Алфред Бестър
Унищоженият (10)

10.

Представете си камера, обективът на която страда от крайна форма на астигматизъм, тъй че е способен да заснима непрекъснато един и същ кадър — онзи, който е станал причина за повредата. Представете си запис на кристал, който е така непоправимо деформиран, че непрекъснато възпроизвежда един и същ реприз — онази кошмарна фраза, която не може да изтрие от паметта си.

— Намира се в състояние на хистерично връщане към един и същ спомен — обясняваше д-р Джиймс от болницата „Кингстън“ на Мери Нойс и Пауъл в гостната на неговия дом. — Реагира на ключовата дума „помощ“ и отново преживява някакво кошмарно преживяване…

— Смъртта на баща й — каза Пауъл.

— О? Разбирам. Освен това страда и от каталепсия.

— Неизлечимо ли е? — попита Мери Нойс. Младият д-р Джиймс беше видимо изненадан и възмутен. Въпреки че не беше надзъртач, той беше един от най-способните млади лекари в болницата „Кингстън“, до фанатизъм отдаден на работата си.

— В днешно време? В наши дни няма нищо неизлечимо, мис Нойс. Единствено физическата смърт е необратима, но и върху това се работи в „Кингстън“. Изследвайки смъртта от симптоматична гледна точка, ние фактически…

— По-късно, докторе — прекъсна го Пауъл. — Да оставим лекциите за друг път. Тази вечер имаме работа. Мога ли да я използвам?

— Как да я използвате?

— Да надзърна в нея?

Джеймс се замисли.

— Не виждам защо не. Лекувам каталепсията по системата „Deja eprouve“. Надзъртането не би трябвало да попречи.

— Deja eprouve? — попита Мери.

— Дава чудесни резултати — продължи Джиймс възбудено. — Разработена е от Гарт… един от вашите надзъртачи. Пациентът е изпаднал в каталепсия. Това е един вид бягство. Бягство от действителността. Съзнанието е неспособно да се справи с конфликта между външния свят и своето собствено подсъзнание. Ще му се да не се е раждало. Опитва се да се върне назад към ембрионалното състояние. Разбирате ли?

Мери кимна.

— Дотук да.

— Добре. Deja eprouve е стар психиатричен термин от деветнайсети век. Буквално означава „нещо вече преживяно, нещо правено“. Понякога пациентите толкова силно пожелават нещо, че накрая това желание ги кара да си въобразяват, че действието или преживяването, с което нямат нищо общо, е реален факт. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Един момент — започна Мери бавно. — Искате да кажете, че аз…

— Ще ви дам един пример — прекъсна я Джиймс оживено. — Да си представим, че изгаряте от желание да… ами например да сте омъжена за Пауъл и да имате деца. Става ли?

Мери се изчерви. Със скован глас каза:

— Става.

За миг Пауъл изпита огромно желание да прати по дяволите този добронамерен и нетактичен млад не-еспер.

— Добре — продължи Джиймс, безгрижен в неведението си. — Ако излезете от равновесие, бихте могли да си внушите, че сте омъжена за Пауъл и имате три деца от него. Това би било Deja eprouve. И така, нашата цел е да синтезираме изкуствено Deja eprouve у пациента. Правим тъй, че каталептичното желание за бягство да се сбъдне. Правим тъй, че жадуваното преживяване наистина да се случи. Отделяме съзнанието от по-долните нива, изпращаме го обратно в утробата и го оставяме да си въобразява, че повторно се ражда за един нов живот. Дотук ясно ли ви е?

— Да! — Мери се опита да се усмихне, възвърнала самообладанието си.

— В повърхностния слой на разума… на ниво съзнание… пациентът повторно минава, с ускорени темпове, през всички етапи на развитието. От пеленаче, през детство, юношество, докато достигне пълна зрелост.

— Искате да кажете, че Барбара Д’Кортни ще стане бебе… ще се учи да говори… да ходи…?

— Да. Да. Точно така. Това ще отнеме около три седмици. Докато стигне до сегашната си възраст, ще се е научила да приема действителността, от която се опитва да избяга. Иначе казано, ще е дораснала за това. Както казах, всичко това става на ниво съзнание. По-надолу нищо няма да се промени. Можете да надзъртате колкото си искате. Единственият проблем е… че там долу е доста уплашена. И объркана. Трудно ще се доберете до това, което търсите. Разбира се, вие сте специалист в тази област. Знаете какво да правите.

Джиймс рязко се изправи.

— Трябва да се връщам на работа. — Той се отправи към външната врата. — Радвам се, че мога да ви бъда в помощ. Винаги се радвам на визитите си при надзъртачи. Не мога да разбера защо някои имат враждебно отношение към вас…

Джиймс излезе.

