Габриел Гарсия Маркес
За любовта и други демони (6)

Пет

Епископът го извика на обяснение в кабинета си и изслуша невъзмутимо откровената му и изчерпателна изповед, съзнавайки, че не извършва тайнство, а съдебно действие. Единствената пристрастност, която прояви към него, бе, че запази в тайна истинското му провинение, но сне от него своите препоръки и привилегии без никакво публично обяснение и го изпрати да служи като болногледач на прокажените в болницата „Божия любов“. Той помоли за утехата да служи литургията в пет за прокажените и епископът му я отпусна. Коленичи с усещане на дълбоко облекчение и казаха заедно „Отче наш“. Епископът го благослови и му помогна да се изправи.

„Бог да се смили над теб“, му каза. И го изтри от сърцето си.

Дори след като Кайетано бе започнал да изтърпява наказанието си, високопоставени сановници в диоцеза се застъпиха в негова полза, но епископът остана непреклонен. Отхвърли схващането, че екзорсистите свършват обсебени от същите демони, които обезвреждат. Завършващият му довод беше, че Делаура не се е задоволил да им се противопостави с неоспоримата сила на Христос, а е допуснал дързостта да обсъжда с тях верски дела. Именно това, каза епископът, изложило на опасност душата му и го изправило на ръба на ереста. По-голяма изненада обаче предизвика това, че епископът се е отнесъл толкова сурово със своя довереник заради прегрешение, което заслужава пряко сили покаяние за неопитност.

Мартина се зае със Сиерва Мария със завидна всеотдайност. Тя също беше огорчена от отказа за помилване, но момичето го забеляза чак един следобед, докато бродираха на терасата, когато вдигна поглед и я видя обляна в сълзи. Мартина не скри отчаянието си от нея:

„Предпочитам да съм мъртва, отколкото да умирам в този затвор.“

Единствената й надежда, каза, били отношенията на Сиерва Мария с нейните демони. Искаше да знае кои са, какви са, как да преговаря с тях. Момичето изброи шест и Мартина разпозна единия като африкански демон, който някога тормозил дома на родителите й. Нов блян я въодушеви.

„Бих искала да поговоря с него“, каза. И уточни изказването си: „В замяна на душата ми.“

Сиерва Мария се зарадва на хитростта си. „Той не говори“, каза. „Поглеждаш го в лицето и вече знаеш какво казва.“ Съвсем сериозно й обеща да я предупреди, за да се види с него при следващото посещение.

Кайетано от своя страна прие със смирение нечовешките условия в болницата. Прокажените, в положение на законна смърт^[1], спяха на земята в палмови бараки върху подове от трамбована пръст. Мнозина се влачеха колкото можеха. Вторниците, дни за общо лечение, бяха изтощителни. Кайетано си наложи пречистващата саможертва да мие най-недъгавите тела в коритата на обора. С това се занимаваше първия вторник на покаянието, със свещеническо достолепие, сведено до проста роба на болногледач, когато се появи Абренунсио на подарения му от маркиза червеникав кон.

„Как е това око?“, попита го.

Кайетано не му даде възможност да говори за нещастието му или да съчувства на положението му. Благодари му за капките, които наистина бяха изтрили от ретината му образа на затъмнението.

„Няма за какво да ми благодарите“, му каза Абренунсио. „Дадох ви най-доброто, което ни е известно за слънчево осветяване: капки дъждовна вода.“

Покани го да му отиде на гости. Кайетано му обясни, че не може да излиза навън без разрешение. Абренунсио не му отдаде значение. „Ако сте запознат със слабите места на тези кралства, трябва да знаете, че законите се спазват за не повече от три дни“, му каза. Предостави библиотеката на негово разположение, за да продължи изследванията си, докато му въздават правосъдие. Кайетано го изслуша с интерес, но без никакви илюзии.

„Е, оставям ви с тази горест“, завърши Абренунсио, пришпорвайки коня. „Никой бог не може да е сътворил дарба като вашата, за да я прахоса в разтривки на прокажени.“

Следващия вторник му занесе като подарък тома на „Философски писма“ на латински. Кайетано го прелисти, помириса го отвътре, претегли ценността му. И колкото повече го оценяваше, по-малко разбираше Абренунсио.

„Бих искал да разбера защо толкова искате да ми доставите удоволствие“, му каза.

„Защото ние, безбожниците, не съумяваме да живеем без духовниците“, каза Абренунсио. „Пациентите ни поверяват телата си, но не душите си, и все се опитваме, като дявола, да ги отнемем от Бога.“

„Това не се съчетава с вашите вярвания“, каза Кайетано.

„И аз самият не знам какви са“, каза Абренунсио.

„Светата инквизиция го знае“, каза Кайетано.

Противно на това, което можеше да се помисли, тази стрела въодушеви Абренунсио. „Елате у нас и ще го обсъдим внимателно“, каза. „Не спя повече от два часа на нощ, и винаги на пресекулки, така че всяко време ще е удобно.“ Пришпори коня и си отиде.

Кайетано скоро разбра, че голяма власт не се губи наполовина. Същите хора, които преди го ухажваха заради близостта му с епископа, се държаха с него като с прокажен. Приятелите му от светските изкуства и литература се отдръпнаха, за да не се сблъскат със Светата инквизиция. Но на него му беше все едно. Имаше сърце само за Сиерва Мария и дори така пак не му беше достатъчно. Бе убеден, че няма океани, нито планини, нито земни или небесни закони, нито пъклена сила, която да може да ги раздели.

Една вечер, поради прекомерно вдъхновение, избяга от болницата, за да се промъкне по какъвто и да е начин в манастира. Имаше четири порти. Главната, с въртящото се чекмедже, друга със същите размери откъм морето и два малки черни входа. Първите две бяха непреодолими. На Кайетано не му бе трудно да открие от брега прозореца на Сиерва Мария в павилиона на затвора, тъй като той единствен не беше запушен. Прегледа сградата педя по педя откъм улицата, напразно търсейки и най-малката пролука, през която да се вмъкне.

