Уилям Питър Блати
Заклинателят (14) (Разширено и ревизирано издание)

1

Киндерман седеше зад бюрото сред сумрака на тихия си кабинет. Той леко измести лъча на настолната лампа. Пред него лежаха полицейски доклади, отчети от лабораториите, веществени доказателства и паметни записки. Той унесено ги бе подредил във формата на роза, сякаш за да смекчи грозния извод, към който го водеха и който не можеше да приеме.

Енгстрьом беше невинен. По времето на смъртта на Денингс той бе носил на дъщеря си пари за наркотици. Беше излъгал, за да защити нея и майка й, която вярваше, че милосърдната смърт е спасила дъщеря й от порока и падението.

Киндерман не бе узнал това от Карл. При онази вечерна среща пред вратата на Елвира икономът мълча упорито. Едва когато Киндерман каза на дъщеря му, че баща й е заподозрян в убийството на Денингс, тя призна истината. Имаше и свидетели, които потвърдиха нейния разказ. Енгстрьом беше невинен. И въпреки това мълчеше за ставащото в семейство Макнийл.

Киндерман намръщено огледа композицията — нещо го дразнеше. Той измести едно от „листенцата“ малко надолу и надясно.

Рози. Елвира. Беше я предупредил най-строго, че ако до две седмици не постъпи в клиника, ще я подгони безмилостно, докато открие достатъчно доказателства да я пъхне зад решетките. Но тя едва ли щеше да го послуша. Понякога му се случваше да погледне закона с широко отворени очи, както човек се взира в яркото слънце, с надеждата временно да ослепее и жертвата да избяга. Енгстрьом беше невинен. Какво оставаше? Дишайки тежко, детективът се настани по-удобно, затвори очи и се представи, че потъва в топла вана. Мисловна разпродажба! — заповяда си той. Пускаме на пазара нови изводи! Всичко старо се обезценява! Мисли позитивно! — добави той строго, после отвори очи и хвърли свеж поглед върху озадачаващите факти.

Артикул: Смъртта на режисьора Бърк Денингс изглеждаше свързана по някакъв начин с оскверняванията в църквата „Света Троица“. И двата случая имаха нещо общо с вещиците, тъй че неизвестният осквернител можеше да се окаже убиец на Денингс.

Артикул: Един йезуитски свещеник, специалист по вещиците, посещаваше дома на семейство Макнийл.

Артикул: Богохулното олтарно картонче, намерено в „Света Троица“, бе проверено за отпечатъци. Откриха отпечатъци и от двете страни. Част от тях бяха на Деймиън Карас. Но имаше и други, принадлежащи на човек с много малки ръце — може би дете.

Артикул: Машинописният текст на олтарното картонче бе анализиран и сравнен с недовършеното писмо, което Шарън Спенсър смачка на топка и хвърли към кошчето, докато Киндерман разпитваше Крис. Той тайно го прибра и го изнесе от къщата. Писмото и картончето бяха писани на една и съща машина. Според анализа обаче силата на ударите се различаваше. Авторът на богохулния текст бе натискал клавишите много по-силно, отколкото Шарън Спенсър. Това подсказваше, че става дума за човек с изключителна физическа сила.

Артикул: Бърк Денингс — ако не бе загинал в нещастен случай — беше убит от човек с изключителна физическа сила.

Артикул: Енгстрьом вече не беше заподозрян.

Артикул: Проверка на резервациите за самолетни билети установи, че Крис Макнийл е летяла с дъщеря си до Дейтън, Охайо. Киндерман знаеше, че детето е болно и е постъпило в клиника. Киндерман провери в „Беринджър“ и оттам потвърдиха, че дъщерята е била приета за наблюдение. Макар че персоналът отказа да разкрие характера на заболяването, бе очевидно, че става дума за тежко душевно разстройство.

Артикул: При тежки душевни разстройства често се наблюдава изблик на изключителна физическа сила.

Киндерман въздъхна, затвори очи и поклати глава. Пак се връщаше към същия извод. После отвори очи и се взря в средата на хартиената роза — избеляла корица на популярно списание. От снимката го гледаха Крис и Ригън. Той се вгледа в дъщерята: мило луничаво лице, две опашки с панделки, усмивка, разкриваща паднал зъб. Киндерман се озърна през прозореца към мрака, където бе започнало да ръми.

Слезе в гаража, седна в един цивилен черен автомобил и подкара по лъскавите мокри улици към Джорджтаун, където спря в източния край на Проспект Стрийт и дълги минути седя мълчаливо, гледайки нагоре към прозореца на Ригън. Дали да почука на вратата и да поиска да разговаря с нея? Той наведе глава и разтърка челото си.

Уилям Киндерман, ти си болен, каза си той. Прибирай се у дома! Вземи лекарство! Поспи! Оздравявай!

Отново погледна прозореца и печално поклати глава. Неумолимата логика го водеше към това място. Той завъртя поглед към едно такси, спряло пред къщата. Включи двигателя и пусна чистачките тъкмо навреме, за да види как от таксито излиза висок възрастен мъж. Човекът плати на шофьора, обърна се и остана неподвижен в мътната светлина на уличните лампи, гледайки към високия прозорец на къщата като меланхоличен пътник, изгубен във времето. Когато таксито потегли и зави по Трийсет и шеста улица, Киндерман бързо подкара след него. Зад завоя той примига с фаровете — знак за шофьора да спре.

 

 

Междувременно в къщата Карас и Карл държаха съсухрените ръце на Ригън, докато Шарън й биеше либриум, довеждайки дозата за последните два часа до четиристотин милиграма. Карас знаеше, че това е потресаваща доза, но след няколко часа затишие демонът се бе събудил в пристъп на тъй дива ярост, че грохналото тяло на Ригън нямаше да изтрае дълго.

Карас бе изтощен. След срещата с църковното ръководство тази сутрин той се върна в къщата да разкаже на Крис, после сложи венозна система на Ригън, прибра се в общежитието, падна по очи на леглото и мигновено потъна в дълбок сън. Но само след два часа го събуди пронизителен телефонен звън. Обаждаше се Шарън. Ригън още била в безсъзнание и пулсът й постепенно отслабвал. Карас веднага грабна лекарската си чанта, изтича към къщата и ощипа ахилесовото сухожилие на Ригън, за да провери дали реагира на болка. Никаква реакция. Притисна силно един от ноктите й. Отново без резултат. Обзе го тревога. Макар да знаеше, че при хистерия и някои състояния на транс се наблюдава нечувствителност към болка, в този случай, той се боеше Ригън да не изпадне в кома, която лесно можеше да доведе до смърт. Провери кръвното налягане: деветдесет на шейсет, пулс шейсет. Остана до нея още час и половина, като на всеки петнайсет минути проверяваше кръвното и пулса, докато накрая се увери, че са стабилизирани. Нареди на Шарън да продължава да мери пулса на всеки час. След това се прибра да спи. Но телефонът пак го събуди. Съобщиха му, че за екзорсист е определен Ланкъстър Мерин, а Карас ще асистира.

Новината го смая. Мерин! Философът-палеонтолог! Човекът с невероятен, потресаващ интелект! Неговите книги бяха разтърсили църквата, защото тълкуваха вярата в съчетание с материята, която се развива непрестанно и върви към духа, за да се слее с Бога в края на дните.

Карас веднага телефонира на Крис, но епископът вече лично й бе съобщил, че Мерин ще пристигне на следващия ден.

— Казах му, че Мерин може да отседне у нас — каза Крис. — Това ще е само за ден-два, нали?

Карас помълча, после тихо отвърна:

— Не знам. — Помълча още малко и добави:

— Не се надявайте прекалено.

— На успех ли? — попита безсилно Крис.

— Не съм казал, че няма да има успех — успокои я свещеникът. — Просто може да трябва повече време.

— Колко?

— Зависи.

Карас знаеше, че екзорсизмът може да отнеме седмици, дори месеци; знаеше, че често завършва с провал. Очакваше точно това; очакваше, ако лечението чрез внушение се провали, товарът отново да падне върху него — до края.

— Може да продължи няколко дни или седмици — каза той на Крис.

— А колко й остава, отче? — глухо попита тя.

След като затвори телефона, изтощеният до предел Карас се просна на леглото и се замисли за Мерин. Мерин! Изпълниха го вълнение и надежда, макар че след тях дойде потискаща тревога. Той самият беше идеалният кандидат за екзорсист, но архиепископът го пренебрегна. Защо? Защото Мерин е вършил това и преди? Той затвори очи и си спомни, че екзорсистите се подбират въз основа на „благочестие“ и „високи духовни качества“; спомни си как в Евангелието от Матея апостолите попитали Иисус защо не могат да изгонват бесове, а той отговорил: „Защото вярата ви е слаба.“

Епископът знаеше за неговия проблем, знаеше и деканът Том Берингъм. Дали някой от тях бе казал на архиепископа?

Карас се завъртя на леглото и се почувства недостоен, неспособен, отхвърлен. Мисълта го ужили болезнено. Накрая сънят го отнесе в небитието и постепенно запълни всички пукнатини и кухини в сърцето му.

Телефонът го събуди за пореден път. Крис съобщаваше за нов пристъп на Ригън. Карас побърза натам и провери пулса на момичето. Беше силен. Даде й либриум. После още. И още. След това слезе в кухнята и безсилно се отпусна на масата срещу Крис. Тя четеше една от книгите на Мерин, която бе поръчала да й доставят.

— Не съм му на нивото — каза тя тихо; и все пак изглеждаше трогната и развълнувана. — Но има нещо тъй красиво… и величествено.

Тя прелисти назад няколко страници, стигна до един отбелязан пасаж и подаде книгата на Карас.

— Ето, вижте. Чели ли сте го?

— Не знам. Чакайте да видя.

Карас взе книгата и зачете:

Ние сме опознали отблизо реда, постоянството, вечното обновление на материалния свят около нас. Ала макар че всяка негова част е преходна, макар елементите му да са блуждаещи и неспокойни, той продължава да съществува. Обвързва го законът на постоянството и въпреки че вечно умира, той същевременно се преражда. Изчезването поражда нови форми на организираност и една смърт дава начало на хиляди нови животи. Всеки час ни доказва колко преходно, но и колко непоклатимо е великото единство. То е като отражение във водата — вечно едно и също, макар че водата тече. Слънцето залязва, за да възкръсне, нощният мрак поглъща деня и отново го ражда, сякаш никога не е помръквал. Пролетта преминава в лято, лятото в есен и зима, за да възликува още по-победоносно с вечното си завръщане, да се възвиси над гроба, към който решително бърза още от първия миг. Скърбим за майските цветя, защото ще повехнат, но знаем, че някои ден май отново ще надделее над ноември чрез онзи неспирен величав кръговрат, който ни учи дори на върха на надеждите да бъдем трезви, а в дълбините на отчаянието да не губим надежда.

— Да, красиво е — тихо каза Карас.

Докато си наливаше чаша кафе, отгоре долетяха още по-гръмки крясъци на демона:

— Копеле… отрепка… благочестив лицемер!

— Тя слагаше роза на чинията ми… сутрин… преди да отида на работа — каза унесено Крис.