Хм. Многозначителна забележка, тъкмо преди да си тръгне.

Какво искаше да каже, Линк?

Нашият велик и добър приятел, Бен Райх. Райх организира кампания против есперите. Нали знаеш… надзъртачите са една котерия, не може да им се вярва, не са патриоти, те са конспиратори от международен мащаб, хранят се с малките бебета на нормалните и т.н.

Хм? И в същото време подкрепя Лигата на патриотите? Той е отвратителен, опасен човек.

Опасен, но не отвратителен, Мери. Той има чар. И това го прави двойно по-опасен. Хората очакват престъпниците винаги да имат престъпен вид. Е, да се надяваме, че ще успеем да спрем Райх, преди да е станало твърде късно. Доведи Барбара долу, Мери.

Мери доведе момичето в гостната и го настани на ниския подиум. Барбара седеше като неподвижна статуя. Мери я бе облякла в синьо спортно трико и сресала русите й коси назад в конска опашка, привързана със синя панделка. Барбара беше лъсната и издокарана — като прекрасна восъчна кукла.

Прекрасна външност, опустошена отвътре. Проклет да е този Райх!

Какво стана с него?

Вече ти казах, Мери. Толкова бях побеснял в бардака на Чука Фруд, че си го изкарах на онзи червен плужек Куизард и жена му… И когато надзърнах Райх на горния стаж, го провокирах да…

Какво направи на Куизард?

Тотален неврошок. Ела някои път в лабораторията и ще ти покажа. Ново е. Ако станеш I степен, ще те науча. Поразяващият ефект е като на разрушителя, но на психогенна основа.

Смъртоносен ли е?

Забрави ли клетвата? Не, разбира се.

А как успя да надзърнеш в Райх през един етаж?

Телепатия. Стаята за воайори не е била снабдена със звукова инсталация. Оставили открити акустични тръби. И тук Райх допусна грешка. Мислите му се предаваха по звукопроводите и ти се кълна, че се надявах да събере кураж да стреля. Такъв силен шок щеше да получи, че щяха да го цитират в учебниците.

Защо не стреля?

Не зная, Мери. Не зная. Мислеше си, че има всички основания да ни убие. Смяташе, че нищо не го заплашва… За неврошока не знае, въпреки че бързото излизане от строя на Куизард го постресна… Просто не можа.

Може би се е уплашил?

Райх не е страхливец. Не се уплаши. Чисто и просто не можа. Не зная защо. Може би следващия път ще е различно. Затова оставих Барбара Д’Кортни вкъщи. Тук ще е в безопасност.

И в „Кингстън“ щеше да е в безопасност.

Но не и за работата, която аз имам да върша.

?

Подробната картина на убийството е заключена в нейната истерия. Трябва да я измъкна оттам… детайл по детайл. Като се добера до нея, с Райх е свършено.

Мери се изправи.

Мери Нойс напуска сцената.

Седни си на мястото, надзъртачке. Защо мислиш, че те повиках? Ще останеш тук с момичето. Не бива да е само. Вие двете можете да спите в спалнята. Аз ще се настаня в кабинета.

Поспри малко, Линк. Много си припрян. Май нещо си притеснен. Я да видим дали няма да се намери някаква пролука към мислите ти?

Слушай…

Не, не може да бъде, мистър Пауъл! — Мери избухна в смях. — Значи това било. Нужна съм ти като компаньонка на момичето. Сякаш сме в деветнайсети век. Векът, към който принадлежиш, Линк. Абсолютно атавистичен.

Отхвърлям това обвинение като чиста лъжа. В изтънчените среди съм известен като напредничав…

И какво още виждам? О, Рицарите на кръглата маса. Сър Галахад Пауъл. А отдолу има някакъв друг образ. Аз…

Изведнъж спря да се смее и пребледня.

Какво изрови?

Забрави го.

О, хайде де.

Забрави го, Линк. И не се опитвай да надзърташ. Щом сам не можеш да стигнеш до него, по-добре да не го научаващ от втора ръка. Особено пък от мен.

За миг я изгледа учудено, после сви рамене.

Тъй да бъде, Мери. Да започваме работа тогава.

Обърна се към Барбара Д’Кортни и каза:

— Помощ, Барбара.

Моментално тя се изпъна като струна върху подиума и се ослуша. Той започна да дълбае нежно. …Усещане на топли завивки. …Неясен глас я зове…

Чий е този глас, Барбара?

Дълбоко в предсъзнанието си тя отговори:

— Кой е?

Един приятел, Барбара.

— Няма никой. Никой. Сама съм.

