Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (17)

Глава шестнайсета
В клетка

В пълен мрак останалите сетива на човек се изострят. Миризмите стават по-ярки, звуците — по-силни и обемни. В карцера се чуваше само как някой драска по пода и вонеше непоносимо на урина.

Но заради изпитото музикантът като че ли не изпитваше дори болка. Известно време той си мънкаше нещо под носа, после престана да отговаря и започна да сумти. Не го тревожеше, че сега преследвачите им ще ги настигнат със сигурност. Не го притесняваше какво ще стане със Саша, опитваща се без документи и оправдания да пресече границата на Ханза. И, разбира се, беше напълно равнодушен към съдбата на „Тулска“.

— Мразя те — каза тихо Саша.

На него и това му беше все едно.

Скоро в мрака, в който бе потънала килията, се появи дупка — стъклена шпионка във вратата. Всичко друго си оставаше невидимо, но и тази дупчица беше достатъчна на Саша: внимателно опипвайки чернотата около себе си, тя допълзя до вратата и затропа по нея с леките си юмручета. Тя откликна, загърмя, но когато Саша я остави на мира, тишината се върна. Охраната не искаше да слуша нито грохота, нито виковете на момичето.

Времето бавно потече напред.

Колко щяха да ги държат в плен? А може би Леонид нарочно я бе довел тук? Искаше да я отдели от стареца, от Хънтър? Да я изолира, да я подмами в капан? И всичко това само за да…

Саша заплака заровила лице в ръкава си — той поглъщаше и влагата, и звуците.

— Виждала ли си някога звездите? — чу се глас, все още пиянски.

Тя не отговори.

— Аз също само на снимки — продължи музикантът. — Слънцето едва-едва си пробива път през праха, а те нямат достатъчно сили за това. Сега се събудих от плача ти и си помислих, че изведнъж съм видял истинска звезда.

— Това е шпионка. — Саша преглътна сълзите си, преди да отговори.

— Знам. Но интересното е… — Леонид се изкашля. — Кой тогава по-рано е гледал към нас от небето с хиляди очи? И защо се е отвърнал от нас?

— Там никога не е имало никой! — тръсна глава Саша.

— А на мен винаги ми се е искало да вярвам, че някой ни наглежда — изрече замислено музикантът.

— Дори в тази килия на никой не му пука за нас! — сълзите й отново потекоха. — Ти нагласи нещата така, нали? Да не успеем? — Тя отново заудря по вратата.

— Щом смяташ, че там няма никой, защо удряш? — попита Леонид.

— На теб ти е все едно дали болните ще загинат!

— Такова ли ти е мнението за мен? Обидно е — въздъхна той. — Но ти според мен не се интересуваш от болните. Страх те е, че ако твоят любим отиде да ги избива, също ще се зарази, а няма лекарства…

— Не е вярно! — Саша едвам се сдържа да не го удари.

— Вярно е, вярно е… — с писклив глас я подразни Леонид. — И какво толкова има в него?

Тя не искаше да му обяснява нищо, изобщо не й се говореше с него. Но не можа да се сдържи.

— Аз съм му нужна! Наистина съм му нужна, без мен ще се провали. А на теб не съм. Ти просто нямаш с кого да си играеш!

— Е, да предположим, че си му нужна. Не силно, но все пак си му нужна… А той за какво ти е на теб, този горски санитар? Злодеите те привличат? Или искаш да спасиш пропадащата му душа?

Саша млъкна. Засегна я лекотата, с която музикантът четеше чувствата й. Може би в тях нямаше нищо особено? Или просто тя не можеше да ги скрие? Това фино, неосезаемо нещо, което тя не успяваше да облече в думи, от неговите уста звучеше обикновено или дори пошло.

— Мразя те — изрече тя най-накрая.

— Няма проблем, и аз не се обичам особено — отвърна Леонид с насмешка.

Саша седна на пода. Сълзите й отново потекоха — отначало от яд, после — от безсилие. Докато нещо зависеше от нея, тя не смяташе да се предава. Но сега, в карцера, редом с безчувствения си спътник, нямаше кой да я чуе. Нямаше смисъл да вика. Нямаше смисъл да тропа по вратата. Нямаше на кого да се примоли. Нищо нямаше смисъл.

