Даниъл Силва
Агентът (21)

21. Имбаба, Кайро

неделя, 8:23 ч.

Каирският бедняшки квартал, известен като Имбаба, е едно от най-отчайващо мизерните места на света. Разположен от другата страна на Нил, точно срещу модния островен квартал Замалек, Имбаба е толкова гъстонаселен, че разнебитените жилищни сгради често се срутват от тежестта на своите обитатели. Улиците не са павирани, нямат имена и тънат във вечен мрак. По тях текат канални нечистотии и са задръстени от купчини несъбран боклук. През нощта тук властват глутници подивели кучета. Децата в този квартал носят дрипи, пият от помийните ями и живеят в страх, че ще бъдат разкъсани живи от плъховете. Течащата вода е лукс, електричеството го пускат на кратки интервали и няма никаква надежда. Има единствено ислям. Радикален ислям. Неговите послания са изписани със зелена боя върху рушащите се стени: Ислямът е отговорът… Само „Мечът на Аллах“ може да ни спаси.

Тази сутрин атмосферата в Имбаба бе по-напрегната от обичайното. По улиците обикаляха полицаи, а униформени агенти от египетските сили за сигурност наблюдаваха околната обстановка от кафенетата и щандовете за фалафел^[1]. Хюсеин Мандали, преподавател на четвърти клас в основното училище на Имбаба, беше виждал това и преди. Силите на реда се канеха да правят чистка. Всички мъже с брада и галабия^[2] или всички жени с никаб^[3] щяха да бъдат арестувани и откарани в „Скорпиона“ — ужасната сграда в каирския затвор „Тора“, предназначена за ислямистите. Всеки, независимо от пола си, щеше да прекара поне пет минути на масата за мъчения. Тайната полиция на Фараона не се съобразяваше със законите и правилата за вземане на свидетелски показания. Тяхната задача беше да всеят ужас и те го правеха с безмилостна ефикасност.

Хюсеин Мандали не носеше брада, макар че бе облечен с галабия — единствената дреха, която можеше да си позволи с мизерната си заплата. Египетската образователна система, както почти всичко друго в страната, се разпадаше. Учителите не получаваха нищо, а учениците научаваха малко. От години двайсет и петте хиляди обществени училища бяха под контрола на ислямистите. В резултат на това те не бяха нищо повече от фабрики, бълващи ежегодно хиляди младежи и девойки, посветили се на разрушаването на режима и неговите поддръжници от Запада. Хюсеин Мандали познаваше твърде добре това явление. Всеки ден той учеше учениците си за небесната отплата за джихада и мъченичеството и им набиваше в главите, че техният свещен дълг е да избиват американци и евреи и да свалят от власт марионетката Хосни Мубарак. Децата в Имбаба винаги бяха готови да бъдат вербувани. Доказателствата за безразличието на Фараона към тяхното положение бяха навсякъде около тях.

Група полицаи стоеше на пост в края на улицата. Те изгледаха с подозрение Мандали, когато мина край тях и се отправи по изпълнения с глъчка път, от който се виждаше западният бряг на Нил. След две минути Хюсеин мина по моста и се озова в Замалек. „Колко е различно тук“, помисли си той. Това беше привилегирован остров, заобиколен от море от мизерия — място, където по-голямата част от египетското население не можеше да си позволи да си купи сладки или чаша кафе. „Замалек скоро ще изпита гнева на легионите от потиснати мюсюлмани — каза си той. — Това ще сполети и целия свят“.

Той тръгна по улица „26 юли“, която пресичаше острова, после се разходи из тихите странични улички северно от спортния клуб „Гезира“, за да се увери, че не го следят. Половин час след напускането на Имбаба приближи до луксозна многоетажна жилищна сграда, наречена „Кулите на Рамзес“. Високият суданец, стоящ на пост пред входа, беше член на „Мечът на Аллах“. Той въведе Мандали в мраморното фоайе и го посъветва да използва задното стълбище, защото обитателите не биваше да виждат бедняк в позлатения им асансьор. Минути по-късно Хюсеин стигна запъхтян пред вратата на апартамент 2408 и почука по уговорения начин: две почуквания, кратка пауза, още три почуквания.

След няколко секунди вратата отвори мъж, облечен в бледосива галабия. Той покани Мандали в антрето, после го въведе в прекрасна всекидневна, гледаща към Нил. На пода седеше по турски мъж в напреднала възраст с дълга прошарена брада, който носеше бяла галабия и бяла плетена шапчица на темето. Хюсеин целуна стареца по съсухрените бузи и седна на пода срещу него.

— Имаш ли новини от улицата? — попита шейх Таид Абдул Разак.

— Силите на Мубарак обкръжиха Имбаба и започнаха да навлизат в квартала. В други части на страната армията и полицията ни нанасят тежки удари. Ел Фаюм, Ел Миня, Асют и Луксор също са нападнати. Положението е напрегнато. Трябва само една искра — и ще експлодира.

Шейхът запрехвърля зърната на броеницата си и погледна към другия мъж.

— Донеси ми касетофона и аз ще осигуря искрата.

Мъжът със сивата галабия сложи един касетофон до краката на шейха и го включи. Час по-късно Хюсеин Мандали отново си проправяше път по уличките на Имбаба, този път със съдбоносната касета, скрита в единия чорап. До падането на нощта възванието щеше да бъде разпространено чрез мрежата на популярните джамии и нелегалните джихадски групи. Всичко оттам насетне щеше да бъде в ръцете на Аллах. Хюсеин бе сигурен само за едно. Водите в канавките на Имбаба скоро щяха да почервенеят от кръвта на войниците на Фараона.