Уилям Питър Блати
Заклинателят (9) (Разширено и ревизирано издание)

4

Петък, 29 април. Докато Крис чакаше в коридора пред спалнята, доктор Клайн и един известен психиатър старателно преглеждаха Ригън. Прегледът продължи половин час. Тя се мяташе. Риташе. Скубеше си косата, от време на време кривеше лице и притискаше с длани ушите си, сякаш я мъчеха оглушителни звуци. Крещеше цинизми. Пищеше от болка. Накрая се просна по очи на леглото, сви крака под корема си и глухо застена.

Психиатърът кимна на Клайн да се приближи.

— Да й дадем успокоително — прошепна той. — Може би ще успея да поговоря с нея.

Терапевтът кимна и приготви спринцовка с петдесет милиграма торазин. Но когато лекарите пристъпиха до леглото, Ригън сякаш усети присъствието им, бързо се извъртя и закрещя в дива ярост, докато психиатърът се опитваше да я удържи. Ухапа го. Заудря. Отблъсна го. Едва когато повикаха Карл на помощ, успяха да я задържат достатъчно неподвижна, за да може Клайн да направи инжекцията.

Дозата обаче не беше достатъчна и инжектираха още петдесет милиграма. Изчакаха. Скоро Ригън се укроти. После изведнъж впери смаян поглед в лекарите.

— Къде е мама? Искам мама! — каза тя, разплакана от страх.

Психиатърът кимна и Клайн излезе от стаята.

— Майка ти ще дойде след секунда, скъпа — успокояващо каза психиатърът. Той седна на леглото и погали главата на момичето. — Хайде, всичко е наред, скъпа. Аз съм лекар.

— Искам мама!

— Тя вече идва насам. Идва. Боли ли те, скъпа?

Ригън кимна и от очите й бликнаха сълзи.

— Кажи ми, скъпа. Къде те боли?

— Навсякъде! — изплака Ригън.

— О, детето ми!

— Мамо!

Крис се втурна към леглото и я прегърна. Целуна я. Помъчи се да я утеши. После заплака от радост.

— Ти се върна, Ригс! Отново си с нас! Наистина си ти!

— О, мамо, той ме измъчваше! — каза през сълзи Ригън. — Моля те, накарай го да спре! Нали, мамо? Моля те!

Крис погледна с недоумение дъщеря си, после се обърна към лекарите с няма молба в очите.

— Какво й е? Какво става?

— Дадохме й голяма доза успокоително — меко обясни психиатърът.

— Искате да кажете…

Той бързо я прекъсна:

— Ще видим. — Обърна се към Ригън. — Можеш ли да ми кажеш какво ти е, скъпа?

— Не знам! — отговори през сълзи момичето. — Не знам! Не знам защо го прави! Досега винаги ми е бил приятел!

— Кой?

— Капитан Хауди! А сега сякаш някой е влязъл в мен! И ме кара да върша разни неща!

— Капитан Хауди?

— Не знам!

— Човек ли е?

Ригън кимна.

— Кажи ми кой е?

— Не знам!

— Добре, не се притеснявай; нека опитаме нещо друго, Ригън. Хайде да си поиграем. — Психиатърът бръкна в джоба на сакото си и извади лъскаво топче на сребърна верижка.

— Виждала ли си на кино как се хипнотизират хора? — попита той.

Ригън го изгледа с разширени очи и бавно кимна.

— Е, аз съм хипнотизатор. О, да, наистина! Редовно хипнотизирам хора. Честна дума! Разбира се, само ако ми позволят. А сега, Ригън, мисля, че ако те хипнотизирам, това ще ти помогне да оздравееш. Онзи, който е вътре в теб, ще излезе. Искаш ли да те хипнотизирам? Виж, майка ти е тук, до теб.

Ригън погледна въпросително майка си.

— Хайде, скъпа, направи го — насърчи я Крис. — Опитай.

Ригън се обърна към психиатъра и кимна.

— Добре — прошепна тя. — Но само мъничко.

Психиатърът се усмихна, но веднага се завъртя към звука от строшена керамика. Една крехка ваза бе паднала от бюрото, където Клайн се подпираше с лакът. Лекарят погледна учудено ръката си, после счупената ваза и се наведе да събере парчетата.

— Оставете, докторе. Уили ще се погрижи — каза Крис.

— Сам, би ли затворил капаците? — помоли психиатърът. — Дръпни и завесите.

Когато в стаята стана тъмно, психиатърът вдигна верижката и леко разлюля лъскавото топче. Извади малко фенерче и насочи лъча към него. Топчето засия.

Той подхвана хипнотичния ритуал:

— Гледай тук, Ригън, продължавай да гледаш и скоро ще почувстваш как клепачите ти стават все по-тежки и по-тежки…

Съвсем скоро Ригън изпадна в транс.

— Извънредно податлива — прошепна психиатърът. После попита: — Удобно ли ти е, Ригън?

— Да. — Гласът беше тих и спокоен.

— Ригън, на колко години си?

— Дванайсет.

— Има ли някой в теб?

— Понякога.

— Кога?

— Зависи.

— Личност ли е?

— Да.

— Кой е?

— Не знам.

— Капитан Хауди?

— Не знам.

— Човек?

— Не знам.

— Но е в теб?

— Да, понякога.

— А сега?

— Не знам.

— Ако го помоля да поговори с мен, ще му разрешиш ли?

— Не!

— Защо не?

— Страхувам се!

— От какво?

— Не знам!

— Ако той поговори с мен, Ригън, мисля, че ще излезе от теб. Искаш ли да излезе?

— Да.

— Тогава нека говори. Ще му позволиш ли?

Дълго мълчание. И накрая:

— Да.

— Сега аз говоря с личността вътре в Ригън — уверено започна психиатърът.