Беше на път да се откаже, когато си спомни за тунела, през който населението снабдявало манастира по време на Cessatio a Divinis. Тунелите в казарми и манастири бяха много характерни за епохата. В града имаше поне шест известни, а други бяха открити с годините, с техните стенни свещници като от булеварден роман. Един прокажен, който преди бил гробар, разкри на Кайетано търсения от него тунел: неизползваем канал, който свързваше манастира със съседно имение, където през миналия век се намирало гробището на първите клариси. Излизаше точно под павилиона на затвора и срещу висок и груб зид, който изглеждаше недостъпен. Но Кайетано успя да го изкачи, след множество неуспешни опити, тъй като вярваше, че ще постигне всичко със силата на молитвата.

Павилионът беше като тиха вода в нощта. Сигурен, че надзирателката спи отвън, внимаваше само за Мартина Лаборде, която хъркаше на полуотворена врата. До този момент напрежението от преживяването го бе държало в тревога, но когато се видя пред килията, с отворен катинар в халката, сърцето му изскочи извън себе си. Побутна вратата с върха на пръстите си, животът му спря, докато трая скърцането на пантите, и видя Сиерва Мария, заспала под светлината от кандилото на Пресветия. Тя внезапно отвори очи, но не го позна веднага в платнената роба на болногледач на прокажени. Той й показа окървавените си нокти.

„Изкачих оградата“, й каза беззвучно.

Сиерва Мария не се трогна.

„За какво“, каза.

„За да те видя“, каза той.

Не намери какво повече да каже, объркан от треперенето на ръцете и пукнатините в гласа си.

„Вървете си“, каза Сиерва Мария.

Той няколко пъти поклати отрицателно глава от страх, че гласът ще му изневери. „Вървете си“, повтори тя. „Или ще викам.“ Той беше в този момент толкова близо до нея, че можеше да усети девствения й дъх.

„Дори да ме убият, няма да си ида“, каза. И изведнъж се усети от другата страна на страха и добави с твърд глас: „Така че, ако ще викаш, можеш да започваш още сега.“

Тя прехапа устни. Кайетано седна на леглото и й разказа подробно за наказанието си, но не й каза причините. Тя разбра повече, отколкото той бе способен да каже. Погледна го без подозрения и го попита защо не носи превръзката на окото.

„Вече не ми трябва“, каза той окуражен. „Сега затварям очи и виждам коса като златна река.“

Отиде си след два часа, щастлив, защото Сиерва Мария прие той да дойде отново, стига да й донесе любимите й сладки от пазара. Дойде толкова рано следващата вечер, че все още имаше живот в манастира, а нейното маслениче светеше, за да довърши бродерията на Мартина. Третата вечер донесе фитили и зехтин, за да подсили светлината. Четвъртата вечер, събота, часове наред й помага в пощенето на въшките, които отново се бяха навъдили в затвора. Когато косата бе чиста и сресана, той за пореден път усети ледената пот на изкушението. Легна до Сиерва Мария с неравно дишане и срещна бистрите й очи на педя от своите. И двамата се смутиха. Той, молейки се от страх, издържа погледа й. Тя се реши да заговори:

„На колко сте години?“

„Навърших трийсет и шест през март“, каза той.

Тя внимателно го огледа.

„Вече сте старче“, му каза с нотка на присмех. Забеляза браздите на челото му и добави с цялата безпощадност на възрастта си: „Сбръчкано старче.“ Той го прие добронамерено. Сиерва Мария го попита защо има бял кичур.

„Това е белег“, каза той.

„Изкуствен“, каза тя.

„Естествен“, каза той. „И майка ми го имаше.“

До този момент не бе престанал да я гледа в очите, а тя не даваше признаци за отстъпление. Той въздъхна дълбоко и рецитира:

 

„О, сладки спомени, за мое зло открити.“

 

Тя не разбра.

„Това е стих от дядото на моята прапрабаба“, й обясни той. „Написал е три еклоги, две елегии, пет песни и четирийсет сонета. И повечето за една португалка без особени достойнства, която никога не станала негова, първо, защото той бил женен, и след това, защото тя се оженила за друг и умряла преди него.“

„Също ли е бил монах?“

„Воин“, каза той.

Нещо се раздвижи в сърцето на Сиерва Мария, защото пожела да чуе стиха пак. Той го повтори, и този път от край до край, с дълбок и отчетлив глас, до последния от четирийсетте сонета на рицаря на любовта и шпагата, дон Гарсиласо де ла Вега, загинал в разцвета на годините си от камък в битка.

Когато свърши, Кайетано взе ръката на Сиерва Мария и я сложи върху сърцето си. Тя усети грохота на неговата буря.

„През цялото време съм така“, каза той.

И без да даде време на паниката, се освободи от мътилката, която му пречеше да живее. Призна й, че няма миг, без да мисли за нея, че всичко, което яде и пие, има вкус на нея, че животът е тя по всяко време и навсякъде, както само Бог има право и могъщество да бъде, и че върховната наслада на сърцето му ще бъде да умре с нея. Продължи да й говори, без да я поглежда, със същата лекота и топлота, с които рецитираше, до мига, в който му се стори, че Сиерва Мария е заспала. Но беше будна, с вперени в него очи на уплашена кошута. Едва се реши да попита:

„И сега?“

„Сега нищо“, каза той. „Стига ми да го знаеш.“

Не можа да продължи. Плачейки тихо, прекара ръка под главата й, за да й служи като възглавница, и тя се сви на кравай в хълбока му. Останаха така, без да спят, без да говорят, докато пропяха петлите, и той трябваше да побърза, за да стигне навреме за службата в пет. Преди да си тръгне, Сиерва Мария му подари прекрасната огърлица на Оддуа^[2]: осемнайсет палеца мъниста от седеф и корал.

Паниката бе заместена от тревожността на сърцето. Делаура нямаше покой, правеше всичко надве-натри, рееше се, до щастливия час, в който се измъкваше от болницата, за да види Сиерва Мария. Пристигаше задъхан в килията, подгизнал от непреставащите дъждове, а тя го чакаше с такова безпокойство, че самата му усмивка й възвръщаше духа. Една нощ тъкмо тя подхвана стиховете, които научаваше от толкова слушане. „Когато спра, за да се взра къде съм и да видя пътя, по който ме доведе“, рецитира. И попита закачливо:

„Как продължава?“

„Накрай ще се предам безхитростно на този, който ще знае как да ме погуби и довърши“, каза той.

