Уилям Питър Блати
Заклинателят (10) (Разширено и ревизирано издание)

5

Сред една топла зелена низина в университетското градче на Джорджтаун, Деймиън Карас тичаше сам по овалната писта, покрита със сгурия. Беше облечен с къси бежови панталони и тениска, обилно напоена с пот. На хълмчето пред него снежнобелият куполна астрономическата обсерватория подскачаше в такт със стъпките му, а отзад медицинският факултет чезнеше сред възвишенията. Откакто го освободиха от задълженията му, той идваше тук всеки ден и бягаше километър подир километър с надеждата за спокоен сън. Почти бе успял; почти бе прогонил скръбта, впита в сърцето му с упорството на дълбока татуировка. Когато тичаше до изнемогване, хватката й ставаше много по-хлабава и понякога съвсем изчезваше. За малко.

Двайсет обиколки.

Да, по-добре. Много по-добре. Още две.

Кръвта пламтеше и бясно пулсираше в мощните мускули на краката му. Карас взе завоя с пружиниращи лъвски скокове и изведнъж забеляза някой да седи на пейката, където бе оставил кърпата, якето и панталоните си. Беше едър мъж на средна възраст с торбесто палто и смачкана мека шапка. Стори му се, че човекът го гледа. Дали? Да. Погледът му се завъртя, когато Карас мина край него.

Свещеникът увеличи скоростта и влезе в последната обиколка. Усети как земята трепери под стъпките му, после забави и продължи ходом, дишайки тежко и шумно. Притисна с юмруци тръпнещите си ребра и мина край пейката, без да обръща внимание на непознатия. Всяко движение на мощните мускули по гърдите и раменете му разпъваше тениската с избелял от пране надпис ФИЛОСОФИТЕ.

Човекът с палтото стана и тръгна към него.

— Отец Карас? — подвикна дрезгаво Киндерман.

Свещеникът се обърна, кимна отривисто и присви очи от яркото слънце. Изчака детективът да стигне до него, после му направи знак да го последва.

— Нали нямате нищо против? Иначе ще се схвана — каза задъхано той.

— Да, разбира се — отговори детективът с очевидна липса на ентусиазъм и пъхна ръце в джобовете си. Идването от паркинга дотук го бе изморило.

— Ние… познаваме ли се? — попита йезуитът.

— Не, отче. Не се познаваме. Но един свещеник в общежитието ми каза, че приличате на боксьор. Не помня кой беше. — Детективът извади портфейла си. — Ужасно съм зле с имената.

— А вашето как е?

— Лейтенант Уилям Киндерман, отче. — Детективът размаха полицейска карта. — Отдел убийства.

— Наистина ли? — Карас огледа значката и картата с хлапашко любопитство. По потното му, зачервено лице бе изписан наивен интерес, докато се обръщаше да попита:

— Какво ви води насам?

— Хей, знаете ли, отче — отвърна Киндерман с изненадан тон, оглеждайки грубоватото лице на свещеника. — Ама то било вярно, наистина приличате на боксьор. Извинявайте, но този белег тук, над окото… с него сте досущ като Марлон Брандо във филма „На кея“. Да, отче, същински Марлон Брандо! Бяха му сложили белег — за по-нагледно той придърпа ъгълчето на окото си, — от който окото му да изглежда леко затворено, едновременно замечтано и малко тъжно. Е, това сте вие. Марлон Брандо. Казвали ли са ви го, отче?

— А на вас казват ли ви, че приличате на Пол Нюман?

— Непрекъснато. И повярвайте ми, господин Нюман се мъчи да избяга от това мое тяло. Не иска да го дели с Кларк Гейбъл.

С лека усмивка Карас поклати глава и се загледа настрани.

— Занимавали ли сте се с бокс? — попита детективът.

— Съвсем малко.

— Къде? В колежа? Или тук?

— Не, в Ню Йорк.

— А, така си и мислех. Клуб „Златна ръкавица“! Познах ли?

— Повишавам ви в капитан — усмихна се Карас. — С какво мога да ви помогна, лейтенант?

