Зенон Кошидовски
Библейски сказания (5)

Знаем вече, че библейският текст в сегашната си версия е създаден относително късно — едва след завръщането на евреите от вавилонския плен, следователно в периода от VI до IV век преди нашата ера. Автори на окончателната редакция са били еврейски свещеници. Тяхното намерение е било да поучават, а не да пишат историята на еврейския народ. По тяхно разбиране историята била оръдие, с което Бог си служел, за да открива своята воля, да наказва и награждава. В духа на тия религиозни и възпитателни принципи те променяли традиционното историческо наследство, отстранявали от него всичко, което не им е било удобно, дори са го попълвали със собствени разкази за подчертаване на някаква религиозна мисъл. Библейските фигури, които по тяхно мнение са били послушни на божия закон, оценявали благосклонно, а лицата, които по един или друг повод са влезли в конфликт с него, представяли като грешни хора, основателно наказани от Йехова.

Няма съмнение, че еврейските свещеници не са били оригинални автори, а компилатори и редактори на по-стари текстове. Анализът на библейския текст показва, че в него трябва да се различават три пласта. Най-старата част на Библията е била написана в IX век преди нашата ера. Неин характерен белег е това, че неизвестните автори използуват името Елохим за определяне на Бога. В по-новите части обаче, които произхождат от VIII век преди нашата ера, Богът вече се нарича Йехова. В VII век пр.н.е. двете части са били съединени в едно цяло и смесени до такава степен, че в текста срещаме ту Елохим, ту Йехова. По-късно тия съединени версии били преписвани и непрекъснато подлагани на нови редакции. Последната версия послужила на свещениците като основа за предаване на разказа в такава форма, в каквато е влязъл в библейския канон.

За критичния анализ на библейския текст и за установяването на хронологията на отделните части на Библията огромни заслуги има германският учен Юлиус Велхаузен. След дълги и подробни проучвания на библейския текст той дошъл до убеждението, че представената в Библията история на евреите е била записана много по-късно, че поради това разказите за патриарсите, за Мойсей и дори за съдиите трябва да бъдат причислени към легендите от сравнително ново време. Школата на Велхаузен е тържествувала в продължение на тридесет години, а и до днес има своите привърженици, но от времето на Велхаузен науката е отишла напред. Извършени са големи археологични открития, които налагат корекция на заключенията, до които е стигнал Велхаузен. Огромният вавилонски архив, намерен в такива градове като Ниневия, изкопаването на палестинските градове, споменати в разказите за патриарсите, както и съпоставянето на тия открития с библейските текстове — всичко това е установило без никакво съмнение, че историческото наследство, на което са се позовавали еврейските свещеници от VI в. пр.н.е., е много по-старо, отколкото е предполагал Велхаузен.

Това историческо наследство еврейският народ си е предавал устно от поколение на поколение. Благодарение народния характер на разказа около истинските събития се натрупали толкова много легенди, народни предания, приказки, анекдоти, хумористични историйки, че днес вече е трудно да се различи истината от фантазията. Свещениците-компилатори, погълнати от закона на Йехова и Мойсей, безцеремонно са преправяли преданията, за да угодят на своята религиозна теза, но все пак като канава на своите учения са използували старите народни предания, които представляват израз на творческото въображение на евреите, на техния манталитет, обичаи и копнежи. Поради недоглеждане свещениците не са заличили от текстовете всичко, което показва тяхната старинност. В книгата Битие са се запазили несъмнени остатъци от политеистични вярвания и от фетишизъм, а в разказите за патриарсите много често срещаме обичаи и митове, които произхождат от Месопотамия.

С разчитането на табличките с клинообразно писмо, намерени в развалините на Ниневия и Угарит, узнахме, че разказите за Адам и Ева, за вавилонската кула и потопа в по-малка или по-голяма степен произхождат от шумерските и вавилонските митове, а известни обичаи, описани в Библията, имат свой еквивалент в месопотамските общества и дори отчасти са били кодифицирани в кодекса на Хамураби. Накъсо казано, началото на някои библейски разкази се крие в много далечни епохи.

Дълго време се смятало, че народните предания са били предавани само устно. Но като резултат на откритието, което е направил през 1905 г. английският археолог сър Флиндърз Питри, се създава предположението, че авторите на най-старите библейски разкази са могли да разполагат и с някакви писани източници. Защото в мината за мед и малахит на планината Синай Питри се натъкнал на азбучен текст, който произхожда от XV век пр.н.е. Той не е още разчетен по задоволителен начин, но вече се знае, че се състои от 32 букви и съдържа текст на семитски език. Вероятно надписа са изсекли в скалата израилски роби, които египтяните пратили на принудителна работа в мината. Следователно не е изключено евреите да са записвали своите документи още през второто хилядолетие преди нашата ера. Защото трябва да се има пред вид, че съседната на Ханаан Финикия е била родината на азбучната писменост. Освен това между документите от XIV век пр.н.е., намерени в ел-Амарн, се намира богата кореспонденция между Ханаан и Египет. Всички тия факти ни дават основание да предполагаме, че ако не по-рано, то във всеки случай по времето на Мойсей евреите са си служели с писмо.

Защо в такъв случай палестинските разкопки са удивително бедни откъм писмени източници? Ето че в Египет и Месопотамия са намерени грамадни архиви, които възсъздават по подробен начин историята на тези страни, а в Палестина е намерен само малък брой писмени документи, например прочутият кодекс от Гезер от X век, надписите на Езекия от VIII век, както и писмата от Лахис от VI век. Отговорът е прост. В Палестина е писано с туш върху крехки глинести черупки, докато в Месопотамия клинообразните знаци са били дълбани с длето на дебели печени плочки. При влажния палестински климат черупките са се разпадали или ако по някакво чудо са оцелели до наше време, тушът се е изтрил до такава степен, че надписът е станал нечетлив. През 1960 г. археолозите намерили рядко добре запазено писмо от VII век пр.н.е. върху глинена черупка. Съдържанието на писмото, отправено до княза, било оплакване на израилски селянин, на когото събирачът на данъци взел горната дреха, понеже уж не си бил платил данъка. Писмото представлява откритие с голямо значение за науката, защото доказва, че в Палестина са си служели с писмо дори по въпроси от всекидневния живот.

За старинността на библейските предания ни убеждава и внимателният анализ на тяхното съдържание. Животът, който е водел Авраам в Ханаан, е типичен за чергарските пастирски племена. В известни периоди от годината патриархът е лагерувал край стените на градовете и е разменял своята стока — мляко, вълна и кожи — срещу предмети на градското занаятчийско производство. Лагерът му се е състоял от шатри, наредени в кръг. Жените седели пред шатрите, предели и тананикали месопотамските си песни. Голямата шатра на патриарха се издигала в центъра и служела за събиране на старейшините. Там Авраам давал нарежданията си на слугите и пастирите, разрешавал споровете и приемал гости.