Тя го повтори със същата нежност и продължиха така до края на книгата, като прескачаха стихове, разбъркваха и преиначаваха сонетите за удобство, играеха си произволно с тях с власт на господари. Заспаха от умора. Надзирателката влезе със закуската в пет, насред кукуригането на петлите, и двамата се събудиха уплашени. Животът им спря. Надзирателката остави закуската на масата, направи оглед по навик с фенера и излезе, без да види Кайетано в леглото.

„Луцифер е гадина“, пошегува се той, щом си пое дъх. „Дори мен направи невидим.“

Сиерва Мария се принуди да впрегне цялата си хитрост, за да не се върне отново надзирателката в килията през този ден. Късно вечерта, след цял ден нежни закачки, се чувстваха обичани откакто свят светува. Кайетано, къде на шега, къде наистина, се осмели да разхлаби шнура на корсета на Сиерва Мария. Тя закри гърдите си с ръце и в миг проблесна бяс в очите й, и светкавица на срам запали челото й. Кайетано хвана ръцете й с палеца и показалеца си, все едно, че са жив огън, и ги отдръпна от гръдта й. Тя понечи да се противопостави и той й отвърна с нежна, но решителна сила.

„Повтаряй с мен“, й каза. „Накрай във вашите ръце дойдох.“

Тя се подчини. „Където знам, че ще умра“, продължи той, докато разтваряше корсета й с вледенените си пръсти. Тя го повтори почти без глас, треперейки от страх: „За да се види само върху мен как сабята посича победен.“ Тогава я целуна по устата за пръв път. Тялото на Сиерва Мария изстена и се разтърси, изпусна нежен морски бриз и се предаде на съдбата си. Той се разходи по кожата й с върховете на пръстите си, почти без да я докосва, и преживя за пръв път чудото да се почувстваш в друго тяло. Някакъв вътрешен глас го накара да види колко далече е бил от дявола в безсънните си нощи на латински и гръцки, във възторзите на вярата, в безплодията на непорочността, докато тя бе съжителствала с всички възможности на свободната любов в бараките на робите. Остави се да го води тя, опипом в мрака, но се разкая в последния момент и пропадна в морална бездна. Остана легнал по гръб, със затворени очи. Сиерва Мария се уплаши от мълчанието и спокойствието му на мъртвец и го докосна с пръст.

„Какво ви е?“, попита.

„Не сега“, прошепна той. „Моля се.“

В следващите дни имаха покой само в миговете, когато бяха заедно. Не се наситиха да говорят за страданията на любовта. Изтощаваха се с целувки, декламираха със сълзи стихове за любов, пееха си на ухо, мятаха се в тресавища от желание до последни сили: изчерпани, но девствени. Защото той бе решил да се придържа към обета си, докато получи причастие, и тя се съгласи с него.

В промеждутъците от страстта си размениха прекомерни доказателства. Той й каза, че ще направи всичко за нея. Сиерва Мария поиска с детска жестокост да изяде заради нея една хлебарка. Той я хвана, преди тя да успее да му попречи, и я изяде жива. В други налудничави състезания той я попита дали ще си отреже плитката заради него и тя каза, че да, но го предупреди, на шега или на сериозно, че в такъв случай ще се наложи да се ожени за нея, за да изпълни условието на обета. Той донесе в килията кухненски нож и й каза: „Да видим вярно ли е.“ Тя се обърна с гръб, за да може той да я отреже до корен. Подкани го: „Посмейте.“ Не посмя. Дни след това тя го попита дали ще позволи да го заколи като яре. Той твърдо каза, че да. Тя извади ножа и се приготви да го провери. Той подскочи от ужас с предсмъртен гърч. „Ти не“, каза. „Ти не.“ Тя, примряла от смях, поиска да узнае защо и той й каза истината:

„Защото ти наистина ще посмееш.“

В затишията на страстта започнаха да изпитват удоволствие и от еднообразието на делничната любов. Тя поддържаше килията чиста и в ред за когато той пристигаше естествено като съпруг, който се прибира вкъщи. Кайетано я учеше да чете и пише и я въвеждаше в култа към поезията и отдадеността на Светия Дух, докато чакаха щастливия ден, в който ще са свободни и женени.

 

 

Призори на 27 април Сиерва Мария започваше да се унася в сън, след като Кайетано бе напуснал килията, когато дойдоха да я вземат без предупреждение, за да се заемат с прогонването на демоните. Това беше обред за осъден на смърт. Завлякоха я до поилото, плиснаха отгоре й няколко ведра вода, за да я изкъпят, отскубнаха огърлиците й и й навлякоха грубата роба на еретиците. Монахиня градинарка й отряза косата на височината на тила с четири захапвания на лозарска ножица и я запрати върху запалената клада в двора. Монахинята фризьорка доокълца краищата на косата й до половин палец дължина, както я носеха кларисите под булото си, и със стригането ги хвърляше в огъня. Сиерва Мария видя златния пламък и чу пукота на младите дърва, и усети острата смрад на изгорял рог, без да трепне мускул по каменното й лице. Накрая й сложиха усмирителна риза, покриха я с погребален парцал и двама роби я отнесоха в параклиса на войнишка носилка.

Епископът свика Църковния съвет, съставен от просветени каноници, и те избраха четирима от своите, за да му помогнат в действията със Сиерва Мария. В последен акт на утвърждаване епископът надмогна неволите на своето здраве. Разпореди обредът да не бъде в катедралата, както в други паметни случаи, а в параклиса на манастира „Света Клара“, и лично се нагърби с изпълнението на действията по прогонването на демоните.

Кларисите, начело с абатисата, стояха в хора отпреди сутрешната литургия и я изпяха там в съпровод на орган, развълнувани от тържествеността на започващия ден. Веднага влязоха прелатите от Църковния съвет, първенците на три ордена и главите на Светата инквизиция. Извън тези последните, нямаше, нито щеше да има някакви светски лица.

Епископът влезе последен в обредни одежди за големи събития, носен от четирима роби в носилка и с аура на безутешна скръб. Седна срещу главния олтар, до мраморната катафалка за величествени погребения, във въртящо се кресло, което улесняваше движенията на тялото му. Точно в шест двамата роби донесоха Сиерва Мария на носилката, с усмирителната риза и все още покрита с моравото платно.

