Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Зенон Косидовски

Библейски сказания

 

Полска

 

Преводач: Димитър Икономов

Редактор на издателството: Мария Бойкикева

Художник: Румен Ракшиев

Художествен редактор: Светлозар Писаров

Технически редактор: Венета Кирилова

Коректор: Евгения Веселинова

 

Дадена за набор на 20.III.1981 г.

Подписана за печат на 20.VII.1981 г.

Излязла от печат на 29.VII.1981 г.

Печатни коли 28,25. Издателски коли 28,25.

Усл. изд. коли 35,32. Издателски №24697

Лит. група II-2. Формат 15/60/90.

КОД 02/9531222511/0442-4-81.

 

Цена 4,91 лв.

 

Издателство „Наука и изкуство“ — София

Печатница „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

Мойсей

Ангария

Потомците на Иаков живели в областта Госен, почти четири столетия. Там им вървяло много добре, затова те се размножавали бързо. На трона на Египет обаче се качил нов фараон, който не знаел нищо за заслугите на Йосиф и се разтревожил от размножаването на еврейските овчари. По негово разбиране те били азиатци, опасни за държавата чужденци, и затова заповядал на своите чиновници: „Ето, родът на синовете Израилеви е многоброен и по-силен от нас; да измъдруваме нещо против тях, за да не се размножават; инак, кога се случи война, ще се съединят и те с нашите неприятели, ще се въоръжат против нас и ще излязат из нашата земя.“ По онова време фараонът издигнал в делтата на Нил два нови града: своята столица Рамзес, както и града на хранителните и военните складове Питом. Беззащитните евреи представлявали удобен източник на евтина работна сила, затова един ден били откарани масово на мястото на строежа, където трябвало да месят глина и да правят тухли. Така те работели ден след ден от зори до тъмна нощ при ужасния пек на слънцето, подканяни от надзирателите с тояги. Фараонът обаче се излъгал в очакванията си. Евреите били свикнали с тежката съдба, която не им е скъпяло през вековете бурното колело на живота, и въпреки преследванията продължавали да се размножават. Тогава разсърденият владетел повикал двете единствени израилски акушерки и им заповядал строго при раждане да убиват всички новородени от мъжки пол. Жениците изслушали покорно заповедта, но когато се върнали в Госен, дори не мислели да се опозоряват с детеубийство. Фараонът бързо узнал за дръзкото непослушание на акушерките и заповядал да му бъдат доведени, за да ги подведе под отговорност. Храбрите израилки, разпитвани сурово, се оправдали извънредно остроумно, като твърдели, че жените просто престанали да се ползуват от техните услуги. „Еврейските жени не са като египетските — оправдавали се те, — те са здрави и преди още да отиде бабата при тях, раждат.“ Фараонът, ще не ще, трябвало да пусне акушерките на свобода. Израилският народ посрещнал смелите жени като героини и от благодарност им издигнал хубави къщи. Владетелят обаче не се отказал от жестоките си планове. Този път дал заповед на своите хора да вземат от майките новородените момчета и да ги хвърлят в Нил. Областта Госен се изпълнила с плач и проклятия; изглеждало, че за потомците на Иаков настанал страшният съд.

Чудесното спасение

Двама съпрузи от Левиевото коляно имали две деца: Аарон и Мариам. През време на най-жестоките преследвания им се родило трето дете. За нещастие то било момче, предварително осъдено на смърт във водите на Нил. Майката изпаднала в страшно отчаяние и като се излагала на строго наказание, решила да го скрие от египетските убийци. Три месеца го кърмила в най-тъмните кътчета на къщата си и навярно би успяла да осъществи докрай плановете си, ако бебето не се развивало прекалено добре. То ритало енергично с крачка, плачело или бъбрело толкова високо, че се чувало далеко извън къщи. Всеки момент можел да го открие някой от служителите на фараона, които обикаляли из селата, и тогава горко на цялото семейство! На едно място на реката всеки ден се къпела дъщерята на фараона, известна с милостивото си сърце към гнетените евреи. Поради това на майката на детето хрумнала много интересна мисъл: тя го сложила в кошница, намазана със смола, която оставила всред тръстиките, където принцесата могла да я намери твърде лесно. Едновременно поръчала на Мариам да бди отдалеко над братчето си и да се намеси, ако стане нужда. Станало така, както очаквала майката. След като се изкъпала, фараоновата дъщеря, придружена от придворните си дами, тръгнала да се разхожда покрай брега. Внезапно тя чула плач на дете и наредила на прислужничките си да претърсят тръстиките. Какво било нейното учудване, когато сложили пред краката й кошницата с разплакания младенец. Тя се навела нежно над захвърленото дете и се опитала да го умири с милувки. Веднага се досетила, че е намерила еврейско дете, а понеже скрито укорявала безчовечната наредба на баща си, решила да го вземе под свои грижи. Мариам наблюдавала отдалече цялата тая сцена и в даден момент се приближила до принцесата и й предложила да й доведе кърмачка за намереното дете. Като получила съгласие, затекла се радостно към къщи за собствената си майка. Така по околен път бебето се върнало безопасно в прегръдките на родителката си. Сега вече не го заплашвала смърт в бездните на Нил, защото никой от египетските убийци не би се осмелил да се противопоставя на желанието на фараоновата дъщеря. След няколко години, когато момчето вече по-отрасло, майката го завела в двореца, а принцесата осиновила малкото еврейче и му дала името Мойсей. От тоя момент Мойсей се възпитавал в двореца, сякаш по рождение принадлежал към царския род. Той парадирал със скъпи дрехи от фин лен и ходел да учи в храма, където жреците го посвещавали в знанията си. Разполагал с прислуга, обикалял по града с колесница, в която били впрегнати огнени жребци, и живеел в стаи, изпълнени с лукс и изобилие. Изглеждало, че ще бъде асимилиран и ще стане египтянин. Но майка му се погрижила той да не се откаже от израилския си произход. Скрито от принцесата го учела еврейски език и историята на прадедите му, а накрай му издала по какъв начин е избягнал смъртта във водите на Нил. Мойсей наистина узнал кой е в същност, но не му било лесно да се прости с удобния живот на египетски аристократ. Образованието, дворцовите приятели, великолепната египетска култура — всичко това го свързвало със средата, към която бил привикнал от малък. Какво общо би могъл да има тоя просветен и изискан човек с израилските бедняци, които живеят в нищета и гнет? И при все че навремени сърцето му се свивало при вида на сънародниците си, подложени на тежка ангария, нямал достатъчно сили, за да се откаже от привилегиите и блясъка на дворцовия живот. Цели четиридесет години се ползувал от всичките удоволствия на осиновен син на принцесата, дори получил достойнството на египетски жрец. Плавал по Нил в дворцова лодка, забавляван от музиканти и шутове, а когато се връщал в двореца си, красиви танцьорки правели времето му приятно с танците си при акомпанимента на арфи и флейти. Новата столица Рамзес била прекрасна. Построена по типа на древната Тива, тя имала широки улици, великолепни дворци, обществени сгради и многобройни храмове, посветени на египетските богове. В края на града се издигали складове, пълни с ечемик и пшеница, а в речното пристанище непрекъснато пристигали кораби и лодки, които докарвали стоки. Лагуните наоколо изобилствували с птици и риба, а веднага отвъд портите се простирали старателно обработени градини с лук, както и буйни овощни градини, които се огъвали под тежестта на нарове, ябълки, смокини и маслини. И така Мойсей водел безгрижен и пълен с удоволствия живот. Той обаче не бил лекомислен безделник. Прилежно четял папирусите, които съдържали цялата мъдрост на Египет. Вечер, когато ставало хладно и месецът изгреел на небето, разхождал се из дворцовата градина, заобиколен от жреци, и водел с тях дълги разговори за боговете, фараоните и крайното предназначение на човека. Едва в късна нощ, когато не могъл да заспи, в него се обаждало дълбоко скритото раздвоение. Тогава пред очите му се изправяли неговите сънародници, той виждал как те страдат, как проклинат съдбата си, чувал свистенето на камшиците, с които ги подканяли към робския труд, чувал техните оплаквания и плачове, и молби за спасение. Насън се явявала майка му, изпълнена с майчина нежност, а все пак тъжна и сякаш поразочарована. След такива нощи той не могъл да се справи с измъчващото го безпокойство. Чувствувал, че се е провинил в нещо и че всичко, което е вършил дотогава през живота си, е било празно и лишено от смисъл. Тогава се измъквал от двореца като престъпник и изтичвал извън града, та отдалеко да наблюдава как лъсналите от пот полуголи тела на евреите се навеждат над глината и дървените форми за тухли. По тоя начин в същност водел двоен живот: денем бил студен египетски аристократ, а нощем буден син, който в терзание слепешком търсел пътя за връщане при своя народ. Веднъж забелязал как един от египетските надзиратели изтезавал безмилостно някакъв евреин, който работел при правене на тухлите. В пристъп на буйно възмущение пронизал мъчителя с меч и понеже не видял наблизо други египтяни, заровил трупа в пясъка, за да скрие убийството от фараона. Свидетели на случката били обаче някои негови сънародници. За съжаление те не умеели да си държат езика. Още същия ден из цялата област Госен започнали да си шепнат на ухо за убийството. Повечето хвалели Мойсей за смелата постъпка, но имало и такива, които навярно от завист говорели за него хапливо. Мойсей не си давал сметка, че слухът се е разнесъл по такъв застрашително бърз начин. На другия ден след убийството бил свидетел на сбиване между двама евреи. Той веднага разделил настървените противници и се скарал на по-силния: „Защо биеш ближния си?“ На това озлобеният противник отвърнал предизвикателно: „Кой те постави началник и съдия над нас? Да не мислиш да ме убиеш, както уби вчера египтянина?“ Мойсей се уплашил не на шега. Щом вече всички знаели за убийството, лесно могъл да узнае за него и фараонът чрез своите шпиони. И наистина Мойсей бил незабавно уведомен от приятелски настроени към него хора, че е изпратена дворцова стража, за да го задържи. Почти в последния момент той се измъкнал от града така, както бил, под прикритието на нощта прекрачил граничната стена и тръгнал пеш на изток, където пустинята му давала безопасно убежище срещу преследвачите.

