Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (2)

Глава първа
Отбраната на „Севастополска“

Те не се върнаха нито във вторник, нито в сряда, нито дори в четвъртък, който беше определен за краен срок. Първият блокпост дежуреше денонощно и ако патрулните бяха чули дори ехото на викове за помощ, ако бяха забелязали поне блед отблясък на лъч върху влажните тъмни стени на тунела в посока към „Нахимовски проспект“, щеше да бъде изпратен ударен отряд.

Напрежението нарастваше с всеки изминал час. Най-добрите бойци, превъзходно екипирани и специално подготвени именно за такива задачи, не отделяха очи от мрака нито за секунда. Колодата карти, с която винаги убиваха времето между два сигнала за тревога, вече второ денонощие кротуваше в чекмеджето на масата в караулното помещение. Обичайната глъчка беше заменена от тихи тревожни разговори, а те отстъпваха пред тежкото мълчание — всеки се надяваше пръв да чуе ехото от стъпките на завръщащия се керван. Твърде много зависеше от него.

„Севастополска“ беше превърната в непристъпен бастион от обитателите си, всеки от които — от петгодишните момчета до старците на преклонна възраст — умееше да борави с оръжие. Но въпреки изградените картечни гнезда, шиповете бодлива тел и дори противотанковите решетки от заварени релси тази станция крепост, която изглеждаше абсолютно неуязвима, можеше да падне всеки момент.

Постоянният недостиг на боеприпаси беше нейната ахилесова пета.

Ако жителите на която и да е друга станция се бяха сблъскали с това, на което обитателите на „Севастополска“ издържаха всекидневно, те сигурно изобщо не биха помислили за отбрана, а щяха да избягат оттам като плъхове от горящ тунел. Дори могъщата Ханза — съюзът между станциите на Околовръстната линия, — като се имат предвид всички разходи, едва ли би се решила да отдели необходимите ресурси за защита на „Севастополска“. Да, стратегическото й значение бе голямо, но въпреки това защитата й не си струваше усилията.

Електричеството наистина беше много скъпо. Толкова скъпо, че севастополци, които бяха построили една от най-големите водни електроцентрали в метрото, с печалбите от износа на ток за Ханза си поръчваха цели сандъци с муниции и пак оставаха на печалба. Само че на мнозина от тях се налагаше да плащат не само с патрони, но и със собствения си осакатен, съсипан живот.

 

 

Подпочвените води, които бяха както благословията, така и проклятието на „Севастополска“, я обгръщаха от всички страни, досущ водите на Лета — ненадеждната лодка на Харон. Те въртяха греблата на десетките турбини, монтирани от местни самоуки изобретатели в тунелите, пещерите, подземните канали — навсякъде, където можеха да проникнат инженерно-разузнавателните групи, и осигуряваха топлина и светлина както на самата станция, така и поне на една трета от Околовръстната линия.

Но пак тези води неуморно подкопаваха подпорите, разяждаха циментовите спойки, приспивно ромоляха съвсем близо до стените на главната зала, опитвайки се да приспят бдителността на обитателите. И отгоре на всичко не позволяваха да се взривят излишните, неизползваеми участъци, от които към „Севастополска“, подобно на безкрайно дълга отровна стоножка, опитваща се да пропълзи в месомелачка, безспир нахлуваха цели орди кошмарни създания.

Жителите на станцията екипажът на тази носеща се по преизподнята призрачна фрегата, бяха навеки обречени да търсят и запушват все нови и нови пробойни, защото корабът им отдавна бе започнал да пропуска, но просто не съществуваше пристанище, където би могъл да намери покой.

Едновременно с това те трябваше да отблъскват атаките на чудовищата от „Чертановска“ и „Нахимовски проспект“, които пъплеха из вентилационните шахти и се носеха по мътните стремителни ручеи в канализационните тръби, пръснати из южните тунели.

Сякаш целият свят, без да жали сили, се беше опълчил срещу севастополци, само и само да изтрие тяхното пристанище от картата на метрото. А те така се бяха вкопчили в своята станция, като че ли не им беше останало нищо друго в цялата вселена.

