Габриел Гарсия Маркес
За любовта и други демони (3)

Две

Никога не се разбра как стигна маркизът до подобно състояние на немара, нито защо се свърза в толкова неравностоен брак, когато животът му можеше да продължи в спокойно вдовство. Можеше да стане всичко, което пожелае, поради безмерната власт на първия маркиз, баща му, рицар от Ордена на Сантяго, търговец на роби с правото да коли и беси и военачалник без сърце, за когото кралят, неговият господар, не пожали почести и служби, нито пък наказа беззаконията му Игнасио, единственият наследник, не даваше признаци за каквото и да било. Порасна с ясни белези на умствена изостаналост, стоя неграмотен, докато не стана за женене, и не обичаше никого. Първият знак за живот, който у него беше забелязан на двайсетгодишна възраст, се изрази в това, че бе влюбен и готов да се ожени за една от лудите, затворени в „Божията пастирка“, чиито песни и викове изпълниха с нежно гугукане детството му. Казваше се Дулсе Оливия. Беше единствено дете в семейство на дворцови сарачи и бе принудена да усвои изкуството на правенето на седла за яздене, за да не угасне с нея една почти двувековна традиция. На тази несвойствена намеса в мъжки занаят бе приписано, че загуби разсъдъка си, и то по толкова лош начин, че доста усилия им коства да я отучат да яде собствените си изпражнения. Ако не беше това, щеше да е повече от страхотна партия за креолски маркиз с толкова оскъден мозък.

Дулсе Оливия имаше пъргав ум и добър характер и не беше лесно човек да се досети, че е луда. Още първия път, когато я видя, младият Игнасио я открои сред тълпата на терасата и същия този ден се разбраха със знаци. Тя, забележителна майсторка на книжни фигурки, му изпращаше послания с хартиени птичета. Той се научи да чете и пише, за да общува с нея, и това бе началото на истинска голяма любов, която никой не пожела да разбере. Вбесен, първият маркиз принуди сина да направи публично опровержение.

„Не само, че е вярно“, възрази Игнасио, „но имам и разрешение от нея да поискам ръката й.“ А на довода за лудостта отвърна със своя:

„Никой луд не е луд, ако се приемат неговите основания.“

Бащата го заточи в именията си с пълномощия на собственик и господар, които той не благоволи да използва. Това беше смърт приживе. Игнасио изпитваше ужас от животните, освен от кокошките. В именията обаче наблюдава отблизо жива кокошка, представи си я увеличена до размерите на крава и си даде сметка, че това е чудовище, много по-страшно от всяко друго на сушата или във водата. Избиваше го студена пот в мрака и се събуждаше без въздух през нощта от призрачната тишина в конюшните. Ловният мастиф, който бдеше пред спалнята му, без да мигне, го тревожеше повече от всички други опасности. Беше казал: „Живея ужасен, че съм жив.“ По време на заточението придоби мрачния вид, потайното изражение, съзерцателния характер, вялите движения, бавния говор и едно мистично призвание, което сякаш го обричаше на монашеска килия.

На първата година от заточението го събуди тътен като на придошли реки и се оказа, че животните от имението напускаха кошарите си пряко през полето и в абсолютна тишина под пълната луна. Събаряха безшумно всичко, което препречваше пътя им по права линия през пасища и захарни плантации, пороища и блата. Най-отпред вървяха стадата едър добитък, товарни и ездитни коне, а след тях свинете, овцете, домашните птици, в зловеща редица, която изчезна в нощта. Дори птиците с дълъг полет, включително гълъбите, поеха пеша. Само ловният мастиф осъмна на поста си пред спалнята на господаря. Това беше началото на почти човешкото приятелство, което маркизът завърза с него и с многото други мастифи, наследили го в къщата.

Надмогнат от ужаса в опустялото имение, младият Игнасио се отрече от любовта си и се подчини на волята на бащата. На него не му стигна жертването на любовта и му наложи завещателната клауза да се ожени за наследницата на един испански гранд. Така се свърза чрез шумна сватба с доня Олаля де Мендоса, жена много красива и с големи и разностранни дарби, която запази девствена, за да не й окаже дори милостта да има дете.

Колкото до останалото, продължи да живее като това, което винаги е бил от раждането си: безполезен ерген.

Доня Олаля де Мендоса го въведе в обществото. Ходеха на голямата литургия, по-скоро да се покажат, отколкото да изпълнят дълга си, тя с поли на много волани и величествени пелерини, и шал от колосани бели кастилски дантели, и със свита робини, облечени в коприна и обсипани със злато. Вместо чехлите за вкъщи, които използваха в черквата дори най-префърцунените, носеше високи боти от щавена козя кожа с перлени украшения. За разлика от другите първенци, които използваха отживелите времето си перуки и изумрудени копчелъци, маркизът носеше памучни дрехи, без нищо отгоре, и мека барета. Въпреки това винаги присъстваше на публични събития по принуда, защото никога не можа да превъзмогне страха от обществения живот.

Доня Олаля беше учила при Скарлати Доменико в Сеговия и бе получила диплома с отличие за преподавателка по музика в училища и манастири. Пристигна оттам с клавесин на части, който сглоби сама, и различни струнни инструменти, на които свиреше и преподаваше с голямо майсторство. Направи ансамбъл от послушнички, който освети следобедите с новите мелодии от Италия, Франция, Испания и за който се заговори дори, че е вдъхновен от лиричността на Светия Дух.

Маркизът изглеждаше непригоден за музиката. Казваха, по френски маниер, че има ръце на артист и уши на артилерист. Но от деня, в който разопаковаха инструментите, се взря в една италианска теорба^[1] поради чудноватостта на двойната й ключова кутия, големината на диапазона й, броя на струните и точния й звук. Доня Олаля се залови да го научи да свири толкова добре, колкото тя самата. Прекарваха сутрините в несръчни упражнения под дърветата в градината, тя с търпение и любов, а той с упоритост на каменоделец, докато разкаяният мадригал им се предаде без мъка.

