Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2034, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2034

Руска. Първо издание

ИК „Сиела софт енд паблишинг“ АД, София, 2010

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Мила Белчева

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник на корицата: Дамян Дамянов

ISBN 978-954-28-0714-8

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 22,25

 

Книгата е отпечатана на хартия от устойчиво управлявани гори от мрежата PEFC CHAIN OF CUSTODY.

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Маски

Клетката лежеше там, където дебелакът я бе избил от ръцете на Саша. Вратичката й беше полуотворена — плъхът бе избягал… „Нека“, помисли си девойката. Плъхът също заслужаваше свобода.

 

 

Нямаше избор — наложи се Саша да си сложи противогаза на похитителя си. Той сякаш все още пазеше остатъците от зловонния му дъх, но девойката можеше само да се радва, че дебелакът е успял да свали маската, преди да го прострелят.

Близо към средата на моста радиационният фон отново скочи.

Огромният брезентов екип, в който тя се мяташе като личинка в пашкула си, се задържаше върху нея по чудо. Но противогазът, макар и да беше разтегнат на ширина от муцуната на дебелака, прилепна плътно към лицето й. Тя се стараеше да диша колкото се може по-силно, за да издуха от маркучите и филтрите миризмата на убития. Но гледайки около себе си през изпотените кръгли стъкла, не можеше да се отърве от усещането, че е влязла не просто в нечий защитен костюм, а в чуждо тяло. Само преди час вътре беше дошлият за нея бездушен демон. А сега, за да премине през моста, сякаш й се налагаше да се превърне в самия него, да погледне света през неговите очи.

И през очите на онези хора, които бяха прогонили нея и баща й на „Коломенска“ и които ги държаха през всичките тези години там живи само защото алчността им беше по-силна от омразата. Интересно дали за да се изгуби сред такива хора, на Саша също щеше да й се наложи да носи черна гумена маска и да се прави на някой друг, на някой без лице и без чувства? Ако можеше това да й помогне да се промени и отвътре, да нулира спомените си… Искрено да повярва, че с нея не се е случило нищо необратимо, че все още може да започне отначало.

На Саша й се искаше да вярва, че тези двамата са я избрали не случайно, че са били изпратени на станцията именно заради нея, но знаеше, че не е така. Трудно й беше да определи защо са я взели със себе си — за развлечение, от съжаление или за да докажат нещо един на друг. В малкото думи, подхвърлени й като кокал от стареца, като че ли прозираше съчувствие, но той правеше всичко, поглеждайки към спътника си — държеше си езика зад зъбите и сякаш се боеше да не го уличат в човечност.

А вторият, след като разреши на девойката да ги придружи до най-близката станция, повече не я погледна. Саша нарочно се позабави и го пропусна пред себе си, за да може да изучава спокойно поне гърба му. Той явно усещаше погледа й — веднага се напрегна, тръсна глава, но не се обърна; или прояви снизходителност към любопитството на девойката, или не желаеше да показва, че й обръща внимание.

Могъщото телосложение и животинските маниери на бръснатия, които бяха накарали дебелака да го сбърка с мечка, показваха, че е воин и единак. Работата не беше само в ръста му или в размерите на раменете. Той излъчваше сила и тя щеше да е също толкова осезаема, ако беше слаб и нисък. Такъв човек може да накара почти всеки да му се подчини, а онези, които си правят оглушки, би унищожил без колебание.

И дълго преди Саша да овладее окончателно страха си пред този човек, преди да започне да се опитва да разбере него и себе си, непознатият глас на събуждащата се в нея жена уверено й каза, че тя също ще му се подчини.

* * *

Дрезината се движеше напред удивително бързо. Омир почти не усещаше съпротивление в ръчките — бригадирът поемаше върху себе си цялата тежест. Старецът, застанал от другата страна на лоста, за благоприличие също вдигаше и сваляше ръце, но тази работа изобщо не му отнемаше от силите.