— Малко по-бавно, моля. — Детективът посочи гърлото си. — Емфизема.

— О, съжалявам. Разбира се.

— Пушите ли?

— Да.

— Трябва да ги откажете.

— Слушайте, за какво става дума? Ако обичате, говорете по същество.

— Да, разбира се. Нямам мярка на приказките. Между другото, не сте ли зает? Не ви ли откъсвам от нещо?

Карас хвърли поглед към него с развеселена усмивка.

— От какво може да ме откъсвате?

— Може би от мисловна молитва.

— Знаете ли, мисля, че наистина скоро ще станете капитан.

— Прощавайте, отче, пропуснах ли нещо?

Карас поклати глава.

— Не ми се вярва да пропускате каквото и да било.

— В какъв смисъл, отче? Какво намеквате?

Киндерман спря и направи огромно усилие да се престори на наивен, но като зърна веселите бръчици около очите на свещеника, наведе глава и се изкиска печално.

— Е, да, разбира се… вие сте психиатър. Кого ли заблуждавам? Вижте, отче, това ми е навик. Методът Киндерман — правя се на глупак. Е, сега ще престана и ще ви кажа направо за какво става дума.

— Оскверняването — каза Карас.

— Значи театрото ми се провали — тихо отбеляза детективът.

— Съжалявам.

— Нищо, отче, заслужих си го. Да, тези неща в църквата — потвърди той. — Прав сте. Само че може да има и нещо по-лошо, отче.

— Имате предвид убийство?

— Пак ми натрихте носа, отче. Забавно е.

Карас сви рамене.

— Е, нали сте от отдел убийства.

— Да оставим това, Марлон Брандо. Казвали ли са ви, че за свещеник сте прекалено умен?

— Mea culpa — промърмори Карас. Все още се усмихваше, но започваше да съжалява, че неволно е накърнил самочувствието на детектива. Сега се зарадва на възможността да демонстрира недоумение. — Каква е връзката? — попита той и усърдно сбръчка чело. — Нищо не разбирам.

Киндерман приведе глава към него.

— Слушайте, отче, може ли да си остане между нас? Поверително? Като изповед, така да се каже.

— Да, разбира се — отговори Карас. — Какво има?

— Знаете ли онзи режисьор, който снимаше филм тук, отче? Бърк Денингс.

— Да, видях го.

— Значи го видяхте — кимна детективът. — И сигурно знаете как е умрял?

Карас отново сви рамене.

— Ами вестниците писаха…

— Това е само половината истина.

— Така ли?

— Само част. Какво знаете за вещиците?

Карас изненадано вдигна вежди.

— Какво?

— Търпение. Насочвам ви към нещо.

— Надявам се.

— И тъй, вещиците… познавате ли темата? Откъм научната страна, отче, не откъм лова им.

Карас се усмихна.

— Да, веднъж написах статия за това. От гледна точка на психиатрията.

— Наистина ли? Чудесно! Страхотно! Това е голям плюс, отче Брандо. Можете да ми помогнете много повече, отколкото очаквах. А сега слушайте… — Докато отминаваха завоя и наближаваха пейката, детективът посегна и се подпря на рамото на йезуита. — Добре, аз съм обикновен мирянин и не особено образован. Но чета. Вижте, знам какво казват за самоуките хора — че са най-ужасните некадърници. Но лично аз — откровено ви казвам — не се срамувам. Ни най-малко. Аз съм… — Изведнъж той млъкна, наведе глава и изпъшка: — Театро. Все натам ме избива. Извинявайте, знам, че си имате работа.

— Да, моля се.

Като чу подчертано сухия отговор на йезуита, детективът рязко спря.

— Наистина ли? — попита той и сам си отговори: — Не. — Отново продължиха напред. — Вижте, ще говоря по същество. Оскверняванията. Напомнят ли ви за поклонение на дявола?

— Може би. Някои от ритуалите се използват за черна меса.

— Шест плюс. А сега за Денингс… четохте ли как е умрял?

— Да, паднал по „Стъпалата“ на Хичкок.