Горещината стана непоносима по време на месата. Басите на органа отекваха в дърворезбата на тавана и едва оставяха пролука за блудкавите гласове на кларисите, невидими зад решетките на хора. Двамата полуголи роби, които донесоха Сиерва Мария, останаха на стража край нея. Откриха я в края на литургията и я оставиха простряна като мъртва принцеса върху мраморната катафалка. Робите на епископа го сложиха с креслото до нея и ги оставиха сами в обширно пространство срещу главния олтар.

Това, което последва, бе непоносимо напрежение и абсолютна тишина, като прелюдия към небесно чудо. Един послушник сложи на достъпно за епископа място менчето със светена вода. Той сграбчи ръсилото като боздуган, наведе се над Сиерва Мария и я поръси по дължината на цялото й тяло, докато шепнеше молитва. Внезапно произнесе заклинанието, което разтърси основите на параклиса.

„Който и да си“, извика. „По волята на Христа, Бог и Господар на всичко видимо и невидимо, на всичко, което е, било е и ще бъде, излез от това изкупено с кръщението тяло и се върни в мрака.“

Сиерва Мария, извън себе си от ужас, също изкрещя. Епископът повиши глас, за да я накара да млъкне, но тя изкрещя още по-силно. Епископът вдиша дълбоко и отново отвори уста, за да продължи заклинанието, но въздухът му умря в гърдите и не можа да го изтласка. Строполи се по очи, зяпайки като риба на сухо, и обредът свърши с гигантски трясък.

Кайетано намери тази нощ Сиерва Мария, трепереща от треска в усмирителната риза. Най-много го възмути унижението с остригания череп. „Боже от небесата“, прошепна с глуха ярост, докато я освобождаваше от ремъците. „Как е възможно да позволяваш това престъпление.“ Веднага щом се видя свободна, Сиерва Мария се хвърли на врата му и останаха прегърнати безмълвно, а тя плачеше. Той я остави да се разтуши. После повдигна лицето й и й каза: „Стига сълзи.“ И вплете Гарсиласо:

„Достатъчни са тез, които аз за вас изплаках.“

Сиерва Мария му разказа ужасното преживяване в параклиса. Говори му за грохота на хоровете, които били сякаш на война, за неистовите викове на епископа, за изпепеляващия му дъх, за красивите му зелени очи, разпалени от силното душевно вълнение.

„Беше като дявола“, каза.

Кайетано се опита да я успокои. Увери я, че въпреки гигантската му фигура, гръмовния му глас и военните му методи епископът е добър и мъдър човек. Така че страхът на Сиерва Мария бил разбираем, но не я грозяла никаква опасност.

„Това, което искам, е да умра“, каза тя.

„Чувстваш се гневна и победена, както се чувствам аз, че не мога да ти помогна“, каза той. „Но Бог ще ни възнагради в деня на възкресението.“

Свали огърлицата на Оддуа, която Сиерва Мария му бе подарила, и й я сложи, тъй като нейните ги нямаше. Изтегнаха се в леглото, един до друг, и споделиха омразата си, докато светът угасваше и постепенно оставаше само шумоленето на дървояда в резбования таван. Треската отстъпи. Кайетано проговори в тъмнината.

„В «Апокалипсис» е предречен ден, в който никога няма да съмне“, каза. „Дано даде Бог да е днес.“

Сиерва Мария сигурно беше спала около час, откакто Кайетано излезе, когато нов шум я събуди. Пред нея, придружен от абатисата, стоеше стар свещеник с внушителен ръст, сиво-кафеникава кожа, спечена от селитрата, глава с щръкнала коса, селски вежди, планински ръце и очи, които приканваха към доверие. Преди Сиерва Мария да се бе събудила напълно, свещеникът й каза на йорубски език:

„Нося ти огърлиците.“

Извади ги от джоба си, така както икономката на манастира му ги беше върнала по негово искане. Докато ги окачваше на врата на Сиерва Мария, една по една ги изброяваше и обясняваше на африкански езици: червеното и бялото на любовта и кръвта на Чанго, червеното и черното на живота и смъртта на Елеггуа, седемте мъниста с цвят на вода и бледосиньо на Иемая. Той преминаваше с фин усет от йоруба към конго и от конго към мандинга и тя го следваше с изящество и лекота. Ако накрая премина на кастилски, беше само от уважение към абатисата, невярваща, че Сиерва Мария е способна на такава благост.

Това беше отец Томас де Акино де Нарваес, някогашен обвинител от Светата инквизиция в Севиля и енорийски свещеник в квартала на робите, избран от епископа да го замести в прогонването на демоните поради здравословните му усложнения. Биографията му на твърд човек не оставяше никакво съмнение. Бе изпратил на клада единайсет еретици, евреи и мохамедани, но репутацията му се дължеше преди всичко на многобройните души, които бе успял да изтръгне от най-лукавите демони на Андалусия. Имаше изтънчен вкус и маниери и мекото произношение на населението от Канарските острови. Беше роден тук, син на кралски прокуратор, който се оженил за робинята си квартеронка, и бе прекарал послушничеството си в местната семинария, след като се доказала чистота на произхода му с четири поколения бели предци. С добрите си оценки заслужил докторат в Севиля, където живял и проповядвал до петдесетгодишна възраст. След като се върнал в родината си, поискал най-бедната енория, запалил се по африканските религии и езици и заживял като поредния роб сред робите. Никой не изглеждаше по-подходящ от него да се разбере със Сиерва Мария и да се изправи с по-голямо основание срещу нейните демони.

Сиерва Мария го разпозна мигом като спасителен ангел-вестител и не сбърка. В нейно присъствие разнищи доводите в протоколите и доказа на абатисата, че никой от тях не е решаващ. Показа й, че демоните в Америка са същите като в Европа, но наименованието и поведението им са различни. Обясни й четирите практически правила за разпознаване на демоничната обсебеност и я накара да разбере колко е лесно за демона да ги използва, за да се смята обратното. На сбогуване със Сиерва Мария гальовно я щипна по бузата.

„Спи спокойно“, й каза. „И с по-страшни врагове съм се сблъсквал.“

Абатисата бе толкова добре разположена, че го покани на прочутия благоуханен шоколад на кларисите, с анасоновите бисквитки и сладкарските чудеса, запазени за избраниците. Докато го пиеха в личната й столова, той даде указанията си за следващите стъпки. Абатисата ги прие с удоволствие.

