Габриел Гарсия Маркес
За любовта и други демони (2)

Едно

Пепеляво куче със звезда на челото се втурна из тесните улички на пазара в първата неделя на декември, преобърна маси с фританги^[1], разбута индиански сергии и лотарийни тенти и мимоходом ухапа четирима души, които му се изпречиха на пътя. Трима бяха черни роби. Другата беше Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес, единствена дъщеря на маркиза на Касалдуеро, която бе дошла с една слугиня мулатка да купят наниз звънчета за празненството по случай дванайсетия й рожден ден.

Имаха указания да не минават отвъд Портал де лос Меркадерес^[2], но слугинята се престраши да отидат до подвижния мост на квартала Хетсемани, привлечена от врявата на негърското пристанище, където разпродаваха доставка роби от Гвинея. От седмица насам корабът на Кадиската компания за негри се очакваше с тревога, защото на борда му избухнала необяснима смъртоносна болест. В опита си да я прикрият, изхвърляли труповете във водата без тежести. Придошлото море ги бе извадило на повърхността и осъмнаха на брега, обезобразени от подуването и със странно моравочервено оцветяване. Корабът остана закотвен в околностите на залива от страх да не плъзне някоя африканска зараза, докато установиха, че е било отравяне с развалени храни.

Тъкмо когато кучето премина през пазара, вече бяха разпродали оцелялата стока, обезценена поради плачевното й здравословно състояние, и се опитваха да покрият загубите с един-единствен улов, който струваше колкото всички, взети заедно. Беше абисинска робиня, седем педи висока, намазана с тръстикова меласа вместо неизменния зехтин, и толкова смущаващо красива, че чак не бе за вярване. Имаше тесен нос, продълговат череп, коси очи, непокътнати зъби и двусмислена осанка на римски гладиатор. Не я жигосаха в заграждението, нито обявиха възрастта и здравословното й състояние, а оставиха красотата й да я продаде сама. Цената, която губернаторът плати за нея, без пазарлъци и в брой, бе теглото й в злато.

Всеки ден се случваше безстопанствените кучета да ухапят някого, докато гонеха котките или се биеха с лешоядите за мършата по улиците, особено във времена на изобилие и струпване на хора, когато Флотата на галеоните минаваше за панаира в Портобело. Четирима-петима ухапани за един ден не бяха болка за умиране и още по-малко с рана като на Сиерва Мария, която едва се забелязваше на левия й глезен. Така че слугинята не се разтревожи. Тя лично направи на момичето мехлем от лимон и сяра и изпра петното кръв от фустите й, и никой не помисли повече за нищо друго, освен за веселбата по случай нейните дванайсет години.

Бернарда Кабрера, майка на момичето и нетитулувана съпруга на маркиза на Касалдуеро, бе взела призори драматична доза очистително: седем зърна антимон с чаша подсладена розова вода. Преди години беше буйна метиска от така наречената кръчмарска аристокрация; съблазнителна, хищна, гуляйджийка и с толкова ненаситен корем, че можеше да задоволи цяла казарма. Но поради прекаляването с медовината и блокчетата шоколад за няколко години се бе заличила от света. Циганските й очи помръкнаха, находчивостта й се стопи, изхождаше кръв и повръщаше жлъч, а някогашното й тяло на сирена подпухна и придоби медния цвят на тридневен труп, и изпускаше гърмящи, зловонни газове, които плашеха мастифите. Почти не излизаше от спалнята си, а дори и тогава ходеше гола, или с копринен халат, без нищо отдолу, който я правеше да изглежда по-гола, отколкото без нищо отгоре.

Бе произвела седем внушителни изпражнения, когато се върна слугинята, придружила Сиерва Мария, и не й каза нищо за ухапването. За сметка на това й разказа за данданията на пристанището около продажбата на робинята. „Ако е толкова красива, колкото казвате, може да е абисинка“, каза Бернарда. Но дори да беше Савската царица, не й се струваше възможно някой да я купи за теглото й в злато.

„Сигурно искате да кажете в златни песо“, каза. „Не“, поясниха й, „толкова злато, колкото тежи негърката.“

„Робиня седем педи висока не тежи по-малко от сто и двайсет либри“, каза Бернарда. „А няма жена, нито бяла, нито черна, която да струва сто и двайсет либри злато, освен ако не сере диаманти.“

Навремето никой не можеше да се мери с нея по хитрост в търговията с роби и знаеше, че щом губернаторът е купил абисинката, не ще да е за нещо толкова възвишено като слугуването в кухнята му. Върху това размишляваше, когато чу първите свирки и празнични гърмежи, и веднага след тях олелията на затворените в клетката мастифи. Излезе в портокаловата градина да види какво става.

Дон Игнасио де Алфаро и Дуеняс, втори маркиз на Касалдуеро и сеньор на Дариен, също бе чул музиката от хамака за сиеста, окачен между две портокалови дървета в градината. Той беше мрачен, своенравен човек и блед като водна лилия поради кръвопускането, което прилепите му прилагаха по време на сън. Вкъщи ходеше с бедуинска джелаба и толедска шапчица, която подсилваше беззащитния му вид. Като видя жена си както майка я е родила, предвари да я попита:

„Какви са тези музики?“

„Не знам“, каза тя. „Кой сме днес?“

Маркизът не знаеше. Трябва да се чувстваше наистина много обезпокоен, за да попита жена си, а тя трябва да беше много облекчена от жлъчката си, за да му отвърне без някоя хапливост. Беше седнал в хамака озадачен, когато гърмежите се повториха.

