Алфред Бестър
Унищоженият (5)

5.

Райх се озова в една сферична стая, обзаведена да изглежда като сърцевината на гигантска орхидея. Стените представляваха извити венчелистчета на орхидея, подът — златистата чашка на цвета. Столовете, масите и кушетките бяха светловиолетови и златисти като орхидея. Но стаята бе запусната. Венчелистчетата бяха повяхнали и се лющеха, настланият със златисти плочки под беше много стар, а мозайката напукана. На леглото лежеше възрастен мъж, посърнал и спаружен като изтръгнат бурен. Беше Д’Кортни, проснат като мъртвец.

Райх затръшна ядно вратата.

— Да не си умрял вече, мръснико! — избухна той. — Не може да си умрял!

Повяхналият мъж се сепна и отвори очи, след това се изправи с мъка от леглото. На лицето му се появи усмивка.

— Още си жив! — тържествуващо извика Райх.

Д’Кортни пристъпи към Райх, усмихнат, с ръце протегнати напред, сякаш посрещаше блудния си син. Отново разтревожен. Райх изръмжа:

— Да не си глух?

Старецът поклати глава.

— Значи говориш английски! — изрева Райх. — Чуваш ме. Разбираш какво ти говоря. Аз съм Райх. Бен Райх от „Монарх“.

Д’Кортни кимна, като продължаваше да се усмихва. Устните му се движеха, без да издават звук. В очите му изненадващо заблестяха сълзи.

— Какво ти става, по дяволите? Аз съм Бен Райх. Бен Райх! Позна ли ме? Отговори ми!

Д’Кортни поклати глава и посочи гърлото си. Устните му отново се раздвижиха. Дочуха се хрипливи звуци, а след това и думи, едва доловими думи, ефирни като прашен.

— Бен… Скъпи Бен… Толкова отдавна чакам. Сега… Не мога да говоря. Гърлото ми… Не мога да говоря.

Отново се опита да го прегърне.

— Уффф! Не ме докосвай, идиот ненормален — наежен. Райх направи един кръг около Д’Кортни, като див звяр, настръхнал, с бушуваща в кръвта му стръв да убива.

От устата на Д’Кортни се отрониха думите:

— Скъпи Бен…

— Ти знаеш защо съм тук. Какво се опитваш да постигнеш? В любов ли ми се обясняваш? — Райх се изсмя. — Я го виж ти, хитрия му дърт сводник. Иска ти се да омекна, че да ме схрускаш, нали? — Замахна с ръка. От плесницата старецът залитна назад и се стовари в един стол с формата на орхидея, който приличаше на рана. — Чуй ме добре! — Райх направи крачка към Д’Кортни и застана над него. Започна да крещи несвързано. — Тази разплата се подклажда от години. И сега искаш да ме ограбиш с целувката на Юда. И убиецът ли обръща другата си страна? Ако е така, прегърни ме, братко мой убиец. Целуни смъртта! Научи смъртта на обич. Проповядвай набожност и свян, кръв и… Не. Почакай. Аз… — Изведнъж млъкна и разтърси глава, подобно на бик, опитващ се да се освободи от влудяващия го оглавник.

— Бен — прошепна Д’Кортни ужасено. — Чуй ме, Бен…

— От десет години се мъчиш да ми прережеш гърлото. А имаше място и за двама ни. И за „Монарх“, и за „Д’Кортни“, Колкото искаш място във времето и пространството. Но ти искаше кръвта ми, нали? Сърцето ми? Червата ми в мръсните си ръце. Човекът без лице!

Д’Кортни поклати глава озадачено.

— Не, Бен. Не…

— Не ме наричай Бен. Да не съм ти приятел. Миналата седмица ти дадох един последен шанс да си уредим отношенията. Аз, Бен Райх. Молих за мир. Сливане. Молих като хленчеща жена. Баща ми щеше да ме заплюе, ако беше жив. Всеки един от храбрите ми предци би ме очернил с презрение. Но аз помолих за мир, нали? А? Нали? — Райх сръга Д’Кортни свирепо. — Отговори ми!

Лицето на Д’Кортни бе побеляло и недоумяващо. Накрая прошепна:

— Да. Предложи… Аз приех.

— Какво направи?

— Приех. Толкова години чаках. Приех.

— Приел си?

Д’Кортни кимна. Устните му оформиха буквите: „WWHG“.

— Какво? WWHG? Приема се?

Възрастният мъж отново кимна. Райх се изсмя гръмогласпо.

— Мен ли се опитваш да измамиш, некадърен стар лъжец? Това е отказ. Неприемане. Отхвърляне. Война.

— Не, Бен. Не…

Райх се наведе и грубо вдигна Д’Кортни на крака. Старецът беше слаб и немощен, но ръцете го заболяха от тежестта му, а допирът до старата кожа опари пръстите му.

— Значи война, така ли? Смърт?

Д’Кортни поклати глава и се опита да му каже нещо със знаци.

— Няма сливане. Няма мир. Смърт. Това ли избираш, а?