 

 

А после изведнъж пред нея изникна картина: високи сгради, зелено небе, летящи облаци, смеещи се хора. И горещите капки върху нейните бузи й се сториха капки от същия онзи летен дъжд, за който й бе разказал старецът. Още секунда — и призрачното видение изчезна, оставяйки подир себе си само леко, вълшебно настроение.

— Искам чудо — упорито, с прехапани устни, каза сама на себе си Саша.

И в този момент в коридора силно изщрака прекъсвачът и килията се изпълни с непоносимо ярка светлина.

* * *

На десетки метри от входа на свещената столица на метрото, мраморната гробница на човечеството, заедно с белите лъчи на живачните лампи се разпространяваше нежната аура на спокойствие и просперитет. В Полиса не пестяха светлината, защото вярваха в нейната магия. Изобилието от светлина напомняше на хората за предишния им живот, за онези далечни времена, когато човек още не е бил нощно животно, не е бил хищник и плячка. И дори варварите от периферията тук се държаха сдържано.

Блокпостът на границата на Полиса приличаше повече не на укрепление, а на приемна в съветско министерство: маса, стол, двама офицери с чисти щабни униформи и фуражки. Проверка на документите, оглед на личните вещи. Старецът напипа в джоба си паспорта. Визите като че ли бяха отменени, не би трябвало да се появят трудности. Той подаде на офицера зелената книжка и погледна накриво бригадира.

Вглъбен в себе си, Хънтър, изглежда, дори не чуваше въпросите на граничаря. Омир се зачуди дали бригадирът изобщо има паспорт. Но ако нямаше, на какво бе разчитал, бързайки насам?

— Повтарям за последен път — офицерът сложи длан върху лъщящия кобур, — покажете си документите или незабавно напуснете територията на Полиса!

Омир беше сигурен, че бригадирът така и не е разбрал какво искат от него и реагира само на движението на пръстите, плъзгащи се към кобура. Излизайки само за миг от странното си вцепенение, Хънтър мълниеносно изстреля напред разтворената си длан и я заби в адамовата ябълка на постовия. Войникът, посинявайки и хриптейки, рухна назад заедно със стола си; вторият хукна да бяга, но старецът знаеше — няма да успее. В ръката на Хънтър се появи пистолет като асо от ръкава на картоиграч мошеник…

— Почакай!

Бригадирът се засуети за секунда и това беше достатъчно на побягналия боец, за да успее да се качи на перона и да се скрие от куршумите.

— Остави ги! Трябва да отидем на „Тулска“! Длъжен си… Помоли ме да ти напомням… Почакай! — Старецът се задъхваше, без да знае какво да каже.

— На „Тулска“ — повтори тъпо Хънтър. — Да. По-добре да изтърпя до „Тулска“. Прав си.

Той се облегна тежко на масата, остави пистолета до себе си, намръщи се. Възползвайки се от момента, Омир вдигна ръце и се затича напред, срещу скачащите от арката охранители.

— Не стреляйте! Той се предава! Не стреляйте! В името на всичко свято…

Но така или иначе го оковаха, свалиха респиратора му и едва след това му дадоха възможност да говори. Бригадирът, отново изпаднал в странното си вцепенение, не се намеси. Позволи им да го обезоръжат и покорно тръгна към маймунарника. Седна на нара, вдигна глава, срещна погледа на стареца и въздъхна:

— Трябва да намериш един човек. Викат му Мелник. Доведи го тук. Аз ще почакам…

Старецът кимна и започна припряно да си пробива път сред насъбралите се на входа караулни и зяпачи, и в този момент го настигна вик.

— Омир!

Старецът застина смаян: никога по-рано не се беше обръщал към него по име. Върна се към арматурните железа, заварени в неубедителна решетка, и погледна въпросително Хънтър, който като в треска се бе обхванал с огромните си ръчища. С мъртъв, приглушен глас бригадирът каза:

— Но няма да е много дълго.

* * *

Вратата се отвори и вътре плахо погледна един войник — онзи същият, който преди няколко часа беше удрял музиканта по лицето. Последва ритник — и той влетя в килията, като за малко не падна на пода; обърна се и неуверено погледна назад.

На прага стоеше слаб военен с очила. Пагоните на униформата му бяха обсипани със звезди, редките руси коси — сресани назад.

— Хайде, животно — процеди той.

— Аз… аз… — замънка граничарят.

— Не се притеснявай — ободри го офицерът.

