се моли да не излезе туй, което мисля — хладно рече фелдшерът. — Удобно му е на стареца. Залъгва си болката. Не го закачайте…

Върнах се с прахчетата и пак заварих Сеид ефенди надупен, но сега върху тясното корабно легло. Болно ми беше да го гледам и излязох пред вратата, готов за всенощен пост. Фелдшерът идва още два пъти, втория път след полунощ и зорлен ме завлече до моята каюта.

— Почини си, аратлик — настоя той. — Сега не можеш да помогнеш с висене, а грижите ви тепърва почват.

— Ще оживее ли? — подплаших се аз.

— Смятам да оживее — рече мъжът. — Ама Аллах ще реши накрая.

Хич не ме успокоиха тия думи, а на сутринта Сеид ефенди бе изпаднал повече от всякога. Лежеше вече по гръб в постелята и за една нощ сякаш се бе стопил наполовина. Очите му бяха все похлупени, но в съзнание бе, чуваше какво говорим, даже два-три пъти сам опита да каже нещо. Ей тия напъни най ми късаха сърцето. Той дъвчеше, дъвчеше с устни и зъби, сякаш нещо меко имаше в устата си, от което звук не може да стане. И болният се мъчеше да втвърди тая проклета мекота, да я овъргаля с език, че да избута навън поне една дума. Асие ханъм, съсипана от нощното бдение, навеждаше ухо към него — дано отгатне нещо…

Чу се звънецът за закуската, затрополиха пасажери към каюткомпанията и след малко дойде фелдшерът. Дръпна клепача на Сеид ефенди, опипа му пулса, а като тръгваше, тайно ми смигна.

— Върви с мен — нареди, като излязох.

Заведе ме при помощник-капитана. Поканиха ме да седна, моряк донесе на поднос закуската, дето я бях пропуснал.

— Не знам какъв си на Сеид Османоглу — започна фелдшерът, — ама кадъната съвсем се е слисала и на теб ще трябва ясно да река каква е работата.

— Чиновник съм — казах. — Като баща ми е бил…

— Добре слушай тогава. Не е просто дереджето на господаря ти. Ей го капитанът — няма да лъжа. Аз тоя човек не мога да го лекувам. Ни илачи имам, ни инструмент. Да го лашкаме още няколко дни до Истанбул също не е спасение. Ако решите тъй да бъде — не нося отговорност. Предупреждавам ви! От тая болест за час се умира. Случи ли се нещо — да не ми търсите кабахат^[2].

— Ама що да сторим? — изтръпнах от това начало.

— Наближаваме пристанището на Съръбаир — вдигна той длан да замълча. — Градецът е малък, но съм чувал, че много добър доктор имат. Ибрахим Октай. Лично не го познавам, ама няма значение. Ще напиша каквото трябва за него.

— Как? Там ли да останем?… — объркано погледнах помощник-капитана.

— След пет дни минава друг параход — намеси се той. — Няма да ви изгорят билетите. Ще уредим тая работа. Да се съвземе старецът, пък ще продължите. Такъв човек на борда не бива да държим.

А-а, блесна ми изведнъж, страх ги е да не умре пътник на тяхното корито, да не си развалят името. Ама тъй ли беше наистина, можех ли да съм сигурен в своето подозрение? И двамата се правеха кахърни за живота на Сеид ефенди.

— Трябва ли? Наложително ли е? — завъртях глава към фелдшера. — В Истанбул ще ни чакат…

— Ще кажем къде сте слезли — отговори ми морският. — Пари носите ли?

— Аз… Не знам… Колкото за по път. По телеграфа ще се свържа…

— Доктор Октай държал две-три стаи за болни, нещо като лечебница — обърна пак своето фелдшерът. — Ще го търсите без отлагане.

— Ама друг път жлъчката на Сеид ефенди сама си минаваше — опитах да се уловя за последната сламка. Никак не ми се оставаше в непознатото място, за което не бях и чувал.

— Не е жлъчката — с досада рече фелдшерът. — Какво да ти обяснявам? Допускам задстомашната жлеза сама да се яде… Доктор Октай точно ще каже и ще намери лек.

Какво разбирах аз от пустата жлеза и защо сама се изяжда?! Често пъти докторите са слепи котета, ама ние ги имаме за астрономи. Такава ни е договорката с тях. Повлякох се към каютата при Асие ханъм да й отнеса предложението. Щом чу, тя изплака като на умряло:

— Как тъй?! На пристанището всички ще дойдат…

— Нищо! — раздразних се. — Ще им кажат. Ако искаш, да им напиша — да викнем някого от тях.

— Недей, недей! — спря ме Асие ханъм. — Щом след пет дни има параход, да не вземем да се разминем.

— Предлагам ти — рекох й — да не сваляме всичкия багаж. Приготви един куфар с най-потребното. За няколко дни. Другото ще приберат твоите хора.

— И куфарчето! — предупреди ме тя.

— И куфарчето, разбира се.

Това малко кожено куфарче със заключалки Сеид ефенди лично носеше в ръка, още като тръгнахме от къщата му. Не мязаше да е тежко. На следния ден надзърнах в него — ни пари, ни скъпоценности имаше вътре, а само книжа. Сигурен съм, че Сеид Османоглу бе имал злато в монети, накити, купувани за жените му. Но в Анталия ли останаха на съхранение, проводил ли ги беше вече по друг път в Истанбул — за мен си остана тайна…

Докато шепнехме, той изглеждаше заспал. Асие ханъм още доста се тюхка и опъва да напускаме кораба. Излезе, че я кандърдисвам — аз, дето също не бях убеден в тая работа.

