Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Зенон Косидовски

Библейски сказания

 

Полска

 

Преводач: Димитър Икономов

Редактор на издателството: Мария Бойкикева

Художник: Румен Ракшиев

Художествен редактор: Светлозар Писаров

Технически редактор: Венета Кирилова

Коректор: Евгения Веселинова

 

Дадена за набор на 20.III.1981 г.

Подписана за печат на 20.VII.1981 г.

Излязла от печат на 29.VII.1981 г.

Печатни коли 28,25. Издателски коли 28,25.

Усл. изд. коли 35,32. Издателски №24697

Лит. група II-2. Формат 15/60/90.

КОД 02/9531222511/0442-4-81.

 

Цена 4,91 лв.

 

Издателство „Наука и изкуство“ — София

Печатница „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

Мойсей в ореола на митовете

Историята на бягството от робство и на пътуването до обетованата земя е едновременно история на еврейската религия. Израилтяните вярвали, че Йехова харесал специално тях, че станал техен освободител, че им дал закони, нравствени норми и обществен строй, че установил религиозните институции, духовенството и богослужебния церемониал, а накрай ги завел в Ханаан като обединен и организиран народ. От дълбоката си вяра в покровителството на Йехова израилтяните черпили морални сили и утеха в часове на поражения и нещастия. Защото те били избран народ и имали да изпълнят важна историческа мисия, следователно не могли да загинат, при все че понякога били сполетявани от тежки наказания поради нарушаване на синайския съюз.

Историята на драматичното бягство на израилтяните от робство постепенно загубила реалните си белези. С предаването й от поколение на поколение са й придавали във все по-голяма степен свръхестествен характер, като били пренебрегвани историческите факти, считани за толкова маловажни, че например не било смятано за нужно да се спомене името на фараона-гонител.

Във вдъхновените видения на пророците Исай, Михей и Йеремия: излизането на израилтяните от Египет придобило мистично значение като проява на волята на Йехова и като чисто религиозно събитие. Когато израилският селянин принасял пред олтара дарове от първия плод на реколтата, молел се по следния начин: „Египтяни постъпваха лошо с нас, притесняваха ни и ни налагаха тежка работа; тогава ние се оплакахме на Господа, Бога на нашите отци, а той чу нашите вопли и видя бедите ни, мъките ни и неволите ни; и Господ ни изведе от Египет със силна ръка и с простряна мишца, с голям ужас, с личби и чудеса, доведе ни на това място и ни даде тая земя, земя, в която тече мед и мляко“ (Второзаконие 26, 6-9).

В светлината на тоя психологически процес по-лесно могат да бъдат разбрани свещениците, които са записали историята на бягството от Египет и са я включили в свещените си книги. Те не са били историци според съвременното значение на тази дума, а богослови, които са се занимавали с историята на Израил от присъщата им религиозна гледна точка. Ако някой би се опитал да им изложи принципите на историческия критицизъм, би срещнал от тяхна страна пълно неразбиране. Каквото и да е вършел Мойсей, неговите разговори с Йехова, неговите чудеса и заповеди за тях са били абсолютно очевидна историческа истина. Впрочем в момента, когато те се заловили да редактират историческото наследство, били минали вече няколкостотин години от времето на Мойсей и затова действителният ход на събитията е бил вече подложен на процеса, който наричаме митологизиране на миналото.

Поради тази причина днес учените се борят с огромни трудности, за да изчоплят от легендата ядрото на истината, и въпреки усилията им в тая област няма между тях съгласие кое наистина се е случило и кой в същност е бил Мойсей. Обикновено колкото повече се отдалечаваме от старите епохи, превъзходство придобива елементът на историческата правда и се намалява ролята на легендата. При Мойсей в същност имаме по-скоро обратен процес. Авраам, Лот, Исав, Исаак и Иаков са фигури относително реални, близки и разбираеми поради човешките си качества. Мойсей обаче по мнението на някои учени е най-митологизираната и тайнствена фигура в библейската история. Великият вожд, законодател и пророк е внушителен, драматичен и потресаващ в своите трагични борби със собствените си слабости и със слабостите на своя народ. Но колко малко знаем ние за него като човек! Като че ли само това, че лесно избухвал в гняв, че преживявал моменти на съмнения, че се женил два пъти и че имал неприятности със собствените си брат и сестра. Винаги го виждаме „бронзиран“ в целия блясък на богопомазан, всред облаци и мълнии, неумолим изпълнител на волята на Йехова.

Всяка година на празника Пасха израилският народ славел в химни и псалми Йехова и неговия мандатьор Мойсей, а преживяното при пътуването през пустинята придобивало в обредите му характер на литургична мистерия, на драма сякаш от друг свят.

Излиза ли от това, че Мойсей не е бил историческа фигура? Съвсем не! Днешната наука е по-предпазлива при издаване на присъди по тия въпроси, откак на дъното на много легенди и митове откри пластове от истински събития. Така например нито Солон, нито Ликург, нито Нума Помпилий вече не се смятат за митически фигури. Това са били вождове, които са действували в преломни моменти на историята и на това основание са се издигали в традицията на поколенията до ранга на велики символи.

Повече от вероятно е, че от средата на израилтяните се е излъчил вожд, законодател и религиозен реформатор от голям мащаб, който е освободил народа си от египетско робство и го е отвел до Ханаан. Благодарение на неговия гений неорганизираните и скарани помежду си израилски племена се обединили в една организация и са се държали победоносно в Египет, в пустинята и в Ханаан.

Затова няма защо да се чудим, че в народната традиция Мойсей е станал обожаван народен герой и пророк, че е бил издигнат върху пиедестала на светостта. А понеже той е съобщавал думите на Йехова, всичко, което е казал и извършил, станало закон и безпогрешна догма.

 

 

Легендата за раждането и смъртта на Мойсей има поразителни сходства с легендите на други древни народи. В Азия, Гърция и дори в Япония раждането на народните герои обикновено се съпровожда с драматични обстоятелства. Като бебета те биват пускани във водата в кошници или сандъчета. Народните предания обикновено премълчават годините на тяхната младост, знае се само, че са бивали отглеждани в дворците на чужди крале. От клинообразните текстове например знаем, че великият цар Саргон, който през 2350 г. пр.н.е. основал в Месопотамия държавата на акадите, е имал съдба, подобна на тая на Мойсей. Майка му, жрица, го родила тайно и го пуснала в реката в кошница, намазана със смола. Бебето хванал в реката един работник на име Ака, който работел по поливането на обработваемите земи. Разказът има явни белези на народна легенда, но самият Саргон наистина е съществувал. Ние имаме неопровержими доказателства за това в документите, изкопани от развалините на месопотамските градове.

Следователно легендите, чудесата, както и другите свръхестествени явления не отричат възможността Мойсей също да е бил действителна личност. В резултат трябва да признаем също за исторически факт бягството на израилтяните от Египет, както и техните перипетии в пустинята. За съжаление ние не можем да посочим това с пълна сигурност, защото египетските хроники, както и другите източници отминават тия събития с пълно мълчание. Поради това, ако искаме да открием поне отчасти истината, трябва да прибегнем към косвени методи, като си послужим с дедуктивни разсъждения въз основа на оскъдните и трудни за разчитане следи в историческите документи.

В това отношение учените са извършили много интересна реконструкция. Ще се постараем да съпоставим нейните главни елементи.

Ето ги.

След смъртта на Йосиф в Библията настъпва прекъсване, което прави впечатление и обхваща четиристотин години от израилската история. После изведнъж следва разказ за събития, свързани с личността на Мойсей. Защо редакторите на библейския текст прескачат толкова дълъг период от живота на израилския народ? Съществува теза, че са направили това умишлено, понеже той не бил твърде хвалебен период за израилтяните. След прогонването на хиксосите фараоните от XVIII династия пренесли столицата от Аварис в родната Тива. Израилтяните останали и по-нататък в областта Госен, където водели изолиран пастирски живот. Никой не обръщал внимание на простите скотовъдци, които живеели далеко от главния политически център, в далечните краища на държавата. Това било много бурно време за египтяните и никому не идвало наум да потиска израилтяните, особено защото те все повече попаднали под влиянието на египетската култура и, както показват известни данни, дори упражнявали култа на египетските богове. Та нали Исус настоява пред израилтяните със следните думи: „… отхвърлете боговете, на които са служили бащите ви отвъд реката и в Египет…“ (книга Исус Навин 24, 14). От окончателно асимилиране навярно ги е запазила стената от антипатия във враждебното им обкръжение и силната привързаност към езика, обичаите и традициите на бащите. Във всеки случай може да се приеме за сигурно, че четиристотинте години пребиваване в Госен представляват за израилтяните период на духовен маразъм, любов към удобствата и безсмислен живот от днес за утре. От тая опасна еуфория израилтяните били извадени от внезапната промяна на политическите отношения в Египет. На власт дошли фараоните от XIX династия. Третият фараон от тази династия Рамзес II царувал през годините 1292–1234 пр.н.е. Той бил голям войнолюбец, който мечтаел да възстанови египетската мощ чрез покоряването на Азия. Като военна база за тия нашествия към изток най-удобна била делтата на Нил заедно с областта Госен. Освен това Рамзес смятал делтата за свое пряко наследство, защото родът му произхождал от околностите на Аварис. Името на баща му Сети I етимологично произхожда от името на почитания в тази област бог Сет.

Рамзес не се чувствувал сигурен в чуждата му Тива, в центъра на култа на бога Амон, освен това искал да бъде колкото е възможно по-далече от тамошната могъща жреческа каста, която, както при по-раншните фараони, се мъчела да му наложи волята си. Затова той решил да се премести в делтата и там да си построи нова столица на мястото на западналия Аварис, която нарекъл Рамзес (по-късно известна като Танис). При подготовката си за окупационния поход построил освен това и втори град — Питом, който в същност представлявал комплекс от хранителни и други военни складове.

Благодарение на археологическите търсения знаем точно местоположението на двата града, защото се успя да бъдат изкопани и идентифицирани техните развалини.

С появяването на Рамзес идиличната откъснатост на областта Госен се свършила. Един ден израилските пастири потъркали очи от изумление. През техните пасища се нижели колони от войска, галопирали в колесници сановници, бързали безброй чиновници, бирници, куриери и надзиратели, които карали пред себе си с тояги роби. Пастирите гледали със зяпнали уста това зрелище, пълно с врява и суетня, но не си давали сметка какво ги чака тях. Скоро обаче почувствували на собствения си гръб близостта на фараона. В техните дворове започнали да нахлуват с вик войници и бирници, които вземали житото и добитъка им, а ония, които протестирали и оказвали съпротива, били изтезавани брутално с тояги. По къщите; и шатрите на израилтяните се разнесли плачове, ридания и стонове.