— Извинявам се за това, което направих. И… ти… вие… аз не мога.

— Още десет денонощия.

— Удари ме — каза войникът на Леонид, без да знае накъде да гледа.

— А, Алберт Михалич! — присвивайки очи, музикантът се усмихна на офицера. — Откога ви чаках.

— Добър вечер. — Офицерът също присви крайчето на устните си. — Ето, дойдох да възстановя справедливостта. Ще отмъщаваме ли?

— Трябва да си пазя ръцете. — Музикантът се изправи, разкърши кръста си. — Мисля, че вие сами ще го накажете.

— С цялата строгост — кимна Алберт Михайлович. — Един месец арест. И, разбира се, аз се присъединявам към извиненията на тоя тъпак.

— Е, недейте така с лошо. — Леонид потри ударената си скула.

— Това нали ще си остане между нас? — металическият глас на офицера изскърца предателски.

— Аз тук, както виждате, внасям контрабандна стока — музикантът кимна към Саша. — Ще проявите ли снизхождение?

— Ще проявим — обеща Алберт Михайлович.

Провинилият се граничар направо си остана в килията; след като дръпна резето, офицерът ги поведе по тесен коридор.

— Няма да продължа нататък с теб — каза на висок глас Саша на музиканта.

— А ако ти кажа, че наистина отиваме в същия този Изумруден град? — попита много тихо Леонид след кратко забавяне. — Ако ти кажа, че неслучайно знам за него повече от твоя дядо? Че съм го виждал сам и не само съм го виждал? Че съм бил там и не просто съм бил…

— Лъжеш.

— И че ненапразно той — продължи невъзмутимо музикантът, кимайки към крачещия отпред офицер — толкова ми се подмазва: знае откъде съм и се страхува. И че в Изумрудения град твоето лекарство го има със сигурност. И че дотам са останали само две-три станции…

— Лъжеш!

— Знаеш ли какво? — отвърна ядосано Леонид. — Когато се молиш за чудо, трябва да си готова да повярваш в него. Защото ще го пропуснеш.

— Трябва още и да умееш да различаваш чудесата от фокусите — озъби му се Саша. — И ти ме научи точно на това.

— От самото начало знаех, че ще ни пуснат — отвърна той. — Просто… Не исках да пришпорвам събитията.

— Просто искаше да спечелиш време!

— Но не съм те лъгал! Има средство против болестта!

Приближиха се към заставата. Офицерът, който от време на време ги поглеждаше с любопитство, връчи на музиканта вещите му и му върна патроните и документите.

— И така, Леонид Николаевич — козирува той, — ще вземете ли контрабандата със себе си, или ще я оставите в митницата?

— Взема ме със себе си! — наежи се Саша.

— Тогава ви пожелавам много любов — усмихна се Алберт Михайлович, докато ги съпровождаше покрай трайните редици бруствери, покрай скачащите от местата си картечари, покрай решетките и загражденията от заварени релси. — Мисля, че с вноса няма да има проблеми?

— Ще се справим — усмихна му се в отговор и Леонид. — Не би трябвало да ви казвам това, но никъде няма честни чиновници и колкото по-суров е режимът, толкова по-малка е сумата. Трябва само да знаеш на кого да я дадеш.

— На вас, мисля, ще ви е достатъчна и вълшебната дума — изхъмка офицерът.

— Засега не действа на всички. — Леонид отново потърка скулата си. — Както се казва, не съм вълшебник, а само се уча.

— Ще е приятно да се работи с вас… Когато се изучите. — Алберт Михайлович наведе глава, обърна се и закрачи обратно.

Последният войник отвори пред тях портичката, направена в дебелата решетка, която преграждаше тунела от горе до долу. След нея започваше чист, прекрасно осветен участък, чиито стени на места бяха опушени, на места — нащърбени, сякаш от дълги престрелки, а в самия му край се виждаха нови редици от укрепления и разпънати от пода до тавана знамена.

Само при вида им сърцето на Саша се разтуптя.

— Чия е тази застава? — попита тя музиканта, спирайки рязко.

— Как чия? — погледна я учудено Леонид. — На Червената линия естествено.

