Даниъл Силва
Агентът (51)

51.

Намираше се в галерия от спомени, пълна с портрети на мъртъвци. Те му говореха, докато преминаваше бавно край тях: Цвайтер и Хамиди; братята Ал Хурани; Сабри и Халед ал Халифа — баща и син терористи. Приветстваха пристигането му в земята на мъчениците и празнуваха смъртта му със сладкиши и песни. В края на галерията едно бледо момче с дупки от куршуми по лицето преведе Алон през вратите на венецианска църква. Нефът на църквата бе украсен с картини, изобразяващи сцени от живота му, а над централния олтар висеше недовършено платно, очевидно рисувано от Белини, което изобразяваше смъртта на Габриел. Самият художник стоеше пред олтара. Той хвана Алон за ръката и го отведе в една градина в Йерусалим, където жена с белези от изгаряне седеше под сянката на маслиново дърво с пълничко момченце в скута си. Погледни снега — казваше жената на детето. — Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, а в Тел Авив падат снаряди. Той чу, че някой вика името му. Влезе отново в наоса^[1], но откри, че църквата е празна. Когато се върна в градината, жената и момчето бяха изчезнали.

* * *

Когато най-накрая се събуди, имаше чувството, че е препил. Главата го болеше жестоко, устата му сякаш бе натъпкана с медицински памук и му се струваше, че ще повърне, въпреки че не беше ял нищо от много часове. Отвори бавно очи и се опита да прецени ситуацията, без да помръдва. Лежеше по гръб върху тясно походно легло в малка стая с бели като порцелан стени. Беше окован, а белезниците бяха прикрепени към желязна скоба в стената зад главата му, така че ръцете му бяха болезнено извити назад. Дрехите и ръчния му часовник ги нямаше, устата му бе залепена. В лицето му светеше ослепителнобяла светлина.

Той затвори очи, пребори се с позив за повръщане и потръпна от студ. Скривалището беше добро. Несъмнено бе плод на дълго планиране и предприемчивост. Въпреки почти клиничната чистота на стаята, въздухът бе изпълнен с неприятни миризми — на изпражнения и на човешко тяло, тялото на жена, държана дълго време в плен. Елизабет Холтън е била тук преди него, беше сигурен в това. Дали все още бе някъде наблизо, зачуди се той, или я бяха отвели другаде, за да освободят място за новия обитател?

Зад вратата се разнесе шум. Габриел извърна леко глава и видя едно око, което го наблюдаваше през шпионката. После чу изщракване на катинар, последвано от скърцането на студените панти. В килията му влезе мъж. Беше на не повече от тридесет години, със слабо телосложение, облечен в риза и виненочервен пуловер с остро деколте. Той изгледа озадачено Габриел през очилата с рогови рамки, сякаш бе очаквал да види библиотека или книжарница и се бе озовал тук съвършено случайно. Чертите му се сториха някак познати на Алон. Едва когато онзи отлепи лепенката от устата му и му пожела приятна вечер на арабски, разбра защо. Гласът принадлежеше на млад мъж от Ауд Вест в Амстердам — млад мъж, който беше наполовина египтянин и наполовина палестинец. Опасна комбинация.

Принадлежеше на Ишак Фаваз.

* * *

Той изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. Няколко минути по-късно в килията влязоха четирима мъже. Те му нанесоха няколко удара в корема, преди да свалят белезниците му, после го изправиха на крака и отново го биха. Стаята беше прекалено тясна за хубав побой, затова след кратко съвещание го извлякоха навън, както си беше гол, качиха го по едно стълбище и го набутаха в някакъв тъмен склад. Габриел удари пръв — нещо, което ги свари неподготвени. Успя временно да извади от строя единия от тях, после другите трима се нахвърлиха върху него и го събориха на студения циментов под. Там започнаха да го душат, ритат и удрят в продължение на няколко минути, докато от вътрешността на склада не долетя заповед да спрат и да се оттеглят. Оставиха го да лежи известно време на пода и да повръща собствената си кръв, после го върнаха в килията и закопчаха отново ръцете му за стената. Помъчи се да остане в съзнание, но не успя. Вратата на църквата във Венеция все още бе открехната. Той пристъпи вътре и видя Белини, който бе застанал на работната си платформа високо над централния олтар и нанасяше финалните мазки на платното, на което бе изобразена смъртта на Габриел. Алон се изкачи бавно при него и се включи в рисуването.