Карас вдигна въпросителен поглед и Крис поясни:

— Ригън. — Тя наведе глава. — Да, забравих.

— Какво?

— Че не сте я виждали преди.

Тя си издуха носа и избърса очи.

— Искате ли малко бренди в кафето?

— Не, благодаря.

— Кафето вече не ми действа — каза Крис с треперещ шепот. — Ще си налея бренди, ако нямате нищо против.

И тя излезе от кухнята.

Карас остана сам и мрачно отпи от кафето. Беше му горещо с пуловера, който носеше под расото; чувстваше се слаб от безсилието да утеши Крис. Изведнъж от детството му изплува печалният спомен за безпородното кученце Реджи, което измършавя и лежеше замаяно в кашона в бедната им квартира. Трепереше от треска и повръщаше, а Карас го завиваше с кърпи и го караше да пие топло мляко. После дойде съседът, огледа Реджи, поклати глава и каза: „Това е кучешка чума. Трябва веднага да се инжектира.“ А после един ден се прибираха от училище… по улицата… в колона по двама… на ъгъла чакаше майка му… изненадващо тъжна… пъхна в ръката му лъскава монета от половин долар… той примря от щастие… толкова много пари!… а след това нейният глас, нежен и тих: „Реджи умря…“

Той погледна димящата черна горчилка в чашата и усети ръцете си празни — нито утеха, нито изцеление.

— … благочестиво копеле!

Демонът продължаваше да беснее.

Трябва веднага да се инжектира.

Карас веднага се качи горе и притисна Ригън върху леглото, докато Шарън й биеше инжекция либриум, с която дозата стигна до петстотин милиграма. Шарън изтри убоденото място със спирт и се приготви да сложи лепенка, а Карас гледаше Ригън озадачено, защото трескавите й ругатни не бяха насочени към никого в стаята и сякаш имаха друга цел — невидима… или далечна.

Карас прогони мисълта.

— След малко се връщам — каза той на Шарън.

Разтревожен за Крис, той слезе в кухнята, където пак я завари да седи сама. Наливаше в кафето си бренди.

— Сигурен ли сте, че не искате и вие, отче? — попита тя.

Той поклати глава, седна и уморено отпусна лице върху лактите си; чу порцелановия звън на лъжичка в чашата.

— Разговаряхте ли с баща й?

— Да, той се обади — каза Крис. — Искаше да говори с Ригс.

— И какво му казахте?

— Че е на рожден ден.

Тишина. Звънтенето престана. Карас вдигна глава и видя, че Крис се е загледала към тавана. Едва сега и той осъзна: пороят от ругатни бе замлъкнал.

— Либриумът е подействал — въздъхна с облекчение той.

Звън откъм вратата. Карас се озърна натам, после към Крис и видя в очите й тревожно очакване. Киндерман?

Секундите отминаваха. Те седяха и чакаха. Никой не отваряше, Уили почиваше в стаята си, Шарън и Карл бяха горе. Крис внезапно стана и мина във всекидневната, където коленичи на дивана, дръпна завесата и надникна през прозореца да види кой е. Не, не беше Киндерман. Слава Богу! Беше висок старец с вехт черен шлифер и черна филцова шапка. Привел глава, той чакаше търпеливо в дъжда и стискаше протрита черна чанта. За момент в закопчалката трепна сребристо отражение от уличната лампа. Кой е този човек, за Бога?

Звънецът пак се обади.

Озадачена, Крис слезе от дивана и тръгна към вестибюла. Открехна вратата и се вгледа в сумрака с присвити очи. Отвън нахлуха ситни капчици дъжд.

— Здравейте, с какво мога да ви услужа?

— Госпожа Макнийл? — долетя глас от сенките, любезен и изтънчен, но същевременно богат като жътва.

Докато непознатият посягаше да свали шапката си, Крис кимна и изведнъж видя две очи, които я зашеметиха. В тях грееше ум, благо разбиране и състрадание; тяхната безметежност нахлу в нея като води на топла целебна река, чийто извор бе в него, но и нейде отвъд; чийто поток бе плавен, но в същото време буен и безконечен.

— Аз съм отец Ланкъстър Мерин — каза той.

За момент Крис се вгледа замаяно в костеливото аскетично лице с гладко избръснати бузи, после бързо отвори вратата.

— О, Боже мой, заповядайте, моля! Влизайте! Божичко, аз… Къде ми беше умът…

Той влезе и тя затвори вратата.

— Чаках ви едва утре — оправда се Крис.

— Да, знам.

Крис се обърна отново да го погледне и видя, че отец Мерин е привел глава настрани и гледа нагоре, като че се вслушваше в нещо… не, като че усещаше, помисли си тя — някакво невидимо присъствие, някаква далечна, отдавна позната тръпка. Крис го гледаше с удивление. Кожата му изглеждаше загрубяла от далечни слънца нейде отвъд нейното време и място.

Какво прави той?

— Да ви взема ли чантата, отче?

— Не, благодаря — тихо каза той. — Тя е станала като част от ръката ми — много стара… много препатила. — В очите му трепна топла, уморена усмивка. — Свикнал съм с тежестта. Отец Карас тук ли е?

— Да, тук е. В кухнята. Вечеряли ли сте, отче?

Вместо отговор Мерин вдигна очи нагоре, където скръцна врата.

— Да, хапнах във влака.

— Не искате ли все пак да ви предложа нещо?

Мълчание. Горе вратата се затвори. Топлият поглед на Мерин се върна към Крис.

— Не, благодаря ви. Много сте любезна.

Крис се изчерви.

— Толкова неприятен дъжд — промърмори тя. — Ако знаех, че идвате, щях да ви посрещна на гарата.

— Няма значение.

— Дълго ли чакахте за такси?

— Само няколко минути.

— Дайте да ви взема багажа, отче — раздаде се гласът на Карл.

Той беше слязъл незабелязано от горния етаж. Пое чантата от ръцете на свещеника и я понесе по коридора.

— Приготвили сме ви легло в кабинета, отче — каза Крис с леко притеснение. — Там е много уютно, а и сигурно ще искате да се уедините. Ще ви покажа къде е. — Тя пристъпи напред и спря. — Или първо искате да се видите с отец Карас?

— Най-напред бих искал да видя дъщеря ви.

Тя се изненада.

— Точно сега ли, отче?

Мерин отново погледна нагоре с онова странно изражение на далечно очакване.

— Да, сега — каза той. — Мисля, че точно сега.

— Тя сигурно спи.

— Не мисля.

— Ами ако…

И изведнъж Крис изтръпна, защото отгоре долетя гласът на демона. Тътнещ и все пак приглушен като вой на погребан жив, той изрева:

— Мерриииииииииинннн!

Сетне мощен удар като от тежък чук разтърси стените на спалнята.

— Всемогъщи Боже! — ахна Крис и вдигна пребледняла ръка към гърдите си.

Вцепенена от ужас, тя погледна Мерин. Свещеникът не помръдна. Продължаваше да се вглежда нагоре, напрегнат и все пак безметежен, а в очите му нямаше и следа от изненада. Нещо повече, каза си, Крис, той сякаш познаваше този глас.

Нов удар разтърси стените.

— Мерриииииииииинннн!

 

 

Йезуитът бавно тръгна напред, без да обръща внимание на Крис, която бе зяпнала от изумление; без да забелязва Карл, който изскочи потресен от кабинета; без да вижда как смаяният Карас застава на прага на кухнята. Кошмарните удари и крясъци не спираха. Мерин спокойно тръгна нагоре по стълбището, плъзгайки тънката си алабастрова ръка по парапета. Карас пристъпи зад Крис и двамата видяха как Мерин влезе в спалнята на Ригън и затвори вратата. За няколко секунди настана тишина. После изведнъж демонът се разкиска зловещо, Мерин бързо излезе от стаята, затвори вратата и закрачи по коридора. Вратата на спалнята се открехна, Шарън подаде глава и любопитно се загледа след него.

Мерин пъргаво слезе по стълбището и протегна ръка на Карас.

— Отче Карас!

— Здравейте, отче.

Мерин хвана ръката му с две ръце; стисна я здраво и огледа загрижено лицето на младия свещеник, а горе дивият смях се преля в порой от неописуеми цинизми, насочени срещу Мерин.

— Изглеждаш много зле — каза Мерин. — Уморен ли си?

— Не.

— Добре. Имаш ли шлифер?

— Не го нося.

— Тогава вземи моя — каза побелелият йезуит и разкопча влажната дреха. — Ще те помоля да отидеш до общежитието, Деймиън, и да ми донесеш расо, два стихара^[1], малко светена вода и два екземпляра на „Римски ритуали“, пълното издание. — Той подаде шлифера на озадачения Карас. — Мисля, че трябва да започнем.

Карас се намръщи.

— Искаш да кажеш сега? Незабавно?

— Да, така мисля.

— Не искаш ли първо да чуеш историята на случая, отче?

— Защо?

Карас осъзна, че няма отговор и погледна настрани от тия силни, безметежни очи.

— Добре, отче — каза той. Наметна шлифера и се обърна. — Сега ще ги донеса.

Карл изтича през вестибюла, изпревари Карас и му отвори вратата. Спогледаха се за миг, после Карас прекрачи в дъждовната нощ. Мерин погледна Крис.

— Трябваше да ви попитам. Имате ли нещо против, ако започнем веднага?

Тя разцъфна от облекчение, като осъзна, че в къщата са нахлули властност, решителност и увереност като поток слънчеви лъчи.

— Не, радвам се — каза тя с благодарност. — Но вие сигурно сте уморен, отче Мерин.

Старият свещеник забеляза как погледът й се стрелна уплашено нагоре, където беснееше демонът.

— Бихте ли искали чаша кафе? — попита тя с настоятелен и леко умолителен глас. — Горещо е, току-що го сварих. Искате ли?

Мерин забеляза как юмруците и се свиват и отпускат; видя дълбоко хлътналите очи.

— Да, с удоволствие — каза сърдечно той. — Благодаря ви. — От сърцето й падна тежест. — Стига само да не ви притеснявам.

Крис го поведе към кухнята и след малко той стоеше до печката с голяма чаша черно кафе. Крис извади бутилка бренди.

— Искате ли малко в кафето, отче?

Мерин наведе главата и безизразно се загледа в чашата си.

— Лекарите не разрешават — каза той, — но, слава Богу, волята ми е слаба.

Крис примига и го изгледа с недоумение, но после зърна веселия блясък в очите му, когато той вдигна глава и протегна чашата.

— Да, благодаря ви.

Крис с усмивка му наля бренди.

— Чудесно име — каза Мерин. — Крис Макнийл. Нали не е псевдоним?

Тя наля и на себе си, после поклати глава.

— Не, всъщност се казвам Сади Глюц.

— Е, да благодарим на Господа — промърмори Мерин.

Крис се усмихна и седна.

— А откъде идва името Ланкъстър, отче? Толкова е необичайно. Да не сте кръстен в чест на някого?

— Може би на кораб — промърмори Мерин, гледайки разсеяно в пустотата. Той отпи глътка кафе и се замисли. — Или е име на мост. Да, мисля, че беше мост. — Той погледна Крис и се усмихна с лека печал. — Но виж, „Деймиън“… Колко ми се иска да имах такова име. Красиво е.