Колкото и изкусни да бяха местните инженери обаче, колкото и опитни и безжалостни бойци да бе възпитала „Севастополска“, те не биха могли да защитят своя дом без патрони, без крушки за прожекторите, без антибиотици и бинтове. Да, станцията произвеждаше електричество и Ханза беше готова да плаща за него добра цена, но Околовръстната линия имаше и други доставчици, и собствени източници, а севастополци едва ли биха издържали и месец без доставки отвън. И най-страшно от всичко би било да останат без боеприпаси.

Всяка седмица добре охранявани кервани тръгваха към „Серпуховска“, за да купят на кредит от ханзейските търговци всичко необходимо, и без да се бавят нито час, се отправяха към дома. И докато Земята се въртеше, докато течаха подземните реки и се държаха издигнатите от строителите на метрото стени, този ред не биваше да се променя.

Ала сега керванът се бавеше. Бавеше се повече от допустимото и вече ставаше ясно — случило се е нещо ужасно, непредвидено, от което не са успели да ги защитят нито закалената в битки тежковъоръжена охрана, нито изгражданите с години отношения с ръководството на Ханза.

Но и това нямаше да е беда, ако връзката работеше. Само че нещо се беше случило с опънатите към Околовръстната линия телефонни кабели — връзката бе прекъснала още в понеделник, а бригадата, изпратена да открие скъсаното място, се върна без резултат.

* * *

Лампата с широк зелен абажур висеше ниско над кръглата маса и осветяваше пожълтелите листове хартия, по които бяха начертани с молив графики и диаграми. Крушката беше слаба, четирийсетватова, но не защото се налагаше да се пести ток, а заради това, че обитателят на кабинета не обичаше ярката светлина. Над пепелника, препълнен с угарки от долнокачествените местни самоделни цигари, се стелеше лютив сив дим, който се наслояваше на лениви гъсти кълба под ниския таван на стаята.

Началникът на станцията потърка чело и изви ръка, за да погледне с единственото си око към циферблата на часовника — за пети път през последния половин час. После изпука с преплетени пръсти и тежко се изправи.

— Трябва да вземем решение. Няма смисъл да отлагаме повече.

Якият старец с къса камуфлажна риза и протрита синя барета, който седеше на масата срещу него, понечи да каже нещо, но се закашля и замаха с ръка, за да разпръсне дима. После отговори, като се мръщеше недоволно:

— Ще ти го кажа още веднъж, Владимир Иванович… от южното направление не можем да отзовем никого. Блокпостовете са под такъв натиск, че едва се държат вече. За последната седмица там имаме трима ранени, един от които тежко — и то въпреки укрепленията. Няма да ти позволя да отслабиш юга. Освен това там непрекъснато се нуждаят и от две тройки разузнавачи, които да патрулират по шахтите и коловозите за разминаване. А пък на север няма други свободни освен бойците от посрещащата бригада, извинявай. Търси хора където искаш.

— Ти си командир на периметъра, ти търси — сопна му се началникът. — Аз ще се занимавам с моите си дела. Но след час групата трябва да тръгне. Разбери, двамата с теб мислим в различни категории. Не трябва да се решават само текущите задачи! А ако там се е случило нещо сериозно?

— Според мен, Владимир Иванович, ти нещо си се притеснил. В оръжейната има две неотворени сандъчета с патрони калибър 5,45, със сигурност ще стигнат за две седмици. А и у дома, под възглавницата, се търкалят още — старецът се ухили, оголвайки едри, пожълтели зъби. — Ще се събере едно сандъче. Проблемът не е в патроните, а в хората.

— Я по-добре аз да ти кажа къде е проблемът. След две седмици, ако не получим доставка, ще се наложи да залостим херметическите врати в южните тунели, защото без боеприпаси няма да можем да ги удържим. Значи няма да можем да инспектираме и ремонтираме две трети от турбините. След още една седмица те ще започнат да излизат от строя. Никой в Ханза няма да се зарадва на прекъсването на електричеството. В най-добрия случай ще започнат да си търсят други доставчици. В най-лошия… Абе, какво ти електричество! Тунелите са пусти вече пети ден, няма жив човек! Ами ако има срутване? Ами ако водата е избила в тунела? Ако вече сме отрязани от всички?