* * *

Ах, колко отдавна Омир си мечтаеше да попадне отново тук, от колко отдавна не беше идвал по тези места…

На интелектуалната „Боровинка“, сладко ухаеща на креозот; с нейните уютни апартаментчета, построени точно до арките, и читалнята за монаси брамини насред залата — затрупани с книги дълги маси, ниско висящи лами с абажури от плат; с поразително точно пресъздадената атмосфера на дискусионните клубове от кризисните и предвоенните години…

На царствената „Арбатска“, оцветена в бяло и бронзово, почти под кремълските палати, със строгите й порядки, с деловите военни, които продължаваха да се пъчат така, сякаш изобщо нямат нищо общо с Апокалипсиса…

На старата-прастара „Библиотека «Ленин»“, която бяха закъснели да преименуват, докато все още имаше някакъв смисъл от това; която беше стара като света още когато Коля бе дошъл за пръв път в метрото като дете; Библиотеката с нейния романтичен капитански мостик на прохода точно насред платформата, с нейната усърдно, но неумело реставрирана скулптура на протеклия таван…

И на „Александровска градина“, вечно полутъмна, висока и ръбеста, напомняща за ослепяващ и страдащ от подагра пенсионер, който все си спомня за своята комсомолска младост.

Омир винаги се беше питал дали станциите приличат на своите пигмалиони. Могат ли да бъдат смятани за автопортрети на онези, които са ги проектирали? Знаеше едно нещо със сигурност: станциите оставяха отпечатъка си върху своите обитатели, споделяха с тях характера си, заразявайки ги със собственото си настроение и болести.

Но самият Омир със своя начин на мислене, със своите вечни дилеми, със своята неизлечима носталгия принадлежеше естествено не на суровата „Севастополска“, а на Полиса, светъл като самото минало.

Обаче животът бе решил друго.

И даже сега, когато най-накрая беше попаднал тук, не му оставаха излишни минути, за да се разходи по тези кънтящи зали, да се полюбува на статуите и да пофантазира… Трябваше да бърза.

Хънтър с усилие бе успял да обуздае и затвори в клетка някого вътре в себе си — същото страшно същество, което от време на време хранеше с човешко месо. И след като то успееше да разкъса прътите на тази вътрешна клетка, миг по-късно нямаше да остане нищо и от крехката външна решетка. Трябваше да се бърза.

Хънтър го молеше да намери Мелник… Какво означаваше тази дума — име, прякор? Или може би парола? Произнесена на глас, тя имаше необяснимо въздействие върху караулните: разговорите за трибунал над хванатия бригадир стихнаха, а белезниците, които за малко да се щракнат върху китките на Омир, се върнаха в чекмеджето на бюрото. Шишкавият началник на стражата лично се зае да заведе стареца.

Омир и придружителят му се качиха по стълбите, водещи към прохода, прекосиха го и достигнаха „Арбатска“. Спряха при врата, охранявана от двама цивилни, чиито лица подсказваха, че са професионални убийци. Зад гърбовете им се откриваше върволица от служебни помещения. Шишкавият помоли Омир да изчака и се затътри по коридора. Не минаха и три минути и той се върна, изгледа сащисано стареца и го покани да влезе.

Тесният коридор ги отведе до неочаквано просторна стая, чиито стени бяха облепени с карти, схеми, записки, снимки и рисунки. Зад широко дъбово бюро седеше застаряващ мършав човек с толкова широки рамене, сякаш бе облечен с бурка^[1]. Само от левия ръкав на наметнатата върху него куртка се подаваше ръка и когато се загледа внимателно, Омир разбра каква е работата: дясната му ръка липсваше почти изцяло. Ръстът на домакина на кабинета беше гигантски — очите му бяха почти на едно равнище с очите на застаналия прав старец.

— Благодаря. — Той освободи шишкавия, който с явно съжаление затвори вратата от външната й страна. — Кой сте вие?

— Николаев, Николай Иванович — обърка се старецът.

— Прекратете цирка. Щом идвате при мен и казвате, че заедно с вас е най-близкият ми приятел, когото погребах преди година, трябва да имате причина. Кой сте вие?

— Никой… — Омир не си криви душата. — Но работата не е в мен. Той е жив, наистина. Просто трябва да дойдете с мен, и то по-скоро.

— В момента се питам дали това е капан, идиотски номер или просто грешка. — Мелник си запали цигара и издуха дима в лицето на стареца. — Щом знаете името му и идвате точно при мен, трябва да знаете и историята му. Трябва да знаете, че сме го търсили всеки ден повече от година. Че заради това изгубихме няколко души. Трябва да знаете, по дяволите, колко много означаваше той за нас. Може би дори това, че бе дясната ми ръка. — Човекът се усмихна накриво.