Четиридесет години в изгнание

От източната страна на Акабския залив се простирала страната на мадиамците, потомци на един от шестте синове на Авраам и на втората му жена Хетура. Понеже те били негови роднини, Мойсей решил да ги помоли за гостоприемство. Пътят възлизал на около четиристотин и петдесет километра и водел предимно през пустинно-степни области. Затова, когато пристигнал при мадиамците, бил безкрайно уморен от далечното пътуване. Дворцовото му облекло, мръсно и напоено с пот, вече нямало нищо от по-раншния си блясък и приличало по-скоро на дрипите на скитниците, които обикаляли страните на Изток и търсели милостиня. Мойсей седнал близо до градския кладенец и наблюдавал с любопитство как седем момичета поили овце и кози. По едно време пристигнали група овчари, изблъскали брутално момичетата и заели мястото за водопоя, без да си чакат реда. Възмутен от тази постъпка, Мойсей скочил на крака и въпреки умората си приел такъв заплашителен изглед, че хайтите се оттеглили посрамени. После помогнал на момичетата да напоят животните и се върнал на мястото си. Оказало се, че пастирките били дъщери на влиятелния свещеник на мадиамците Иотор. Благородният баща поканил Мойсей в къщата си, а когато узнал, че гостът е негов далечен роднина, приел го в семейството си и му дал дъщеря си Сепфора за жена. Мойсей имал от нея двама сина: Гирсам и Елиезер. В стопанството се занимавал с отглеждането на добитъка на тъста си. Внезапната промяна на условията на живот преорала до дъно душата му. Това конте, свикнало с удобствата на египетския живот, сега се намерило в суров и скалист край, над който димели високите върхове на вулкани. Отначало му било трудно да се примири с тази промяна. Когато прекарвал времето си самотно по пасищата, копнеел за своя дворец, за папирусите и разговорите с жреците. Колко болезнено почувствувал нещастната съдба на изгнаник! С течение на времето обаче дълбоките преживелици се отразили положително върху неговия ум. Суровата природа, простият честен пастирски живот, дългите часове, прекарани в самота под голо небе, станали причина той постепенно да почне да се замисля върху смисъла на своя живот. Постепенно някогашните хубави години избледнявали в спомените му, а вместо това все по-често си давал сметка, че е евреин, че негов прадядо е бил Леви, син на Накова и правнук на Авраам. Мадиамците се гордеели, че произхождат по права линия от Авраам. Те му разказвали безброй легенди и анекдоти за този велик патриарх, погребан в Ханаан. Говорели му също за Бога, когото почитали неговите прадеди. И тогава той оставал с впечатление, че след дълго скиталчество най-сетне се е върнал в родния дом. Когато заставал на някой хълм и се оглеждал по света, на запад виждал пустинята. Зад нея се простирал Египет, страната на робството. А вместо това на изток, някъде зад планините, се криел Ханаан, родината на неговите прадеди. Обетованата земя, земята на мира и благоденствието. В такива моменти в него зреело велико решение: решавал да освободи братята си от египетското робство и да ги отведе в родния Ханаан, земята, която се къпела в мед и мляко. Тия борби със собствената съвест продължавали почти четиридесет години всред раздвоения, съмнения и пречупвания. Имало дълги прекъсвания, когато връх вземала съблазънта за пастирски живот и когато той бивал напълно погълнат от обикновените всекидневни въпроси. Тогава сподавял в себе си всякакви скрупули и угризения на съвестта. Ами че той бил на осемдесет години и му се струвало, че е вече късно да поема върху плещите си такава опасна мисия, че е по-добре да умре спокойно в страната на мадиамците, която му станала второ отечество. Но новата идея кълняла в него въпреки волята му, докато полъхът й станал толкова силен, че му било трудно да му се противопостави. През последната година от пребиваването си всред мадиамците той изпаднал в религиозен екстаз, имал пророчески сънища и видения. Един ден пасял овце в подножието на планината Хорив, свещена планина, защото по убеждението на мадиамците в облаците на нейния връх живеел Богът на техните бащи, Богът на Авраам, Исаак и Иаков. Като се оглеждал наоколо, Мойсей видял странно явление: някакъв храст пламнал с ярък пламък и не изгарял. Внезапно през тоя запален храст гласът на Бога го призовал да тръгне веднага към Египет и да освободи от робство синовете на Израил. С чувство на силен страх Мойсей закрил лицето си с ръце, но все пак намерил смелост, за да признае своите съмнения: „Ето аз ще отида при синовете Израилеви — отвърнал той покорно — и ще им кажа: Бог на вашите отци ме изпрати при вас. А те ще ме попитат: как му е името? Какво да им кажа?“ В отговор Бог за пръв път му се открил под името Йехова. Това откриване било нещо тържествено, но то не разпръснало страховете на Мойсей. Как ще иска послушание от синовете на Израил — оплаквал се той, — щом ще отиде при тях без никакви доказателства за своята мисия, а само с името на Йехова в уста? Тогава Бог го въоръжил срещу недоверчивите със силата на чудотворец, така че от тоя момент той могъл, щом поиска, да променя тоягата в змия, да лекува проказата и водата да превръща в кръв. Макар и надарен със силата да прави чудеса, Мойсей се помъчил да се освободи от наложената му мисия, като се оправдавал с това, че заеква и поради тази причина няма да може да убеди сънародниците си. Йехова отначало се възмутил от това ново извъртане, но накрай го успокоил, като му казал, че ще му даде в помощ по-големия му брат Аарон, който се отличавал с красноречие и щял да говори от негово име. При това положение на Мойсей не останало нищо, освен да се приготви за път. Сбогувал се с тъста си, настанил жена си и децата си на осли и с тежко сърце тръгнал към Египет. По пътя му се случило нещо, което го потресло. В една от крайпътните странноприемници Йехова неочаквано поискал да го убие, защото не бил обрязан. Едва Сепфора успяла да умилостиви разсърдения Бог, като обрязала синовете си. В Египет Аарон излязъл да посрещне Мойсей. Двамата братя свикали на събрание синовете на Израил и с общи сили успели да ги убедят, че по волята на Йехова трябва да напуснат областта Госен. За решението на събранието подействували не толкова чудесата, които вършел Мойсей като доказателство за своята мисия, и не толкова красноречието на Аарон, колкото засилващото се от ден на ден преследване, което заплашвало тяхното съществуване.