Ниският мост приличаше на стоножка, попълзяла над тъмната гъста река. Месото-бетон беше окапало от железния й скелет, краката й се бяха подсекли, един от двата гръбнака беше пропаднал и се бе откършил. Утилитарен, типов и недълготраен, както и обкръжаващото го ново строителство, както и целите щамповани московски покрайнини, той беше лишен от каквото и да било изящество. Но носейки се по него и озъртайки се възхитено встрани, Омир си спомняше за разклоняващите се вълшебни мостове на Петербург, за ажурната чернота на Кримския мост.

За повече от двайсет години, изживени в метрото, старецът само три пъти се бе качвал на повърхността и всеки път се стремеше да види повече, отколкото беше възможно за толкова кратко време. Да съживи спомените си, да насочи към града помътняващите с годините обективи на очите си и да пощрака с ръждивия затвор на зрителната си памет, набирайки впечатления за бъдещето. Че току-виж не ще има повече късмета да се озове на повърхността — на „Коломенска“, „Речна гара“ или „Топъл стан“. На тези чудно красиви места, към които той, както и много московчани, по-рано се бяха отнасяли — напълно неоснователно — с известна погнуса.

Година след година неговата Москва остаряваше, рушеше се. На Омир му се прииска да погали разпадащия се мост така, както девойката на „Коломенска“ бе приласкала мъртвеца. Да погали и моста, и сивите заводски здания, и осиротелите жилищни блокове. Да им се полюбува. Да ги докосне, за да почувства, че наистина се намира сред тях, а не вижда всичко това насън. И за всеки случай да се сбогува с тях.

Видимостта беше лоша, сребристата лунна светлина не успяваше да пробие през филтъра на плътните облаци и на стареца му се наложи повече да отгатва, отколкото да забелязва. Нищо, той беше свикнал да подменя реалността с фантазии.

Напълно отдал се на съзерцаването, Омир сега не мислеше за нищо друго — бе забравил и за легендите, които му предстоеше да измисли, и за тайнствения дневник, непрестанно тревожил въображението му през последните часове. Държеше се точно като дете на екскурзия — зазяпваше се в размитите силуети на високите сгради, въртеше глава, шепнеше си нещо.

Прекосяването на моста не доставяше никакво удоволствие на спътниците му. Бригадирът, настанил се с лице по посока на движението, само понякога застиваше и се озърташе към долитащите отдолу шумове. През останалото време цялото му внимание беше приковано към онази далечна, невидима за никой друг точка, където линията отново потъваше под земята. Девойката седеше зад гърба на Хънтър, кой знае защо вкопчила се и с двете си ръце в трофейния противогаз.

Личеше й, че на повърхността тя се чувства зле. Докато отрядът се движеше по тунела, девойката изглеждаше доста висока, но беше достатъчно да излязат на повърхността, и тя веднага се сви, сякаш потъвайки в невидима раковина, и дори сваленият от трупа брезентов екип, който имаше чудовищни размери, не я правеше да изглежда по-едра. Тя беше безразлична към виждащите се от моста красоти и гледаше в пода, право пред себе си.

 

 

Преминаха покрай развалините на станцията „Технопарк“, построена набързо непосредствено преди войната и разрушена дори не от бомбите, а от времето, и най-накрая се приближиха към гърлото на тунела.

В бледия нощен мрак входът бе петно абсолютна тъмнина. Сега за Омир скафандърът беше истинска броня, а самият той — средновековен рицар, влизащ в приказна пещера, в обиталище на дракон. Шумът на нощния град остана на прага на леговището му, там, където Хънтър нареди да оставят дрезината. Сега се чуваше само плахото шумолене от крачките на тримата пътници и оскъдните им думи, накъсани от спъващото се в тюбингите ехо. Но в звученето на този тунел имаше нещо необичайно. Дори Омир усещаше ясно затвореността на пространството, сякаш са влезли през гърлото на стъклена бутилка.

— Там е затворено — потвърди като ехо опасенията му Хънтър.

Лъчът на фенера му пръв напипа дъното: отпред като глуха стена беше изправена херметична врата. Прекъсващите при вратата релси леко проблясваха, от масивните панти падаха кафяви струи смазка. Наоколо бяха натрупани стари дъски и начупени сухи клонки, сякаш някой наскоро беше палил огън. Вратата явно се използваше, но само за изход — нямаше нито звънци, нито някакви други устройства за оповестяване.