„Свети Боже“, възкликна. „Кой сме днес!“

Къщата граничеше с женската лудница „Божията пастирка“. Въодушевени от музиката и ракетите, затворените там жени бяха наизлезли на терасата, която гледаше към портокаловата градина, и посрещаха всеки гърмеж с възторжени възгласи. Маркизът се провикна да ги попита къде е веселбата и те го извадиха от двоумението му. Беше 7 декември, денят на свети Амброзий епископ, и музиката и барутът гърмяха в двора на робите в чест на Сиерва Мария. Маркизът се плесна по челото.

„Разбира се“, каза. „На колко става?“

„На дванайсет“, каза Бернарда.

„Само дванайсет?“, каза той, изтегнат отново в хамака. „Колко е бавен животът!“

Къщата бе гордостта на града до началото на века. Сега беше порутена и мрачна и изглеждаше в състояние на местене поради огромните празни пространства и многото неуместно поставени неща. В салоните все още бяха запазени шахматните мраморни подове и няколко кристални полилея с провиснали паяжини. Помещенията, които се поддържаха живи, бяха прохладни при всякакво време поради дебелината на каменните зидове и многото години на необитаемост, и още повече поради декемврийските бризи, които се процеждаха със свистене през пукнатините. Всичко бе наситено с потискащия хладен полъх на немарата и мрака. Единственото съхранено от господарското високомерие на първия маркиз бяха петте ловни мастифа, които пазеха нощите.

Шумният двор на робите, където се честваха рождените дни на Сиерва Мария, по времето на първия маркиз беше друг град в града. Продължи така и при наследника, докато трая контрабандната търговия с роби и брашно, която Бернарда ръководеше умело от мелницата за захарна тръстика в Маатес. Сега всякакъв блясък принадлежеше на миналото. Бернарда бе съсипана от ненаситния си порок, а дворът сведен до две дървени бараки с покрив от горчива палма, където накрая се стопиха последните остатъци от величието.

Доминга де Адвиенто, чистокръвна негърка, която управлява дома с желязна ръка до навечерието на смъртта си, беше връзката между тези два свята. Висока и кокалеста, с почти ясновидски ум, именно тя отгледа Сиерва Мария. Беше станала католичка, без да се отрече от своята йорубска вяра, и практикуваше и двете едновременно, както намереше за добре. Душата й била в благословен покой, разправяше, защото каквото й липсвало в едната, намирала го в другата. Тя беше също единственото човешко същество, което имаше авторитета да посредничи между маркиза и жена му, и двамата се съобразяваха с нея. Само тя разгонваше робите с метлата, когато ги завареше в опити за содомия или в разврат с разменени жени из празните помещения. Но откакто тя умря, се измъкваха от бараките, бягайки от пладнешките жеги, лежаха на пода в някой ъгъл, остъргваха загорелия ориз по казаните, за да го изядат, или играеха и бъбреха на хладина из коридорите. В този потискащ свят, в който никой нямаше свобода, Сиерва Мария я имаше: само тя и само там. Така че тъкмо там се честваше празникът, в истинския й дом и с истинското й семейство.

Човек не можеше да си представи по-самотен танц сред толкова музика, със собствените роби и с неколцина от други знатни домове, които допринасяха с каквото могат. Момичето се показваше каквото е. Танцуваше с повече изящество и повече душа от африканците по рождение, пееше с различни гласове на няколко африкански езика или с гласове на птици и животни, които объркваха и тях самите. По нареждане на Доминга де Адвиенто най-младите робини рисуваха лицето й със сажди, окачаха й сантерийски^[3] огърлици върху кръщелната муска и се грижеха за косата й, която никога не подстригаха и която би й пречила да ходи, ако не бяха плитките, многократно навити, които всеки ден й правеха.

Започваше да разцъфва на кръстопът от противоположни сили. Имаше много малко от майка си. От баща си, обратно, имаше мършавото тяло, непоправимата свенливост, бледата кожа, очите, безмълвно сини, и чистата мед на искрящата коса. Присъствието й беше толкова неосезаемо, че сякаш бе невидимо същество. Уплашена от толкова необичайно свойство, майката окачваше звънче на китката й, за да не губи посоката й в сумрака на къщата.

Два дни след празненството, и едва ли не по невнимание, слугинята разказа на Бернарда, че Сиерва Мария я е ухапало куче. Бернарда се замисли, докато взимаше, преди да си легне, шестата си гореща баня с ароматни сапуни, но когато се върна в спалнята, вече го беше забравила. Спомни си за това отново чак на следващата нощ, защото кучетата не престанаха да лаят без причина до зори и се уплаши да не би да са побеснели. Тогава отиде със свещника при бараките в двора и намери Сиерва Мария заспала в хамака от кокосова палма, наследен от Доминга де Адвиенто. Тъй като слугинята не й бе казала къде е ухапана, повдигна ризата й и я огледа педя по педя, проследявайки със светлината изкупителната плитка, увита около тялото й като лъвска опашка. Накрая намери ухапаното място: драскотина на левия глезен, вече с коричка от засъхнала кръв и няколко едва забележими ожулвания по петата.

Не бяха малко, нито обикновени случаите на побесняване в историята на града. Най-нашумелият беше с един амбулантен търговец, който обикалял по черните пътищата с опитомена маймуна, чиито маниери почти не се различавали от човешките. Животното хванало бяс по време на английската морска обсада, ухапало стопанина си по лицето и избягало в близките хълмове. Убили злощастния циркаджия с голи тояги насред ужасни халюцинации, които майките продължаваха да разказват в продължение на много години след това в улични куплети, за да плашат децата. След по-малко от две седмици, от планината посред бял ден се спуснала орда побеснели макаци. Опустошили кочини и курници и нахлули с вой в катедралата, давейки се в кървава пяна, по време на благодарствената служба по случай разгромяването на английската ескадра. Най-страшните драми обаче не влизаха в историята, тъй като се разиграваха сред негърското население, където набързо скриваха ухапаните, за да ги лекуват с африкански магии в селата на симароните^[4].