Това са били сурови и още слабо цивилизовани времена. Между евреите е владеело правото на вендетата, законът „око за око“ и „зъб за зъб“. Кървавите събития във връзка с отвличането на Дина навярно не са били отделен случай, макар фактът, че Иаков не е похвалил постъпката на синовете си, да свидетелствува, че по онова време вече обичаите са били посмекчени.

За старинността на библейските предания говори и процесът на постепенните промени в обществените отношения, които могат да се проследят в текстовете. В рода на Авраам още виждаме типичен патриархален строй, по вече явно почват да се забелязват класови различия. Авраам е собственик на роби и богаташ; от останалите членове на рода го дели пропаст, която той се мъчи да легализира, като дава на себе си и на жена си княжески имена.

Виждаме също, че крачка по крачка евреите преминават от чергарския към заседналия живот на земеделци. Авраам е типичен бедуински шейх, който живее при условията на буколична простота. Сам лично заколва теле, за да нагости тримата тайнствени пътници, а за питие им поднася мляко. Исаак от своя страна купува земя, занимава се с успех със земеделие и пие не мляко, а вино. Иаков пък със своите качества и недостатъци е вече продукт на заседнала, почти градска среда.

Целият този еволюционен процес, който е толкова явно очертан в поредните библейски разкази, е в пълно съгласие с онова, което днешната наука е успяла да установи за ранните фази на обществените строеве.

От библейския разказ може да се заключи, че Авраам е станал изповедник на монотеизма. Благодарение подробното изследване на различните редакционни слоеве в Библията ние сме в състояние да проверил до каква степен можем да приписваме този факт на ретуша, извършен от свещениците през VI век пр.н.е. Знаем, че в по-късните векове еврейският народ много пъти се е обръщал към култа на ханаанските богове и че пророците са го укорявали за това в своите огнени изказвания. Би трябвало по-скоро да предполагаме, че в периода на патриарсите имаме работа не толкова с чист монотеизъм, колкото с генотеизъм, т.е. с вяра, че макар да съществуват много богове, все пак трябва да се отдава почит само на Бога, покровител на племето. Богът на Авраам няма универсални качества, той е типичен племенен бог, който се грижи за бъдещето и доброто само на избрания от него народ.

Тази концепция за Бога е много примитивна. Той се държи като човек, меси се в работите на земния живот, спори с Авраам, дори одобрява неговите съмнителни от морално гледище хитрости. Иаков се бори с него цяла нощ и го принуждава да легализира правото му на първородство, от което е лишил Исав по коварен начин.

След завръщането на евреите от вавилонския плен, когато под влияние на пророците монотеизмът кристализира окончателно и се задълбочава етично, такава религиозна концепция става вече анахронизъм. Наличността на такива наивни и примитивни религиозни представи се обяснява като че ли само с обстоятелството, че свещениците редактори са ги включили изцяло в библейските книги заедно със стародавните народни предания, върху които са се основавали в своята работа.

В библейските разкази прави особено впечатление пластичната и сочна характеристика на патриарсите. Всяка фигура е различна, индивидуализирана и обрисувана с удивително чувство за реализъм. Колко се различават един от друг Авраам, Лот, Исаак или Иаков! Колко убедителни в своята жертвеност са Сарра, Ревека, Рахил или нещастната Агар! А Исав, тоя enfant terrible^[1] на семейството, който скитал по полята, обичал лова и презирал земеделската работа! Буен, избухлив и все пак добродушен и забравящ неправдата! Извънредно многозначително е, че Библията го дарява с явна симпатия. Дори Исаак, който трябва да е имал с него много неприятности, проявява към него бащинска слабост. Човек не може да се противопостави на впечатлението, че в лицето на Исав еврейският народ е изразил подсъзнателната носталгия, която не го е напускала никога, към някогашните добри времена, когато прадедите са били свободни пастири и чергари.

Всичко, което четем за патриарсите, е необикновено интересно, богато с драматични положения, пълно с приключения и необикновени анекдоти. В разказите се появява човек пълноценен, близък ни поради своите недостатъци, качества и конфликти. Именно поради това Библията е била и винаги ще бъде актуална. Тя е сякаш откъс от пулсиращия живот в някогашните епохи, който по някакво чудо е оцелял през бурните промени на времето и сега ни дава възможност да погледнем в самата глъбина на онова, което е абсолютно човешко и неизменно.

Разказите за патриарсите имат всички характерни особености на народните предания и рисуват манталитета на някогашните еврейски поколения. Не е мъчно да си представим тогавашните пастири, седнали около огнищата, да си разказват весели историйки и анекдоти за прадедите си: как Авраам измамил фараона, как слугата на Исаак срещнал Ревека при кладенеца, как хитрият Иаков изтръгнал чрез измама от брата си правото на първородство, а после обрал целия имот на Лаван, как Лия и Рахил се надпреварвали да раждат синове.

Това са били разказчета на хора прости, с примитивен ум, които са изпадали във възхищение от разните хитрини на народните си герои. Те били чувствителни към поетическия чар на своите легенди, но понякога са се обърквали при моралната оценка на постъпките, които приписвали на прадедите си. Пастирският живот бил суров и изпълнен с опасности; за да се задържат на повърхността във варварската епоха на постоянни войни и жестокости, не е било възможно да имат прекалено деликатни скрупули по въпросите на съвестта.

В своите разкази пастирите не са слагали юзди на фантазията. Патриарсите като родоначалници на родовете се отличават с небивало дълголетие и плодовитост. Сарра, вече старица, омайва царе със своята хубост. Бог и ангелите се намесват в човешките работи, за да тласнат фабулата на разказа по желана посока или да разрешат драматично безизходно положение. Често пъти в тия интервенции има много приказен чар. Нека си припомним трогателните сцени в пустинята, когато ангелът нарежда на изгонената Агар да се върне в къщи или когато я спасява заедно с Исмаил от смърт.

