Алфред Бестър
Унищоженият (6)

6.

В 00,30 дежурната патрулна кола пристигна в Бомонт Хаус в отговор на подадения от районното управление сигнал: 02, Бомонт. YLP-R. Дешифрирало, това означаваше: „Регистрирано престъпление или деяние, забранено от закона, в Бомонт Хаус, «Парк Саут» 9“.

В 00,40 пристигна началникът на районното, в отговор на съобщението на патрула: „Криминално престъпление, вероятно углавно — ААА.“

В 01 часа в Бомонт Хаус пристигна Линкълн Пауъл, в отговор на френетичното обаждане на един помощник-инспектор:

— Уверявам ви, Пауъл, става дума за углавно, Тройно А. Мога да се закълна. Направо дъхът ми секна. Не знам дали трябва да се радвам, или да се плаша, но знам, че никой от нас не може да се справи с този случай.

— А с какво можете да се справите?

— Вижте сега, Пауъл. Предумишленото убийство е аномалия. Само една извратена телепатична схема е способна да замисли насилствена смърт. Нали така?

— Да.

— Поради което вече повече от седемдесет години не е имало успешен опит за Тройно А. В днешно време е невъзможно човек с извратена схема да замисля убийство и да се разхожда свободно, без да го забележат. Шансовете му да остане незабелязан са същите като на човек с три глави. Вие, надзъртачите, ги откривате, преди да са пристъпили към действие.

— Стараем се… стига да успеем да ги засечем.

— А и в ежедневието толкова често се налага да минаваш през проверката на надзъртачи, че е изключено да го избегнеш. Освен ако не си отшелник. А как може един отшелник да извърши убийство?

— Наистина как?

— И ето тук имаме случай на убийство, което трябва да е било внимателно планирано… а убиецът изобщо не е бил забелязан. Никакъв сигнал. Дори от секретарите надзъртачи на Мария Бомонт. Това означава, че не е имало какво да се забележи. Вероятно притежава нормална схема и все пак е достатъчно ненормален, за да извърши убийство. Как, по дяволите, да разрешим подобен парадокс?

— Разбирам. Някаква хипотеза?

— Има цяла камара неизяснени неща. Първо, не знаем с какво е убит Д’Кортни. Второ, дъщеря му е изчезнала. Трето, някой е ограбил с по един час телохранителите на Д’Кортни и не можем да разберем как. Четвърто…

— Достатъчно. Идвам веднага.

* * *

Голямата зала в Бомонт Хаус беше обляна в ярка бяла светлина. Униформените полицаи бяха навсякъде. Облечените в бели престилки техници от лабораторията се щураха насам-натам като мравки. Гостите (облечени) бяха натирени в центъра на залата и обикаляха в затворен кръг, подобно на стадо ужасени телета в кланица.

Докато слизаше към тях, Пауъл — висок и строен, в бяло и черно — усети вълната от неприязън, с която го посрещнаха. Веднага установи контакт с Джаксън Бек, полицейски инспектор, II степен.

Какво е положението, Джакс?

Използвай кода.

Като превключи на неофициалния полицейски код от завъртяnи фрази, обратни значения и разбираеми само за тях символи, Бек продължи.

Има надзъртачи. Трябва да внимаваме.

За микрочастица от секундата успя да въведе Пауъл в обстановката.

Ясно. Неприятна работа. Защо си ги наблъскал всички тук? Някакъв номер ли си замислил?

Номерът с „добрия чичко“ и „лошия чичко“.

Необходимо ли е?

Това е една отвратителна сбирщина. Разглезени. Покварени. Никога няма да ни сътрудничат. Ще трябва дълго да ги коткат, за да измъкнеш нещо от тях. А този случай го налага. Аз ще бъда лошият. Ти ще бъдеш добрият.

Добре. Чудесно си я замислил. Започни да записваш.

Някъде към средата на пътя Пауъл се спря. Шеговитата усмивка изчезна от устните му. И следа не остана от дружелюбното изражение в дълбоките му тъмни очи. На лицето му се изписа възмущение и негодувание.

— Бек! — извика рязко той.

Гласът му проехтя в кънтящата зала. Настана гробна тишина. Всички погледи се извърнаха към него. Инспектор Бек се обърна към Пауъл.

— Да, сър — обади се грубо той.

— Вие ли сте старшият, Бек?

— Аз, сър.