— Не, нищо такова не знам… Той не разказва нищо. — Старецът сгуши глава между раменете си. — Моля ви, нека просто отидем на „Боровицка“. Нямаме много време…

— Не, наникъде няма да хукна. И си имам уважителна причина.

Мелник мушна ръка под бюрото, направи странно движение и по удивителен начин се премести назад, без да става от мястото си. Едва след няколко секунди Омир съобрази, че събеседникът му седи в инвалиден стол.

— Така че нека да поговорим спокойно. Искам да разбера какъв е смисълът на вашата поява.

— Господи! — Старецът вече започваше да се отчайва. — Просто ми повярвайте! Той е жив. И е в маймунарника на „Боровицка“. Или поне се надявам, че е все още там…

— Бих искал да ви повярвам. — Мелник замълча, дръпна си дълбоко от цигарата и старецът чу как цигарената хартия пращи, докато се свива и изгаря. — Само че чудеса не се случват. Бръкнахте ми в раната… Добре. Имам предположение кой може да ми е скроил този номер. Но това ще го проверят специално обучени хора… — Той посегна към телефона.

— Защо него толкова го е страх от чернокожи? — попита Омир неочаквано за самия себе си.

Мелник внимателно остави слушалката, така и без да произнесе нито дума в нея. Изпуши цигарата докрай и изплю късата угарка в пепелника.

— По дяволите, отиваме на „Боровицка“ — каза той.

* * *

— Няма да отида! Пусни ме! По-добре да си остана тук…

Саша не се шегуваше, не кокетничеше. Трудно й беше да се сети за някого, мразен от баща й повече, отколкото червените. Те му бяха взели властта, те му бяха счупили гръбнака и вместо просто да го довършат, го бяха обрекли на дълги години унижения и мъки. Баща й не можеше да прости на хората, които се бяха разбунтували срещу него. Не можеше да прости и на онези, които бяха вдъхновявали и подкокоросвали предателите, онези, които ги сравняваха с оръжия и листовки. Самият червен цвят предизвикваше у него пристъпи на бяс. И макар накрая на живота си да говореше, че не изпитва злоба към никого и не иска да отмъщава, на Саша й се струваше, че той просто оправдава собственото си безсилие.

— Това е единственият път — каза объркано Леонид.

— Нали отивахме към „Киевска“! Значи не си ме водил там!

— Ханза воюва от десетилетия с Червената линия, не мога да призная на първия срещнат, че отиваме при комунистите… Наложи се да те излъжа.

— Ти не можеш да живееш без това!

— Вратата се намира след „Спортна“, както ти казах. „Спортна“ е последната станция на Червената линия преди разрушения мост, няма откъде другаде да се мине.

— Как ще попаднем там? Нямам паспорт. — Тя не отместваше напрегнатия си поглед от музиканта.

— Довери ми се — усмихна се той. — Един човек винаги може да се договори с друг. Да живее корупцията!

Без да слуша възраженията й, я хвана за китката и я помъкна след себе си. Прожекторите на втората отбранителна линия осветяваха огромните знамена от червена памучна тъкан, тунелното течение ги вълнуваше и на девойката й се струваше, че вижда пред себе си два блещукащи червени водопада.

Съдейки по онова, което бе чувала за Линията, би трябвало да ги направят на решето още на подстъпите… Обаче Леонид спокойно крачеше напред и уверената усмивка не изчезваше от лицето му. Трийсет метра преди блокпоста в гърдите му се опря дебелият лъч на прожектор. Музикантът остави калъфа с инструмента на пода и смирено вдигна ръце. Саша направи същото.

Учудените проверяващи се приближиха. Изглеждаха сякаш изобщо не им се случваше да посрещат някого, идващ от тази страна на границата. Този път музикантът успя да отведе старшия встрани, преди той да поиска документите на Саша. Прошепна му нещо в ухото, чу се съвсем слабо дрънчене на патрони и звеновият се върна омагьосан, успокоен. Той лично ги преведе през всички постове и дори ги качи върху очакваща ги ръчна дрезина, нареждайки на войниците да карат към „Фрунзенска“.