Изключено е всичките тия подробности, които възсъздават с такава вярност картината на далечните епохи, да бъдат измислени от свещениците, които са живели през VI век пр.н.е., следователно при съвсем различни обществени и обичаеви условия. Дори един талантлив писател не би могъл да направи това. Свещениците, когато променяли текстовете, наистина са внесли в тях известни анахронизми, но тия препъвания са относително малко. Ако поддържат, че патриарсите притежавали камили, това станало така поради обстоятелството, че в тяхно време камили са се срещали всеки ден. Едва относително неотдавна е открито, че камилата е почнала да служи на човека не по-рано от XII век пр.н.е., т.е. няколкостотин години по-късно. Нямаме причина да се съмняваме, че свещениците са имали под ръка много стари народни предания за патриарсите, а може дори писмени източници и че са ги включили в компилацията си, общо взето, така, както са били в оригинала. Следователно разказите са повторени автентично и вярно, така както им ги е предала старата традиция.

За съжаление от това съвсем не излиза, че мнението на ония учени, които оспорват историчността на патриарсите, е лишено от основание. Съвсем естествено е, че в праисторическите епохи еврейските племена трябва да са имали свои водачи, не се знае обаче дали те могат да бъдат идентифицирани с Авраам, Исаак и Иаков от библейските разкази. Нещо по-лошо, колкото повече се натрупват нови археологични открития, тоя въпрос по-скоро се усложнява, отколкото да се изясни. Да се опитаме да представим накратко онова, което науката е успяла да установи вече в тая област.

В Тел ел-Амарна в Египет са открити триста таблички с клинообразно писмо, които произхождат от XV век пр.н.е. Това са писма, написани от сирийски и палестински князе до фараоните Аменофис III и Ехнатон. В едно от писмата палестински княз съобщава, че в държавата му са се появили племената хабир, които дошли от Месопотамия. Изследователите на Библията смятат, че под названието хабир се крият евреите, при все че не всички мнения са единодушни в това отношение. Така или иначе откритието е важно в тоя смисъл, че тук бихме имали евентуална следа от присъствието на евреи в Палестина още преди епохата на Мойсей.

Сензационно откритие дължим на френския археолог Андре Паро. Край пътя от Мосул за Дамаск се издига хълмче, наричано от арабите Тел Харири. При копаенето на гроб гробарите намерили там статуетка, изработена в странен стил, който издава принадлежността й към някаква непозната култура.

При вестта за това откритие Паро отишъл там през 1934 г. и пристъпил към систематични разкопки. Още през първите дни извадил от развалините фигурка на богат мъж с ръце, сложени като за молитва. Издълбаният в подставката надпис с клинообразни знаци гласи: „Аз съм Ламн-Мари, цар на държавата Мари…“

Раздвижването било огромно. Знаело се наистина за съществуването на държавата Мари, но никой не бил успял да установи къде се е намирала нейната територия. През XVII век пр.н.е. тя била завладяна от войските на Вавилон, които разрушили до основи нейната столица така, че дори следа не останала от нея. По-нататъшните търсения на Паро окончателно потвърдили, че под хълма се крият развалините на столицата. Изровени са били храмове, частни къщи, защитни стени, зикурати и преди всичко внушителен царски дворец, който произхождал от третото хилядолетие пр.н.е. Постройката се състояла от 260 стаи и зали. Там имало кухни, бани с вани, тронна зала, както и светилище, посветено на богинята Ищар. Навсякъде се виждали следи от пожар и умишлено разрушение, сигурни белези за вавилонското нашествие.

Най-капиталното откритие обаче била царската архива от 33 600 таблички с клинообразнн надписи. От тия таблички узнаваме между другото, че населението на Мари се състояло от аморейски племена. В състава на държавата влизал и градът Харан, и то по времето, когато там пристигнал Тара с хората св.

Когато започват да разчитат хрониките, рапортите и кореспонденцията на държавата Мари, излиза наяве нещо извънредно изненадващо. Споменатите в документите градове Нахур, Турахи, Саруги и Пелига извънредно много напомнят имената на роднините на Авраам: Нахор, Тара, Серуга и Пелег. Освен това там са споменати племената Абамрам и Якоб-ел, а дори и племето Бениамин, което се появило на границите на държавата и безпокояло местното население. Не може да има никакво съмнение, че названията на племената се намират в тясна връзка с Авраам, с внука му Иаков, както и с най-малкия син на Иаков, Вениамин, родоначалника на израилския род вениаминци. По тоя случай трябва да се припомни, че Библията споменава Харам като тъст на Нахор или в случая имаме многозначителна идентичност на собственото име и името на града.

В резултат на това рядко откритие се стига до заключението, че имената на патриарсите са в същност имена на племена или на градовете, основани от тия племена или завзети от тях с помощта на оръжието. В такъв случай Авраам би бил вероятно митологична персонификация на едно от еврейските племена, което се е преселило в Ханаан. В негово лице народната памет е фиксирала всичко, което е преживяло племето през време на своето преселване в новата територия.

Лингвистичният анализ на таблиците с клинообразно писмо от Мари показва освен това, че евреите са били сродни с аморейците и дори са представлявали техен етнически клон. Това поставя тяхното емигриране в далече по-широка историческа перспектива. В предисторическата епоха от Персийския залив на север върви мощна вълна на миграция на семитски племена, известни под името аморейци. Неудържимият поход е вървял нагоре по река Ефрат, помитал е държавиците на шумерите и е залял почти цяла Месопотамия. Аморейците са основали върху развалините на покорените държавици свои собствени многобройни държавни единици. Между тях никога не е имало съгласие, докато най-сетне най-изтъкнатият цар на аморейците Хамураби ги обединява в една голяма държава. В това преселение на аморейските племена несъмнено са взели участие и еврейските. Това може да се заключи от факта, че най-напред те са живеели в Ур, а после са се пренесли в Харан, град — както сега вече знаем от табличките с клинообразно писмо, намерени в Мари — населен с аморейци.

В по-късните епохи в Месопотамия нахлули от север народи от несемитски произход. Изтласкани от своите седалища, семитските племена отстъпвали към югозапад. При тази нова миграция арамейските племена заели Сирия, а моабитците, амонитците и едомитците са се заселили в западните и южните области на Ханаан. Малко по-късно ги последвало и племето на Авраам, при което, както излиза от Библията, към това преселение ги принудили и някакви конфликти на религиозна основа. Мътните спомени за тия събития са се запечатали в паметта на еврейските поколения във формата на легенди и анекдотични разкази, които след много векове свещениците на свой ред включили в книгите на Библията.

Благодарение на археологичните открития днес в разказите за Авраам, Исаак и Иаков могат да се посочат конкретни откъси, които издават непосредствените връзки с месопотамската традиция и със стародавните религиозни култове. С някои от тия откъси си струва да се заемем по-подробно, за да посочим доколко е основателна тезата за старинността на тия народни предания.