— Зарежи тая работа! Електрическите кабели са в ред. Електромерите отчитат, токът си върви. Ханза си го ползва. Ако имаше авария, веднага щеше да разбереш. Дори, само да предположим, ако някой ни спретваше диверсия, нямаше да ни прережат телефонните кабели, а далекопроводите. А що се отнася до тунелите — кой ще отиде там? И в по-добрите времена тук не идваше никой. „Нахимовски проспект“ не си струва усилията… Сам човек не може да се добере дотам, а чуждите търговци отдавна вече не се вясват. Бандитите са ясни, вече са осведомени достатъчно, ненапразно всеки път щадяхме по един, да разправя. Чуй какво ти казвам — не се паникьосвай.

— Лесно ти е да разсъждаваш — промърмори Владимир Иванович, повдигна превръзката над празната си очна яма и избърса потта от челото си.

— Ще ти дам трима. Повече не мога, наистина — каза старецът, вече с по-мек тон. — И стига си пушил. Знаеш много добре, че не трябва да го дишам, а и ти се тровиш. По-добре дай чай…

— За теб винаги — потри ръце началникът. — Говори Истомин — избоботи той в телефонната слушалка, — чай за мен и за полковника.

— Повикай и дежурния офицер — помоли командирът на периметъра, като свали баретата от главата си. — А аз ще дам нарежданията си за тримата.

 

 

Истомин винаги си имаше свой чай, от ВДНХ — особен, подбран сорт. Малцина можеха да си позволят нещо такова — доставен от другия край на метрото и три пъти обложен с ханзейски данъци, любимият чай на началника на станцията ставаше толкова скъп, че самият той би изоставил слабостта си, ако не бяха старите връзки с „Добрининска“. Имаше си човек там, навремето били воювали заедно, та оттогава, веднъж месечно, водачът на завръщащия се от Ханза керван неизменно носеше със себе си едно шарено пакетче, за което Истомин винаги идваше лично.

Преди година чаят започна да пристига нередовно. До „Севастополска“ достигнаха тревожни слухове за нова страшна заплаха, която била надвиснала над ВДНХ, а може би над целия оранжев клон: от повърхността към станцията се спускали неизвестни и невиждани дотогава мутанти, според слуховете — способни да четат мисли, почти невидими и при това практически неизтребими. Разказваха, че станцията била паднала и че Ханза, страхувайки се от нахлуване, взривила тунелите към „Проспект на мира“. Цените на чая се изстреляха до небето, после тази стока съвсем изчезна и Истомин се разтревожи не на шега. Само че след няколко седмици страстите се уталожиха и керваните, които се връщаха в „Севастополска“ с патрони и крушки, отново започнаха да носят прочутия ароматен чай. А какво можеше да е по-важно?

Докато наливаше на командира отвара в порцеланова чашка с изтрита на места позлата и вдишваше ароматната пара, Истомин чак замижа от удоволствие. После наля и на себе си, тежко се отпусна на стола и започна да почуква със сребърна лъжичка по чашката, разбърквайки таблетката захарин.

Двамата замълчаха и около половин минутка меланхоличното почукване беше единственият звук, който се разнасяше в потъналия в тютюнев дим полутъмен кабинет. А после, почти в тон, с него се смеси разнеслият се из тунелите рязък камбанен звън.

— Тревога!

С невероятна за годините си пъргавина командирът на периметъра рипна от място и се стрелна вън от стаята. Някъде в далечината се чу единичен изстрел, последван от автоматни откоси — един, втори, трети, по платформата затропаха подковани войнишки ботуши и някъде отдалеч проехтя силният бас на полковника, раздаващ заповеди.

Истомин също понечи да посегне към висящия до шкафа лъщящ милиционерски автомат, но после се хвана за кръста, изохка, махна с ръка, върна се на масата и продължи да пие чай. Срещу него изстиваше, изпускайки тънка пара, изоставената от полковника чаша и лежеше забравената му в бързината синя барета. Началникът на станцията се нацупи към шапката и полугласно заспори с тръгналия си командир, връщайки се към предишните теми с нови аргументи, за които не се беше сетил одеве.

* * *

На „Севастополска“ се разказваха немалко мрачни шеги защо съседната „Чертановска“ носи това име^[1]. Въпреки че турбините бяха разпръснати много навътре в тунелите между двете станции, на никого и през ум не му минаваше за по-удобно да заеме и пригоди за живот пустеещата „Чертановска“, както бяха направили със съседната „Каховска“. Инженерните групи, промъкващи се към нея под охрана, за да монтират и проверяват далечните генератори, не се осмеляваха да се приближат на по-малко от сто метра от перона й. Когато тръгваха на поход към нея, почти всички, освен най-отявлените безбожници, тайничко се кръстеха, а някои дори се прощаваха със семействата си.