— Бен… Не.

— Предаваш ли се?

— Да — прошепна Д’Кортни. — Да, Бен, Да.

— Лъжеш. Непохватен стар лъжец. — Райх се изсмя. — Но си много опасен. Забелязах го. Защитна мимикрия. Това ти е номерът. Правиш се на идиот и като ти се открие сгоден момент, ни вкарваш в клопката. Но при мен няма да мине. Никога.

— Аз не съм… твой враг, Бен.

— Не си — изсъска Райх. — Не си, защото си мъртъв. Мъртъв си, откакто влязох в тази орхидеена гробница. Човече без лице! Чуваш ли ме да викам за последен път? С тебе е свършено! Завинаги!

Райх измъкна пистолета от вътрешния си джоб. Докосна лостчето и той се разтвори като червено стоманено цвете. При вида на оръжието Д’Кортни едва чуто простена. Отдръпна се ужасен назад. Райх го сграбчи и стисна здраво. Д’Кортни се заизвива в ръцете на Райх, с изписана на лицето му молба и изцъклени влажни очи. Райх премести ръката си върху тънкия врат на Д’Кортни и натисна главата му към себе си. За да постигне смъртоносното въздействие, трябваше да стреля в отворената му уста.

В същия миг едно от венчелистчетата на орхидеята се разтвори и едно полуоблечено момиче се втурна в стаята. Изненадан, Райх видя коридора зад нея и отворената врата на спалнята в дъното; и самото момиче — голо под набързо навлечения халат от полупрозрачна коприна, с разпилени руси коси и с широко отворени от страх черни очи… Ослепителна като светкавица дивна красота.

— Татко! — изпищя тя. — За бога, татко!

Затича се към Д’Кортни. Райх се извърна, за да застане между тях, като продължаваше да стиска стареца в ръцете си. Девойката се спря, отдръпна се и с писък се стрелна вляво от Райх. Райх се завъртя и замахна яростно с камата. Тя отбягна удара, но бе принудена да отстъпи зад леглото. Райх завря върха на камата между зъбите на стареца и насила отвори челюстите му.

— Не! — извика тя. — Не! За бога! Татко!

Препъвайки се, тя заобиколи леглото и отново се затича към баща си. Райх натика дулото на пистолета в устата на Д’Кортни и натисна спусъка. Чу се приглушен гръм и от главата на Д’Кортни изригна струя кръв. Райх остави тялото му да се свлече на земята и скочи към момичето. Хвана го, но то продължи да се бори и крещи.

Сега и Райх, и момичето крещяха заедно. Райх се тресеше, обзет от конвулсивни спазми, и това го принуди да пусне момичето. Момичето залитна и падна на колене, и запълзя към мъртвото тяло. Застена от болка, когато изтръгна пистолета от устата, където все още стърчеше. После се наведе над потръпващото тяло, безмълвна, неподвижна, втренчила поглед в бледото като восък лице.

Райх си пое с мъка дъх и болезнено удари юмруците си един в друг. Когато бученето в ушите му заглъхна, се втурна към момичето, като се опита да подреди мислите си и внесе мигновени корекции в своя план. Изобщо не бе предвидил да има свидетел. Никой не бе споменал, че има дъщеря. Дяволите да го вземат Тейт! Сега трябваше да убие момичето. Той…

То се обърна и го стрелна с поглед, изпълнен с ужас. И отново същия, бърз като светкавица кадър: руси коси, тъмни очи, тъмни вежди, дивна красота. Момичето скочи на крака, измъкна се от влажните му ръце, изтича до украсената със скъпоценни камъни врата, отвори я и избяга в преддверието. Докато вратата бавно се затваряше, Райх успя да зърне телохранителите, които все още седяха отпуснати върху пейката, и момичето, което безшумно тичаше надолу по стълбите с пистолета в ръка… с Унищожението в ръка.

Райх се опомни. Замръзналата кръв отново започна да пулсира в жилите му. С три скока стигна до вратата, мина през нея и се понесе надолу към картинната галерия. Беше празна, но вратата към тунела тъкмо се затваряше. И все още никакъв звук, никакъв вик за помощ. Колко време щеше да мине, докато огласи къщата с писъците си?

Прекоси бързо галерията и влезе в тунела. Беше тъмно като в рог. Препъвайки се, достигна горния край на стълбите, които водеха към концертната зала, и отново се спря. Все още никакъв звук, никакъв вик за помощ.

Тръгна надолу по стълбите. Мъртвата тишина и мракът бяха ужасяващи. Защо не крещеше? Къде беше? Райх пое към западната арка и по кроткия ромон на фонтана разбра, че се намира пред главната зала. Къде беше момичето? Къде беше, сред всичката тази непрогледна тишина? И пистолетът! Боже господи! Този зловещ пистолет!

Някой го докосна по рамото. Райх подскочи от уплаха.