За момент той изчака внушението да проникне в съзнанието на Ригън. После повтори:

— Ако те има, ти си дълбоко хипнотизиран и трябва да отговориш на всичките ми въпроси. Излез и ми отговори: тук ли си?

Тишина. После се случи нещо невероятно. Дъхът на Ригън изведнъж стана зловонен. Психиатърът го усети от една ръка разстояние. Той освети с фенерчето лицето на Ригън и потресената Крис вдигна ръка да заглуши вика си на ужас, като видя как детските черти се изкривяват в злобна маска, устните се разпъват настрани и подпухналият език хищно провисва навън.

— Ти ли си онзи, който е в Ригън? — попита психиатърът.

Ригън кимна.

— Кой си ти?

— Мъсйокин — отговори гърлено тя.

— Това ли ти е името?

Кимване.

— Човек ли си?

Тя отговори:

— Ад.

— Това отговор ли беше?

— Ад.

— Ако това означава „да“, тогава кимни.

Ригън кимна.

— На чужд език ли говориш?

— Ад.

— Откъде идваш?

— Гоб.

— От пустинята Гоби?

— Агобтомавдиен — отговори Ригън.

Психиатърът се замисли за момент и реши да направи още един опит.

— Когато ти задавам въпрос, отговаряй с кимване за „да“ и поклащане на главата за „не.“ Разбра ли ме?

Ригън кимна.

— Твоите отговори имат ли смисъл? — попита той. Да.

— Някой познат на Ригън ли си? Не.

— Чувала ли е за теб? Не.

— Нейна измислица ли си? Не.

— Реален ли си? Да.

— Част от Ригън? Не.

— Бил ли си някога част от Ригън? Не.

— Харесваш ли я? Не.

— Значи не я харесваш? Да.

— Мразиш ли я? Да.

— За нещо, което е направила? Да.

— Обвиняваш ли я за развода на родителите й? Не.

— Свързано ли е с родителите й? Не.

— С неин приятел? Не.

— Но я мразиш? Да.

— И наказваш Ригън? Да.

— Искаш да я нараниш? Да.

— Да я убиеш? Да.

— Ако тя умре, няма ли и ти да умреш? Не.

Този отговор разтревожи психиатъра и той замислено наведе очи. Размърда се леко върху леглото и пружината изскърца. В мъртвата тишина се чуваше само дрезгавото дишане на Ригън, излитащо сякаш от някакъв прогнил, зловонен ковашки мех. Съвсем близко. Но в същото време безкрайно далечно. И зловещо.

Психиатърът отново погледна грозното изкривено лице и в очите му трепна догадка, когато попита:

— Има ли нещо, което да направи, за да излезеш от нея? Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво е? Да.

— Ще ми кажеш ли? Не.

— Но…

Изведнъж психиатърът ахна от болка, като осъзна с ужас и смайване, че Ригън е сграбчила тестисите му като в стоманени клещи. С разширени очи той опита да се изтръгне от тези ужасни нокти, но не успя.

— Сам! Сам, помогни ми! — изстена дрезгаво той.

Настана суматоха.

Крис се хвърли към ключа на лампата.

Доктор Клайн изтича напред.

Ригън отметна глава и се разкиска сатанински, после нададе вълчи вой.

Крис стовари длан върху ключа, после се обърна и видя трепкаща, черно-бяла картина като в забавен кадър: Ригън и двамата лекари се мятат по леглото сред хаос от преплетени крайници, диви гримаси, пъшкане и ругатни, вой, лай и отново онзи грозен смях. Ригън грухтеше и квичеше като прасе, цвилеше, после странният филм се завъртя все по-бързо, леглото жестоко се разтресе, Ригън отново извъртя очи и нададе пронизителен вопъл на ужас, изтръгнат от дъното на самото й същество.

Свлече се на леглото и загуби съзнание.

Нещо страховито и неописуемо напусна стаята.

Няколко зловещи секунди никой не помръдна. После, бавно и предпазливо, лекарите се отдръпнаха настрани. Двамата стояха и безмълвно гледаха Ригън, след това Клайн с безизразно лице се приближи до леглото, провери пулса на момичето и след като се увери, че е нормален, лекичко я зави с одеялото и кимна на Крис и психиатъра. Излязоха от стаята и отидоха в кабинета.

Известно време мълчаха и тримата. Крис седеше на дивана, а Клайн и психиатърът — на столове отсреща. Психиатърът замислено подръпваше устната си и се взираше в масичката за кафе с невиждащ поглед. Накрая въздъхна, вдигна очи и срещна помръкналия поглед на Крис.

— Какво става, по дяволите? — попита тя с измъчен, безсилен шепот.

— Разбрахте ли на какъв език говореше?

Крис поклати глава.

— Вярвате ли в Бог?

— Не.

— А дъщеря ви?

— Не.

От тук насетне психиатърът я обсипа с дълга поредица от въпроси за психичното здраве на Ригън и когато свърши, сякаш се разтревожи още повече.

— Какво й е? — попита Крис, стискайки с побелели пръсти смачканата на топка кърпичка. — Докторе, каква е тази болест?

— Не е съвсем ясно — отговори уклончиво психиатърът.

— И честно казано, би било изключително неразумно от моя страна да поставя диагноза след толкова кратък преглед.

— Все трябва да имате някаква идея — настоя Крис.

Психиатърът разтърка чело, наведе очи и въздъхна, но все пак се смили.

— Добре. Разбирам, че изгаряте от тревога, затова ще споделя впечатленията си. Но имайте предвид, всичко това са догадки.

Крис напрегнато кимна и се приведе напред.

— Да, добре. Какво й е?

Пръстите й трескаво опипваха ръбовете на кърпичката, сякаш премятаха зърната на молитвена броеница.

— Първо мога да кажа — започна лекарят, — че е крайно невероятно да симулира. Нали, Сам?