Станцията не беше добро място и това се усещаше от всеки, приближил се до нея дори и на половин километър. Тежковъоръжените ударни отряди, които севастополци по-рано изпращаха поради незнание на „Чертановска“ с надеждата да разширят територията си, се завръщаха изтощени и съсипани, но в повечето случаи изобщо не се връщаха. Опитните бойци бяха изплашени до смърт, по брадите им се стичаше слюнка, не можеха да спрат да се тресат дори когато седяха толкова близо до огъня, че дрехите им започваха да тлеят. Спомняха си с усилие какво са преживели — и спомените им никога не си приличаха.

Смяташе се, че някъде зад „Чертановска“ страничните разклонения от основните тунели се спускат надолу и се вплитат в грандиозен лабиринт от естествени пещери, според слуховете пълни с всякакви гадини. Това място в станцията условно го наричаха „Портала“ — условно, защото никой от живите обитатели на „Севастополска“ не го беше виждал. Наистина имаше един случай, още в началото на заселването на линията, когато Портала бил открит от голяма разузнаваческа група, успяла да премине през „Чертановска“. Групата носела със себе си предавател — нещо като кабелен телефон. По него свързочникът съобщил на „Севастополска“, че разузнавачите се намират на входа на почти вертикално спускащ се тесен коридор. Повече нищо не успял да предаде, но още няколко минути, докато кабелът не бил скъсан, събралото се около предавателното устройство командване на „Севастополска“ слушало как един след друг заглъхвали сърцераздирателните, изпълнени с ужас и нечовешка болка вопли на бойците от разузнавателната група. Никой от тях дори не се опитал да стреля, сякаш на всеки от умиращите му било ясно, че обикновените оръжия няма да могат да ги защитят. Последен млъкнал командирът на групата — наемник главорез от „Китай-город“, който събирал колекция от кутретата на своите врагове. Вероятно се е намирал на известно разстояние от изпуснатата от свързочника слушалка, затова не било лесно да разберат какво казва; но като се вслушал в предсмъртните му хлипания, началникът на станцията разпознал думите на молитва — от онези простичките, наивните, на които родителите учат малките си деца.

След този случай бяха изоставени всички опити да стигнат до „Чертановска“. Даже се появи идея да напуснат „Севастополска“ и да се изтеглят в Ханза. Изглежда, проклетата станция се оказа граничният стълб, който определя края на човешките владения в метрото. Проникващите отвън създания редовно досаждаха на обитателите на „Севастополска“, но те поне можеха да бъдат убити и при вещо организирана отбрана нападенията им бяха отблъсквани лесно и почти безкръвно — стига да имаше достатъчно боеприпаси.

От време на време до блокпостовете се приближаваха такива чудовища, които можеха да бъдат спрени само от куршуми дум-дум и капани с високоволтови заряди. Но по-често патрулите си имаха работа с не чак толкова страховити, макар и доста опасни твари. Тук ги наричаха по домашному, по гоголевски — упири.

— Ето там има още един! Горе, в третата тръба!

Прожекторът, срутил се от закрепването си на тавана, се люлееше като обесник на един кабел и заливаше пространството пред блокпоста със силна бяла светлина — ту осветяваше притаените в сенките сбръчкани фигури на мутантите, ту отново ги скриваше в мрака, ту се вторачваше в очите на патрулните, като ги заслепяваше. Наоколо бродеха хаотични силуети, изчезваха и веднага след това изникваха изкривени, деформирани, така че хората хвърляха животински, а чудовищата — човешки сенки.

Блокпостът беше разположен на много удобно място. Тук се срещаха тунелите — малко преди последната война „Метрострой“ започнал реконструкция, която така и не била завършена. При този възел севастополци бяха изградили същинска малка крепост: две картечни гнезда, високо метър и половина укритие от натрупани чували с пясък, заграждения и бариери на релсите, високоволтови капани на близките подстъпи и грижливо обмислена система за сигнализация. Но когато мутантите връхлитаха на такива вълни, както в този ден, изглеждаше, че още малко — и отбраната ще рухне.