Музиката толкова подобри семейната хармония, че доня Олаля се осмели да направи последната стъпка. В една бурна нощ, може би измисляйки си страх, който не чувстваше, отиде в спалнята на недокоснатия съпруг.

„Половината от това легло е моя“, му каза, „и идвам за нея.“

Той не се поддаде. Сигурна, че ще го убеди, тя продължи да настоява на своето. Животът не им даде време. Един 9 ноември свиреха в дует под портокаловите дръвчета, защото въздухът беше чист, а небето високо и безоблачно, когато светкавица ги ослепи, земетръсен грохот ги зашемети и доня Олаля падна убита от мълнията.

Стъписаният град изтълкува трагедията като изблик на Божия гняв заради някакъв неизразим грях. Маркизът заповяда кралско погребение, на което за пръв път се появи с черните тафтени дрехи и бледия цвят на лицето, които щеше да носи завинаги. Като се прибра от гробището, го изненада сняг от книжни птичета по портокаловите дръвчета на градината. Хвана едно напосоки, разгъна го и прочете: Тази мълния беше моя.

Преди да са минали деветини, направи дарение на църквата от имотите, на които се крепеше потомственото величие: чифлик с добитък в Момпокс и още един в Аяпел, и две хиляди хектара в Маатес, само на две левги оттук, с различни стада товарни и ездитни коне, чифлик със земеделски земи и най-добрата мелница за захарна тръстика на карибския бряг. Легендата за неговото богатство обаче се коренеше в огромно и безполезно имение, чиито въображаеми граници се губеха в паметта отвъд блатата на Ла Гуарипа и низините на Ла Пуреса до тресавищата на Ураба. Единственото, което задържа, беше господарският дом с двора на слугите, сведен до минимум, и мелницата за захарна тръстика в Маатес. На Доминга де Адвиенто възложи управлението на дома. На стария Нептуно запази сана на кочияш, даден му от първия маркиз, и го натовари да се грижи за малкото, което бе останало от домашната конюшня.

За пръв път сам в голямата мрачна къща на предците си, почти не можеше да спи в тъмнината поради вродения страх на креолските благородници, че ще бъдат убити от робите си по време на сън. Будеше се внезапно, без да знае дали трескавите очи, които надничаха през отдушниците, са от този свят или от другия. Отиваше на пръсти до вратата, отваряше я рязко и изненадваше някой негър, който го дебне през ключалката. Усещаше ги да се промъкват с тигрови стъпки по коридорите, голи, намазани с кокосово масло, за да не могат да бъдат хванати. Зашеметен от толкова страхове накуп, заповяда светилниците да стоят запалени до развиделяване, изгони робите, които малко по малко завладяваха празните пространства, и доведе в къщата първите мастифи, обучени в бойните изкуства.

Външната врата бе затворена. Махнаха френските мебели, чието кадифе вонеше от влагата, продадоха гоблените и порцеланите и великолепните часовници, и се задоволиха с въжени хамаци, за да залъгват жегите в занемарените спални. Маркизът не се върна повече към църковна служба, нито към уединение, нито понесе плаща на Пресветия в процесия, нито спази празник, нито зачете пост, макар че продължи да плаща навреме налозите на Църквата. Намери спасение в хамака, понякога в спалнята, поради августовската летаргия, и почти винаги под портокаловите дръвчета в градината за сиестата. Лудите му хвърляха остатъци от храна и му крещяха нежни безсрамия, но когато правителството му предложи благоволението да премести лудницата, той се противопостави от благодарност към тях.

Победена от безразличието на любимия, Дулсе Оливия се утеши с носталгията по това, което не е било. Измъкваше се от „Божията пастирка“ през вратичките на градината всеки път, когато можеше. Опитоми и направи свои ловните мастифи със стръв от истинска любов и посвещаваше времето си за сън на грижи за къщата, която никога не стана нейна, метеше я с метли от босилек, за да й върви, и окачваше плитки чесън в спалните, за да гонят комарите. Доминга де Адвиенто, чиято ръка не оставяше нищо на случайността, умря, без да разбере защо коридорите осъмваха по-чисти, отколкото замръкваха, и нещата, които подреждаше по един начин, осъмваха по друг. Преди да се навърши година от овдовяването му, маркизът изненада за пръв път Дулсе Оливия да премива кухненските съдове, които й изглеждаха зле поддържани от робините.

„Не вярвах да стигнеш дотук“, каза й.

„Защото продължаваш да си все същият беден нещастник“, отговори му тя.

Така се поднови една забранена връзка, която поне веднъж заприлича на любов. Говореха до съмване, без празни надежди и без огорчение, като стара брачна двойка, обречена на навика. Вярваха, че са щастливи, и може би бяха, докато един от двамата кажеше някоя дума повече или направеше някоя стъпка по-малко, и нощта се разпадаше във вандалска свада, която отчайваше мастифите. Тогава всичко се връщаше в началото и Дулсе Оливия изчезваше от къщата задълго.

На нея призна маркизът, че презрението му към земните богатства и промените в начина му на живот се дължат не на благочестивост, а на ужаса, който предизвикала у него внезапната загуба на вяра, когато видял тялото на съпругата си, овъглено от мълнията. Дулсе Оливия се предложи да го утеши. Обеща да бъде негова покорна робиня както в кухнята, така и в леглото. Той не се предаде.

„Никога повече няма да се женя“, закле й се.