Клайн кимна.

— Смятаме така по няколко причини — продължи психиатърът. — Например болезнените и ненормални движения, както и очевидната промяна на лицето, когато разговаряхме с така наречената личност, която тя смята, че се е вселила в нея. Подобен психологически ефект е възможен само ако тя вярва в това създание. Разбирате ли ме?

— Да, струва ми се — отговори Крис, — само че не разбирам откъде е дошло. Често чуваме да се говори за раздвоение на личността, но не съм срещала обяснение.

— И няма такова, госпожо Макнийл. Ние използваме термини като „съзнание“, „разум“, „личност“, но в действителност още не знаем какво представляват. Тъй че когато почнем да говорим за раздвоение на личността, разполагаме само с теории, които на всеки отговор предлагат по два нови въпроса. Фройд смята, че някои мисли и чувства се потискат от съзнанието, но остават непокътнати в подсъзнанието; всъщност остават силни и продължават да търсят израз чрез разни психични симптоми. Когато този потиснат… или нека го наречем дисоциативен материал, защото думата дисоциация означава отклонение от главния поток на съзнанието… Следите ли мисълта ми?

— Да, продължавайте.

— Добре. Е, когато този тип материал е достатъчно силен, или личността на пациента е слаба и дезорганизирана, може да се стигне до шизофренна психоза. Това не е раздвоение на личността — предупреди психиатърът. — Шизофренията означава разпадане на личността. Но там, където дисоциативният материал е достатъчно силен, за да се сглоби по някакъв начин, да организира някак подсъзнанието на пациента — е, тогава се е случвало тази част да започне да действа напълно независимо, като отделен човек; с други думи да поеме контрол над телесните функции.

— И вие смятате, че това се е случило с Ригън?

— Това е само една от теориите. Има няколко други. Някои от тях поддържат идеята за бягство към неосъзнатото; бягство от някакъв конфликт или емоционален проблем. Дъщеря ви не е имала симптоми на шизофрения, а енцефалограмата сочи, че мозъчните й вълни са напълно нормални. И тук навлизаме в областта на хистерията.

— И аз бях там миналата седмица — промърмори Крис.

Угриженият психиатър се усмихна почти незабележимо.

— Хистерията — продължи той — е вид невроза, при която емоционалният стрес се преобразява в телесни смущения. При някои нейни форми имаме дисоциация. При психастенията например човек губи представа за своите действия, но се вижда какво върши и приписва действията на някой друг. Представата му за втората личност обаче е смътна, а тази на Ригън изглеждаше съвсем конкретна. Така стигаме до онова, което Фройд нарича „трансформирана“ хистерия. Тя израства от подсъзнателно чувство за вина и необходимост тази вина да бъде наказана. Дисоциацията играе основна роля при всяко раздвоение на личността. Синдромът може да включва също така епилептични припадъци, халюцинации и крайна възбуда на двигателните центрове.

Крис слушаше внимателно и лицето й се изпъваше от усилието да разбере.

— Да, това много напомня състоянието на Ригън — каза тя. — Не смятате ли? Е, освен чувството за вина. За какво може да се чувства виновна?

— Ами шаблонният отговор е разводът. Децата често вярват, че отхвърлените са те и понякога поемат цялата отговорност за раздялата на родителите си. Това може да се отнася и до дъщеря ви. Сещам се и за симптомите на танатофобия — тежка нервна депресия, свързана с мисълта за смъртта.

В очите на Крис пламна жив интерес.

— При децата — продължи психиатърът — синдромът често е съпроводен от чувство на вина, свързана със семейни напрежения, а оттам и страх от загуба на близък човек. Това предизвиква ярост и безсилен гняв. И като допълнение, при този вид хистерия вината не трябва да е известна за съзнанието. Може дори да е така наречената „свободно плаваща вина“, нямаща връзка с нищо конкретно.

— Значи този страх от смъртта…

— Танатофобията.

— Да, точно както казахте. Наследствено ли е?

Психиатърът се загледа настрани, за да прикрие изненадата си от въпроса, и отговори:

— Не. Мисля, че не е наследствено.

Крис поклати глава.

— Просто не разбирам. Объркана съм. — Тя вдигна глава и челото й леко се сбръчка. — Откъде идва новата самоличност?

Психиатърът пак се обърна към нея.

— Пак ще кажа, и това е догадка, но ако допуснем, че става дума за трансформативна хистерия, породена от чувство за вина, тогава втората личност е просто посредникът, който налага наказанието. Ако Ригън се самонаказваше, това би означавало, че разбира вината си. Но тя иска да избяга от това разбиране. Затова се появява втората личност.

— Значи това е? Такава е вашата диагноза?

— Както казах, не знам. — Психиатърът сякаш подбираше думите много внимателно, като кръгли плоски камъчета, които да хвърля по повърхността на езеро. — Крайно необичайно е едно дете на нейната възраст да може да събере и подреди съставки за нова личност. А някои… някои други неща ме озадачават. Например изпълненията й с дъската за спиритични сеанси подсказват, че е крайно податлива на внушение; и все пак аз така и не успях да я хипнотизирам истински. — Психиатърът сви рамене. — Може би е оказала съпротива. Но най-изненадваща е очевидната зрялост на новата личност. Това не е дванайсетгодишно дете, а много по-стар човек. И езикът, на който говореше… — Гласът му заглъхна и той замислено се загледа в камината. — Разбира се, има подобно състояние, но знаем много малко за него.

— Какво е то?

— Особен вид сомнамбулизъм, при който пациентът изведнъж проявява способности и знания, каквито никога не е изучавал, и при който намерението на втората личност е… — Той не довърши. — Ами… ужасно е сложно и аз опростявам неимоверно, за да ме разберете.