Картечарят монотонно бърбореше нещо, пускаше кървави мехурчета през носа си и разглеждаше с учудване мокрите си червени длани. Въздухът около неговата картечница „Печенег“ трепереше от горещината. После той кратко изсумтя, доверчиво притисна лице в рамото на своя съсед, як боец с титанов шлем със спуснато забрало, и притихна. Само след секунда отпред се разнесе сърцераздирателен писък — нападаше ги упир.

Боецът с шлема се надигна над бруствера, отмятайки отпусналия се върху него окървавен картечар, вдигна автомата си и пусна кратък откос. Отвратителният жилав звяр, покрит с матовосива кожа, вече се бе хвърлил напред, протегнал грубите си предни лапи, и планираше с помощта на опънатите си кожени ципи. Упирите се движеха с невероятна скорост, не оставяха никакви шансове на туткащи се хора, затова в този патрул служеха най-ловките и умели войници.

Свистене на куршум прекъсна писъка, но по инерция мъртвият упир продължи да се плъзга напред — стокилограмовият труп глухо се удари в бруствера, като вдигна облак прах над торбите с пясък.

— Май това беше за днес…

Безкрайният поток от твари, който само преди минутка бликаше от огромните срязани тръби, монтирани по тавана на тунела, сякаш наистина бе секнал. Патрулните започнаха внимателно да се измъкват иззад укрепленията.

— Носилка, насам! Лекар! Бързо го носете на станцията!

Здравенякът, който беше убил последния упир, сложи щик на автомата си и без да бърза, се захвана да преглежда разпръснатите из зоната на огъня тела на убити и ранени създания, като размазваше с ботуша си озъбената паст на всяко едно от тях и го промушваше с кратък и точен удар на щика право в очите. После уморено се облегна на торбите с пясък, отвърна лице от тунела, най-накрая вдигна забралото на шлема си и надигна манерката си.

Подкреплението от станцията пристигна чак след като всичко беше свършило. Дойде и командирът на периметъра с разкопчан войнишки мундир, като дишаше тежко и проклинаше болежките си.

— И откъде сега да му намеря трима души? От сърцето си ли да ги откъсна?

— За какво говорите, Денис Михайлович? — попита един от патрулните, едва не поглеждайки в устата на командира.

— Истомин иска да изпрати спешно трима разузнавачи в „Серпуховска“. Тревожи се за кервана. А откъде да му ги намеря тези трима? И то точно сега…

— За кервана още нищо ли не се чува? — попита утоляващият жаждата си, без да се обръща.

— Нищо — отговори старецът. — Но все още не е минало много време. В края на краищата кое е по-опасно? Ако сега оголим юга, след една седмица няма да има кой да посрещне този керван!

Боецът кимна и замълча. Не се обади и когато командирът, след като помърмори още няколко минути, попита останалите патрулни дали някой не иска да отиде доброволец в тройката, която така или иначе се налага да изпратят до „Серпуховска“ — че иначе началник-станцията, да го вземат дяволите, няма да миряса.

Не беше трудно да се намерят желаещи — много от патрулните бяха тук от доста време, а и не им беше лесно да си представят нещо по-опасно от отбраната на южните тунели.

От шестимата, пожелали да тръгнат на поход, полковникът избра онези, от които, според него, „Севастополска“ щеше да има най-малка нужда. Решението му се оказа правилно, защото от изпратените към „Серпуховска“ трима души не се завърна нито един.

* * *

Вече бяха минали три дни, откакто разузнавачите тръгнаха да търсят кервана. На командира му се струваше, че всички говорят зад гърба му и че навсякъде го гледат накриво. Даже най-оживените разговори спираха, когато той минаваше наблизо. И в напрегнатото мълчание, което се възцаряваше навсякъде при появата му, усещаше неизказаното желание да обясни и да се оправдае.

Той просто си бе свършил работата: грижеше се за безопасността на отбранителния периметър на „Севастополска“. Беше тактик, а не стратег. Когато всеки войник е нужен, полковникът просто нямаше право да ги разпръсква, да ги изпраща на съмнителни, ако не и безсмислени задачи.