Това било обаче едва началото. Рамзес се нуждаел от работници за осъществяване на строителните си планове, набелязани в голям мащаб. Затова той принудил израилтяните към робско-ангарийна работа. По негово разбирана те със своите бради и широки дрехи били хора на изтока, които се размножавали твърде бързо и в случай на война с Азия могли да станат опасни. Освен това египтяните се отнасяли с презрение към всички примитивни скотовъдни народи. В книгата Битие 46, 34 четем, че „египтяните се гнусят от всеки овчарин“. Най-сетне не е изключено те да са си спомнили, че през времето на тежката окупация на Египет от страна на хиксосите израилтяните били фаворити на последните и техни верни поданици.

Рамзес II бързо подчинил Палестина и Сирия, но в Азия се срещнал със значително по-силен противник. Това били хетите, които основали в Мала Азия голяма милитаристична държава. До неотдавна ние знаехме много малко за тях. Едва през първите години на нашето столетие немските археолози Винклер и Пухщайн откриха развалините на хетската столица в Турция при реката Халис, която прави там завой и се влива в Черно море. Тази столица се наричала Хатушаш и заемала пространство от сто и седемдесет хектара. Изпод пясъците били изкопани грамадни храмове, царски дворец, защитни стени, както и статуи от черен базалт. Статуите представляват мъже с дълги коси, които се спускат върху плещите, с висока шапка на главата, с широк пояс, къси полички и островърхи обувки.

Намерена била също така архива с много таблички, покрити с клинообразно писмо на непознат досега език. Големи старания за разшифроването на този език е положил чешкият учен Бедржих Хрозни. Той установил, че хетският език е родствен с индуския, гръцкия и латинския, от което излиза, че хетите или поне управляващият слой са били от индоевропейски произход. Благодарение трудовете на Хрозни и на английския археолог Уули се успя да се възстанови доста пълна картина на историята, културата, религията и обичаите на този народ.

Рамзес II водил с хетите война, която с прекъсвания продължила петнадесет години и през 1286 г. пр.н.е. завършила с генерално сражение в долината на река Оронтес, в околността на град Кадес. Боят бил необикновено кървав, но не донесъл разрешение на войната, при все че Рамзес в многобройни документи се е представял като победител. Дълготрайната война обаче отслабила и двамата противници, а на това отгоре в Месопотамия хетите били заплашени от нарастващата мощ на асирийците. По тази причина през 1278 г. пр.н.е. се стигнало до сключване на „вечен съюз“, подпечатан с брака между дъщерята на хетския цар Хатузилис с Рамзес II.

Мирът обаче не донесъл облекчение на израилтяните. Гнетът и ангарията продължавали, защото Рамзес се оказал маниак в строителството и се нуждаел от все по-голяма работна сила. Той не само строял нови сгради, дворци и храмове, но също така заповядал от старите строежи да се изтриват имената на фараоните, техни създатели, и да се слага на тяхно място неговото.

 

 

Заповедта да се убиват новородените израилски деца свидетелствува, че с течение на времето преследванията придобили кървави и жестоки форми. Би могло да се помисли, че тук имаме работа с противоречие, защото, от една страна, фараонът се нуждаел от все повече работници, а, от друга, се лишавал от тях чрез тази драконовска заповед. Предполага се, че причината била голямата раждаемост у израилтяните и нарастващата пренаселеност на делтата, след като там била преместена централната администрация с безбройните маси от чиновници, дворяни и войска. От Библията също така излиза, че много израилтяни не намирали в това време хляб в животновъдството и се принуждавали да се преселват в градовете и градчетата, където се занимавали с дребна търговия и занаятчийство. Това несъмнено събудило омразата на египтяните, които почувствували резултата от конкуренцията на находчивите израилтяни.

Както обикновено бива, гневът и преследванията дали обратен резултат. Те станали причина всред онеправданите да се пробуди чувството за расова общност, за пасивна съпротива, а накрая дори за активна съпротива. Този процес е онагледен с Мойсеевия пример. Той носел типично египетско име, получил образование в двореца на фараона, където живеел като голям сановник, а въпреки това под впечатлението от преследването на сънародниците му свалил чуждата маска и отново се почувствувал израилтянин. Убийството и бягството на Изток — това не е само проява на личния му бунт, но едновременно и пръв сигнал за бунта на израилския народ.

 

 

В Библията намираме два загадъчни стиха, които дават повод за размисъл. В книгата Изход 3, 21 Йехова казва: „И ще покажа милост към тоя народ пред очите на египтяните; и кога тръгнете, ще тръгнете не с празни ръце: всяка жена ще измоли от съседката си и от съжителката си сребърни и златни неща и дрехи и вие ще премените с тях синовете и дъщерите си и ще оберете египтяните.“ А в 12 глава (стих 36) от същата книга четем: „А Господ показа милост към народа си пред очите на египтяните: и те му даваха, тъй че той ограби египтяните.“

И в двата текста прави впечатление липсата на последователност, защото на един дъх се говори и за заем, и за ограбване на египтяните. Какво в същност се крие зад това? Да приемем, че израилтяните са заели с измама златни и сребърни съдове под предлог, че ще останат в пустинята — както уверявали фараона само три дни, и ще ги върнат веднага щом се приберат обратно. Но в главата на човека не може да се побере мисълта, че египтяните могат да бъдат толкова лекомислени и да поверят съкровищата си на враждебните и презирани евреи.

Оттук някои учени правят заключение, че израилтяните са се вдигнали на въстание, ограбили са египетските къщи и са избягали отвъд границата. В полза на тази теза говори фактът, че през време на пътуването си през пустинята те са водели победоносни битки. От Египет трябва да са излезли въоръжени до зъби. Откъде са имали оръжие? Не са могли да го придобият за един ден, а навярно са го трупали скришом през последните години на робството си. Следователно не е изключено те наистина да са извоювали свободата си с оръжие. В този случай би станало по-разбираемо и обстоятелството защо фараонът ги е гонил така упорито чак до Червеното море. В светлината на тази хипотеза Мойсей поне през първия период на дейността си би бил вероятно преди всичко предводител на израилското въстание.

 

 

Учените и до ден-днешен имат големи неприятности с установяване датата на изхода. Не е нужно да се занимаваме с различията на мненията, които все още продължават да бъдат предмет на спорове в научните кръгове. Сега грамадното мнозинство от изследователи са на мнение, че излизането от Египет е настъпило през втората половина на XIII век пр.н.е.

Нека си припомним, че Рамзес II е царувал през годините 1292–1234. Няма съмнение, че той е построил градовете Рамзес и Питом, че той е наложил ангария на израилтяните. Това потвърждават напълно археологичните търсения. Защото можа да се установи, че развалините на двата гореспоменати града произлизат от XIII век.

Рамзес бил знаменит фараон, а при неговото управление Египет се е намирал на върха на своята мощ. Затова трябва да се съмняваме, че израилтяните биха успели да се освободят през неговия живот. В думите: „След дълго време умря египетският цар“ (Изход 2, 23), е скрито внушението, че Мойсей се е върнал от изгнание в Египет след стъпването на престола на фараона Мернептах, наследник на Рамзес II. През неговото владичество Египет е трябвало да защищава западната си граница от опасните нападения на либийците, а от изток държавата е била нападната от индоевропейски народи, които напуснали своите балкански заселища, нахлули в Мала Азия, смазали държавата на хетите и заели крайбрежието на Средиземно море. Наистина Мернептах излязъл победител от тия войни с нашествениците, но Египет бил толкова изтощен, че дълго време не успял да възстанови своята мощ. Вероятно израилтяните са се възползували от временната му слабост и от бъркотията, за да се освободят от робството.

Ние имаме и други поводи, за да определим датата на напускането на Египет във втората половина на тринадесети век. Археолозите успяха да разкопаят развалините на ханаанските градове, превзети според Библията от израилския народ под предводителството на Исус, наследника на Мойсей. В разкопките, които несъмнено произхождат от втората половина на XIII век, са намерени предимно следи от пожари и нарочни разрушения, явно доказателство за насилствено завладяване.

Както знаем от Библията, Мойсей молил царя на Едом да му разреши да мине свободно през неговата територия, но получил отказ. Не посмял обаче да употреби сила, понеже Едом бил силна военна държава, поради което решил да заобиколи покрай неговата граница. Благодарение на археологическите открития знаем, че в XIV век Едом още не е съществувал и излязъл на историческата сцена едва през XIII век като добре организирана и могъща държава. Следователно израилтяните трябва да са се явили на неговата граница не по-рано от това именно столетие.

В тия пресмятания обаче има сериозни съмнения. Те са вследствие откриването на Иерихон, крепост, която била превзета от Исус. Най-новите разкопки, извършвани под ръководството на английския археолог д-р Катрин Кениън, хвърлят много светлина върху историята на този древен град. От 1952 г. британската експедиция прави там непрекъснати разкопки. Развалините на града образуват грамадно възвишение, което се издига на западния бряг на Йордан. Резултатите от досегашните търсения са направо сензационни. Изкопани са дебели защитни стени, къщи, кладенци и гробове, които са напластени едни върху други на няколко етажа. До тоя момент още не се е стигнало до самото дъно, на което се е намирало хронологично най-старото селище, но и сега вече е установено с пълна сигурност, че Иерихон е съществувал седем хиляди години преди нашата ера. Следователно това е като че ли най-старият град в историята на човечеството. Този факт предизвика преврат във възгледите за развитието на материалната култура. Защото се смяташе, че хората от епохата на неолита не са строели градове, а са живеели в малки, разпръснати земеделски селища. Предполагаше се освен това, че най-старите градове са били създадени в Египет и Месопотамия, а в това време откритията в Иерихон показаха, че палмата на първенството в това отношение се пада на Палестина.

В нашия случай обаче не това е най-важното. Британската експедиция установи, че Иерихон наистина е бил разрушен от нашественици, но пепелищата и разтрошените строителни елементи се намират в пласта, който произлиза от XIV, а не от XIII век преди нашата ера. Тази дата е установена въз основа на намерените скарабеи и характерни шарки върху керамичните късове.

Сред учените се създаде значителна бъркотия: от една страна, разкопките в някогашната Едомска държава, както и историческите обстоятелства в Египет говорят, че напускането на евреите е станало в XIII век, а, от друга страна, се открива, че Иерихон е паднал цял век по-рано. Нима следователно израилтяните не са били завоевателите на тази могъща крепост? Дали съответният откъс от библейския разказ не е легенда, измислица на библейските компилатори, за да се увеличи военната слава на Исус?

Търсеха се различни пътища за излизането от това неприятно положение. Според някои изследователи съществуват известни следи, че израилтяните излезли от Египет през XIV век, по тяхната хипотеза има много слаби страни и не е приета от повечето учени.