— Откъде идва името, отче? — настоя Крис.

— Това е името на един свещеник, който цял живот се грижил за прокажените на остров Молокаи. Накрая сам се разболял. — Мерин се загледа настрани. — Чудесно име — повтори той. — Мисля, че ако се казвах Деймиън, бих се примирил дори с фамилия Глюц.

Крис се засмя. Стана й по-леко. Няколко минути си бъбриха за разни дреболии. Накрая Шарън се появи в кухнята и чак тогава Мерин се накани да тръгва. Сякаш бе чакал точно нейното идване, защото веднага отнесе чашата си до мивката, изплакна я и внимателно я сложи на сушилката.

— Благодаря ви, кафето беше чудесно, точно това ми трябваше.

Крис стана и каза:

— Ще ви покажа стаята.

Мерин благодари и я последва към кабинета. На прага Крис каза:

— Ако ви трябва нещо, отче, кажете ми.

Той сложи ръка на рамото й, стисна леко и Крис усети как в тялото й се вливат енергия, топлина, покой и странно чувство за… Какво, запита се тя. Сигурност? Да, нещо такова.

— Вие сте много добър човек. — Очите й се усмихваха. — Благодаря ви.

Той отпусна ръка се загледа след нея. Но веднага след като Крис изчезна, лицето му се изкриви от болка. Мерин влезе в кабинета и затвори вратата. Измъкна от джоба си тенекиена кутийка с надпис „Аспирин Байер“, отвори я, взе една таблетка нитроглицерин и внимателно я постави под езика си.

Крис отиде в кухнята спря до вратата и погледна Шарън. Тя стоеше до печката и чакаше кафето да се затопли. Изглеждаше разсеяна и изтощена. Разтревожена, Крис пристъпи към нея и тихо каза:

— Хей, скъпа, защо не отидеш да си починеш?

Няколко секунди Шарън не отговори. После се обърна и погледна Крис с празни очи.

— Извинявай. Каза ли нещо?

Крис забеляза обтегнатото лице, далечния поглед.

— Какво стана там, Шарън? — попита тя.

— Къде там?

— Горе. Когато отец Мерин влезе в спалнята на Ригън.

— А, да… — Далечният поглед на Шарън сякаш подири някакво място в пространството между съмнението и спомена. — Да. Беше странно.

— Странно ли?

— Да. Те само… — Тя помълча. — Ами, те само се гледаха, а след това Ригън… онова нещо… то каза…

— Какво?

— То каза: „Този път ще загубиш.“

Шарън чакаше.

— А след това?

— Това беше — отвърна Шарън. — Отец Мерин се обърна и излезе от стаята.

— И как изглеждаше? — попита Крис.

— Странно.

— За Бога, Шарън, измисли някоя друга дума! — избухна Крис и се канеше да добави още нещо, но изведнъж забеляза как Шарън наклони глава, сякаш се вслушваше. Крис проследи погледа й… и също го усети: тишината; внезапното стихване на демоничната ярост, ала и още нещо… нещо друго… нещо, което нарастваше бавно около тях.

Двете жени се спогледаха.

— И ти ли го усещаш? — попита Шарън.

Крис кимна. Имаше нещо в къщата. Напрежение. Въздухът постепенно пулсираше и се сгъстяваше, сякаш наоколо бавно се трупаха противостоящи енергии.

Звукът на звънеца им се стори нереален.

Шарън се завъртя.

— Аз ще отворя.

Тя мина във вестибюла и отвори вратата. Карас се връщаше с голям кашон в ръцете.

— Отец Мерин е в кабинета — каза Шарън.

— Благодаря.

Карас бързо отиде до кабинета, почука леко и влезе с кашона.

— Извинявай, отче — каза той. — Нямах много…

Карас застина на прага. Мерин, облечен с панталони и тениска, бе коленичил до леглото с наведена глава и сплетени ръце. За момент Карас се вцепени, сякаш завивайки зад ъгъла изведнъж бе видял собственото си детство да преминава, преметнало небрежно през лакът одеждите за църковния хор.

Карас наведе очи към дъждовните капки по кашона. Пристъпи към дивана и безшумно извади на него каквото бе донесъл. После свали шлифера и грижливо го сгъна на облегалката на един стол. Озърна се към Мерин, видя го да се прекръства и бързо извърна глава. Взе по-големия стихар и тъкмо започваше да го надява над расото си, когато чу как Мерин стана и тръгна към него. Придърпвайки одеждите, той се обърна, а старият свещеник спря пред дивана и плъзна нежен поглед по съдържанието на кашона.

Карас извади измежду дрехите един пуловер.

— Може би ще искаш да си го облечеш под расото, отче — каза той и го подаде на Мерин. — В стаята й понякога става много студено.

Мерин наведе очи към пуловера и лекичко го докосна с пръсти.

— Много си внимателен, Деймиън. Благодаря ти.

Карас взе от дивана расото на Мерин, погледна го как си облича пуловера и едва сега, гледайки това простичко, прозаично действие, той изведнъж усети силата и величието на този човек; усети момента; усети как сгъстяващата се тишина го притиска, задушава, смазва усещането му за непоклатимия и реален свят. Опомни се от усещането, че някой издърпва расото от ръцете му. Мерин.

— Запознат ли си с правилата на ритуала, Деймиън?

— Да.

Мерин започна да закопчава расото.

— Най-важно е предупреждението да избягваш разговорите с демона.

Демонът, помисли си Карас.

Потресе го начинът, по който Мерин изрече тази дума — като нещо от всекидневието.

— Можем да питаме за съществените неща — продължи Мерин. — Но всичко извън това е опасно. Крайно опасно. — Той взе стихара от ръцете на Карас и започна да го облича над расото. — Не го слушай, каквото и да ти казва. Демонът е лъжец. Той ще лъже, за да ни обърка, но ще смесва лъжите с истини, за да ни атакува. Това е психологическа атака, Деймиън. И то могъща. Не го слушай. Запомни това. Не го слушай.

Докато Карас му подаваше епитрахила, екзорсистът добави:

— Искаш ли да ме питаш нещо, Деймиън?

Карас поклати глава.

— Не, но мисля, че би било полезно да ти разкажа за различните личности, които се проявиха в Ригън. Засега са три.

Намествайки стихара на раменете си, Мерин тихо отвърна:

— Само една е. — Той взе двата екземпляра на „Римски ритуали“ и подаде единия на Карас. — Ще прескочим литанията на светците. Донесе ли светена вода, Деймиън?

Карас извади от джоба си малко шишенце. Мерин го взе, после кимна тържествено към вратата.

— Ако обичаш, води ме, Деймиън.

Горе до вратата на спалнята чакаха напрегнато Крис и Шарън, облечени с топли якета и пуловери. Като чуха вратата да се отваря, те погледнаха надолу и видяха как Карас и Мерин вървят към стълбището. Потресаващо изглеждат, помисли си Крис — Мерин тъй висок, а Карас с грубовато и мрачно лице над невинната белота на стихара. Видя ги как уверено се изкачват по стъпалата и макар разумът да й подсказваше, че нямат свръхестествени сили, тя се почувства дълбоко и странно трогната, а нещо в душата й шепнеше, че може би все пак имат. Сърцето й биеше все по-бързо.

Пред вратата на стаята йезуитите спряха. Като видя топлите дрехи на Крис, Карас се намръщи.

— И вие ли искате да влезете?

— А не бива ли?

— Моля ви, недейте — настоя Карас. — Не бива. Ще направите голяма грешка.

Крис погледна въпросително Мерин.

— Отец Карас знае най-добре — спокойно отговори екзорсистът.

Крис пак погледна Карас. Наведе глава.

— Добре — примири се тя и се облегна на стената. — Ще чакам тук.

— Какво е второто име на дъщеря ви? — попита Мерин.

— Тереза.

— Прекрасно име — топло изрече старият свещеник.

За момент той окуражително я погледна право в очите, после се завъртя към вратата. Крис отново усети онова напрежение, онзи напрегнат като пружина мрак от вътрешната страна. В спалнята.

Отвъд тази врата.

Мерин кимна.

— Добре — тихо каза той.

Карас отвори вратата и едва не отскочи назад от талазите зловоние и леден студ. На един стол в ъгъла седеше прегърбен Карл, облечен с избеляло зелено ловджийско яке. Той погледна с надежда Карас, който насочи очи към леглото. Блестящите очи на демона се взираха към коридора зад него. Към Мерин.

Карас пристъпи до леглото откъм краката на демона, а Мерин, високи и строен, бавно се приближи отстрани, спря и наведе очи към омразата. В стаята се възцари напрегната тишина. Ригън хищно плъзна почернял език по подпухналите, напукани устни. Раздаде се шумолене на смачкан пергамент.

— Е, горделиво нищожество! — изграчи демоничният глас. — Най-сетне! Най-сетне дойде!

Старият свещеник вдигна ръка и направи кръстен знак над леглото, после към цялата стая. Обърна се и отвори шишенцето със светена вода.

— О, да! Свещената урина! — изрева демонът. — Спермата на светците!

Мерин вдигна шишенцето и лицето на демона пребледня от ярост, гласът му засъска:

— А, ще посмееш ли, копеле? Ще посмееш ли?

Мерин започна да го пръска със светена вода, а демонът вирна глава. Устата и мускулите на шията трепереха от злоба.

— Да, пръскай! Пръскай, Мерин! Пръскай, додето подгизнем! Удави ни! Удави ни в потта си! Твоята пот е свещена, свети Мерин! Направи сега чупка в кръста и пръдни облак тамян! Наведи се и покажи светия си задник, та да го обожаваме, Мерин! Да го целуваме! Да…

— Млъквай!

Думата удари като мълния. Карас рязко извърна глава и погледна с учудване Мерин, който бе впил повелителен взор в Ригън. И демонът млъкна. Гледаше втренчено Мерин.

Но очите му вече бяха неуверени. Боязливи. Примигваха плахо.

Мерин деловито затвори шишенцето и го върна на Карас. Психиатърът го прибра в джоба си, а старият свещеник коленичи до леглото, затвори очи и зашепна молитва.

— Отче наш… — започна той.

Ригън заплю Мерин в лицето и жълтеникавата храчка бавно плъзна надолу по бузата му.

— … Да дойде Твоето царство… — Все тъй с наведена глава, Мерин продължи молитвата, а ръката му извади от джоба кърпичка и без да бърза избърса храчката. — … и не въведи нас в изкушение… — тихо завърши той.

— Но избави ни от лукавия — добави Карас.

За момент той вдигна глава. Очите на Ригън се извъртяха назад, тъй че се виждаше само бялото. Карас усети смут. Усети как нещо замръзва в стаята. Приведе се над текста, за да последва молитвата на Мерин.

— Отче наш, Иисусе Христе, призовавам светото Ти име, смирено Те моля за милост, дай ми сили срещу този нечестив дух, който измъчва това Твое създание; в името на Христа Бога.

— Амин — отвърна Карас.

Мерин стана и продължи да се моли страстно.