„Нямам никакъв интерес тази клетница да е добре или зле“, каза. „Само моля Бога тя да напусне колкото се може по-скоро този манастир.“

Отецът й обеща, че ще положи цялото си старание това да стане въпрос на дни, а дано и на часове. Докато се сбогуваха в приемната, и двамата доволни, нито единият, нито другият можеше да си представи, че никога повече няма да се видят.

Така стана. Отец Акино, както го наричаха неговите енориаши, се отправи към своята черква, тъй като от доста време се молеше малко и го възмездяваше пред Бог, съживявайки всеки ден страданието на своите носталгии. Спря се при пазара, оглушен от виковете на какви ли не търговци, докато почака слънцето да се сниши, за да прекоси блатото на пристанището. Купи най-евтините сладки и отрязък от лотарията за бедни с непоправимата надежда да спечели, за да възстанови занемарения си храм. Задържа се половин час на приказка при черните матрони, които седяха като величествени идоли пред евтините занаятчийски дреболии, изложени на земята върху ютени рогозки. Към пет прекоси подвижния мост на Хетсемани, където току-що бяха окачили трупа на дебело и зловещо куче, за да се знае, че е умряло от бяс. Въздухът ухаеше на рози, а небето бе най-ведрото на света.

Кварталът на робите, на самия край на лимана, беше покъртително беден. В глинените колиби с покриви от палма хората живееха с лешоядите и прасетата, а децата пиеха вода от заблатените улици. Но това беше най-веселият квартал, с ярки цветове и лъчезарни гласове, и особено на свечеряване, когато изкарваха столовете насред улицата, за да се насладят на прохладата. Енорийският свещеник раздаде сладките на децата от лимана и си остави три за вечеря.

Храмът беше колиба от баареке^[3] и с покрив от горчива палма с дървен кръст на върха. Имаше пейки от дебели дъски, един-единствен олтар с един-единствен светец и дървен амвон, от който енорийският свещеник проповядваше всяка неделя на африкански езици. Свещеническата къща представляваше продължение на черквата зад главния олтар, където енорийският свещеник живееше при най-бедни условия в стая с походно легло и недодялан стол. В дъното имаше каменисто дворче с навес от лозница с презрели гроздове и трънена ограда, която го делеше от лимана. Единствената вода за пиене беше от хоросанов резервоар в един ъгъл на двора.

Стар клисар и момиче сираче на четиринайсет години, и двамата покръстени в християнството мандинги, бяха помощниците в църквата и къщата, но след службата те не бяха необходими. Преди да затвори вратата, енорийският свещеник изяде трите сладки с чаша вода и се сбогува със седящите на улицата съседи с обичайното си пожелание на кастилски:

„Лека и свята нощ да ви даде Бог на всички.“

В четири сутринта клисарят, който живееше на една пряка от черквата, удари първите камбани за единствената литургия. Преди пет, като видя, че отецът се бави, отиде да го потърси в стаята му. Нямаше го. Не го намери и в двора. Продължи да търси в махалата, защото понякога той отиваше много рано на разговори в съседните дворове. Не го намери. На неколцината явили си енориаши каза, че няма да има служба, защото не могат да намерят свещеника. В осем, когато слънцето вече напичаше, прислужващото момиче отиде да извади вода от кладенеца и там видя отец Акино да се поклаща по гръб във водата с дългите гащи, които си слагаше за спане. Това бе тъжна и много жалена смърт, и загадка, която никога не се разкри и която абатисата провъзгласи като окончателно доказателство за омразата на демона към нейния манастир.

 

 

Новината не стигна до килията на Сиерва Мария, която седеше и чакаше отец Акино с наивна надежда. Не можа да обясни на Кайетано кой е, но му предаде благодарността си за връщането на огърлиците и обещанието да я освободи. Дотогава и двамата си мислеха, че любовта им е достатъчна, за да са щастливи. Тъкмо Сиерва Мария, излъгана от отец Акино, си даде сметка, че свободата зависи единствено от тях самите. Една сутрин на зазоряване, след дълги часове целувки, помоли Делаура да не си отива. Той го прие лекомислено и се сбогува с още една целувка. Тя скочи от леглото и застана пред вратата с разперени ръце.

„Или оставате, или идвам и аз.“

Бе казала веднъж на Кайетано, че й се иска да избяга с него в Сан Басилио де Паленке, селце на избягали роби, на дванайсет левги оттам, където несъмнено щяла да бъде посрещната като кралица. На Кайетано хрумването му се стори като просветление свише, но не го свърза с бягството. Вярваше повече в законния ред. Маркизът да прибере дъщеря си с неоспоримото доказателство, че не е обсебена, а той да получи прошката и разрешението на своя епископ да се присъедини към някоя светска общност, в която браковете на духовници или на монахини са толкова чести, че не предизвикват ничие възмущение. Така че, когато Сиерва Мария го постави на кръстопътя да остане или да я отведе, Делаура се опита да я отклони за пореден път. Тя увисна на врата му и го заплаши, че ще вика. Съмваше се. Уплашен, Делаура успя да се освободи, като рязко я избута и избяга точно в мига, когато започваше утринната служба.

Реакцията на Сиерва Мария беше жестока. Заради съвсем дребно спречкване издра лицето на надзирателката, залости се и заплаши, че ще подпали килията и ще изгори в нея, ако не я пуснат да си отиде. Надзирателката, извън себе си заради окървавеното лице, й изкрещя:

„Посмей, изчадие велзевулско.“

Като единствен отговор Сиерва Мария подпали дюшека с кандилото на Пресветия. Намесата на Мартина с нейните успокояващи похвати предотврати трагедията. Във всеки случай, в отчета си за този ден надзирателката поиска момичето да бъде преместено в по-добре охранявана килия в павилиона на схимата.