— И според вас това е законният ред за провеждане на едно разследване? Да наблъскате всички тези невинни хора на едно място, сякаш са стадо говеда?

— Не са невинни — изръмжа Бек. — Убит е човек.

— Всички в този дом са невинни, Бек. Ще ги смятаме за невинни и ще се отнасяме с най-голямо уважение към тях, докато се разкрие истината.

— Какво? — присмя му се Бек. — Тази шайка лъжци? Да се отнасяме с уважение към тях? С тази гнила, мръсна глутница високопоставени хиени…

— Как смеете! Веднага се извинете.

Бек пое дълбоко въздух и стисна гневно юмруци.

— Инспектор Бек, вие чухте ли ме? Веднага се извинете на тези дами и господа.

Бек погледна Пауъл, после се обърна към зяпналите гости.

— Моите извинения — измърмори той.

— И ви предупреждавам, Бек — заплаши го Пауъл. — Ако още веднъж се случи подобно нещо, ще ви унищожа. Ще ви натикам обратно в калта, откъдето сте дошли. А сега се махайте от очите ми.

Пауъл слезе при гостите и им се усмихна. Изведнъж отново се преобрази. С държанието си сякаш се опитваше да подскаже, че по сърце е един от тях. Дори и в дикцията му се появиха нотки на светска превзетост.

— Дами и господа! Аз, разбира се, ви познавам всички по лице. И тъй като аз не съм толкова известен, позволете ми да ви се представя: Линкълн Пауъл, префект на парапсихичния отдел. Префект и парапсихичен — две старомодни думи, нали? Нека не ни смущават. — Тръгна към Мария Бомонт с протегната ръка. — Скъпа мадам Мария, какъв вълнуващ завършек на това чудесно празненство. Завиждам на всички вас. Вие ще влезете в историята.

Гостите доволно зашумяха. Навъсените враждебни изражения започнаха да изчезват. Мария пое замаяно ръката на Пауъл и механично закокетничи.

— Мадам… — Едновременно я обърка и очарова, като я целуна по челото с бащинска топлота. — Зная, че доста се измъчихте. Тези простаци в униформа…

— Скъпи префекте… — Пак беше малко момиче, стиснало го здраво за ръката. — Толкова се изплаших.

— Има ли тук някоя спокойна стая, където всички ще се чувстваме удобно, докато трае това мъчително преживяване?

— Да. Кабинетът ми, скъпи префект Пауъл. — Дори започна да фъфли като дете.

Пауъл щракна с пръсти зад себе си. На полицейския началник, който пристъпи напред, каза:

— Придружете мадам и нейните гости до кабинета. Никаква стража. Дамите и господата да бъдат оставени сами.

— Мистър Пауъл, сър… — Началникът се прокашля. — Относно гостите на мадам. Един от тях пристигна след съобщението за престъплението. Мистър Куортърмейн, адвокат.

Пауъл откри в тълпата Джо Куортърмейн, юридически съветник II степен. Отправи му телепатичен поздрав.

Джо?

Здравей.

Какво те води в това свърталище?

Работата. Повика ме моят кли(Бен Райх)ент.

Тази акула? Ставам подозрителен. Остани тук с Райх. Искам да му задам няколко въпроса.

Номерът ви с Бек беше много ефектен.

По дяволите. Разгада ли кода?

Изключено беше. Но ви познавам вас двамата. Благият Джакс в ролята на тъп полицай заслужава да влезе в учебниците.

Бек се намеси от другия край на залата, където се правеше на сърдит:

Не ни издавай, Джо.

Да не си полудял? — Куортърмейн реагира така, сякаш го молеха да не нарушава свещените етични норми на Съюза. Излъчи такъв мощен заряд от негодувание, че накара Бек да се ухили.

Целият този разговор протече през секундата, в която Пауъл с непорочна преданост отново целуна Мария по челото и нежно се освободи от трепетната й хватка.

— Дами и господа, ще се срещнем отново в кабинета.

Водени от началника, гостите потеглиха. Отново бъбреха с въодушевление. Цялата работа започваше да придобива формата на чудесен нов вид развлечение. Сред оживлението и смеха Пауъл почувствува железните лакти на непроницаем телепатичен блокаж. Позна тези лакти и не скри изненадата си.

Гюс! Гюс Тейт!

О! Здравей, Пауъл.

Ти тук? И си траеш и се спотайваш?

Гюс? — опули се Бек. — Въобще не го засякох.

