Даниъл Силва
Агентът (24)

24. Западен Амстердам

понеделник, 19:09 ч.

Ибрахим Фаваз отвори вратата на джамията „Ал Хиджра“ и бе посрещнат от внезапен порив на ледения вятър. Това беше двайсет и петата му зима в Нидерландия, но той все още не бе свикнал със студа. Провидението и съдбата го бяха довели тук, до тази градина от пенобетон и цимент в Северна Европа, но в сърцето си той все още беше ибн балад от Горен Египет — син на земята и дете на реката. Ибрахим постоя за момент в преддверието, като вдигна яката на палтото си и позатегна шала си, след това стъпи нерешително на улицата под бдителните погледи на двама амстердамски полицаи със зачервени бузи. Той размени с тях няколко шеговити реплики на отличен нидерландски, после се обърна и тръгна по Ян Хазенстраат.

Двамата полицаи постоянно бдяха пред джамията. Веднага след атентата в Лондон „Ал Хиджра“ бе претърсвана два пъти от нидерландските детективи. Бяха иззети папки и компютри, а имамът и някои от членовете на управата бяха разпитани дали познават Самир ал Масри и групата му. Тази вечер имамът бе обвинил неверниците, че използват атентатите в Лондон и убийството на Соломон Роснер като оправдание за репресивните мерки срещу ислямистите в Нидерландия. Ибрахим Фаваз и преди беше преживявал преследвания срещу мюсюлманите, репресии, които се отличаваха с такава жестокост, каквато европейците не можеха да си представят дори в най-лошите си кошмари. Имамът само използваше полицейското разследване като претекст за предизвикване на безредици. Всъщност това му се удаваше доста добре. То бе и главната причина да бъде изпратен в Амстердам.

Една кола го настигна. Фаваз видя сянката й да се разтяга върху тротоара пред него, после изчезна, когато тя продължи напред. Щом колата отмина, той откри, че наоколо цари пълен мрак. Трите лампи в края на улицата не светеха. В малкия парк на брега на канала някакъв мъж, когото Ибрахим не бе виждал досега, седеше самичък на една от пейките. Имаше изпито лице, отнесен поглед и беше тънък като нилските тръстики. „Наркоман“ — помисли си той. Имаше ги навсякъде в Амстердам. Идваха от Европа и Америка, за да се възползват от нидерландските либерални закони по отношение на дрогата и от щедрите социални помощи, и мнозина от тях никога не намираха сили и воля да си тръгнат.

Фаваз сведе поглед към тротоара и сви зад ъгъла. Картината, която се разкри пред очите му, бе далеч по-обидна за ислямския му мироглед от наркомана, който седеше сам в леденостудения парк. Това също бе гледка, която често виждаше в Амстердам: двама облечени в кожени дрехи мъже се опипваха един друг в тъмнината край микробус „Фолксваген“. Ибрахим внезапно спря, оскърбен от безсрамната сцена, на която бе свидетел, като се зачуди дали да мине бързо край тях с извърнати встрани очи, или да побегне в обратната посока.

Избра второто, но преди да помръдне, страничната врата на микробуса се отвори, някаква дребна като трол фигура протегна ръка и го сграбчи за гърлото. Двамата мъже в кожено облекло изведнъж загубиха интерес един към друг и се насочиха към него. Нечия ръка затисна устата му. Друг го стисна за врата така, че цялото му тяло омекна. Чу вратата да се хлопва и почувства, че микробусът потегли рязко. Нечий глас му заповяда на арабски да не мърда и да не издава звук. Ибрахим направи точно както му казаха.