Наистина беше сама, тичаше по един коридор, блъсна някаква врата и се втурна в орхидеената стая, и видя…

Какво, Барбара?

— Един мъж. Двама мъже.

Кои са?

— Вървете си. Моля ви да си вървите. Не обичам да чувам гласове. Един глас крещи. Крещи в ушите ми…

И тя крещеше, докато изпълнена с ужас се опитваше да избяга от някаква неясна фигура, която искаше да я хване и да й попречи да стигне до баща си. Обърна се и направи кръг…

Какво прави баща ти, Барбара?

— Той… Не. Вас ви няма тук. Ние сме само трима. Татко, аз и…

Неясната фигура я хваща. Мярва се лицето му. Нищо повече.

Погледни още веднъж, Барбара. Изваяна глава. Широко разположени очи. Малък изящен нос. Малка чувствена уста. Като рана. Това той ли е? Вгледай се в образа. Той ли е?

— Да. Да. Да.

След това всичко изчезна.

Тя отново коленичи, като кукла, неподвижна, безжизнена.

Пауъл изтри потта от лицето си и заведе момичето до подиума. Беше потресен… дори повече от Барбара Д’Кортни. Нейната истерия донякъде смекчаваше шока. Той наново преживя целия ужас, нейния ужас, нейната мъка, гола и беззащитна.

Това беше Райх, Мери. И ти го видя, нали?

Не можах да издържа до края, Линк. Избягах. Сигурен съм, че беше Райх. Само не ми е ясно как, по дяволите, е убил баща й. Какво оръжие е използвал? Защо старият Д’Кортни не е оказал съпротива, не се е защитил? Още веднъж трябва да опитам. Съжалявам, че трябва да я подложа на това…

АЗ пък съжалявам, че себе си трябва да подлагаш на това.

Принуден съм.

Пое дълбоко дъх и каза:

— Помощ, Барбара.

Тя пак се изпъна като струна върху подиума и се ослуша. Този път се вмъкна бързо.

Спокойно, мила. По-полека. Имаме много време.

— Пак ли вие?

Помниш ли ме, Барбара?

— Не. Не. Не ви познавам. Оставете ме.

Но аз съм част от теб, Барбара. Заедно тичаме по коридора. Заедно отваряме вратата. Става много по-лесно, когато сме заедно. Ние си помагаме.

— Ние?

Да, Барбара, ти и аз.

— Но тогава защо не ми помагате сега?

Как да ти помогна, Барбара?

— Вижте баща ми! Помогнете ми да го спрем. Спрете го. Спрете го. Помогнете ми да викам. Помогнете ми! За бога, помогнете ми!

И пак коленичи, като кукла, неподвижна, безжизнена.

Пауъл усети една ръка под митницата си и едва сега осъзна, че той самият не би трябвало да е на колене. Тялото пред него бавно изчезна, орхидеената стая изчезна и Мери Нойс се мъчеше да го вдигне на крака.

— Този път първо теб — каза тя мрачно.

Той поклати глава и се опита да помогне на Барбара Д’Кортни. Свлече се на земята.

Е, добре, сър Галахад. Успокой се.

Мери вдигна момичето и го заведе до подиума. После се върна при Пауъл.

Сега готов ли си за помощ или смяташ, че това те прави по-малко мъж.

Мъжествен е по-точната дума. Не си губи времето да ми помагаш. Това, от което имам нужда, е мозъчна сила. Всичко пропадна.

Какво научи?

Д’Кортни е искал да бъде убит.

Не може да бъде!

Може. Искал е да умре. Не е изключено да се е самоубил пред Райх. Спомените на Барбара са много объркани. Този въпрос трябва да се изясни. Трябва да се срещна с лекаря на Д’Кортни.

Значи Сам Аткинс. Той и Сали се върнаха на Венера миналата седмица.

Тогава се налага да пътувам. Имам ли време да хвана кораба в десет? Обади се в Аидълуайлд.

* * *

Сам Аткинс, доктор по медицина, еспер I степен, получаваше 1000 кр. за едночасов психоаналитичен сеанс. Хората знаеха, че Сам печели два милиона кредита на година, но това, което не знаеха, бе, че Сам буквално се убива от благотворителна работа. Аткинс беше един от най-ревностните радетели за дългосрочния образователен план на Съюза и водач на Дружеството на еволюционистите, които бяха убедени, че телепатията не е вродена дарба, а латентна способност, заложена във всеки индивид, и може да бъде развита чрез подходящо обучение.