— Е, аз ще ви кажа… но моля ви… поверително!

— Разбира се.

Детективът изведнъж направи жална физиономия, като разбра, че Карас не възнамерява да седне на пейката. Той спря и свещеникът спря заедно с него.

— Може ли? — попита умолително Киндерман.

— Да спрем. Може би да поседнем.

— О, да.

Върнаха се към пейката.

— Няма ли да се схванете?

— Не, вече съм добре.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Киндерман с доволна въздишка отпусна измъченото си тяло върху пейката.

— Да, така е много по-добре — каза той. — Животът вече не ми прилича на „Мрак по пладне“.

— Е, добре. Бърк Денингс. Какво се е случило?

Детективът наведе очи към обувките си.

— Да, Денингс… Бърк Денингс… Той вдигна поглед към Карас, който бършеше с кърпа потта от челото си. — Бърк Денингс, добри ми отче — изрече тихо и безизразно детективът — бе намерен в подножието на онова стълбище точно в седем часа и пет минути вечерта с извъртяна назад глава. Напълно усукана, като на пиле.

Откъм бейзболното игрище, където тренираше университетският отбор, долетяха приглушени крясъци. Карас остави кърпата и погледна лейтенанта в очите.

— Не е ли станало при падането?

Киндерман сви рамене.

— По принцип е възможно.

— Но невероятно — довърши замислено Карас.

— И какво ви хрумва, ако го свържете с вещиците?

Карас се загледа замислено настрани и седна до Киндерман.

— Твърди се, че по този начин демонът прекършвал вратовете на вещиците. — Той се обърна към детектива.

— Или поне такава е легендата.

— Само легенда?

— О, със сигурност — отговори свещеникът. — При все че навярно някои са умирали и така… предполагам, изменници на сектата или предатели. — Той пак се загледа настрани. — Но знам, че е било своеобразен почерк на демонични убийци.

— Точно така, отче Карас! Точно така! Спомням си за подобно убийство в Лондон. И то в наше време, отче; само преди четири или пет години. Помня, че четох във вестниците.

— Да, и аз четох, но мисля, че се оказа вестникарска измислица.

— Вярно. Но в нашия случай се забелязва някаква връзка между убийството и оскверняването на църквата. Може би е някой луд, отче; може би някой има зъб на църквата? Или е неосъзнат бунт.

Свещеникът се приведе напред, преплете пръсти и извъртя глава да огледа изпитателно детектива.

— Какво намеквате? Болен свещеник? Това ли подозирате?

— Вие сте психиатърът. Вие ми кажете.

Карас обърна глава настрани.

— Разбира се, оскверненията са очевидно патологични — замислено каза той. — И ако Денингс е бил убит… бих предположил, че убиецът също е психопат.

— И може би знае нещо за преклонението пред дявола?

Карас разсеяно кимна.

— Възможно.

— И кой отговаря на това описание, а освен това живее наблизо и има нощем достъп до църквата?

Карас го погледна право в очите. После откъм игрището долетя шум на ударена топка и той се завъртя да погледне как един играч сръчно я улавя.

— Болен свещеник — прошепна Карас. — Може би.

— Вижте, отче, моля ви… Разбирам, че ви е трудно. Но вие сте психиатър на свещениците от университета, нали?

Карас се обърна към него.

— Не, вече имам друга задача.

— Наистина ли? По средата на годината?

— Такава е заповедта.

— И все пак трябва да знаете кой е бил болен и кой здрав. Разбирате какво заболяване имам предвид. Няма как да не знаете.

— Не е задължително, лейтенант. Ни най-малко. Всъщност ако знаех, би било чиста случайност. Аз не съм психоаналитик. Само им давам съвети. И освен това не познавам никого с подобни наклонности.

Киндерман предизвикателно изпъчи челюст.

— Е, да. Лекарска етика. И да знаехте, нямаше да ми кажете.

— Вероятно не.