Въпреки толкова поуки, нито бели, нито черни, нито индианци мислеха за беса, нито за никоя от болестите с дълъг инкубационен период, докато не се появяха първите непоправими симптоми. Бернарда Кабрера постъпи по същия начин. Смяташе, че слуховете на робите стигат по-бързо и по-надалече от тези на християните и че дори нищо и никакво ухапване от куче може да накърни честта на семейството. Беше толкова сигурна в правотата си, че дори не спомена на мъжа си за случая, нито се сети отново за него до следващата неделя, когато слугинята отиде сама на пазара и видя трупа на куче, провесен на бадемово дърво, за да се знае, че е умряло от бяс. Беше й достатъчен само поглед, за да познае звездата на челото и пепелявата козина на кучето, което ухапа Сиерва Мария. Но Бернарда не се разтревожи, когато й го разказаха. Нямаше за какво: раната беше засъхнала, а от ожулванията нямаше и следа.

 

 

Декември бе започнал зле, но скоро си възвърна вечерите с цвят на аметист и нощите с безумни ветрове. Коледата беше по-весела от други години поради хубавите новини от Испания. Но градът не беше предишният. Главното тържище на роби се бе преместило в Хавана и рудничарите и земевладелците от тези континентални кралства предпочитаха да купуват работната си ръка контрабандно и на по-ниска цена от английските Антили. Така че имаше два града: единият весел и многолюден през шестте месеца престой на галеоните в пристанището, а другият, потънал в дрямка през останалото време от годината, в очакване да се завърнат.

Не се чу нищо повече за ухапаните до началото на януари, когато една скитаща индианка с името Сагунта похлопа на вратата на маркиза в свещения час на сиестата. Беше много стара и ходеше боса под най-жарещото слънце с дълга саманова^[5] тояга и увита от глава до пети в бял чаршаф. Имаше лошата слава, че възстановява девствени ципи и предизвиква аборти, но я компенсираше с дарбата, че знае индиански тайни, които вдигат на крака безнадеждно болни.

Маркизът я прие с неохота, прав в преддверието, и доста време не можа да схване какво точно иска, защото беше много мудна жена и говореше с неразбираеми увъртания. Толкова въртя и сука, докато стигне до въпроса, че маркизът изгуби търпение.

„Каквото и да е, кажете ми го без повече заобикалки“, каза й.

„Застрашени сме от бясна напаст“, каза Сагунта, „а аз съм единствената, която държи ключовете на свети Хуберт, покровител на ловците и изцелител на побеснелите.“

„Не виждам причини за напаст“, каза маркизът. „Няма известия за комети, нито за слънчеви затъмнения, доколкото ми е известно, нито имаме такива големи прегрешения, че Господ да се занимава с нас.“

Сагунта му съобщи, че през март ще има пълно слънчево затъмнение, и му даде изчерпателни сведения за ухапаните в първата неделя на декември. Двама изчезнали, несъмнено скрити от близките си, за да се опитат да им направят магия, а един трети умрял от бяс на втората седмица. Имало един четвърти, който не бил ухапан, а едва опръскан с лигите на същото куче, и вече агонизирал в болницата „Божия любов“. Началникът на полицията наредил да отровят стотина безстопанствени кучета от началото на месеца досега. До седмица нямало да остане нито едно живо по улиците.

„Във всеки случай не разбирам какво общо имам аз с това“, каза маркизът. „И още повече в такъв необичаен час.“

„Вашата дъщеря е била първата ухапана“, каза Сагунта.

Маркизът й каза с голяма убеденост:

„Ако беше така, аз щях да съм първият, който да го е научил.“

Мислеше, че момичето се чувства добре, и му се струваше невъзможно да му се е случило нещо толкова сериозно, без той да го научи. Така че сметна посещението за приключено и отиде да си довърши сиестата.

Все пак този следобед потърси Сиерва Мария в двора на прислугата. Тя помагаше в одирането на зайци, с боядисано в черно лице, боса, и с пъстър тюрбан като на робините. Попита я вярно ли е, че я е ухапало куче, и тя без никакво колебание му отвърна, че не. Но тази вечер Бернарда му го потвърди. Объркан, маркизът попита:

„Защо тогава Сиерва го отрича?“

„Защото е невъзможно да каже истина, та ако ще и по погрешка“, каза Бернарда.

„Тогава трябва да се действа“, каза маркизът, „защото кучето е било бясно.“

„Напротив“, каза Бернарда, „по-скоро кучето е трябвало да умре, защото е ухапало нея. Това беше през декември, а тя, нахалницата му с нахалница, е като цвете.“

Двамата продължиха да надават ухо на все по-разрастващите се слухове за сериозността на заразата и дори пряко волята си се видяха принудени да разговарят отново по общи въпроси, както във времената, когато се мразеха по-малко. За него беше ясно. Винаги бе вярвал, че обича дъщеря си, но страхът от беса го принуждаваше да си признае, че се самозалъгва за удобство. Бернарда, напротив, дори не се запита, защото ясно съзнаваше, че не я обича, нито е обичана от нея, и двете неща й изглеждаха справедливи. Много от омразата, която двамата изпитваха към момичето, се дължеше на това, което то имаше от единия и от другия. Но Бернарда беше готова да изиграе фарса със сълзите и да спазва траур на скърбяща майка, за да запази честта си, при условие, че смъртта на момичето бъде по достойна причина.