Трескавото безпокойство на Сиерва Мария накара Кайетано да потърси незабавен изход, различен от бягството. На два пъти се опита да се види с маркиза, но и при двата бе спрян от мастифите, които завари отвързани и пуснати на воля в безстопанствената къща. Истината беше, че маркизът нямаше вече да се върне там. Сломен от безкрайните си страхове, се бе опитал да намери убежище при Дулсе Оливия, но тя не го приюти. Викаше я с всички средства, откакто го налегна самотата, но получаваше само присмехулни отговори в книжни птичета. Изведнъж се появи, без да я викат и без да съобщи за себе си. Бе помела и оправила кухнята, безполезна поради липса на употреба, и тенджерата къкреше на весел огън върху печката. Беше облечена празнично, с волани от органдин, лъсната с модни помади и балсами, и единственото налудничаво в нея бе една широкопола шапка с парцалени риби и птици.

„Благодаря ти, че дойде“, каза маркизът. „Чувствах се много самотен.“ И завърши с жалба:

„Загубих Сиерва.“

„Ти си виновен“, каза тя, без да му обръща внимание. „Направи всичко, за да се загуби.“

Вечерята беше ахиако^[4] по креолски с три вида месо и най-отбрания зеленчук от градината. Дулсе Оливия го поднесе с достолепие на истинска господарка, което много отиваше на премяната й. Свирепите кучета вървяха след нея, изплезили езици, умилкваха се в краката й, а тя ги възпираше с шепот на годеница. Седна на масата срещу маркиза, както можеха да са седели, когато бяха млади и не се страхуваха от любовта, и започнаха да се хранят мълчаливо, без да се поглеждат, потяха се обилно и ядяха супата с безразличие на стара семейна двойка. След първото блюдо Дулсе Оливия спря за малко, за да въздъхне, и осъзна на колко години са.

„Така щяхме да бъдем“, каза.

Маркизът се зарази от нейната суровост. Видя я дебела и остаряла, с два зъба по-малко и с посърнали очи. Така щяха да са били, навярно, ако той бе имал смелостта да се опълчи на баща си.

„Така изглеждаш, когато си на себе си“, й каза.

„Винаги съм била“, каза тя. „Ти беше този, който никога не ме видя такава, каквато съм.“

„Аз те откроих сред многото, когато всички бяха млади и хубави и беше трудно да се различи най-добрата“, каза той.

„Аз сама се откроих за теб“, каза тя. „Не ти. Винаги си бил като сега: един беден нещастник.“

„Обиждаш ме в собствения ми дом“, каза той.

Неизбежността на кавгата въодушеви Дулсе Оливия. „Той е толкова мой, колкото и твой“, каза. „Колкото е мое и момичето, макар че го е родила една кучка.“ И без да му даде време за отговор, завърши:

„А най-лошото са лошите ръце, в които я остави.“

„В ръцете на Бог“, каза той.

Дулсе Оливия извика разярена:

„В ръцете на сина на епископа, който я направи курва и й наду корема.“

„Ако си ухапеш езика, ще се отровиш!“, извика маркизът възмутен.

„Сагунта преувеличава, но не лъже“, каза Дулсе Оливия. „И не се опитвай да ме унижаваш, защото вече съм ти останала само аз, да ти напудря лицето, когато умреш.“

Това беше вечният край. Сълзите й се зарониха в чинията като едри капки супа. Кучетата бяха заспали, но ги събуди ожесточеността на свадата и вдигнаха тревожно глави, и изръмжаха гърлено. Маркизът усети, че не му достига въздух.

„Нали виждаш“, викна побеснял, „ето така щяхме да бъдем.“

Тя стана, без да си дояде. Вдигна масата, изми чиниите и купите с глуха ярост и с миенето ги чупеше една по една в мивката. Той я остави да плаче, докато изсипа парчетата от сервиза като лавина от градушка в сандъка за боклук. Отиде си, без да се сбогува. Маркизът никога не разбра, нито някой друг разбра в кой момент Дулсе Оливия бе престанала да бъде тя и продължаваше да бъде само привидение в нощите на дома.

Слухът, че Кайетано Делаура е син на епископа, замести най-стария, че са любовници още от Саламанка. Версията на Дулсе Оливия, потвърдена и покварена от Сагунта, гласеше действително, че Сиерва Мария е била отвлечена в манастира, за да задоволява сатанинската похот на Кайетано Делаура, и че е заченала момче с две глави. Оргиите им, разправяше Сагунта, заразили цялата общност на кларисите.

Маркизът никога не се възстанови. Лутайки се пипнешком в тресавището на паметта, потърси убежище от ужаса и намери само спомена за Бернарда, извисен от самотата. Опита се да го прогони с нещата, които най-много мразеше у нея, зловонните й газове, отблъскващите й груби отговори, мазолестите й кокалчета, и колкото повече искаше да я принизи, толкова повече я идеализираха спомените му. Смазан от съжалението, й изпрати опипващи почвата послания в мелницата за захарна тръстика в Маатес, където смяташе, че се намира, откакто си отиде, и наистина беше там. Изпрати й повод да забрави омразата му и да се върне вкъщи, за да имат и двамата поне с кого да умрат. Поради липсата на отговор отиде да я търси.

Наложи му се да се преплува срещу течението притоците на паметта. Имението, най-доброто някога във вицекралството, бе сведено до нищо. Беше невъзможно да откриеш пътя сред буренаците. От фабриката стояха само развалините, разядените от ръжда машини, скелетите на двата последни вола, все още впрегнати в рамото на мелницата. Кладенецът на въздишките бе единственото нещо, което изглеждаше живо под сянката на кратуните. Преди да различи къщата сред вкаменения буренак на захарната плантация, маркизът долови аромата на Бернардините сапуни, който накрая се бе превърнал в естествения й мирис, и осъзна колко е нетърпелив да я види. На верандата под колонадата пред входа седеше на люлеещ се стол и ядеше какао с поглед, вперен в хоризонта, там беше. Носеше памучна розова туника и косата й все още беше влажна от скорошната баня в кладенеца на въздишките.

