Включено в книгата
Оригинално заглавие
Del amor y otros demonios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 13 гласа)
Сканиране и корекция
sir_Ivanhoe (2013)
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2013)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. За любовта и други демони

Колумбийска. Първо издание

Издателство „Лъчезар Минчев“, София, 2012

Редактор: Майя Илиева

Коректор: Людмила Стефанова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художествено оформление: Андрей Андреев

Снимка на обложката: Хорхе М. Тревиньо

ISBN: 978-954-412-076-4


На Кармен Балселс, обляна в сълзи

Изглежда, косите възкръсват значително по-малко, отколкото другите части на тялото.

Тома Аквински

„За целостта на възкръсналите тела“

(Въпрос 80, глава 5)

26 октомври 1949 година не беше ден на големи новини. Маестро Клементе Мануел Сабала, главен редактор на вестника, където правех първите си материали като репортер, приключи сутрешното събиране с две-три обичайни указания. Не възложи конкретна задача на никого от редакторите. Минути по-късно научи по телефона, че опразват гробниците на стария манастир „Света Клара“, и ми нареди без особени надежди:

„Позавърти се нататък, да видим какво ще ти хрумне.“

Историческият манастир на кларисите[1], превърнат в болница отпреди век, щеше да бъде продаден, за да построят на негово място петзвезден хотел. Прекрасният му параклис се намираше почти под открито небе, защото покривът бавно се рушеше, но в гробниците му все още лежаха погребани три поколения епископи, абатиси и други високопоставени особи. Първата стъпка бе да ги опразнят, да предадат костите на тези, които ги поискат, а останалото да изхвърлят в общия гроб.

Изненада ме първобитният начин на действие. Работниците отваряха гробовете с кирки и мотики, изваждаха прогнилите ковчези, които се разпадаха само като ги помръднеш, и отделяха костите от спечената прах с парчета дрехи и излинели коси. Колкото по-знатен беше покойникът, толкова по-тежка беше работата, защото трябваше да се рови в остатъците от телата и отпадъкът да се пресява много фино, за да се спасят скъпоценните камъни и златните бижута.

Ръководителят на разкопките преписваше данните от надгробната плоча в ученическа тетрадка, подреждаше костите на отделни купчинки и поставяше лист с името върху всяка, за да не се объркат. Така че първата ми гледка на влизане в храма беше дълга редица от купчинки кости, напечени от безмилостното октомврийско слънце, което обилно струеше през пролуките на покрива, и без друг отличителен белег освен името, написано с молив върху парче хартия. Почти половин век по-късно още усещам стъписването, което предизвика у мен това ужасно свидетелство за опустошителния ход на времето.

Там почиваха, наред с мнозина други, перуански вицекрал и тайната му любовница, дон Торибио де Касерес и Виртудес[2], епископ на диоцеза, няколко абатиси на манастира, сред тях майка Хосефа Миранда, и бакалавърът по изкуства дон Кристобал де Ерасо, който бе посветил половин живот да изработи пищно украсените дървени тавани. Имаше една гробница, затворена с плочата на втория маркиз на Касалдуеро, дон Игнасио де Алфаро и Дуеняс, но когато я отвориха, се видя, че е празна и неизползвана. Затова пък останките на неговата маркиза, доня Олаля де Мендоса, стояха със собствената си плоча в съседната гробница. Ръководителят на разкопките не му отдаде значение: беше нормално креолски благородник да приготви собствения си гроб, а да го погребат в друг.

В третата ниша на главния олтар, откъм страната на Евангелието, там беше новината. Плочата се разхвърча на парчета при първия удар на кирката и буйна жива коса с наситен меден цвят се разля извън гробницата. Ръководителят на разкопките се опита да я извади цяла с помощта на работниците си и колкото повече я теглеха, толкова по-дълга и гъста изглеждаше, докато излязоха и последните кичури, все още захванати за череп на момиче. В нишата не остана нищо освен няколко дребни, разпръснати костици, а върху плочата от издялан камък, разяден от селитрата, се четеше само собствено име без фамилни: Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес. Разстлана на пода, тази великолепна коса беше дълга двайсет и два метра и единайсет сантиметра.

Ръководителят на разкопките ми обясни без изненада, че човешката коса расте със сантиметър на месец дори след смъртта, и двайсет и два метра му се сториха добра средна дължина за двеста години. На мен обаче не ми се стори така обикновено, защото моята баба ми разказваше като малък легендата за дванайсетгодишна маркиза, чиято коса се влачела след нея като булчински шлейф, която умряла от бяс след ухапване от куче и била почитана сред карибските народи заради многото й чудеса. Мисълта, че този гроб би могъл да бъде нейният, беше новината ми за този ден и началото на тази книга.

Габриел Гарсия Маркес

Картахена де Индиас, 1994 г.

Бележки

[1] Клариса — монахиня от ордена на света Клара. — Б.пр.

[2] За значенията на имената в романа виж бележката на преводача в края на книгата. — Б.р.