Даниъл Силва
Агентът (53)

53.

Следващия път, когато Габриел отвори очи, някой миеше тялото му. За момент се уплаши, че вече е мъртъв и наблюдава ритуалното почистване на собствения си труп. После, като се посъвзе малко, осъзна, че тъмничарите му се опитват да почистят кръвта, с която беше покрит благодарение на тях.

Щом приключиха, те му свалиха белезниците, колкото да му облекат комплект анцуг и да му нахлузят чехли на краката. Анцугът беше в синьо и бяло — националните цветове на Израел, но той не беше сигурен дали е случайно съвпадение или преднамерена обида. Вече облечен, отново го приковаха с белезниците за стената и се оттеглиха без повече насилие. По някое време, може би след половин час, Ишак се върна. След като погледа мълчаливо Габриел няколко секунди, той му зададе първия си въпрос:

— Къде са жена ми и синът ми?

— Защо си още тук? Мислех, че отдавна си заминал.

— За Пакистан? За Афганистан? Или за някой Шибанистан?

— Да — каза Алон. — Обратно в Дома на исляма^[1], убежището на убийците.

— Планирах да отида там — рече Ишак с усмивка, — но помолих да се върна тук, за да се занимая с теб, и молбата ми беше приета.

— Късметлия.

— А сега ми кажи къде са жена ми и синът ми.

— Колко е часът?

— Пет минути преди три — отговори самодоволно Ишак. После погледна часовника си. — Четири всъщност. Времето ти изтича. А сега отговори на въпроса ми.

— Предполагам, че вече са в Негев^[2]. Там имаме таен затвор. Нещо като галактическа черна дупка. Онези, които попаднат вътре, изчезват завинаги. Там ще се погрижат добре за Ханифа и Ахмед.

— Лъжеш.

— Вероятно си прав, Ишак.

— Когато преговаряхме по телефона, ти ми каза, че си американец. Каза ми, че семейството ми ще бъде отведено в Египет, където ще бъде измъчвано. Сега ми казваш, че са в Израел. Виждаш ли какво имам предвид?

— Какво?

— Не може да ти се има доверие — ето какво. Но пък това не е изненадващо. Все пак си евреин.

— Отцеубиецът ми чете лекция за безсмъртието на измамата.

— Не, Алон, ти беше този, който уби баща ми. Аз го спасих.

— Знам, че мозъкът ми е малко объркан в момента, Ишак. Имам нужда от обяснение.

— Някога баща ми беше член на „Мечът на Аллах“, но обърна гръб на джихада и изживя остатъка от живота си като ренегат в земята на чужденците. После увеличи престъпленията си, като се съюзи с теб, еврейския убиец на палестински муджахидини. По законите на исляма баща ми щеше да гори в ада заради постъпките си. Аз му помогнах да умре като мъченик. Сега баща ми е шахид и мястото му е в рая.

Думите бяха изречени с дълбоко убеждение и Габриел разбра, че по-нататъшният спор е безсмислен. Все едно да спори с мъж, който вярва, че Земята е плоска и че американските астронавти никога не са стъпвали на Луната. Внезапно се почувства като Уинстън Смит в стая 101 на Министерството на любовта^[3]. Свободата е робство. Две плюс две прави пет. Отцеубийството е свещен дълг.

— Справи се добре в Дания — каза Алон. — Много професионално. Трябва да си го планирал дълго време. Не мисля, че убийството на баща ти е било част от първоначалния план, но импровизацията беше забележителна.

— Благодаря — рече искрено младият Фаваз.

— Защо не остана за финала? И защо не ме убихте тогава?

Мъжът се усмихна спокойно, но не каза нищо. Габриел си отговори сам:

— Двамата със Сфинкса имахте други планове за мен, нали? Планове, възникнали в момента, в който снимката ми се появи в лондонските вестници след отвличането.

— Кой е този, когото наричаш Сфинкса?

Алон игнорира въпроса и продължи:

— Сфинкса знаеше, че ако американците не освободят Елизабет, рано или късно баща й ще вземе нещата в свои ръце. Знаеше, че Робърт Холтън ще предложи единственото, което има: пари. Освен това знаеше, че някой ще трябва да достави тези пари. Той изчака Холтън да отправи офертата си и реши да се възползва от възможността да си отмъсти.

— И въпреки това ти дойде. — Ишак не можа да прикрие удивлението си. — Бил си сигурен, че ще загинеш. Защо би направил подобно нещо? Защо би пожелал да размениш живота си за друг — за разглезената дъщеря на един американски милиардер?

— Къде е тя, Ишак?

— Мислиш ли, че щях да ти кажа, дори и да знаех?

— Знаеш отлично къде е. Тя е невинна, Ишак. Нямаш право да я убиеш дори и според превратните ти представи за такфир.

— Тя е дъщеря на американския посланик, кръщелница на американския президент и се изказва в подкрепа на войната в Ирак. Това я прави законна мишена според нашите и според които и да е други закони.

— Само един терорист би решил, че Елизабет е законна мишена. Имахме сделка. Тридесет милиона долара срещу живота на Елизабет. Очаквам да спазиш твоята част от сделката.

— Не си в позиция, в която можеш да отправяш искания, Алон. Освен това нашите закони ни разрешават да лъжем неверниците, когато е необходимо, и да отнемаме парите им, когато се нуждаем от тях. Трийсет милиона долара ще се отразят добре на финансирането на световния джихад. Кой знае, може дори да успеем да си купим ядрено оръжие и да го използваме, за да заличим страната ти от картата.

— Задръжте парите. Купете си шибаното оръжие, но я освободете.

Младият Фаваз се намръщи, сякаш темата започваше да го отегчава.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Къде са Ханифа и Ахмед?

— Бяха арестувани в Копенхаген. Когато пожелахте аз да доставя парите, ние отидохме при датчаните и поискахме жена ти и сина ти като допълнителна гаранция. Датчаните, разбира се, изпълниха веднага молбата ни. Ако не се върна жив оттук и ако Елизабет Холтън не бъде освободена, семейството ти ще изчезне от лицето на земята.

Ишак изглеждаше потресен, но запази предизвикателното си изражение.

— Лъжеш.

— Както кажеш, Ишак. Но повярвай ми, ако нещо се случи с мен, никога повече няма да пи видиш.

— Дори да е вярно, че сте ги отвели в Израел като допълнителна гаранция, щом светът научи, че ги държите като заложници, ще окаже силен натиск да бъдат освободени. Правителството ти няма да има друг избор, освен да се подчини. — Той се изправи рязко и погледна часовника си. — Остават две минути до три часа. Имаш нещо, което искаме да получим, преди да те екзекутираме. Дай ни го без борба и смъртта ти ще бъде относително безболезнена. Ако се опъваш, момчетата ще се заемат с теб. И този път няма да ги спра.

Той отвори вратата и направи крачка навън, после се обърна и погледна още веднъж Габриел.

— Мисля, че скоро и ти ще станеш шахид. Ако приемеш исляма, преди да умреш, мястото ти в рая е гарантирано. Мога да ти помогна, ако искаш. Процедурата е съвсем проста.

Отговор не последва, затова Фаваз затвори вратата и я заключи. Габриел затвори очи. „Две плюс две прави четири — помисли си той. — Две плюс две прави четири“.