Той пак не довърши, от страх да не разтревожи излишно Крис; канеше се да каже, че при подобни случаи намерението на втората личност е да унищожи първата.

— И какви са изводите?

— Не съвсем ясни. Трябва обстойно да я прегледа екип специалисти — две или три седмици работа в клинични условия, например клиниката „Беринджър“ в Дейтън.

Крис наведе глава и се загледа настрани.

— Ще ви затрудни ли това? — попита психиатърът.

Тя тръсна глава и отговори с тихо отчаяние:

— Не, просто загубих „Надежда“. Това е всичко.

— Не ви разбирам.

— Дълга история.

Психиатърът се свърза по телефона с клиниката „Беринджър“. Оттам дадоха съгласие да приемат Ригън на следващия ден.

Лекарите си тръгнаха.

Крис преглътна болката от спомена за Денингс; отново си помисли за смъртта, червеите, пустотата, и неописуемата самота, неподвижното безмълвие, тишината и мракът, чакащи под земята, където няма движение, няма дъх, няма нищо… Твърде много… твърде много. Крис наведе глава и се разплака. После прогони скръбта.

Докато приготвяше багажа за пътуването, Крис бе застанала пред гардероба и подбираше с каква перука да се маскира, когато Карл се появи на отворената врата. Някой бил дошъл да я види.

— Кой е?

— Детектив.

— Детектив? И идва при мен?

— Да, госпожо.

Карл влезе и подаде на Крис визитна картичка. УИЛЯМ Ф. КИНДЕРМАН, ЛЕЙТЕНАНТ-ДЕТЕКТИВ. Думите бяха отпечатани с елегантен шрифт „Тюдор“, сякаш подбран от любител на старините. В долния ъгъл като беден роднина се гушеше по-ситен надпис: Отдел убийства.

Крис погледна Карл и в очите й трепна подозрение.

— Карл, той държеше ли нещо, което да прилича на сценарий? Нали разбираш, някакъв голям плик или свитък.

Беше открила, че на този свят няма човек без сценарий, забутан в някое чекмедже, или поне идея за сценарий в главата. Тя сякаш привличаше тия типове, както свещениците привличат пияници и просяци.

Карл поклати глава.

— Не, госпожо.

Детектив. Дали имаше нещо общо с Бърк?

Завари го да виси в антрето, стиснал омачканата си шапка с дебели, къси пръсти, чиито нокти блестяха от неотдавнашен маникюр. Възпълен, малко над петдесет години, с дебели и безупречно чисти бузи. Носеше набръчкани панталони и твърде голямо за него старомодно палто.

Когато Крис се приближи, детективът изрече с болнаво тих, дрезгав глас:

— Бих разпознал това лице при каквито и да било обстоятелства, госпожо Макнийл.

— Обстоятелства? — изненада се Крис. — Да не би да имам някакви неприятности?

— Боже мой! Не, разбира се! — увери я той. — Обикновена формалност. Заета ли сте? Тогава утре. Да, ще дойда утре.

Той се обърна и понечи да излезе, но Крис развълнувано го попита:

— За какво става дума? За Бърк ли? Бърк Денингс?

Безгрижното поведение на детектива някак бе обтегнало пружините на нейното напрежение. Той се върна към нея, гледайки скръбно с влажните си кафяви очи, които леко провисваха в ъгълчетата и сякаш непрестанно се взираха към някакви тайни на миналото.

— Срамота — каза той. — Истинска срамота.

— Да не би да са го убили? — рязко попита Крис. — Вие сте от отдел убийства, нали така. Затова ли идвате при мен? Бърк е бил убит?

— Не, както ви казах, просто формалност — повтори детективът. — Нали разбирате, той е известна личност и не можем просто да махнем с ръка. Не можем — повтори почти извинително той и сви рамене. — Само един-два въпроса. Паднал ли е? Или може би някой го е блъснал? — Докато задаваше въпросите, детективът ритмично поклащаше глава и същевременно леко размахваше ръка във въздуха. Пак сви рамене и прошепна дрезгаво:

— Кой знае?

— Бил ли е ограбен?

— Не, не е бил ограбен, госпожо Макнийл, не е бил ограбен; но пък кому ли е нужен мотив в днешните времена? — Ръцете на детектива се движеха непрестанно като парцалени кукли, водени от пръстите на отегчен кукловод. — Днес, госпожо Макнийл, мотивът е по-скоро пречка за убиеца, един вид допълнителна тежест. — Той поклати глава и се оплака: — Наркотиците, проклетите наркотици. — Потропа с пръсти по гърдите си. — Повярвайте ми, аз съм баща и като виждам какво стана, сърцето ми се къса. Така е. Имате ли деца?

— Да, едно.

— Син или дъщеря?

— Дъщеря.

— Бог да я благослови.

— Елате в кабинета ми — каза Крис и се обърна да го поведе. Нямаше търпение да чуе какво ще каже за Денингс.

— Госпожо Макнийл, може ли да ви помоля за нещо?

Крис спря и се обърна към него със смътното подозрение, че ще поиска автограф за децата си. Никога не искаха за себе си — винаги за децата.

— Да, разбира се — каза любезно тя, опитвайки да прикрие нетърпението си.

Детективът направи гримаса.

— Стомахът ми. Случайно да ви се намира минерална вода „Келсо“? Но само ако няма да ви затрудня.

— Не, изобщо няма да ме затрудните. Качете се да седнете в кабинета. — Тя му посочи пътя и тръгна към кухнята. — Мисля, че имам в хладилника една бутилка.

— Не, аз ще дойда в кухнята — каза детективът и я последва с тромава походка. — Не обичам да досаждам на хората.

— Не ми досаждате.

— Не, виждам, че сте заета. Имате ли деца? — попита в движение той. — А, вярно, имате дъщеря. Вече ми казахте. Точно така. Само една. И на колко години е?