Тейт прошепна:

— Тук съм. Отне ти точно…

— Кучи сине! — избухна Райх. — Той имал дъщеря! Защо не ми…

— Млъкни! — сряза го Тейт. — Чакай да надзърна. — След петнайсетсекундно парещо мълчание започна да трепери. С ужасен глас простена: — Боже мой! О, боже мой…

Ужасът му подейства като катализатор. Райх си възвърна самообладанието. Отново започна да разсъждава.

— Престани! — изръмжа той. — Това все още не означава Унищожение.

— И нея ще трябва да убиеш, Райх. Ще трябва…

— Стига. Намери я първо. Претърси цялата къща. От мен узна мисловната й схема. Открий я. Ще чакам до фонтана. Бегом!

Бутна Тейт и се отправи с несигурни крачки към фонтана. Като стигна до ясписовия бордюр, се наведе и наплиска горещото си лице. С бургундско вино. Избърса лицето си, без да обръща внимание на приглушените звуци, които долитаха от другия край на басейна. Очевидно и друг или друга се къпеха във вино.

Прецени набързо ситуацията. Момичето трябваше да бъде открито и убито. Ако все още носеше пистолета, когато Тейт я намери, щеше да използва пистолета. А ако не го носеше? Тогава какво? Да я удуши? Не… Фонтана. Беше гола под копринения си халат. Нямаше да е трудно да я съблече. Щяха да я намерят удавена във фонтана… просто една гостенка, която твърде дълго се е къпала във виното. Но трябваше да стане бързо… бързо… бързо… Преди да свърши тази проклета игра на „Сардина“, Къде беше Тейт? Къде беше момичето?

От тъмнината изникна клатушкащата се фигура на Тейт. Дъхът му свистеше.

— Е?

— Няма я.

— За толкова кратко време и въшка не би могъл да откриеш. Ако се опитваш да ме измамиш…

— Защо да те мамя? И аз съм в същия кюп като тебе. Казвам ти, че няма в къщата подобна мисловна схема. Не е тук.

— Някой забелязал ли я е да излиза?

— Не.

— Господи! Значи е извън къщата!

— По-добре и ние да изчезваме.

— Да, но не можем да избягаме. Веднъж измъкнем ли се оттук, разполагаме с цяла нощ, за да я открием, но трябва да си тръгнем така, сякаш нищо не е станало. Къде е Златната мърша?

— В киносалона.

— Филм ли гледа?

— Не. Още играят на „Сардина“. Натъпкали са се там като риби в консерва. Сигурно сме единствените навън.

— Бродим сами из тъмната къща, а? Да вървим.

Сграбчи треперещия лакът на Тейт и го поведе към кинозалата. Още докато вървяха, започна жално да вика:

— Хей… Къде сте? Мария! Ма-ри-яааа! Къде сте?

Тейт захълца истерично. Райх го разтърси грубо.

— Стегни се! След пет минути сме навън. Тогава трепери колкото искаш.

— Но ако стане нещо, няма да можем да се измъкнем оттам и няма да хванем момичето. Ще…

— Ще се измъкнем. Спомни си азбуката на успеха, Гюс. Дързост, смелост и самоувереност.

Райх бутна вратата на кинозалата. И тук беше тъмно, но горещо от многото тела.

— Хей — провикна се той. — Къде сте? Сам-самичък съм.

Никакъв отговор.

— Мария, сам-самичък съм в тъмнината.

Приглушено бърборене, последвано от буен смях.

— Скъпи, скъпи, скъпи! — извика Мария. — Толкова интересни неща изпусна, горкичкият.

— Мария, къде си? Дошъл съм да ти кажа лека нощ.

— О, не искам да си тръгваш.

— Съжалявам, мила. Стана късно. Утре трябва да измамя един приятел. Къде си, Мария?

— Качи се на сцената, скъпи.

Райх тръгна по пътеката между редовете, напипа стъпалата и се качи на сцената. Усети хладните очертания на прожекционния глобус зад гърба си. Един глас извика:

— Готово. Хванахме го. Запалете осветлението!

Бяла светлина заля глобуса и ослепи Райх. Гостите, насядали но креслата около сцената, нададоха радостни викове, след това разочаровано го освиркаха.

— О, Бен, мошеник такъв — изквича Мария. — Ти си още облечен. Не е честно. Всички други пристигаха божествено голички.

— Някои друг път, скъпа Мария. — Райх протегна ръка и с елегантен поклон започна да се сбогува. — Моите почитания, мадам. Приемете моите благодарности за… — Не можа да продължи от изумление. Върху снежнобялата дантела на маншета му се появи гневно червено петно.

Онемял от изненада, Райх видя как върху дантелата се появява второ, след това и трето червено петно. Дръпна рязко ръката си и една червена капка цопна на сцената право пред него, последвана от бавна, неумолима струйка от блестящи алени капчици.

— Това е кръв! — изпищя Мария. — Това е кръв! Горе има човек, на когото му изтича кръвта. За бога, Бен… Не можеш да ме напуснеш сега. Светлина! Светлина! Светлина!