Преди три дни искрено вярваше в това. Но сега, когато всеки изплашен, неодобрителен, съмняващ се поглед го удряше в гърба, неговата увереност започваше да се разклаща. Една разузнавателна група, отиваща на лека задача, би трябвало да премине пътя до Ханза и обратно за по-малко от денонощие — и то като се имат предвид евентуалните сблъсъци и изчакването на границите с независимите гари. Значи…

След като заповяда никой да не го безпокои, полковникът се затвори в своята стаичка и започна да мърмори под нос, прехвърляйки за стотен път всички варианти за онова, което би могло да се случи с търговците и разузнавачите.

Хората от „Севастополска“ не се страхуваха от нищо — с изключение на армията на Ханза, разбира се. Зловещата слава на станцията, многократно повтаряните истории на неколцината очевидци за това каква цена се налага да плащат нейните обитатели, за да останат живи, подети от пътуващите търговци и от почитателите на разпространяваните от тях слухове, се носеха из метрото и си вършеха работата. Усетило бързо ползата от тази репутация, ръководството на станцията се включи в нейното затвърждаване. Информатори и керванджии, пътешественици и дипломати получиха официалната благословия да лъжат и да преувеличават за всичко на станция „Севастополска“, и изобщо за Серпуховската част от линията.

Единици можеха да надникнат зад тази димна завеса и да разберат истинската привлекателност и значимост на станцията. През последните години само няколко пъти неосведомени бандити се опитаха да преминат през блокпостовете, но превъзходно смазаната военна машина на „Севастополска“ без никакви трудности унищожаваше неорганизираните им отряди.

Но въпреки това тримата, които заминаха, получиха ясни инструкции в случай на някаква заплаха да не влизат в бой с противника, а да се върнат обратно колкото се може по-бързо.

Разбира се, съществуваше и „Нагорная“ — място, не чак толкова ужасно, колкото „Чертановска“, но въпреки това доста опасно, зловещо. И „Нахимовски проспект“, чиито херметични врати бяха блокирали, така че достъпът до станцията от повърхността не можеше да бъде спрян напълно. Севастополци не искаха да взривяват изходите: нахимовският „асансьор“ се използваше от местните сталкери. Никой не се осмеляваше да мине сам през Проспекта, както го наричаха на станцията, но още не бе имало случай трима души да не могат да дадат отпор на обитаващите го твари.

Срутване? Пробив на подземни води? Диверсия? Необявена война с Ханза? Сега не Истомин, а той беше длъжен да даде отговор на съпругите на изчезналите разузнавачи, които идваха при полковника и като изоставени кучета го гледаха тревожно и очаквателно в очите, с надеждата да намерят в тях обещание и утеха. Той беше длъжен да обясни всичко на незадаващите излишни въпроси войници от гарнизона, засега все още вярващи в него. Да успокои всички разтревожени хора, събиращи се вечер след работа край часовниците в станцията, които отчитаха времето от тръгването на кервана.

Истомин казваше, че през последните дни все по-често го питат защо осветлението на станцията е намалено и че настояват лампите да бъдат включени с предишната им сила. А никой дори не бе и помислял за намаляване на напрежението и осветлението си работеше с пълна сила. Мракът се сгъстяваше не на станцията, а в човешките души, и дори най-ярките живачни лампи не можеха да го прогонят.

Така и не успяха да възстановят телефонните връзки със „Серпуховска“ и за седмицата след тръгването на кервана полковникът, както и много други севастополци, изгубиха важното и рядко за обитателите на метрото чувство за близост с хората.

Докато връзката работеше, докато керваните вървяха редовно и пътят до Ханза се изминаваше за по-малко от ден, всеки от живеещите на „Севастополска“ беше свободен да остане или да си тръгне, всеки знаеше, че само след пет участъка от тяхната станция започва истинското метро, цивилизацията… Човечеството.

Сигурно така са се чувствали някога и захвърлените в Арктика полярници, които заради научните изследвания или високите надници са се обричали на дълги месеци борба със студа и самотата. До голямата земя е имало хиляди километри, но все пак тя е била близо, щом радиото е работело и веднъж в месеца са се чували моторите на самолета, спускащ с парашути сандъци с консерви.

Но сега леденият блок, върху който се издигаше станцията им, се бе откъснал и с всеки изминал час се отдалечаваше все повече — в ледената буря, в черния океан, в пустотата и неизвестността.