— Господи, създателю и защитниче на рода человечески, смили се над рабинята Си Ригън Тереза Макнийл, попаднала в примките на вечния наш враг, изкусителя, който…

Карас чу, че Ригън изсъска и погледна към нея. Видя я да се надига с избелени очи; тя бавно клатеше глава като кобра и стрелкаше език през напуканите си устни. Отново го обзе същото безпокойство и той наведе глава над текста.

— Спаси рабинята Си — четеше Мерин от книгата.

— Която се уповава на Теб, Господи — отвърна Карас.

— Нека намери в Теб крепост, Боже…

— … против врага.

Докато Мерин продължаваше със следващия стих — „И нека няма власт врагът над нея“, — Карас чу как Шарън ахна зад него. Бързо се завъртя и я видя да се взира вцепенена в леглото. Озадачен, той погледна натам. И изтръпна.

Предната част на леглото, бавно се издигаше над пода!

Той не повярва на очите си. Десет сантиметра. Петнайсет. Трийсет. После започнаха да се издигат и задните крака.

— Gott in Himmel!^[2] — прошепна Карл с ужас.

Но Карас нито чу, нито го видя как се прекръства, докато задната част на леглото се изравняваше с предната.

Това не е истина, помисли си той.

Леглото се издигна с още трийсет сантиметра и увисна във въздуха, като се люшкаше лекичко, сякаш плаваше по застоялите води на зловонно езеро.

— Отче Карас!

Ригън се гърчеше и съскаше.

— Отче Карас!

Той се обърна. Мерин го погледна безметежно и кимна към дебелия том в ръцете му.

— Отговорът, ако обичаш, Деймиън.

Карас го гледаше с недоумяващи очи, без да осъзнава, че Шарън е избягала от стаята.

— И нека няма власт врагът над нея — тихо и уверено повтори Мерин.

Карас бързо надникна в книгата и с разтуптяно сърце прошепна отговора:

— И синът на неправдата да е безсилен зло да й стори.

— Господи, чуй молитвата ми — продължаваше Мерин.

— И викът ми нека стигне до Теб.

— Господ да бъде с теб.

— И с душата ти!

Мерин подхвана следващата дълга молитва, а Карас отново отправи поглед към леглото, към своите надежди за Бога и свръхестественото. Възторжена тръпка прониза цялото му същество. То е тук! Ето го! Право пред мен! Изведнъж той се озърна като чу вратата да се отваря. Шарън дотича в стаята, следвана от Крис, която застина на прага и ахна.

— Мили Боже!

— Всемогъщи Отче наш…

Екзорсистът деловито вдигна ръка и без да бърза прекръсти трикратно челото на Ригън, продължавайки да чете текста от книгата:

— … Който изпрати Своя Единороден Син, за да смаже ревящия лъв…

Съскането престана и от разпънатата до скъсване уста на Ригън излетя страховит рев на бик.

— … избави от погибел и от ноктите на Сатаната това човешко създание, сътворено по Твой образ и подобие…

Ревът се усилваше, пронизваше плътта и разтърсваше костите.

— Боже, Създателю наш… — Мерин спокойно вдигна ръка и притисна края на епитрахила си към шията на Ригън, продължавайки да се моли. — … от чиято мощ Сатана рухна като мълния от небето, всей ужас в звяра, който съсипва лозето Ти…

Ревът спря и изпървом настана звънтяща тишина, после гъста и зловонна зеленикава каша бликна на тласъци от устата на Ригън и плъзна надолу по ръката на Мерин. Но той не я отдръпна.

— Нека прокуди могъщата Ти десница този зъл демон от Ригън Тереза Макнийл, която…

Карас смътно чу как вратата се отвори отново и Крис изскочи от стаята.

— Прогони този преследвач на невинните…

Леглото се разлюля лениво, после се наклони, заподскача, а зловонният поток продължаваше да блика от гърлото на Ригън, но Мерин спокойно следваше тези движения и продължаваше да притиска епитрахила към шията й.

— Влей смелост в слугите Си да се изправят срещу нечестивия змей, та да не изкушава ония, що уповават в Теб…

Изведнъж движението спря; пред очите на вцепенения Карас леглото се спусна плавно като перце и глухо тупна върху килима.

— Господи, дай ни сила…

Карас замаяно завъртя поглед към ръката на Мерин. Не я виждаше под купчината димящ бълвоч.

— Деймиън?

Карас вдигна очи.

— Господи, чуй молитвата ми — тихо изрече Мерин.

Карас се обърна.

— И викът ми нека стигне до Теб.

Мерин вдигна епитрахила, направи крачка назад, и стаята се разтресе от силата на повелителния му глас:

— Прокуждам теб, нечестив дух, както и всяка власт сатанинска! Всеки призрак от ада! Всички бесове около теб! — От ръката му капеше зловонна слуз върху килима. — Иисус ти повелява, чиято дума опитомяваше вятъра и морето! Които…

Ригън спря да повръща. Тя седеше тихо и неподвижно, само бялото на очите й лъщеше зловещо срещу Мерин. Застанал до леглото откъм краката й, Карас я гледаше втренчено. Потресението и възбудата почваха да отслабват, но умът му неканен почна трескаво да оспорва, да възразява, да призовава логиката на помощ на съмнението: полтъргайст; телекинеза; стрес при юношите и силата на мисълта. После той си спомни нещо и се намръщи. Мина отстрани на леглото, хвана Ригън за китката и откри онова, от което се боеше. Също като при онзи сибирски шаман, пулсът на Ригън препускаше с невероятна скорост. Пред очите му причерня и като погледна часовника си, той започна да отброява отчаяно ударите, сякаш от това зависеше животът му.

— Повелява ти Онзи, който те низвергна от небесните висини!

Мощното заклинание на Мерин кънтеше нейде настрани от съзнанието на Карас, а пулсът на Ригън неумолимо продължаваше да се ускорява. Сърцето биеше все по-бързо и по-бързо. Карас погледна Ригън. Все тъй безмълвна. Неподвижна. Тънки струйки пара се надигаха в ледения въздух над повърнатото като зловонно жертвоприношение. И тогава косата на Карас настръхна: кошмарно бавно, сантиметър по сантиметър, скърцайки като ръждясал стар механизъм, главата на Ригън започна да се извърта, докато накрая в него се втренчиха страшните бели очи.

— И затова трепери от страх, Сатана…

Главата бавно се извъртя отново към Мерин.

— … Ти, поругателю на правдата! Ти, приносителю на погибел! Ти, предателю на народите! Ти, грабителю на живота! Ти…

Карас се озърна плахо. Светлината на лампите запримигва, помръкна до зловещо кехлибарено трептене. Карас изтръпна.

В стаята ставаше все по-студено.

— … Ти, повелителю на убийците! Ти, покровителю на всичко скверно! Ти, враг на рода человечески. Ти…

Глух удар разтърси стаята. След това още един. После упорит, отмерен трепет плъзна из стените, из пода и тавана, туптейки с бесен ритъм като удари на огромно болно сърце.

— Върви си, чудовище! Мястото ти е в самотата! Домът ти е гнездо на ехидни! Падни и пълзи с тях! Сам Бог ти повелява! Кръвта на…

Зловещите удари се засилваха, ставаха все по-бързи.

— … Заклевам те, древен змей…

И по-бързи…

— … в името на съдника на всички живи и мъртви, в името на твоя Творец, Творецът на битието…

Шарън изкрещя и притисна ушите си с длани. Пулсирането стана оглушително и изведнъж се ускори до ужасяващо темпо.

Пулсът на Ригън бе потресаващ. Удряше тъй бясно, че вече не можеше да се отброи. От другата страна на леглото Мерин спокойно протегна ръка и направи кръстен знак над покритите й с бълвоч гърди. Думите на молитвата му заглъхнаха сред тътена.

Изведнъж Карас усети как пулсът рязко спада и докато Мерин се молеше и правеше кръстния знак над челото на Ригън, кошмарното туптене секна.

— Господи на земята и в небесата, Господи над всички ангели и архангели…

Сега Карас чуваше молитвата, а пулсът спадаше… спадаше…

— Мерин, копеле горделиво! Отрепка! Ще загубиш! Тя ще умре! Прасето ще умре!

Блещукащата мъгла се разсея и демонът отново се нахвърли с ненавист върху Мерин.

— Развратен пуяк! Древен еретик, който дръзва да си въобразява, че един ден вселената ще стане Христос! Призовавам те, обърни се и ме погледни! Да, погледни ме, нищожество! — Демонът подскочи, заплю Мерин в лицето и изграчи:

— Ето, тъй господарят ти изцелява слепците!

— Боже, Създателю на битието… — Продължавайки да се моли, Мерин невъзмутимо извади кърпичката и се избърса.

— Последвай сега неговото учение, Мерин! Направи го! Пъхни свещената си патка в устата на свинчето и я пречисти, попий всичко с тая сбръчкана реликва и тя ще се изцели, свети Мерин! Да, чудо! Истинско…

— … избави рабинята Си…

— Лицемер! Пет пари не даваш за прасето! Не ти пука изобщо! Превърна я в състезание между нас!

— … смирено Те моля…

— Лъжец! Лъжливо копеле! Кажи ни къде ти е смирението, Мерин? В пустинята? В руините? В гробниците, където позорно избяга от ближните си? От страдащите и нищите духом! Как смееш да говориш с хората след това, благочестива гнидо?…

— … избави я…

— Твоят дом е гнездо на пуяци, Мерин! Мястото ти е да си сам със себе си! Върви на планинския връх и говори с единствения, когото признаваш!

Мерин продължава да се моли, без да обръща внимание на дивия порой от обиди.

— Жаден ли си, свети Мерин? Ето, давам ти нектар и амброзия, давам ти хляба насъщен на твоя Бог! — изграчи подигравателно демонът и от тялото на Ригън изригна диария. — Защото това е моето тяло! Хайде, освети го, свети Мерин!

Карас изтръпна от погнуса и направи усилие да се съсредоточи върху текста, докато Мерин четеше откъс от Евангелието от Лука:

… А той каза: Легион, защото много бесове бяха влезли в него. И молеха Го да не им заповяда да отидат в бездната. А там имаше голямо стадо свине, които пасяха по хълма, и бесовете Го помолиха да им позволи да влязат в тях. И позволи им. И като излязоха бесовете из човека и влязоха в свините, стадото се спусна по стръмнината в езерото и се издави. А свинарите…

— Уили, нося ти блага вест! — изграчи демонът.

Карас се озърна и видя Уили застинала до вратата с наръч чаршафи и хавлии.

— Нося ти вест за изкупление! — злорадо се изкиска гласът. — Елвира е жива! Тя е жива! Тя е…

Уили се втренчи потресена в него, а Карл се завъртя и извика:

— Не, Уили! Не!

— … наркоманка, Уили, непоправима…

— Уили, не слушай! — извика Карл.

— Да ти кажа ли къде живее?

— Не слушай! Не слушай!

Карл изтласка Уили навън.

— Иди да я навестиш за Празника на майката, Уили! Изненадай я! Иди…

Изведнъж демонът замълча и насочи поглед към Карас, които отново бе проверил пулса на Ригън и след като се увери, че е стабилен и може да понесе още една доза либриум, пристъпи към Шарън, за да й поръча да приготви инжекцията.