Например преди всичко щекотливата история за предаването на Сарра в царските хареми. Не бива да се забравя, че това е станало през първата половина на второто хилядолетие пр.н.е., в епоха, когато чергарските племена са живеели при условия на много примитивен обществен строй, когато мъжете са смятали жената за своя собственост, с която могли да разполагат като с всяка друга собственост. Дори няколко века по-късно Йехова предупреждава цар Давид, че за наказание ще му отнеме жената и ще я даде на съседа му. При това положение лесно е да се разбере защо Сарра така безропотно, без най-малка съпротива изпълнява желанията на мъжа си.

Стародавните месопотамски народи, а следователно и евреите са смятали за прелюбодеяние половата връзка на омъжена жена с чужд мъж не защото той не й е бил съпруг, а само затова, че не е имал никакви собственически права над нея. Това се отнасяло дори за годеницата, доколкото бъдещият съпруг не е платил откуп за нея. Вместо това връзката с неженена жена, която още не е сгодена срещу откуп, е била смятана за по-малка простъпка в, общо взето, е била наказвана само със заплащане на обезщетение на родителите. Както излиза от това, главната задача на жената е била да ражда деца и да продължава рода на мъжа си, а строгото ограждане на нейната неприкосновеност е имало за цел да осигури правилност в създаване на потомството и в наследяването.

Съгласно тия понятия не се е придавало ни най-малко значение на девствеността на неомъжената жена. Щом Лот иска да даде дъщерите си в ръцете на содомската паплач, стига само да спаси гостите на своя дом, той постъпва в духа на тая дълбоко вкоренена традиция. Дъщерите му още не били омъжени жени и родителки на род, затова загубата не би била особено голяма.

Това съвсем не значи, че постъпката на Лот е била одобрена от евреите. Та нали синовете на Иаков — Симеон и Леви, са отмъстили кърваво за сестра си, която била отвлечена от княз Сихем. Епизодът с Лот е навярно типичен разказ, предаван от поколение на поколение. Народът навярно е искал с помощта на тази прекалена метафора да подчертае колко повече от всичко му е бил скъп законът за гостоприемството. Освен това човек не може да се освободи от впечатлението, че в Библията имаме работа с хаплива клюка, разпространявана от народа, понеже Лот бил родоначалник на моабитците и аморейците, следователно на народите, към които евреите се отнасяли враждебно и с презрение.

Обичаите, които се отнасят до общественото положение на жените, са били обхванати правно в кодекса на Хамураби. Като логичен резултат на неговите постановления дори прелюбодеянието било допустимо, ако съпругът го е позволявал по една или друга причина, между които от страх за живота си. Авраам на два пъти дава Сарра в харема на чужди царе под предлог, че е негова сестра. Това съвсем не свидетелствува, както се е смятало по-рано със стеснение, за извратени морални понятия у евреите. Как в най-старите времена се е гледало на тия въпроси, може да се заключи от това, че Бог съвсем явно одобрява тази хитрост на Авраам. Защото той наказва не него, а царете, въпреки че те са станали несъзнателна жертва на измама. Вероятно затова, че са се провинили косвено като владетели, които не знаят мярка в насилията и произвола, така че Авраам имал основателни поводи да се страхува от тях. Наказанието обаче има тук и практически характер. Въпросът бил да се принудят царете да върнат Сарра, за която било писано да стане прамайка на израилските поколения.

Щом говорим за Сарра, нека да засегнем и интересната история за нейната хубост. Тя била на шестдесет и пет години, когато фараонът я взел в своя харем, а на осемдесет години предизвиквала фурор с хубостта си в царството на Авимелех. В библейските предания племенните герои на евреите се отличават със свръхестествена дълговечност и плодовитост. Тара е бил на 250 години, когато се е разделил с живота, Авраам доживял до 175 години. Затова за еврейския народ не е било трудно да повярва, че съпругата на патриарха, която според легендата е трябвало да прави дълбоко впечатление на съвременниците си, е запазила толкова дълго женските си прелести.

Библейската легенда за Саррината красота е преживяла цялата история на евреите. През 1947 г. в пещерите край Мъртво море сред сурови, безлюдни скални урви били открити свитъци с библейски текстове по произход от периода от III в. пр.н.е. до I в. от н.е. Те са принадлежали на еврейската секта есеи, чийто център е бил манастирът в Кумран, построен вероятно през втори век пр.н.е. Един от свитъците съдържа арамейски коментар на книгата Битие, в който между другото се намира описание на хубостта на Сарра. В превод това описание гласи, както следва:

„О, колко е румено лицето й, колко са очарователни очите й, колко е прелестен нейният нос и колко светло е нейното лице! О, как са изваяни гърдите й и чиста белотата на нейното тяло! О, колко е сладко да разглеждаш раменете й и съвършените й ръце! Колко тънки и деликатни са пръстите й, колко прелестни са стъпалата и изрядни нейните бедра!“

Тъжната история на Агар също намира своето обяснение в месопотамските обичаи, кодифицирани в законодателството на Хамураби. Законът точно прецизирал ролята на наложницата и на нейните деца в семейството. Той изисквал наложницата да роди върху коленете на бездетната съпруга. Това било акт на формално признаване сина на робинята за законен наследник на рода. Библията споменава за тоя особен обичай в разказа за дъщерите на Лаван.

В архивата, изкопана от развалините на вилата на богатия месопотамски търговец в Нуза, е намерен брачен контракт на семейството Техапитили (около 1500 г. пр.н.е.), който между другото съдържа следното постановление:

„Ако жената роди деца, мъжът няма право да взема втора жена. Ако обаче няма деца, тогава сама ще избере робиня на мъжа си, а децата, родени от тая връзка, ще възпита така, както ако бяха нейни собствени деца.“

Струва си да се добави още, че според кодекса на Хамураби Сарра наистина е могла да накаже робинята Агар, но не е имала право да я прогони от къщя.