Те се хванаха за ръчките и запъхтяха, помръдвайки дрезината от мястото й. Саша навъсено разглеждаше лицата и униформите на онези, които баща й я бе научил да нарича „врагове“… Нищо особено. Ватенки, протрити камуфлажни кепета със закачени петолъчки, издадени скули, хлътнали бузи… Да, те не лъщяха като патрулните на Ханза, но човешкото в тях беше не по-малко. И в очите им се мяркаше съвсем момчешко любопитство, което явно бе съвсем непознато на живеещите на Околовръстната линия. Тези двамата едва ли бяха чували за онова, което се е случило на „Автозаводска“ преди почти десет години. Бяха ли врагове на Саша? Възможно ли е изобщо човек да мрази не формално, а наистина непознати хора?

Войниците не се решаваха да заговарят пътниците, само пъшкаха отмерено, местейки ръчките.

— Как успя да го направиш? — попита Саша.

— Хипноза — намигна й Леонид.

— А какви документи им показваш? — погледна тя с подозрение музиканта. — Как може да те пропускат навсякъде с тях?

— Различни паспорти за различни ситуации — отговори уклончиво той.

— Какъв си ти? — За да не я чува никой друг, се принуди да седне по-близо до Леонид.

— Наблюдател — отговори й той само с устни.

Ако Саша не беше затворила устата си, въпросите щяха да потекат от нея от само себе си; но войниците прекалено явно се опитваха да разберат за какво си говорят, даже започнаха да скърцат с ръчките по-тихо.

Наложи й се да изчака станция „Фрунзенска“ — суха, безцветна, избледняла и гримирана с червени знамена. Нащърбена мозайка по стените, изглозгани от времето колони… Сводовете изглеждаха като тъмни бездни — слабите лампи висяха на кабели между колоните малко над главите на местните жители, за да не се губи нито лъч от скъпоценната светлина. Тук беше поразително чисто: по платформата сновяха няколко неспокойни чистачки. На станцията бе многолюдно, но колкото и да беше странно, в която и посока да погледнеше Саша, пред погледа й всичко се размърдваше, забързано отстъпваше и се заемаше да шумоли с приглушени гласове. Но бе достатъчно да отклони погледа си — и шепотът се прекратяваше, а хората се връщаха към делата си. И никой не смееше да я погледне в очите, сякаш това беше неприлично.

— Тук май не идват често чужденци? — погледна тя към Леонид.

— Самият аз съм чужденец тук — сви рамене музикантът.

— И къде са твоите?

— На едно място, където хората не са толкова убийствено сериозни… — усмихна се той. — Където разбират, че само с плюскане човечеството няма да се спаси. Където не искат да забравят миналото, макар и спомените да им носят болка.

— Разкажи ми за Изумрудения град — помоли Саша тихичко. — Защо те… Защо се криете?

— Управляващите на Града не вярват на жителите на метрото.

Леонид прекъсна разговора, за да се разбере с караулните, дежурещи на входа на тунела, а след като се гмурна заедно със Саша в гъстия мрак, запали със запалката си фитила на маслената си лампа и продължи:

— Не им вярват, защото хората в метрото постепенно губят човешкия си облик. И защото сред тях все още са онези, които причиниха тази страшна война, макар и те да се боят да признаят това дори на приятелите си. Защото хората в метрото са непоправими. От тях можеш само да се боиш, да страниш, да ги наблюдаваш. Ако узнаят за Изумрудения град, ще го изплюскат и избълват, както плюскат всичко, до което се доберат. Ще изгорят платната на великите художници. Ще изгорят книгите и всичко, което е било в тях. Ще бъде избито единственото общество, достигнало справедливост и хармония. Ще рухне обезкървеното здание на Университета. Великият Ковчег ще потъне. И от него няма да остане нищо. Вандали…

— Защо смятате, че не можем да се променим? — Саша се почувства обидена.

— Не всички смятат така. — Леонид я погледна накриво. — Някои се опитват да направят нещо.

— Не се стараят особено — въздъхна Саша, — щом дори моят старец не е чувал за тях.

— Затова пък е чувал това-онова от тях самите — многозначително отговори младежът.

— Ти… музиката ли имаш предвид? — досети се Саша. — Ти си един от онези, които се надяват да ни променят? Но как?

— Втълпяване на прекрасното — пошегува се музикантът.