Бригадирът погледна девойката.

— Тук винаги ли е така?

— Те понякога излизат. Идват при нас на другия бряг. Търгуват. Мислех си, че днес…

Тя сякаш се опитваше да се оправдае. Знаеше, че няма достъп до тунела, но го криеше?

Хънтър заудря по вратата с дръжката на мачетето си като по огромен железен гонг. Но стоманата беше твърде дебела и вместо звънтене се получи само вяло, глухо почукване. Едва ли можеха да го чуят от другата страна, дори и там да имаше някой.

Не се случи чудо. Отговор не последва.

* * *

Въпреки здравия разум Саша се надяваше, че тези хора ще успеят да отворят вратата. Боеше се да ги предупреди, че входът към голямото метро е затворен — ами ако изведнъж решаха да минат по друг път и да я изоставят там, където са я намерили?

Но в голямото метро не ги очакваха, а разбиването на херметична врата не беше по силите на нито един човек. Бръснатият проучи крилата на вратата, опитвайки се да намери слабо място или тайна ключалка, но Саша знаеше: от тази страна нямаше никакви ключалки. Вратата се отваряше само отвътре.

— Чакайте тук. Отивам на разузнаване. Ще проверя вратата във втория тунел, ще потърся вентилационни шахти — излая човекът. Помълча малко и кой знае защо добави: — Ще се върна.

Каза това и изчезна. Старецът събра разхвърляните наоколо клонки и дъски и запали анемичен огън. Седна право върху траверсите, бръкна в раницата си и се зае да рови из имуществото си. Саша се отпусна до него и се спотаи, наблюдавайки. Старецът разиграваше странен спектакъл — неясно дали за нея или за самия себе си. Извади от раницата си зацапана и смачкана тетрадка, хвърли изпълнен с опасение поглед към Саша, леко се отдалечи от нея и се приведе над хартията. После веднага скочи с подозрителна за годините си ловкост — за да провери дали наистина бръснатият си е тръгнал. Направи десетина несигурни крачки към изхода на тунела, не намери никого там и реши, че тези мерки за безопасност са достатъчни. Седна, облегнат с гръб към вратата, прикри се от Саша с раницата си и потъна в четене.

Четеше неспокойно; мънкаше нещо неразбираемо, после свали ръкавиците, извади манерката с водата и неизвестно защо започна да полива тетрадката. Прочете още малко и изведнъж се зае да трие ръцете си в панталоните, с досада се плесна с длан по челото, кой знае защо докосна противогаза и отново се върна към четенето. Заразена от вълнението му, Саша се отвлече от размислите си и се приближи към него. Старецът беше прекалено увлечен, за да забележи маневрите й.

Бледозелените й очи, изпълнили се с блясъка на огъня, пламтяха трескаво даже през стъклата на противогаза. От време на време той с явно усилие успяваше да изплува обратно — за глътка въздух. Откъсваше се от четивото, вглеждаше се с опасение в далечното късче нощно небе в края на тунела, но той беше чист — бръснатият човек бе изчезнал безследно. И тогава тетрадката отново поглъщаше стареца изцяло.

Сега Саша разбра защо той поливаше хартията с вода — опитваше се да раздели слепилите се страници. Очевидно това му се удаваше зле — веднъж извика така, сякаш се е порязал; случайно беше скъсал един от листовете. Изруга и в този момент забеляза с какво любопитство го разглежда тя. Смути се, намести отново противогаза си, но не заговори с нея, докато не прочете всичко докрай.

После подскочи към огъня и хвърли тетрадката в него. Не гледаше към Саша и тя почувства — сега не си струваше да го разпитва, щеше да излъже или да си премълчи. А и имаше неща, които в момента я тревожеха значително повече. Откакто бръснатият беше тръгнал, сигурно бе изминал един час. Дали не ги е зарязал тук като излишно бреме? Саша се приближи още повече към стареца.

— Вторият тунел също е затворен — изрече тя тихо. — И всички близки шахти са зазидани. Това е единственият вход.

Той я погледна разсеяно, като с големи усилия успя да се съсредоточи върху чутото.

— Той ще намери начин да проникне вътре. Има усет. — Старецът млъкна и след минута, сякаш за да прояви учтивост, попита: — Как се казваш?