Защо, по дяволите, се криеш?

Реакцията му бе смесица от гняв, страх за репутацията, самообвинение, срам…

Превключи на друга станция, Гюс. Схемата ти е засякла на режим обратна връзка. Пък и малко скандална слава няма да ти се отрази зле. Ще заприличаш на нормалните хора. Остани тук и помагай. Имам чувството, че още един I степен няма да ми е излишен. Този случаи на Тройно А ще се окаже задача с повишена трудност.

* * *

След като залата се опразни, Пауъл огледа тримата мъже, които останаха при него. Джо Куортърмейн беше едър мъж, набит, солиден, с лъскава олисяла глава и дружелюбно открито лице. Дребосъкът Тейт беше неспокоен и нервен… дори повече от обикновено.

И прословутият Бен Райх. Пауъл за пръв път се срещаше с него. Висок, широкоплещест, решителен, излъчващ огромна доза обаяние и сила. В тази сила имаше и добродушие, но бе проядено от склонността му да се налага. Очите на Райх бяха красиви и проницателни, но устата му изглеждаше твърде малка и чувствена и странно защо приличаше на рана. Един изключително привлекателен мъж, но в него имаше нещо скрито, неясно, отблъскващо.

Усмихна му се. Райх отвърна на усмивката му. Някак спонтанно се здрависаха.

— Всички ли сварвате така неподготвени, Райх?

— Това е тайната на успеха ми — ухили се Райх. Много добре знаеше какво иска да каже Пауъл. Разбраха се чудесно.

— Внимавайте другите гости да не забележат, че ме очаровате. Ще заподозрат, че сме в комбина.

— О, не, вас не. Вие ще ги прецакате, Пауъл. Ще ги накарате да повярват, че сте в комбина с тях.

Отново се усмихнаха един на друг. Някаква неочаквана химична реакция ги привличаше един към друг. Това беше опасно. Пауъл се опита да се отърси от него. Обърна се към Куортърмейн:

— И така, Джо?

Относно надзъртането, Линк…

— Нека разговаряме тъй, че Райх да ни разбира — прекъсна го Пауъл. — Няма да се надхитряме.

— Райх ме повика, за да го представям. Никакви телепатични номера, Линк. Всичко трябва да бъде на обективно ниво. Тук съм, за да следя за това. Трябва да присъствам на всички разпити.

— Не можеш да попречиш па надзъртането, Джо. Нямаш законното право. Можем да изровим всичко, което искаме…

— Само в случай, че имате съгласието на разпитвания. Аз съм тук, за да ви кажа дали го имате това съгласие, или не.

Пауъл се обърна към Райх.

— Какво се случи?

— Не знаете ли?

— Искам да чуя вашата версия.

Джо Куортърмейн го сряза:

— А защо точно на Райх?

— Искам да разбера защо побърза да си извика адвоката. Замесен ли е в тази каша?

— Замесен съм и още как — ухили се Райх. — Изключено е да ръководиш „Монарх“ и да не натрупаш цяла камара тайни, които трябва да бъдат защитени.

— Но убийството не е една от тях?

Не надзъртай, Линк.

Престани да ме блокираш, Джо. Искам да понадзърна малко, защото момчето ми харесва.

Ами харесвай си го колкото искаш, само че не през моето работно време.

— Джо не ми позволява да ви обичам — усмихна се Пауъл на Райх. — Ще ми се да не бяхте викали адвокат. Това ме прави подозрителен.

— Това не е ли професионална болест? — засмя се Райх.

— Не е. — Лъжливото овчарче зае мястото си и най-спокойно продължи. — Сигурно няма да ми повярвате, но професионалната болест на детективите се нарича Пристрастие. То бива деснонасочено и левонасочено. Повечето детективи страдат от необясними промени на Пристрастие. Аз, разбира се, бях левак до случая Парсънс, когато…

Изведнъж Пауъл спря да лъже. Направи две крачки встрани от хипнотизираната си публика и въздъхна дълбоко. Когато се върна при тях. Лъжливото овчарче си беше отишло.

— Друг път ще ви разкажа за това — каза той. — Кажете ми какво се случи, след като Мария и гостите видяха, че върху маншета ви капе кръв.

Райх погледна капките кръв върху маншета си.

— Развика се като заклана и всички хукнахме нагоре по стълбите към апартамента.

— Как се оправихте в тъмнината?

— Беше светло. Мария извика да запалят лампите.