— Наскоро навърши дванайсет.

— Значи още е твърде рано да се притеснявате. Да, твърде рано. Но отваряйте си очите след някоя и друга година. — Той поклати глава. — Като видите тия безумия всеки ден… Невероятно! Немислимо! Безумно! Знаете ли, само преди два дни — или две седмици, вече не помня — погледнах жена си и казах: „Мери, светът — целият свят — е изпаднал в нервна криза.“

Влязоха в кухнята, където Карл чистеше вътрешността на фурната. Не личеше да ги е забелязал.

— Наистина, толкова ми е неудобно — промърмори дрезгаво детективът, докато Крис отваряше хладилника, но се обърна към Карл и погледът му се плъзна бързо и любопитно по тила на иконома — както малка птичка прелита над повърхността на езеро.

— Срещам една знаменита кинозвезда — продължи той — и какво правя? Моля я да ми даде минерална вода. Ама че майтап!

Крис бе намерила бутилката и в момента търсеше отварачка.

— Лед? — попита тя.

— Не, без лед. Просто така.

Крис отвори бутилката, намери чаша и наля газираната минерална вода.

— Спомням си онзи ваш филм, „Ангел“ — продължаваше детективът с леко унесена физиономия. — Гледах го шест пъти.

— Ако ще търсите убиец — пошегува се Крис, — арестувайте режисьора.

— Не, не, филмът беше отличен… наистина… много ми хареса. Само една…

— Елате да седнем тук — прекъсна го Крис и кимна към нишата за закуска до прозореца. Полираната дървена маса блестеше, а по пейките от двете страни бяха наслагани бродирани възглавнички.

— Да, разбира се.

Седнаха и Крис му подаде чашата минерална вода.

— О, да, благодаря ви.

— Няма защо. Та, какво казвахте?

— А, филмът… наистина беше прекрасен. Толкова трогателен. Само една дреболия. Един мъничък, почти незабележим дефект. И моля ви, повярвайте, в тия неща аз съм обикновен аматьор. Нали така? Най-обикновен зрител. Какво знам аз? И все пак ми се стори, че музикалният фон в някои сцени ставаше малко прекален. Беше някак натрапчив.

Крис опита да прикрие нетърпението си, а детективът продължаваше да говори с нарастващо увлечение.

— Непрекъснато ми напомняше, че съм на кино. Разбирате ли? Както и всички тия неочаквани гледни точки на камерата. Толкова ме разсейваха. И като стана дума за музиката… дали композиторът не я е задигнал от Менделсон?

Крис бе започнала леко да потропва с пръсти по масата, но изведнъж спря. Що за детектив беше този? И защо все се озърташе към Карл?

— Не го наричаме кражба, а почит към композитора — каза Крис с лека усмивка. — Но се радвам, че филмът ви е харесал. Хайде, пийте. — Тя кимна към чашата. — Иначе ще си загуби мехурчетата.

— Да, разбира се. Толкова съм бъбрив. Извинете ме.

Детективът вдигна чашата си като за наздравица и я пресуши на един дъх.

— Хубава вода, много хубава — въздъхна той.

Докато оставяше чашата, детективът забелязва фигурката на птица, изваяна от Ригън. Сега тя заемаше централно място на масата и човката й забавно стърчеше над солницата и пиперницата.

— Необичайна фигура — каза с усмивка той. — Много е мила. И кой е скулпторът?

— Дъщеря ми.

— Много красива птица.

— Вижте, не искам да ви…

— Да, да, знам. Много сте заета. Вижте, само няколко въпроса и приключваме. Всъщност само един въпрос и си тръгвам. — Той погледна часовника си, сякаш бързаше за важна среща. — Тъй като клетият господин Денингс беше приключил снимките в тази район, ние се зачудихме дали не е отивал при някого през нощта на злополуката. Освен вас имаше ли други приятели нейде наоколо?

— О, онази вечер той беше тук — каза Крис.

— Наистина ли? — Детективът повдигна вежди. — Точно преди злополуката?

— А кога е била тя?

— В седем часа и пет минути.

— Да, горе-долу по това време.

— Е, значи всичко е ясно. — Детективът кимна и се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. — Бил е пиян, излязъл и паднал по стълбището. Да, всичко е ясно. Вижте, само за протокола, можете ли да ми кажете приблизително по кое време напусна къщата?

— Не знам — отговори Крис. — Не съм го видяла.

Детективът се озадачи.

— Не ви разбирам.

— Виждате ли, той дойде и си тръгна докато не бях у дома. Отидох до лабораторията на болница „Рослин“.

Детективът кимна.

— А, ясно. Разбира се. Но тогава откъде знаете, че е бил тук?

— Шарън ми каза…

— Шарън? — прекъсна я детективът.

— Шарън Спенсър. Секретарката ми.

— О.

— Тя беше тук, когато дойде Бърк. Тя…

— Дошъл е да се види с нея?

— Не, да се види с мен.

— Да, продължете, моля. Извинявайте, че ви прекъсвам.

— Дъщеря ми е болна и Шарън го оставила при нея, а тя отишла да купи лекарства, а когато се върнала, Бърк вече бил излязъл.

— И кога е било това, ако обичате? Помните ли?

Крис сви рамене.

— Вероятно към седем и петнайсет или седем и половина.

— А вие кога излязохте?

— Някъде около шест и петнайсет.

— А по кое време е излязла госпожица Спенсър?

— Не знам.

— Между нейното излизане и вашето завръщане кой е бил тук в къщата с господин Денингс освен дъщеря ви?

— Никой.

— Никой? И той е изоставил болно дете?

Крис кимна с безизразно лице.

— Нямаше ли прислужници?

— Не. Уили и Карл бяха…

— Кои са те?

Крис изведнъж усети как земята изчезва изпод краката й. Внезапно осъзна, че привидно невинният разговор всъщност е безмилостен разпит.