Но преди да изтече и година, се беше оженил тайно за Бернарда Кабрера, дъщеря на бивш надзирател на баща му, замогнал се от търговията с колониални стоки. Бяха се запознали, когато той й заръча да носи в къщата херингата в саламура и черните маслини, които бяха слабостта на доня Олаля, и когато тя умря, Бернарда продължи да ги носи на маркиза. Един следобед, когато Бернарда го намери в хамака в градината, му прочете съдбата, написана върху кожата на лявата му длан. Маркизът толкова се впечатли от попаденията й, че продължи да я вика във времето за сиеста, макар да нямаше какво да купува, но минаха два месеца, без той да поеме инициативата. Така че тя го направи вместо него. Превзе го в хамака с щурм и му запуши устата с полите на джелабата, която носеше, докато го омаломощи. После го съживи с такава страст и вещина, каквито той никога не си бе представял в посредствените наслади на самотните си любови, и безславно го освободи от девствеността му. Той бе навършил петдесет и две години, а тя двайсет и три, но разликата във възрастта беше най-малката злина.

Продължиха да правят любов по време на сиестата, набързо и без сърце, под евангелската сянка на портокаловите дървета. Лудите ги насърчаваха с цинични песни от терасите и честваха триумфите им с овации като запалянковци на стадион. Преди маркизът да осъзнае рисковете, които го дебнеха, Бернарда го извади от вцепенението с новината, че е бременна във втория месец. Напомни му, че не е негърка, а дъщеря на испаноговорещ индианец и бяла жена от Кастилия, така че единствената игла за закърпване на честта беше официалната женитба. Той си прави оглушки, докато баща й почука на вратата по времето за сиеста със старовремска аркебуза през рамо. Говореше бавно и имаше спокойни маниери, и даде оръжието на маркиза, без да го погледне в лицето.

„Знаете ли какво е това, сеньор маркизе?“, го попита.

Маркизът не знаеше какво да прави с оръжието в ръце.

„Доколкото ми стига знанието, мисля, че е аркебуз“, каза. И попита, истински заинтригуван: „За какво го използвате?“

„Да се браня от пиратите, сеньор“, каза индианецът, все още без да го поглежда в лицето. „Сега го нося, в случай че ваша милост иска да ми окаже благоволението да ме убие, преди да го убия аз.“

Погледна го в лицето. Имаше тъжни и неми очички, но маркизът разбра това, което не му казваха. Върна му аркебузата и го покани да влезе, за да отпразнуват спогодбата. Енорийският свещеник на една близка черква извърши бракосъчетанието два дни по-късно с родителите на булката и кумовете на двамата. Когато свършиха, Сагунта се появи, никой не разбра откъде, и короняса младоженците с гирляндите на щастието.

Една сутрин през късните дъждове, под знака на Стрелец, се роди седмаче и в лошо състояние, Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес. Приличаше на безцветно жабче и увитата около врата й пъпна връв всеки миг щеше да я удуши.

„Женско е“, каза бабата. „Но няма да живее.“

Именно тогава Доминга де Адвиенто обеща на своите богове, че ако окажат милостта да оживее, момичето няма да си реже косата до първата си брачна нощ. Едва даде обета, и детето изплака. Ликуваща, Доминга де Адвиенто провъзгласи: „Ще бъде светица!“ Маркизът, който я видя вече измита и облечена, излезе по-непроницателен.

„Ще бъде курва“, каза. „Ако Бог й даде живот и здраве.“

Момиченцето, дъщеря на благородник и плебейка, имаше детство на подхвърлено дете. Майката я намрази откакто я накърми за пръв и единствен път, и отказа да я държи при себе си от страх да не я убие. Доминга де Адвиенто я откърми, кръсти я в Христа и я посвети на Олокун, йорубско божество с неясен пол, чието лице се смята за толкова страшно, че може да се види само насън и винаги с маска. Преместена в двора на робите, Сиерва Мария се научи да танцува, преди да проговори, научи три африкански езика едновременно, да пие кръв от петел на гладно и да се промъква между християните, без да бъде нито видяна, нито усетена, като нематериално същество. Доминга де Адвиенто я обгради с ликуващ двор от черни робини, слугини метиски, индианки помощнички, които я къпеха в благотворни води, пречистваха я с върбинката на Иемая^[2] и отглеждаха като розов храст неудържимата й коса, която на пет години й стигаше до кръста. Малко по малко робините й бяха окачвали огърлиците на различни божества, докато станаха шестнайсет на брой.

Бернарда вече бе хванала с твърда ръка властта в дома, докато маркизът вегетираше в градината. Първата й цел бе да възстанови раздаденото от съпруга й богатство, опирайки се на способностите на първия маркиз. Той навремето бе получил разрешително да продаде пет хиляди роби за осем години с уговорката същевременно да внесе по две бъчви брашно за всеки. С умелите си машинации и подкупността на митничарите продал договореното брашно, но освен това продал контрабандно още три хиляди роби, което го превърнало в най-успелия частен търговец на неговия век.

Тъкмо Бернарда се сети, че добрата сделка не са робите, а брашното, макар че голямата сделка всъщност беше нейната невероятна способност да убеждава. С едно-единствено разрешително за внос на хиляда роби за четири години и по три бъчви брашно за всеки, направи удара на живота си: продаде договорените хиляда негри, но вместо три хиляди бъчви брашно внесе дванайсет хиляди. Най-голямата контрабанда на века.

Половината време тогава прекарваше в мелницата за захарна тръстика в Маатес, където установи центъра на делата си заради близостта на голямата река Магдалена за търговия с всичко с вътрешността на вицекралството. До дома на маркиза достигаха отделни новини за нейното преуспяване, за което не даваше сметка на никого. През времето, което прекарваше тук, дори преди кризите, изглеждаше като поредното затворено в клетка куче. Доминга де Адвиенто го каза по-добре: „Задникът й не се побираше в тялото й.“

Сиерва Мария зае за пръв път устойчиво място в дома, когато умря нейната робиня, и приготвиха за нея великолепната спалня, в която живя първата маркиза. Наеха й учител, който й преподаваше уроци по иберийски испански и елементарни знания по аритметика и естествени науки. Опита се да я научи да чете и да пише. Тя се отказа, защото, според думите й, не разбирала буквите. Една светска учителка я въведе в тайните на музиката. Момиченцето показа интерес и добър вкус, но нямаше търпение да усвои никакъв инструмент. Учителката напусна уплашена и на сбогуване каза на маркиза:

„Не че момичето е негодно за нищо, просто не е от този свят.“

Бернарда се бе опитала да укроти собствената си омраза, но много скоро стана очевидно, че вината не е нито в едната, нито в другата, а в природата на двете. Живееше в постоянен страх, откакто й се стори, че е открила у дъщерята определено призрачно състояние. Разтреперваше се само при мисълта за мига, в който поглеждаше назад и срещаше непроницаемите очи на слабото същество с въздушни тюлени дрехи и дива коса, която вече му стигаше до сгъвките на колената. „Момиче!“, крещеше й, „забранявам ти да ме гледаш така!“ Когато беше най-погълната от делата си, усещаше в тила си съскащия дъх на дебнеща змия и подскачаше от страх.