— Между другото… споменавам го само мимоходом… напоследък тази етика се смята за незаконна. Не искам да ви досаждам с дреболии, но неотдавна един психиатър от слънчева Калифорния бе вкаран в затвора, защото не казал на полицията какво знае за пациента си.

— Това заплаха ли е?

— Не ставайте подозрителен. Казах го между другото.

Карас стана и изгледа детектива от горе на долу.

— Винаги мога да се оправдая пред съдията с тайната на изповедта — сухо каза той и добави. — Между нас казано.

Детективът го гледаше мрачно.

— Би трябвало да се заемете с бизнес, отче. — Той се загледа към игрището. — Отче… Какъв ти отец? Вие сте един хитър евреин, който се опитва да ме преметне, но прекалихте…

Карас се разсмя.

— Да, смейте се — каза унило детективът. — Радвайте се, отче, смейте се колкото щете. — Но изведнъж лицето му грейна дяволито и той вдигна очи към Карас. — Спомних си писмения изпит за постъпване в полицията. Един от въпросите гласеше: „Какво е вашето отношение към търговията с бели робини?“ Някакъв тип прочел неправилно и отговорил: „Равините са еврейски свещеници, които аз уважавам и съм готов винаги да търгувам с тях.“ — Киндерман тържествено вдигна ръка. — Честна дума! Не си измислям!

Карас се усмихна сърдечно.

— Хайде, ще ви изпратя до колата. На паркинга ли я оставихте?

Детективът явно не искаше да си тръгва.

— Значи свършихме? — попита разочаровано той.

Свещеникът стъпи на пейката и опря лакти върху коляното си.

— Вижте, аз наистина не прикривам никого — обясни той. — Наистина. Ако знаех за такъв човек, щях поне да ви кажа, че съществува, без да разкривам името му. А после сигурно щях да съобщя на архиепископа. Но не знам някой дори съвсем малко да отговаря на описанието.

— Е, добре — Киндерман наведе глава и пак пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Аз и не мислех, че може да е свещеник. Не сериозно, във всеки случай. — Той кимна към долния паркинг. — Колата ми е там. — Стана и двамата тръгнаха по пътеката към административните сгради. — Ако изрека на глас какво подозирам — продължи детективът, — ще ме сметнете за луд. Не знам. Просто не знам. Всички тия клубове и култове, където човешкия живот не струва и пет пари… почваш да се чудиш. Изглежда, че за да бъдеш в крак с времето — изпъшка той, — трябва да си малко луд. — Той се обърна и кимна към гърдите на йезуита. — Какво пише на ризата ви?

— Моля?

— На тениската. Пише ФИЛОСОФИТЕ. Какво означава?

— О, изкарах една година в мерилендската семинария Удсток — обясни Карас. — Включиха ме в бейзболния отбор на първокурсниците. Наричаше се „Философите“.

— А, ясно. А как се казваше отборът на петокурсниците?

— „Теолозите“.

Детективът се поусмихна и наведе очи към пътеката.

— „Теолози“ срещу „Философи“ — три на два.

— Не, „Теолози“ срещу „Философи“ — два на три.

— Разбира се. Точно това исках да кажа.

— Разбира се.

— Странни работи — каза унесено детективът. — Много странни. Слушайте, отче. Слушайте, докторе. Луд ли съм, или тук, във Вашингтон, наистина има вещерска общност? Възможно ли е това в наше време?

— Я стига! — отвърна насмешливо Карас.

— Аха! Значи може да има!

— Може ли? Как така?

— Добре, отче. Сега аз ще съм докторът. — Детективът решително размаха пръст. — Вие не отрекохте, а се опитахте да увъртате. Това е защитна позиция. Може би се боите да не ви сметна за лековерен — суеверният свещеник срещу здравомислещия Киндерман, живото въплъщение на века на разума! Добре, погледнете ме в очите и ми кажете, че греша! Хайде, погледнете ме! Погледнете! Не можете!

Карас го погледна с нарастващо уважение.

— Това беше хитро — каза той. — Много ви бива!

— Добре тогава — каза Киндерман. — Питам отново: може ли да има във Вашингтон общност на вещици?

Карас се загледа замислено към пътеката.