— Ето, това е Карл. — Тя кимна към иконома, който продължаваше да чисти фурната. — А Уили е жена му. Те работят при мен като икономи.

Лъска. Лъска. Защо? Фурната беше грижливо почистена предната вечер.

— Вчера си взеха свободен следобед — продължи Крис — и когато се върнах, те все още не се бяха прибрали. Но после Уили…

Крис се поколеба, продължавайки да гледа гърба на Карл.

— Какво Уили? — подкани я детективът.

Крис се обърна към него и сви рамене.

— Не, нищо.

Тя извади цигара. Киндерман й поднесе огънче.

— Значи само дъщеря ви може да знае кога Бърк Денингс е излязъл от къщата?

— Наистина ли е било злополука?

— Разбира се. Чиста формалност, госпожо Макнийл. Абсолютно. Вашият приятел Денингс не е ограбен, тъй че какъв мотив може да има?

— Бърк умееше да ядосва хората — мрачно каза Крис. — Може би някой го е блъснал надолу по стъпалата.

— Има ли си название тази птица? Не се сещам. — Детективът опипа фигурката. Като забеляза втренчения поглед на Крис, той отдръпна ръка и се престори на засрамен. — Извинявайте, вие сте толкова заета. Още само минута и край. Значи казвате, че дъщеря ви би трябвало да знае когато е излязъл господин Денингс?

— Не, не знае. Бяхме й дали голяма доза успокоителни.

— О, съжалявам, толкова съжалявам. — Детективът загрижено примижа. — Нещо сериозно ли е?

— Боя се, че да.

Той деликатно повдигна ръка.

— Може ли да попитам…?

— Все още не знаем.

— Пазете се от течения — предупреди детективът. — Течението през зимата, когато къщата се отоплява, е летящо килимче за микробите. Така казваше майка ми. Може да е само популярен мит. Може би. Не знам. Но честно казано, за мен тия митове са като меню в изискан френски ресторант: сложна и лъскава маскировка на факт, който иначе не бихте преглътнали, като например че хамбургерите са пълни със соя.

Крис усети, че се отпуска. Добродушните му безсмислици я успокояваха. Детективът отново приличаше на кротък и безобиден санбернар.

— Това горе нейната спалня ли е, госпожо Макнийл? На дъщеря ви? — детективът посочи тавана. — Онази с големия прозорец към стъпалата?

Крис кимна.

— Да, тя е.

— Дръжте прозореца затворен, докато оздравее.

Макар и напрегната допреди малко, сега Крис едва се удържа от смях.

— Непременно. Всъщност винаги е затворен. И капаците са заключени.

— Да, малко предпазливост никога не е излишна. — Детективът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, но забеляза, че Крис отново потропва с пръсти по масата. — А, да, вие сте заета. Е, свършихме. Просто да напишем няколко думи, колкото да има нещо черно на бяло, и си тръгвам.

Той измъкна от джоба си смачкана програма за училищно представление на „Сирано дьо Бержерак“, порови в страничния джоб на сакото и извади малък остатък от жълт молив, подострен, както се стори на Крис, с тъп нож или ножица. Детективът приглади програмата върху масата, вдигна молива над нея и въздъхна:

— Само две-три имена. Спенсър се пише с две „с“, нали?

— Да, с две „с“.

— Две „с“ — промърмори детективът, записвайки името в полето на програмата. — А икономите? Джоузеф и Уили…?

— Не, Карл и Уили Енгстрьом.

— Карл. Да, точно така, Карл Енгстрьом. — Детективът записа имената с едри букви. — Спомням си едно време — въздъхна дрезгаво той, обръщайки програмата в търсене на чисто място. — О, не, чакайте! Бях забравил! Да, прислугата. По кое време казахте, че са се прибрали?

— Нищо не съм казала. Карл, кога се прибра снощи?

Швейцарецът извърна невъзмутимо лице към нея.

— Точно в девет и трийсет, госпожо.

— Да, точно така. Беше си забравил ключа. — Тя се обърна към детектива. — Спомням си, че погледнах часовника, когато го чух да звъни.

— Хубав филм ли гледахте? — обърна се детективът към Карл, после тихичко подметна към Крис: — Никога не се доверявам на рецензиите. Важно е какво мислят хората, публиката.

— „Крал Лир“ с Пол Скофийлд — отговори Карл.

— А, гледал съм го! Превъзходен филм!

— Гледах го в кино „Джемини“ — продължи Карл. — Прожекцията от шест часа. Веднага след филма хванах автобуса от спирката пред киното и…

— Моля ви, всъщност не се налага — възрази детективът и вдигна длан. — Не, не, моля ви.

— Не ме затруднява.

— Щом настоявате…

— Слязох на кръстовището на Уисконсин авеню и улица M. Беше някъде около девет и двайсет. И си тръгнах насам.

— Вижте, не бяхте длъжен да ми го казвате — увери го детективът, — но все пак благодаря, бяхте много любезен. Между другото, хареса ли ви филмът?

— Добър беше.

— Да, и аз така мисля. Изключителен. Е, сега… — Киндерман се обърна към Крис и продължи да пише нещо върху програмата. — Загубих ви толкова времето, но такава е моята работа. Като ин и ян. Тъжна работа. Още минутка и си тръгвам. Трагично… Трагично… — добави той, драскайки в полето на програмата. — Такъв талант, Бърк Денингс. И сигурно е познавал хората, умеел е да общува. От толкова много хора зависи дали филмът ще стане добър или не: оператор, тонрежисьор, композитор, да не говорим, прощавайте, за актьорите. Моля, поправете ме, ако греша, но ми се струва, че днес един толкова виден режисьор трябва да бъде едва ли не психолог на екипа. Греша ли?

— Не, не грешите, защото всички сме неуверени.

