Димитър Кирков
Балкански грешник (44) (Разказите на един авантюрист)

VI

Пак една вечер седнахме до склада и се оплакваме, че сме каталясали от работа.

— Недей мисли — репчи се Али, — че все ратай ще бъда.

О-па, рекох си, и тоя ще гони печени патки.

— А какво ще правиш? — усмихвам се лукаво.

— Ще уча! — заканва се момчето. — Като взема парите тук, в Коня ще уча.

— Избра ли си наука?

— Да чета и пиша! — с пламнали очи казва турчето.

— А-а, неграмотен си — отново се подхилвам аз и тоя път Али се сопна на несериозното ми говорене:

— Че ти грамотен ли си?! Ако в тоя чифлик има барем един да знае, тая глава ще я отрежа! — И той търка длан в гърлото си.

Вярно бе, че преди да въведат новата азбука, много неграмотност е имало из Турция. Докато някое момче научи да гадае арабските заврънкулки, пораснат му мустаци като на бимбашия^[1].

— Чакай, чакай! — успокоявам го. — Добре си решил, защото на своя език и аз знам да чета. Ама кой ще вземе да те учи на твоите години?

— Стари, млади — всеки трябва да учи буквите на хубавия ни език! — бойко заприказва Али Доган. — Да махнем тия непонятни драскулки, дето като в железен тумрук ни мъчат мозъка от векове…

— Я! — облещих се от изненада. — Ти ли измисли тая реч?

— Не мога аз да измисля такова нещо — въздъхна той. — Кемал Ататюрк го е казал за хора като мен…

Не знам кога и от кого моят другар бе чул думите на президента, но доста вярно ги беше запомнил. Като отидохме в школата за ограмотяване, тая мисъл стоеше изписана на лозунг в коридора. Хиляда пъти съм я чел. И от учителя съм я чувал. С нея той почна първия си урок, а Али се върти на мястото, пламти от радост, сърцето му ще изхвръкне от възторг, че слуша същите, познатите му думи. Тия думи са го изтръгнали от селото да търси просвета, с тях се е скитал и блъскал, докато стигне най-сетне Коня. Нищо не бяха моите печени патки, дето се мержелееха пред носа ми, в сравнение с жаждата на Али Доган да знае, да напредне. И нищо не можеше да го спре. На такива хора разчиташе нова Турция и Али Доган нямаше да я подведе.

Само една-две грешчици бе допуснал той в същата мисъл. Ататюрк беше казал „желязно менгеме“, пък Али го обърнал на „железен тумрук“. Ти менгеме си виждал, но тумрук — слава Богу! — не си помирисвал. И може би не знаеш какво е. Туй е голям дървесен ствол, разрязан на две по дължината. И в двете половинки направени дупки, колкото да стои човешки глезен. Ако са издълбани двайсет дупки, десет човека оковават в едно дърво. Пет отсам и пет оттатък. Намърдат им краката и ги похлупят отгоре с тежкия дънер. Няма шаване. Там ядеш, там сереш, там изгниваш. Азиатско мъчение. В Русия, па в Турция са го използвали. Кога е бил в зандана нашият Раковски, в тумрук са го държали.

Ама защо Али бе подсилил мисълта на Бащата? Защо бе сменил менгемето с по-ужасна затворническа потреба? Погрешно ли беше чул? Случайно ли е станало? Или сам той се чувстваше като пуснат от тумрук, подобно на много и много хора, дето им се беше паднало да се родят в Османското царство. И не само рая, ами и правоверни.

Не съм го питал, защото не съм се сещал. Сега разсъждавам. А тогава Али показа, че всичко е разузнал за ученето. Държавата се бе захванала да помага на мало и голямо, та да усвоят пригодената латиница. На учители плаща, улеснения създава. И дърт да си, ще намериш лек да не останеш кьорав. В Коня имало такова школо за възрастни. Илк окул, началното училище, в Турция беше пет класа, а на туй място за половин година същото се научава. При това подслон осигурявали и храна давали.

— Я — викам, — че то не е лошо. Да взема и аз да дойда.

— За какво ти е? — мръщи се Али. — Нали не си турчин. Ако е за келепир — откажи се!

— Защо келепир бе?! — обиждам се. — Нали тук живея. Нали за „сънародник“ ме водят. Пък и вреди ли да приемеш нещо ново. Я как аз ти казах нашата молитва — и ти ще ме научиш на вашата. „Аллах акбар“ вече знам — ще ми покажеш останалото. Кога вдигаш ръце, кога клякаш и прочие.

— Туй е лесно — казва той, — ама молитвата не е играчка, нито пък за джумбюш^[2]. Или се молиш, или — не.