— Александра — представи се със сериозен тон тя. — А ти?

— Николай… — започна той, протягайки ръка към нея, и изведнъж, сякаш размислил, трескаво я отдръпна, преди Саша да успее да я докосне. — Омир. Казвам се Омир.

— Странен прякор — отбеляза Саша.

— Това е име — отговори твърдо Омир.

 

 

Да му обясни ли, че докато те са с нея, вратите няма да се отворят? Напълно възможно беше вратите да се бяха оказали широко отворени, ако бе дошла два дни по-рано. Просто „Коломенска“ отказваше да пусне Саша, наказваше я за начина, по който беше постъпила с баща си. Девойката бе избягала, опъвайки веригата на оковите си, но не можеше да я скъса. Станцията я беше върнала при себе си веднъж, щеше да я върне пак…

Тези мисли и образи, колкото и да ги прогонваше като гадини кръвопийци, отлитаха на една ръка разстояние от нея, а после се връщаха и започваха да кръжат, да кръжат, да влизат в ушите й, в очите й.

Старецът продължаваше да пита Саша за разни неща, но тя не отговаряше; пелената на сълзите бе покрила очите й, а в ушите й звучеше гласът на баща й, повтарящ: „Няма нищо по-ценно от човешкия живот.“ Дойде мигът, в който разбра значението на тези думи.

* * *

Това, което ставаше на „Тулска“, вече не бе загадка за Омир. Обяснението беше по-просто и по-страшно от онова, което бе очаквал. Но заедно с разшифроването на намерения тефтер започваше още по-страшна история. Дневникът се оказа за Омир черен печат, еднопосочен билет и след като вече го беше получил, не можеше да се отърве от него, дори и да го изгори.

Освен това подозренията му относно Хънтър сега се оказаха подкрепени със сериозни улики, макар че Омир нямаше никаква представа какво да прави с тях. Всичко, което бе прочел в дневника, напълно противоречеше на твърденията на бригадира. Той просто лъжеше, при това лъжеше съзнателно. Старецът трябваше да разбере в името на какво са тези лъжи и дали в тях има някакъв смисъл. От това зависеше дали ще се реши да последва Хънтър по-нататък и дали приключението му щеше да се превърне в героичен епос или в кошмарна касапница, след която няма да останат живи свидетели.

Първите записи в тефтера датираха от деня, в който керванът, без да претърпи загуби, беше преминал през „Нагорна“ и навлязъл в „Тулска“, без да срещне никаква съпротива…

 

 

„Почти до самата «Тулска» тунелите са тихи и пусти. Движим се бързо, това е добър знак. Командирът се надява да се върнем не по-късно от утре“, докладваше загиналият свързочник.

„Входът на «Тулска» не се охранява. Изпратиха разузнавач. Не се върна — безпокоеше се той няколко часа по-късно. — Командирът взе решение всички заедно да тръгнем към станцията.“

След още известно време: „Не можем да разберем каква е работата… Разговаряме с местните. Лошо. Някаква болест“.

И скоро разясняваше: „Няколко души на станцията са заразени от нещо… Неизвестно заболяване…“ Явно хората от кервана се бяха опитали да окажат помощ на болните: „Фелдшерът не може да намери лекарство. Казва, че болестта наподобява бяс… Изпитват чудовищна болка, невменяеми са… Нападат останалите.“ И веднага след това: „Отслабнали са от болестта, не могат да причинят сериозна вреда. Лошото е друго…“

Тук за жалост страницата беше слепена и на Омир му се наложи да я полее с вода от манерката си.

„Страх от светлината. Повдигане. Кръв в устата. Кашлица. После се подуват… Превръщат се в…“ — думата беше старателно задраскана. „Не е ясно как се предава. По въздуха? Чрез контакт?“ — това вече беше от следващия ден. Отрядът бе останал.

„Защо не са ни известили?“ — запита се старецът и веднага си спомни, че някъде вече беше видял отговора. Прелисти… „Няма връзка. Телефонът мълчи. Може да е диверсия. Някой от изгонените, за да си отмъсти? Преди пристигането ни са гонели болните в тунела. Някой от тях? Да е прерязал кабела?“

На това място Омир откъсна поглед от буквите и с невиждащ поглед се вторачи в празното пространство.