— Карас, искаш ли я? — изхили се демонът. — Твоя е! Да, конярската курва е твоя! Можеш да я яздиш както си искаш! Ами че тя всяка нощ си фантазира за теб, Карас! Да, за теб и за твоето дълго, дебело свещеническо парче!

Шарън се изчерви и извърна глава настрани, докато Карас й обясняваше, че могат да инжектират на Ригън още либриум.

— И компазинов разтвор, за в случай че пак повръща — добави той.

Шарън кимна и бързо се отдалечи. Докато минаваше с наведена глава край леглото, Ригън изграчи Пачавра!, после подскочи и я улучи в лицето с дълга струя повърнато. Преди Шарън да се опомни, на мястото на демона изникна Денингс и изпръхтя:

— Конярска курва! Путка!

Шарън изхвръкна от стаята.

Новата личност направи гнуслива гримаса, огледа се и попита:

— Няма ли някой да отвори прозореца? Моля ви! В тая стая ужасно вони! Просто… Не, не, недейте! — побърза да се поправи съществото. — За Бога, не го правете, че може и още някой да пукне!

Денингс се изкикоти, намигна зловещо на Карас и изчезна.

— … Той те прокужда…

— Наистина ли, Мерин? Наистина ли?

Демонът отново се бе появил и Мерин продължи заклинанията, като от време на време прекръстваше Ригън и я докосваше с епитрахила, а съществото го обсипваше с мръсни думи.

Твърде дълго, помисли тревожно Карас. Пристъпът траеше твърде дълго.

— Ето я и свинята! Майката на свинчето!

Карас се завъртя и видя Крис да идва към него със спринцовка и памучен тампон. Тя засрамено бе навела глава и Карас пристъпи насреща й.

— Шарън се преоблича — обясни Крис, — а Карл…

— Добре — прекъсна я Карас и двамата се приближиха до леглото.

— Да, виж какво свърши, свинска майчице! Ела да видиш!

Крис се мъчеше да не слуша, да не гледа докато Карас притискаше отпуснатите ръце на Ригън.

— Виж бълвоча! Виж престъпното си изчадие! — беснееше демонът. — Доволна ли си сега? Ти го направи! Да, ти, с твоята кариера над всичко, над съпруга ти, над нея, над…

Карас се озърна. Крис стоеше парализирана.

— Действайте! — заповяда той. — Не слушайте! Хайде!

— … твоя развод! Моля, върви при свещениците! Те няма да ти помогнат! Свинчето е лудо! Не разбра ли? Ти го доведе до лудост и убийство, и…

— Не мога! — Крис гледаше с изкривено лице треперещата спринцовка в ръката си. Тя поклати глава. — Не мога да го направя!

Карас дръпна спринцовката от пръстите й.

— Добре, дезинфекцирайте! Ето тук!

— … в ковчега, кучко…

— Не слушайте! — повтори Карас и като го чу, демонът яростно впери в него зачервени, изхвръкнали от орбитите очи.

— И ти си същата стока, Карас! Да! И ти!

Крис избърса със спирт ръката на Ригън.

— А сега вън! — нареди Карас, докато забиваше иглата в съсухрената плът.

Крис избяга към коридора.

— Да, знаем как се грижиш за майките, драги ми Карас! — изграчи демонът.

Йезуитът пребледня и за момент се вцепени. После бавно извади иглата и се вгледа в белите очи на Ригън, докато от гърлото й излиташе бавната, звънка песен на момченце от църковен хор: Tantum Ergo sacramentum veneremur cernui…

Това беше католически химн. Карас стоеше изтръпнал, а зловещата, вледеняваща кръвта песен се лееше в пустотата, където Карас зърна с потресаваща яснота ужаса на наближаващата вечер. Вдигна очи и видя Мерин с кърпа в ръцете. С уморени и много нежни движения старият свещеник бършеше повърнатото от лицето и шията на Ригън.

— …et antiquum Documentum…

Пеенето не спираше.

Чий е гласът, запита се Карас. После из главата му се мярнаха откъслечни мисли: Денингс… Прозорецът…

Изцеден и безсилен, той видя как Шарън се върна в стаята и взе кърпата от ръцете на Мерин.

— Аз ще довърша, отче — каза тя. — Вече ми мина. Преди компазина бих искала да я преоблека и измия. Може ли да изчакате навън за минутка?

Свещениците прекрачиха в топлината и полумрака на коридора, където уморено се облегнаха на стената със скръстени ръце и наведени глави, слушайки призрачното, приглушено пеене откъм стаята. Карас пръв наруши мълчанието.

— Одеве ти каза, отче… каза, че има само една нова личност.

— Да.

Говореха тихо, с наведени глави като на изповед.

— И че всички останали са само форма на атака — продължи Мерин. — Той е един… само един. Демон. — Тишина. После Мерин каза простичко: — Знам, че имаш съмнения. Но аз вече съм се срещал с този демон. И той е могъщ, Деймиън. Много могъщ.

Пак замълчаха и пак заговори Карас:

— Ние твърдим, че демонът не може да пречупи волята на жертвата.

— Да, така е. Няма грях.

— Тогава каква е целта на обсебването? Какъв е смисълът?

— Кой знае? — отвърна Мерин. — Кой би се надявал да знае? И все пак аз мисля, че целта на демона не е жертвата, а ние… свидетелите… всички в тази къща. И мисля… мисля, че смисълът е да ни тласне към отчаяние; да отхвърлим човешкото, Деймиън; да се видим в крайна сметка като зверове, долни и разложени; без достойнство; грозни; недостойни. И може би там е разковничето — да се смятаме за недостойни. Защото мисля, че вярата в Бога изобщо не зависи от разума; мисля, че в крайна сметка всичко опира до любовта — да приемем, че Бог винаги ще ни обича.

Мерин помълча и после продължи бавно и унесено:

— Повтарям, кой знае. Но е ясно — поне за мен, — че демонът знае къде да удари. О, да, знае много добре. Някога, много отдавна, аз бях загубил надежда да обикна ближния. Някои хора… ме отвращаваха. Тогава как бих могъл да ги обичам? Това ме измъчваше, Деймиън, накара ме да се отчая от себе си, а скоро и от Бога. Моята вяра рухна.

Карас изненадано се обърна към Мерин.

— И какво стана?

— Е… В крайна сметка осъзнах, че Бог никога не би поискал от мен нещо, което е психологически невъзможно; че любовта, която Той иска, е в моята воля и не трябва да я усещам като емоция. Не. Ни най-малко. Той искаше да постъпвам с любов; да върша нещо за другите — а към тези, който ме отвращават, дори с още по-голяма любов. — Мерин наведе глава и заговори още по-тихо. — Знам, че сигурно всичко това ти се струва очевидно, Деймиън. Но тогава не го разбирах. Странна слепота. Колко съпрузи и съпруги — печално промълви Мерин — мислят, че са загубили любовта само защото сърцата им вече не трепват при вида на любимия човек. Ах, мили Боже! — Той отново поклати глава. — Именно тук се крие отговорът, Деймиън… обсебването; не във войните, както вярват мнозина, или поне не толкова много; и много рядко в изключителни случаи като този… това момиче… това клето дете. Не, най-често виждам обсебването в дребните неща, Деймиън — в безсмислените, дребнави вражди и недоразумения; в жестоката и пареща дума, избликнала неканена между приятели. Между влюбени. Между съпрузи. Стига толкова! Не ни трябва Сатаната, за да водим войни помежду си; отлично се справяме и сами… съвсем сами.

Детската песен още долиташе от спалнята и Мерин унесено се озърна натам.

— Но дори от това — от злото — в крайна сметка някак ще произлезе добро; по някакъв начин, който не можем нито да разберем, нито дори да видим. — Мерин помълча. — Може би злото е леярският калъп на доброто — продължи той замислено. — А може би дори Сатаната, самият Сатана, неволно служи на волята Божия.

Мерин не каза повече и двамата дълго мълчаха, а Карас размишляваше докато му хрумна друго възражение.

— След като демонът бъде прогонен — попита той, — какво би му попречило да се върне?

— Не знам — отговори Мерин. — Но това никога не се случва. Никога. — Той вдигна ръка и разтърка ъгълчетата на очите си. — Деймиън… колко красиво име.

Карас усети в гласа му изтощение. И още нещо. Някаква тревога. Опит да се потисне някаква болка.

Изведнъж Мерин отстъпи от стената, закри лицето си с длан, извини се и забърза по коридора към банята. Какво му става, запита се Карас. Изведнъж изпита завист и възхищение към простичката и искрена вяра на екзорсиста. После се обърна към вратата. Пеенето бе спряло. Нима нощта най-сетне свършваше?

След няколко минути Шарън излезе от спалнята със зловонен вързоп от чаршафи и дрехи.

— Заспа — каза тя, после бързо извърна глава и се отдалечи по коридора.

Карас си пое дълбоко дъх и се върна в спалнята. Усети студа. Зловонието. Бавно пристъпи към леглото. Ригън спеше. Най-после. Най-после и аз мога да си почина, помисли си Карас. Той се наведе, хвана изтънялата китка на Ригън и се вгледа в секундната стрелка на часовника си.

— Защо ми причиняваш това, Дими?

Сърцето му замръзна.

— Защо го правиш?

Карас не мърдаше, не дишаше, не смееше да се озърне към скръбния глас, да види дали онези очи са наистина тук. Обвиняващи. Самотни. Очите на майка му. На майка му!

— Ти ме изостави, за да станеш свещеник, Дими; прати ме в приют…

Не гледай!

— А сега ме прогонваш?

Това не е тя!

— Защо го правиш?

В главата му пулсираше болка, сърцето му подскачаше в гърлото. Карас затвори очи, а гласът стана жален, изплашен и умоляващ. — Винаги си бил добро момче, Дими! Моля ти се! Страх ме е! Не ме пропъждай навън, Дими! Моля те!

Ти не си майка ми!

— Там, навън, няма нищо! Само тъмнина, Дими! Толкова е самотно!

— Ти не си майка ми! — страстно прошепна Карас.

— Дими, моля те!

— Ти не си майка ми! — изкрещя отчаяно Карас.

— О, за Бога, Карас!

Беше се появил Денингс.

— Виж сега, просто не е честно да ни изгонят от тук! — изхленчи той. — Слушай, мен ако питаш, не е редно да бъда тук. Признавам. Но кучката ми отне тялото и ми се струва съвсем справедливо да ползвам нейното, не мислиш ли? За Бога, Карас, погледни ме, ако обичаш! Не се дърпай! Така де, рядко ми дават думата. Просто се обърни. Няма да хапя, няма да повръщам и други подобни простащини. Сега съм аз.

Карас отвори очи и видя лицето на Денингс.