— И на светло не ви беше трудно да откриете апартамента, така ли?

Райх се усмихна мрачно.

— Не аз открих апартамента. Той е таен. Мария ни показа пътя.

— Имало е телохранители… в безсъзнание или нещо такова?

— Точно така. Изглеждаха мъртви.

— Мъртви и студени, а? Дори не бяха помръднали?

— Откъде да зная?

— Наистина откъде? — Пауъл впери изпитателен поглед в Райх. — А Д’Кортни?

— И той изглеждаше мъртъв. По дяволите, той беше мъртъв!

— И всички стояхте и го гледахте?

— Някои отидоха в другите стаи да търсят дъщеря му.

— Барбара Д’Кортни. Мислех, че никой не е знаел, че Д’Кортни и дъщеря му са в къщата. Защо я потърсихте?

— Не знаехме. Мария ни каза и ние я потърсихме.

— И се учудихте, че я няма?

— Бяхме повече от учудени.

— Някаква представа къде е отишла?

— Мария каза, че е убила стареца и е изчезнала.

— Вие вярвате ли го?

— Не зная. Цялата работа е толкова ненормална. Ако момичето е дотам откачено, че да се измъкне от къщата, без да се обади, и да хукне голо по улиците, то не бих се учудил, ако и скалпа на баща си носи в ръка.

— Бихте ли ми позволили да надзърна във вас, за да си съставя една по-обща представа и за някои подробности?

— Аз съм в ръцете на своя адвокат.

— Отговорът е не — каза Куортърмейн. — Човек има конституционното право да откаже да бъде разпитван от еспер, без от това да следват някакви последствия за него. Райх отказва.

— А аз трябва да се оправям в тази ужасна каша — въздъхна Пауъл и сви рамене. — Е добре, нека започнем разследването.

Обърнаха се и тръгнаха към кабинета. Докато пресичаха залата, Бек превключи на кодирания полицейски жаргон и попита:

Линк, защо позволи на Райх да те прави на маймуна?

На маймуна ли?

Ами да. Тази акула може да те избудалка, както си поиска.

По-добре си приготви ножа, Джакс. Тази акула е готова за Унищожение.

Какво?

Не чу ли как се изпусна, докато се опитваше да ме будалка? Райх не е могъл да знае за дъщерята. Никой не е знаел. Не я е виждал. Никои нея е виждал. Би могъл да предположи, че след убийството е избягала от къщата. Всеки би могъл. Но откъде знае, че е била гола?

Това беше толкова шокиращо, че за момент настъпи мълчание. И едва когато минаваше през северната арка, до Пауъл достигна нескритото възхищение, излъчено от Бек:

Свалям ти шапка, Линк. Свалям шапка на Майстора.

* * *

„Кабинетът“ в Бомонт Хаус беше изграден като копие на турска баня. Подът представляваше мозайка от хиацинт, шпинел и слънчев камък. Стените, с напречно разположени, очертани със златни жички емайлови фигури, бяха инкрустирали с искрящи синтетични камъни — рубини, смарагди, гранати, хризолити, аметисти, топази — и във всички бяха поставени различни портрети на собственицата. Имаше много кадифени килимчета и десетки столове и кресла.

Пауъл влезе в стаята и директно се отправи към средата, като остави Райх, Тейт и Куортърмейн зад себе си. Шумът от разговорите секна и Мария Бомонт понечи да се изправи на крака, но Пауъл й направи знак да остане седнала. Огледа се и като прецени съвсем точно каква е колективната психика на събралите се богаташи, съобрази каква тактика да приложи. Най-сетне започна.

— Законът — отбеляза той — прави излишно голям въпрос от смъртта. Хиляди хора умират всеки ден. Но просто защото някой е бил предприемчив и е поел инициативата да подпомогне кончината на стария Д’Кортни, законът настоява ние да го обявим за враг на хората. Смятам това за идиотщина, но ще ви моля да не ме цитирате.

Направи пауза и запали цигара.