 

 

Да преминем сега към един от най-странните и най-тайнствени ритуални обреди, установени от Авраам при неговото пътуване по Ханаан, а именно обрязването. Тая процедура спада към най-старите практики на първобитните народи и в същност ние не знаем нейния смисъл. Срещаме я във всички епохи и по всички континенти на Земята. Херодот я приписва на грижата за телесната чистота. Съвременните изследователи обаче виждат в нея магичен акт, който трябва да символизира кървавата жертва, принесена на божеството. Обрязването практикували някои индиански племена преди откриването на Америка, както и народите на Австралия, Полинезия и Африка. За нас е важно това, че на обрязване еа се подлагали и египетските жреци. Евреите вероятно са се запознали с тоя ритуал през краткото си пребиваване в Египет и под впечатлението на неговия религиозен символизъм го въвели като външен знак на съюза си с Бога. Херодот твърди, че евреите, едомците, амонитците и моабитците са взели обичая обрязване от египтяните. Това е много вероятно, като се вземе пред вид, че обрязването не е било познато в Месопотамия, откъдето гореспоменатите народи са дошли в Ханаан. Освен това гръцкият историк твърди, че египтяните от своя страна са приели обичая обрязване от етиопците. Вероятно и арабите са го възприели под влияние на етиопците, и то още преди появяването на Мохамед. Заедно с исляма този обичай се разпространил навсякъде, където достигало тяхното влияние. Коранът обаче не само не заповядва обрязването, но направо го отминава с мълчание.

Ако произходът на обрязването трябва да се търси в Египет, то разговорът на Авраам с Бога и неговият пазарлък за живота на невинните содомци са явно от месопотамски произход. В шумерския разказ за потопа богинята Ищар се явява пред лицето на всевишния Бог, отговорен за потопа, и го обвинява в несправедливост, дори в престъпление. Според нея Бог не е имал право да унищожава човечеството, щом еа станали жертва и невинни, и набожни хора. Своето обвинение тя завършва със знаменателната сентенция: „Всеки грешник отговаря лично за греховете си.“

В тоя шумерски мит е заклеймен принципът за колективната отговорност. Проблемът за страданието и смъртта на праведните и богобоязливите хора е безпокоял умовете на поколенията от незапомнени времена.

Защо Бог разрешава да страдат справедливите хора, а грешниците да плуват в изобилие? Опит за отговор на тоя въпрос срещаме също в библейския разказ за трагичната съдба на Йов, както и в други стародавни легенди.

До каква степен се е вкоренило в паметта на евреите пребиваването в Месопотамия, може да свидетелствува стълбата на Иаков с ангелите, които се качват и слизат по нея. Тя напомня живо зикуратите, т.е. пирамидите на Ур и Вавилон, с техните каменни стъпала, по които жреците са движели при процесиите. Съмненията в случая се разпръсват от думите, казани от страна на Иаков, след като се събужда от сън: „О, колко ме ужасява това място! Наистина това е дом на Бога и врата към небето!“ Тая „врата към небето“ в контекста със стълбата би била съвсем неразбираема, ако не знаехме, че Вавилон в превод означава „врата на бога“. Следователно видението е несъмнено асоциативна връзка с вавилонския „зикурат“.

За да увековечи съновидението си, Иаков сложил камък и го помазал с елей. Това направил съгласно стародавните семитски традиции. Култът на камъка (но еврейски „масаба“) е най-старият култ сред първобитните народи. Черният камък Кааба в Мека представлява остатък от прастарата религия на арабите от периода на политеизма. Култ на камъка са имали също така финикийците и ханаанците. В Палестина са изкопани много такива камъни, между които в развалините на град Гезер са намерени осем свещени стълба, поставени на възвишение. Семитите вярвали, че в тях живее бог, и затова ги наричали Ветил, т.е. „дом на бога“. Точно така нарекъл и Иаков мястото, където видял навън стълбата с ангелите. Епизодът е доказателство, че в поколението на Иаков не бил изгаснал архаичният фетишизъм.

Най-много трудности създавала на изследователите сцената с принасяното на Исаак в жертва чрез изгаряне. Тоя мрачен раздел в библейската история не е в никакво съгласие с понятието за добрия Бог, който по такъв жесток начин поставя на изпитание своя набожен почитател. Днес обаче знаем, че епизодът представлява последно ехо от варварските култови обичаи и благодарение на археологическите открития сме узнали произхода му.

В Месопотамия, Сирия, а също така и в Ханаан е съществувал много стар ритуал да се принасят в жертва на боговете първородни деца. В разкопките в Гезер, в един от най-почитаните центрове на ханаанския култ, археолозите са намерили в пещерата и в съседните й терени урни със скелети на осемдневни деца, посветени на боговете. Деца били принасяни в жертва и по случай издигане на храмове и обществени сгради. Останки от такива ритуални жертви се срещат често зазидани в основите на домове, а в Мегидор — в подножието на градската стена, са намерени циментирани останките на петнадесетгодишна девойка.

Освен това епизодът има някаква връзка с месопотамските митове. За това говори овенът, който заплел рогата си в тръните. Навярно това е бил някакъв култов символ, защото английският археолог Уули изкопал от развалините на Ур статуйка на такъв овен, заплел рогата си в храсти. За шумерите тази статуя трябва да е представлявала голяма светост. За това свидетелствува не само фактът, че е намерена в една от царските гробници, но и нейната изработка. Изрязана от дърво, тя била покрита със златна ламарина, а рогата на овена и клоните на храстите са били изработени от стародавния майстор от лапис-лазур.

Народите, които по времето на Авраам живеели в Ханаан, в по-голямата си част принадлежали към западната семитска група и говорели на език, много близък до еврейския. За техните религиозни вярвания имахме много оскъдни сведения. Едва табличките с клинообразно писмо, изкопани от развалините на финикийския град Угарит, ни дадоха възможност да възстановим точно тяхната митология и религиозни ритуали. Техният върховен бог бил Ел (бог), който често се представя под името Даган или Дагон. Смятан бил за творец на света и си го представяли като старец с дълга брада. Най-популярният бог обаче бил Ваал, владетелят на бурите и дъждовете, покровител на земеделците и плодородието. От многобройния ханаански пантеон трябва да се спомене още богинята на любовта Астарта, наричана и Ашера. Култът в нейна чест е имал оргиен характер, а в храмовете й се упражнявала свещена разпуснатост. Освен това всеки ханаански град имал свой бог покровител.

Религията на ханаанците има много прилики с вавилонските вярвалия. Някои богове имат свой вавилонски съответственик, а често дори имена, които си приличат. Несъмнено първобитният политеистичен култ на евреите е бил близък в много подробности с ханаанския култ. Библейските текстове свидетелствуват, че и евреите често са си служели с думата ваал, за да определят Бога; Елохим-Бог съдържа същия елемент, както и името на върховния ханаански бог Ел, а синът му, отъждествяван често с Ваал, се наричал Иав, което вероятно представлява диалектна разновидност на името на племенния бог на евреите Йехова.^[2]

 

 

Наистина ханаанците принасяли човешки жертви на боговете си, но по цивилизация стояли много по-високо от чергарските еврейски племена. Те живеели в градове, занимавали се със земеделие и имали великолепно занаятчийство. Тази по-висока цивилизация, както и езиковото родство и култът не могли да не окажат силно влияние върху новите имигранти, които живели в шатри.