— Така вече е по-добре — продължи съществото. — Виж сега, тя ме уби! Не онзи ханджия, Карас — тя беше! О, да! — Съществото решително кимна. — Тя! Разбираш ли, аз си седях кротко на барчето и изведнъж ми се стори, че я чувам да стене горе. Е, в края на краищата трябваше да видя какво я мъчи, затова се качих и представяш ли си, сграбчи ме за гърлото ситната кучка! — Гласът изтъня жално. — Господи, никога през живота си не бях виждал такава сила! Взе да крещи, че съм чукал майка й, че тя се развела заради мен и още някакви глупости. Не беше много ясно. Но едно ще ти кажа, драги, метна ме през шибания прозорец! — Гласът изтъня до фалцет. — Скапанячката ме уби! Разбра ли? Кажи сега, честно ли е да ме изриташ оттук? Сериозно, Карас, смяташ ли, че е справедливо? А?

Карас преглътна с усилие и отговори дрезгаво:

— Е, ако наистина си Бърк Денингс…

— Нали все това ти повтарям? Да не си глух?

— Добре, ако си Денингс, тогава кажи ми как главата ти се извъртя назад.

— Скапан йезуит! — изруга тихо съществото.

— Какво каза?

Съществото неуверено зашари с поглед наоколо.

— А, главата? Шантава работа. Да. Много шантава.

— Как стана?

Денингс извърна глава.

— Честно казано, на кого му пука? Напред-назад, нагоре-надолу… Само се формализираш… чист педантизъм.

Карас наведе глава, хвана пак китката на Ригън и погледна часовника.

— Дими, моля те! Не ме карай да бъда сама!

Отново майка му.

— Ако вместо свещеник бе станал лекар, щях да живея в хубава къща, Дими, не при хлебарките, не сам-самичка в онази въшлива квартира!

Карас прикова очи в часовника и се помъчи да заглуши всичко, но отново чу риданията.

— Дими, моля те!

— Ти не си майка ми!

— Няма ли най-сетне да погледнеш истината в очите? — Този път беше демонът. Разгневен. — Нима вярваш каквото ти казва Мерин, глупако? Мислиш го за свят и добър? Да, ама не! Той е горделив и недостоен! Ще ти го докажа, Карас! Ще го докажа, като убия свинчето! Тя ще умре и няма да я спасите нито ти, нито неговият Господ! Ще умре заради гордостта на Мерин и твоята некадърност! Тъпак! Не биваше да й даваш либриум!

Потресен, Карас погледна победоносния блясък в очите му, после пак наведе очи към часовника.

— Забелязваме ли пулса, Карас? Забелязваме ли?

Карас се намръщи тревожно. Пулсът беше ускорен и…

— Слаб? — изграчи демонът. — О, да! Засега е отслабнал малко. Съвсем малко.

Карас пусна ръката на Ригън, бързо взе чантата си, извади стетоскоп и го притисна към гърдите на детето.

— Слушай, Карас! — изхили се демонът. — Добре слушай!

Карас се вслуша и тревогата му нарасна. Сърдечните тонове бяха далечни и слаби.

— Аз няма да я оставя да спи!

Изтръпнал от ужас, Карас бързо погледна демона.

— Да, Карас! — изграчи съществото. — Тя няма да спи. Чуваш ли? Няма да оставя свинчето да спи!

Демонът отметна глава и избухна в злорад смях. Карас го гледаше като замаян и забеляза завръщането на Мерин едва когато старият свещеник застана до него и тревожно се вгледа в лицето на Ригън.

— Какво има? — попита той.

Карас глухо отвърна:

— Демонът каза, че няма да я остави да спи. — Той обърна към Мерин безсилен поглед. — Сърцето й губи ритъм, отче. Ако не заспи скоро, ще умре от сърдечна недостатъчност.

Мерин се навъси загрижено.

— Не можеш ли да й дадеш някакво лекарство? Нещо за сън?

— Не, това е опасно. Може да изпадне в кома. — Карас извърна очи към Ригън. Тя кудкудякаше като кокошка. — Ако кръвното падне още малко…

Той не довърши.

— Какво мога да направя? — попита Мерин.

— Нищо — каза Карас. — Нищо. Не знам, може би има някакви нови лекарства. Ще повикам кардиолог.

Мерин кимна.

— Да. Това ще е добре. — И докато Карас излизаше, той добави съвсем тихо: — И ще се моля.

Карас завари Крис да будува в кухнята. Откъм вратата до килера долитаха риданията на Уили и утешителният глас на Карл. Карас обясни необходимостта от спешна консултации, като се постара да не разкрива докрай под каква заплаха е животът на Ригън. Крис даде съгласие и Карас позвъни на един свой приятел, известен специалист в медицинския факултет на университета. Събуди го и му описа положението накратко.

— Идвам веднага — каза кардиологът.

След по-малко от половин час той пристигна и когато попадна в спалнята, реагира на студа, зловонието и състоянието на Ригън с изненада, ужас и състрадание. Тя ту бъбреше несвързано, ту пееше, ту издаваше животински звуци. По някое време се появи Денингс.

— О, това е непоносимо! — оплака се той на лекаря. — Просто ужасно! Надявам се да направите нещо! Все трябва да има начин! Разбирате ли, иначе няма да има къде да отидем, и всичко това заради… Заради този проклет инат на дявола!

Докато лекарят гледаше с разширени очи и мереше кръвното налягане на Ригън, Денингс продължи да се жалва на Карас:

— Какво правиш, по дяволите? Не виждаш ли, че малката кучка трябва да е в болница? Мястото й е в лудницата, Карас! Знаеш го! За Бога, зарежи скапаните суеверия! Знаеш, че ако тя умре, вината ще бъде твоя! Да, само твоя! Така де, ако самозваният втори Божи син е такъв инат, това не означава, че трябва и ти да се държиш като темерут! Ти си лекар! Трябва да си наясно, Карас! Хайде, драги, прояви мъничко състрадание! Влез ни в положението, напоследък има ужасен недостиг на жилищна площ…

Демонът отново се появи и нададе вълчи вой. Кардиологът с леко разширени очи си прибра инструментите и кимна на Карас. Беше приключил.

Двамата излязоха в коридора. Кардиологът за секунда погледна вратата на спалнята и се обърна към Карас.

— По дяволите, какво става тук, отче?

Йезуитът се загледа настрани.

— Не мога да кажа — тихо отвърна той.

— Не можеш или не искаш?

Карас отново го погледна.

— Може би и двете. Как е сърцето? Какво откри?

Лекарят мрачно поклати глава.

— Трябва да спре тази активност. Трябва да спи… да заспи преди кръвното й да спадне.

— Аз мога ли да помогна с нещо, Бил?

— Моли се — отвърна лекарят.

Докато той се отдалечаваше, Карас се загледа след него. Всяка артерия, всеки нерв в тялото му умоляваше за почивка, за надежда, за чудеса, макар да знаеше, че не ще ги получи. Той болезнено примижа, като си спомни: Не биваше да й даваш либриум! Вдигна юмрук към устата си и от гърлото му излетя глух, задавен стон на жалост и самообвинение. Той въздъхна дълбоко, после още веднъж, отвори очи и с натежала душа отвори вратата на спалнята.

Мерин стоеше до леглото и гледаше как Ригън цвили като кон. Като чу Карас да влиза, той се обърна и го изгледа въпросително. Карас мрачно поклати глава. Мерин кимна. По лицето му се изписа печал, после смирение и накрая мрачна решителност. Той коленичи до леглото.

— Отче наш…

Ригън го обля със струя тъмна, воняща жлъчка и изграчи:

— Ще загубиш! Тя ще умре! Ще умре!

Карас взе своя екземпляр от „Римски ритуали“. Разгърна го. Вдигна очи и погледна Ригън.

— Спаси рабинята Си — молеше се Мерин.

— Против врага.

Заспивай, Ригън! Заспивай! — крещеше волята на Карас.

Но Ригън не заспа.

Нито на разсъмване.

Нито по пладне.

Нито вечерта.

Нито дори в неделя, когато пулсът й вече достигаше сто и четирийсет удара в минута, и ставаше все по-слаб, а пристъпите не спираха и докато Карас и Мерин продължаваха молитвите, без да мигнат, Карас трескаво се мъчеше да намери лекарство. Той омота Ригън с чаршаф, за да сведе движението до минимум; изпъди всички от стаята, за да провери дали липсата на провокации няма да прекрати пристъпите. Но нищо не помогна. Крясъците на Ригън бяха също тъй изтощителни, както движенията. Кръвното налягане все още се крепеше. Но докога, мъчително се питаше Карас. Господи, не я оставяй да умре! Болезнената молба се повтаряше тъй често в главата му, че стана почти автоматична.

Не я оставяй да умре! Нека заспи! Нека заспи!

Около седем часа вечерта в неделя Карас седеше безмълвно в спалнята до Мерин. Чувстваше се изтощен до предел от презрителните атаки на демона; от липсата си на вяра; от медицинската си некадърност; от мисълта, че е напуснал майка си в търсене на обществено положение. И Ригън! Ригън! Негова беше вината!

Не биваше да й даваш либриум!

Свещениците бяха привършили поредния етап от ритуала и сега си почиваха, слушайки как Ригън пее „Panis Angelicus“ с нежния момчешки глас. Те рядко излизаха от стаята; Карас само веднъж отиде да се изкъпе и преоблече. Но в студа беше по-лесно да остават будни, макар че от тая сутрин миризмата в стаята се бе променила — сега вонеше на прогнила, разложена плът.

Гледайки трескаво Ригън със зачервени, уморени очи, Карас сякаш чу звук. Нещо изскърца. После пак — всеки път, когато примигваше. И той осъзна, че звукът идва от собствените му засъхнали клепачи. Обърна глава към Мерин. През дългите часове старият екзорсист почти не говореше; само от време на време разказваше някоя приятна случка от своето детство. Спомени. Дреболии. Как някога имал паток на име Кланси. Карас дълбоко се тревожеше за него. Заради възрастта му. Заради недоспиването. Заради словесните атаки на демона. Когато Мерин затвори очи и отпусна брадичка върху гърдите си, Карас се озърна към Ригън, после отиде до леглото да провери пулса и кръвното. Докато увиваше черния ръкав на апарата около ръката й, той примигваше, за да прогони мъглата пред очите си.

— Днес е Ден на майката, Дими.

Сърцето му се сви. После бавно, съвсем бавно погледна в очите, които вече не бяха на Ригън. Бяха други, изпълнени с печален укор. Очите на майка му.

— Не бях ли добра към теб? Защо ме остави да умра сам-самичка, Дими? Защо? Защо?

— Деймиън!

Ръката на Мерин се впи в рамото му.

— Дими, моля те!

— Не слушай, Деймиън! Излез! Махни се веднага!

Напразно опитвайки да преглътне буцата в гърлото си, Карас излезе от спалнята и дълго стоя в коридора, безсилен и нерешителен. Кафе? Копнееше за кафе. Но още повече за един душ. Но когато напусна къщата и се върна в стаята си в общежитието, стигаше му само един поглед към леглото, за да забрави за всичко останало. Зарежи душа, човече! Поспи! Поне половин час! Докато посягаше към слушалката, за да помоли дежурния на рецепцията да го събуди след трийсет минути, телефонът иззвъня.

— Да, слушам — каза той дрезгаво.

— Имате посетител, отче Карас. Някой си господин Киндерман.

За момент Карас затаи дъх, после въздъхна примирено.

— Добре, кажете му, че идвам след малко.