Ето защо пустинната къща на Сам в сухото високо плато извън Винъсбърг винаги беше обсадена от кандидати за безплатна медицинска помощ. Той канеше всички желаещи от по-бедните слоеве да дойдат при него с проблемите си и докато ги лекуваше, се опитваше да провокира телепатичните способности на своите пациенти. Логиката на Сам бе съвсем проста. Ако допуснем, че надзъртането е въпрос на разгръщане способностите на неизползвани мускули, твърде е вероятно да се окаже, че повечето хора са или твърде мързеливи, или им липсва благоприятна възможност да сторят това.

Но когато човек се озове в кризисна ситуация, вече не може да си позволи да бъде мързелив. И Сам беше готов да му предостави тази благоприятна възможност и да го обучи. До този момент можеше да се похвали с откриването на 2% латентни еснери, което беше под средното ниво на резултатите, постигнати при беседите в института на Съюза. Но Сам не се обезкуражаваше.

Пауъл го завари да препуска из алпинеума на пустинната си къща и енергично да унищожава пустинни цветя, въобразявайки си, че плеви, като същевременно разговаряше с двайсетина депресирани пациенти едновременно, които го следваха навсякъде като кученца. Вечните облаци на Венера излъчваха ослепителна светлина. Оплешивялата глава на Сам бе получила розов загар. Той сумтеше и крещеше както на хората, така и на растенията.

— По дяволите! Кой ти каза, че това е сияйно биле? Плевел е. Да не би за пръв път да виждам плевел! Я ми подай греблото, Бърнард.

Един дребен човечец в черни дрехи му подаде греблото и каза:

— Името ми е Уолтър, д-р Аткинс.

— И в това е целият ти проблем — изгрухтя Аткинс, изтръгвайки някаква червена и сякаш гумена туфа бурени. Изпаднала в цветова истерия, тя започна да сменя окраската си и нададе жаловит стон, с което доказа, че не е нито плевел, нито сияйно биле, а смущаващата върба на Венера.

Аткинс я изгледа с неодобрение, съзерцавайки как въздушните мехурчета се пукат с вопъл. После впери гневен поглед в дребния човечец.

— Семантичен искейпизъм, Бърнард. В живота ти определящ е етикетът, а не това, което стои зад него. По този начин бягаш от действителността. От какво искаш да избягаш, Бърнард?

— Надявах се вие да ми кажете, д-р Аткинс — отвърна Уолтър.

Пауъл наблюдаваше с интерес този спектакъл. Приличаше на жива картина от древна библия. Сам, разгневеният месия, гледащ сърдито към смирените си ученици. Около тях — силициевите скали на алпинеума, покрити с разноцветни сухи пълзящи растения на Венера, Отгоре — ослепителното седефено сияние; а зад тях, докъдето стигаше погледът, червената, пурпурна и виолетова пустош на планетата.

— Напомняш ми червенокосата — изсумтя Аткинс на Уолтър Бърнард. — Впрочем къде е тази мнима куртизанка?

Едно красиво червенокосо момиче си проби път през тълпата и се ухили самодоволно.

— Ето ме, д-р Аткинс.

— Добре де, престани да се надуваш само затова, че ти лепнах един етикет, — Аткинс се намръщи и продължи на телепатично ниво. — Доволна си от себе си, защото си жена. Нали така? По този начин се опитваш да избягаш от истинския живот. Но това е химера. „Аз съм жена“, си казваш ти. „Следователно мъжете ме желаят. Достатъчно ми е да зная, че хиляди мъже могат да ме имат, ако им позволя. Това ме прави реална.“ Глупости! Не можеш да избягаш по този начин. Сексът не е илюзия. Животът не е илюзия. Девствеността не е апотеоз.

Аткинс с нетърпение очакваше някаква реакция, но момичето само се усмихваше самодоволно и позираше пред него. Накрая избухна.

Никой ли не чу какво й казах?

Аз чух, учителю.

Линкълн Пауъл! Не може да бъде! Какво правиш тук? Откъде се появи така изведнъж?

От майката Земя, Сам. Идвам за една консултация и разполагам със съвсем малко време. Връщам се обратно със следващия кораб.

Защо не се обади по междупланетарния?

Твърде е сложно за телефона. Сам. Нужно ми е да разговаряме като еспери. Става дума за случая Д’Кортни.

О! Аа. Добре. Ще бъда с теб след минута. Върви да пийнеш нещо.

Аткинс отправи към къщата мощен предупредителен сигнал:

САЛИ! ГОСТИ!

Един човек в тълпата подскочи без видима причина и Аткинс се обърна към него възбудено.

— Чу това, нали?

— Не, сър, нищичко не чух.

— Чу го. Ти прие телепатичен сигнал.

— Не, д-р Аткинс.

— Тогава защо подскочи?

— Една буболечка ме ухапа.

— Не е вярно — изрева Аткинс. — В моята градина няма буболечки. Ти ме чу да викам на жена си.