„Все едно каква“, уточни, „стига да не е някаква кучешка болест.“

В този миг маркизът разбра, като просветление свише, кой е смисълът на живота му.

„Момичето няма да умре“, каза, изпълнен с решимост. „Но ако трябва да умре, ще бъде от каквото Бог разпореди.“

Във вторник отиде в болницата „Божия любов“, на хълма Сан Ласаро, за да види болния от бяс, за когото му разказа Сагунта. Не си даде сметка, че каляската му в погребален креп щеше да се възприеме като пореден знак за назряващите беди, тъй като от много години не излизаше от къщи, освен по значителни поводи, а от още толкова много години нямаше по-значителни поводи от злощастните.

Градът бе потънал във вцепенението си от векове, но се намери кой да зърне безцветното лице, бягащите очи на неуверения благородник в траурни тафти, чиято каляска напусна укрепената част и се насочи през полето към хълма Сан Ласаро. В болницата, налягали по тухлените подове, прокажените го видяха да влиза с бавните си крачки на мъртвец и му препречиха пътя да изпросят малко милостиня. В павилиона за буйни луди, завързан за един стълб, видя побеснелия.

Беше стар мулат с бяла като памук коса и брада. Половината му тяло вече бе парализирано, но бесът беше влял толкова сила в другата половина, че се бе наложило да го завържат, за да не се разбие на парчета в стените. Разказът му не оставяше съмнение, че го е ухапало същото пепеляво куче с бялата звезда, което ухапа и Сиерва Мария. Но всъщност го беше олигавило, макар и не върху здрава кожа, а върху хронична рана, която имал на прасеца. Това уточнение не се оказа достатъчно да успокои маркиза, който напусна болницата ужасен от гледката на умиращия и без искрица надежда за Сиерва Мария.

На връщане към града покрай хълма видя достолепен мъж, седнал на един крайпътен камък до мъртвия си кон. Маркизът нареди колата да спре и едва когато мъжът се изправи на крака, позна дипломирания Абренунсио де Са Перейра Као, най-забележителния и оспорван лекар в града. Изглеждаше досущ като поп спатия. Носеше широкопола шапка за слънцето, ботуши за езда и черното наметало на образованите бивши роби.

Поздрави маркиза с необичайна церемониалност.

„Benedictus qui venit in nomine veritatis“^[6], каза.

Конят му не издържал на слизане същия склон, който бе изкачил в тръс, и му се пръснало сърцето. Нептуно, кочияшът на маркиза, се опита да го разседлае. Стопанинът го разубеди.

„За какво ми е седло, щом няма да имам кого да оседлавам“, каза. „Оставете го да изгние с него.“

Наложи се кочияшът да му помогне да се качи в каляската поради детския му ръст, а маркизът му оказа честта да го настани от дясната си страна. Абренунсио мислеше за коня.

„Все едно, че половината ми тяло умря“, въздъхна.

„Нищо не е по-лесно поправимо от смъртта на кон“, каза маркизът.

Абренунсио се оживи. „Този не беше като другите“, каза. „Ако имах средства, щях да го погреба в свещена земя.“ Погледна маркиза в очакване на реакцията му и довърши:

„През октомври навърши сто години.“

„Няма кон, който да живее толкова“, каза маркизът.

„Мога да го докажа“, каза лекарят.

Всеки вторник служеше в „Божия любов“, като помагаше на прокажените, страдащи и от други болести. Бе блестящ ученик на доктор Хуан Мендес Нието, друг португалски евреин, емигрирал на Карибите поради преследването в Испания, и бе наследил лошата му слава на некроман и волнодумец, но никой не поставяше под съмнение неговите знания. Споровете му с другите лекари, които не прощаваха неправдоподобните му попадения, нито необикновените му методи, бяха постоянни и кървави. Беше измислил хапче за еднократна употреба на година, което настройваше тона на здравето и удължаваше живота, но предизвикваше такива разстройства в разсъдъка през първите три дни, че никой освен него не дръзваше да го взима. Някога обикновено свиреше на арфа до леглото на болните, за да ги успокои с определена музика, композирана за случая. Не практикуваше хирургията, която винаги бе смятал за долен занаят на самозванци и бръснари, и ужасяващият му специалитет бе да предсказва на болните деня и часа на смъртта им. Но както добрата, така и лошата му слава се крепяха на едно и също: говореше се, и никой никога не го опроверга, че е възкресил мъртвец.

Въпреки опита си Абренунсио беше покъртен от побеснелия. „Тялото на човека не е направено за годините, които би могъл да живее“, каза. Маркизът не пропусна нито дума от точното му и живописно разсъждение и заговори едва когато лекарят нямаше повече какво да каже.

„Какво може да се направи с този нещастен човек?“, попита.

„Да се убие“, каза Абренунсио.

Маркизът го погледна уплашен.

„Поне това щяхме да направим, ако бяхме добри християни“, продължи лекарят невъзмутимо. „И не се учудвайте, сеньор: има повече добри християни, отколкото човек си мисли.“

Имаше предвид всъщност бедните християни с всякакъв цвят на кожата, от покрайнините и селата, които имаха куража да сложат отрова в храната на своите болни от бяс, за да им спестят ужаса на последните дни. В края на миналия век цяло семейство изяло отровената си супа, защото на никого не му дало сърце да отрови само едно петгодишно дете.

„Предполага се, че ние, лекарите, не знаем за тези неща“, заключи Абренунсио. „А не е така, но нямаме моралната сила да ги подкрепим. За сметка на това, с умиращите правим каквото току-що видяхте. Поверяваме ги на свети Хуберт и ги връзваме за някой стълб, за да могат да агонизират по-мъчително и за по-дълго време.“

„Няма ли друг начин?“, попита маркизът.