„Момиче!“, крещеше й. „Издавай някакъв звук, преди да влезеш!“

Тя увеличаваше страха й с поредица от думи на йорубски. Нощем ставаше по-лошо, защото Бернарда се събуждаше рязко с усещането, че някой я е докоснал, а всъщност детето стоеше на края на леглото и я гледаше как спи. Опитът със звънчето на китката се оказа безполезен, защото потайността на Сиерва Мария не му позволяваше да звъни. „Единственото, което това същество има от белите, е цветът“, казваше майката. Това бе толкова вярно, че детето редуваше името си с друго африканско име, което си бе измислило: Мария Мандинга^[3].

Връзката им изпадна в криза една сутрин на зазоряване, когато Бернарда се събуди, умряла от жажда поради злоупотребата с шоколада, и откри една кукла на Сиерва Мария да плава на дъното на делвата. Не й се стори обикновена кукла, плаваща във водата, а нещо ужасно: мъртва кукла.

Убедена, че това е някаква африканска магия на Сиерва Мария, реши, че няма място за двете в къщата. Маркизът опита плахо посредничество и тя го сряза: „Или тя, или аз.“ Така Сиерва Мария се върна в бараката на робините, дори когато майка й пребиваваше в мелницата. Продължи да бъде все така затворена, както при раждането си, и напълно неграмотна.

Но Бернарда не бе по-добре. Беше се опитала да задържи Худас Искариоте, приравнявайки се към него, и за по-малко от две години загуби посоката на делата си и тази на самия си живот. Маскираше го като нубийски пират, като асо купа, като цар Мелхиор, и го водеше из покрайнините, най-вече когато галеоните пускаха котва и градът биваше обхванат от гуляй за половин година. Правеха се временни кръчми и бардаци извън крепостните стени за търговците, които идваха от Лима, от Портобело, от Хавана, от Веракрус да се докопат до стоки и предмети от целия известен свят. Една вечер, мъртвопиян в столова за каторжници гребци, Худас се приближи към Бернарда с голяма тайнственост.

„Отвори уста и затвори очи“, й каза.

Тя го направи и той постави на езика й блокче вълшебен шоколад от Оахака. Бернарда го позна и го изплю, понеже от дете изпитваше отвращение към какаото. Худас я убеди, че това е свещено вещество, което прави живота щастлив, укрепва физическата сила, повдига духа и подсилва сексуалността.

Бернарда се изсмя гръмогласно.

„Ако беше така“, каза, „монахинките от «Света Клара» щяха да са бойни бикове.“

Беше я хванала вече медовината, която пиеше с приятелките си от училище още преди да се омъжи, и продължи да я пие не само през устата, а през петте си сетива в горещия въздух на мелницата. С Худас се научи да дъвче тютюн и листа от кока, смесени с пепел от ярумо^[4], като индианците от Сиера Невада. В кръчмите опита канабис от Индия, терпентин от Кипър, пейота от Реал де Каторсе и поне веднъж опиум от филипинските трафиканти на Китайския кораб^[5]. Но не остана глуха за призива на Худас в полза на какаото. След като опита всичко друго, призна достойнствата му и го предпочете пред всичко. Худас стана крадец, сводник, случаен содомит, и всичко заради порока, защото нищо не му липсваше. В една злощастна вечер, пред Бернарда, се изправи с голи ръце срещу трима каторжници гребци заради свада в игра на карти и го убиха със столове.

Бернарда се укри в мелницата. Къщата остана на произвола на съдбата и ако не пропадна още тогава, беше поради умелата ръка на Доминга де Адвиенто, която възпита Сиерва Мария както пожелаха боговете й. Маркизът едва бе подочул нещо за падението на жена си. От мелницата идваха слухове, че живее в състояние на бълнуване, че си говори сама, че избира най-надарените роби, за да ги споделя в римските си нощи с бившите си съученички. Дошлото по вода богатство по вода си отиваше и бе останала на милостта на меховете с медовина и чувалите с какао, които държеше скрити тук и там, за да не губи време, когато желанието я замъчи. Единственото сигурно, което все още имаше тогава, бяха две делви, препълнени с дублони от по сто и от по четири, от чисто злато, които във времена на изобилие бе закопала под леглото. Такава бе разрухата й, че и съпругът й не я позна, когато се върна от Маатес за последен път, след цели три години, малко преди кучето да ухапе Сиерва Мария.

 

 

В средата на март рисковете от побесняване изглеждаха предотвратени. Маркизът, благодарен за късмета си, реши да поправи миналото и да спечели сърцето на дъщеря си с рецептата за щастие, препоръчана му от Абренунсио. Посвети й цялото си време. Опита да се научи да я реши и да й сплита плитката. Опита се да я научи да бъде истинска бяла, да възвърне заради нея провалените си мечти на креолски благородник, да премахне вкуса й към ескабече^[6] с игуана и яхния от щитоносец. Опита почти всичко, освен да се запита дали това е начинът да я направи щастлива.