Да допуснем, че кабелът е прерязан. Защо тогава не са се върнали на „Севастополска“?

„Все по-лошо. Докато се прояви, минава седмица. А ако е повече? После до смъртта има още една-две седмици. Не е ясно кой е болен и кой — здрав. Няма лекарства. Смъртността е сто процента.“

Ден по-късно свързочникът бе направил още един запис, вече познат на Омир: „“Тулска" е в хаос. Няма изход към метрото, Ханза е направила блокада. Не бива да се връщаме вкъщи", а на следващата страница продължаваше: „Здравите стреляха в болните, особено в агресивните. Направиха кошара за заразените… Съпротивляват се, молят да ги освободят.“

И после — кратко и страшно: „Хапят се взаимно…“

Свързочникът също е бил изплашен, но желязната дисциплина в отряда е попречила на страха да прерасне в паника. Дори в огнището на епидемията от смъртоносната треска севастополската бригада си е останала севастополска бригада… „Взехме ситуацията под контрол, отцепихме станцията, назначихме комендант — четеше Омир. — Всички наши са наред, но е минало твърде малко време.“

Издирващият отряд, изпратен от „Севастополска“, достигнал благополучно „Тулска“ и, разбира се, заседнал на нея като в тресавище. „Взехме решение да се задържим тук, докато не мине инкубационният период, за да не подлагаме другите на опасност… Или завинаги — обречено беше написал свързочникът. — Положението е безнадеждно. Няма откъде да чакаме помощ. Ако помолим «Севастополска», ще осъдим на смърт своите. Остава ни да се държим… Докога?“

Значи тайнственият патрул при херметичната врата на „Тулска“ се е състоял от севастополци? Гласовете им неслучайно се бяха сторили познати на Омир — дежурните са били хора, заедно с които няколко дни преди това той бе отбранявал от упирите чертановския участък! Доброволно отказали се от връщане, те се надяваха да предпазят от заразяване родната станция…

„Най-често от човек на човек, но явно може и по въздуха. Някои като че ли имат имунитет. Започнало се е преди две седмици, мнозина още не са се разболели… Но мъртвите са все повече и повече. Живеем в морга“, пишеше свързочникът.

„Кой е следващият, който ще умре?“ — изведнъж надаваше истеричен вик той. Овладяваше се и продължаваше по-спокойно: „Трябва да се направи нещо. Да ги предупредим. Искам да отида доброволец. Не до «Севастополска» — искам да намеря мястото, където е прекъснат кабелът. Да се обадя, трябва да се обадя.“

Минало още денонощие, изпълнено с борба с командира на кервана, спорове с другите бойци и нарастващо отчаяние. Всичко онова, което свързочникът се стараел да им втълпи, го пишел и в дневника.

„Не разбират ли как изглежда това на «Севастополска»! Вече цяла седмица сме блокирани, нямат вест от нас! Ще пратят още трима, които също няма да могат да се върнат. После ще изпратят голяма щурмова бригада. Ще обявят мобилизация. Всички, които дойдат на «Тулска», ще са в рискова зона. Някой ще се зарази и ще избяга вкъщи. И край. Трябва да се предотврати щурмът! Не разбират…“

Още един опит да говори с началника — безплоден, както и всички предишни… „Не ме пускат… Полудели са. Ако не аз, кой? Ще избягам!“

„Престорих се, че съм се примирил, че съм съгласен да чакам — телеграфираше той след ден. — Излязох да дежуря при херметичната врата. Извиках, че ще намеря къде е прекъснат кабела, и избягах. Стреляха в гърба ми. Куршумът заседна.“

Омир прелисти.