„След първите пристъпи на беса вече няма никакъв“, каза лекарят. Разказа за повърхностни трактати, които го смятат за лечима болест, позовавайки се на различни рецепти: земния бръшлян, цинобъра, мускуса, сребърния живак, anagallis flore purpureo^[7]. „Празни приказки“, каза. „Работата е, че някои хващат бяс, а други не, и е лесно да се каже, че при тези, които не са го хванали, е било поради лекарствата.“ Потърси погледа на маркиза, за да се увери, че е още буден, и довърши:

„Защо толкова се интересувате?“

„От състрадание“, излъга маркизът.

Загледа се през прозореца в морето, приспано от следобедната скука, и със свито сърце забеляза, че лястовичките са се завърнали. Бризът още не бе излязъл. Няколко деца се опитваха да убият с камъни заблуден пеликан на един тинест плаж и маркизът го проследи в спасителния му полет, докато се изгуби между блестящите куполи на укрепения град.

Каляската влезе в крепостната част откъм сушата през портата Медия Луна и Абренунсио направлява кочияша до дома си през шумния квартал на занаятчиите. Не беше толкова лесно. Нептуно беше над седемдесет, а освен това нерешителен и късоглед, и беше свикнал конят сам да си намира пътя по улиците, които познаваше по-добре от него. Когато най-сетне уцелиха къщата, Абренунсио се сбогува на вратата с една сентенция на Хораций.

„Не знам латински“, извини се маркизът.

„Не ви и трябва!“, каза Абренунсио. И го каза на латински, естествено.

Маркизът толкова се впечатли, че първата му работа, когато се върна вкъщи, бе да стори най-странното нещо през живота си. Нареди на Нептуно да прибере мъртвия кон от хълма Сан Ласаро и да го погребе в свещена земя, и много рано на другия ден да изпрати на Абренунсио най-добрия кон от конюшнята му.

 

 

След краткотрайното облекчение от антимоновото очистително Бернарда си правеше утешителни клизми до три пъти на ден, за да потуши пожара във вътрешностите си, или се киснеше в горещи бани с ароматни сапуни до шест пъти, за да успокои нервите си. По това време вече не й бе останало нищо от годините на младоженка, когато замисляше рисковани търговски операции и ги довеждаше докрай с прозорливостта на ясновидка, такива бяха постиженията й, до злощастния следобед, в който срещна Худас Искариоте и бедата я отнесе.

Попадна на него случайно на панаирджийска арена, докато се бореше с голи ръце, почти без дрехи и без никакви защитни средства, срещу боен бик. Беше толкова красив и дързък, че не можа да го забрави. Дни след това отново го видя на карнавална вечеринка, където бе отишла предрешена като просякиня с маска на лицето, и обградена от своите робини, облечени като маркизи, с колиета и гривни, и обици от скъпоценни камъни и злато. Худас се намираше сред кръг от любопитни и танцуваше с всяка, която му плати, и се наложи да въведат ред, за да укротят копнежите на кандидатките. Бернарда го попита колко струва. Худас й отговори, докато продължаваше да танцува:

„Половин реал.“

Бернарда си свали маската.

„Питам те колко струваш за цял живот“, му каза.

Худас видя, че с открито лице не беше такава просякиня, каквато изглеждаше. Остави партньорката си и се приближи към нея с наперена походка на юнга, за да се види цената му.

„Петстотин златни песо“, каза.

Тя го измери с поглед на обиграна оценителка. Беше огромен, с кожа на тюлен, гъвкава снага, тесен ханш и стройни крака, и с приятни ръце, които не издаваха занаята му. Бернарда пресметна:

„Висок си осем педи.“

„И три палеца“, каза той.

Бернарда го накара да наведе главата си до нейната височина, за да огледа зъбите му, и я замая дъхът на амоняк от мишниците му. Всичките му зъби си бяха по местата, здрави и равни.

„Господарят ти трябва да е луд, ако си мисли, че някой ще те купи на цената на кон“, каза Бернарда.

„Свободен съм и се продавам сам“, отвърна той. И довърши с известно натъртване: „Госпожо.“

„Маркизо“, каза тя.

Той й се поклони толкова галантно, че я остави без дъх, и го купи за половината от неговите претенции. „Само за радост на очите“, както каза. За сметка на това уважи положението му на свободен и времето, необходимо му да продължава с циркаджийския си бик. Настани го в близка до своята стая, която преди беше на коняря, и зачака от първата нощ, гола и с незалостена врата, сигурна, че той ще дойде без покана. Но се наложи две седмици да чака и да не спи спокойно поради изгарящата тялото й страст.

В действителност, веднага щом разбра коя е тя и поогледа къщата отвътре, той възприе дистанцията, подобаваща на роб. Когато обаче Бернарда престана да го чака и си легна с нощница, и сложи резето на вратата, той влезе през прозореца. Събуди я въздухът в стаята, натежал от амонячната миризма на потта му. Усети пръхтенето на минотавър, който я търси пипнешком в тъмнината, зноя на тялото върху нея, ръцете на хищна птица, които сграбчиха нощницата за яката и я раздраха от горе до долу, докато хриптеше в ухото й: „Курво, курво.“ От тази нощ разбра Бернарда, че не иска да прави нищо друго, докато е жива.