Абренунсио продължи да посещава дома. Не му бе лесно да се разбере с маркиза, но проявяваше интерес към неговата несвяст в една от покрайнините на света, наплашена от Светата инквизиция. Така минаваха горещите месеци: той говореше, без да бъде чут, под разцъфналите портокалови дръвчета, а маркизът гниеше в хамака на хиляда и триста морски левги от един крал, когото лекарят никога не чу да споменава. При едно от тези посещения бяха прекъснати от злокобния вой на Бернарда.

Абренунсио се разтревожи. Маркизът се направи, че не чува, но последвалият вопъл бе толкова разкъсващ, че не можа да го пренебрегне.

„Който и да е, има нужда от заупокойна молитва“, каза Абренунсио.

„Това е втората ми жена“, каза маркизът.

„Ами черният й дроб е разрушен“, каза Абренунсио.

„Как разбрахте?“

„Защото вие с отворена уста“, каза лекарят.

Бутна вратата без разрешение и се опита да види Бернарда в сумрака на стаята, но тя не беше на леглото. Повика я по име и тя не отговори. Тогава отвори прозореца и металната светлина в четири следобед му я показа в жива плът, гола, разчекната на кръст на пода и обвита в сиянието на смъртоносните си газове. Кожата й имаше мъртвешкия цвят на преливаща жлъчка. Вдигна глава, заслепена от блясъка на внезапно отворения прозорец, и не разпозна лекаря срещу светлината. На него му бе достатъчен един поглед, за да види съдбата й.

„Кукумявката ти кука, дъще“, каза й.

Обясни й, че още има време да я спаси, стига да се подложи на спешно лечение за пречистване на кръвта. Бернарда го позна, понадигна се колкото можа и започна да сипе ругатни. Абренунсио ги изслуша с безразличие, докато отново затваряше прозореца. Вече на излизане се спря до хамака на маркиза и уточни прогнозата си:

„Госпожа маркизата ще умре най-късно на 15 септември, ако преди това не се обеси на някоя греда.“

Маркизът, невъзмутим, каза: „Единственото лошо е, че 15 септември е много далече.“

Продължаваше с лечението чрез щастие за Сиерва Мария. От хълма Сан Ласаро виждаха на изток неизбежните тресавища, а на запад огромното червено слънце, което потъваше в океана в пламъци. Тя го попита какво има от другата страна на морето и той й отговори: „Светът.“ За всеки свой жест откри у момичето неочакван отзвук. Един следобед видяха да се появява на хоризонта Флотата на галеоните с издути до скъсване платна.

Градът се преобрази. Баща и дъщеря намериха развлечение в марионетките, гълтачите на огън, неизброимите панаирджийски новости, които дойдоха в пристанището през този април на хубави предзнаменования. За два месеца Сиерва Мария научи повече неща за бели, отколкото някога преди. Опитвайки се да я направи друга, маркизът също стана различен, и то така коренно, че не изглеждаше като промяна на характера, а като смяна на природата.

Къщата се изпълни с всички балерини на пружина, музикални кутии и механични часовници, които са се виждали по панаирите в Европа. Маркизът изчисти праха от италианската теорба. Сложи й струни, настрои я с такава упоритост, че можеше само да се дължи на любов, и отново започна да си акомпанира на някогашните песни, пети с хубавия глас и лошия слух, които нито годините, нито размътените спомени бяха променили. Тя го попита през онези дни вярно ли е, както казват песните, че любовта може всичко.

„Вярно е“, й отговори той, „но ще направиш добре да не го вярваш.“

Щастлив от хубавите новости, маркизът започна да мисли за пътуване до Севиля, за да се възстанови Сиерва Мария от премълчаните си мъки и да завърши обучението си за света. Датите и посоката вече бяха уговорени, когато Каридад дел Кобре го събуди от сиестата с жестоката новина:

„Горкото ми момиче, сеньор, вече се превръща в куче.“

Извикан по спешност, Абренунсио опроверга народното суеверие, че побеснелите накрая се превръщат в животното, което ги е ухапало. Установи, че момичето има лека треска, и макар че тя се смяташе за болест сама по себе си, а не за симптом на други болести, не я подмина. Предупреди натъжения сеньор, че детето не е застраховано от никакво заболяване, тъй като едно ухапване от куче, било то бясно или не, не предпазва от нищо. Както винаги, единственият начин бе да се чака. Маркизът го попита:

„Това ли е последното, което можете да ми кажете?“

„Науката не ми е дала средства да ви кажа нищо повече“, отвърна му лекарят със същата горчивина. „Но ако не се доверявате на мен, остава ви още една възможност: доверете се на Бог.“

Маркизът не разбра.

„Щях да се закълна, че сте неверник“, каза.

Лекарят дори не се обърна да го погледне:

„Какво повече бих могъл да искам, сеньор.“

Маркизът не се довери на Бог, а на всеки, който му даваше някаква надежда. В града имаше още трима дипломирани лекари, шестима аптекари, единайсет бръснари, които пускаха кръв, и неизброимо количество знахари и самозванци в изкуството на магията, въпреки че Инквизицията беше осъдила хиляда и триста на различни наказания в последните петдесет години и бе екзекутирала седем на кладата. Един млад лекар от Саламанка отвори затворената рана на Сиерва Мария и й сложи някакви разяждащи лапи, за да изтегли застоялите течности. Друг опита същото с пиявици на гърба. Един бръснар й проми раната със собствената й урина, а друг я накара да си я изпие. За две седмици беше изтърпяла по две бани с билки и две успокояващи клизми на ден и я бяха довели до ръба на агонията с отвари от естествен антимон и други смъртоносни запарки.

Треската отстъпи, но никой не се осмели да обяви, че бесът е предотвратен. Сиерва Мария чувстваше, че умира. В началото бе устояла с непокътната гордост, но след две седмици без никакъв резултат имаше огнена язва на глезена, кожа на мехури от синапени лапи и изгарящи церове и стомах като жива рана. Бе минала през всичко: световъртежи, конвулсии, спазми, бълнувания, изпускане на червата и на пикочния мехур, и се търкаляше по земята, виейки от болка и ярост. Дори най-смелите знахари я изоставиха на съдбата й, убедени, че е луда или обсебена от демоните. Маркизът беше загубил всякаква надежда, когато се появи Сагунта с ключовете на свети Хуберт.