— Наистина не знам, но в някои европейски градове провеждат черни меси.

— Искате да кажете в днешно време?

— Да, в днешно време. Всъщност центърът на преклонението пред сатаната в Европа е Торино, Италия. Истинска лудост.

— Защо?

— Там се съхранява погребалната плащеница на Христос.

— За сатанински ритуали като в старите времена ли говорите, отче? Вижте, понякога чета за тези неща — със секса, статуите и какво ли не. Не искам да ви отвращавам, но наистина ли са правили всичко това?

— Не знам.

— Все пак имате мнение, отче. Говорете спокойно. Не нося микрофон.

Карас се усмихна сухо, после пак се загледа в пътеката.

— Добре тогава. Мисля, че всичко това е вярно, или поне подозирам, и разсъжденията ми се основават на патологията. Да, разбира се. Черната меса. Случва се. Но всички, които вършат подобни неща, са тежко болни, и то по много особен начин. В медицината има дори специален термин — сатанизъм. Тези хора не могат да получат сексуално удоволствие, ако не е свързано с богохулство. Затова мисля…

— Искате да кажете „подозирам“.

— Да, подозирам, че черната меса се е използвала само като оправдание.

— В минало време?

— И в днешно.

— В минало и в днешно — сухо повтори детективът. — А какво е психиатричното название на болестта, при която пациентът държи винаги да има последната дума?

— Карасмания — усмихна се свещеникът.

— Благодаря. Досега това беше пропуск в необятните ми познания за странното и екзотичното. Прощавайте, но онези неща за статуите на Иисус и Дева Мария…

— Какво?

— Верни ли са?

— Е, мисля, че това би представлявало интерес за един полицай. — Научният интерес на Карас се бе пробудил и вълнението му постепенно нарастваше. — В архивите на парижката полиция и досега се пази описание на един интересен случай с двама монаси от манастир край столицата. Как беше… — Той се почеса по тила. — Мисля, че беше манастирът в Крепи. Както и да е. Във всеки случай някакво близко градче. Та тези двама монаси дошли в един хан и вдигнали врява, че искат легло за трима — за тях двамата и за статуята на Дева Мария в естествена големина, която носели.

— Потресаващо — ахна Киндерман.

— Но е самата истина. И потвърждава, че прочетеното от вас се основава на факти.

— Е, за секса може би, това го разбирам; то е съвсем друга история. Няма значение. Но ритуалните убийства, отче? И това ли е вярно? Кажете! Наистина ли са използвали кръв от новородени?

Детективът намекваше за още нещо, което бе прочел в книгата за вещиците — описание как по време на черна меса богохулните свещеници прерязвали китките на новородено, събирали кръвта в чаша и я използвали вместо причастие.

— Напомня ми историите, които разправяли за евреите — продължи детективът. — Че отвличали християнски бебета и пиели кръвта им. Извинявайте, но вашите хора са разказвали всичко това.

— Ако сме го правили, моля за прошка.

— Опростен сте. Вървете и не грешете повече.

Мимолетен спомен за някаква болка се мярна в погледа на свещеника. Той отправи очи напред.

— Да, добре.

— Та какво казвахте?

— Не знам за ритуалните убийства — каза Карас. — В това отношение нищо не мога да кажа. Но знам, че някога в Швейцария една акушерка признала, че е убила трийсет или четирийсет деца, за да бъдат използвани по време на черна меса. Може да са изтръгнали признанието й чрез мъчения — бързо добави той. — Кой знае? Но историята е страшно убедителни. Акушерката описала как криела в ръкава си дълга, тънка игла, тъй че по време на раждането вадела иглата и я забивала в темето на детето, а след това пак я скривала. Никакви следи. — Карас погледна Киндерман. — Бебето изглеждало мъртвородено. Чували ли сте, че европейските католици имали предразсъдъци към акушерките? От там е започнало.

— Боже мой!