— Разбира се, вие всички знаете, че съм надзъртач. Вероятно този факт е разтревожил някои от вас. Във вашите представи съм като едно чудовище, застанало пред вас, за да се рови в мислите ви, да тършува из канализацията на мозъка ви. Е добре… дори и да можех, Джо Куортърмейн нямаше да ми позволи. И откровено казано, ако можех, нямаше да стоя тук пред вас. Щях да съм на трона на Вселената, неотличим на практика от самия господ. Доколкото виждам, до този момент никой от вас не е изразил мнение за подобна прилика…

Тук-там чу смях. Пауъл се усмихна обезоръжаващо и продължи:

— Не, груповото четене на мисли е номер, който нито един надзъртач не може да изпълни. Достатъчно трудно е да се проникне в мислите на един-единствен индивид. И е направо невъзможно това да стане, когато се преплетат десетки телепатични схеми. А когато се съберат на едно място група уникални, изключително оригинални личности като вас, то тогава ние сме изцяло във вашите ръце.

— А каза, че аз имам чар! — измърмори Райх.

— Тази вечер — продължи Пауъл — вие сте играли на една игра, наречена „Сардина“. Съжалявам, че не бях поканен, мадам. Следващия път непременно се сетете и за мен…

— Непременно — обади се Мария. — Непременно, скъпи префекте…

— Докато сте играели, е бил убит старият Д’Кортни. Почти сме сигурни, че е предумишлено убийство. Напълно ще се уверим, когато в лабораторията си свършат работата. Но нека допуснем, че е углавно престъпление Тройно А. Това ще ни даде възможност да изиграем една друга игра… игра, наречена „Убийство“.

Реакцията на гостите беше неопределена. Пауъл продължи във все същия безгрижен тон, като изкусно превърна най-ужасното престъпление, извършено през последните седемдесет години, в едно лишено от реалност забавление.

— В тази игра — каза той — се извършва едно мнимо убийство. Един мним детектив трябва да открие кой е убиецът. Затова задава въпроси на мнимите заподозрени. Всички са длъжни да говорят истината, освен убиеца, комуто е позволено да лъже. Детективът сравнява показанията, преценява кой лъже и разкрива убиеца. Помислих си, че може би ще ви е приятно да поиграете на тази игра.

— Как? — запита един глас.

— Но аз съм само един от туристите — обади се друг.

Този път смехът беше по-силен.

— Разследването на едно предумишлено убийство — усмихна се Пауъл — предполага изясняването на три аспекта на престъплението. Първо, мотивът. Второ, начинът. И трето, възможността да бъде извършено. Нашите хора в лабораторията имат грижата за вторите два аспекта. А първия можем да разкрием чрез нашата игра. Ако сторим това, ще успеем да разгадаем и вторите два, върху които си блъскат главите онези от лабораторията. Знаете ли, че те не могат да разберат с какво е бил убит Д’Кортни? Знаете ли, че дъщерята на Д’Кортни е изчезнала? Напуснала е къщата, докато сте играели на „Сардина“. Знаете ли, че по някакъв мистериозен начин телохранителите на Д’Кортни са били извадени от строя? Някой им е откраднал цял час от живота. Всички бихме искали да знаем как точно е станало това.

Бяха вече почти готови да влязат в клопката — притаили дъх, хипнотизирали. Но към последната крачка трябваше да ги подтикне изключително предпазливо.

— Убийство, изчезване, кражба на време… и всичко това можем да разкрием с вас, ако знаем какъв е мотивът. Аз ще бъда мнимият детектив. Вие ще бъдете мнимите заподозрени. Вие ще говорите истината… всички, с изключение на убиеца, разбира се. Ние очакваме той да лъже. Но ние ще го заловим и това ще е върхът на тази вечер, ако ми дадете разрешение да проведа телепатичен разпит на всеки един от вас.

— А! — възкликна Мария уплашено.

— Не бързайте, мадам. Ще ви обясня. Това, което искам от вас, е само вашето разрешение. Изобщо няма да се наложи да надзъртам. Защото, виждате ли, ако всички невинни сред заподозрените дадат съгласието си, то тогава този, който откаже, трябва да е виновният. Единствено той ще бъде принуден да се защити, като откаже надзъртането.

— Може ли да иска това? — прошепна Райх на Куортърмейн.

Куортърмейн кимна.

— Просто си представете за момент следната картина — Пауъл въведе още един драматичен елемент, като превърна стаята в сцена. — Задавам официално въпроса: „Ще ми позволите ли да проведа телепатичен разпит?“ След това тръгвам из стаята… — Започна бавна обиколка, като се спираше пред всеки един от гостите и се покланяше. — И отговорите идват един след друг: „Да… да… Разбира се… Защо не… Разбира се… Да… Да…“ И изведнъж драматична пауза. — Пауъл застана пред Райх, изправен, застрашителен. — „А вие, сър?“, повтарям аз, „Ще ми дадете ли позволението си да надзърна?“

Всички го наблюдаваха като хипнотизирани. Дори и Райх беше като втрещен, парализиран от сочещия пръст и свирепия поглед.