Затова по-сериозни са възраженията, изтъкнати от известния френски ориенталист Пиер Монте. Той подлага на съмнение посочената от археолозите дата. Тя е установена главно въз основа на намерените в развалините скарабеи, но според него те не са сигурно свидетелство. Скарабеите са били ценни семейни скъпоценности; те преминавали в наследство от баща на син, местени били от едно място на друго. Знае се освен това, че изрязаните на тях имена на царе съвсем не доказват, че са направени именно през тяхното владичество. Например египетските занаятчии правели скарабеи, на които отбелязвали името на фараон Тутмос III и в епохата на Птолемеите. Колко лесно е да се сбърка при установяване датите на културните пластове въз основа на такива подвеждащи свидетелства! Това се отнася в не по-малка степен и за керамичните късове, каквито впрочем в Иерихон са изкопани твърде малко. С една дума, Пиер Монте смята, че културният пласт на Иерихон, в който са намерени следи от пожар и от големи разрушения, може също така добре да произхожда от XIII век и следователно библейският разказ за унищожаването на този град не е безапелационно разклатен.

Откривателите на Иерихон обаче отхвърлят тезата на Монте. Те твърдят, че неговите аргументи, макар в много случаи да не са лишени от основания, не могат да бъдат приложени за разкопките на Иерихон, защото експонатите, върху които са изработили своето заключение, са били подложени на много обстойна критична преценка.

В резултат сега в научните кръгове доминира мнението, че Иерихон е бил разрушен през XIV век преди нашата ера.

Поради това изследователите на Библията са изправени пред дилемата: израилтяните са излезли от Египет или през XIV век и наистина са превзели Иерихон, или през XIII век преди нашата ера и тогава Исус в никакъв случай не е могъл да бъде неговият завоевател. Ще видим по-късно по какъв начин учените се мъчат да развържат тоя гордиев възел.

Заедно с историците ние дойдохме до убеждението, че изходът трябва да е настъпил непременно през владичеството на фараона Мернептах, който именно бил потънал според Библията в Червеното море. Десетки поколения са вярвали дълбоко, че точно такава е била съдбата на тоя владетел, че Бог по такъв начин го е наказал за потисничеството и преследването на израилтяните.

С този драматичен разказ може да се посочи как в Библията са се объркали историческите факти с легендите. В края на миналия век двама араби открили подземни катакомби, издълбани в скала, в които египетските жреци сложили в дървени ковчези тридесет и седем мумии на фараони, за да ги скрият от крадци, които ограбвали гробниците. Там се намерили останките на Сет I, Рамзес II, както и на много други фараони със съпругите и дъщерите им; липсвал обаче Мернептах, което уж представлявало потвърждение на библейския разказ.

Но през 1898 г., следователно тринадесет години по-късно, библейският разказ отново е бил подровен. В долината на фараоните била намерена втора обща гробница с четиринадесет други мумии на фараони, а между тях се намирала, о чудо, и мумията на Мернептах. По тоя начин излязло наяве, че той не се удавил в морето, а умрял от естествена смърт в двореца си. Можело още да се предполага, че тялото му е било изхвърлено от морето на брега и след това балсамирано, както е изисквал погребалният обред. Лекарските изследвания обаче, проведени много внимателно от специалисти, не констатирали и най-малки следи от действие на морска вода върху тялото на умрелия фараон. Библейският разказ не можа да устои пред неумолимото любопитство на науката.[1]

Ако сведението за удавянето на фараона има в същност по-скоро страничен характер, не може да се каже същото за друга, по-сериозна по резултатите си легенда. Ортодоксалната традиция поддържаше, че автор на първите пет книги от Стария завет, или тъй нареченото Петокнижие, е бил сам Мойсей, а когато философът Бенедикт Спиноза (1632–1677), който впрочем върви по следите на Филон, Йосиф Флавий, Ибн Езра и Уриел да Коста, се осмелил да се усъмни в неговото авторство, бил отлъчен от амстердамската синагога за разпространяване на ереси.

В това време дори повърхностното четене на Петокнижието показва неоснователността на традиционната теза и човек чак се учудва, че тя е могла да бъде третирана сериозно толкова дълго време. Как е могъл Мойсей да опише собствената си смърт, по какво чудо е знаел, че гробът му ще изчезне и никога няма да бъде намерен? В края на книгата Второзаконие, 34, 10 четем: „И в Израиля нямаше вече такъв пророк като Мойсея.“

Днес вече знаем, че определението „пророк“ е влязло в еврейски език много по-късно. Ще цитираме още един пример на явен анахронизъм в Петокнижието: „… царете, които царуваха в земята на Едон, преди да царуват царе у израилевите синове“ (Битие 36, 31). Откъде Мойсей е могъл да знае, че израилтяните ще имат цар? То е все едно нашият историк Адам Нарушевич (1733–1796) да беше написал: „Преди поляците да имат председател на държавния съвет.“ Първият еврейски цар бил Саул, който царувал през последната четвърт на XI век преди нашата ера, следователно дълго подир смъртта на Мойсей.

От Петокнижието узнаваме освен това, че Авраам преследвал неприятелите чак до град Дан. Сега се знае, че през времето на Авраам поменатият град се наричал Лаис и едва значително по-късно бил преименуван на Дан. Подобен вид анахронизми могат да се изброяват безкрай, но и тези, които приведохме, са достатъчни за доказателство, че основните части на Петокнижието не са могли да бъдат създадени по-рано от края на XI век преди нашата ера.

Петокнижието представлява една приключена цялост на разказ. То обхваща най-старите израилски традиции, които се отнасят до живота на еврейските родоначалници, бягството от египетското робство и пътуването през пустинята, както и кодекс от закони и богослужебни предписания.

В третия век преди нашата ера Петокнижието заедно с другите еврейски книги на Стария завет били преведени на гръцки за общината на александрийските евреи, които били забравили бащиния си език. Според легендата преводът бил извършен в продължение на седемдесет и два дни от седемдесет и двама учени, изпратени от Йерусалим. Оттук тоя превод се нарича Септуагинта, или (закръглено) превод на седемдесетте.[2]

 

 

Критичният анализ на текста показа, че Петокнижието е лепеж от най-различни предания, които произхождат от периода от IX до IV век преди нашата ера. Ние употребихме съзнателно определението „лепеж“, защото компликацията е шита с такива дебели конци, че не е мъчно да се различат съставните й части.

В разказа е пълно с противоречия и непоследователност. Ако поискаме да посочим всичките, бихме били принудени да посветим много място на това. Затова ще се ограничим с някои особено ярки примери.

Който прочете внимателно първата и втората глава на книгата Битие, веднага ще забележи, че в третия стих от втората глава се свършва един разказ за сътворението на човека и започва съвсем друг на същата тема, който се различава от първия по важни подробности. В първия разказ Бог създава мъжа и жената едновременно в шестия ден. Във втория разказ Бог прави мъжа от кал, отвежда го в райската градина, дава му за компания животни и едва накрая прави от реброто му жена. Явно е, че тук имаме работа с два съвсем независими източника, свързани механично, без опит да се координира тяхната фабула.

По пътя на критическия анализ на текста е установено, че в цялото Петокнижие имаме работа с четири отделни източника, които произхождат от разни епохи. Затова приписването на авторството му на един човек, на Мойсей, не е оправдано.

 

 

Учените взели под лупа и чудесата на Мойсей и установили несъмнено, че в много случаи това са били най-естествени явления в света. Как в такъв случай те са могли да се издигнат до ранга на чудеса? Отговорът е прост. Мойсей е живял на Синайския полуостров през време на своето изгнание четиридесет години и от мадиамците се е научил как да живее при суровата обстановка в пустинята, степите и планинските места. Тези си знания, придобити чрез опит, използувал след това при изхода. Неговите другари при това пътуване, които от векове били привикнали на заседнал живот в Египет и били новаци на Синайския полуостров, навярно трябвало да смятат за чудеса някои действия на Мойсей. Какво остава тогава за израилтяните, които векове по-късно живеели в Ханаан и изобщо не са се сблъскали с природата на Синайския полуостров. Всред по-късните поколения царяла обща тенденция да се прави от Мойсей личност, надарена от Йехова със свръхестествени сили. Когато била записвана неговата дейност, процесът на митологизиране бил вече напълно завършен, а понеже отговарял на интересите на свещениците и компилаторите на Петокнижието, чудесата на Мойсей станали артикул на вярата в Йехова.

Впрочем не е изключено, че самият Мойсей е представил някои свои действия като чудеса, за да постигне с това по-голямо послушание всред суеверните израилтяни. Разказал им например в Египет как Йехова му заговорил през запаления храст, който не изгарял. Днес вече знаем, че този храст не е бил негова измислица, защото и сега се среща на Синайския полуостров. Той се нарича „диптам“ или „храстът на Мойсей“. Това особено растение изпуска летливо етерично масло, което се запалва лесно на слънцето. Един такъв храст е пренесен дори в Полша и засаден в скалистостепния резерват в Скорочице, околия Буско. През 1960 г. печатът съобщи, че за удивление на тамошните жители „храстът на Мойсей“ пламнал през един горещ ден като синьо-червен огън.

Сензационни се оказаха резултатите относно прочутата библейска манна. През 1927 г. зоологът от еврейския университет в Йерусалим Боденхаймер, като посетил Синайския полуостров, попаднал на известен вид тамарикс, който пролетно време поради убождане от насекоми отделя течност, която бързо се сгъстява във въздуха във формата на бели топченца, подобни на град. Местните бедуини са големи любители на това лакомство и с идването на пролетта отиват масово в степта, за да събират белите лепкави топченца, така както ние събираме диви ягоди. Едно лице може да събере килограм и половина дневно, следователно количество, достатъчно за да утоли глада си. Нещо по-интересно — уличните търговки в Багдад и до ден-днешен предлагат за продажба сладка смола от тамарикс под названието „Ман“. В светлината на тия открития библейската манна престава да бъде чудо. Мойсей е знаел нейната хранителна стойност от времето на изгнаничеството си и благодарение на това е могъл да нахрани израилтяните.

Не е никакво чудо също така и епизодът с пъдпъдъците. Днешните жители на Синайския полуостров биха се учудили безкрайно, ако им се каже, че такова масово долитане на тия птици е чудо. Пролет от вътрешността на Африка летят към Европа грамадни орляци пъдпъдъци. Изтощени от далечното пътуване, те по правило падат на земята покрай морския бряг и са до такава степен безсилни, че тамошните жители ги ловят с голи ръце. Израилтяните сигурно са попаднали на такъв именно орляк от пъдпъдъци и, разбира се, че са се възползували от приятния случай да устроят лов на тия птици.

Библията разказва, че в подножието на планината Ор Мойсей ударил с тояга в една скала и веднага бликнала изворна вода. И това умение той несъмнено е научил от мадиамците. И до ден-днешен бедуините ползуват това умение. Те знаят, че въпреки дългата суша в подножието на планините под крехка покривка от пясък и варовик обикновено се събира дъждовна вода. Достатъчно е да се строши образуваната кора, за да се стигне до водата и утоли жаждата.