* * *

Адютантът буташе стола, а старецът крачеше отстрани, като едва смогваше на темпото, и от време на време поглеждаше прикрепения към него едър охранител.

— Ако наистина не знаете цялата история — говореше Мелник, — готов съм да ви я разкажа. Ще развличате с нея съкилийниците си, ако онзи, когото ще видя на „Боровицка“, не е който трябва… Хънтър бе един от най-добрите бойци на Ордена, истински ловец. Усетът му беше просто животински и се отдаваше докрай на делото. Точно той надуши черните преди година и половина… На ВДНХ. Нима не сте чували нищо и за това?

— На ВДНХ… — повтори объркано старецът. — Ами да, неуязвимите мутанти, които са чели мислите и са умеели да стават невидими… Мислех, че ги наричат Тъмните?

— Няма значение — отсече Мелник. — Той пръв проучи слуховете, би тревога, но тогава нямахме нито сили, нито време… Отказах му. Бях зает с други дела. Хънтър отиде там сам. Последния път, когато се свърза с мен, каза, че тези твари потискат волята, хвърлят в ужас всички наоколо. А Хънтър беше просто невероятен боец, роден за това — струваше колкото цял взвод…

— Знам — промърмори Омир.

— И никога не се боеше от нищо. Прати при нас едно момче с бележка, че тръгва към повърхността, за да се разправи с черните. Пишеше, че ако изчезне, значи заплахата е по-сериозна, отколкото е очаквал. Изчезна. Загина. Имаме си своя система за оповестяване. Всеки жив е длъжен веднъж седмично да се свързва. Длъжен е! А той мълчи вече повече от година.

— А какво стана с черните?

— Хубавичко изгладихме цялата местност със „Смърчове“. Оттогава не се чу нищо повече за черните — усмихна се Мелник. — Никой не ни пише и не ни се обажда по повод на тях… Изходите от ВДНХ са затворени, животът там се нормализира. Само онова момче малко се смахна, но доколкото ми е известно, са го излекували. Живее си нормален живот, оженил се е. А виж, Хънтър… ми тежи на съвестта.

Той се спусна по стоманената рампа, заемаща част от стълбите, и стресна събралите се долу монаси. Изчака задъхания старец и добави:

— Това последното по-добре не го казвай на съкилийниците си.

 

 

След минута цялата процесия се добра до изолатора. Мелник не отвори вратата на маймунарника; вместо това се облегна на адютанта си, стисна зъби и се надигна. Притисна око към шпионката. Достатъчна му беше и част от секундата.

Изтощено, сякаш при все недъга си е изминал целия път от „Арбатска“ дотук пеша, Мелник се стовари в креслото, плъзна по стареца угасналия си поглед и обяви присъдата си:

— Не е той.

* * *

— Не мисля, че музиката ми принадлежи на мен — каза Леонид неочаквано сериозно. — Не разбирам откъде се взима в главата ми. Струва ми се, че аз съм просто русло… Просто инструмент. Точно както поднасям към устните си флейтата, когато ми се свири, така и някой друг поднася към устните си мен — и се ражда мелодия…

— Вдъхновение — прошепна Саша.

— Ако искаш, го наречи така — разпери ръце той. — Каквото и да е, то не ми принадлежи, а идва отвън. И аз нямам право да го държа в себе си. То… пътешества по хората. Аз започвам да свиря и виждам как около мен се събират всички тези богати и бедни, покрити с циреи и лъщящи от мазнина, и злобни, и недъгави, и велики хора. Всякакви. И музиката ми прави с тях нещо, което ги настройва в една тоналност. Аз съм като камертон… Мога да ги приведа в хармония, макар и за кратко. И те ще звънят толкова чисто… Ще пеят. Как да се обясни това?

— Добре го обясняваш — изрече замислено Саша. — И аз самата го почувствах така.

— Трябва да се опитам да го събудя в тях — добави Леонид. — В някои ще загине, в други ще израсне. Аз никого не спасявам. Нямам пълномощия за това.

— Но защо останалите жители на Града не искат да ни помогнат? Защо дори ти се боиш да си признаеш, че правиш това?