Излизането от Египет

От паметния ден на убийството, което извършил Мойсей в пристъп на гняв, били изминали четиридесет години. В Египет царувал друг фараон, в двора му служело ново поколение чиновници. Престъплението се било изтрило от паметта на хората и нищо вече не заплашвало някогашния изгнаник. Кой впрочем би познал в тоя брадат азиатец, облечен с груб дълъг плащ и с овчарска гега в ръка, оня елегантен египтянин и осиновен син на принцесата, за когото някога се говорело толкова много! Четиридесетте години го състарили до неузнаваемост, преорали с бразди изпеченото му от слънцето лице. Ами че той бил вече осемдесетгодишен старец, със силно прошарени брада и коса. Мойсей и Аарон се явили пред фараона с молба да позволи на евреите да отидат за три дни в пустинята, където искали да почетат Йехова с жертвоприношение и молитви. Естествено това било хитрост, защото те нямали намерение да се върнат вече под игото на египтяните. Но фараонът отхвърлил с възмущение молбата им, а за наказание увеличил ангарийните тежести на евреите, като им заповядал не само да изработват досегашната норма от тухли, но дори да доставят слама, за да бъдат те по-здрави. Това изисквало допълнителна работа, понеже сламата в Египет не била много и трябвало да я търсят по цялата страна. Който обаче поради тази причина не успявал да изработи наложеното му количество тухли, излагал се на тоягите на строгите египетски палачи. Огорчени от тоя обрат на работите, евреите укорявали Мойсей, че неговото застъпничество пред фараона им донесло повече вреда, отколкото полза. За него това бил извънредно болезнен момент, момент на усъмняване. Струвало му се, че Йехова не си удържал думата и хвърлил еврейския народ в още по-голямо страдание. Мойсей отишъл втори път при фараона с твърдо решение тоя път да разтърси неговата съвест, като си послужи с магия. Застанал пред неговия трон, той хвърлил тоягата си, а тя веднага се превърнала в пълзяща змия. Но фараонът погледнал със снизходителна усмивка брадатия магьосник и поръчал да доведат жреците му, които извършили същия фокус. Не му направило особено впечатление дори това, че змията на Мойсей изяла змиите на египетските жреци. От този момент пламнала упорита борба срещу тъпото упорство на владетеля. Мойсей довел върху Египет последователно десет бедствия: най-напред водата на Нил се превърнала в кръв, после по застрашителен начин се размножили жабите, комарите и мухите. Добитъкът почнал да гине от някаква епидемия, човешките тела се покривали с гнойни циреи, град унищожил реколтата, върху страната връхлетял облак от скакалци, а накрай настанал такъв мрак, че хората ходели пипнешком. След всяко бедствие фараонът изпадал в ужас и се съгласявал да освободи евреите, но скоро оттеглял обещанието си, при все че поданиците му се молели с висок глас да не ги излага на нови нещастия със своето неустояване на думата. Доведен до крайност, Мойсей най-сетне решил да сломи волята на фараона с десетото, най-пагубно бедствие. Преди това обаче предупредил евреите да бъдат готови. Поръчал преди всичко всяко семейство да убие едногодишно агне и да означи с кръвта му вратата на своя дом. На вечерята трябвало да изядат опеченото агнешко месо заедно с безквасен хляб и горчиви треви, а на масата поръчал да седнат облечени за път, та всеки миг да са в състояние да напуснат Египет. Настанала нощ, тогава Йехова тръгнал от къща на къща и там, където не виждал кървав знак, убивал първородните деца, без да пощади нито сина на фараона, нито сина на робинята. Дори първородните животни падали мъртви. В страната се надигнали стонове и плач, смъртта не пощадила нито един египетски дом. Едва сега фараонът разбрал страшната мощ на Мойсей и му позволил да изведе израилския народ от робството. Като ответ за преследванията и ангарията евреите ограбили египетските къщи, възползувани от бъркотията, която зацарила в страната поради нещастията. По тоя начин те станали собственици на съдове от злато и сребро, на дрехи и разни други ценни неща и преди всичко на оръжие, което могло да им дотрябва в борбата с пустинните племена. Мойсей увековечил събитието с установяването на празника Пасха, което означава „свещено отминаване“, понеже Йехова отминал къщите на израилските хора и наказвал египтяните със смъртта на първородните им синове.

Преминаването през Червеното море

Засвирили сребърни тръби и колоната израилтяни напуснала областта Госен, за да тръгне на изток към пустинята. Тя се състояла от шестстотин хиляди въоръжени мъже, без да се смятат жените, децата и прислугата. Начело вървяла група с дървен ковчег, в който се намирала балсамираната мумия на Йосиф, а походът завършвал с неизброими стада от овце, кози и товарни осли. В пустинята изселниците разбрали за своя радост, че ги предвожда Йехова, защото денем пред тях се движел стълб от дим, а нощем огнена колона, която стигала до самото небе. Отначало Мойсей вървял по стария път на керваните покрай брега на Средиземно море, после завил на юг към пустинната област Етам, понеже се страхувал, че крайморските крепости на тамошното население няма да го пуснат без бой в Ханаан. В Етам заповядал първия по-дълъг престой, а после отново се отправил на север и опънал шатри в Пихахирот. Това било местност, която се простирала между Мигдол и морето, недалеко от град Ваал-Цефон, известен с храма на ханаанския бог Ваал. В това време фараонът, унизен и разярен, се хвърлил да преследва изселниците начело на шестстотин военни колесници. В какъв ужас изпаднали израилтяните, когато от праха се показал облакът на страшните египетски бойци! Те гледали като омагьосани приближаващата се заплаха да бъдат унищожени, кършели ръце в отчаяние и се вайкали, че така лекомислено се съгласили да напуснат Госен, където било по-добре да живеят в робство, отколкото да гинат сега от ръцете на египетските войници. Мойсей ги успокоявал и уверявал, че Йехова няма да напусне народа си в нещастието. И наистина с настъпването на мрака пътят на египтяните бил преграден от огромна, просто непреодолима стена от дим и огън, която останала до самото разсъмване. Мойсей застанал на брега на морето при утринното сияние и с вдигане на ръката заповядал на вълните да се разстъпят. Веднага между двете образували се стени се създал сух проход, по който израилтяните тръгнали към другия бряг. Фараонът забелязал какво става и разгорещен полетял подир тях начело на цялата си конница. В момента, когато се намирал насред морето, Мойсей вдигнал още веднъж десницата си и при тоя знак водните стени се сринали върху преследвачите и ги повлекли в глъбините на разбеснялата се стихия. След няколко часа вълните изхвърлили на брега труповете на хората и конете, както и разтрошените колесници — жалки останки от гордата египетска конница. В израилския лагер владеела неописуема радост. Мойсей и целият народ запели благодарствена песен за слава на Йехова, а жените начело с пророчица Мариам започнали да танцуват танц, пълен с триумфален възторг, като биели такт на звучни тимпани.