— Дори и вие?

— Особено аз. Но Бърк знаеше как да повдига духа. — Крис предизвикателно сви рамене. — Но разбира се, имаше ужасен характер.

Детективът измести програмата, за да му е по-удобно.

— Е, може би такива са всички велики хора. Хора от неговия мащаб. — Той отново надраска нещо. — Но ключът са малките хора, тези, които отговарят за дребните неща, но ако не се подходи правилно, тия дребни неща стават големи. Не мислите ли?

Крис погледна ноктите си и поклати глава.

— Когато му накипеше, Бърк не подбираше — каза тя. — Но ставаше зъл само когато беше пиян.

— Добре, свършихме. Готово. — Киндерман слагаше последната точка, когато изведнъж се сети за нещо. — О, не, чакайте. Ами госпожа Енгстрьом? Заедно ли излязоха и се прибраха?

— Не, Уили отиде да гледа филм с „Бийтълс“ — каза Крис, преди Карл да отговори. — Прибра се на няколко минути след мен.

— Ама и аз защо ли питам? Няма значение. — Киндерман сгъна програмата и я прибра във вътрешния си джоб заедно с остатъка от молив. — Е, това беше. — Въздъхна доволно той. — Като се прибера в службата, сигурно ще се сетя какво още е трябвало да попитам. Винаги така ми се случва. Е, както и да е. Мога да се обадя по телефона.

Той се изправи и Крис също стана.

— Знаете ли, аз напускам града за две седмици — каза тя.

— Не е спешно — увери я детективът и погледна фигурката на птица с блага усмивка. — Красота. Толкова е мила.

Пресегна се, взе фигурката, потърка с палец клюна на птицата и я върна на масата, после тръгна към вратата.

— Имате ли добър лекар? — попита детективът докато Крис го изпращаше до изхода. — За дъщеря ви, искам да кажа.

— Дори са ми много — мрачно отвърна Крис. — Както и да е, сега искам да я прегледат в клиника, където чух, че страхотно си вършели работата. Съвсем като вашата, само че се борят с бактерии и вируси.

— Да се надяваме, че са по-добри от мен, госпожо Макнийл. Значи клиниката не е в града?

— Да. В Охайо е.

— И е добра?

— Ще видим.

Бяха стигнали до външната врата.

— Бих казал, че ми е било много приятно — изрече детективът, стискайки шапката си с две ръце, — но при тези обстоятелства… — Той леко приведе глава, после пак я погледна. — Ужасно съжалявам.

Крис кръстоса ръце пред гърдите си, леко се поклони и тихо каза:

— Благодаря. Много благодаря.

Киндерман отвори вратата, излезе навън, сложи си шапката и отново се обърна към Крис.

— Всичко най-хубаво с дъщеря ви.

— Благодаря — тъжно се усмихна Крис. — И на вас всичко най-хубаво със света.

Детективът кимна сърдечно и малко печално, после зави надясно и задъхвайки се, тръгна по улицата. Крис го гледаше как върви към полицейската кола, спряла на ъгъла. Внезапен порив на вятъра откъм юг развя дългото му палто и той стреснато вдигна ръка да удържи шапката си. Крис наведе очи и затвори вратата.

След като седна в полицейската кола, Киндерман се обърна да погледне още веднъж къщата и му се стори, че зърна движение в стаята на Ригън — стройна, гъвкава фигура бързо се мярна и изчезна. Не знаеше какво е видял. Беше го зърнал с периферното зрение, и то за толкова кратко, че приличаше на зрителна измама. Но забеляза, че капаците на прозорците са отворени. Странно. Крис бе казала, че винаги са затворени. Той изчака малко, но никой не се появи. Детективът се намръщи и тръсна глава, после отвори жабката и извади ножче и плик за улики. Отвори плика, разгъна най-малкото острие на ножчето и извади изпод нокътя на палеца си микроскопичните късчета боя, които бе изчегъртал от фигурката на птицата. Накрая запечата плика и го прибра в джоба на палтото си.

— Добре — каза той на шофьора. — Да тръгваме.

Потеглиха и докато караха по Проспект Стрийт, Киндерман предупреди шофьора да не бърза, защото видя, че напред движението е натоварено. После наведе глава, затвори очи, уморено разтърка горната част на носа си и тежко въздъхна.

— Боже мой, що за свят. Що за живот.

По-късно тази вечер, докато доктор Клайн инжектираше на Ригън петдесет милиграма спарин, за да бъде спокойна по пътя към Дейтън, лейтенант Киндерман стоеше замислено в кабинета си, подпрял длани на бюрото. Размишляваше над откъслечните и озадачаващи данни. В стаята беше тъмно, само тесният лъч на старата настолна лампа хвърляше ярка светлина върху разхвърляните отчети. Киндерман вярваше, че това му помага да се съсредоточи. Дишаше тежко в мрака, погледът му шареше насам-натам, после въздъхна дълбоко и затвори очи. Мисловна разпродажба! — нареди си той както винаги, когато искаше да избистри ума си, за да погледне от нов ъгъл. Складовете да се изпразнят напълно! После отвори очи и отново погледна заключението на патолога за смъртта на Денингс:

… разкъсване на гръбначния мозък, фрактури на черепа и шията, многобройни натъртвания, разкъсвания и охлузвания, разтегната кожа на врата; синини по шията; разкъсвания на гръдния, трапецовидния и някои по-малки мускули на шията, фрактура на гръбначния стълб и изтръгване на предните и задните сухожилия…

Киндерман погледна през прозореца към нощния град. Ротондата на Капитолия светеше — знак, че Конгресът заседава до късно. Той отново затвори очи и си спомни разговора с патолога в дванайсет без пет през нощта, когато умря Денингс.

— Може ли да е станало при падането?