Чакането се проточваше и смътното безпокойство на полковника за съдбата на изпратените към „Серпуховска“ разузнавачи постепенно се превръщаше в мрачна увереност, че повече няма да види тези хора. Той просто не можеше да си позволи да отнеме още трима бойци от отбраната на периметъра, за да ги хвърли срещу неизвестната опасност и напълно вероятно към сигурна гибел, така и без да се намери изход от положението. Все още му се струваше преждевременно да затвори херметичните врати, да прекъсне достъпа до южните тунели и да събере голяма ударна група. Да имаше сега кой да вземе решението вместо него… Решение, което беше обречено да се окаже погрешно.

Командирът на периметъра въздъхна, открехна вратата, огледа се крадешком и привика часовия.

— Ще ме черпиш ли една цигарка? Но за последен път, повече няма да ми даваш, колкото и да те моля! И няма да кажеш на никого, нали?

* * *

Когато Надя, ниската и пълна приказлива лелка с прокъсана пухена забрадка и лекьосана престилка, донесе горещата тенджера с месо и зеленчуци, патрулните се оживиха. Картофите, краставиците и доматите се смятаха за най-изискани деликатеси — освен в „Севастополска“, зеленчуци можеха да се хапнат само в няколко от най-добрите ресторанта на Околовръстната или Полиса. Проблемът беше не само в сложните хидропонни инсталации, необходими за отглеждането на съхраняваните от ботаниците семена, но и в това, че малко станции можеха да си позволят да отделят много киловати електричество, за да разнообразят войнишкото меню.

Дори на масата на началството зеленчуци попадаха единствено по празниците, обикновено с тях само глезеха децата. На Истомин му се наложи доста да поспори с готвачите, за да ги убеди да добавят по сто грама варени картофи и домати към полагащото се на нечетните дати свинско — за поддържане на бойния дух.

Планът сработи: достатъчно беше Надя да свали по женски несръчно автомата от рамото си и да повдигне капака на тенджерата, и бръчките по лицата на патрулните започнаха да се изглаждат. При такава вечеря не ти се иска да продължиш тягостните разговори за изчезналия керван и забавилата се група разузнавачи.

— Днес не знам защо цял ден си мисля за „Комсомолска“ — каза един белокос старец с ватенка с емблемата на метрото, докато размачкваше с лъжица картофките в алуминиевото си канче. — Да можех да ида там, да погледам… Каква мозайка има само! Според мен е най-красивата станция в Москва.

— Зарежи тази работа, Омир, ти просто си живял там и затова я обичаш и досега — незабавно му отговори един брадясал дебелак с ушанка. — А витражите на „Новослободска“? А онези леки колони и фреските по тавана на „Маяковска“?

— А на мен винаги ми е харесвал „Площад на революцията“ — стеснително призна снайперистът, тих и сериозен мъж на години. — Сам знам, че това са глупости, но всичките онези сурови моряци и летци, граничарите с кучетата… От дете обожавам тази станция!

— Че защо да са глупости? Бронзовите мъже даже са си много симпатични — подкрепи го Надя, докато изгребваше остатъците от дъното на тенджерата. — Хей, бригадире, гледай да не останеш без вечеря!

Седящият сам висок, широкоплещест боец се приближи към огъня, без да бърза, взе порцията си и се върна на предишното си място — по-близо до тунела, по-далеч от хората.

— Той изобщо връща ли се на станцията? — попита шепнешком дебелакът с ушанката, кимайки към потъващия в полумрака широк гръб.

— По повече от седмица неотстъпно стои тук — отвърна му снайперистът също така тихо. — Нощува в спален чувал. Как ли му издържат нервите… А може пък тая работа просто да му харесва. Преди три дни, когато упирите едва не разкъсаха Ринат, петнайсет минути след това той обикаляше и ги доубиваше собственоръчно. После се върна, ботушите му — подгизнали от кръв, автоматът — също… А той доволен.

— Не човек, а машина… — добави висок и слаб картечар.

— Мен даже ме е страх да спя близо до него. Видя ли му лицето? Дори не мога да го погледна в очите.