Пътуване през пустинята

След това израилтяните се насочили към пустинята Сур. Пътят им минавал през безводни места и в продължение на три дни нямали нито капка вода за пиене, а когато най-сетне се довлекли до Маре, тамошната вода се оказала горчива. Това било неизразимо болезнен удар за уморените и жадни пътници и в лагера отново почнало да се шири недоволство и отчаяние. „Какво ще пием?“ — мърморели хората. Но Мойсей се справил бързо със злото. Той хвърлил в кладенеца някакви клонки, събрани наоколо, и за радостно изумление на израилтяните водата станала сладка и годна за пиене. След това подкрепените пътници тръгнали за Елим, райски оазис, прочут със седемдесетте палми, които растели там, и дванадесетте извора с кристална вода. Трябвало обаче да продължат пътя си. Точно шест седмици след напускането на египетската граница колоната спряла на лагер в пустинята Син, между Елим и Синай. Пребиваването там било необикновено тежко. Слънцето пекло безмилостно, а на всичко отгоре се свършили и запасите от храна и вода. „Дай ни вода — викали, — за да пием!“, а Мойсей отговарял: „Защо се карате с мен, защо изкушавате Господа?“ За мъжете, жените и децата, непривикнали още на суровия пустинен живот, гладът и жаждата ставали истинска мъка. Както обикновено, цялата вина за нещастието била приписвана на лекомислието на Мойсей и Аарон. Шатрите на двамата вождове били обсаждани от възбудени тълпи, които оплаквали съдбата си с укори, в които имало и отчаяние, и гневно обвинение: „О, да бяхме умрели от Ръката Господня в египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защото вие ни доведохте в тая пустиня, за да уморите от глад цялото това множество.“ Тия думи дали възможност на Мойсей да разбере колко дълбоко е била още внедрена в израилтяните робската душа, щом поставяли над свободата лекия хляб и тенджерата с месо. Той страдал от това с цялото си сърце, но уверявал, че Йехова сигурно няма да изостави своите почитатели и ще ги нахрани по-скоро, отколкото те предполагат. И ето че надвечер обещанието се изпълнило. От изток долетели безбройни орляци от пъдпъдъци и в даден момент накацали по земята. Изнемощели от далечния полет, те пляскали безпомощно с криле и били улавяни лесно с голи ръце. В лагера започнало трескаво суетене, пламнали огньове и скоро се разнесла вкусна миризма на печени на шиш птици. Нахранените израилтяни си легнали да спят, като възхвалявали до небесата чудотворната сила на Мойсей. На разсъмване, щом ги събудили сребърните тръби, те започнали да търкат очи от изумление. Защото цялата степ докъдето стигал поглед била покрита с бели като сняг топчици, които приличали на град. Тогава те се затекли, за да видят отблизо това явление. От шатрата си; излязъл Мойсей и с тържествуваща усмивка заявил, че това е манна, изпратена от Йехова, за да им замести хляба. Хората се въздържали да опитат странните топчици, но когато се убедили, че по вкус напомнят сякаш хляб с мед, с възклицания дали израз на приятната си изненада и се хвърлили разпалено да ги събират. Скоро се оказало, че дневно могат да съберат толкова, колкото е необходимо, за да задоволят глада си. От тоя ден през четиридесетте години скиталчество през пустинята манната представлявала техният насъщен хляб. Следващият им престой настъпил в Рефидим. Там нямало нито един кладенец и израилският народ отново страдал от липса на вода. В лагера закипяло от протести и бунтовнически заканвания. Тогава Мойсей се отправил към планината Хорив, която се издигала към небето недалече от лагера. Той застанал в подножието й и пред очите на унилия народ ударил с тояга в стръмната скала. И ето че в същия миг от една цепнатина бликнала струя прясна планинска вода. Отначало израилтяните онемели от възторг поради това чудо, скоро обаче полудели от радост и като благославяли Мойсей, блъскали се един през друг, за да пълнят кани и други съдини, които имали под ръка. Но едва успели да утолят жаждата си и да напоят животните, и с ужас чули приближаващи се бойни възгласи. За пръв път им предстояло да се сблъскат в бой с войнствените племена на пустинята. Това били амаликитци, които искали да препречат пътя на непознатите натрапници и да се обогатят с плячка. Те обаче се излъгали много, ако са разчитали на лесна победа. Мойсей поверил командуването на войските си на Исус[1], който се оказал способен и смел вожд. Бързо и умело повел той своите отреди в бой с нападателите и скоро пламнало ожесточено сражение. Мойсей, придружен от Аарон и Ор, застанал на една височина, за да следи хода на битката, която се водила от сутринта до здрача с променливо щастие. Защото, когато Мойсей вдигнал ръка, побеждавали израилтяните, а когато я спускал, връх вземали амаликитците. Така вървяло цели часове, докато най-после ръцете му изтръпнали и се отпуснали безсилни. За да се предотврати поражението, Аарон и Ор настанили Мойсей на един камък и от двете страни крепели ръцете му. Така надвечер Исус разгромил нападателите и ги принудил да се оттеглят. На местосражението бил издигнат олтар за благодарствено жертвоприношение, а Йехова поръчал на Мойсей да впише тази победа в книгите, за да се помни вечно: „Запиши това за спомен в книгата и внуши на Исус, че аз съвсем ще излича спомена за амаликитци от поднебесието.“ За голямата победа скоро научил Иотор, свещеник на мадиамците и тъст на Мойсей. Той незабавно пристигнал в израилския лагер, като довел при зет си жена му и двамата му сина, Гирсам и Елиезер. Защото Мойсей, преди да се разправи с фараона и да изведе народа си от Египет, изпратил най-близките си обратно в Мадиам. На другия ден той съдил пред шатрата си. Седял от сутринта до вечерта, разпитвал свидетели и издавал присъди дори по най-незначителни въпроси. Иотор го наблюдавал с нарастващо удивление как се труди през целия ден и си хаби времето да разрешава разни дребни спорове. В това отношение Иотор бил много по-опитен мъж и затова открито казал на зет си какво мисли по това: „Какво правиш ти с народа? Защо само ти седиш, а цял народ стои пред тебе от сутрин до вечер?… Ти ще измъчиш и себе си, и народа, който е с тебе, защото много тежка е тая работа за тебе: ти самичък не можеш я върши.“ Запитан от Мойсей какво трябва да прави, посъветвал го да раздели израилтяните на групи от по хиляда, сто, петдесет и десет души, а над всяка от тия групи да сложи началници, които едновременно да бъдат съдии и те да решават дребните оплаквания, а само при важни случаи да се обръщат чрез по-висшите инстанции до Мойсей. Съветът на мъдрия мадиамски свещеник бил внедрен в живота и неорганизираните дотогава израилски маси получили началото на бъдещото си обществено устройство.

Танцът около Златния телец

Три месеца след напускането на Египет Мойсей спрял на по-дълга почивка в подножието на планината Синай. Мрачният скален масив с върховете си до небесата имал нещо тайнствено в себе си и будел суеверна боязън всред израилтяните, свикнали с равните простори на делтата. Но затова пък най-близката околност била относително много подходяща за по-дълъг престой. Тук имало достатъчно вода, растели финикови палми и акациеви дървета, които давали дърва за горене и строителен материал. Веднага в лагера затуптял живот, пълен с шетане и глъчка. Новото организационно устройство въвело ред и явно подобрило администрирането. Мъжете се заловили за занаяти, жените готвели, предели, тъчели, а децата лудували между шатрите. Един ден Мойсей излязъл от лагера и се изкачил на самия връх на планината Синай. Там се срещнал с Йехова, който заявил, че има намерение да сключи съюз с израилския народ. Мойсей се върнал в лагера с радостната новина и заповядал всички израилтяни да се облекат с изпрани дрехи и да постят три дни, та да се подготвят достойно за великия момент. Когато минал тридневният подготвителен период, народът се събрал в подножието на Синайската планина. Мойсей съобщил, че не се позволява на никого да се изкачи на свещената планина и с овчарската си гега начертал граница, като предупредил, че който я прекрачи, ще се изложи на смъртно наказание. Мъжете, жените и децата, облечени с празнични дрехи, се наредили покрай определената линия. Но неочаквано се развихрила страхотна буря. Заредили се гръмотевици и светкавици, а планината изчезнала в гъсти облаци от дим. Когато на това отгоре се разнесло високото свирене на някакви тайнствени тръби, хората паднали на земята и в ужас засланяли очите си с ръце. Поради това те не видели, че в това време Мойсей се изкатерил на склона на планината и след миг изчезнал в непроницаемите облаци от дим, които се кълбели около върха. При второто пребиваване на Мойсей на синайските върхове Бог му предал ред закони и богослужебни предписания, които от този момент трябвало да направляват колективния живот на израилтяните. С този ценен дар Мойсей се върнал в долината и в чест на великото събитие наредил на дванадесетте Иаковови колена всяко да си издигне собствен олтар. После минавал от олтар на олтар, принасял в жертва овце, а с кръвта им ръсел верните в знак, че са сключили съюз с Йехова. Мойсей отишъл още веднъж на среща с Йехова, но този път взел със себе си Аарон, Надав и Авиуд и седемдесетте мъже, които представлявали старейшините на израилтяните. Всички тях обаче оставил на склона на половината път, а на самия връх отишъл сам. Там прекарал четиридесет дни и четиридесет нощи. Йехова му връчил два каменни скрижала, на които били издълбани десет заповеди. Освен това му дал подробни указания как да направи ковчега за скрижалите и скинията, в която да бъде сложен ковчегът. Най-сетне му заявил, че дава на Аарон сана първосвещеник заедно с привилегията да запази тоя сан за рода си. В това време оставените по средата на пътя придружители не могли да дочакат Мойсей и се върнали в лагера. Аарон изпаднал в силна тревога и не знаел какво да предприеме, понеже се страхувал, че брат му е станал жертва на злополука. Вярата, в покровителството на Йехова се пречупила в сърцата на израилтяните. Защото все пак той бил Бог, култът към когото им бил втълпяван от неотдавна. Сега, когато изчезнал Мойсей със своята непреодолима разпаленост, те се върнали под покровителството на боговете си от периода, когато пребивавали в Египет. Пред шатрата на Аарон се събрала грамадна тълпа. Хората, уплашени от усамотяването си, искали със силен глас: „Стани и направи ни богове, които да вървят пред нас, понеже не знаем какво стана с тоя човек — с Мойсей, който ни изведе от египетската земя.“ Обзет от съмнения, Аарон нямал сили да се противопостави на бурното искане. В отговор на апела му жените с жертвоготовностна разпаленост давали златните си украшения, та се натрупал толкова благороден метал, че могло да се излее статуя на златен телец. На другия ден поставили фигурата насред стана, а народът, зарадван от връщането на божеството, което почитал от незапомнени времена, принесъл му в жертва животни, а после всички седнали на радостен пир. През целия ден се чували тимпани и свирки; мъже, жени и деца пеели и танцували около идола и изпадали в състояние на религиозен транс. Само левитите не вземали участие в това безумие. Те се държали настрани и с ужас гледали как народът се е отрекъл от Йехова и се е отдал с цялата си душа на идолопоклонство. Когато Мойсей слизал от върха на Синайската планина, още отдалече чул страхотните крясъци. Той ускорил крачка, та възможно най-скоро да се намери в стана. При вида на страшната разпасаност изпаднал в такъв гняв, че разбил в скалата скрижалите със заповедите на Йехова. А златният телец натрошил на парчета и хвърлил в един кладенец, като накарал израилтяните да пият от водата на този кладенец. Разкаяният Аарон наругал безжалостно за отстъпничеството му и като викнал при себе си левитите, заповядал им следното: „Така говори Господ, Бог израилев: турете меча на бедрото си, преминете през стана от врата до врата и назад и всеки да убива брата си, всеки приятеля си, всеки ближния си.“ Левитите се въоръжили с мечове и убили няколко хиляди вероотстъпници.