„Не за себе си. За Наташа, за Серьожа. Самият аз не се и надявах да се спася. Нека те живеят. Нека Серьожка…“ — тук перото беше играло в отслабващата ръка; може би той бе добавил този текст по-късно, защото му е свършило мястото или защото му е било все едно къде ще пише. После нарушената хронология се възстановяваше: „Пропуснаха ме през «Нагорна», благодаря. Нямам повече сили. Вървя, вървя. Припаднах. Колко съм проспал? Не знам. Имам кръв в белия дроб? От куршума или съм се разболял? Не…“ — кривата на буквите се изправяше в пълзяща линия като енцефалограмата на умиращ. Но после свързочникът все пак идваше на себе си и довършваше: „… не мога да намеря повредата.“

„“Нахимовски". Достигнах го. Знам къде е телефонът. Ще ги предупредя… че не бива! Да спася… Жена липсва ми — пишеше той все по-несвързано на листа, редом с червените капки кръв. — Обадих се. Чуха ли ме? Скоро ще умра. Странно. Ще заспя. Нямам патрони. Искам да заспя, преди тези… Стоят около мен, чакат. Още съм жив, махай се."

Финалът на дневника, изглежда, беше приготвен предварително, изписан с тържествен равен почерк — призив да не се щурмува „Тулска“ и името на онзи, който беше дал живота си, за да не се случи това.

Но Омир чувстваше, че последното, което бе успял да напише свързочникът, преди сигналът му да угасне завинаги, е било: „Още съм жив, махай се.“

* * *

Двамата души около огъня бяха обгърнати от тежка тишина. Омир вече не се опитваше да заговори девойката. Безмълвно разравяше въглените в огъня, в пламъците на който трудно, като еретик, умираше подгизналият тефтер, и чакаше да утихне бушуващата вътре в него буря.

Съдбата се беше подиграла с него! Колко се стремеше да разгадае тайната на „Тулска“! Колко се гордееше, когато намери дневника, и се перчеше, че сам се е приближил до разплитането на всички загадки в тази история… И какво? Сега, когато отговорът на всички въпроси беше в ръцете му, се проклинаше за любопитството си.

Да, той дишаше през респиратор, когато бе прибрал дневника на „Нахимовски“, и сега също беше със защитен костюм. Но нали никой не знае как точно се предава болестта!

Какъв глупак е бил, когато се плашеше, че не му остава много! Да, това го амбицираше, помагаше му да пребори мързела си и да преодолее страха. Но смъртта е своенравна и не обича онези, които се опитват да я разтакават. И ето че дневникът му беше определил точен срок: няколко седмици от заразяването до гибелта. Дори и да е цял месец! Колко нужно му беше да успее да свърши работата си за тези жалки трийсет дни!

Какво да направи? Да признае на спътниците си, че е болен и да отиде да умре на „Коломенска“ — не от болестта, а от глад и от облъчването? Но ако той вече носеше в себе си страшната болест, то и Хънтър, и момичето, с които Омир бе делил въздуха си, със сигурност вече бяха заразени. Особено бригадирът — в „Тулска“ беше говорил с патрулните съвсем отблизо.

Или да се надява, че болестта ще го подмине, да се стаи и да изчака? Разбира се, не просто така, а за да продължи пътешествието си с Хънтър. За да не изпусне подхваналата го вихрушка от събития, да продължи да черпи вдъхновение от нея.

Защото дори и разгърналият проклетия дневник Николай Иванович — старият, безполезен и бездарен жител на „Севастополска“, бивш помощник-машинист — да умираше, то Омир, летописецът и митотворецът, ярката пеперуда еднодневка, тъкмо се появяваше на бял свят. Защото може би му беше изпратена трагедия, достойна за перата на великите писатели, и само от него зависеше да успее да я въплъти на хартия през тези отредени му трийсет дни.

Имаше ли право той да пренебрегне този шанс? Имаше ли право да се превърне в отшелник, да забрави своята легенда, доброволно да се откаже от истинското безсмъртие и да лиши от него всички свои съвременници? Кое би било по-голямо престъпление, по-голяма глупост — да пренесе чумния факел през половината метро или да изгори ръкописите си и себе си заедно с тях?