Полудя по него. Вечер ходеха на танцови увеселения в покрайнините, той облечен като благородник, със сюртук и кръгла шапка, които Бернарда му купуваше по свой вкус, а тя в началото маскирана по най-различен начин, и после със собственото си лице. Окъпа го в злато, със синджири, пръстени и гривни, и нареди да инкрустират по зъбите му диаманти. Стори й се, че умира, когато разбра, че ляга с всички, които срещне по пътя си, но накрая се примири с остатъците. Това бяха времената, когато Доминга де Адвиенто влезе в спалнята й в часа за сиеста, сигурна, че Бернарда е в мелницата за захарна тръстика, и ги изненада чисто голи да правят любов на пода. Робинята, по-скоро объркана, отколкото поразена, остана с ръка на резето.

„Не стой там като умряла“, изкрещя й Бернарда. „Или си върви, или ела да се търкаляш с нас.“

Доминга де Адвиенто си отиде със затръшване на вратата, което прозвуча на Бернарда като плесница. Същата вечер тя я извика и я заплаши със сурови наказания, ако спомене каквото и да е за това, което е видяла. „Не се тревожете, бяла жено“, каза й робинята. „Можете да ми забраните каквото пожелаете и аз ще ви се подчиня.“ И заключи:

„Лошото е, че не можете да ми забраните това, което мисля.“

Ако маркизът бе разбрал, въобще не го показа. В края на краищата Сиерва Мария беше единственото общо нещо с жена му, което му оставаше, и не я имаше за собствена дъщеря, а само за нейна. Бернарда, от своя страна, дори не мислеше за това. Толкова я бе забравила, че след един от дългите си престои в мелницата я обърка с друга, защото беше много пораснала и променена. Извика я, огледа я, попита я как живее, но не получи и дума от нея.

„Ти си същата като баща си“, й каза. „Изрод.“

 

 

Такова продължаваше да бъде разположението на духа на двамата в деня, когато маркизът се върна от болницата „Божия любов“ и съобщи на Бернарда решението си да поеме с желязна ръка юздите на дома. Имаше нещо налудничаво в неговата непоколебимост, което остави Бернарда без думи.

Първото, което направи, беше да върне на момичето спалнята на баба му, маркизата, откъдето Бернарда я бе изгонила да спи с робите. Някогашното великолепие стоеше непокътнато под прахта: леглото в имперски стил, което прислугата мислеше за златно поради блясъка на медните табли; тюлената завеса против комари, скъпите дрехи с богата украса, алабастровият умивалник с многобройни шишенца с парфюми и помади, наредени в права линия като войници на тоалетката; цукалото, порцелановият плювалник и леген за повръщане, въображаемият свят, който скованата от ревматизма старица бе мечтала за дъщерята, която така и не роди, и за внучката, която така и не видя.

Докато робините връщаха спалнята към живота, маркизът се зае да наложи волята си в дома. Стресна робите, които дремеха на сянка под аркадите, и заплаши с камшици и затваряне тези, които отново се изходят в ъглите, или залагат и играят хазарт в затворените помещения. Това не бяха нови разпоредби. Бяха спазвани много по-строго, когато Бернарда държеше властта, а Доминга де Адвиенто я налагаше, и маркизът се наслаждаваше публично на историческата си фраза: „В моя дом става това, на което аз се подчинявам.“ Но когато Бернарда затъна в тресавищата на какаото и Доминга де Адвиенто умря, робите отново се промъкнаха с голяма предпазливост, първо жените с децата, за да помагат в дребните къщни работи, а после мързеливите мъже в търсене на прохлада из коридорите. Ужасена от призрака на разрухата, Бернарда ги изпращаше да си изкарват прехраната с просия на улицата. В една от кризите си реши да ги освободи, освен трима-четирима от домашната прислуга, но маркизът възрази с една нелепост: „Ако трябва да умрат от глад, по-добре да умрат тук, а не из онези пущинаци.“

Не приложи толкова прости правила, когато кучето ухапа Сиерва Мария. Облече във власт роба, който му се стори най-влиятелен и най-надежден, и му даде указания, чиято твърдост скандализира и самата Бернарда. В началото на вечерта, когато къщата вече бе в ред за пръв път след смъртта на Доминга де Адвиенто, намери Сиерва Мария в бараката на робините, сред половин дузина млади негърки, които спяха в кръстосани на различна височина хамаци. Събуди ги всички, за да им съобщи разпорежданията на новото правителство.

„От днес нататък момичето ще живее в къщата“, им каза. „И да е ясно тук и в цялото кралство, че то има само едно семейството и е само от бели.“

Момичето се опъна, когато той понечи да го отнесе на ръце в спалнята, и се наложи да му даде да разбере, че мъжки ред царува в света. Вече в спалнята на бабата, докато й сменяше конопената риза на робините с нощница, не успя да изкопчи и дума от нея. Бернарда ги видя от вратата: маркизът, седнал на леглото, се бореше с копчетата на нощницата, които не минаваха през новите илици, а момичето, изправено пред него, го гледаше невъзмутимо. Бернарда не можа да се сдържи. „Защо не се ожените?“, подигра се. И тъй като маркизът не й обърна внимание, каза още:

„Няма да е лоша сделка да се народят креолски маркизчета с кокоши крака, за да се продават на цирковете.“

Нещо се бе променило и в нея. Въпреки злорадството в смеха лицето й изглеждаше по-малко неприятно, а под ехидността й се беше утаило някакво съчувствие, което маркизът не забеляза. Веднага щом усети, че се е отдалечила, каза на момичето:

„Тя е мръсница.“

Стори му се, че забеляза у нея искрица интерес. „Знаеш ли какво е мръсница?“, попита я, петимен за отговор. Сиерва Мария не му го даде. Остави се да я сложи да легне в леглото, остави се да й намести главата върху пухените възглавници, остави се да я завие до колената с копринения чаршаф, ухаещ на кедровата ракла, без да го удостои с милостта да го погледне. Той усети разтърсване на съвестта:

„Молиш ли се преди сън?“

Момичето дори не го погледна. Сви се на кравай по навик от хамака и заспа, без да пожелае лека нощ. Маркизът дръпна много грижливо завесата против комари, за да не могат прилепите да й смучат кръвта, докато спи. Наближаваше десет часът и хорът на лудите беше непоносим в къщата, освободена след изгонването на робите.