След това вдигна страхотна патърдия:

ВИЕ ВСИЧКИ МЕ ЧУВАТЕ. НЕ СЕ ПРАВЕТЕ, ЧЕ НЕ МЕ ЧУВАТЕ. НЕ ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИ ПОМОГНА? ОТГОВОРЕТЕ! ХАЙДЕ! ОТГОВОРЕТЕ!

Пауъл намери Сали в просторната и прохладна всекидневна на къщата. Таванът беше открит към небето. На Венера никога не валеше. Един пластмасов купол беше достатъчен, за да засенчва небето, което блестеше през седемстотинчасовия ден на Венера. А когато настъпеше седемстотинчасовата нощ и станеше непоносимо студено, Аткинсови просто си събираха багажа и се връщаха в отоплявания си градски апартамент във Винъсбърг. Всички на Венера се подчиняваха на този трийсетдневен цикъл.

Сам влетя шумно в гостната и изгълта цял литър ледена вода.

Отидоха десет кредита, по цени на черния пазар — подхвърли той на Пауъл. — Представяш ли си? На Венера си имаме черен пазар за вода. И къде, по дяволите, гледа полицията? Извинявай, Линк. Знам, че не влиза в твоите задължения. Какво искаш да знаеш за Д’Кортни?

Пауъл му изложи проблема. Хистеричното връщане на Барбара Д’Кортни към спомена за смъртта на баща й можеше да бъде интерпретирано по два начина. Райх или е убил Д’Кортни, или просто е станал свидетел на неговото самоубийство. Стария Моз щеше да настоява това да се изясни.

Разбирам. Отговорът е да. Д’Кортни беше предразположен към самоубийство.

Предразположен? Какво значи това?

Беше пред срив. Адаптационната му схема се разпадаше. Състоянието му регресираше в резултат на пълното емоционално изразходване и беше на път да се самоунищожи. Побързах да отида на Земята, за да го спра.

Хммм. Това е голям удар, Сам. Значи е възможно сам да е пръснал тила си, така ли?

Какво? Сам да си е пръснал тила?

Да. Ето снимката. Не знаем какво е било оръжието, но…

Чакай малко. В едно мога да бъда категоричен. Ако Д’Кортни е загинал по този начин, той със сигурност не се е самоубил.

Защо си сигурен?

Защото страдаше от болезнено влечение към отровите. Беше си наумил да се отрови с наркотици. Нали ги знаеш самоубийците, Линк. Изберат ли си веднъж определен вид смърт, повече не се променят. Д’Кортни трябва да е бил убит.

Това вече е друго, Сам. А знаеш ли защо Д’Кортни е искал да се самоубие чрез отравяне?

Ти шегуваш ли се с мен? Ако знаех, нямаше да го иска. Никак не съм доволен от тази работа, Пауъл. Райх провали лечението ми. Можех да спася Д’Кортни. Можех…

Имаш ли някакво предположение защо Д’Кортни е бил пред срив?

Да. Частичните му действия бяха един опит да избяга от непреодолимото си чувство за вина.

Каква вина?

Към детето си.

Барбара? Как така? Защо?

Не знам. Постоянно се бореше с ирационални символи на изоставяне… пренебрегване… срам… отвращение… малодушие. Канех се да поработя над това. Това е всичко, което зная.

Възможно ли е Райх да е знаел и разчитал на всичко това? Стария Моз ще държи да сме изяснили всички подробности, когато му представим случая.

Райх е могъл да се досети… Не. Не е възможно. Щеше да му е нужна помощта на експерт, за да…

Почакай, Сам. Тук има нещо скрито. Бих искал да стигна до него, ако ми позволиш…

Давай. Напълно съм се открил.

Не се старай да ми помагаш. Така объркваш всичко. Отпусни се. Така… нещо свързано с празненство… събиране… разговор по време на… събирането у нас. Миналия месец. Гюс Тейт, също голям специалист, казва, че се нуждае от помощ във връзка с един подобен случай. Щом Тейт се нуждае от помощ разсъждаваш ти, какво остава за Райх.

Пауъл толкова се стресна, че заговори на глас:

— Е, какво те кажеш за този свой колега?

— Какво трябва да кажа?

— Гюс Тейт беше на събирането у Бомонт през нощта на убийството на Д’Кортни. Беше го довел Райх. Все се надявах, че…

Линк, това не мога да го повярвам!

— И аз не можех, но това е положението. Малкият Гюс Тейт е есперът на Райх. Малкият Гюс му е проправял пътя. Изкопчил с информацията от теб и я е предал на убиеца. Добрият стар Гюс. Каква е цената на есперската клетва днес?