Авраам навярно се е противопоставял на тези влияния и израз на това му становище е епизодът с Исаак. Както обикновено бива в Библията, варварският култов обичай тук се подлага на сублимация и става символ на дълбока религиозна мисъл. В случая се е целело да се подчертае безусловното подчинение на божията воля, а също така и съществената промяна, настъпила в религиозните понятия на евреите.

В книгата Числа се заклеймява принасянето в жертва на деца като най-грозното престъпление на ханаанците. Следователно инцидентът с Исаак е нещо като акт на формално отричане от кървавите практики, които навярно все още са имали място в Ханаан.

Неразрешима загадка останаха дълго време ония идолчета на домашни богове, които откраднала Рахил. Изследователите на Библията били заинтригувани от въпроса, защо Рахил е откраднала тия идолчета, наричани на еврейски „терафим“, и защо Лаван им придавал такова голямо значение. Отговор на тоя въпрос се получи едва неотдавна. В архивата от таблички с клинообразно писмо от Нуза се намери завещание, в което бащата записва на най-големия си син идолчето на домашния бог заедно с главното наследство и отбелязва, че другите синове имат право да идват в къщата на главния наследник и да принасят жертва на тоя бог. От постановлението на кодекса на Хамураби излиза, че ако зетят притежава идолчето на тъста си, получава наравно със синовете право на дял от наследството.

Въз основа на тия факти позволено ни е да подозираме, че Рахил се е ръководила не толкова от идолопоклонство, колкото от практични съображения. С открадването на домашните идоли тя е искала да осигури на мъжа си право на дял от наследството след смъртта на баща си. Лаван си е давал сметка за това и поради туй с такава жар се е мъчил да си възвърне откраднатите идолчета.

Не по-малко стар е обичаят да се работи определен брой години в дома на тъста за получената за женитба дъщеря и, о, чудо, този обичай се е запазил дори до ден-днешен у някои народи в Далечния Изток. Аркади Фидлер разказва в творбата си „Дивите банани“, че попаднал на такъв случай във виетнамското племе таи. През XIX век принуждаването да се служи у тъста още се е прилагало всред татарите и сирийците. В книгата си „Пътувания из Сирия“ немският пътешественик Буркхард пише следното: „Веднъж срещнах един млад човек, който работил осем години само срещу храна, за да получи в края на този период дъщерята на работодателя си за жена, за която иначе трябвало да плати седемстотин пиастри. Когато го срещнах, беше вече женен от три години. Оплакваше се обаче горчиво от тъста си, който продължавал да иска от него да върши най-тежка работа даром. Това му пречело да си създаде собствено стопанство и семейство. Това беше в околностите на Дамаск.“

Каква поразителна прилика с разправиите между Лаван и Иаков!

В главите от книгата Битие, в които е разказана историята на тримата патриарси, срещаме названията на редица градове, които отначало бяха смятани за легендарни. Големите постижения на археологията в края на XIX и началото на XX век обаче потвърдиха тяхната историчност и с това доказаха, че в това отношение Библията е достоверна.

Това се отнася преди всичко за град Ур, от който бащата на Авраам емигрирал в Ханаан. В 1922 г. големият английски археолог Ленард Уули започнал разкопки на възвишението, наричано от арабите хълм Смоли, и открил развалините на огромен град, основан от шумерите три хиляди години преди нашата ера. На върха на постройка във формата на пирамида, наричана зикурат, се издигал храм, посветен на бога на Луната, непрекъснато обграждан с култ в продължение на две хилядолетия.

От разкопките Уули е реконструирал къщата на заможен гражданин от периода между XIX и XVIII век пр.н.е., или от времето, когато се предполага, че е живял там родът на Тара. Въз основа на тая реконструкция английският археолог в книгата си „Ур Халдейски“ пише следното:

„Ще трябва основно да ревизираме нашите възгледи за еврейския патриарх, щом узнахме при какви културни условия е прекарал ранните си години. Той е бил гражданин на голям град и наследник на стара и високо развита цивилизация. Къщите свидетелствуват за живот сред комфорт и дори в изобилие.“

Още по-интересна е историята на откриването на Харан. От библейската традиция излиза, че мотивът за емигрирането на рода на Тара от Ур в Харан била религията. Според мнението на американския ориенталист Олбрайхт емиграцията се извършва през периода от XX до XVII век пр.н.е., през владичеството на Хамураби. Времето, когато царувал Хамураби, е още предмет на спорове. Учените сочат три дати: 1955–1913 пр.н.е., 1792–1714, както и 1728–1686. Съществуват основания да се смята, че родът на Тара е почитал бога на Луната. Израз на това е традицията, отразена в 24 глава на книгата на Исус Навин (стих 2): „Вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката (Ефрат) и служеха на други богове.“

От библейския текст узнаваме защо Авраам е напуснал Харан и тръгнал към Ханаан. Причината за това емигриране била преминаването на Авраам в генотеизъм, което според библейския текст е станало още в Ур. Това убеждение било дълбоко вкоренено в израилската традиция и е намерило израз още в книгата Иудит 5, 8–9. Героинята на тая книга Иудит така разказва на асириеца Олоферн за своите прадеди: „… не искаха да служат на боговете на бащите си, които бяха в халдейската земя. Отклониха се от пътя на своите прадеди и почнаха да се кланят на Бога небесни, на Бога, когото те познаха и… който им каза да излязат из мястото на преселението и да отидат в Ханаанската земя.“

Една от легендите, записана върху табличките с клинообразно писмо, намерени в Угарит, разказва за борбата между почитателите на Луната и почитателите на Слънцето, както и за прогонването на почитателите на Луната. Освен това и в Палестина са открити следи от култа на Луната. Учените предполагат, че името на бащата на Авраам, Тара произхожда от общата за всички семитски езици дума, която означава „луна“.

Британският археолог Дейвид Щорм Райе през 1957 г. отишъл в Южна Турция и открил развалините на Харан. Оказало се, че градът на рода на Тара е бил разположен край река Нар Балих, приток на горещ Ефрат, почти на около 500 километра на север от Ур. От разни старовавилонски текстове узнаваме, че Харан е бил център на култа на бога на Луната и че жителите му било известни с религиозния си фанатизъм. Никой обаче не предполагал колко много са били те привързани към своето божество. В резултат на търсенията, които извършил английският археолог в развалините, се оказало, че култът на Луната е преживял и раждането, и падането на римската държава, че християнството се спряло пред неговите порти и дори ислямът е трябвало дълги векове да се примирява със съществуването му. Едва при владичеството на Саладин бил съборен неговият храм, а на мястото му през 1179 г. от н.е. била построена джамия, която в XIII в. от н.е. монголците на свой ред сринали със земята.