Маркизът пусна мастифите, които лудо се втурнаха към спалнята на бабата, душейки пролуките на вратите с неспокоен лай. Маркизът ги почеса по главите с върховете на пръстите си и ги успокои с добрата новина:

„Това е Сиерва, която от тази вечер живее с нас.“

Спа малко и зле поради лудите, които пяха до два. Първото, което направи, като стана по първи петли, бе да отиде в стаята на момичето, но то не беше там, а в бараката на робините. Тази, която спеше най-близо, се събуди уплашена.

„Сама дойде, сеньор“, каза, преди той да е попитал нещо. „Хич не съм и разбрала.“

Маркизът знаеше, че е вярно. Разпита коя от тях е придружавала Сиерва, когато я е ухапало кучето. Единствената мулатка, която се казваше Каридад дел Кобре, се обади, треперейки от страх. Маркизът я успокои.

„Заеми се с нея, все едно, че си Доминга де Адвиенто“, й каза.

Обясни й задълженията. Предупреди да не я изпуска от поглед нито за миг и да се отнася към нея с обич и разбиране, но без глезотии. Най-важното беше да не минава оттатък бодливия плет, който щеше да нареди да се направи между двора на робите и другата част на къщата. Сутрин след ставане и вечер преди лягане трябваше да му дава пълен отчет, без той да я пита.

„Внимавай добре какво правиш и как го правиш“, завърши. „Ти ще си единствената отговорна тези мои заповеди да се изпълняват.“

 

 

В седем сутринта, след като затвори кучетата, маркизът отиде в дома на Абренунсио. Лекарят му отвори лично, защото нямаше нито роби, нито прислуга. Маркизът отправи сам на себе си упрека, който смяташе, че заслужава.

„Това не е час за гости“, каза.

Лекарят го прие радушно, благодарен за коня, който току-що беше получил. Преведе го през двора до навеса на стара ковачница, от която не бе останало нищо освен развалините на пещта. Красивият двегодишен дорест кон, далече от конюшнята си, изглеждаше неспокоен. Абренунсио го успокои с леки потупвания по страните, докато шепнеше в ухото му безполезни обещания на латински.

Маркизът му разказа, че умрелият кон са го погребали в старата градина на болницата „Божия любов“, осветена като гробище за богати по време на епидемията от холера. Абренунсио му благодари като за извънмерно благоволение. Докато говореха, му направи впечатление, че маркизът се държи на разстояние. Той му призна, че никога не се е осмелявал да язди.

„Боя се както от конете, така и от кокошките“, каза.

„Жалко, защото необщуването с конете е забавило човечеството“, каза Абренунсио. „Ако някога го преодолеем, бихме могли да създадем кентавър.“

Вътрешната част на къщата, осветена от два прозореца, които гледаха към придошлото море, беше подредена с прекомерната изисканост на закоравял ерген. Цялата атмосфера беше пропита с благоухания на балсами, които внушаваха вяра в силата на медицината. Имаше едно подредено писалище и витрина, пълна с порцеланови бурканчета с етикети на латински. Забравена в един ъгъл, стоеше лечебната арфа, покрита със златен прах. Най-забележителното бяха книгите, много от тях на латински, с богато украсени гърбове. Бяха навсякъде, в шкафове с витрини и по открити рафтове, или грижливо поставени на пода, а лекарят вървеше през хартиените проходи с лекотата на носорог сред рози. Маркизът бе поразен от количеството.

„Всичкото знание трябва да е в тази стая“, каза.

„Книгите не служат за нищо“, каза Абренунсио развеселен. „Животът ми отиде да лекувам болестите, които причиняват другите лекари с техните лекарства.“

Махна една заспала котка от превъзходното кресло, което беше неговото, за да седне маркизът. Поднесе му билкова отвара, която приготви сам на алхимическата печка, говорейки му за медицинските си опити, докато си даде сметка, че маркизът е загубил интерес. Действително: бе се изправил внезапно, стоеше с гръб към него и гледаше мрачното море през прозореца. Най-после, все така гърбом, събра смелост да започне.

„Докторе“, прошепна.

Абренунсио не очакваше призива.

„Аха?“

„Под тежестта на лекарската тайна и само за ваше сведение ви доверявам, че е истина това, което говорят“, каза маркизът с тържествен тон. „Бясното куче е ухапало и дъщеря ми.“

Погледна към лекаря и срещна една спокойна душа.

„Знам“, каза лекарят. „И предполагам, че затова сте дошли в толкова ранен час.“

„Така е“, каза маркизът. И повтори въпроса, който вече бе задал за ухапания в болницата: „Какво можем да направим?“

Вместо безцеремонния си отговор от предишния ден Абренунсио поиска да види Сиерва Мария. Точно това искаше да го помоли маркизът. Така че мислеха еднакво и каляската ги чакаше на вратата.

Когато пристигнаха в къщата, маркизът свари Бернарда, седнала пред тоалетката, да се реши за никого с кокетството от далечните години, когато за последен път се любиха, и което той бе изтрил от паметта си. Стаята беше наситена с пролетното ухание на сапуните й. Тя видя съпруга си в огледалото и каза без язвителност: „Кои сме ние, че да подаряваме коне?“ Маркизът не й обърна внимание. Взе от разхвърляното легло туниката за всеки ден, хвърли я върху Бернарда и й нареди без съчувствие:

„Облечете се, лекарят е тук.“

„Опазил ме Бог“, каза тя.