След тридневно пътуване през пустинята Син израилтяните спрели в Маре. Те били недоволни, защото отново нямали вода. Там преживели тежко разочарование, понеже се оказало, че изворната вода е горчива и не може да се пие. Тогава Мойсей хвърлил в извора някакво клонче и водата — о, чудо — станала сладка. Във връзка с този инцидент е установено, че в местността Маре и досега съществува горчив извор. Англичаните направили химически анализ на водата му и установили, че тя съдържа известен процент калциев сулфат. Когато към тази вода се прибави оксалова киселина, калциевият сулфат се утаява на дъното и водата престава да бъде горчива. Бедуините подслаждат горчивия извор с помощта на храста, наричан елвах, в соковете на който се съдържа значителен процент оксалова киселина.

По пътя от планината Синай за Кадес израилтяните отново останали без храна. По тази причина пак започнали оплаквания и укори. Тогава върху лагера паднал втори облак пъдпъдъци и изгладнелите пътници се хвърлили лакомо да ги ловят. Но този път месото на птиците се оказало крайно вредно за здравето, почти всички заболели тежко, а мнозина заплатили лакомството си със своя живот. В Петокнижието тоя драматичен епизод станал разказ с нравоучение, който трябвало да поучава, че Бог не прощава на почитателите си, които се бунтуват срещу неговата воля.

Всичко говорело, че наистина така трябва да се схваща този откъс от разказа. Той показва типични белези на поучителна народна приказка, предавана от уста на уста от безброй израилтянски поколения. Затова удивлението било още по-голямо, когато се оказало, че инцидентът съвсем не е дело на буйно въображение.

Директорът на института Пастьор в Алжир, професор Сержан, открил, че на Синайския полуостров наистина се появяват понякога „отровни пъдпъдъци“. Това са птици, които преди отлитането си за Европа се спират в Судан и се хранят там с отровни зърна. Тяхното месо е вредно и дори опасно за човешкия живот. Израилтяните имали нещастието да наловят тъкмо такива пъдпъдъци и тази злополучна случка намерила отражение в библейския разказ.

Към същата тази категория трябва да причислим и бедствието с отровните змии, които нападнали пътниците на половината път между Кадес и залива Акаба. Швейцарският пътешественик Якуб Людвик Бургхард пребивавал през годините 1809–1816 на Синайския полуостров и на споменатия в Библията участък от израилския маршрут попаднал на долина, овладяна от безброй роеве отровни змии. Тая долина от незапомнени времена е седалище на тия влечуги, затова бедуините я отминават старателно при своите пътувания. Следователно и този откъс от разказа може да бъде основан на автентични преживелици.

Още отдавна е обърнато внимание, че египетските бедствия (с изключение на десетото) са били по-скоро нормално явление в държавата на фараоните. През периода на прииждането на Нил водата често се обагряла в кафяво-червен цвят благодарение на утайките, които произхождат от етиопските езера. Освен това всеки няколко години през периода на разливите се стигало до такова размножаване на жабите, комарите и на разни други насекоми, че за египетските селяни това било същинско бедствие. Що се отнася до града, той наистина е крайно рядко събитие край Нил, но все пак от време на време се случва и тогава вредите, които нанася, са много болезнени за населението. Много по-често обаче Египет е сполетяван от скакалците. Колкото до затъмненията, тяхната причина е бил буйният вихър „сироко“. Той вдига от пустинята огромни облаци пясък и ги хвърля върху Египет, като закрива слънцето с толкова гъст воал, че настъпва дълбок мрак.

Според Библията Мойсей предизвикал всичките тия бедствия, за да упражни натиск върху упорития фараон. По какъв начин е могла да се създаде този вид легенда? Ако поменатите бедствия са сполетели Египет през владичеството на фараона Мернептах, следователно през периода, когато там е действувал Мойсей — отговорът щеше да бъде лесен. Израилтяните, хора прости и склонни към предразсъдъци, могли да помислят, че Мойсей, голям чародей и представител на Йехова, е наказал по тоя начин гонителите. Нещо повече, дори и египтяните могли да повярват в това, щом изобщо са вярвали в съществуването на магове, които имат силата да правят чудеса. Та нали, както знаем това от документи и от Библията, и на някои техни жреци са били приписвани същите тия свръхестествени умения, които Мойсей е демонстрирал пред трона на фараона.

В тоя случай бихме имали работа с обикновена хронологична последователност на явленията (pos hoc), които хората са склонни да свързват причинно (popter hoc). Според израилтяните Мойсей бил могъщ чудотворец, който много пъти е предизвиквал възхищение и страх със своите чудеса, следователно могъл е да докара на Египет и десетте последователни бедствия. Занимателен пример на точно такава самоизмама намираме в прочутата пиеса на Ростан „Шантеклер“. Там имаме петел, който забелязал, че колкото пъти запее, винаги слънцето изгрява; и повярвал дълбоко, че той предизвиква явяването на слънцето на небосклона.

Причинното свързване на независими едно от друго явления или събития е основа на много легенди и религиозни митове. За съжаление нямаме никакво доказателство, че библейските бедствия наистина са сполетели Египет през времето на владичеството на фараона Мернептах. Те са могли да се случат и няколко, а може би и повече години преди завръщането на Мойсей в столицата на Рамзес.

Но нима поради това нашата теория става безпредметна? В същност не защото в помощ й идва и друга особеност, която създава митове. Тя се състои в това, че в човешкото въображение с течението на годините отдалечеността по време между две запомнени събития постепенно намалява, докато настъпва тяхната пълна синхронизация. Израилтяните помнели от народните си разкази за стихийните бедствия, които от време на време сполитали Египет, и с течение на времето, за да подчертаят мощта на Мойсей, създали легендата, че той бил причинителят на тези бедствия. Това им дало морално удовлетворение, защото по този начин гордият фараон бил унизен, а неговите жестокости над израилтяните не избегнали божието наказание.

В Библията срещаме и други примери за пренебрегване времето при създаване на легендата. Знаем например, че ханаанският град Гай, който според Библията бил превзет от Исус, по мнението на някои археолози петстотин години преди това вече е лежал в развалини. Потомците на израилтянските завоеватели на Ханаан навярно много пъти са стояли замислени над неговите развалини и са си казвали: „Ето града, разрушен от Исус.“ После популярната версия е влязла в Библията и едва съвременните археологични проучвания са успели да я опровергаят. Аналогичен случай имаме във връзка с Иерихон, който, както показа английската археологична експедиция, е паднал сто години преди появяването на египетските израилтяни в Ханаан.

Няма да бъде излишно да приведем тук и друг, безкрайно интересен пример от тая област. Разузнавачите на Мойсей, изпратени в Ханаан, се върнали с вестта, че в Хеврон живеят синовете на Енак от рода на великаните. Нека си припомним, че и царят на Васан — Ог, също бил великан, който спял на желязно легло с десет лакти дължина и четири лакти широчина. Оказва се, че легендата за тия великани се е родила под впечатлението от древните мегалитови гробове, наричани долмени. Такива долмени са намерени и в разни европейски страни и поради грамадните им размери са наречени „легла на великани“. През 1928 г. германският археолог Густав Далман открил долмени именно в околността на Хеврон и на територията на някогашното царство Васан. Това са мегалитови гробове, които произхождат от по-млада каменна епоха, изградени са от твърд като желязо базалт и навярно оттук се е създало библейското предположение: „желязно легло“. Народната фантазия, която не е съзнавала какво огромно разстояние по време дели тези гробове от Мойсей, ги свързала с низа от събития във връзка с изхода. В резултат в библейския разказ четем, че в Хеврон живеело племе от великани и че великан бил и царят на Васан.

Няколко думи трябва да посветим на десетото египетско бедствие. Естествено мъчно можем да приемем за чиста монета твърдението на Библията, че смъртта си харесала тъкмо първородните деца и първородните домашни животни. Не може обаче да се отхвърли предположението, че легендата е ехо от някаква епидемия, която е изтребила грамадна част от децата в Горен Нил, без обаче да стигне до Госен, така че нейни жертви не са станали израилски деца. Останалото е довършила народната фантазия. Както знаем от историята на Исаак и Иаков, еврейските племена са придавали голямо значение на първородните синове. Те били главните наследници и продължители на рода. Смъртта на първородния син била далече по-голямо нещастие от смъртта на по-малките му братя. И израилтяните създали легендата, че Йехова е наказал престъпните египтяни много строго, като е умъртвил първородните им синове и първородните животни. По тоя начин за възпитание на израилските поколения се е създал разказ с религиозно-нравствена тенденция, разказ за тържеството на справедливостта над тъмните сили на злото.

 

 

Предмет на страстни научни полемики от много отдавна вече е чудото на преминаването на Червеното море. Въпросът е още по-сложен, защото се свързва с топографското установяване на маршрута на Мойсей. В някои популярни монографии срещаме твърдението, че пътят на изхода бил вече несъмнено установен въз основа на библейските текстове и археологични разкопки. В действителност съвременната наука съвсем няма тази увереност. Това измамно опростяване на работата има за цел да докаже, че като преминал Червеното море, Мойсей се е отправил към планината Синай, отъждествявана с планината на южния нос на Синайския полуостров.

Преди всичко трябва да се каже, че в библейския разказ в това отношение съществуват сериозни празноти, премълчавания, а дори тук-таме и противоречия, така че човек мъчно може да си изработи ясна картина за целия маршрут. Археологичните разкопки не са успели с пълна сигурност да идентифицират развалините на поменатите в Библията селища и местности. Така например важен етап в израилтянския поход бил град Мигдол. Но Мигдол на еврейски и на египетски език означава „крепостна кула“, а селища с такова име са изкопани на разни места.

Не можем тук да навлизаме в много сложни подробни разсъждения на тая тема, трябва обаче да кажем, че съвсем не е сигурно, че Мойсей се е отправил направо към традиционната Синайска планина. Ние притежаваме сериозни данни, че първата цел на неговото пътуване е бил град Кадес Барнеа в Негеб, следователно в южната част на Палестина.

Що се отнася до планината, където се е сключил съюзът с Йехова, мнозина изтъкнати изследователи я поместват в някогашната страна на мадиамците на изток от Акабския залив, т.е. в Арабия, а не на носа на Синайския полуостров.

Следователно всички тия опити да се реконструира маршрутът на изхода по силата на нещата имат характер на хипотези. Сега се сочат три възможни пътища: южен, среден и северен. Твърде трудно би било да се изброят всичките им точки.

Както вече споменахме, този въпрос се свързва тясно с преминаването на Червеното море. Преди три хиляди години западният ръкав на това море, който днес свършва в Суец, е стигнал много по на север и се е свързвал с Горчивите езера, а може би дори с езерото Тимсах. Това беше доказано без никакво съмнение от геоложките изследвания. Днес на това място се намира Суецкият канал, но по времето на Мойсей там е имало плитки разливи, пресечени от мочурища и тесни провлаци от суха земя. На еврейски език морето, което израилтяните прекрачили, без да им се намокрят краката, се нарича Ям Суф. Правилно преведено, това означава „Папурово море“. Едва в Новия завет срещаме твърдението, че това било Червеното море. В това време край Червеното море не е имало и няма папур, но в блатистите околности на лагуните и разливите папур наистина е растял и расте в грамадно изобилие.