Това бе краят. Сагунта си съблече чаршафите и се намаза с индиански мазила, за да разтърка тялото си с това на голото момиче. То се съпротивлява с крака и ръце, въпреки крайната си слабост, и Сагунта го принуди чрез сила. Бернарда чу от стаята си безумните вопли. Изтича да види какво става и свари Сиерва Мария да рита с крака на пода и Сагунта върху нея, обвита в медното море на косата й, да вие молитвата на свети Хуберт. Нашиба ги и двете с въжетата на хамака. Първо на земята, стреснати от изненадата, а после, гонейки ги из ъглите, докато остана без дъх.

 

 

Епископът на диоцеза, дон Торибио де Касерес и Виртудес, разтревожен от обществения скандал с побъркванията и бълнуванията на Сиерва Мария, извика маркиза, без да уточнява причина, дата или час, което бе изтълкувано като знак за изключителна спешност. Маркизът надмогна несигурността и отиде същия ден, без да извести за себе си.

Епископът пое поста си, когато маркизът вече се бе оттеглил от обществения живот, и почти не се бяха срещали. Освен това беше мъж, осъден от лошото си здраве, с гръмогласно тяло, което не му позволяваше да се обслужва сам, и разяден от злокачествена асма, която поставяше на изпитание вярванията му. Не бе присъствал на многобройни важни обществени събития, отсъствието му от които беше необяснимо, а на малкото, на които ходеше, спазваше такова разстояние, че малко по малко се превръщаше в нереално същество.

Маркизът го бе виждал понякога, винаги отдалече и публично, но споменът, който пазеше за него, му остана от една съвместна литургия, на която присъства под балдахин и носен на носилка от сановници на правителството. Поради огромното си тяло и пищността на одеждите си на пръв поглед изглеждаше като исполински старец, но голобрадото лице с точни черти, със странни зелени очи, пазеше непокътната една красота без възраст. На височината на носилката имаше магичен ореол на върховен понтифекс, а които го познаваха отблизо, го чувстваха и в блясъка на мъдростта му и съзнанието му за власт.

Дворецът, където живееше, беше най-старият в града, с два етажа огромни порутени помещения, от които епископът не заемаше и половината от единия. Намираше се до катедралата и имаше с нея обща вътрешна галерия с почернели арки и двор с разрушен кладенец сред пустинни храсталаци. Дори величествената фасада от дялан камък и монолитните му дървени порти издаваха разрухата на изоставянето.

Маркизът беше посрещнат на главния вход от един дякон индианец. Раздаде скромна милостиня на групите просяци, които се влачеха из входа, и влезе в прохладния сумрак на къщата точно когато в катедралата огромните камбани удариха четири следобед и отекваха в корема му. Централният коридор беше толкова тъмен, че следваше дякона, без да го вижда, мислейки за всяка стъпка, за да не се сблъска със зле поставени статуи и изпречили се развалини. В края на коридора имаше малко преддверие, по-добре осветено от едно прозорче. Там дяконът спря, направи жест на маркиза да седне и да чака, и продължи през съседната врата. Маркизът остана прав пред главната стена и се зае да проучва маслен портрет на млад военен в парадната униформа на кралските знаменосци. Едва когато прочете бронзовата плоча на рамката, си даде сметка, че това е портрет на епископа като млад.

Дяконът отвори вратата, за да го покани да влезе, и на маркиза не му се наложи да се движи, за да види отново епископа с четирийсет години по-стар, отколкото на портрета. Беше много по-едър от това, което се говореше, дори прегърбен от астмата и смазан от жегата. По него се стичаше пот на вади и много бавно се поклащаше във филипински люлеещ се стол, веейки си едва-едва с палмово ветрило, и с приведено напред тяло, за да диша по-добре. Носеше селски цървули и груба платнена риза, протрита тук-там поради злоупотребите със сапуна. Искреността на неговата бедност се забелязваше от пръв поглед. Но най-забележителното беше чистотата на очите му, обяснима само с някаква привилегия на душата. Престана да се люлее веднага щом видя маркиза на вратата, и му направи сърдечен знак с ветрилото да седне.

„Влез, Игнасио“, му каза. „Чувствай се като у дома си.“

Маркизът си изтри в панталоните потта от ръцете, влезе през вратата и се озова на открита тераса, под балдахин от жълти камбанки и висящи папрати, откъдето се виждаха камбанариите на всички черкви, червените покриви на знатните домове, приспаните от жегата гълъбарници, военните укрепления, очертани на фона на стъкленото небе, и знойното море. Епископът протегна съвсем целенасочено ръката си на войник и маркизът целуна пръстена му.

Поради астмата дишането му бе дълбоко и каменисто и думите му бяха накъсани от ненавременни въздишки и дрезгава и кратка кашлица, но нищо не се отразяваше на красноречието му. Веднага поде лесен разговор за всекидневни дреболии. Седнал срещу него, маркизът бе благодарен за това утешително въведение, толкова богато и обширно, че бяха изненадани от камбаните в пет. Беше повече от звук, беше разтърсване, от което следобедната светлина затрептя и небето се изпълни с подплашени гълъби.

„Ужасно е“, каза епископът. „Всеки час отеква във вътрешностите ми като земетресение.“

Изречението изненада маркиза, защото бе същото, което си помисли той, когато удари четири. На епископа съвпадението му се стори естествено. „Мислите не са ничии“, каза. Нарисува с показалеца си поредица от непрекъснати кръгове във въздуха и заключи:

„Летят наоколо, като ангелите.“

Една монахиня прислужница донесе кана с две дръжки, пълна с нарязани плодове в гъсто вино, и купа с димящи води, които изпълниха въздуха с миризма на лекарство. Епископът вдиша парата със затворени очи и когато изплува от екстаза, беше друг: абсолютен господар на властта си.