— Да, не само нашият век е безумен. Но…

— Чакайте, чакайте — прекъсна го детективът. — Всички тези истории… сам казахте, че вероятно са изтръгнати чрез мъчения, нали така? Значи по принцип са недостоверни. Те са подписвали самопризнания, а след това благочестивите изроди са добавяли каквото си искат. По онова време не е имало презумпция за невинност, нали? Никой не е бил длъжен да им прочете правата.

— Да, прав сте, но много от признанията са направени доброволно.

— Че кой ще говори доброволно за такива неща?

— Без съмнение душевноболни хора.

— А, още един достоверен източник!

— Добре де, навярно сте прав и за това, лейтенант. Просто си играя на адвокат на дявола.

— Добре се справяте.

— Но има едно нещо, което често забравяме — ако хората имат дотолкова объркана психика, че да признаят такива неща, то те са и в състояние да ги правят. Да вземем например легендите за върколаци. Вярно, звучат нелепо — никой не може да се превърне във вълк. Но ако човек е толкова болен, та да повярва, че е върколак, той ще се държи като върколак.

— Това теория ли е, добри ми отче, или факт?

— Факт. Например случаят с Уилям Щумпф. Или май малкото му име беше Карл. Не помня. Той е живял в Германия през XVI век. Вярвал, че е върколак и убил двайсет или трийсет малки деца.

— Искате да кажете — отварям кавички, — че е признал?

— Да, признал е и мисля, че може да му се вярва. Когато го заловили, ядял мозъците на двете си малки доведени дъщери.

В свежото априлско утро откъм бейзболното игрище долитаха глухите удари на бухалка по топка. Давай, Прайс. Стегни се! Покажи какво можеш!

Бяха наближили паркинга. Мълчаливо стигнаха до полицейската кола и детективът обърна към Карас печален поглед.

— И тъй, какво търся, отче? — попита той.

— Може би душевноболен наркоман — отговори Карас.

Детективът наведе глава, позамисли се и мълчаливо кимна.

— Да, прав сте, отче. Да. Може би е така. — Той вдигна очи и лицето му стана любезно. — Слушайте, отче, къде отивате? Да ви откарам?

— Не, благодаря, лейтенант. Наблизо е.

— Няма значение! Заповядайте! — детективът посочи задната седалка. — После ще можете да кажете на приятелите си, че сте се возили в полицейска кола. Мога да ви издам удостоверение. Ще ви завиждат. Хайде, качете се!

Свещеникът тъжно се усмихна и кимна.

— Добре.

Той се настани на задната седалка, а детективът се вмъкна от другата страна и седна до него.

— Много добре. — Киндерман се задъхваше леко. — И между другото, отче, когато сте пеш, никога не казвайте, че е близо. Никога! — Той се обърна към шофьора и нареди:

— Avanti.

— Накъде, сър?

— По Трийсет и шеста улица, после към средата на Проспект, от лявата страна.

Шофьорът кимна и изкара колата от паркинга на заден ход, а Карас погледна детектива с въпросителна усмивка.

— Откъде знаете къде живея?

— Нали там е общежитието на йезуитите? А вие сте йезуит.

Полицейската кола бавно потегли към изхода на студентското градче. Карас гледаше през прозореца.

— Да, прав сте — тихо каза той.

Само преди няколко дни се беше преселил там с надеждата, че така ще насърчи хората, които бе съветвал, да продължават да търсят помощта му.

— Обичате ли филми, отче Карас?

— Да.

— Гледали ли сте „Крал Лир“ с Пол Скофийлд?

— Не, не съм.

— Аз съм го гледал. Получавам безплатни билети.

— Това е добре.

— Получавам билети за най-хубавите филми, но госпожа Киндерман вечер е много уморена. Никога не излиза с мен.

— Лошо.

— Да. Мразя да ходя сам. Виждате ли, обичам после да поговоря за филма, да споря, да критикувам.

Карас кимна, после сведе очи към големите си и силни ръце, притиснати между коленете. Минаха няколко секунди. После Киндерман колебливо предложи:

— Искате ли понякога да идвате с мен на кино? Безплатно…

— Да, знам. Дават ви билети.

— Искате ли?