Оттук трябва да изведем заключението, че библейският Ям Суф са именно Горчивите езера. При тия условия „чудото“ на Мойсей може да бъде обяснено без усилия. Израилтяните са вървели пеш и лесно могли да се промъкнат между блатата и разливите, като са използували плитките бродове и тесните провлаци от сушата. А египтяните със своите тежки бойни кули, увлечени в гонитбата, навярно са се заблудили в лабиринта от мочурища и затънали в калта. Може дори, както поддържа Библията, да са се издавили, защото там се надигали буйни северозападни ветрове, които носели огромни водни маси и неочаквано превръщали плитките места в коварни дълбочини.

Теория — както виждаме — напълно убедителна. За съжаление, тя има една слаба страна. Египтяните сигурно са познавали добре околностите на Горчивите езера с техните опасни клопки и не биха постъпили толкова лекомислено. В края на краищата египетската войска била предвождана от самия фараон и от неговите опитни в боевете командири; а тях мъчно бихме могли да обвиним в дилетантство и липса на предвидливост. Следователно налага се да потърсим някакъв друг начин за обясняване на „чудото“.

Между разните хипотези най-голямо признание е намерила смелата хипотеза на споменатия вече няколко пъти френски ориенталист Пиер Монте. Той излиза от предпоставката, че израилтяните, след като напуснали столицата на Рамзес, са се отправили право на север, а после са се движили по брега на Средиземно море към границите на Ханаан. Натъкнали се обаче по пътя на египетски укрепления и на съпротивата на крайморското население, което Библията погрешно нарича филистимляни, понеже филистимляните са навлезли в Палестина едва няколко десетки години по-късно. Следователно пречки са принудили израилтяните да завият остро към юг.

В Библията има бележки, които потвърждават този северен вариант на изхода. Така например Мигдол се определя там като град, който се намирал на най-северната точка на Египет. Археолозите намериха неговите развалини в Абу Хасан. В книгата Изход, глава 14, стих 2, четем: „Да свият и да се разположат на стан пред Пи-Хахират, между Мигдол и морето, пред Ваал-Цефон.“

Днес се знае, че Ваал-Цефон е бил важен център на ханаанския култ на божеството Ваал-Цефон, което име в превод означава „господарят на севера“. Гърците са го отъждествявали със Зевс Касиос. Неговото светилище се е издигало на хълма „Мои Касиус“, който се намира на тесния провлак между Средиземно море и езерото Сирбонис, по-късно наричано Пардавил.

Израилтяните вероятно са избрали стародавния често използуван път, който се е виел по брега на Средиземно море, и тесния провлак, който дели Средиземно море от езерото Сирбонис. От тоя път неведнъж са се ползували и римляните, а през шестдесет и осма година преди нашата ера по него Тит е превел своите легиони срещу разбунтувалия се еврейски Йерусалим.

Езерото Сирбонис се намира на няколко метра по-ниско от морското равнище и често изсъхва до такава степен, че може да се мине по неговото дъно пеш, а дори и с превозно средство. През владичеството на гърците в Египет там са се случили няколко катастрофи. Внезапни бури откъм Средиземно море прекъсвали тесния провлак и удавяли пътниците, които минавали по дъното на езерото, за да съкратят пътя си.

Въз основа на тия факти Пиер Монте е реконструирал хода на описаните в Библията събития. Израилтяните успели да преминат през тесния провлак и се приближили към източния бряг на изсъхналото езеро. В желанието си да обкръжат бегълците и да им пресекат пътя, египтяните са се спуснали галоп през сухото дъно на езерото. Когато се намирали в самия център на огромната паница, в Средиземно море избухнала неочаквана буря. Ураганът, който духал откъм север, носел пред себе си огромни вълни, които прекъснали тесния провлак и връхлетели върху египтяните. Езерото било дълго седемдесет километра и широко двадесет. Високият бряг, където биха могли да намерят убежище, бил твърде отдалечен, и те загинали в развилнелите се води.

Със собствените си очи видели внезапното унищожение на преследвачите си и не може да се чудим, че неочакваното си спасение приписали на чудотворната мощ на Мойсей. Израилските жени начело с пророчица Мариам с песни и танци изразили своята почит към Йехова и вожда си, който по тяхно убеждение заповядал на морето само с един знак на тоягата си.

Да преминем сега към друг въпрос от Петокнижието. Мойсей според Библията бил извел от Египет шестстотин хиляди мъже, без да се смятат жените и децата, или общо около два милиона души. Още при пръв поглед тая цифра изглежда силно преувеличена. Известният познавач на пустинния живот, чешкият пътешественик Алоис Мусил е пресметнал, че бедуинско племе от пет хиляди семейства при поход образува колона, широка двадесет и дълга повече от три километра. Колкото по-широка е колоната, толкова по-големи са възможностите за намиране пасища и вода, но едновременно расте и опасността от нападение от страна на враждебни бедуини. Мусил констатира, че е напълно изключено оазисите на Синайския полуостров да могат да изхранят два милиона израилтяни. А пък да се поместят всички в един лагер, както поддържа Библията, за това изобщо не може да става дума.

Съвременният човек, който знае колко голям е един двумилионен град, лесно ще си представи какво пространство би трябвало да заеме такъв стан.

Впрочем в по-късните си книги самата Библия дава много по-малки цифри. Така например Иерихон е бил превзет от само четиридесет хиляди израилски бойци, при все че, както знаем от текста, Мойсей е задължил всички племена да участвуват в заемането на Ханаан. През периода на владичеството на съдиите най-голямото племе е дало четиридесет хиляди въоръжени лица, а общото преброяване на населението показало, че тогава не е имало повече от половин милион израилтяни.

Откъде се е взела тази фантастична цифра? Някои учени смятат, че редакторите на Библията просто са направили грешка, че тук става дума за шест хиляди въоръжени мъже, при което, като се прибавят жените и децата, в резултат би се получила цифрата двадесет и пет хиляди души. Обърнато е също така внимание на еврейското съществително име „Елеф“; то означава не само цифрата „хиляда“, но също така „отряд, семейна група, поколение“. В резултат при такава интерпретация бихме получили още по-малка цифра — само шестстотин семейства. И изглежда, че последната цифра е най-близка до истината. В нейна полза говори и фактът, че в Египет две акушерки обслужвали всички израилски родилки.

Естествено такива слаби сили не биха били способни да превземат Трансйордания и Ханаан. Затова се предполага, че през четиридесетгодишното им пребиваване в пустинята израилтяните са се обединявали с други племена, между които и с много сродните им кенити, които представлявали етническа клонка от амаликитите.

Ние не си даваме сметка колко корав живот имат понякога някои легенди. В това нещо по доста неприятен начин се е убедил израелският министър-председател Бен Гурион. През 1960 г. той изразил публично възглед, че според неговите пресмятания Мойсей е имал грижата да изхранва шестстотин души, а не два милиона. Това предизвикало небивало възмущение всред ортодоксалните представители в израелския парламент и Бен Гурион за малко не бил принуден да си даде оставката.

 

 

Въпросът за цифрата, която дава Библията за израилските емигранти, е все пак в същност от малко значение. Същото обаче не може да се каже за събирането и произхода на законите в Петокнижието. Дори до XIX век е доминирало гледището, че автор на най-стария сборник на еврейските закони, тъй наречените книги на съюза, е бил самият Мойсей. Между това съвременните методи на анализ на текста с абсолютна сигурност доказаха неоснователността на този възглед. Днес мъчно може да се отрече твърдението, че правните и религиозни постановления, събрани в Петокнижието без никакъв ред, произлизат от различни епохи и че представляват резултат на многовековна еволюция на древната правна мисъл.

Строгостта на някой постановления говори за техния много стар произход. Към тях принадлежи между другото проповядваният от Библията принцип: „Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак.“ В много случаи се предвижда смъртно наказание чрез убиване с камъни, освен това се изтъква едва ли не робското положение на жената.

Един от примерите на тая варварска суровост е постановлението, според което, в случай че вол убие човек, а собственикът, като е знаел, че този вол е опасно животно, не се е справил с него — подлежат на убиване с камъни както животното, така и собственикът му.

От друга страна, в Петокнижието срещаме закони, които са удивително хуманни. Това се отнася преди всичко до робите и робините; те веднага ставали свободни, ако собственикът им е извадил око или зъб. Законите също така защищавали вдовиците, сираците и бедните срещу онеправдаването им от страна на богаташите и лихварите. Ето някои други примери, които в Библията гласят буквално по следния начин:

„Не търси отмъщение, нито ще помниш злото, нанесено от съседите ти: ще обичаш приятеля си, както самия себе си.“

„На вдовицата и сирачето няма да вредиш.“

„Ако дадеш пари в заем на някого от моя беден народ, който живее с тебе, няма да го натискаш за връщането като бирник, нито ще търсиш лихва.“

„Към пришелеца ще бъдеш любезен: защото вие познавате душата на пришелците, понеже сами бяхте пришълци в египетската земя.“

Законите на Петокнижието са предимно отражение на обществените отношения през периода, когато израилтяните били възприели вече в Ханаан заседнал начин на живот и са се занимавали със земеделие или занаяти. Следователно те не са могли да бъдат създадени през време на чергарските пътувания през пустинята, което значи, че Мойсей не е могъл да бъде техен автор. Те предполагат съществуването на обработваема земя, лозя, градини, села, общински кладенци и градчета. Ред постановления, които се отнасят де религиозната практика, ритуалните предписания и задълженията на гражданите към свещениците, са от още по-нова дата, защото те се свързват тясно с теократичния строй, който бива въведен в Йерусалим едва след връщането от вавилонското робство. С една дума тъй наречената Книга на завета[3] ни дава картината на еволюцията на израилтянското законодателство от епохата на съдиите до времето на Ездра.

Доказано е освен това, че най-старият сборник от израилски закони от Книгата на завета е пригодяване на заемки от законодателствата на други древни народи. Германският учен А. Алт в труда си Die Ursprünge des israelischen Recht открил в него зависимост от кодекса на Хамураби, както и от хетското, асирийското, египетското и ханаанското законодателство. Дори Десетте заповеди не са оригинална творба на израилтяните. Италианският историк Джузепе Рикоти, автор на „История на Израил“, си направил труд да сравни подробно няколко древни текста и в Десетте заповеди открил поразителна аналогия с египетската „Книга на умрелите“, както и с вавилонския богослужебен текст Шурп. Както излиза от това сравнение, израилтяните и в това отношение са се ползували от наследството на Месопотамия и Египет.