„Повикахме те да дойдеш“, каза на маркиза, „защото знаем, че имаш нужда от Бог, а се правиш на разсеян.“

Гласът бе загубил органовите си тоналности, а очите си възвърнаха земния блясък. Маркизът изпи на един дъх половината си чаша вино, за да влезе в тон.

„Ваше преосвещенство сигурно знае, че влача най-голямото нещастие, което може да понесе едно човешко същество“, каза с обезоръжаващо смирение. „Престанах да вярвам.“

„Знаем, синко“, отвърна епископът без изненада. „Как да не го знаем!“

Каза го с известна радост, защото и той, когато беше кралски знаменосец в Мароко, бе загубил вяра на двайсет години сред грохота на една битка. „Това бе внезапната увереност, че Бог е престанал да съществува“, каза. Ужасен, той се отдал на живот в молитва и покаяние.

„Докато Бог се смили над мен и ми посочи пътя на призванието“, завърши. „Така че същественото е не дали ти вярваш, а дали Бог продължава да вярва в теб. А в това няма съмнение, защото тъкмо Той в своята безкрайна грижа ни осени да ти предложим това успокоение.“

„Исках да понеса нещастието си мълчаливо“, каза маркизът.

„Значи много неуспешно си го направил“, каза епископът. „Публична тайна е, че бедното ти момиче се търкаля по земята, жертва на неприлични конвулсии, и лае на идолопоклоннически език. Не са ли това безпогрешни симптоми за демонично обсебване?“

Маркизът беше ужасен.

„Какво искате да кажете?“

„Че сред многобройните си уловки демонът много често приема вид на нечестива болест, за да се вмъкне в някое невинно тяло“, каза. „А щом веднъж е вътре, няма човешка сила, способна да го накара да излезе.“

Маркизът обясни медицинските превратности на кучешкото ухапване, но епископът все намираше обяснение в своя полза. Попита нещо, което без съмнение прекрасно знаеше:

„Знаеш ли кой е Абренунсио?“

„Беше първият лекар, който прегледа детето“, каза маркизът.

„Исках да го чуя от твоята уста“, каза епископът.

Разклати звънче, което държеше на достъпно място, и запазен, около трийсетгодишен свещеник се появи мигновено, като пуснат от бутилка дух. Епископът го представи като отец Кайетано Делаура, нищо повече, и го накара да седне. Носеше домашно расо за жегата и същите цървули като на епископа. Беше напрегнат, блед, с живи очи и много черна коса с бял кичур на челото. Късото му дишане и трескавите му ръце не изглеждаха като на щастлив човек.

„Какво знаем за Абренунсио?“, попита го епископът.

На отец Делаура не му се наложи да мисли.

„Абренунсио де Са Перейра Као“, каза, сякаш произнасяше името буква по буква. И веднага се обърна към маркиза: „Обърнали ли сте внимание, сеньор маркизе, че последното презиме означава куче на езика на португалците?“

Строго погледнато, продължи Делаура, не се знаело дали това е истинското му име. Според досието на Светата инквизиция бил португалски евреин, изгонен от полуострова и приютен тук от един благодарен губернатор, на когото излекувал херния две либри с пречистващите води от Турбако. Говори за магическите му рецепти, за самонадеяността, с която предсказваше смъртта, за предполагаемата му педерастия, за разпътните му книги, за живота му без Бог. Но единственото отправено му конкретно обвинение било, че е възкресил някакъв шивач кърпач от Хетсемани. Намерили се сериозни доказателства, че вече бил мъртъв, облечен и положен в ковчега, когато Абренунсио му заповядал да стане. За щастие самият възкресен потвърдил пред съда на Светата инквизиция, че в нито един момент не е губил съзнание. „Спаси го от кладата“, каза Делаура. Накрая припомни случката с мъртвия кон на хълма Сан Ласаро и погребан в свещена земя.

„Обичаше го като човешко същество“, застъпи се маркизът.

„Това беше обида към вярата ни, сеньор маркизе“, каза Делаура. „Стогодишни коне не са дело на Бога.“

Маркизът се разтревожи, че частна шега е стигнала до архивите на Светата инквизиция. Опита плаха защита: „Абренунсио е волнодумец, но смятам, че от това до ереста има голяма разлика.“ Спорът щеше да бъде тежък и безкраен, ако епископът не ги бе върнал в изгубената посока.

„Каквото и да казват лекарите“, каза, „бесът при хората обикновено е един от многото капани на Врага.“

Маркизът не разбра. Епископът му даде толкова драматично обяснение, че приличаше на прелюдия към осъждане на вечния огън.

„За щастие“, заключи, „макар тялото на твоето момиче да е невъзстановимо, Бог ни е дал средства да спасим душата й.“

Натискът на свечеряването завзе света. Маркизът видя първата звезда на бледолилавото небе и помисли за дъщеря си, сама в запуснатата къща, влачейки осакатения си от шарлатанствата на знахарите крак. Попита с естествената си скромност:

„Какво трябва да направя?“

Епископът му обясни точка по точка. Упълномощи го да използва името му във всички постъпки, и най-вече в манастира „Света Клара“, където трябваше да затвори момичето колкото се може по-бързо.

„Остави я в наши ръце“, завърши. „Бог ще свърши останалото.“

Маркизът се сбогува по-натъжен, отколкото дойде. От прозореца на каляската се загледа в безрадостните улици, в децата, които се къпеха голи в локвите, в боклука, разхвърлян от лешоядите. Като завиха зад ъгъла, видя морето, все така на мястото си, и го връхлетя несигурността.