Съюз с Йехова

След като възстановил реда в стана, Мойсей се отправил отново за върха на Синай, за да измоли от; Йехова опрощение за всичко, което се случило. Тогава той още веднъж чул от устата му обещание, че израилският народ ще получи в притежание Ханаан, страна, която плува в мляко и мед. Изпълнен с благодарност, Мойсей се върнал бързо в стана и заповядал извън границите на последния да се издигне отделна шатра, която щяла да служи за храм. Само на него единствен било позволено да влиза там, а когато стоял при входа с вдигнати ръце, целият народ излизал от шатрите и с боязън гледал как разговаря със самия Йехова. Никой не знаел какво става в душата му. Досега той само бил чувал гласа на Бога, на когото служел вярно. Сега обаче това му било недостатъчно, той желаел да погледне Бога в лицето. Но Йехова му казал решително, че никога няма да покаже лицето си на смъртни. Смилил се обаче над изтерзания Мойсей и като го настанил в цепнатината на една скала, минал покрай него, като закрил лицето си е ръка и за миг му позволил да го погледне отзад. Скоро след това Йехова заповядал на Мойсей да изсече два нови каменни скрижала, на които имал намерение да напише за втори път десетте заповеди. Пророкът се отправил с таблиците на върха на планината и останал там четиридесет дни и четиридесет нощи, без да яде и пие. Тогава Йехова не само повторил десетте заповеди, но му добавил и допълнителна поредица от закони и религиозни предписания, съгласно които израилтяните трябвало да се управляват. Мойсей тръгнал обратно за лагера, но от лицето му се излъчвал такъв блясък на величие, че озарените сънародници трябвало да извръщат очи. Затова той им говорел с покрито лице, а когато във вдъхновението си им говорел от името на Йехова, на верните се струвало, че виждат на главата му рога, знак на светост. Мойсей се заловил енергично да организира институциите и всичко необходимо във връзка с религиозния живот на израилтяните. Той решил преди всичко да построи ковчега на съюза и подвижната скиния. Понеже за строежа им се нуждаел от много злато, сребро и мед, започнал акция за събирането им, която имала пълен успех. Тогава той пристъпил незабавно към осъществяване на плановете си, като поверил всички свързани с тях работи на двама знаменити майстори, Веселиил и Ахолиав. Тия двама майстори, опитни както в дърводелството, така и в обработката на метали, направили ковчега от акациево дърво и го обковали със златна ламарина. Върху капака била сложена златна табличка с надпис, който гласял, че тук се заселил лично Йехова. Два златни херувими от двете страни на ковчега прикривали табличката с широко разперените си криле, сякаш искали да я запазят от непосветени погледи. В ковчега Мойсей сложил скрижалите с десетте заповеди, както и текстовете на другите синайски закони. Скинията издигнали в центъра на четириъгълен площад, обграден с редица от бронзови колони със сребърни капители, покрити с изкусно изработена резба. От напречни пръти висели ленени ковьори, така че площадът бил закрит отвсякъде с висок параван. Вътре се влизало през врата, със завеса пред нея, изтъкана от синя, пурпурна и алена прежда. Скинията майсторите построили от акациеви дъски, покрити също със златна обковка. Дъските обаче не били заковани с гвоздеи за постоянно. В тях имало забити златни пръстени, през които били промушвани летвите. Благодарение на това скинията можела да бъде издигната или разглобена бързо на части в случай на местене от място на място. Външните стени на скинията обаче не блестели със златни плоскости. От дъжда и слънцето я пазели груби тъкани от козя козина, а покривът бил от боядисани в червено овчи кожи. Пред входа за скинията имало олтар, излят от бронз, както и голям меден съд с вода. Само там, на двора, било позволено на народа да се моли, когато първосвещеникът принасял животни в жертва на Йехова. Неговите одежди, подробно установени от Мойсей, били великолепни. Върху панталони от бял лен и виолетова туника той намятал дълга синя вълнена мантия, чиито краища били обшити със златни звънчета и пискюли. Затова всяко негово движение се съпровождало от тихи метални звуци. На гърдите му блестял нагръдник от многоцветна материя, върху който святкали дванадесет скъпоценни камъка, на които били изрязани имената на дванадесетте Иаковови колена. Одеждите ставали още по-богати поради нарамниците, обшити със скъпоценности, и верижната огърлица от тежко злато. Отпред на белия тюрбан била пришита златна табличка с гравиран надпис: „Светиня Господня“. След като извършел ритуалното си измиване, първосвещеникът влизал сам в преддверието на скинията. Стените били покрити с ковьори, върху които израилските жени избродирали загадъчните фигури на херувими. Насред помещението се издигал олтар, излян от злато, с ароматно димящо кадило, масичка със светен хляб, както и бронзов седмосвещник. Зад великолепна пъстроцветна завеса се намирала най-свещената част от скинията, където пребивавал Йехова. Там в тайнствен полумрак се намирал обкованият със злато ковчег на съюза, който съдържал най-ценното съкровище на израилския култ. Привилегия да обслужват скинията и да носят ковчега през време на пътуването имали само левитите. От тяхната среда Мойсей назначавал и съдиите, писарите, учителите, заклинателите на болестите и събирачите на данъци. Покрай корпорацията на свещениците те били обособена обществена група, натоварена с надплеменни задачи. Левитите били най-верните привърженици на Мойсей и му служели вярно през пътуването като лична гвардия.