— Колебание. Лицето му става яркочервено, след това мъртвешки бяло, когато кръвта го напусне. Чувате с мъка изговорения отказ: „Не!“… — Префектът се завъртя и обхвана всички с енергичен жест. — И в този вълнуващ момент ние знаем, че сме заловили убиеца!

Почти успя да ги убеди. Почти. Това беше едно предизвикателство, непознато, възбуждащо; едно внезапно разтваряне на ултравиолетови прозорчета в дрехите и плътта, към душата… Но гостите на Мария таяха в душите си незаконни деца… подлости… изневери… самия дявол. И срамът заговори във всеки един от тях.

— Не! — извика Мария. Всички скочиха на крака и завикаха: — Не! Не! Не!

Чудесен опит, Линк, но ето го отговорът. От тези хиени мотива няма да научиш.

Дори и след поражението Пауъл беше очарователен.

— Съжалявам, дами и господа, но не ви се сърдя. Само един глупак би се доверил на ченге. — Въздъхна. — Един от помощниците ми ще вземе устни показания от тези от вас, които желаят да дадат показания. Мистър Куортърмейн е на разположение, за да ви съветва и защищава.

Погледна тъжно към Куортърмейн:

И да ми пречи.

Не го избивай на чувства, Линк. Това е първият случай на углавно престъпление Тройно А от седемдесет години насам. Трябва да мисля за кариерата си. Това може да ме прослави.

Аз пък трябва да мисля за своята собствена кариера, Джо. Ако моят отдел не се справи с този случай, това може да ме провали.

Тогава всеки надзъртач да се оправя сам. Нали така, Линк?

— По дяволите — каза Пауъл, намигна на Райх и бавно напусна залата.

* * *

Техниците бяха приключили работа в апартамента за младоженци. Де Сантис — напрегнат, сприхав, рязък — подаде доклада си на Пауъл и раздразнено каза:

— Отвратителна история!

Пауъл погледна към трупа на Д’Кортни.

— Самоубийство? — попита той сепнато. Винаги беше груб с Де Сантис, който се чувстваше неловко, когато към него се отнасяха приятелски.

— Тц! Изключено. Липсва оръжие.

— С какво е убит?

— Не знаем.

— Още не знаете? Имахте три часа?

— Не знаем! — избухна Де Сантис. — Затова казвам, че е отвратителна история.

— Ами в главата му има дупка, през която можеш да си провреш ръката.

— Да, да, да, зная. Входна рана над мъжеца. Изходна под фонтанелата. Смъртта е настъпила моментално. Но от какво е причинена раната? Какво е пробило дупката в черепа? Хайде, задавай ми въпроси.

— Твърди лъчи?

— Няма изгаряния.

— Кристализация?

— Няма следи от замръзване.

— Нитроизпарител?

— Няма амонячни наслагвания.

— Киселина?

— Раната е прекалено голяма. Струйката киселина пробива съвсем малка дупка, но не може да разбие цялата задна част на черепа.

— Остър предмет?

— Имаш предвид кама или нож?

— Нещо подобно.

— Изключено. Имаш ли представа каква сила е нужна, за да се пробие черепът? Направо е невъзможно.

— Ами… Сякаш изчерпах всички видове пробивни оръжия. Не, почакай. Да не е огнестрелно оръжие?

— Това пък какво е?

— Древна система оръжия, изстрелващи куршуми с експлозиви. Шумни и миризливи.

— И това не е.

— Защо?

— Защо? — Де Саятис се изхрачи. — Защото няма никакъв куршум. Нито в раната, нито в стаята. Никъде.

— Дявол да го вземе!

— Съгласен съм.

— Изобщо имаш ли нещо за мен? Каквото и да е?

— Да. Дъвчел е бонбон, преди да умре. Намерих мъничко желатин в устата му… и едно малко парченце от обикновена обвивка за бонбони.

— И?

— В апартамента няма никакви бонбони.

— Може да ги е изял всичките.

— Няма бонбони в стомаха му. Пък и не би седнал да яде бонбони с това гърло.

— Защо?