— Не се безпокой — смигам му. — Аз с Аллах и с дявола джумбюш не смея да си правя.

— Не знам — клати глава момчето. — Вятърничав ми се видиш. За молитвата при ходжа иди, а аз ще те взема в Коня, ама дали ще те запишат — не съм сигурен.

Записаха ме. И то с българското ми име. Може да ти се види чудно и другаде може да не е ставало, но с мене се случи. Въобще не ми е известно имало ли е правилник кого да приемат в школите за ограмотяване. Наредба някаква, ограничения за иноверци? Не вярвам, но и да е имало, знаеш ли какво забелязах в турския свят? Тук то най-напред ми се навря в очите, но подобно е и в другите балкански земи. Дето сме хем в Европа, хем не напълно. Хем с Изтока, хем със Запада. Правилник, закон, цена — всичко туй може да стои написано някъде при нас, с държавния печат да е подпечатано, ама в истинския живот то влиза като договорка, като спазаряване между хората. Не знам дали ме разбираш. Ще опитам другояче да се изясня.

Като произведат една стока в Европа, как й определят цената? За материал — толкова, за труд — толкова, за транспорт и енергия — толкова. На търговеца — от толкова до толкова. Цена ясна, обективна, както се казва. С нея стоката влиза в живота, тоест отива на пазара. Може да се вдигне, ако много се търси и в централен квартал се продава, може да падне до някаква граница. Ама идеш ли в магазина, продавачът ти я дава според колкото е написал на етикетчето. Защото това число той го е пресметнал точно по правилата. По общите правила — обърни внимание! И ще държи цената като дадена от Бога, независимо богат ли си, беден ли си, свой ли си или чужд.

Ще кажеш — че и у нас е така. Така е, доколкото и ние сме Европа. Така беше и при социализма, защото тогава държавата ти продаваше стоката. А социалистическата държава забранява да се пазариш с нея. Абсолютно! Отвориш ли уста за пазарлък, политическо престъпление извършваш. Но да оставим това нещо, дето мина и замина — на истинския ориенталски пазар да идем. Да вземем и там една стока. И тя си има обективна цена, получена като на Запад. Но оттук насетне съдбата й е друга, оттук насетне почва фантастичният й живот.

Сложи я търговецът в дюкянчето и кибичи. Решил е, да кажем, десет гроша да вземе за нея. Минеш ти, харесаш я и питаш колко струва. Продавачът веднага ти казва пет, десет, сто пъти повече. А-а, речеш, не е за моя джоб. Оставиш стоката и повлечеш крак да си вървиш. Само че търговецът не те оставя. Рипне връз теб, хване ти пеша на палтото и те спре. Ти колко даваш? — вика. Вземеш пак пустата стока в ръка, поогледаш я и прецениш, че десетина гроша трябва да струва. Ама нали си ориенталски човек като него — кажеш: два гроша давам. Какво?! Ти убиец ли си бе?! — ревне продавачът.

Пазарлъкът ви вече е почнал. Той може и по-кратко да трае, но може и час да се проточи. Търговецът да те гони по улицата, десет пъти да си тръгваш и да се връщаш в дюкянчето. Той ще сваля надолу, ти ще вдигаш нагоре и през това време толкоз приказки ще се изприкажат, че добре ще се опознаете двамата. Продавачът ще разбере хитър ли си, будала ли си, бие ли те пара или си фукара, познавач ли си на тоя вид стоки или си лапни-шаран. И ти на свой ред ще го опознаеш мек ли е или инат, почтен ли е или мошеник и много още неща от неговите нрав, воля и навици. Ако съвсем не се одобрите, пазарлъкът може да се развали. Случва се обаче търговецът дотолкоз да те хареса, че за девет гроша да ти отстъпи стоката. Или ти да се смилиш над неговото усърдие и петнайсет гроша да му броиш. Ударите си ръцете — приключите пазарлъка. И точно тоя пазарлък с всичките му игри, придумвания, клетви и надлъгвания определя цената. Цената е според човека, защото е плод на личното ви общуване, а не се е получила по някакви си общи правила. Тук тежи повече човешкото, а на първото място — принципът.