Той замълча и не се обади, докато тунелът не ги отведе до станция „Спортна“ — също унила, бледа, помпозно-тържествена и скръбна, но в същото време ниска, тясна и потискаща като бинтове около главата. Тук миришеше на дим и пот, нищета и гордост. Към Саша и Леонид незабавно беше прикрепен един шпионин, който се мотаеше точно на десетина крачки от тях, където и да отидеха. Девойката искаше веднага да продължат нататък, но музикантът я спря:

— Сега не бива. Ще се наложи да почакаме.

Той приседна на каменната пейка за гости и щракна ключалката на калъфа.

— Защо?

— Вратата може да се отваря само в определени часове. — Леонид извърна поглед.

— Кога? — Саша намери с поглед циферблата; ако беше точен, вече й оставаше по-малко от половината от отреденото й време.

— Ще ти кажа.

— Пак протакаш! — Тя се намръщи, отскочи от него. — Ту обещаваш да ми помогнеш, ту се опитваш да ме задържиш!

— Да. — Той събра кураж и посрещна погледа й. — Искам да те задържа.

— Защо? Защо го правиш?

— Не си играя с теб. Повярвай ми, бих намерил с кого да си играя и малцина биха ми отказали. Мисля, че съм влюбен. Виж ти, колко дървено звучи…

— Мислиш… Дори не си го мислиш! Само го казваш!

— Има начин да се различи любовта от играта — каза той сериозно.

— Когато лъжеш, за да спечелиш човека — това любов ли е?

— Истинската любов разбива живота ти, независимо от обстоятелствата. А играта може да се впише в тях…

— На мен ми е по-лесно с тези неща. — Саша го гледаше изпод вежди. — Не съм имала никакъв живот. Води ме към вратата.

Леонид изгледа тежко девойката, облегна се на колоната, скръсти ръце на гърдите си. Няколко пъти си поемаше дъх, сякаш готвейки се да й отговори, но издишваше, без да произнесе нищо. После клюмна, навъси се и си призна:

— Не мога да дойда с теб. Няма да ме пуснат обратно.

— Какво означава това? — попита недоверчиво Саша.

— Не мога да се върна в Ковчега. Изгнаник съм.

— Изгнаник си? Защо?

— Направих нещо. — Той се извърна и сега говореше съвсем тихо, и Саша не чуваше всичко, макар че стоеше само на крачка от него. — Един човек… ме обиди. Библиотекар. Унизи ме пред свидетели. Същата нощ се напих и подпалих библиотеката. Библиотекарят изгоря заедно с цялото си семейство. За съжаление ние нямаме смъртно наказание… Заслужавах си го. Просто ме прогониха. Пожизнено. За мен няма обратен път.

— Защо тогава ме доведе тук?! — Саша сви юмруци. — Защо изгори и моето време?

— Ти можеш да се опиташ да стигнеш до тях — промърмори Леонид. — В страничния тунел, на двайсет метра от вратата, има отметка с бяла боя. Точно под нея, на равнището на пода, има гумен капак, под който е бутонът за звънеца. Трябва да го натиснеш три пъти кратко, три пъти продължително и три пъти кратко — това е условният сигнал на връщащите се наблюдатели…

 

 

Той наистина остана на станцията — само помогна на Саша да мине през трите блокпоста и се върна обратно. На прощаване се опита да й пробута един стар автомат, който беше успял да отмъкне отнякъде, но Саша не го взе. Три кратки, три продължителни и три кратки… Това е всичко, което й трябваше сега. И фенерът.

След „Спортна“ започваха мрачни, глухи тунели. „Спортна“ се смяташе за последното обитаемо място на цялата линия и всеки блокпост, през който я превеждаше музикантът, приличаше на малка крепост. Но Саша изобщо не се страхуваше. Тя мислеше само за това, че след час или час и половина ще се озове на прага на Изумрудения град.

А ако Градът не съществуваше, тогава изобщо нямаше от какво да се бои.

 

 

Страничният тунел се оказа точно там, където й бе обещал Леонид. Преграден с разбита решетка, в която Саша успя да намери достатъчно голям процеп. След няколкостотин крачки тунелът наистина завършваше със стоманена херметична врата вечна и непоколебима.

Момичето прилежно изброи четирийсет крачки от вратата и откри бялата отметка на мократа, сякаш изпотена стена. Вдигна гумения капак, напипа звънеца и провери колко показва часовникът, даден й от музиканта. Беше успяла! Затвори очи и едвам успя да изтърпи няколкото дълги минути, които оставаха…

Три кратки.

Три продължителни.

Три кратки.