— Както казва Елууд Дауд във филма „Харви“: кога?

Лицето на детектива грейна.

— О, ще ви се обадя!

Напуснаха университета, завиха надясно, после наляво по Проспект, стигнаха до къщата и спряха. Карас открехна вратата и се озърна към детектива.

— Благодаря за возенето. — Той слезе, затвори вратата, облакъти се на отворения прозорец и добави:

— Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ми — каза детективът. — Ще ви се обадя за киното. Наистина.

— Ще чакам с нетърпение — каза Карас. — И внимавайте.

— Ще внимавам. Вие също.

Карас отстъпи от колата, изправи се и вече тръгваше към къщата, когато чу зад гърба си:

— Отче, чакайте!

Карас се обърна и видя как Киндерман излиза от колата и му маха с ръка. Тръгна назад и се срещнаха на тротоара.

— Слушайте, отче, забравих — каза детективът. — Съвсем забравих за картончето. Спомняте ли си, онова с латинския текст. Дето го намериха в църквата.

— Да, молитвеният картон.

— Точно така. Пазите ли го още?

— Да, у мен е. Проверявах латинския, но вече свърших. Трябва ли ви?

— Да, може да ми помогне. Ще ми го дадете ли?

— Разбира се. Чакайте, сега ще го донеса.

— Много съм ви задължен.

Докато Киндерман се подпираше на полицейската кола, йезуитът изтича до стаята си на партера, намери картончето, сложи го в папка, върна се на улицата и подаде папката на Киндерман.

— Заповядайте.

— Благодаря, отче. — Киндерман огледа папката. — Може да са останали отпечатъци. — Изведнъж той се озърна с ужас към Карас. — Ох! Вие сте пипали картончето. Като Кърк Дъглас в „Детективска история“. Без ръкавици! С голи ръце!

— Признавам си.

— И без обяснение — промърмори Киндерман и печално поклати глава. — Не става от вас отец Браун. Е, може пък да открием нещо. — Той повдигна папката. — Между другото, нали казахте, че сте проучвали текста?

Карас кимна.

— Да.

— И до какви изводи стигнахте? Чакам със затаен дъх.

— Нищо особено, освен мотива — може би омраза към католицизма. Кой знае? Но със сигурност човекът е много болен.

— Откъде знаете, че е мъж?

Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.

— Всъщност не знам.

— Не може ли да е хлапашка лудория?

— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.

— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.

— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.

— Така ли?

— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.

— Свещениците могат ли?

— Не ме разсмивайте!

— Все пак отговорете, ако обичате.

След кратко мълчание Карас призна:

— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се преподават на латински.

— Защо?

— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.

— Да, разбирам.

Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.

— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?

Детективът заинтригувано вдигна вежди.

— Да, кой?

— Доминиканците. Арестувайте ги.

Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:

— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!

Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:

— Трепти като камертон под вода.

Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:

— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.

 

 

Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.

Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.

— Здрасти, Деймиън!

— Здрасти, Джо.

Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.

— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.

— Кой е мързеливец? Аз работя.

— По една лекция на седмица?

— Важно е качеството. Какво има за вечеря?

— Не усещаш ли миризмата?

Карас направи гримаса.

— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?

Кисело зеле с наденица.

— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:

— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.

— Точно това ми трябва.

Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.

— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.

Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.

— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.

Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.

— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.

След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.

Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:

— Прекрасна гледка. Наистина.

— Да, така е.

Часовникът на университета удари седем часа.

 

 

В седем и двайсет и три лейтенант Киндерман размишляваше над спектрографския анализ, който потвърждаваше, че боята, изстъргана от птицата на Ригън, е идентична с тази от осквернената статуя на Дева Мария.

А в осем и четирийсет и седем, в занемарения североизточен квартал на града, Карл Енгстрьом напусна с безучастно лице една гъмжаща от плъхове жилищна сграда, измина пеш три пресечки до автобусната спирка, постоя там около минута, после внезапно се вкопчи с две ръце в един уличен стълб, сгърчи се до него и зарида.

През това време лейтенант Киндерман беше на кино.