Докато затваряше телефона, Карас забеляза на бюрото пакет цигари „Кемъл“. Имаше и бележка от Дайър.

Пред свещника в параклиса е намерен ключ за клуба на „Плейбой“ Твой ли е? Можеш да го потърсиш на рецепцията.

Джо

С добродушна усмивка Карас остави бележката, набързо се преоблече с чисти дрехи, излезе от стаята и тръгна към приемната, където Киндерман чакаше до телефонното табло и грижливо преподреждаше цветята в една голяма ваза. Когато се обърна към Карас, той държеше в ръка розова камелия.

— А, отче! Отче Карас! — весело поздрави детективът, но лицето му веднага стана угрижено, като видя изтощеното лице на йезуита. Той бързо върна камелията на място и прекрачи напред. — Изглеждате ужасно! Какво има? Така е, като бягате толкова на стадиона! Зарежете тия работи, отче, така и така ще умрете! Хайде, елате!

Той хвана Карас за лакътя и го изведе на улицата.

— Имате ли малко време? — попита Киндерман, докато излизаха.

— Съвсем малко — промърмори Карас. — За какво става дума?

— Малък разговор. Имам нужда от съвет. Нищо повече — само съвет.

— Какъв съвет?

— След минутка. Засега да се поразходим. Да подишаме чист въздух. Толкова е полезно. — Той хвана йезуита под ръка и го поведе по диагонал към другия тротоар. — Ах, вижте това! Прекрасно! Вълшебно!

Сочеше залеза над Потомак. В тишината избухна смях, после развълнувани гласове на студенти пред заведението на ъгъла на Трийсет и шеста улица. Двама започнаха приятелска боксова схватка.

— Ах, колежът… — скръбно въздъхна Киндерман, гледайки веселата групичка. — Никога не съм учил в колеж, но ми се иска… — Той отново погледна Карас и се навъси загрижено. — Честна дума, никак не сте добре. Какво ви е? Болен ли сте?

Кога ще изплюе камъчето, запита се Карас.

— Не, просто имам много работа — отговори той.

— Карайте по-бавно — изсумтя детективът. — Отпуснете се. Между другото, гледахте ли балета на Болшой театър в „Уотъргейт“?

— Не.

— И аз. Но ми се иска. Толкова са изящни… Толкова красиви!

Стигнаха до сивата каменна стена на административната сграда, откъдето добре се виждаше залезът. Спряха. Карас се подпря на стената и погледна Киндерман.

— Добре, какво ви измъчва?

— Виждате ли, отче… — въздъхна Киндерман. Той се загледа унило към реката и добави:

— Боя се, че имам проблем.

— Професионален?

— Отчасти… само отчасти.

— Какво се е случило?

— Ами, в най-общи линии… — Киндерман се поколеба. — В общи линии е етичен проблем, отче Карас. — Детективът опря гръб в стената, наведе очи към тротоара и се намръщи.

— Просто няма с кого да си поговоря, дори и с капитана, всъщност най-малко с него, разбирате ли. Просто не мога. Тогава си помислих… — Лицето му изведнъж засия. — Имах една леля… Това трябва да го чуете, много е смешно. Дълги години тя живя в ужас от чичо ми. Клетата жена не смееше да му каже и дума, камо ли да възрази. Никога! Та когато му се ядосаше за нещо, хукваше към гардероба в спалнята си и там, в тъмното — няма да ми повярвате! — сама в тъмното, сред дрехите и молците, ругаеше — ругаеше! — чичо ми! Двайсетина минути му казваше какво мисли за него! Сериозно! Направо крещеше! Като й станеше по-добре, излизаше и отиваше да го целуне по бузата. Какво мислите, отче Карас, това добра терапия ли е или не?

— Много добра — отговори с безсилна усмивка Карас. — Значи, сега аз съм вашият гардероб? Това ли ми казвате?

— В известен смисъл — отговори сериозно детективът. — Но по-сериозен. И гардеробът трябва да говори.

— Имате ли цигара?

Киндерман го изгледа недоверчиво.

— При моето здраве да пуша?

— О… Разбира се, не — промърмори Карас и се обърна към реката. Ръцете му трепереха.

— Ама и вие сте един доктор! Опазил ме Господ да се разболея в някоя джунгла и вместо Алберт Швайцер да разчитам на вас! Още ли лекувате брадавиците с тритони, доктор Карас?

— С жаби — мрачно отвърна свещеникът.

Киндерман се навъси.

— Днес не сте много весел, отче Карас. Нещо ви мъчи. Какво е? Хайде, кажете.

Карас поклати глава.

— Добре — тихо каза той. — Питайте гардероба.

Детективът въздъхна и пак се загледа към реката.

— Казах… — Той изсумтя, почеса се по челото и продължи. — Казах, че… Добре, нека приемем, че работя по нещо, отче. Убийство.

— Денингс?

— Не, не го знаете. Чисто хипотетично.

— Разбирам.

— Убийството прилича на ритуално жертвоприношение — продължи мрачно детективът, подбирайки думите. — Да предположим, че в една къща — хипотетична къща — живеят петима души и един от тях трябва да е убиецът. — Той подчерта думите си с отсечени жестове във въздуха. — А аз знам това… Знам го със сигурност. — Той помълча и бавно въздъхна. — Но тук е проблемът… Всички доказателства, разбирате ли, сочат към едно дете, отче Карас. Момиченце на около десет, може би дванайсет години… просто дете; може да ми е дъщеря. Да, знам, звучи фантастично… нелепо… но е истина. После в тази къща идва свещеник, знаменит католически свещеник, и тъй като случаят е хипотетичен, аз узнавам чрез хипотетичните си гениални способности, че веднъж свещеникът е излекувал едно много специфично заболяване. Психично заболяване, споменавам го само между другото.

Карас скръбно наведе глава и кимна.

— Продължавайте. Какво още?

— Какво още? Много неща. Изглежда, че в болестта… е замесен сатанизъм… плюс сила. Да, невероятна сила. И това хипотетично момиче например може лесно да прекърши врата на възрастен мъж. — Детективът наведе глава и кимна. — Да… да, с лекота. И въпросът е… — Детективът помълча и се намръщи замислено, после продължи: — Виждате ли… Момичето не е виновно, отче. То е болно, лудо. И при това малко дете. Съвсем малко! И все пак в болестта си… може да бъде опасно. Може да убие още някого. Кой знае? — Детективът пак се обърна към реката. — Тук е проблемът. Какво да се прави? Искам да кажа, хипотетично. Да забравим? Просто да забравим… и да се надяваме… — Киндерман се поколеба, — че тя ще оздравее? Или… не знам… Просто не знам. Това е ужасно решение. Да, ужасно. Страховито. И не бих искал тъкмо аз да го взема. Отче, кое е правилното в такъв случай? — обърна се той към Карас. — Хипотетично, искам да кажа. Според вас кое е правилното?

За момент в гърдите на Карас се надигна бунтовен прилив на глух, уморен гняв от поредното тежко бреме. Той изчака да се успокои, погледна Киндерман право в очите и тихо каза:

— Аз бих оставил решението в ръцете на по-висш съдник.

— Мисля, че той и сега е тук.

— Да. И аз бих оставил на него.

Няколко секунди погледите им продължаваха да се борят. После Киндерман кимна.

— Да, отче. Да. Знаех си, че ще ми отговорите по този начин. — Той отново се обърна към залеза. — Толкова е красиво. Какво ли ни кара да си мислим, че тия неща имат прелест, а Наклонената кула в Пиза — не? А също гущерите и броненосците. Още една загадка. — Той погледна часовника си. — Е, аз трябва да тръгвам. Закъснея ли още малко, госпожа Киндерман ще ми опява, че вечерята е изстинала. Благодаря, отче. Чувствам се по-добре… много по-добре. О, можете ли да ми направите една услуга? Да предадете вест. Ако случайно срещнете един човек на име Енгстрьом, моля, кажете му… просто кажете: „Елвира е в клиника. Добре е.“ Той ще разбере. Ще го направите ли? Разбира се, ако по някаква невероятна случайност го срещнете.

Леко озадачен, Карас отговори:

— Непременно.

— Слушайте, отче, не може ли някоя вечер да отидем заедно на кино?

Карас наведе очи, кимна и промърмори:

— Скоро.

— И вие сте като нашите равини. Стане ли дума за Месията, все това разправят: „скоро“. Слушайте, направете ми една услуга, ако обичате. Престанете с тия обиколки по стадиона, поне за малко. Просто ходете. Бива ли, отче? Намалете темпото! Можете ли да ми обещаете?

Карас се усмихна измъчено и отговори:

— Обещавам.

Детективът пъхна ръце в джобовете си и примирено се загледа в тротоара.

— Да, знам — въздъхна той. — Скоро. Винаги „скоро“.

Преди да си тръгне, Киндерман вдигна ръка и леко стисна рамото на йезуита.

— Режисьорът Елия Казан ви праща много поздрави.

Карас постоя, гледайки как детективът се отдалечава по улицата. Гледаше го с обич и с изумление пред лабиринтите на сърцето и чудесата на изкуплението. Вдигна очи към розовите облаци над реката, после погледна на запад, където те чезнеха отвъд хоризонта с неясни проблясъци като спомен за обещание. Някога той често виждаше Бог в тези неща, усещаше дъха му в багрите на облаците, и сега внезапно си спомни редове от едно стихотворение, което някога бе харесвал:

Слава на Бога за пъстрите неща,

за залеза небесен, нашарен като крава,

за точките, покрили пъстървата в потока,

за кестена в жаравата, за птичите крилца…

Твори ги Онзи, що красив ще е навеки.

Отдайте Му възслава.

Карас притисна юмрука към устните си и усети как скръбта бликва от гърлото му нагоре към ъгълчетата на очите, когато си спомни един псалм, който някога го изпълваше с радост: Господи, любя красотата на Твоя дом.

Карас чакаше. Не смееше да си позволи още един поглед към залеза.

Вместо това погледна към прозореца на Ригън.

Шарън му отвори и каза, че няма промяна. Тя носеше вързоп вмирисани чаршафи. Извини му се:

— Трябва да ги сложа в пералнята.

Карас я погледна. Помисли си за кафе. Но после чу как демонът крещи злобно на Мерин. Тръгна към стълбището, но изведнъж си спомни, че има да отнесе вест на Карл. Къде беше той? Отиде да провери в кухнята. Не го намери. Само Крис. Тя седеше на масата за закуска, притиснала слепоочията си с длани и гледаше… Какво? Карас тихо се приближи. Спря. Фотоалбум. Изрезки. Снимки. Крис не го бе забелязала.

— Извинявайте — тихо каза Карас. — Карл в стаята си ли е?

Крис го изгледа тъжно и поклати глава.

— Излезе по работа — дрезгаво отговори тя. Карас я чу как подсмръкна. — Има кафе, отче. След малко ще е готово.

Докато се озърташе към кафеварката, Карас чу как Крис стана от масата, а когато се озърна я видя да минава решително край него с извърнато лице.

— Извинете ме — промърмори тя с треперещ глас и излезе от кухнята.