Като човек тщеславен и малодушен, Омир вече бе направил избора си и сега само търсеше аргументи в своя полза. Какво от това, че щеше да се мумифицира жив в гробницата на „Коломенска“ в компанията на два други трупа? Той не е създаден за подвизи. И ако севастополските бойци на „Тулска“ са готови за всеки случай да пожертват себе си, това беше техен избор и тяхно право. Поне нямаше да им се наложи да умират в самота…

А и каква полза би имало, ако Омир пожертва себе си? Така или иначе, няма да спре Хънтър. Старецът беше разнасял заразата, без да знае какво върши, ала Хънтър много добре знаеше как стоят нещата на „Тулска“. Ненапразно той бе настоявал за пълно унищожаване на обитателите й, включително и на севастополците. Ненапразно настояваше за огнехвъргачки…

А ако те и двамата вече са болни, епидемията неизбежно ще засегне и „Севастополска“. И преди всичко близките им хора. Елена… Началника на станцията. Командира на периметъра. Техните адютанти. Това означаваше, че след три седмици станцията първо щеше да бъде обезглавена, щеше да я обхване хаос, а после морът ще тръгне да коси и всички останали.

Но как самият Хънтър разчиташе да избегне заразяването? Защо бе тръгнал обратно към „Севастополска“, макар и осъзнавайки, че вероятно носи болестта? На Омир му беше ясно, че бригадирът стъпка по стъпка осъществява някакъв план. И ще продължи да го прави, докато старецът не му обърка играта.

И така, „Севастополска“ е обречена при всички случаи и експедицията губи смисъл. Но дори и да се върне вкъщи и да умре тихичко с Елена, на Омир ще му се наложи да доведе околосветското си пътешествие докрай. Дори само преходът от „Каховска“ до „Каширска“ е достатъчен, за да излязат от строя противогазите, а освен това трябваше да се избавят колкото се може по-скоро от скафандрите, поели десетки, ако не и стотици рентгени. Вече нямаше как да се върне по пътя, по който бе дошъл. Какво можеше да направи?

Девойката спеше свита на кълбо. Огънят най-накрая бе дооглозгал чумавия дневник, беше погълнал и последните клонки и се смаляваше. Старецът реши да поспести батериите на фенерчето и да поседи в тъмното, колкото изтрае.

Да, принуден е да продължи да следва бригадира. Ще избягва други хора, за да понижи риска от заразяване, ще остави тук раницата си с всичките си вещи, ще унищожи дрехите си… Ще се уповава на това, че ще бъде помилван, като брои дните от трийсети надолу. Ще работи над книгата си всеки ден без никаква почивка. „Някак си всичко ще се нареди — утешаваше се старецът. — Най-важното е да следвам Хънтър, да не изоставам от него.“

Ако онзи изобщо се появеше…

Вече минаваше втори час, откакто бригадирът бе изчезнал в мътния процеп в края на тунела. Докато утешаваше девойката, самият Омир изобщо не беше сигурен, че обезобразеният непременно ще се върне.

Колкото повече научаваше за него старецът, толкова по-малко го разбираше. Беше невъзможно да се съмнява в бригадира — толкова невъзможно, колкото и да вярва в него. Той не се поддаваше на изучаване, не се вместваше в обичайните човешки емоции. Да му се довериш беше същото като да се отдадеш на стихията. Омир вече бе направил това — сега беше и безсмислено, и късно да се разкайва.

В пълната тъмнина тишината вече не изглеждаше толкова плътна. През гладката й черупка се прокрадваха странни шепоти, нечий далечен вой, шумолене… Веднъж на стареца му се причуваше замаяно пристъпване на трупоядци, друг път — плъзгането на призрачните гиганти от „Нагорна“ или виковете на умиращите. Не минаха и десет минути — и се предаде.

Натисна копчето на фенера и изтръпна.

На две крачки от него стоеше Хънтър, скръстил ръце на гърдите си и вперил поглед в спящата девойка. Прикривайки очи от неочакваната ослепителна светлина, той спокойно изрече:

— Сега ще отворят.

* * *

Саша сънуваше, че отново е сама на „Коломенска“ и посреща баща си от „разходка“. Той закъснява, но тя непременно трябва да го дочака, да му помогне да се изхлузи от връхната дреха, да свали противогаза му, да го нахрани. Вече отдавна бе сложила обяда и сега не знаеше какво да прави. Искаше й се да се отдалечи от вратата, водеща към повърхността, но ако той се върне тъкмо докато тя не се навърта наблизо? Кой ще му отвори? И ето че седеше на студения под до входа, минаваха часове и дни, него все го нямаше, но тя нямаше да помръдне от място, докато вратата…

Разбуди я приглушеното потракване на отключваща се брава — същата като на херметичната врата на „Коломенска“. Тя се събуди с усмивка: баща й се е върнал. Огледа се и си спомни.