— А каква е цената на Унищожението! — отговори Аткинс ожесточено.

Някъде от вътрешността на къщата пристигна съобщението на Сали Аткинс:

Линк, на телефона.

— По дяволите! Единствено Мери знае, че съм тук. Дано не се е случило нещо с момичето на Д’Кортни.

Пауъл изтича по коридора към нишата с видеофона. Отдалеч видя лицето на Бек на екрана. Заместникът му също го забеляза и разпалено му махна с ръка. Започна да говори още преди Пауъл да се е приближил достатъчно, за да го чува.

— …ми даде твоя номер. Добре че те хванах, шефе. Разполагаме с двайсет и шест часа.

— Момент, Джакс. Започни отначало.

— Нашият човек с родопсина — д-р Уилсъп Джордан — се върна от Калисто. Сега е едър собственик, благодарение на Бен Райх. Пътувах с него. Ще остане на Земята за двайсет и шест часа, докато си уреди нещата, а после отлита за Калисто и остава да живее там, в новото си имение. Ако искаш да измъкнеш нещо от него, по-добре веднага идвай.

— Готов ли е да говори?

— Ако беше готов, щях ли да ти се обаждам чак там? Не, шефе. Парите му се усладиха. Освен това е благодарен на Райх, който (цитирам) най-благородно се отказа от претенциите си в името на справедливостта и д-р Джордан. Ако искаш да получиш нещо, по-добре се връщай на Земята и сам си го вземи.

* * *

— А това — каза Пауъл — е научната лаборатория на нашия Съюз, д-р Джордан.

Джордан беше впечатлен. Целият последен етаж на седалището на Съюза беше отделен за научни изследвания. Това бе една кръгла зала, почти 350 метра в диаметър, увенчана с купол от двупластов кристал с регулируема пропускателна способност, който осигуряваше осветление със степенувана интензивност, варираща от ярка дневна светлина до пълен мрак, включително и монохроматична светлина с отклонение в дължината на вълната не повече от една десета от ангстрьома. Сега, на обяд, слънчевата светлина бе леко модулирана и озаряваше масите и скамейките, кристалните и сребърни прибори, и облечените в престилки учени с нежно бледорозово сияние.

— Искате ли да поразгледате? — предложи Пауъл любезно.

— Не разполагам с много време, но… — каза Джордан неуверено.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна, че ни отделихте един час, но наистина се нуждаем от вашата помощ.

— Ако е нещо във връзка с Д’Кортни… — започна Джордан.

— С кого? А, да. Онова убийство. Това пък откъде ви дойде наум?

— Забелязах, че ме следят — заяви Джордан мрачно.

— Уверявам ви, д-р Джордан. Нужен сте ни като специалист, а не като свидетел по дело за убийство. Какво общо има един учен с някакво си убийство? Това не ни интересува.

Джордан се отпусна малко.

— Точно така. Достатъчно е да погледнете тази лаборатория, за да го разберете.

— Да направим една обиколка? — Пауъл подхвана Джордан за ръката. Към цялата зала предаде: Внимание, надзъртачи! Сега ще изиграем един номер.

Без да прекъсват работата си, служителите му отвърнаха с шумни дюдюкания. Сред градушката от подигравателни образи се появи и злобното подмятане на един заядливец: Кой открадна времето, Пауъл? Това очевидно се отнасяше до някакъв тъмен епизод в блестящата кариера на Лъжливото овчарче, който никой досега не бе успял да надзърне, но който неизменно караше Пауъл да се изчерви. И този път не направи изключение. Залата се изпълни с ням кикот.

Престанете. Това е сериозно. Цялото следствие зависи от това, което трябва да измъкна от този човек.

Моментално немият кикот заглъхна.

Това е д-р Уилсън Джордан — обяви Пауъл. — Специалист е в областта на оптическата физиология. Искам да получа една информация от него. Нека го накараме да се почувства голям. Измислете някакви мъгляви проблеми с оптиката и го помолете да ви помогне. Накарайте го да говори.

И те заприиждаха по един, по двама, на цели тълпи. Един червенокос изследовател, който всъщност работеше върху проблема за създаването на транзистор, който да записва телепатични импулси, набързо измисли факта, че телепатичните оптически предавания са астигматични, и скромно попита защо е така. Две хубавици, занимаващи се с досадно трудни и засега неуспешни опити за установяване на телепатичен контакт на далечни разстояния, зададоха на д-р Джордан въпроса защо при предаването на визуални образи винаги се получават изкривявания в цветовете, което не беше вярно. Японският екип специалисти по екстрасензорния нервен възел, център на приемането на мисли, настояваха, че възелът е свързан с очния нерв (той се намираше на повече от два милиметра от същия), и досаждаха на д-р Джордан с учтивия си съскащ говор и почти правдоподобни доказателства. В 13,00 ч Пауъл каза:

— Извинете, че ви прекъсвам, докторе, но часът изтече, а ви чака важна работа…

— Не се безпокойте, не се безпокойте — прекъсна го Джордан. — И така, драги докторе, ако направите напречен разрез на очния… — и т.н.