Карас наведе очи към албума. Домашни снимки. Малко момиченце. Много красиво. С болка в сърцето той осъзна, че гледа Ригън: ето тук духа свещичките на сметанова торта; тук седи на кея край някакво езеро по шорти и тениска, размахвайки ръка към обектива. Върху предната част на тениската имаше някакъв надпис, но не можеше да се разчете.

На следващата страница бе залепен лист хартия, изписан с детски почерк:

Ако наместо глина

можех да вая най-красиви неща,

като дъгата по свода небесен,

облаците и птичата песен,

може би тогава, мила мамо,

щях да ги смеся заедно

и да извая теб.

Отдолу: ОБИЧАМ ТЕ! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА МАЙКИТЕ! И подпис с молив: Ригс.

Карас затвори очи. Нямаше сили да понесе тази случайна среща. Уморено извърна глава настрани и зачака да кипне кафето. С наведена глава опря ръце в плота и пак затвори очи. Прогони всичко! — заповяда си той. Прогони го! Но не можеше. И докато слушаше как бълбука кафето, ръцете му пак затрепериха, когато състраданието изведнъж кипна и прерасна в сляпа ярост срещу болестта, болката, детското страдание, телесната слабост и чудовищно разрушителната власт на смъртта.

… Ако наместо глина…

Гневът преля обратно в скръб и безсилно отчаяние.

… най-красиви неща…

Не можеше да чака кафето. Трябваше да върви. Да направи нещо. Да помогне на някого. Да се опита.

Карас излезе от кухнята. Докато минаваше се покрай всекидневната, погледна през отворената врата и видя Крис да ридае на дивана. Шарън седеше до нея и се опитваше да я успокои я надолу. Той извърна глава, тръгна нагоре по стълбището и чу как демонът отчаяно реве срещу Мерин:

— … щеше да загубиш! Ти щеше да загубиш и го знаеше! Ти си отрепка, Мерин! Копеле! Върни се! Върни се и…

Карас се застави да не слуша.

… облаците и птичата песен…

Когато влезе в спалнята, Карас откри, че е забравил да си облече пуловера. Потръпвайки от студа, той погледна Ригън. Привела глава настрани, тя продължаваше да беснее.

Той бавно тръгна към креслото, взе едно одеяло и в изтощението си едва тогава забеляза отсъствието на Мерин. След малко си спомни, че трябва да провери кръвното на Ригън. Уморено стана и вече вървеше към нея, когато изведнъж спря, потресен от гледката. Мерин лежеше безсилно отпуснат по очи на пода до леглото. Карас коленичи, преобърна го, видя посинялото му лице, потърси пулс и с непоносима болка в сърцето разбра: Мерин бе мъртъв.

— В името на свещената пръдня! Да мреш ли си тръгнал сега? Да мреш? Карас, изцели го! — беснееше демонът. — Върни го, та да довършим, да…

Сърдечен удар. Коронарната артерия.

— О, Боже! — изстена едва чуто Карас. — Господи, не!

Той затвори очи и поклати глава. Не можеше, не искаше да повярва. В лудешки пристъп на скръб той стисна с все сила бледата китка на Мерин, сякаш за да изтръгне от мъртвите сухожилия някоя сетна искрица на живот.

— … благочестив…

Карас се отдръпна и си пое дъх. После видя малките хапчета, разсипани по пода. Вдигна едно от пода и със свито сърце разбра, че Мерин е знаел. Със зачервени и просълзени очи той погледна лицето на стареца. … иди да си починеш малко, Деймиън…

— Дори червеите ще се погнусят от останките ти…!

Чувайки думите на демона, Карас вдигна глава и се разтресе от неудържима, убийствена ярост.

Не го слушай!

— … хомосексуалист…

Не слушай! Не слушай!

Издутата вена на челото му гневно пулсираше. Докато нежно кръстосваше ръцете на Мерин върху гърдите му, чу как демонът изграчи:

— По-добре ги сложи на оная му работа!

Зловонна храчка улучи окото на мъртвия свещеник.

— Последно миропомазване! — изкиска се демонът.

Карас замаяно гледаше храчката. Не помръдваше. Не чуваше нищо друго освен рева на кръвта си. После бавно, сантиметър по сантиметър, обърна към леглото почервеняло лице, изкривено от люта ненавист и злоба.

— Кучи син! — изръмжа той с див шепот и макар че не помръдна, тялото му сякаш растеше, сухожилията по шията му се изопнаха като въжета.

Демонът спря да се киска и го изгледа злобно.

— Ти губеше! — присмя му се Карас. — Жалък неудачник! Винаги си бил неудачник!

Ригън го оплиска с бълвоч. Той не обърна внимание.

— Да, много те бива с децата! — процеди Карас през зъби. — С малки момиченца! Хайде, ела! Дай да видим стиска ли ти да опиташ нещо по-едро! Хайде, опитай! — Огромните му ръце бавно се протегнаха напред в приканващ жест. — Хайде! Хайде, неудачнико! Опитай с мен! Остави момичето и вземи мен! Влез в мен!

В следващия миг тялото на Карас рязко отметна глава към тавана, после конвулсивно се сгърчи напред, лицето му трепереше и се кривеше в маска на бяс и неописуема омраза, а мощните ръце на йезуита затрепериха от някаква вътрешна съпротива, но бавно и неумолимо се насочиха към гърлото на пищящата Ригън Макнийл.

Крис и Шарън чуха шума. Бяха в кабинета. Крис седеше до барчето, а Шарън приготвяше коктейли. Изведнъж двете рязко се озърнаха към тавана. В спалнята горе бе настанал хаос: Ригън пищеше от ужас, после гласът на Карас изрева свирепо: Не! Тежки стъпки. Удари в мебелите, в стените. Крис подскочи и неволно разля чашата си, когато горе отекна страхотен трясък и звън на стъкло. След секунда двете с Шарън се втурнаха нагоре по стълбището, нахълтаха в спалнята на Ригън и видяха капаците на прозореца да се търкалят на пода, изтръгнати от пантите. Стъклото беше разбито.

Разтревожени, те се хвърлиха към прозореца, и в този момент Крис видя Мерин на пода до леглото. Тя ахна, замръзна за миг, после коленичи до него.

— О, Боже! — проплака тя. — Шарън! Шар, ела тук! Бързо…

Писъкът на Шарън я прекъсна. Крис погледна към нея с пребледняло лице и я видя да гледа надолу през прозореца, стиснала лицето си с длани.

— Шар, какво има?

— Карас! Отец Карас! — истерично извика Шарън и изхвръкна от стаята.

Крис стана и бързо пристъпи до прозореца. Погледна надолу. Сърцето й спря. Карас лежеше сгърчен и окървавен в подножието на стълбището към улица M, а наоколо вече се струпваха хора.

Крис гледаше с разширени очи и се мъчеше да раздвижи устни. Да проговори. Не успя.

— Мамо?

Слаб, тъничък, треперещ глас я молеше да се обърне. Крис завъртя глава съвсем леко. Не смееше да повярва. После гласът се раздаде отново. Гласът на Ригън.

— Мамо, какво става? Ела тук! Страх ме е, мамо! Моля те! Моля те! Ела тук!

Крис се обърна, видя сълзите в детските очи и изведнъж се втурна към леглото с ридания.

— Ригс! Детенцето ми! Малката ми! О, Ригс, ти си, наистина си ти!

Долу Шарън изтича трескаво към общежитието на йезуитите, където настоя незабавно да види Дайър. Той веднага дойде на рецепцията и тя му разказа всичко. Дайър пребледня.

— Повикахте ли линейка? — попита той.

— О, Боже! Не се сетих!

Дайър бързо заръча на дежурния да телефонира, после изскочи навън заедно с Шарън. Пресякоха улицата. Спуснаха се надолу по стъпалата.

— Пуснете ме, моля! Направете път!

Докато си пробиваше път през зяпачите, Дайър чу откъслечни, безразлични коментари: „Какво е станало?“

— „Някакъв тип паднал по стълбите.“ „Трябва да е бил пиян. Цял е омазан с повърнато.“ „Да тръгваме, ще закъснеем.“

Най-сетне Дайър стигна до средата на кръга и за един безкраен, сърцераздирателен миг замръзна в незнайното измерение на скръбта, където всяко дихание носи болка. Карас лежеше сгърчен по гръб и около главата му се разливаше кървава локва. Странно блестящите му очи гледаха втренчено към небето, сякаш търпеливо изчакваха да изгреят звездите на някакъв примамлив и тайнствен хоризонт. Но сега очите се завъртяха към Дайър. В тях пламтеше възторг. И може би усещане за победа.

После в очите трепна молба. За нещо много важно и спешно.

— Отдръпнете се! Разотивайте се!

Полицай.

Дайър се отпусна на колене и ласкаво положи ръка върху смазаното, окървавено лице. Беше порязано на толкова много места! От ъгъла на устните се стичаше кръв.

— Деймиън…

Дайър помълча, за да прогони треперенето в гласа си и отново видя в очите на Карас онзи лек, страстен блясък… и топла молба. Приведе се над него.

— Можеш ли да говориш?

Изведнъж Карас вдигна ръка към китката му. Хвана я и леко стисна.

Едва сдържайки сълзите, Дайър се приведе още по-близо, почти докосна с устни ухото на Карас и попита:

— Искаш ли сега да се изповядаш, Деймиън?

Карас отново стисна ръката му.

— Съжаляваш ли за всичките си грехове пред Всевишния Бог?

Ръката бавно се отпусна; после стисна.

Дайър се отдръпна назад, бавно прекръсти Карас и с вълнение изрече словата на опрощението:

— Ego te absolvo…^[3]

Огромна сълза се търкулна от окото на Карас, и Дайър усети как пръстите стискат ръката му още по-силно, без да спират, докато довършваше опрощението:

— … In nomine Patris, et Filii, Et Spiritus Sancti. Amen.^[4]

Дайър се наведе отново над Карас. Изчака. Прогони буцата в гърлото си. После прошепна в ухото му:

— Ти…

И млъкна. Пръстите около китката му изведнъж се отпуснаха. Той се отдръпна и видя две очи, изпълнени с мир… и още нещо — нещо като радост и сбъднат копнеж. Очите все още се взираха, но вече не към този свят. Тук за тях нямаше нищо.

Бавно и нежно Дайър затвори клепачите му. Чу в далечината вой на линейка. Понечи да каже „сбогом“, но не успя. Само наведе глава и заплака.

Линейката пристигна. Сложиха Карас на носилка и докато го вкарваха вътре, Дайър се качи и седна до лекаря. Пресегна се и хвана ръката на Карас.

— Вече нищо не можете да сторите, отче — изрече съчувствено лекарят. — Не се терзайте излишно. Недейте да идвате.

Без да откъсва очи от това грубовато, окървавено лице, Дайър поклати глава и тихо отвърна:

— Не, ще дойда.

Лекарят погледна към задната врата, където шофьорът чакаше търпеливо, и му кимна. Вратата се затръшна.

От тротоара Шарън замаяно гледаше как линейката бавно изчезва зад ъгъла. Чу наоколо гласове:

— Какво е станало?

— Дявол знае…

Протяжният вой на сирената прониза нощта над реката. После внезапно замлъкна.

Шофьорът бе осъзнал, че времето вече няма значение.