 

 

Сега минаваме към най-интересния проблем от нашите разсъждения, а именно към въпроса кой е бил Мойсей като творец на еврейската религия? Учените, които са се посветили на изследването на тоя въпрос, дошли до направо сензационни заключения. Ще се опитаме да представим техните възгледи възможно най-ясно и кратко, като се ограничим с най-съществените елементи на техните разсъждения.

Знаем вече, че според библейския разказ Мойсей е прекарал четиридесет години изгнанически живот сред мадиамците. Те са били родствено на израилтяните племе. Библията показва техния произход от Мадиам, един от синовете на Авраам от неговата втора жена Хетура. Те са били заселени на изток от Акабския залив в днешна Арабия. Мойсей се е чувствувал там като у дома си и дори взел за жена една от дъщерите на техния свещеник Иотор. В страната на мадиамците, в подножието на вулканичната планина Ор, на Мойсей се явил Бог за пръв път под името Йехова. В книгата Изход 6, 2-3 в превода от еврейски четем: „Аз съм Господ, аз се явявах на Авраам, Исаак и Иаков с името Ел Шадаи[4], но не им бях познат под името Йехова.“ В Петокнижието наистина се срещаме с името Йехова и в по-раншните глави, но сега вече знаем, че там са го сложили много по-късно компилаторите на светото писание.

Много учени предполагат, че Йехова е бил богът на войната на мадиамците и че Мойсей е станал негов почитател. Когато се върнал в Египет, той се заел с мисията да разпространява неговия култ между израилтяните, при което най-ревностните и най-сигурни привърженици на учението си намерил в Левиевото коляно, към което принадлежал сам. С това се обяснява особената роля, която определил на левитите в живота на израилския народ. Наистина той ги изключил от подялбата на Ханаанската земя, но и ги освободил от грижата за тяхното съществуване, като им дал право да прибират десятък за издръжката си. Те изпълнявали в храмовете службите на свещеници, пазачи, чиновници, певци и помощници на свещениците.

Тази извънредна и надплеменна роля свидетелствува, че те е трябвало да бъдат мисионери на иеховизма всред народа, който лесно се увличал по идолопоклонството, по култа на египетските и ханаанските богове. Защото току-що приетият иеховизъм от мадиамците още не бил пуснал дълбоки корени в израилските души, израз на което били толкова честите случаи на отстъпване от него както по време на пътуването през пустинята, така и в самия Ханаан. В подножието на планината Синай народът искал да се върне към старите си богове. Тогава Аарон установил култа на златния телец. Този телец — това е презрително определение на бика Апис, чийто култ според Библията израилтяните упражнявали някога в Египет. Тук в сметка са могли да влизат и ханаански влияния.

Проблемът за левитите е доста сложен и пълен със загадки. Някои учени изразяват предположението, че левитите не са представлявали отделно племе, а свещеническа каста в Кадес. В документите, намерени в арабското селище Ел-Ол, което се намира на изток от някогашната територия на мадиамците, жриците на божеството Вад се наричали „лв“, а жреците „лвт“. От тия думи предполагат, че произхожда названието „левит“. Мойсей се оженил за дъщерята на мадиамски свещеник и приел неговата религия, а после сам станал свещеник или „левит“. По-късно начело на група свещеници-левити заминал за Египет, за да обърне сънародниците си в иеховизъм. Следователно той е бил нещо като мисионер между израилтяните, които признавали египетските богове.

Тази хипотеза фрапира, но за съжаление се позовава на твърде несигурни основания, за да бъде приета без възражения. Още повече, че по този въпрос съществува и друг възглед. Има учени, които са обърнали внимание на факта, че названието „леви“ е близко до еврейската дума, която означава змия (по арабски „лаха“ — вия се, извивам се). Първоначалният елемент на „леви“ се крие между другото в названието на митичното чудовище Левиатан. Освен това е установен знаменателният факт, че левитите често носели имена, които в корена си съдържат понятието змия.

Какво е заключението от това? Според тази теория левитите били в Египет почитатели на бога на змията и неохотно се разделяли от този си култ. Археологическите разкопки показват, че култът на змията е изтраял в Палестина още няколко века и имал много последователи между израилтяните. В светлината на тия открития става разбираем загадъчният епизод, когато Мойсей издига в стана фигурата на змията, за да възвърне здравето на хората, ухапани от отровни змии. Навярно това са искали левитите, понеже били убедени, че бедствието е изпратил богът-змия за наказание, че са отстъпили от него. Под техен натиск Мойсей е трябвало да се съгласи на компромис покрай култа на Йехова да се упражнява и старият египетски култ. Такива синкретични компромиси не са били рядкост в другите религии, не били рядкост и при израилтяните. Като пример тук може да служи цар Соломон: наистина той отдавал почит на Йехова, но едновременно заповядал да бъдат сложени в Йерусалим и идолите на ханаанските божества.

Въпреки големия си морален авторитет и ореола на светост Мойсей не е избягнал тежкия укор от страна на огорчените йеховисти, че е замърсил еврейската религия, като е позволил култа на змията. Това се вижда ясно от четвърта книга на царствата 18,4. Там четем, че юдейският цар Езекия (721–693 пр.н.е.) „унищожил медната змия, която Мойсей бе направил, защото дори до ония дни израилевите синове й кадяха и я наричаха нехуазан“.

От този стих можем да заключим две неща: 1. хипотезата, според която левитите били почитатели на змията, е много правдоподобна; 2. култът на змията се е запазил в Ханаан повече от 500 години, като се е основавал на одобрението на самия Мойсей.

Мойсей е смятал страната на мадиамците за свое второ отечество. Той прекарал там четиридесет години от живота си и се свързал с тая страна чрез брак с изтъкнато жреческо семейство. Следователно би било глупост, ако не доведеше египетските израилтяни направо при своите изпитани приятели и роднини. Само у тях, а не другаде могъл да очаква добър прием и помощ за осъществяването на плановете, които си набелязал.

И наистина ние притежаваме известни доказателства, които потвърждават, че той наистина се е отправил за там, а не за Синайския полуостров, че Ор, а не Синай е бил мястото за сключване на съюза с Йехова. Когато през годините на изгнаничеството си Мойсей се намерил в подножието на мадиамската планина, Йехова му дал следното поръчение: „Кога изведеш (моя) народ от Египет, вие ще извършите служба богу на тая планина“ (Изход 3, 12). От тия несъмнено апокрифни думи излиза съвсем сигурно, че еврейската традиция чак до епохата на компилаторите на светото писание е смятала Ор за свещената планина на съюза. Другояче не може да се обясни този стих.

Не може да се отмине и още един аргумент по този въпрос. В Библията четем буквално: „А планината Синай беше цяла в дим, защото Господ беше слязъл върху нея в огън, и се издигаше от нея дим като дим от пещ, и цялата планина силно се тресеше. И тръбният глас ставаше все по-силен и по-силен. Мойсей говореше, а Бог му отговаряше с глас.“

Това е явно описание на вулканична планина, на огън и гръмотевици, които израилтяните взели за свръхестествено богоявление. А знае се, че на Синайския полуостров никога не е имало вулкани, обаче от източната страна на Акабския залив, следователно на мадиамска територия се издига верига от вулканични планини, които наистина са угаснали отдавна, но по времето на Мойсей са действували още.

Ние още много пъти ще си зададем безкрайно интригуващия въпрос: дали Мойсей е бил монотеист в точния смисъл на тая дума? Отговорът не е лесен. Преда всичко, защото не сме в състояние да установим до каква степен свещениците, по-късни компилатори на Библията, са извършили ретуш в библейския текст, за да представят Мойсей като монотеист.

Не може да се отхвърли вероятността, че в тоя несъмнено голям деец и мислител са кълнели монотеистични идеи. Впрочем в това отношение той не е бил сам.

Въз основа на клинообразни документи американският ориенталист Елрайт е изтъкнал, че през периода от 1500 до 1200 г. пр.н.е. в страните на Западна Азия са се появили монотеистични тенденции. Тази обща интелектуална атмосфера могла да се отрази върху Мойсей особено силно, защото той е бил образован човек и сигурно живо се е интересувал от всички нови идеи в областта на религиозното и философското мислене.

Вероятно обаче най-силно влияние е оказал върху него египетският фараон Ехнатон, проповедник на монотеизма и творец на религията на бог Атон, почитан като бог на слънцето.

Мойсей изучил „мъдростта на Египет“ в Илиополис и следователно не е изключено неговата религиозна доктрина да се намира в някаква връзка с култа на Атон.

Ехнатон е владичествувал през годините 1377–1358 пр.н.е., следователно горе-долу сто години преди Мойсей. След смъртта на фараона жреците на Илиополис преследвали жестоко последователите на новия култ и довели до неговото изчезване. Днес обаче благодарение на откритията в разкопките знаем, че дори до XIII век пр.н.е. са съществували тайни секти на Атон. Към тях са принадлежали предимно образовани хора, защото само на тях харесвала абстрактната концепция за един бог, творец на света и милостив покровител на човечеството, както и простотата на култа и неговият благороден морален кодекс.

Следователно Мойсей е могъл да се срещне по някакъв начин с тия сектанти и дори да е вземал участие в техните тайнствени обреди в чест на бога на Слънцето Атон. Сигурно обаче е знаел, че богът на Ехнатон е представлявал твърде интелектуална концепция, извънредно трудна за простите хора, за да може да се приеме от широките израилтянски маси. Затова бил принуден да тръгне по пътя на разни компромиси, за да успее да инжектира в тях поне наченките на монотеизма. За тази цел решил да заговори на суеверното им въображение, като им се представи за чудотворец, а в своите чародейски практики се е ползувал както от тайните знания, които е получил в египетския храм от жреците, така и от опита, придобит у мадиамците в пустинята.

Знаем вече, че той се е мъчил да примири култа на змията с иеховизма. Неговият бог не е невидимо същество, а придобива всички атрибути на мадиамския бог на войната. Концепцията за този бог е също така примитивна, както са били примитивни умовете на израилтяните. Йехова в Петокнижието напомня извънредно живо бедуинския вожд с всичките му качества и недостатъци. Той винаги вървял начело на израилската колона, живеел в шатра в стана, командувал войските през битките и бил толкова невъздържан в гнева си, че се случвало да убива хиляди хора, ако се противопоставели на волята му. Освен това притежавал типичните добродетели на пустинните номади. Воювал безогледно с безнравствеността, грижел се за чистотата на стана и заповядвал израилският народ да бъде гостоприемен за чужденците, милостив за бедните и добър към военнопленниците. Дори взел животните под свое покровителство против жестоките хора.