— Като сте рекли трима мъже — отстъпи накрая тя, — правете, що сте намислили. Да питаме и него…

— Не го буди! — възпротивих се. — Какво да ни каже в туй положение?

Взех билетите, отидох при помощника да ги завери. Пред командната рубка ме спряха — параходът вече влизаше в малкото заливче на Съръбаир и не биваше да се пречкам при маневрите. В каютата на Сеид ефенди се върнах с фелдшера и двама моряка. Носилка носеха. Докато четиримата го прехвърляхме на нея, болният открехна очи, подъвка въздуха и с мъка рече:

— Къ-де?

— В болница, Сеид ефенди! — викнах като на глух. — Още малко стискай зъби!

— Не-недей! — пак успя да отрони той, но фелдшерът тръгна напред и вече командваше моряците как да се измъкнат от тясната врата. Прихлупила черна шамия на челото, Асие ханъм скимтеше, като кьорава се буташе да улови и тя носилката. В другата ръка влачеше куфарчето. Грабнах оставения багаж, припнах да взема моя куфар и последен от тая група се изтърколих по дървеното мостче на брега.

Всички пътници се бяха струпали на борда откъм сушата да зяпат и да се чудят. Приближи файтон, вдигнахме стареца да го настаним на седалката и под погледите на сеирджиите се чувствах стегнат, сякаш вършехме нещо недобро. Мръднах при файтонджията да се разберем къде ще кара, но фелдшерът ме дръпна:

— Да не забравя! — рече. — Вземи бележката за доктора. Написал съм какво мисля за болестта и как съм я лекувал.

Пъхнах листа в джоба, без да го погледна.

— А носилката? — попитах.

— Харизвам ви я — махна с ръка човекът. — Може да ви потрябва.

Закачихме и нея отзад на ръждясалите яйове, заклатушкахме се по кривия калдъръм. Файтонджията беше казал, че наблизо има хотел, единственият в градчето, а Ибрахим Октай живеел по-далеч. Реших да спрем в хотела. После ще диря доктора да прегледа Сеид ефенди и сам да каже ще го местим ли другаде или ще го лекува на място.

На прашния мегдан пред хотелчето нямаше жива душа. Хе-е — далеч в отсрещния край седяха на пейка неколцина старци, опрели бради в бастуните си. Свалихме носилката с файтонджията, озърнах се — поне още един човек ми трябваше за помощ. И току виждам, че на подпорния дирек край вратата на хотела се е облегнал някакъв дангалак. Израсъл повече от два метра — гледа ни и ни изучава. За туй говедо още има да ти разправям, но в оня момент най-любезно го помолих за услугата. Той се дотътрузи ухилен, надникна към Сеид ефенди и вика:

— Кой му изтръска вълната?

— Какво говориш? Каква вълна? — смаях се от нелепия въпрос.

— Не са ли го бъхтили? — уточни дингилът.

— Как може да мислиш тъй?! — възмутих се. — Не видиш ли, че е стар човек, болен…

— А-а, и такива съм газил — рече оня. — Щото гледам носилката. Завчера смаризих един — с такваз носилка го замъкнаха у тях.

Пропуснах тия думи край ушите си, внесохме Сеид ефенди в мрачно, влажно помещение. Отгоре имаше няколко стаи — това бе целият хотел. Друг нямаше отседнал в него и чичото зад тезгяха обеща най-добрите стаи да ни даде. Нищо добро обаче не обещаваше острата воня на нужник, просмукала всяко ъгълче на запуснатата постройка. Едва качихме носилката по гнилото дървено стълбище, а като отворихме стаята, рой хлебарки потънаха в цепнатините на дюшемето. Тая стая бе обзаведена с две издънени легла, плетен от ракита стол и пет-шест пирона, зачукани на вратата за закачалка. В едното кьоше седяха зеленясал бакърен леген и ибрик от времето на султан Махмуд.

— Файтонът чака. Отивам — обърнах се към Асие ханъм, като положихме болния в кревата.

— Къде отиваш? — нагло попита дангалакът.

Сетих се, че чака да му дам нещо.

— Доктор Октай търся — бръкнах, мушнах му бакшиш. — Знаеш ли го?

— Хѐ — аз няма да го знам! Кой, мислиш, ме тропоса?

И веднага запретна риза, оголи тумбак. Груб, дълъг кърпеж розовееше сред черната четина на корема му. Много неприлично беше да се показва тъй пред кадъната и аз посегнах да му смъкна дрехата.

— Видях, видях! — рекох. — Ако искаш, ела с мен.

Двамата тръгнахме с файтона. Там разбрах, че му викали Кайзо.

— Какво е туй име? — питам. — Да не е прякор?

— Така ме знай орталъкът^[3] — нацупи се той. — Ако ти трябвам, за Кайзо ще питаш.

Притрябвал си ми колкото на вълк качулка, рекох си наум и пак скритом го огледах. Тоя човек, освен гигантския си ръст, имаше още две забележителности. Едната беше четвъртитата му като куфар глава. И подстрижката беше такава, че подчертаваше отвсякъде правите ъгли. Темето му равно, гладко, тъй че ако метнеш една покривка отгоре, четирима души карти могат да шляпат. Късата брада и изхвръкналите челюсти оформяха куфара отдолу. Втората забележителност бяха ръцете му. При цялата огромност на Кайзовите телесни членове, дланите останали несъразмерно мънички, все едно бяха взети от друг човек, и то двойно по-къс от него. От джудже някакво. На всичко отгоре лявата ръка нормална на цвят, мургава като кожата му навсякъде, а дясната червена, сякаш току-що я е сварил във вряла вода. И не, да кажеш, че страдаше от екзема или че беше се наранявал, ами тъй си се родил. Голям страх имаше да бера от тая червена ръчичка, затова специално ти я описвам…