В 13,30 ч Пауъл отново обърна внимание на часа.

— Един и половина е, д-р Джордан. Корабът ви излита в пет. Наистина смятам…

— Има време. Има време. Нали знаете приказката за жените и ракетите. Винаги можеш да хванеш следващата. Истината е, драги ми колега, че иначе чудесната ви работа страда от един съществен недостатък. Никога не сте изследвали живия нервен възел с контрастно вещество. Например червеното батрилно вещество на Ерлих или тинтявено виолетово. Бих ви предложил… — и т.н.

В 14,00 ч поднесоха лек обяд, без да прекъсват интелектуалното пиршество.

В 14,30 ч зачервеният и въодушевен д-р Джордан сподели, че се отвращава от перспективата да бъде богаташ на Калисто. Там няма учени. Никакви научни спорове.

Нищо, което да е на равнището на този изключителен семинар.

В 15,00 ч той довери на Пауъл как се е сдобил с омразното си имение. Изглежда, първоначално е било собственост на Крей Д’Кортни. Старият Райх (бащата на Бен) успял по един или друг начин да го отмъкне от него и го приписал на жена си. След нейната смърт останало на сина й. Онзи обирник Бен Райх сигурно е изпитвал угризения на съвестта, защото се отказал от правото си на владение и благодарение на някакъв юридически фокус-бокус Уилсън Джордан се сдобил с него.

— Сигурно още много неща му тежат на съвестта — каза Джордан. — Какво ли не съм видял, докато работех при него! Но всички финансисти са мошеници, нали така?

— Мисля, че това не се отнася за Бен Райх — отвърна Пауъл, решил да бъде великодушен. — Дори му се възхищавам.

— Разбира се. Разбира се — побърза да се съгласи Джордан. — Все пак има съвест, а това е достойно за възхищение. Не бих искал да си помисли, че…

— Естествено — Пауъл смени тона и му се усмихна съучастнически. — Като хора на науката трябва да го осъдим, но като светски мъже можем само да му се възхищаваме.

— Вие наистина ме разбирате! — Джордан прочувствено разтърси ръката на Пауъл.

И в 16,00 ч д-р Джордан обяви на чупещите кръст японци, че с удоволствие предоставя на тези чудесни младежи своите най-секретни разработки върху червения пигмент в ретината, за да подпомогне собствените им изследвания. Предаваше факела на следващото поколение. И с навлажнени очи и сподавен от вълнение глас в продължение на двайсет минути подробно описа йонизатора на родопсина, разработен за „Монарх“.

В 17,00 ч учените от Съюза съпроводиха д-р Джордан до кораба за Калисто. Изпълниха самостоятелната му кабина с подаръци и цветя, а ушите му с благодарствени слова и той отлетя за четвъртия спътник на Юпитер, изпълнен с ласкаещото го чувство, че съществено е допринесъл за развитието на науката и е останал докрай верен на своя благороден и щедър патрон — мистър Бенджамин Райх.

* * *

Барбара беше във всекидневната и енергично лазеше на четири крака. Току що беше нахранена и по устата й имаше следи от яйца.

— Хатятятятятя — каза тя. — Хатя.

Мери! Ела бързо! Тя говори!

Ами! — Мери притича от кухнята. — Какво каза?

Нарече ме тата.

— Хатя — каза Барбара. — Хатятятятятя.

Мери го попари с презрението си.

Нищо подобно. Казва Хатя.

И се върна в кухнята.

Но иска да каже Тата. Виновна ли е, че е твърде малка, за да учленява ясно? — Пауъл коленичи до Барбара. — Кажи тата, момиченцето ми. Тата? Тата? Кажи тата.

— Хатя — измяука Барбара галено.

Пауъл се отказа. Заобиколи нивото на съзнанието и навлезе в предсъзнанието. Здравей, Барбара.

— Пак ли вие?

Помниш ли ме?

— Не зная.

Разбира се, че ме помниш. Аз съм човекът, който надзърта в твоя малък, интимен свят тук долу, където цари хаос. Но двамата заедно ще се преборим с него.

— Само двамата ли?

Само двамата. Искаш ли да знаеш коя си? Искаш ли да разбереш защо си се заровила тук долу и обрекла на самота?

— Не зная. Кажете ми.