„Не е за вас, макар че имате доста нужда“, каза той. „За момичето е.“

„За нищо няма да й послужи“, каза тя. „Или ще умре, или няма да умре: друго положение няма.“ Но любопитството надделя: „Кой е?“

„Абренунсио“, каза маркизът.

Бернарда се възмути. Предпочиташе да умре, както си беше, сама и гола, отколкото да остави честта си в ръцете на прикрит евреин. Преди време беше лекар в дома на родителите й и го изпъдиха, защото разгласяваше състоянието на пациентите, за да се хвали с диагнозите си. Маркизът се противопостави.

„Макар да не ви харесва и макар на мен да ми харесва още по-малко, вие сте нейна майка“, каза. „Именно заради това свещено право ви моля да потвърдите прегледа.“

„Що се отнася до мен, правете каквото щете“, каза Бернарда. „Аз съм мъртва.“

Противно на това, което можеше да се очаква, момичето се подложи без капризи на подробно изследване на тялото му, с любопитството, с което би наблюдавало играчка на пружина. „Ние, лекарите, виждаме с ръцете“, каза й Абренунсио. Развеселено, момичето му се усмихна за първи път.

Доказателствата за доброто й здраве бяха очевидни, тъй като въпреки безпомощния й вид имаше хармонично тяло, покрито със златист мъх, почти невидим, и с първите филизи на едно щастливо разцъфване. Имаше съвършени зъби, ясновидски очи, спокойни крака, мъдри ръце и всеки косъм от косата й беше встъпление към дълъг живот. Откликна добронамерено и спокойно на коварния разпит и човек трябваше да я познава твърде добре, за да разбере, че нито един отговор не беше истина. Напрегна се само когато лекарят откри нищожния белег на глезена. Хитростта на Абренунсио я надви.

„Паднала ли си?“

Момичето потвърди, без да мигне:

„От люлката.“

Лекарят започна да разговаря сам със себе си на латински. Маркизът го прекъсна:

„Кажете ми го на разбираем испански.“

„Не говоря на вас“, каза Абренунсио. „Мисля на народен латински.“

Сиерва Мария беше очарована от уловките на Абренунсио, докато допря ухо до гърдите й, за да я преслуша. Сърцето й уплашено бумтеше, а по кожата й избиха ситни капчици, бледи и ледени, със смътна миризма на лук. Когато свърши, лекарят ласкаво я потупа по бузата.

„Много си смела“, й каза.

Вече насаме с маркиза, му каза, че момичето знае, че кучето е било бясно. Маркизът не разбра.

„Наговори ви много лъжи“, каза, „но не и това.“

„Не тя, сеньор“, каза лекарят. „Каза ми го сърцето й: пърхаше като птичка в клетка.“

Маркизът се впусна да изброява други поразителни лъжи на дъщеря си, не с недоволство, а с известна бащинска гордост. „Може да стане поет“, каза. Абренунсио не прие, че лъжата може да бъде свойство на изкуствата.

„Колкото по-ясно е написаното, толкова повече се вижда поезията“, каза.

Единственото, което не можа да обясни, беше лучената миризма в потта на момичето. Понеже не знаеше да има връзка между някоя миризма и беса, я отхвърли като симптом за нещо. Каридад дел Кобре разкри по-късно на маркиза, че Сиерва Мария тайно се подложила на магиите на робите, които я карали да дъвче смола от манаху^[8] и я затваряли гола в избата за лук, за да се обезсили злодеянието на кучето.

Абренунсио не смекчи и най-малката подробност за беса. „Колкото по-дълбоко е ухапването и колкото по-близо е до мозъка, толкова по-тежки и по-бързи са първите пристъпи“, каза. Припомни случая с един свой пациент, който умрял след пет години, но останало съмнението дали не се е заразил по-късно, което е останало незабелязано. Бързото зарастване нищо не означавало: след известен период с непредвидима продължителност раната можела да се подуе, да се отвори отново и да протече. Агонията ставала толкова ужасна, че смъртта била за предпочитане. Единственото редно нещо тогава било човек да се обърне към болницата „Божия любов“, където имало сенегалци, опитни в справянето с еретици и разбеснели се луди. В противен случай маркизът лично трябвало да поеме върху себе си наказанието да държи момичето приковано с вериги към леглото, докато умре.

„Във вече дългата история на човечеството“, заключи, „нито един болен от бяс не е оживял, за да го разкаже.“

Маркизът реши, че няма кръст, колкото и да е тежък, който да не е готов да понесе. Така че момичето щеше да умре в дома си. Лекарят го възнагради с поглед, който приличаше по-скоро на състрадание, отколкото на уважение.

„Не можеше да се очаква по-малко благородство от ваша страна, сеньор“, му каза. „И не се съмнявам, че душата ви ще има силата да го понесе.“

Настоя още веднъж, че прогнозата не е тревожна. Раната беше далече от най-рисковата зона и никой не помнеше да е кървяла. Най-вероятно бе Сиерва Мария да не хване бяс.

„А междувременно?“, попита маркизът.

„Междувременно“, каза Абренунсио, „свирете й музика, напълнете къщата с цветя, накарайте птиците да пеят, водете я да гледа залезите на морето, дайте й всичко, което може да я направи щастлива.“ Сбогува се с жест с широкополата шапка във въздуха и задължителната латинска сентенция. Но този път я преведе в чест на маркиза. „Никое лекарство не може да излекува това, което щастието не лекува.“