Много е важно това лично човешко общуване на ориенталския пазар. Друг негов вариант да вземем. Случи се купувачът да е пълен серсем или неопитен западен гражданин и като чуе началната, надутата цена, бръкне се и без пазарлък незабавно я плати. Търговецът няма да му върне парите, не, но и няма да се зарадва особено на тая печалба. Даже чоглаво ще му стане. И не толкова, че е измамил простодушния гражданин, все едно на дете парицата е откраднал. Ами че е бил лишен от възможност да покаже собствените си качества. Ума си, ловкостта си, своята находчивост и обиграност, всичките си професионални умения, дето ги е учил от малък. С други думи, от смисъла на живота си е бил лишен в тоя отделен случай. Не е въпросът само, че му е засегната човешката суета. По-практична мисъл се върти на търговеца в главата. Щом взех толкова пари за стоката без пазарлък, вика си той, можеше и повече да получа, ако имаше мегдан да се пазаря. Излъгах се! Добрият пазарлък пара струва — ей! На следващия клиент двойна цена ще кажа за начало…

Тъй излиза значи — западният човек гледа как по-евтино да произведе стоката, източният — как по-скъпо да я продаде. Целта им е една — печалбата, само дето пътищата им са различни. Това е най-дребното изводче от сравнението на двата дюкяна. При това, смятай, че взех пример прост, очевиден. И ако разликата ти се струва колкото косъм, не забравяй, че и най-дълбоката пукнатина започва от косъм.

По-сложно и заплетено е да проследиш как става договорката със закон и власт. Даже думата „договорка“ не е вярна, защото туй е игра без край, надлъгване, хитруване, насилие и изплъзване, бъркотия, дето и мъдрец не може да й хване конците. Казват, шахът бил измислен на Изток. Най-трудната игра бил, не знам колко си милиарди комбинации имало за разиграване. Ама шахът е детска забава, лекичко упражнение в сравнение с оная игра, дето и най-простият източен поданик играе със закон и власт. И тя не е за развлечение, не е за губи време, а в нея живот и смърт са заложени. Ето защо играещите от двете страни на дъската влагат всичко, на което е способна личността им. Цялата си човешка природа с ангелското и дяволското в нея…

По нашата телевизия вече главно американски филми дават, както навремето беше със съветските. По нагаждачество никому не отстъпваме. Повечето от тия филми са боклуци неописуеми и не вярвам в самата Америка да ги прожектират. Не знам безплатно ли ги раздават на неразвити сиромаси като нас, нарочно ли ги купува някой мазник, същият, дето купуваше и съветските. Все едно — върхът в почти всички тия филми е, когато ченгето слага белезници на престъпника. В същия миг то казва като автомат: „Нямам нищо лично. Закона изпълнявам.“ Толкоз често повтарят тия думи, че не може да са случайни. И от сметта значи изпада някое поучително зрънце. Защото на Изток подобни думи не могат да се чуят. Там всичко е лично и лично — до мозъка на костите. Играта със стръв се играе, резултатът зависи от играчите. И както в дюкянчето цената е според човека и е свързана с пазарлъка, тъй закон, власт и право менят лицата си според хората и според слуката в играта. Право има, ама съдията е по-важен, защото той знае и две, и двеста. Властта си е власт, ама властници разни и зависи откъде ще им изскочиш. Зад гърба ли си им бил на завет или пътя им ще препречиш…

Ето защо, приятелю драги, на Изток стават чудеса, дето на Запад са немислими. „Хиляда и една нощ“ на Запад не може да се измисли. А на Изток приказките са се случвали в живота. Щедра милост, каквато не си сънувал, може да ти се изсипе отгоре. От калта да те измъкнат и цял да те позлатят, за злодеяние да ти се размине, от бедняк — царски съветник да станеш. Късмет значи си извадил в играта. Но по-често се случва обратното. Пипнеш непредпазливо някоя фигурка на игралната дъска, и веднага ти отсекат ръката. Не защото законът изрично повелява, ами тъй си се нагодил, подразнил си някого. Отвориш уста да изпищиш, че несправедливо са постъпили — тоя път главата ти вземат. Тъй, като по някакво чудо, се трупат и добрини, и злини, а човек не знае пред кой куп най-напред да плаче и пред кой да се весели…

Лесно щеше да бъде, ако тая игра с власт и закон имаше изброими правила. Ако ще — милион милиарди да са. Ще седне някой по-акъллия човек, ще учи, ще учи и на стари години все нещо ще знае. Ще се оправя в живота и къде шавне, ще печели. Ама няма такова нещо, защото въобще няма трайни правила. Днес тук важи едно правило, утре на друго място — съвсем не важи. За едно и също нещо могат да те възвисят, но могат и като червей да те смачкат. Какво остава на човека? Дали да не скръсти ръце, да се примири със съдбата си, каквато и да се случи тя? И да се моли Богу добро чудо да го осени, а лошите да го подминат?…