Маркизът я поздрави, преди да изкачи трите стъпала на входа: „Добър ден.“ Бернарда му отвърна, без да го погледне, сякаш поздравът бе от никой. Маркизът се качи на верандата и оттам обходи с един-единствен непрекъснат поглед целия хоризонт над буренака. Докъдето му стигаха очите, нямаше нищо, освен дива гора, и само кратуните на кладенеца. „Какво е станало с хората?“, попита. Бернарда, също като баща си, пак му отвърна, без да го погледне. „Отидоха си всички“, каза. „Няма жива душа на сто левги околовръст.“

Той влезе да потърси стол. Къщата беше изпоразбита и между тухлите на пода стърчаха храсти с лилави цветчета. В трапезарията стоеше старата маса със същите проядени от дървояда столове, спрелият на един и същи час от незнайно кои времена часовник и въздух, изпълнен с невидим прах, който се усещаше при дишане, обгръщаше всичко. Маркизът взе един от столовете, седна до Бернарда и й каза много тихо:

„Дойдох за вас.“

Бернарда остана невъзмутима, но едва доловимо кимна с глава. Той й разказа за положението си: самотната къща, дебнещите зад храстите роби с приготвени ножове, безкрайните нощи.

„Това не е живот“, каза.

„Никога не е било“, каза тя.

„Може би може да бъде“, каза той.

„Нямаше да ми казвате подобно нещо, ако наистина знаехте колко ви мразя“, каза тя.

„И аз винаги съм мислил, че ви мразя“, каза той, „а сега като че ли не съм съвсем сигурен.“

Тогава Бернарда му отвори душата си, за да се види в нея на дневна светлина. Разказа му как баща й я пращал под предлог да носи херингите и туршиите, как го измамили със стария номер с гледането на ръка, как се разбрали тя да го изнасили, когато той се преструвал, че не разбира, и как намислили пресметливата и безпогрешна хитрост тя да зачене със Сиерва Мария, за да го хванат за цял живот. Единственото, за което трябвало да й е благодарен, било, че не й дало сърце за последното деяние, уговорено с баща й, което било да му сипе малко опиум в супата, за да не се налага да го търпи.

„Аз сама си сложих въжето на шията“, каза. „Но не се разкайвам. Беше прекалено да се очаква, че освен всичко, ще трябва и да обичам това бедно седмаче или вас, който станахте причина за моите нещастия.“

При все това последното стъпало на нейното падение била загубата на Худас Искариоте. Докато го търсела в други, се отдала на разюздан разврат с робите от мелницата за захарна тръстика, който именно най-много я отвращавал, преди да се реши за пръв път. Избирала ги на групи и ги изпращала в индианска нишка по междите на банановите плантации, докато медовината и какаовите блокчета напукали прелестите й, подпухнала и погрозняла, и силите не й стигнали за такова тяло. Тогава започнала да плаща. Най-напред с оропели^[5] на най-младите, според хубостта и калибъра, а накрая с чисто злато на тези, до които се докопа. Твърде късно открила, че масово бягали в Сан Басилио де Паленке, за да се спасят от ненаситната й похот.

„Тогава разбрах, че съм способна да ги убия с мачете“, каза, без да пророни сълза. „И не само тях, а също и вас и момичето, и този използвач баща ми, и всеки, който се е изсрал в живота ми. Но вече не бях никоя, за да убивам някого.“

Замълчаха, загледани в спускащия се над буренака мрак. Тропот на далечни животни се дочу от хоризонта и глас на безутешна жена ги назова с имената им, едно по едно, докато падна нощта. Маркизът въздъхна:

„Сега виждам, че няма за какво да ви благодаря.“

Стана, без да бърза, върна стола на мястото му и си тръгна, без да се сбогува и без лъч светлина. Единственото, което се откри от него, две лета по-късно, на една пътека за никъде, бе скелетът, оглозган от лешояди.

 

 

Мартина Лаборде този ден бродира цялата сутрин, за да довърши едно изостанало ръкоделие. Обядва в килията на Сиерва Мария и после отиде в своята за сиестата. Следобед, вече при последните бодове, й заговори със странна тъга.

„Ако някога излезеш от този затвор или аз изляза първа, спомняй си винаги за мен“, й каза. „Това ще бъде единствената ми радост.“

Сиерва Мария го разбра едва на другия ден, когато надзирателката я събуди с викове, защото Мартина не осъмна в килията си. Бяха претърсили манастира из основи и не намериха и следа. Единствената вест от нея беше хартийка, написана с изящния й почерк, която Сиерва Мария намери под възглавницата: Ще се моля по три пъти на ден да бъдете много щастливи.

Беше все още зашеметена от изненадата, когато влезе абатисата с викарията и други пеши преподобия, и с патрул стражи, въоръжени с мускети. Протегна разтреперена от гняв ръка да докосне Сиерва Мария и й извика:

„Ти си съучастница и ще бъдеш наказана.“

Момичето вдигна свободната си ръка с решителност, която закова абатисата на мястото й.

„Видях ги да излизат“, каза.

Абатисата остана изумена.

„Не беше ли сама?“

„Бяха шест“, каза Сиерва Мария.

Не изглеждаше възможно, а още по-малко да излязат през терасата, откъдето единственият път за бягство беше укрепеният двор. „Имаха крила на прилеп“, каза Сиерва Мария, размахвайки ръце. „Разтвориха ги на терасата, взеха я и полетяха, полетяха до другия край на морето.“ Капитанът на патрула се прекръсти ужасен и падна на колене.

„Пречиста Дево Марийо“, каза.

„Непорочно заченала“, казаха в хор.

Това беше съвършено бягство, планирано от Мартина до най-малките подробности в абсолютна тайна, откакто разбра, че Кайетано прекарва нощите в манастира. Единственото, което не предвиди, или не му отдаде значение, бе, че трябваше да затвори отвътре входа на канала, за да избегне всяко подозрение. Разследващите бягството го намериха отворен, проучиха го, разкриха истината и го зазидаха веднага от двете му страни. Сиерва Мария бе преместена насила в килия с катинар в павилиона на погребаните живи. Тази нощ Кайетано си изпотроши юмруците, докато се опитваше да събори преградата на тунела.

Повлечен от умопомрачителна сила, хукна да търси маркиза. Блъсна вратата, без да чука, и влезе в пустата къща, чиято светлина отвътре бе същата като отвън, защото варосаните стени изглеждаха прозрачни от ясната луна. Чистотата, подредбата на мебелите, цветята в лехите, всичко бе съвършено в изоставената къща. Скърцането на пантите разлая мастифите, но Дулсе Оливия ги накара да млъкнат веднага с военна заповед. Кайетано я видя в зелените сенки на двора, красива и проблясваща, с туниката на маркизата и коса, закичена с живи, безумно ухаещи камелии, и вдигна ръка с кръстния знак на палеца и показалеца.