— О, изглежда крайно невероятно. Само шийните мускули са достатъчни, за да го предотвратят. А освен това трябва да се преодолее съпротивата на гръбнака и сухожилията.

— Но казано с прости думи, все пак е възможно?

— Да. Бил е пиян и мускулите несъмнено са се отпуснали. Може би ако първоначалният удар е бил достатъчно мощен и…

— И да речем, че е паднал от десет-дванайсет метра…

— Да, разбира се; и ако веднага след удара главата му се е заклещила в нещо — с други думи, ако е възпрепятствано нормалното въртене на главата и тялото като едно цяло, тогава може би — подчертавам, може би — ще се стигне до такъв резултат.

— А може ли да го е направил човек?

— Да, но трябва да е изключително силен.

Киндерман бе проверил алибито на Карл Енгстрьом за момента на смъртта на Денингс. Времето на прожекцията съвпадаше, както и разписанието на транзитния автобус. Нещо повече, шофьорът на автобуса, в който Карл твърдеше, че се е качил от спирката пред киното, бе приключил смяната и слязъл на кръстовището на Уисконсин около девет и двайсет, също като Карл. Там го бе сменил неговият колега, който беше записал в служебния дневник и точното време на смяната — девет и осемнайсет.

И все пак на бюрото на Киндерман лежеше криминално обвинение срещу Енгстрьом от 27 август 1963 г. Обвиняваха го, че в течение на няколко месеца е откраднал голямо количество наркотици от къщата на лекар в Бевърли Хилс, където работел заедно с Уили.

… Роден на 20 април 1921 г. в Цюрих (Швейцария). Женен за Уили Браун, 7 септември 1941 г. Дъщеря Елвира, родена в Ню Йорк, 11 януари 1943 г., настоящ адрес неизвестен. Ответникът…

И след това ставаше напълно неразбираемо.

Лекарят, без чиито показания не можеше да има успешно обвинение, изведнъж — и без да дава никакво обяснение — оттеглил обвиненията. Защо го е направил? А когато два месеца по-късно съпрузите Енгстрьом постъпили на работа при Крис Макнийл, той им дал положителна препоръка.

Защо?

Енгстрьом със сигурност бе задигнал наркотиците, но медицински преглед след обвинението не разкриваше и най-малък признак, че е наркоман.

Защо не?

Все още със затворени очи, детективът тихо започна да рецитира „Джаберуоки“ от Луис Карол: „Бе сгладне и честлинните комбурси тарляха се и сврецваха във плите…“ Това бе още един от триковете на Киндерман за избистряне на ума.

След като довърши стихотворението, той отвори очи и се загледа в Ротондата на Капитолия. Опитваше се да не мисли за нищо, но както винаги задачата се оказа невъзможна. Детективът с въздишка се озърна към доклада на полицейския психолог за неотдавнашното оскверняване на църквата „Света Троица“.

… Статуя… фалос… изпражнения… Деймиън Карас… — бе подчертал тези думи с червен молив. Дъхът му тихичко съскаше в пълната тишина, докато посягаше към един научен труд за черната магия и разгръщаше на страницата, отбелязана с хартиена лентичка.

Черна меса… вид дяволопоклонничество, чиито ритуали включват в най-общи линии: 1. Призив („проповед“) към членовете на общността да вършат зло. 2. Сношение с демона (твърди се, че е болезнено, а пенисът на дявола неизменно се описва като „леденостуден“). 3. Различни видове осквернения, често със сексуален характер. Приготвят се например причастия с необичайни размери, направени от брашно, изпражнения, менструална кръв и гной, които след това се разрязват и използват като изкуствени влагалища, с които проповедниците яростно се съвкупляват, крещейки, че изнасилват девствената Божия майка или Христос. При друг случай статуетка на Христос била напъхана дълбоко във влагалището на едно момиче, а анусът бил натъпкан със Светото причастие, което проповедникът изчегъртал, крещейки богохулства, и содомизирал момичето. Изображения на Христос и Дева Мария в естествена големина също играят роля в ритуала. Статуята на Дева Мария например — обикновено гримирана, за да прилича на проститутка — бивала допълвана с изкуствени гърди, които поклонниците смучели, и с вагина, в която можело да се пъхне пенис. Към статуите на Христос добавяли пенис, който можел да бъде смукан както от жени, така и от мъже, или да се вкарва във влагалищата на жените и анусите на мъжете. Понякога вместо статуя на кръста връзвали жив мъж, който да изпълнява същата роля, а след семеизпразването събирали спермата в богохулно осветен потир и я използвали за причастие върху олтар, покрит с изпражнения. Това…

Киндерман прелисти на нова страница, където се описваха ритуалните убийства. Прочете я бавно, хапейки връхчето на показалеца си, а когато приключи, поклати намръщено глава над текста и се озърна към лампата. Изключи я и напусна кабинета.

Подкара към моргата.

Младежът в приемната дъвчеше сандвич с шунка и кашкавал. Когато Киндерман се приближи, той тъкмо изтръскваше трохите от кръстословицата пред себе си.

— Денингс — прошепна дрезгаво детективът.

Дежурният кимна, бързо надраска в кръстословицата дума с пет букви, после стана заедно със сандвича и тръгна по коридора.

— Насам — каза лаконично той.

Киндерман го последва с шапка в ръка, долавяйки откъм водача си лек мирис на кимион и горчица. Стигнаха до редицата хладилни шкафове за онези, които спят вечен сън.

Спряха пред номер 32. Апатичният младеж го издърпа. Отхапа от сандвича и една троха ръжен хляб, зацапана с майонеза, падна върху захабения чаршаф. Киндерман постоя, сетне бавно и внимателно дръпна чаршафа, за да разкрие онова, което вече бе виждал, но още не можеше да повярва: главата на Денингс беше завъртяна на 180 градуса и гледаше право назад.