Добре, скъпо дете. Някога, много отдавна, била си също като сега… едно създание без битие. След това си се родила. Имала си майка и баща. Пораснала си и си станала красиво момиче с руси коси и тъмни очи, и сладка грациозна фигура. Пристигнала си от Марс на Земята със своя баща и си…

— Не. Няма друг освен теб. Двамата сме сами в мрака.

Била си с баща си, Барбара.

— Не, няма други. Сами сме.

Съжалявам, скъпа. Наистина съжалявам, но пак трябва да минем през това мъчение. Има едно нещо, което трябва да видя.

— Не. Не… моля ви. Тук сме само двамата, сами. Моля ви, скъпо видение…

Ще бъдем само двамата, Барбара. Бъди до мен, скъпа. Баща ти е в другата стая… орхидеената стая… и изведнъж чуваме нещо…

Пауъл пое дълбоко дъх и извика:

— Помощ, Барбара. Помощ!

И двамата се изпънаха като струна и се ослушаха. Усещане за топли завивки. Подът е студен под тичащите крака, коридорът сякаш безкраен. Най-сетне стигат до вратата и се втурват в орхидеената стая, и изкрещяват, и се изплъзнат от ръцете на изненадания Райх, който вдига нещо към устата на татко. Какво е това нещо? Задръж кадъра. Фотографирай го. Божичко! Онзи ужасен приглушен гръм. Задната част на главата се пръсва и скъпата, обичана, обожавана фигура се свлича неестествено на земята. Сърцата им се късат от мъка и стенейки, те запълзяват по пода, за да изтръгнат едно зловещо стоманено цвете от восъчнобледата…

За бога, Линк, ставай!

Пауъл се опомни и видя, че Мери Нойс го дърпа да стане. Ефирът бе изпълнен с възмущение.

Не мога ли да ви оставя за момент сами, идиот такъв?

Отдавна ли съм на колене, Мери?

Най-малко половин час. Влязох и ви заварих двамата така…

Открих това, което търсех, Мери. Било е пистолет. Древно огнестрелно оръжие. Вижда се съвсем ясно. Погледни…

Ммммм. Това пистолет ли е?

Да.

Откъде го е взел Райх? Някои музей?

Не вярвам. Сега ще се опитам с един куршум да ударя два заека. Заведи ме до телефона…

Залитайки, Пауъл стигна до телефона и набра ВD 12 232. Тутакси на екрана се появи изкривеното лице на Чърч.

— Здрасти, Джери.

— Здравей… Пауъл. — Беше предпазлив, сдържан.

— Гюс Тейт купувал ли е от теб пистолет, Джери?

— Пистолет?

— Огнестрелно оръжие. Модел от двайсетия век. Използван е при убийството на Д’Кортни.

— Не може да бъде!

— Но е така. И смятам, че Гюс Тейт е убиецът, Джери. Чудех се дали не е купил пистолета от теб. Искам да ти покажа снимката и да се консултирам с теб. — Пауъл се поколеба и след това продължи, като леко натърти следващите думи. — Би ми оказал голяма помощ, Джери, и ще ти бъда изключително признателен. Изключително признателен. Чакай ме. След половин час съм при теб.

Пауъл прекъсна разговора и погледна към Мери. Образ на намигващо око.

Тъкмо малкият Гюс ще има време да се добере до Чърч.

Защо Гюс? Мислех, че Бен Райх е… — После схвана плана, нахвърлен от Пауъл в дома на Аткинс. — Аха, ясно. Това е клопка както за Тейт, така и за Чърч. Чърч е продал пистолета на Райх.

Най-вероятно. Това е само догадка, но Чърч наистина има заложна къща и тя се намира в съседство с музей.

И Тейт е помогнал на Райх да използва пистолета при убийството на Д’Кортни? Не ми звучи много вероятно.

Почти съм сигурен, Мери.

И смяташ да настроиш единия срещу другия.

И двамата срещу Райх. До този момент с традиционните методи нищо не сме постигнали. Отсега нататък ще се наложи да използвам и триковете на занаята. Иначе съм загубен.

Но какво ще стане, ако не успееш да ги настроиш срещу Райх? Какво ще стане, ако се обадят на Райх?

Не могат. Подмамихме Райх да напусне града. Сплашихме Кено Куизард и той хукна да си спасява живота, а Райх тръгна след него, за да го спре и му запуши устата.

Ти си бил голям мошеник, Линк. Хващам се на бас, че наистина си откраднал времето.

— Не съм — каза той. — Лъжливото овчарче го открадна.

Изчерви се, целуна Мери, после целуна Барбара Д’Кортни, отново се изчерви и силно смутен излезе от къщата.