— Психогенен рак. В напреднал стадий. Не е могъл да говори, камо ли да яде разни боклуци.

— Да го вземат мътните! Трябва да го намерим това оръжие… каквото и да е то.

Пауъл прелисти докладите от огледа, погледна бледата като восък фигура на мъртвеца и засвирука някаква завъртяна мелодия. Спомни си, че веднъж беше слушал една аудиокнига за еспер, който можел да надзърта в мъртъвци — нещо като древния миг, според който е възможно да се фотографира ретината на окото на мъртвец. Де да беше така.

— Какво да се прави — въздъхна накрая той. — С мотива ни прецакаха. И с начина ни прецакаха. Дано поне около обстоятелствата, при които е извършено убийството, открием нещо. Иначе никога няма да уличим Райх.

— Кой Райх? Бен Райх ли? Какво искаш да кажеш?

— Най-много се безпокоя за Гюс Тейт — измърмори Пауъл. — Ако е замесен в тази история… Какво? Райх ли? Той е убиецът, Де Сантис. Успях да изпързалям Джо Куортърмейн, докато бяхме в кабинета на Мария Бомонт. Райх се изтърва. Изиграх една комедия, тъй че да отвлека вниманието на Джо, и надзърнах, за да се уверя. Това е неофициално, разбира се, но научих достатъчно, за да се убедя, че Райх е човекът, когото търсим.

— Всемогъщи боже! — възкликна Де Сантис.

— Но това е съвсем недостатъчно, за да убедим съда. Тъй че сме много далеч от Унищожението. Много, много далеч.

Пауъл се сбогува мрачно с шефа на лабораторията, мина през преддверието и слезе долу във временния щаб в картинната галерия. „А ми е симпатичен“, каза си той.

* * *

В картинната галерия, определена за временен щаб, се проведе кратко съвещание между Пауъл и Бек. Безмълвният диалог, протекъл в типичното за телепатичен разговор светкавично темпо, продължи точно трийсет секунди:

И така, Джакс, Райх е нашият

кандидат за Унищожение.

Успях да го издебна и тайничко

надзърнах в него, докато

бяхме в кабинета. Просто

да се уверя.

Бен е нашият човек.

                                    — Никога няма да можеш да

                                            го докажеш, Линк.

Телохранителите могат

ли да помогнат?

                                    Изключено. Губи им се цял

                        час. Де Сантис казва, че родопсинът в

                                     ретината е бил засегнат.

                      Светлочувствителният пигмент… това, с

                                  което виждаме. Що се отнася

                         до телохранителите, те са си били на

                          поста и не са и мигвали. Според тях

                          нищо не се е случило до нахлуването

                           на тълпата и крясъците на Мария за

                      това, че са заспали по време на работа,

                                което те категорично отричат.

Аха.

Почти нищо!

И как крещи само Златната Мърша!

Но ние знаем, че е бил Райх.

                                     Ти знаеш, че е бил Райх.

                                          Никой друг не знае.

Качил се е горе, докато гостите

са играели на „Сардина“. Успял

е някак да разруши родопсина в

ретината и  им е откраднал по

един час. Влязъл е в апартамента

и е убил Д’Кортни. Момичето  се

е забъркало по някакъв начин,

поради което е избягало.

                                                         Как?

                            И най-сетне защо е убил Д’Кортни?

Не зная. Не ми е известен нито

един от отговорите… все още.

                             По този начин няма да му докараш

                                                  Унищожение.

Това ми е известно.

                                    Нужни са доказателства за

                           мотива, начина и обстоятелствата —

                           обективни доказателства. А това, с

                           което разполагащ, е твърдението ти

                       на надзъртач, че Райх е убил Д’Кортни.

Аха.

Аха.

                                 Надзърна ли поне как и защо?

Не успях да проникна достатъчно

дълбоко… нямаше как, защото

Джо Куортърмейн ме наблюдаваше.

                              И сигурно никога няма да можеш.

                                     Джо е твърде предпазлив.

Мътните го взели! Джаксън, трябва

да намерим момичето.

                                         Барбара Д’Кортни ли?

Да. Тя е ключът. Ако може

да ни каже какво е видяла и

защо е избягала, ще убедим

съда. Сортирай цялата информация,

с която разполагаме, и я внеси в архива.

Без момичето не ни върши работа.

Освободи всички да си ходят. И те не

ни вършат работа без момичето.