На път за Кадес

Израилтяните станували в подножието на Синай цяла година. Но какви промени настъпили през това време! Безформената маса от изселници благодарение на Мойсей станала общественост, ръководена от чиновническа йерархия. Нормите на съвместния живот се уреждали от законни предписания, а култът на Йехова получил конкретни форми в лицето на храмове, духовенство и литургийни обреди. Укрепнала и безопасността на похода, защото се създала редовна войска, в която царели ред и дисциплина. Отделните племена се движели в определен ред под собствени знамена и свои вождове. В подножието на Синайската планина следователно се очертали първите контури на бъдещия израилски народ, над племенния партикуларизъм се наложили общите интереси и общите цели. След като извършил това голямо историческо дело, Мойсей се почувствувал достатъчно силен, за да се реши да превземе Ханаан. Но между израилтяните нямало нито един, който да знае пътя към тази обетована земя. А пък било лесно да се заблудят в дивите планински дебри и в безкрайните пустинни области или да попаднат на засада от страна на разбойническите бедуини. Мойсей си давал сметка за тия опасности и затова се оглеждал за водач, който да познава добре местата, през които ще трябва да минат. За тази работа бил извънредно подходящ мадиамецът Ховав, негов шурей и син на свещеник Иотор. Но Ховав не бил готов да се разделя със семейството си и едва след дълги настоявания и пазарлъци, когато Мойсей му обещал значителен дял от бъдещата плячка в Ханаан, той се съгласил да поеме ролята на водач. С настъпването на зората засвирили две сребърни тръби и израилският народ свил шатри и бил готов за тръгване. Дългата колона тръгнала на път при установен ред. Най-напред вървели левитите и носели върху пръти ковчега на съюза, разглобените части на скинията и ритуалните съдове. Подир тях вървели отделните племена под своите знамена, а най-отзад били карани огромни стада овце и товарни осли. Походът бил пазен от определени въоръжени отреди и изпратени напред разузнавателни части. След три дни поход през пустинята при непоносимия пек на слънцето израилтяните отново започнали да мърморят и да се оплакват от Мойсей. Понеже било забранено да колят животни, трябвало да се хранят само с манна, която им била омръзнала много. На всичко отгоре един ден в лагера избухнал пожар и унищожил значителна част ценен багаж. Загубили желание поради усилията, глада и понесените загуби, израилтяните седели угнетени пред шатрите и укорявали Мойсей, че ги увещал да напуснат Египет. Те си спомняли с особена нежност някогашното добро време, като забравяли за робството и преследването: „Спомняме си рибата — казвали си те един на друг, — която ядяхме в Египет даром; спомняме си краставиците и пъпешите, праза и лука и чесъна. Душата ни съхне, очите ни не виждат нищо освен манна.“ Мойсей естествено бил дълбоко засегнат от малодушието на своя народ. Понеже го обзело чувство на безпомощност, свикал съвета на старейшините, за да обмислят какво да предприемат. Но от неприятността го избавило ново чудо, защото върху лагера за втори път паднал неизброим облак от пъдпъдъци. Израилтяните се хвърлили с радостни възгласи да ловят птиците и лакомо се заловили да утоляват глада си. Пъдпъдъците били в такова количество, че дори могло да се суши месо за запас. Недоволниците и подстрекателите обаче били наказани строго, защото се оказало, че птиците са отровни. В лагера избухнали болести и хората умирали като мухи. Скоро цялата околност се покрила с гробове, затова, като напущали това място на страдание и траур, израилтяните го нарекли „Гробове на прищевките“, понеже там били погребани ония, които станали жертва на лакомството си. В Асирот, където бил следващият им престой, се случило нещо значително по-опасно, защото избухнал бунт всред най-близките роднини на Мойсей. Мариам и Аарон укорили брата си, че се оженил за етиопка, т.е. за жена от чужд произход и робиня. Не се знае при какви обстоятелства е станало това; дали първата му жена и дъщеря на свещеник Иотор умряла, или пък етиопката е била наложница. Не това обаче е било важно; възмущение в семейството предизвикал фактът, че пророкът пренебрегнал стародавната еврейска традиция. В основата на тия крамоли обаче се криели по-дълбоки разногласия. Пророчица Мариам и първосвещеник Аарон били недоволни, задето Мойсей поддържал, че Йехова говорел само чрез неговата уста и че само той имал право да управлява от негово име. А пък те стигнали до заключението, че също са призвани за това. Поради туй обикаляли лагера и се оплаквали: „Само на Мойсей ли говори Господ? Не говори ли той и нам?“ Това било явно съперничество за влияние и Мойсей решил да го задуши в зародиша му. Той повикал виновниците в скинията, където Йехова заговорил през облак, укорил ги сурово и ги призовал към послушание. На Аарон простил вината, но Мариам, която била главната инициаторка за бунта, била сполетяна от проказа и Бог я изгонил от лагера. Едва след изтичането на седем дни по молба на Мойсей разгневеният Бог й върнал здравето и й позволил да се завърне в лагера.

Най-сетне израилтяните стигнали южната граница на Ханаан и се разположили на лагер в пустинята Паран съвсем близо до град Кадес. В радостна възбуда те се завтекли веднага на високия хълм, откъдето се откривала широка гледка от граничните области на бъдещото им отечество. От времето на Авраам там били станали големи промени. Долините били покрити с килим от буйна трева, между която цъфтели червени анемонии.

По леките планински склонове се виждали градини с маслинови дръвчета, нарове и финикови палми, а тук-таме дори и старателно обработени лозя. За израилтяните, отегчени от монотонието на пустинния живот, това било гледка, пълна с неизразим чар. Упоени от радост, преселниците се прегръщали един друг и се подканвали взаимно да тръгнат веднага да превземат тая прекрасна страна. Но Мойсей бил твърде предпазлив човек и не се поддал на лекомислената запаленост на сънародниците си. Най-напред било необходимо да се изпратят разузнавачи, които да установят с какъв противник ще се сблъска нашествието. За тая цел той избрал по един човек от всяко племе и ги пратил на разузнаване. „Идете в тая южна страда — поучавал ги той — и се качете на планината, и обгледайте земята каква е, и народът, който живее там, силен ли е или слаб, малоброен ли е или многоброен.“ Разузнавачите изпълнили без трудности поверената им мисия. След изтичането на четиридесет дни те се върнали в лагера и като доказателство за плодородието на Ханаан донесли на пръти тежки гроздове, нарове и сочни смокини. Плодовете събудили неописуем ентусиазъм и израилският народ сега искал настойчиво завоевателният поход да започне веднага. Разпалеността обаче изстинала бързо, когато разузнавачите направили изложение за онова, което видели. По тяхно мнение Ханаан наистина се къпел във всичките мечтани блага, но за превземането му не можело да става и дума, защото границите били отбранявани от мощни крепости с гарнизони от великани. Това било потискаща вест. Недисциплинираните израилски тълпи, които толкова лесно преминавали от една крайност в друга, отново се поддали на отчаянието. „О, да бяхме умрели в египетската земя — оплаквали те съдбата си — или да бяхме измрели в пустинята! И защо Господ ни води в тая земя, за да паднем от нож? Жените ни и децата ни ще станат плячка на враговете; не е ли по-добре да се върнем в Египет?“ С разсъмването укорите и оплакванията се засилвали от минута на минута и накрай предизвикали бурни размирици всред тълпите. Насъбралите се размирници искали отстраняването на Мойсей и избирането на друг вожд, който да поведе народа обратно за Египет. „Да си изберем главатар — викали те — и да се върнем в Египет.“ Йосиф и Халев, участници в разузнаването, се мъчели да се противопоставят на исканията на крескачите и като раздрали дрехите си, уверявали, че с божия помощ е възможно да се завладее Ханаан, че другите членове на разузнавателната експедиция от страх са пресилили при описването мощта на тази страна. Това разгневило хората докрай. Ето че им предлагали да тръгнат на сигурна смърт в страната на великаните, които ги чакат зад мощните стени на крепостите. Заслепени от безумен страх и ярост, хвърлили се върху Йосиф и Халев, за да ги убият с камъни. Смелчагите били спасени само от това, че се скрили в двора на скинията. Тоя път Йехова решил да унищожи целия израилски народ, като му прати мор. Умилостивил се обаче поради молбите на Мойсей и смекчил наказанието. Сега заявил, че който е преминал двайсетгодишна възраст, няма да изпита милостта да види Ханаан. В продължение на четиридесет години щял да скита из пустинята и в пустинята да свърши нещастния си живот. Само ония, които още нямали двадесет години, като поколение, родено вече при суровите условия на чергарския живот, щели да станат собственици на обетованата земя. Наказанието обаче не засягало Йосиф и Халев. За награда поради тяхната непоколебима вяра в покровителството на Йехова ги очаквала честта да поведат израилтяните, за да завоюват Ханаан.