Пристигна вкъщи по мръкнало с камбаните за вечерната молитва „Анхелус“ и за пръв път след смъртта на доня Олаля я каза на висок глас: Ангелът Господен възвести на Мария. Струните на теорбата отекваха в мрака като на дъното на изкуствено езеро. Маркизът проследи опипом посоката на музиката до спалнята на дъщерята. Беше там, седнала на стола от тоалетката, с бялата туника и разпусната коса до пода, свиреше едно основно упражнение, което бе научила от него. Не можеше да повярва, че е същата, която остави по обед, сломена от неумолимостта на знахарите, освен ако не се бе случило чудо. Бе моментна надежда. Сиерва Мария усети идването му, престана да свири и отново изпадна в печал.

Остана с нея цялата нощ. Помогна й в обредите на спалнята с несръчност на баща назаем. Облече й нощницата наопаки и й се наложи да я съблече, за да си я сложи налице. За пръв път я видя гола и го заболя при вида на ребрата й, изхвръкнали от кожата, напъпилите гърдички, нежния мъх. Възпаленият глезен имаше яркочервен ореол. Докато му помагаше да си легне, момичето продължаваше да страда насаме с почти беззвучно стенание и той се уплаши от сигурността, че му помага да умре.

Усети нужда да се помоли за пръв път, откакто загуби вярата. Отиде в параклиса, опитвайки се с всички сили да си възвърне Бога, който го бе изоставил, но беше безполезно: неверието е по-упорито от вярата, защото се поддържа от сетивата. Чу момичето да кашля на няколко пъти в прохладата на нощта и отиде в спалнята му. На минаване видя полуотворена спалнята на Бернарда. Бутна вратата от необходимостта да сподели съмненията си. Беше заспала по очи на пода и хъркаше шумно. Маркизът остана подаден през вратата, с ръка на резето, и не я събуди. Продума на никого: „Твоят живот за нейния.“ И веднага се поправи:

„Нашите два лайнени живота за нейния, по дяволите!“

Момичето спеше. Маркизът го видя неподвижно и посърнало и се запита дали предпочита да го види мъртво или подложено на наказанието на беса. Оправи й завесата против комари, за да не смучат кръвта й прилепите, зави я, за да не продължава да кашля, и остана буден до леглото, с новата радост, че я обича, както никога не е обичал на този свят. Тогава взе решението за живота й, без да пита нито Бог, нито никого. В четири сутринта, когато Сиерва Мария отвори очи, го видя седнал до леглото й.

„Време е да вървим“, каза маркизът.

Момичето стана без повече обяснения. Маркизът й помогна да се облече за случая. Потърси в раклата някакви кадифени чехли, за да не убива на глезена й фортът на ботите, и откри, без да я търси, официална рокля, принадлежала на майка му като дете. Беше измачкана и потъмняла от времето, но личеше, че е обличана само веднъж. Почти век по-късно маркизът я облече на Сиерва Мария върху африканските огърлици и кръщелната муска. Беше й малко тясна и това по някакъв начин я правеше още по-стара. Сложи й шапка, която също намери в раклата и чиито цветни ленти нямаха нищо общо с роклята. Стана й точно. Накрая й приготви едно ръчно куфарче с нощница, гребен с гъсти зъби, за да изкара дори гнидите на въшките, и един малък молитвеник на бабата със златни панти и седефени корици.

Беше Цветница. Маркизът заведе Сиерва Мария на службата в пет и тя прие добронамерено благословената палмова клонка, без да знае за какво е.

На излизане видяха от каляската да се съмва. Маркизът на главната седалка, с куфарчето на коленете, а безстрашното момиче на срещуположната седалка, гледайки как минават покрай прозореца последните улици на неговите дванайсет години. Не прояви ни най-малко любопитство да разбере къде я водят, облечена като Хуана Лудата^[7] и с шапка на проститутка в толкова ранен час. След дълъг размисъл маркизът я попита:

„Знаеш ли кой е Бог?“

Момичето поклати глава.

Имаше светкавици и далечни гръмотевици на хоризонта, небето бе покрито с буреносни облаци, а морето набраздено. След завоя зад един ъгъл пред тях изникна манастирът „Света Клара“, бял и самотен, с три етажа сини капаци на прозорците над сметището на един плаж. Маркизът го посочи с пръст. „Ето го“, каза. И после посочи вляво: „Ще виждаш морето през цялото време от прозореца.“ Тъй като момичето не му обърна внимание, даде му единственото обяснение, което някога щеше да му даде, за съдбата му:

„Ще се полекуваш няколко дни със сестричките от «Света Клара».“

Понеже беше Цветница, на портата с въртящото се чекмедже имаше повече просяци от обикновено. Няколко прокажени, които се бореха с тях за остатъците от кухнята, също се спуснаха с протегната ръка към маркиза. Той им раздаде дребна милостиня, по едно квартильо^[8] на всеки, докъдето му стигнаха. Вратарката го видя с черните му тафти, видя и момичето, облечено като кралица, и си проправи път да ги посрещне. Маркизът й обясни, че води Сиерва Мария по нареждане на епископа. Вратарката не се усъмни поради начина, по който го каза. Огледа вида на момичето и му махна шапката.

„Тук са забранени шапките“, каза.

Задържа я у себе си. Маркизът понечи да й даде и куфарчето и тя не го прие. „Нищо няма да й трябва.“

Лошо прикрепената плитка се разви почти до земята. Вратарката не повярва, че е естествена. Маркизът се опита да я навие. Момичето го отстрани и си я оправи само със сръчност, която изненада вратарката.

„Трябва да й се отреже“, каза.

„Това е обет към Пресветата Дева до деня, в който се омъжи“, каза маркизът.

Вратарката отстъпи пред основанието. Хвана момичето за ръка, без да му даде време за сбогуване, и го вкара през вратата. Понеже глезенът го болеше при ходене, момичето си свали левия чехъл. Маркизът я видя да се отдалечава, куцайки с босия крак, и с чехъл в ръка. Напразно почака в някакъв необикновен миг на милост тя да се обърне да го погледне. Последният спомен, който му остана от нея, бе, когато прекоси галерията в двора, влачейки наранения си крак, и изчезна в павилиона на погребаните живи.