Трябва да подхванем

Райх малко по-отдалеч…

да видим дали не можем да

изровим някакви косвени

улики, но…

                                                Съгласен съм.

                                                      Така е.

                                         Започвам да я мразя.

                               Но и те няма да са ни от полза

                                       без проклетото момиче.

В такива дни, мистър Бек, аз

също намразвам жените. За

бога, защо всички се опитват да ме оженят?

                                         Образ на ухилен кон.

Сар(цензуриран)кастичен отговор.

                                Сар(цензуриран)доничен ответ.

(цензурирано)

 

 

 

След като си каза тежката дума, Пауъл стана и излезе от картинната галерия. Прекоси тунела, мина през концертната зала и влезе в голямата зала. Райх, Тейт и Куортърмейн бяха до фонтана и оживено разговаряха. Отново го обзе безпокойство, като се сети за ужасния проблем на Тейт. Ако дребният надзъртач наистина беше замесен с Райх, както Пауъл заподозря на празненството у дома си предната седмица, то тогава можеше да е замесен и в това убийство.

Дори самата идея, че един еспер I степен, един от стълбовете на Съюза, е съучастник в убийство, беше немислима. И все пак, ако се окажеше вярно, щеше да е идиотски трудно да се докаже. От I степен никой нищо не можеше да измъкне без неговото пълно съгласие. И ако Тейт (невероятно… невъзможно… вероятност едно на сто) работеше за Райх, и самият Райх щеше да е неуязвим. Пауъл реши да предприеме един последен опит за агитация, преди да се залови с полицейските си задължения, и пое към групичката.

Улови погледите им и отправи бърза заповед към надзъртачите:

Джо, Гюс, изчезвайте. Искам да кажа нещо на Райх, което не искам да чуете. Няма да надзъртам и няма да записвам думите му. Обещавам.

Куортърмейн и Тейт кимнаха с глава, измърмориха нещо на Райх и тихичко се измъкнаха. Райх ги проследи с любопитен поглед и след това се обърна към Пауъл.

— С какво ги подплашихте? — попита той.

— Помолих ги. Седнете, Райх.

Настаниха се на ръба на фонтана и се загледаха в дружелюбно мълчание.

— Не — каза Пауъл след известно време, — не надзъртам.

— Зная. Но в кабинета на Мария го сторихте, нали?

— Усетихте ли?

— Не. Предположих. И аз бих сторил същото.

— И двамата не сме от най-доверчивите, а?

— Как пък не! — натъртено каза Райх. — Ние не играем по правилата на момиченцата. Ние играем на сериозно. Само страхливците, слабаците и некадърниците се крият зад правилата за честна игра.

— А къде остават честта и моралът?

— Ние също сме честни, но според нашите собствени закони, а не според правилата, които някой уплашен дребен човечец е измислил за останалите уплашени дребни човечета. Всеки човек си има своите разбирания за чест и морал и щом се придържа към тях, никой няма право да го осъжда. Може да не ти харесва неговият морал, но нямаш право да го наричаш неморален.

Пауъл поклати тъжно глава.

— Във вас има двама души. Райх. Единият е добър. Другият е пропаднал. Ако бяхте само убиец, нямаше да е толкова лошо. Но вие сте наполовина злодей, наполовина светец и това е по-страшно.

— Знаех си, че не ме чака нищо добро, когато ми намигнахте — усмихна се Райх. — Много сте ловък, Пауъл. Наистина ме плашите. Не ми е ясно кога ще последва удар и как мога да го избегна.

— Тогава престанете, за бога, да се опитвате да го избегнете и да приключим с тази история — каза Пауъл. Гласът му изгаряше. Очите му изгаряха. И пак ужаси Райх с енергията, която излъчваше. — Този път ще ви смажа, Бен. Ще удуша злодея-убиец във вас, защото се възхищавам на светеца. За вас това е началото на края. И вие го знаете. Защо сам не си помогнете да ви олекне?

За миг Райх се поколеба и бе на път да се предаде. После се окопити и отби нападението.

— И да се откажа от най-интересната битка в живота си? Не. За нищо на света, Линк. Ще се бием до самия край.

Пауъл сви гневно рамене. И двамата се изправиха. Инстинктивно си стиснаха ръцете, като при сбогуване.

— Загубих един чудесен партньор — каза Райх.

— Загубихте един чудесен човек у себе си, Бен.

— Врагове ли сме?

— Врагове.

Това бе началото на Унищожението.