— А при мен е обратното — само с него се чувствам спокойно… — сви рамене старецът, когото наричаха Омир. — Вие пък що се заяждате? Той е добър човек… е, малко осакатен. Красотата е важна само в станциите. Между другото, твоята „Новослободска“ е пълна безвкусица. Такива витражи не могат да се гледат на трезва глава… И това ми било витражи!

— А мозайка на колхозна тема на тавана не е ли безвкусица?!

— А ти къде видя такова пано на „Комсомолска“?

— Ами то цялото проклето съветско изкуство е или за живота в колхоза, или за героите летци — разгорещи се дебелакът.

— Серьожа, не закачай летците — предупреди го снайперистът.

— И „Комсомолска“ е боклук, и „Новослободска“ е фъшкия — дочу се нисък хриплив глас.

От изненада дебелакът се задави с приготвените си думи и се вторачи в бригадира. Останалите също веднага млъкнаха: той почти никога не беше взимал участие в разговорите им, като даже на преките им въпроси отговаряше съвсем кратко или изобщо не реагираше.

Бригадирът продължаваше да седи с гръб към тях, без да откъсва поглед от гърлото на тунела.

— На „Комсомолска“ сводовете са твърде високи, а колоните — тънки, цялата платформа се вижда от линиите като на длан, удобна е за обстрел и е неудобно да се прикриват преходите. А на „Новослободска“ всички стени са в пукнатини, колкото и да ги замазват. Една граната е достатъчна, за да се погребе цялата станция. И там вече отдавна няма витражи. Потрошиха се. Чупливо нещо.

Никой не се осмели да възрази. След кратко мълчание бригадирът подхвърли:

— Отивам на станцията. Ще взема Омир със себе си. Смяната ще е след час. Артур става старши.

Кой знае защо, снайперистът скочи и кимна, макар че бригадирът не можеше да види това. Старецът също се изправи и забързано се зае да събира разпилените си вещи в торбата, без да си дояде картофа. Когато се приближи до огъня, боецът вече бе в пълно бойно снаряжение, сложил неизменния шлем и метнал обемиста раница на гръб.

— Успех.

Докато гледаше двете отдалечаващи се по осветения участък фигури — могъщата на бригадира и сухата на Омир, — снайперистът зиморничаво потри ръце и настръхна.

— Нещо захладня. Я хвърлете насам малко въглища, що ли?

 

 

През целия път бригадирът почти дума не продума, само попита Омир дали наистина е бил помощник-машинист, а преди това обикновен кантонер. Старецът го погледна с подозрение, но не взе да отрича, въпреки че на „Севастополска“ винаги бе казвал на всички, че се е издигнал до машинист, а за работата си като кантонер предпочиташе да не говори, защото я смяташе за недостойна.

Бригадирът влезе, без да чука, в кабинета на началника на станцията, като рязко отдаде чест на направилия му път караул. При появата му Истомин и полковникът изненадано се изправиха от двете страни на бюрото — разчорлени, изморени, разстроени. Омир замря смирено до входа, пристъпвайки от крак на крак.

Бригадирът свали шлема си, сложи го направо върху книжата на Истомин и потри с ръка избръснатата си до голо глава. На светлината на лампите се видя колко жестоко е обезобразено лицето му: лявата му буза бе набраздена и сгърчена от огромен белег като от изгаряне, окото се беше превърнало в тясна цепка, от едното ухо към извивката на устните му криволичеше широка лилава резка. Макар и Омир да смяташе, че вече е свикнал с това лице, сега, както и преди, когато го беше видял за пръв път, усети, че го обзема неприятен хлад.

— Сам ще отида до Околовръстната — изстреля бригадирът, без да поздрави.

В стаята увисна тежко мълчание. Омир и преди беше чувал, че този човек, смятан за незаменим боец, има особени отношения с началника на станцията. Но едва сега започна да разбира, че за разлика от всички останали севастополци бригадирът на патрула, изглежда, изобщо не се подчиняваше на ръководството.

Ето и сега той сякаш не искаше разрешение от тези възрастни, изморени, безпомощни мъже, а им даваше заповед, която те бяха длъжни да изпълнят. И Омир, за кой ли път, си зададе въпроса: кой е този човек?

 

 

Командирът на периметъра се спогледа с началника, намръщи се и се накани да възрази, но после само примирено махна с ръка.

— Както решиш, Хънтър… С теб така или иначе не може да се спори.