Ако теорията за влиянието на Ехнатон върху религиозните възгледи на Мойсей има изключително спекулативен характер, тогава може да се посочат други неопровержими египетски влияния. Така например у евреите не е съществувала особена каста на жреци. Тя просто не могла да се помести в патриархалния строй на еврейските номади, а от страна на израилтяните, заселили се в Госен, вероятно са били извършвани богослужения в чест на египетските богове. Едва Мойсей е въвел отделна каста от свещеници начело с първосвещеник. Като осиновен син на царска дъщеря той бил в тесен контакт с институцията на египетските жреци и разбрал до каква степен тя е подпора на властта и фактор, който нивелира многобройните провинциални партикуларизми край Нил. Той се възползувал от тези наблюдения по време на пътуването за Ханаан, за да преодолее живия още всред израилтяните племенен инстинкт и да създаде от тях монолитна обществена организация. Циментът трябвало да бъде специалната каста от свещеници начело с Аарон, каста надплеменна, облечена с власт, на която се признават разни привилегии и тя се легитимира с авторитета на Йехова. Както свидетелствува между другото бунтът на Кор, израилтяните не са позволили да им бъде наложена новата власт без съпротива и протест. Защото заедно с въвеждането на теократичния строй са се задълбочавали класовите различия, създавали се специално привилегировани обществени слоеве.

Египетското влияние за установяването на свещеническата каста става още по-видимо в описаните в Библията богослужебни одежди, които са почти точно копие на облеклото на жреците в Илиополис. Разликата се е състояла главно в това, че израилските свещеници носели бради противно на египетските жреци, които бръснели главите и лицата си. В тоя единствен случай Мойсей, изглежда, не е посмял да скъса със стародавния семитски обичай.

Също така и ковчегът на съюза е заемка от египтяните. Жреците в Илиополис и Тива са носели през време на процесиите малки кутии, които съдържали някакъв предмет на култа. Нещо по-интересно, тия кутии били закривани от крилата на два гения или духове-покровители. От това излиза, че дори херувимите, които украсявали ковчега на съюза, са от египетски произход.

Струва си тук да отбележим като нещо изключително интересно, че ковчегът на съюза и шатрата-скиния израилтяните са заели пък от бедуинските племена. Един барелеф от римската епоха, намерен в развалините на Палмира, представлява камила, която носи на гърба си малка свещена шатра. Следи от този египетско-израилтянски обичай са се запазили дори до наше време. Например бедуините от племето рувала, които чергаруват в сирийската пустиня, носят със себе си върху камила странна кутия, направена от пръчици и покрита с птичи пера. Тази своеобразна кутия се нарича маркаб или ковчег на Исмаил и представлява нещо като свещено знаме на племето.

В библейския текст може да се срещнат ред други примери на египетски влияния. Да си припомним тук случката, когато Мойсей закрива лицето си със завеса, а в знак на светост на главата му се появяват рога. Но и египетските жреци в даден тържествен момент на религиозен обред в храма или при обявяване на някакво предсказание са си закривали лицата с воал. А рогата представляват частична реминисценция от египетския култ на бика Апис, който, както свидетелствува епизодът със златния телец, бил оставил дълбоки следи в душите на израилтяните. Тия следи имали този резултат, че рогата си останали за тях символ на светост. Рогатият Мойсей в библейския разказ — това е богопомазаник, осиян от блясъка на божествената тайна. Такъв именно навъсен и надменен Мойсей с рога на главата е представил Микеланджело в гениалната си статуя.

В същност няма защо да се чудим, че Мойсей се намирал под силното влияние на Египет и бил посветен във всички египетски знания. Неговото име (по еврейски Мошех) не е от израилтянски произход и етимологично произлиза от угаритското м-в-ш, което означава новородено дете, или от египетския глагол мси — раждам. В гръцката му форма го срещаме в имената на много фараони, като например в името Тутмозис, което означава: дете на бог Тот. Поради тия съображения някои учени са изразили предположение, че Мойсей е бил египтянин, който като преследван изгнаник се е присъединил към еврейските племена и постепенно е поел тяхното водачество.

Казахме, че религията на Мойсей е била своего рода синкретизъм, в който са се стопили стародавните еврейски вярвания от периода на патриарсите, мадиамският култ на бога на войната, както и религиозни обреди и представи на Египет. Не бива да се забравят също сериозните месопотамски и ханаански влияния. По тоя начин Мойсей е създал синтеза, която станала творческа основа за по-късния етичен монотеизъм на еврейските пророци.

 

 

В историята на изхода непрекъснато срещаме неща, които ни карат да се замислим. Особено интригуваща е фигурата на Исус, наследника на Мойсей и завоевателя на Ханаан — лице, загадъчно във всяко отношение. Както вече знаем, откривателите на Иерихон твърдят решително, че тази крепост е станала жертва на някакви нашественици в XIV век пр.н.е., т.е. горе-долу сто години преди идването на египетските израилтяни. Следователно Исус не е могъл да бъде неин завоевател.

Някои библейски изследователи, и то много изтъкнати, се опитват да разрешат тая дилема по необикновено поразителен начин. Тяхната хипотеза се свежда до следните аргументи:

През цялата си история еврейският народ се е делил на две явно отделни групи: на израилтяни, които са заемали северната област на Палестина, и на иудеи, заселени в южната част на страната. Между двете групи е царял дълбок антагонизъм. Само през относително кратък период от време те са се обединили в една държава, и то само по принуда, през времето на владичеството на Саул, Давид и Соломон. Веднага след смъртта на последния цар те се разделили на две отделни държави, които воювали с такава ожесточеност помежду си, че нямали скрупули да сключват съюзи дори със своите общи вековечни врагове. Северните израилтяни си построили нова столица, Самария, докато Йерусалим останал столица на иудейската държава.

Предполага се, че този антагонизъм не е бил вследствие само на съперничеството между две царски династии, които са управлявали в двете държави, но че причината се е криела много по-дълбоко, в някакви етнически различия.

Как да се обясни това различие? Отговорът може би се крие в табличките с клинообразно писмо, които са били изкопани в развалините на столицата на Ехнатон в днешното арабско селище Тел ел-Амарна. Това е дипломатическа кореспонденция от XIV век пр.н.е., в която ханаанските васали на Египет съобщават на фараона, че техните държавици са обезпокоявани от нападенията и грабежите на някакви пустинни племена, наричани хабиру. Ако под това название се крият евреите, както смятат някои учени, ние бихме имали в тия писма доказателство, че еврейските племена са нахълтали в Ханаан още сто и петдесет години преди египетските израилтяни. Поразителен е още и фактът, че за помощ в борбата с нашествениците молят такива васали като градовете Мегидо, Гезер, Ашкелон, Лакиш и Йерусалим (Урусалим). Всред тях не се споменават градовете Сихем, Силох, Гибеах, Миспах и Иерихон. Защо? Дали те по онова време са били вече завладени от евреите? Нещо повече, в едно от писмата е споменат някакъв началник на племе Иешуа. Тук се явява въпросът, дали той не е случайно нашият познат от Петокнижието?

Американският ориенталист Пауъл Дейвис заедно с някои други учени прави оттук заключението, че някаква част от евреите или е напуснала Египет още сто и петдесет години преди Мойсей, или пък е нахлула в Ханаан от изток и между другите градове е разрушила в XIV век Иерихон под водачеството на друг непознат нам Исус.

Предполага се, че този антагонизъм не е бил следствие само на съперничеството между две царски династии, които са управлявали в двете държави, но че причината е в това, че само левитите, както и Мойсей са имали типично египетски имена, като например Финеес, Хур, Хофни, Пазур, Отиел, Мерари и Кашир. В пустинята към тях са се присъединили и други племена, което им дало възможност да си създадат въоръжена сила, способна да побеждава. Левитите обаче въз основа на произхода си от Египет и общата кръв с Мойсей са запазили в това сборище от племена своето положение на управляваща и привилегирована класа.

В светлината на тия факти положението в Ханаан става разбираемо. Северната част на страната била населена от потомци на ония евреи, които никога не са били в Египет или са го напуснали толкова отдавна, че вече не го помнели. Те възприели културата на ханаанците и станали почитатели на техните богове. А южната част на страната, или Иудея, заели египетските израилтяни. Двете групировки делели толкова дълбоки различия в традициите, обичаите и религиозните вярвания, че стотиците години съседство и политическа общност не успели да ги изгладят. Оттук антагонизмите и братоубийствените борби, които накрай донесли нещастие и гибел за израилтяните.

Израилтяните от северната част на Ханаан имали свой народен герой на име Исус. Някога той бил техен победоносен вожд и завоевател на Иерихон. А жителите на юга почитали Мойсей, своя велик вожд, законодател и пророк.

По-късно, през епохата на държавното обединение, при владичеството на царете Саул, Давид и Соломон, йерусалимските жреци се възползували от хегемонията на Иуда, обявили война на ханаанските богове и се мъчели да наложат на населението от северната част култа на Йехова като единствена държавна религия. Тази борба на иеховизма с Ваал и Астарта изпълва голяма част от библейските разкази и била съществена причина за много трагични събития.

В стремежа си да засилят държавата и монархията, както и да запазят хегемонията на иудеите над останалата страна, жреците ликвидирали всички светилища в Ханаан и направили от йерусалимския храм единствен център на култа на Йехова. Освен това те се стремели към елиминиране на различията в традициите и културата на двете групи население, за да доведат до тяхното духовно обединение. За тази цел слели в една фабулна нишка двата различни цикъла от народни предания: северния цикъл за Исус и южния цикъл за Мойсей. В така комбинирания разказ Исус естествено заел второ място след Мойсей като негов помощник и наследник. Заедно с Исус потомците на египетските израилтяни съвсем естествено са приписали и заслугата за превземането на Иерихон. Новата версия успяла да се наложи поради това, че северното царство на Израил било покорено и опустошено от асирийците. Тогава Иудейската държава станала единственият наследник и продължител на народната традиция, докато северното население, избито или откарано в робство, в същност престанало да съществува.

Щом според тази хипотеза (винаги трябва да се помни, че целият този комплекс от аргументи е основан на предположения) въпросът за Исус изглежда така, няма да бъдем изненадани, ако узнаем, че и с Аарон: работата не е нещо в ред. В най-старите части на Петокнижието той изобщо не се явява. А в текстовете от по-сетнешен произход играе по-скоро второстепенна роля. В тая липса на последователност се крие следната алтернатива: или Аарон е исторически действителна фигура и в такъв случай не е могъл да бъде брат на Мойсей и провъзгласен от него за първосвещеник, или пък е изцяло измислен от библейските разказвачи.

Споменатият вече американски ориенталист Пауъл Дейвис по фрапиращ начин търси изход от тая дилема. Той твърди, че установеният от Аарон култ на бика се основава на истински събития. Северните еврейски племена почитали бика в продължение на стотици години най-напред като бог на плодородието, а по-късно през периода на експанзията на иудейските влияния — като символ на Йехова. След откъсването си от Иудея царят на Израил Иеровоам повишил значението на тоя култ, като издигнал статуи на бика във Ветил и Дан. Дейвис предполага, че Аарон е бил някога изтъкнат първожрец на тоя култ и че тамошната каста от жреци го е почитала като свой родоначалник.