Само че редовият европеец нарича тия чудеса произвол. Съжалява ориенталеца, за голям нещастник го смята, задето е приел живот, пълен с несигурност и случайност. Съжалява го — но донейде, а още повече с отвращение го гледа и с опасение, както ние хем жалим прокажения, хем ни е гнус и страх от болния. Защото според строгата негова логика тоя произвол храни най-лошото в човешката природа. Неоправданата милост и неоснователното насилие, хаосът от прищевки и превратности, липсата на твърд правилник за едно, второ и трето развращава хората всячески. Лицемерни ги прави, коварни и шмекери, блюдолизци пред силните и тирани пред слабите. Ту бездейни фаталисти, ту нагли измамници. Безволеви жертви или жестоки сатрапи…

Ей — доста лошо мнение излезе. Може и да прекалявам. С такава характеристика порочния нещастник и в поправителен дом няма да вземат. Ами направо го вържи в чувал и го пусни на дъното на кладенец. Ако държиш на едната гледна точка. Защото поговориш ли със същия оня търговец от ориенталското дюкянче, няма да го намериш толкова нещастен. Дори ако отмяташ радостите му, по-многобройни ще се съберат те и по-шарени, отколкото на колегата му от западния магазин. А чуе ли той как живее въпросният колега, ще поклати изумено глава и на свой ред ще го съжали. Плосък ще му се стори такъв живот, студен, безмилостен и тесногръд. И за пороците горе-долу така ще се получи. Командировай ориенталеца в най-уредената, в най-правовата европейска държава, и той такива грехове ще открие, такова зло, такова осакатяване на същата човешка природа, каквито порядъчният западен гражданин въобще не подозира у себе си.

Кому да вярваш? Личният произвол смазва човека наистина, но безличният ред също не му прощава…

А знаеш ли защо не вземам страна? Защото в мен има и от двамата човеци, натикани под една кожа. Не е лесно на източните хора. И на западните не е лесно. Но най е трудно нам, на Балканите, защото сме по средата. Събери заедно техните мъчнотии и ще намериш нашето тегло.

Изтокът ни е лъхнал два пъти, но силно. Веднъж чрез Византия, втори път чрез османското завоевание. И Западът ни е лъхал през вековете с далечен ветрец. Него сме дирили с поглед и с душа, на него сме се надявали да пресуши кървавата пот от челата ни. Свобода сме подушвали в тоя ветрец, разум, справедлива уредба и човешки правдини. И когато сме си развързали ръцете, от там сме взели учреждения, конституции и закони, принципи и системи и куп още подобни неща, дето укротяват живота на хората. Всички на Балканите сме ги взели, включая нова Турция на Кемал Ататюрк. Не искам да кажа, че кухи форми сме възприемали, пък сме ги наблъскали с ориенталските си табиети. И това се е случвало, но да беше само то, щеше да е просто. Самата форма, дълго изработвана от ония народи, си има своя смисъл, своята възпитателност.

По-скоро два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата. Смесили са си кръвта, езиците и мозъците. Не знам в борба ли са се счепкали, в любовна прегръдка ли са се сплели, но трудно ще различиш къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали са, просмукали са се и тая черта на просмукването криволичи в невъобразими завойчета. Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното за балканеца. Изненадата, клопката, подхлъзването, дето му ги залагат едновременно и Изтокът, и Западът. Все нащрек трябва да стоиш както в катадневните си работи, така и за по-едри уюни на държавите и народите.

Но като почнах с дюкянчето, с него да свърша. В нашенското хем стои табелка с цена, пресметната по икономическите закони, хем дебнеш да не те преметне търговецът. Мигнеш ли — излъгал те е. Я с пари, я със стока. Иначе добре знае той европейските правила и съвсем по тях ще постъпи, ако си му роднина или близък, ако си му свършил услуга някаква, ако… Чет нямат условията в играта ви, както стана дума. Ти купуваш — ти му мисли! Пък падне ли ти в твоето дюкянче — той да си прави сметката. И тъй не е само, да кажем, по пазарищата, ами още по-объркано и непредвидимо в учреждения, банки и кантори, та до съдилищата и министерствата…

Не съм се отплеснал — тия работи трябваше да ги кажа, пък макар да си ги знаел. Даже доста ги съкратих, както в една топографска карта не можеш да изобразиш камъка, дето ще се съпнеш в него да се пребиеш. И аз щях да се спъна при постъпването в школата. Али бе обещал да ме защити при нужда, поръчител да стане, а също да потвърди, че съм си загубил тескерето. За това последното не склони лесно. Да беше Михалис, с една дума щяхме да се разберем. Но Али разправя, че никога не бил лъгал — вярвам, че истината казваше. Как сега да заблуди точно учителите, а може би и властта. Той се мръщи, мисли и най-сетне кандиса да си обърне езика. Голяма отстъпка направи в себе си, която можеше да не забележа. Аз — дето по-лесно лъжа изричах от „добър ден“. Ама оцених, че от приятелство се придума. И като го вкарах в грях, по-мил ми стана.