„В името на Бога, коя си?“, попита.

„Блуждаеща душа“, каза тя. „А вие?“

„Кайетано Делаура“, каза той, „и идвам коленопреклонно да помоля сеньор маркиза да ме изслуша за миг.“

Очите на Дулсе Оливия гневно просветнаха.

„Сеньор маркизът няма какво да чуе от един сводник“, каза.

„И коя сте вие, за да го казвате с такава власт?“

„Аз съм кралицата на тази къща“, каза.

„За Бога“, каза Делаура. „Съобщете на маркиза, че идвам да говоря с него за дъщеря му.“ И без повече заобикалки, с ръка на гърдите, каза:

„Умирам от любов по нея.“

„Още една дума, и ще пусна кучетата“, каза Дулсе Оливия възмутена и му показа вратата: „Марш оттук.“

Въздействието й беше толкова могъщо, че Кайетано напусна къщата заднишком, за да не я губи от поглед.

Във вторник, когато Абренунсио влезе в стаичката си в болницата, завари Делаура смазан от убийственото безсъние. Разказа му всичко, от истинските причини за наказанието му до любовните нощи в килията. Абренунсио се слиса.

„Бих могъл да си представя всичко за вас, освен тези крайности на умопомрачение.“

Кайетано, изненадан на свой ред, го попита:

„Никога ли не сте минавали през това?“

„Никога, синко“, каза Абренунсио. „Сексът е талант, а аз го нямам.“

Опита се да го разубеди. Каза, че любовта е противоестествена, че осъжда двама непознати на жалка и нездравословна зависимост, колкото по-силна, толкова по-преходна. Но Кайетано не го чу. Бе обсебен от мисълта да избяга колкото е възможно по-далече от потисничеството на християнския свят.

„Само маркизът може да ни помогне със закона“, каза. „Исках да го помоля на колене, но не го намерих вкъщи.“

„Никога няма да го намерите“, каза Абренунсио. „Слуховете, които стигнаха до него, са, че сте се опитали да насилите момичето. И сега виждам, че от гледната точка на християнин не е лишен от основание.“ Погледна го в очите:

„Не се ли боите, че ще бъдете осъден?“

„Мисля, че вече съм, но не от Светия Дух“, каза Делаура без тревога. „Винаги съм вярвал, че той цени повече любовта, отколкото вярата.“

Абренунсио не можа да скрие възхищението, което предизвикваше у него този мъж, току-що освободен от робството на разума. Но не му даде лъжливи обещания, още повече когато е намесена Светата инквизиция.

„Вие имате едно вярване за смъртта, което ви дава смелостта и щастието да се изправите срещу нея“, му каза. „Аз не: смятам, че единственото съществено е да си жив.“

Кайетано хукна към манастира. Влезе посред бял ден през черния вход и прекоси градината без капка предпазливост, убеден, че е невидим по силата на молитвата. Качи се на втория етаж, мина по самотен коридор с много нисък таван, който свързваше двата дяла на манастира, и влезе в тихия и оскъден свят на погребаните живи. Без да знае, беше минал покрай новата килия, където Сиерва Мария плачеше за него. Беше на път да стигне до павилиона на затвора, когато го спря вик зад гърба му:

„Стой!“

Обърна се и видя монахиня със забулено лице и разпятие, вдигнато срещу него. Направи крачка напред, но монахинята му изпречи Христос. „Vade retro!“, му извика.

Зад гърба си чу друг глас: „Vade retro.“ И после още един и още един: „Vade retro.“ Завъртя се няколко пъти около себе си и осъзна, че се намира в кръг от призрачни монахини с покрити лица, които го преследваха с разпятията си и викаха:

„Vade retro, Satana!“

Кайетано беше на края на силите си. Бе предаден на разположение на Светата инквизиция и осъден в публичен процес, който хвърли върху него подозрения в ерес и предизвика народни вълнения и раздори в лоното на Църквата. По особена милост изтърпя присъдата си като болногледач в болницата „Божия любов“, където живя много години заедно със своите болни, и ядеше и спеше с тях по подовете, и се миеше в техните корита дори с използвана вода, но не постигна изповяданото си желание да хване проказа.

Сиерва Мария го бе чакала напразно. След три дни престана да яде в изблик на непокорство, което утежни признаците на обсебеност. Объркан от падението на Кайетано, от неразгадаемата смърт на отец Акино, от обществения отзвук на едно нещастие, което се изплъзна от неговата мъдрост и власт, епископът отново се зае със заклинанията с необяснима за възрастта и състоянието му енергия. Сиерва Мария, този път с обръсната до голо глава и усмирителна риза, го посрещна със сатанинска свирепост, говорейки на пъклени езици или с вой на птици от преизподнята. На втория ден се чу мощен рев на разгневен добитък, земята се разтресе и вече беше невъзможно да се мисли, че Сиерва Мария не е във властта на всички демони от ада. Когато се върна в килията, й направиха клизма със светена вода, което беше френският метод за прогонване на онези, които можеше да са останали във вътрешностите й.

Преследването продължи още три дни. Макар че от една седмица не ядеше, Сиерва Мария успя да освободи единия си крак и ритна епископа в слабините, което го повали на земята. Едва тогава си дадоха сметка, че е могла да се освободи, защото тялото й беше толкова слабо, че ремъците вече не го държаха. Скандалът предполагаше да се прекратят заклинанията и така отсъди Църковният съвет, но епископът се противопостави.

Сиерва Мария никога не разбра какво е станало с Кайетано Делаура, защо не се върна с кошничката си с лакомства от пазара и ненаситните си нощи. На 29 май, вече без дъх, отново сънува прозореца към снежно поле, където Кайетано Делаура не беше, нито някога щеше пак да бъде. Имаше в скута си грозд със златни зърна, които отново порастваха веднага щом ги изядеше. Но този път не ги късаше едно по едно, а две по две, почти без да диша от нетърпение да победи грозда до последното зърно. Надзирателката, която влезе да я подготви за шести път за заклинанията, я намери мъртва от любов в леглото, със сияещи очи и кожа на новородено. Корените на косите й бликаха като мехурчета по обръснатия й череп и се виждаше как растат.