Явява се сега въпросът, защо авторите на библейската компилация са въвели Аарон в своя разказ като брат на Мойсей и пръв първосвещеник на Йехова. Защото в същност жрецът на северния култ на бика би трябвало да бъде заклеймен. И наистина в представянето на Аарон като човек слаб, който под натиска на тълпата се съгласява в отсъствието на Мойсей да изпадне в идолопоклонство, несъмнено се преплита нотка на враждебност. Вече самият факт, че в светите книги се отбелязва този драматичен инцидент, е многозначителен, защото свидетелствува, че между израилтяните не е бил затрит споменът за произхода на Аарон и за ролята му в северния култ на бика. Описанието на танца около златния телец бил последният рефлекс на този спомен.

Тези подробности в Библията, които правят впечатление, са послужили на Пауъл Дейвис като основа за конструирането на интересни изводи. Първоначално — казва той — свещеници на Йехова са могли да бъдат само потомци на Леви. Те действували не само в територията на Иудея, но и в северната част на Ханаан, където изпълнявали задачата на мисионери на Мойсеевата религия всред тамошните еврейски племена. Но освен левитите там действувала и друга каста от свещеници, които почитали Йехова под формата на поклонение на бика и правата си мотивирала със своя произход от великия първосвещеник Аарон. По тоя начин се оформили две отделни свещенически корпорации, които имали свои собствени традиции и собствен произход и си съперничели помежду си.

От момента на упадък на северната държава на Израил свещениците се стремели да монополизират култа в Йерусалимския храм. В резултат били ликвидирани всички култови центрове в Ханаан, а на съответните свещеници било признато правото да извършват свещенически функции в Йерусалим. Естествено свещениците станали извънредно много, та поради това само на най-изтъкнатите и най-влиятелните била призната тази привилегия, а обикновената маса били принизени до прислужници в храма. По този начин повечето левити загубили свещеническото си достойнство и заели по-ниско стъпало в йерархията, като получили помощническа служба.

Това радикално прегрупиране не минало без борба. Отгласи от тия конфликти се виждат в записания няколко века по-късно разказ за бунта на левитите Мариам и Аарон. В книгата Числа 12, 2 четем: „Само на Мойсея ли говори Господ? Не говори ли той и нам?“ Редакторите на Петокнижието естествено са се мъчили да изтъкнат, че новата свещеническа корпорация произхожда от избора лично на Йехова. Като доказателство привеждали чудесата, които били имали за цел да потвърдят този избор. Жезълът на Аарон цъфнал и родил бадеми, левитите били погълнати от земята, а Мариам заболяла от проказа. Само Аарон не бил наказан. Лесно е да се разбере защо. Защото не е било в интереса на някои свещеници авторитетът на техния родоначалник и пръв първосвещеник, от когото произхождали правата им, да бъде по тоя начин засегнат в очите на простолюдието. Йехова простил на Аарон направената грешка, понеже предварително му бил определил важна роля всред последователите си.

Новата свещеническа каста се формирала окончателно в резултат на компромис между елита на южните левити и северните ааронисти. Но те трябвало да оправдаят привилегированото си положение пред недоволните обикновени свещеници. Не е могло да се позовават на традиционните права на левитите, щом повечето от левитите били лишени от тия си права. Освен това в новосъздадената каста била приета свещеническата аристокрация от северните области на Ханаан, която не е могла да се легитимира с каквато и да била родственост с левитите.

От тия трудности бил намерен много остроумен изход. В Петокнижието била лансирана версията, че Аарон бил брат на Мойсей и от него провъзгласен за пръв първосвещеник на Йехова. Като му дали толкова голям авторитет, свещениците обосновали привилегиите си с това, че са негови наследници по права линия. По този начин се мъчели да санкционират пред очите на онеправданите левити своето специално положение в религиозния живот на народа. В резултат първосвещеникът на култа на бика бил въведен в разказа за изхода, при все че никога не е имал нищо общо с Мойсей и е живял в друга част на Ханаан и в друга епоха.

Както виждаме, в Петокнижието се срещаме с много загадъчни събития и проблеми. Дори смъртта на Мойсей има в себе си нещо, което навежда към разнородни предположения. Библията говори, че той бил умрял на моавитската планина и не се знаело къде е погребан. Следователно великият вожд на народа, законодателят и пророкът загива безследно; не е съществувала и не съществува негова гробница, която благодарният народ би могъл да обгради с култ! Това е нещо изключително необикновено и колко интригуващо!

При търсенето разрешение на тази необикновена загадка някои учени са обърнали внимание на факта, че в стародавните митологии народните герои много често гинат при тайнствени обстоятелства. Достатъчно е тук да споменем само Херкулес, Тезей и сина на Коринт Белерофонт. Илия и Ромул например изчезват в небето на огнени колесници, а Едип — в свещената гора на Евменидите, неумолимите богини на отмъщението.

Не всички изследователи обаче виждат в библейската версия един от типичните примери на обграждане с митове фигурата на Мойсей. В обстоятелствата, при които е свършил животът му, те търсят по-скоро следа от някакви действителни, много трагични събития. Ще представим накратко разните хипотези, които са изтъкнати досега.

В Петокнижието намираме загадъчно споменаване за някаква вина на Мойсей. Тя трябва да е била не много обикновена вина, щом за наказание Йехова му отказал щастието да стъпи заедно с израилския народ на ханаанска земя, което е било цел на живота му. Известни алюзии в библейския текст подхвърлят, че тази вина си позволил в Кадес. Тя може би се е състояла в това, че поради неговата небрежност израилтяните са се отпуснали в задължението си да принасят жертви на Йехова и дори изоставили ритуала на обрязването.

Естествено може да се подозира, че версията за вината и наказанието са създали по-късно иудейските свещеници, та с примера за Мойсей да покажат колко тежки последствия очакват ония, които не се съобразяват със законите и предписанията на Йехова. Не е обаче изключено творец на тази версия да е самият еврейски народ и традицията да я е предавала от поколение на поколение в продължение на векове. Може би по този начин израилтяните са изразили някакво подсъзнателно недоволство от Мойсей, някаква престаряла претенция, но едновременно и са направили опит да оправдаят и собствения си начин на постъпване.

Какво недоволство е могло да бъде то и какъв начин на постъпване? Както си спомняме, отношенията между израилтяните и Мойсей съвсем не са били някаква идилия. Много пъти са ставали страшни неща. За пример ще споменем тук честите конфликти и кървавите кланета, в които са губели живота си много хиляди души. Техният причинител бил сам Мойсей, който е наказвал с необикновена суровост и фанатизъм всяка проява на непослушание, всяко отстъпление от Йехова. Всичко това трябва да е оставило дълбока, незараснала рана в душите на израилските поколения.

Във връзка с тези факти всред някои изследователи на Библията се е създало рискованото предположение, че през време на размириците от страна на израилските идолопоклонници през моавитския престой Мойсей е бил убит и погребан в общ гроб заедно с другите убити.

Привържениците на тази странна теза привеждат няколко обстоятелства, които наистина ни карат да се замислим сериозно. Преди всичко от библейския текст излиза несъмнено, че през последния период от живота си Мойсей се радвал на добро здраве. Наистина тогава той е бил вече много стар, но, както четем в книгата Второзаконие 34, 7, „… зрението му не бе отслабнало и силата му не бе отпаднала“. Забелязано е също, че около смъртта на Мойсей се чувствува някакъв заговор на мълчание. Това е като че ли един от много малкото случаи, когато смъртта на велик народен гений се описва по толкова лаконичен начин. Човек не може да се противопостави на впечатлението, че първоначалното и подробно описание е било просто отстранено от текста, че редакторите са решили да скрият някои подробности, които биха представлявали дисонанс в композирания образ на Мойсей. Според някои библейски изследователи мъгливи алюзии за такава именно съдба на Мойсей може да се намерят в съчиненията на пророците Осия и Амос, както и в псалм 106.

В очите на съвременниците си Мойсей е бил деспот, но следващите поколения са осъзнавали все повече огромните му заслуги към еврейския народ и неговия гений. С течение на годините по следите на неговата реабилитация се е извършвал и процес на обграждане на личността му с ореола на митовете и чудесата. Трудно е било този образ да се съгласува с насилствената му смърт; тогава вината и неблагодарността на неговия народ биха били твърде, драстични, твърде угнетителни за потомството. Затова се е създала версията, че Мойсей е умрял от естествена смърт, че по този начин Йехова го наказал за някакви грехове, или, с други думи, израилевият народ не носи отговорност за смъртта му, защото сам Бог е причина да свърши животът му на самия праг на Обетованата земя.

Естествено тази ефектна теория може да бъде приета или отхвърлена, защото е изведена от доста несигурни предпоставки. Тя е пример за това, колко малко в същност знаем за Мойсей и колко тайнствена е неговата личност. Въпреки всичко обаче можем да приемем за нещо повече от сигурно, че наистина е живял велик вожд на име Мойсей, който е извел израилския народ от египетското робство.

В предаваната от поколение на поколение традиция живелият в далечните времена вожд постепенно е ставал символ на борбата за народна независимост. Постепенно все повече са се изтривали реалните черти на историческата фигура. И, както може да се приеме, че Мойсей наистина е живял, също така е сигурно, че в малко подробности той е приличал на оня Мойсей, какъвто ни го е представил Старият завет.

Бележки

[1] Когато този откъс от книгата ми излезе в седмичника „Около света“, получих няколко писма от читатели, които ми обърнаха внимание върху противоречието между горното твърдение и писаното от В. Х. Бултон в книгата му „Вечността на пирамидите и трагедията на Помпей“. Авторът привежда едно писмо, което археологът Е. Смит публикувал през 1929 г. в лондонския вестник „Таймс“. Там той пише, че мумията на фараона Мернептах, впрочем насечена от крадци по гробовете, носела „белези на инкрустация от солни кристали“, което било доказателство, че фараонът наистина се е удавил в морето. Преди всичко трябва да се обърне внимание на странния факт, че тази важна подробност е била публикувана тридесет години след откриването на мумията. Освен това по-новата наука отхвърли това доказателство поради следните причини. Останките на фараона са били балсамирани, а дълготрайният и комплициран процес на балсамирането сигурно трябва да е отстранил всички, дори най-малки следи от морска сол. Ако наистина по мумията са намерени солни кристали, те могат да произхождат от други източници. Трябва да се има пред вид, че Мернептах заедно с други фараони е бил пренесен от първоначалната си гробница в обща катакомба. — Б.а.

[2] През IV век от нашата ера свети Йероним е направил превод на Стария завет на латински. Този превод бил наречен Вулгата (Вулгата — от вулгатус — разпространен). Якуб Вуек превел Стария завет на полски от Вулгата. — Б.а.

[3] Петокнижието. — Б.пр.

[4] Бог всемогъщи. — Б.пр.