Истинското от стремително отлитащото си видение беше само миризмата на тежките резета на херметичната врата. След минута гигантските крила завибрираха и бавно се задвижиха. През разширяващия се процеп проникна сноп светлина и се разнесе миризма на дизелови изпарения. Входът към голямото метро…

Крилете на вратата бавно се прибраха встрани, разкривайки утробата на тунела, водещ към „Автозаводска“ и по-нататък, към Околовръстната линия. На релсите, димейки и ръмжейки с двигатели, стоеше голяма моторна дрезина с няколко пътници, един от които бе насочил прожектор напред. В прицела на картечницата хората от дрезината видяха двама примижали, прикрили очите си пътници.

— Ръцете! — разнесе се заповед.

След стареца Саша послушно вдигна ръцете си. Този път моторната дрезина беше същата, която излизаше при моста през дните за търгуване. На нейния екипаж му беше много добре известна историята на Саша. А старецът със странното име сега щеше да съжали, че е взел със себе си пленената девойка от изоставената станция, без да се поинтересува как се е озовала там…

— Свалете противогазите, покажете си документите! — изкомандваха от дрезината.

Отмествайки ръце от лицето си, тя се укоряваше за глупостта си. Никой не бе способен да я освободи. И присъдата на баща й, едновременно станала и нейна, не беше отменена от никого. Защо бе повярвала, че тези двамата ще успеят да я отведат в метрото? Разчиташе, че няма да я забележат на границата?

— Ей, ти! Не трябва да си тук! — позна я мигновено един човек с автомат. — Имаш десет секунди, за да се ометеш. А това кой е? Твоят…

— Какво става? — попита объркано старецът.

— Да не сте посмели! Оставете го! Това не е той! — закрещя Саша.

— Изчезвайте! — обобщи с леден тон човекът с автомата. — Или ние ей сега… На месо…

— По девойката? — чу се неуверен втори глас.

— Казах вече! — Затворът на автомата изщрака.

Саша отстъпи назад и зажумя, готвейки се за трети път през последните няколко часа да види как някой умира. Нещо изчурулика тихичко и млъкна. Последната заповед все не прозвучаваше и девойката отвори едното си око.

Моторът все така димеше, сивкавите кълба плаваха към белия таван, прожекторът, кой знае защо, сочеше нагоре. Сега, когато лъчът му не я заслепяваше, Саша виждаше екипажа на дрезината.

Всички те бяха изпопадали като разпарцалосани кукли върху машината или на релсите до нея. Безволево висящи ръце, неестествено извити вратове, сгърчени тела.

Саша се обърна назад. Зад гърба й стоеше бръснатият, отпуснал пистолета си и внимателно оглеждащ моторната дрезина, превърната в дъска за рязане на месо. Вдигна оръжието и натисна спусъка още веднъж.

— Сега вече са всичките — доволно изсумтя той. — Сваляйте им униформите и противогазите.

— Защо? — намръщи се старецът.

— За да се преоблечем. Ще минем през „Автозаводска“ с тяхното возило.

Саша застина, гледайки смаяно убиеца; уплахата й се бореше с възхищението, омерзението беше примесено с благодарност. Той току-що бе умъртвил трима накуп, нарушавайки главната от заповедите на баща й. Но го беше направил, за да запази живота й — а и живота на стареца. Случайно ли той я спасяваше втори път подред? Не бъркаше ли тя суровостта с жестокост?

Но едно нещо знаеше със сигурност: безстрашието на този човек я караше да забрави за уродливото му лице.

 

 

Гологлавият се приближи пръв до дрезината и се зае да смъква гумените скалпове на повалените врагове. И изведнъж с приглушен рев отскочи от дрезината, отстъпи назад, сякаш е видял самия дявол, протегна пред себе си двете си ръце и заповтаря:

— Черен!