Изпод развалините на трите врати на джамията доктор Райс извадил три каменни плочи с издълбан на тях герб на бога на Луната. Плочите били сложени по такъв начин, че когато влизали в джамията, почитателите на Мохамед стъпвали на тях в знак, че древната религия на Харан е унищожена завинаги.

Въз основа на тия данни доктор Райс изтъква хипотезата, че култът на бога на Луната е изтраял в Ханаан чак до XII век от н.е.

Какви заключения можем да извадим оттук? Ако приемем, че Авраам от библейския разказ е съществувал наистина, тогава неговото емигриране ще смятаме за бягство на основателя на новия култ, преследван от фанатичните жители на Харан. Тук се налага аналогията с Мохамед, който е трябвало да бяга от Мека. А ако оспорваме историчността на Авраам, тогава в съгласие с внушенията на табличките от Мари ще трябва да го смятаме за персонификация на всичко онова, което е изпитало едно от еврейските племена през своето скиталчество. Нещо повече, някои библейски текстове ни дават основание да предполагаме, че монотеизмът на патриарха не е бил монотеизъм според днешното разбиране, а култ на племенното божество, което се явява под името Елохим.

Дали поради това ще трябва да отхвърлим хипотезата, че емигрирането от Харан е имало религиозни причини? Мисля, че не. Необходимо е само да заместим личността Авраам с племето и тогава хипотезата; става правдоподобна. Едно от еврейските племена, което е живеело в Харан, могло да попадне в остър конфликт с почитателите на Луната във въпросния град, понеже не е искало, освен своя бог-покровител на племето, да признае и други богове. И тоя конфликт в края на краищата го принудил да търси ново седалище в Ханаан. Ехото от тия събития — както вече споменахме — е оцеляло в легендите и анекдотните народни разкази, които по-късно свещениците са включили в библейския текст.

От сравнителната история на религиите знаем, че боговете са били подложени на същите промени, както и техните почитатели. Под влияние на политическите сътресения и страдания евреите постепенно задълбочавали своята племенна религия, докато най-сетне след завръщането си от вавилонски плен я издигнали до висотата на чист етичен монотеизъм. Йехова става универсален Бог, който съответствува на изискванията на времето и на по-високата цивилизация на еврейския народ. Свещениците-редактори направили в тоя дух корекции в текстовете на стародавните предания и са се мъчили да представят Авраам като изповедник на чист монотеизъм. Както знаем, това не им се е удало напълно, защото и някои откъси от текста може да се открият племенните белези на първобитния еврейски бог.

Археологичните търсения в Палестина дават все по-добри резултати. В последно време са открити развалините на няколко второстепенни по значение градове, споменати в разказа за патриарсите. Така например в съседство с днешното селище Тел-Балат са изкопани развалините на града на цар Хамор, където синовете на Иаков извършили кървавата вендета. Най-старият пласт от разкопките достига до XIX век пр.н.е. Там са намерени остатъци от здрава крепостна стена, от дворец и храм. Както може да се заключи от разказа, цар Хамор не е бил някакъв дребен владетел.

От друга страна, Мамре, където всред дъбове е живеел Авраам, а по-късно Исаак, изобщо не е загинал и е разположен на три километра северно от Хеврон. Арабите наричат това градче Харан Рамед ел-Хадил („свещената височина на приятеля на бога“), т.е. на Авраам. От много отдавна там са били почитани дъбът, кладенецът и олтарът на Авраам. Археологичните търсения открили въпросния кладенец на патриарха, както и основите на олтара, върху които в по-късни векове бил издигнат християнски олтар. Освен това в съседните пещери са намерени остатъци от човешки кости, които свидетелствуват, че Мамре в древно време е било голямо гробище. Над пещерата в Макпелах в съседство с Мамре, където според библейското предание били погребани Авраам, Исаак и Иаков, сега се издига една от най-почитаните джамии на исляма. Днес вече знаем къде се е намирал и градът на Авимелех — Герар. Неговите развалини са открити в Тел Джемлех на 13 километра югоизточно от Газа. През 1927 г. английският археоложки екип е достигнал до пласт от бронзовата епоха. В развалините били намерени много теглилки, което свидетелствува, че по времето на Авраам Герар е бил важен търговски център.

До днес не е могло да се открият местоположенията на Содом и Гомора, при все че през последните години все повече преобладава мнението, че тия градове са съществували наистина. Досегашните резултати от търсенията накратко изглеждат по следния начин:

1. В средата на XIX век англичаните откриха, че от тесния нос Лизан на източния бряг на Мъртво море продължава под водата висок скален праг, който дели езерото на два отделни басейна. В южната част водата е много плитка, а в северната дъното хлътва рязко до дълбочина от четиристотин метра. Затова се предполага, че плитката част някога е представлявала долина и е била потопена поради някакъв геологичен катаклизъм. Библията твърди, че Содом и Гомора са се намирали в Горската долина (евр, Сиддим), „която е сега Солено море“ (Битие 14,3). Неотдавна са открити откъси от „Първобитна история“ на финикийския жрец Санхуниатон, който пише следното: „Долината Сиддим хлътна и стана езеро…“

2. Геологичните изследвания открили следи от резки вулканични катаклизми в долината на Йордан, в подножието на планината Таурус, в Арабската пустиня, в залива Акаба, както и покрай Червеното море. Геолозите дори са успели да установят датата на въпросната стихийна катастрофа. Тя се е случила две хиляди години пр.н.е., следователно по времето на Авраам.

3. В непосредствено съседство с Мъртво море се намират редица хълмове — в по-голямата си част от каменна сол. Някои от тия хълмове поради ерозия са придобили форми, които напомнят човешки фигури. Несъмнено оттам се е родила и легендата за жената на Лот, превърната в солен стълб.

4. Оттук излиза, че в паметта на еврейските поколения се е запазил спомен за някаква стихийна катастрофа, която се е случила в предисторически времена в околностите на Мъртво море. Естествено народът е обградил тази потресна случка с множество легенди и анекдоти, което обаче не значи, че техният корен не е исторически истински.

5. Летците, които летят редовно над Мъртво море, твърдят, че са забелязали очертанията на някакви развалини, и то точно на онова място, където според пресмятанията би трябвало да се намират Содом и Гомора. Водолази също са се мъчили да проучат дъното на езерото. Така например ръководителят на баптистката мисия във Витлеем доктор Ралф Баней е публикувал през 1958 г. съобщение, че достигнал до самото дъно и се натъкнал на остатъци от някакъв вал, но неговото твърдение било посрещнато по-скоро със съмнение.