Четиридесет години в пустинята

След като възстановил властта си над своя народ, Мойсей веднага тръгнал на юг и известно време пребивавал край залива Акаба, в страната на мадиамците. По-късно обаче тръгнал да търси места, където израилтяните биха могли да се настанят за постоянно. Най-подходящата околност се оказала околността на град Кадес. Два кладенеца с прясна вода и просторни пасища създавали хубави условия за гледането на добитък, освен това хората, които живеели наоколо, не били настроени войнствено и с готовност завързвали търговски връзки с новите заселници. Между израилските племена обаче нямало съгласие. Животът им бил непрекъснато тровен от постоянна завист и разправии за пасищата. Източник на недоволства, свади и размирици бивали освен това и задълбочаващите се социални противоречия. Дори левитите, най-верните поддръжници на Мойсей, не запазили пълна дисциплинираност. Тях ги възмущавало държането на Аарон и на неговата свещеническа каста, която се обособявала надменно от останалите левити и си присвоявала все повече привилегии и материални облаги. Един ден 250 онеправдани левити организирали заговор под предводителството на Корей. Бунтовниците отишли пред шатрите на Мойсей и Аарон и почнали да питат с гръмлив глас: „Защо се поставяте по-горе от народа господен?“ След като ги изслушал търпеливо, Мойсей отишъл в скинията и паднал по лице пред ковчега на съюза, като се молел за съвет. После излязъл пред бунтовниците и рекъл: „Слушайте, левиеви синове! Малко ли ви е това, гдето Бог израилев ви е отделил от израилското общество и ви е приближил към себе си, за да прислужвате при скинията Господня и да стоите пред народа (господен), служейки за тях? Той приближи тебе и заедно с тебе всичките ти братя, левиеви синове, а вие ламтите още и за свещенство. И тъй ти и цялата ти дружина сте се събрали против Господа. Какво е Аарон, та роптаете против него?“ Мойсей проклел заговорниците и заповядал никой да не се приближава до техните шатри. В даден момент земята се разтворила и погълнала Корей, а огън, който паднал от небето, изгорил останалите виновници. Това било предупреждение в бъдеще никой вече да не смее да въстава срещу свещениците. Строгото наказание обаче не уплашило обикновения народ, напротив, възбудило небивало възмущение. В лагера избухнали опасни размирици, Мойсей и Аарон едва спасили живота си, като се скрили в скинията. Тогава Йехова поразил нападателите с огън, в който загинали 14 700 бунтовници. Въстанието било потушено, но Мойсей държал на това да докаже, че първосвещеникът Аарон е получил достойнството си от ръцете на самия Йехова. Затова поръчал на всички дванадесет колена, а също и на Аарон да донесат в скинията по една овчарска гега. И ето че на другия ден пред очите на верните станало явно чудо: между всички геги само гегата на Аарон се покрила с пъпки, после с цветове и накрай родила бадеми. Тогава народът се огънал пред волята на Йехова и вече не мърморел против привилегиите на Аароновия род. В Кадес починала пророчица Мариам, сестрата на Аарон и Мойсей. Израилският народ още веднъж пострадал от сушата, а когато ожаднял до крайност и започнал да се бунтува, Мойсей отново с удар на тоягата си докарал вода. Почти тридесет и осем години израилските племена водели в Кадес спокоен пастирски живот. Те се пръснали по околните пасища и живеели свой собствен, отделен живот, като поразхлабили връзките на народна сплотеност. Оставени сами на себе си, те се разленивили и станали толкова равнодушни по религиозните въпроси, че престанали да принасят жертви на Йехова и да спазват заповедта за обрязването на момчетата. Тази леност се отразила и върху Мойсей и Аарон. Понеже не се противопоставили на разпуснатостта, Йехова им определил много строго наказание, като постановил, че ще умрат в пустинята и кракът им няма да стъпи в обетованата земя. Непосредствената причина за това строго наказание обаче била липсата на вяра в силата на Йехова, за което дали доказателство, като ударили два пъти с тояга в скалата, за да докарат вода.

В Обетованата земя

Минали четиридесет години, откак напуснали границите на Египет. През това време израсло ново израилско поколение — поколение, отгледано в пустинята, което не познавало удобствата на градския живот. В сблъскванията с пустинните разбойници то се закалило и придобило опит във военния занаят, та Мойсей почувствувал, че най-сетне може да се опита да превземе Ханаан. На изток от Кадес се намирала държавата на едомитите, а нейната територия била пресичана от удобния кервански път, наричан „Царският път“. Чрез пратеници Мойсей помолил едомския цар да пропусне него и народа му през своята страна, като го уверявал тържествено, че ще се движи само по пътя, че няма да засегне обработената земя и лозята, а за вода и паша на добитъка ще плати толкова, колкото царят поиска от него. Но царят, уверен в своята мощ, отговорил отрицателно на пратениците и веднага струпал по границата войска с намерение да спре израилтяните със сила. На Мойсей не му е било до война с могъщия цар, затова решил да заобиколи Едом откъм юг и да тръгне към север покрай неговата източна граница, като по този начин стигне до левия бряг на Йордан, отвъд който се простирал Ханаан. Току пред тръгването заболял Аарон. Мойсей заповядал да занесат агонизиращия му брат на върха на планината Ор. Там му взел дрехата и знаците за първосвещеническо достойнство и ги връчил на Елеазар, третия син на Аарон. Това било първият обред на предаване високия пост от баща на син. Аарон умрял на планината Ор и бил погребан там в присъствието на оплакващия го народ. След погребалните тържества израилтяните се отправили на юг към залива Акаба. Те вървели по дълга скалиста долина, където липсвала вода и храна. Изморените пътници отново губели търпение, оплаквали се от Мойсей и заплашвали, че ще престанат да го слушат. Затова били наказани, като в лагера нахлуло неизброимо множество отровни змии. От техните ухапвания заболели толкова хора, че по-нататъшният поход трябвало да бъде спрян. Мойсей обаче намерил начин да се справи с бедствието: той поръчал да се излее от бронз фигура на змия, която окачил на един стълб в центъра на лагера. Който погледнел този тайнствен символ, веднага оздравявал и можел да продължи пътя. От залива Акаба походът завил на север, заобиколил от юг и изток враждебния Едом и най-сетне стигнал при потока Заред. От другата страна на потока, покрай брега на Мъртвото море, се простирала територията на държавата Моав. Мойсей знаел, че след войната с аморитяните моавците били много отслабени, затова не очаквал съпротива от тяхна страна. И наистина той минал през земята им без никакви пречки и стигнал до реката Арнон. Тя представлявала граница на Аморея, граница, която не била лесна за преминаване, понеже реката текла по дълбока теснина с високи и стръмни скални стени. Освен това аморейският цар Сихон бил храбър воин и решил да попречи на преминаването. Но в две сражения той понесъл страхотно поражение и израилските нашественици, разярени от съпротивата, избили до крак цялото население, без да щадят жените и децата. При граничната река Иаков, която в горното си течение деляла държавата на Сихон от държавата на амонитците, израилтяните очаквало тежковъоръжено сблъскване, защото от другата страна на реката се намирала държавата Васан. Нейният цар се наричал Ог и бил великан, прочут със своята войнственост и физическа сила. Леглото му било направено от желязо и било девет стъпки дълго. Израилтяните не се уплашили от тия сведения, защото току-що нанесли голямо поражение и придобили вяра в силите си. Те лесно преодолели съпротивата на противника, нахлули в неприятелската страна и я превзели с неудържима атака. С покоряването на Васан израилтяните завладели цяла Трансйордания чак до Генисаретското езеро. Получил така удобна изходна база за нападение на Ханаан, Мойсей заповядал концентрация на войските си на моавската равнина при източния бряг на Йордан. Там се намирал плитък брод, който от другата страна бил пазен от кулите и стените на Иерихон.