Защото не е лесно да се слиза в Мъртво море и да се проучват подробностите на дъното му. Водата съдържа 25% сол и е мътна до такава степен, че е мъчно да се забележи каквото и да било на разстояние колкото една ръка. Освен това тя е толкова гъста, че човек може да легне върху нея и да чете книга. Водолазът трябва да вземе със себе си почти четиридесет килограма натоварване, за да може да се спусне на дъното на езерото. Освен това съдържанието на сол предизвиква болезнено възпаление на кожата и подуване на устните. Напоследък за подводна експедиция се подготвя сериозно американско-канадски археоложки екип. Може би той ще успее да разреши тайната на Содом и Гомора.

Тук трябва да се разгледа и въпросът за Дамаск. В Библията не е споменато, че на път за Ханаан Авраам се спрял в тоя град. Когато описвахме този епизод на пътуването, ние не се ръководехме от голословни положения, а се основавахме на сигурни източници и следи, които правят това пребиваване повече от вероятно:

1. За пребиваването на Авраам в Дамаск споменава еврейският историк Йосиф Флавий (37–95 г. от н.е.) в произведението си „Еврейски древности“ и той навярно се позовава на някакви непознати нам източници или предания на народната традиция.

2. Древният, често посещаван път от Харан за Ханаан е водел през Сирия, следователно през Дамаск. Няма причина да смятаме, че Авраам е избрал някакъв друг, по-малко удобен и по-обиколен маршрут.

3. Пребиваването в Дамаск се потвърждава от факта, че в живота на Авраам внезапно се появява фигурата Елиезер от Дамаск. Патриархът му поверява ръководна функция в стопанството си и до раждането на собствения му син Исаак го смята за свой главен наследник съгласно кодекса на Хамураби, който допуска осиновяване в случай на бездетство.

Страната, в която имигрирал Авраам, отначало се е наричала Ханаан или „низинен край“ или — според други учени — „край на пурпурната вълна“, понеже се славела с производството на скъпоценна боя, произвеждана от морските охлюви „мурекс“. Едва Херодот нарича тая земя Палестина. Това название произхожда от библейското название на филистимците „Пелищим“, на народа, който в XIII в. пр.н.е заел южното крайбрежие на Ханаан.

Палестина може да се раздели на три главни части: на низинен пояс покрай Средиземно море, на плато, което се простира на запад от р. Йордан и се нарича Предйордания, както и на скалиста зона от източната страна на реката, или Трансйордания. Почвата на южния участък на средиземноморското крайбрежие била необикновено плодородна и напоявана от малки рекички. Долината Сарон, която се намира в тази околност, била наричана „райска градина“. Плодородно било на много места и платото от западната страна на Йордан. Благодарение на горещия климат там зреели дори фурми. Особено Галилея се е славела с плодородието си и била гъсто населена още от най-старо време. Там са изкопани развалините на много стародавни градове, споменати в Библията. Също така и на изток от Йордан са се намирали малки райони, където се е работело земеделие.

Общо взето обаче, Ханаан била страна на скотовъдството. Платата, планинските склонове и сухите степи доставяли паша на добитъка, при все че от време на време разочаровали поради периодични суши. В долината на Йордан земята била подходяща за обработка само около Генисаретското езеро, а в останалите части имало буйна растителност, в която живеели дори хищници.

Примитивният начин на обработката на земята без използуване на торове, бързото изтощаване на почвата и сушите били причина гладът да бъде често явление в Палестина.

Египтяните свикнали да виждат чергарските пастирски племена да се явяват на границата им и да молят за убежище. Те знаели, че към това ги тласка гладът и че те са мирни хора, които нямат враждебни намерения. Затова без трудности ги пускали в своите слабо заселени по онова време области в делтата на Нил. Естествено, за тая услуга искали от тях данък. Стенописът в една от египетските гробници представя покъртителни фигури на номади, изгладнели до кожа и кости. Фреска в гробницата в Бенихасан представя по реалистичен начин семитски пастири, които преговарят на границата с египетски чиновници.

Египетската гранична стена, издигната за защита от нападенията на войнствените пустинни племена, съществувала още преди две хиляди години пр.н.е., следователно по времето на Авраам. Узнаваме това от авантюристичните приключения, които е записал египетският сановник Синухе, който се заплел в някакви дворцови интриги и трябвало да бяга в чужбина. Той разказва, че преминал „княжеската стена“ под прикритието на нощта и се отправил за северен Ханаан. Там намерил гостоприемство у началника на племе, точно такъв, каквито са били Авраам, Исаак и Иаков. В разказа си той говори нашироко за плодородието на страната, което би потвърдило свидетелството на Библията, която определя Ханаан като страна, в която „тече мляко и мед“. Ясно е, че тази похвала могла да се отнася само за ония части, където имало земеделие и градинарство. Синухе пише между другото: „Това беше хубава земя. Там растяха смокини и грозде в голямо изобилие, а вино имахме повече от водата. Не ни липсваше никога и мед, и олио. Дърветата се огъваха от най-различни плодове. Там отглеждаха също пшеница и ечемик. Добитъкът беше безброй. Всеки ден ядях хляб, вино, варено месо и печени птици. Освен това ядях дивеч, понеже те устройваха за мене ловове, а аз самият също ходех често на лов с кучета.“

Описанието на еврейските облекла в нашия разказ дължим също на археологичните открития в Египет. В гробницата на египетски сановник в Бени Хасан, произхождаща от XVIII в. пр.н.е, има стенопис, който представя племе на семитски чергари от Палестина, състоящо се от брадати мъже, от жени и деца. Никои мъже носят къси поли на цветни ивици, а жените, както и други мъже са покрити с дълги живописни наметала. Оръжието на чергарите се състои от копия, лъкове и прашки. Един от номадите свири на малка лира, което свидетелствува, че още тогава семитите са били много музикални. Преобладават зелените, червените и сините цветове.

Впрочем на някои места Библията потвърждава, че евреите обичали багрите. В книгата Изход 25, 2–5 Бог поръчва на Мойсей да събере от хората си данък за жертвоприношения, а именно: „… злато, сребро и мед, вълна синя, пурпурна и червена, визон и козина, овнешки червени кожи, кожи сини…“ Във втората книга на царствата, 1, 24 Давид зове: „Дъщери израилски! Плачете за Саул, който ви обличаше в багреница с украшения и кичеше със златни накити дрехите ви.“