Чародеят Валаам

Моавският цар Валак, който досега се държал пасивно към нашествениците, се разтревожил за съдбата си, защото след победата си над аморитците и цар Ог израилтяните станали много голяма сила и опасни съседи. Той обаче не се чувствувал достатъчно силен, за да им се противопостави с оръжие, поради което решил да прибегне към магия. В Петор край реката Ефрат живеел славният магьосник и набожен човек Валаам. Царят изпратил до него пратеничество с щедри дарове и го повикал при себе си, за да направи магия на израилтяните и по тоя начин да убие желанието им за борба. Валаам изслушал пратениците и след като прекарал нощта в молитва, заявил, че Богът на израилтяните му забранил да се заеме с такава мисия. Валак обаче не се отчаял. Той изпратил второ, по-великолепно пратеничество и по-скъпоценни дарове, но чародеят не отстъпил и казал направо: „Дори Валак да ми даде цялата си къща, пълна със сребро и злато, няма да мога да отменя думите на Господа, моя бог…“ Все пак през нощта Бог се разколебал и позволил на Валаам да отиде в Моав при условие, че ще постъпва така, както той му заповяда. Славният маг се качил на вярната си ослица и тръгнал на далечно пътуване. В това време Бог започнал да го подозира, че крие лоши намерения по отношение на израилтяните и решил да го спре. По негова заповед на пътя се изправил ангел с изваден меч. Видяла го само ослицата. При вида на светлия ангел животното се спряло и уплашено се отклонило към полето. Валаам не знаел какво се е случило, защото ангелът бил невидим за него. Затова се ядосал и започнал да бие яростно непослушното животно с тояга, за да го принуди да се върне на пътя. Това не дало никакъв резултат. Ослицата тичала като луда напред и се втурнала между два зида, които ограждали лозя. В тесния проход ангелът отново й препречил пътя, а тя забила копита в земята и като се опитала да се върне рязко назад, притиснала крака на господаря си до зида. Валаам завил от болка и я обсипал с още удари. Тогава онеправданата ослица се оплакала със стенещ глас: „Какво ти направих? Защо ме биеш?…“ Валаам някак съвсем не се учудил, че ослицата изведнъж заговорила на човешки език и я наругал, още пълен с обущарски гняв: „Задето се поруга с мене, да имах в ръка нож, сега те бих убил.“ „Не съм ли аз твоята ослица — жалила се тя, — която ти яздиш от начало и до днес? Имала ли съм навик тъй да ти правя?“ Валаам трябвало да признае, че тя винаги му била служила вярно и затова отговорил кратко: „Не.“ В тоя момент той сам изведнъж видял светлата фигура на ангела. Веднага слязъл от гърба на ослицата и се поклонил доземи. Ангелът го погледнал с укор и казал: „Защо би ослицата си ето вече три пъти? Аз излязох да ти попреча, защото пътят ти не е прав пред мене; и ослицата, като ме виждаше, отбиваше се от мене ето вече три пъти; ако да не беше се отбивала от мене, щях да те убия, а нея щях да оставя жива.“ Разкаяният Валаам се оправдавал: „Съгреших, понеже не знаех, че ти стоиш на пътя пред мене; и тъй, ако това ти е неугодно, аз ще се върна.“ „Иди с тия люде — напомнил му ангелът, — само говори това, което аз ще ти казвам.“ В Моав царят приел славния магьосник с отворени обятия и го обсипал с нови дарове. После го завел на хълма, откъдето се виждал израилският лагер. Чародеят се заловил сега за своите чародейски действия. Най-напред построил олтар и принесъл в жертва овца, после пристъпил към произнасяне на свещената клетва, която трябвало да порази израилтяните. Но — о чудо — вместо клетва от устата му неволно излезли думи на благословия. Седем пъти се опитал да изпълни поръченията на царя, построил седем олтара, на които принасял нови жертви, но всеки път Бог го принуждавал да благославя израилтяните. Моавският цар наблюдавал действията му с нарастваща подозрителност, а когато за седми път чул все същата благославяща формула, разсърдил се не на шега и прогонил неустоялия на думата си маг вън от границите на своята държава. Валаам бил силно смутен от цялата случка и в желанието си да поправи злото, нанесено на царя, на тръгване му подхвърлил хитрата мисъл да разврати израилтяните и подкопае тяхната сила с помощта на моавските жени. Царят послушал съвета му. Израилските мъже, отегчени от монотонния лагерен живот и суровите правила на Мойсеевата религия, лесно се поддали на съблазнителките. Моавските жени изразявали култа към своя идол Ваал Фегор по извънредно разпуснат начин. Те въвличали и израилтяните в тая свещена разпуснатост и ги склонявали по този начин към идолопоклонство. Един ден израилтянин от висок род довел в шатрата си моавка, без да обръща внимание на това, че в туй време верните се молели в скинията на Йехова. Тогава Финеес, син на първосвещеник Елеазар, възмутен от развращаващата гледка, убил с нож престъпната двойка. За израилтяните това било сигнал за решителна разправа с грешниците. В сечта, която се развихрила в лагера, паднали двадесет и четири хиляди виновници, които изневерили на Йехова в полза на моавския идол. Моавците също били наказани за ширинето на разврата. Дванадесет хиляди души отбрана израилска войска опустошили страната им с огън и меч и изклали до крак цялото население. В общата сеч загинал и магът Валаам, който по този начин заплатил с живота си за хитрия съвет, който дал на моавския цар. Плячката, придобита в Моав, била огромна. Освен тридесет и две хиляди роби израилтяните взели седемдесет и две хиляди глави добитък и шестдесет и една хиляди товарни осли. Колената на Рувим и Гад, както и половината от Манасиевото коляно си харесали превзетите области на Трансйордания и изразили желание да се настанят там завинаги. Мойсей с готовност им дал тази земя, но при условие преди това да вземат участие в превземането на Ханаан.

Последните дни на Мойсей

Мойсей знаел, че поради присъдата на Йехова няма да изпита щастието да прекрачи границите на Ханаан, че няма да постигне лично главната цел на живота си. Той бил вече на сто и двадесет години и при все че тялото и умът му функционирали нормално, чувствувал, че смъртта му е близка. Преди да умре, трябвало да сложи в ред още много въпроси. Преди всичко той извършил общо преброяване на населението и установил, че израилският народ брои 601 730 души. За свой заместник определил Исус, верен съратник и храбър воин. Мойсей се възползувал от четиридесетгодишния си опит и попълнил правния кодекс с допълнителни закони и религиозни предписания и с това сложил здрави основи за бъдещия обществен строй на израилтяните. За да предотврати споровете, Мойсей разделил Ханаан между отделните колена. Единствено само левитите и свещениците не получили отделна земя, защото те трябвало да служат на Йехова в целия Ханаан. Все пак той им дал като притежание четиридесет и осем градове и градчета, които щели да бъдат центрове на тяхната дейност и да им осигурят добри условия на живот. Определил също шест града, в които могли да намерят убежище хора, виновни за неумишлено убийство, и по тоя начин да избягнат отмъщението на засегнатия род. Мойсей след това свикал своя народ на събрание и го увещавал да остане верен на съюза си с Йехова. След това съставил вдъхновена песен в слава на своя Бог, комуто служил през целия си живот, и накарал израилтяните да я научат наизуст, за да поддържа духа им в лош и добър час. След като се сбогувал със своя народ, той се отправил сам към върха на планината Нево. С копнежен поглед обгърнал просторните области на обетованата земя, в която не му било писано да умре. Като на длан видял Йордан, който тече всред ярове към маслената плоскост на Мъртвото море, видял стръмните скали с жълти, пурпурни, сини и кафяви оттенъци, които обкръжават това море. Току зад Йордан над палмов оазис се издигали крепостните стени на Иерихон, първия могъщ пазач при вратата на Ханаан, а на края на кръгозора се виждал тесният ръб на Средиземното море. Ето обетованата земя, страната, която плува в мляко и мед, бъдещото отечество на Израил! Мойсей се извърнал с тъга от пейзажа, който се откривал пред него, и предал дух в самота. Неговата смърт е покрита с вечна тайна и до ден-днешен никой не знае къде трябва да се търси гробът му. В продължение на тридесет дни народът оплаквал своя учител, а после вдигнал лагера си, та под предводителството на Исус да премине реката Йордан.

Бележки

[1] Исус Навин. — Б.пр.