(ДЕЙСТВИЯ, ИЗРАЗИ, КОЕФИЦИЕНТИ, ДРОБИ, СТЕПЕНИ, СТЕПЕННИ ПОКАЗАТЕЛИ, КОРЕНИ, ТЪЖДЕСТВА, УРАВНЕНИЯ, ПРОГРЕСИИ, ВАРИАЦИИ, ПЕРМУТАЦИИ, ДЕТЕРМИНАНТИ, ОТГОВОРИ)

ПРЕМАХНИ.

(ЕЛЕКТРОН, ПРОТОН, НЕУТРОН, МЕЗОН И ФОТОН)

ЗАЧЕРКНИ.

(КЕЙЛИ, ХЕНСЪН, ЛИЛИЕНТАЛ, ЧАНЮТ, ЛАНГЛИ, РАЙТ, ТЪРНБУЛ И САНДЪРСЪН)

ИЗХВЪРЛИ.

(МЪГЛЯВИНИ, СЪЗВЕЗДИЯ, СИСТЕМИ, ДВОЙНИ ЗВЕЗДИ, ГИГАНТИ И БЕЛИ ДЖУДЖЕТА)

ОТСТРАНИ.

(РИБИ, ЗЕМНОВОДНИ, ПТИЦИ, БОЗАЙНИЦИ И ЧОВЕК)

ЛИКВИДИРАЙ.

УНИЩОЖИ.

ЗАЛИЧИ.

АНУЛИРАЙ. ЗАЛИЧИ ВСИЧКИ УРАВНЕНИЯ.

БЕЗКРАЙНОСТ Е РАВНО НА НУЛА.

НЯМА…

* * *

— …какво няма? — извика Райх. — Какво няма? — Направи отчаяно усилие да се изправи, като се мъчеше да преодолее завивките и задържащите го ръце. — Какво няма?

— Няма повече кошмари — каза Дъфи Уиганд.

— Кой е там?

— Аз съм, Дъфи…

Райх отвори очи. Намираше се в някаква стилна спалня, в стилно легло със старовремски чаршафи и одеяла. Дъфи Уиганд, издокарана и свежа, беше сложила ръцете си на раменете му. Тя пак се опита да го бутне назад върху възглавниците.

— Продължавам да сънувам — каза Райх. — Искам да се събудя.

— Звучи много красиво. Полегни си и сънят ще продължи.

Райх се отпусна назад.

— Бях буден — каза той мрачно. — За пръв път в живота си бях толкова буден. Чух… Не зная какво чух. Безкрайност и нула. Важни неща. Реалност. После заспах и сега съм тук.

— Малка корекция — усмихна се Дъфи. — За протокола. Ти се събуди.

— Аз спя! — извика Райх и се изправи. — Имаш ли нещо ободряващо? Каквото и да е… опиум, хашиш, сомнар, летатин… Трябва да се събудя, Дъфи. Трябва да се върна в реалността.

Дъфи се наведе и го целуна страстно по устата.

— Това реално ли беше?

— Не можеш да ме разбереш. Всичко е било илюзии… халюцинации… всичко. Трябва да се преустроя, преориентирам, реорганизирам… Преди да е станало прекалено късно, Дъфи. Преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно…

Дъфи вдигна отчаяно ръце.

— Какво й става на нашата медицина, по дяволите! — възкликна тя. — Първо онзи проклет доктор те уплаши тъй, че припадна. После се закле, че те е оправил… а я се виж на какво приличаш сега. Психо! — Коленичи на леглото и заклати пръст под носа на Райх. — Още една дума и ще се обадя в „Кингстън“.

— Какво? Кой?

— „Кингстън“, болницата. Където пращат хора като теб.

— Не те питам това. Кой каза, че ме е уплашил тъй, че да припадна?

— Един приятел, лекар.

— На площада пред полицейското управление?

— Този път улучи.

— Сигурна ли си?

— Бях с него, когато те намерихме. Твоят слуга ми каза за експлозиите и аз се разтревожих за теб. Пристигнахме точно навреме.

— Видя ли лицето му?

— Не само го видях, но съм го и целувала.

— Как изглежда?

— Лице като лице. Две очи. Две устни. Две уши. Един нос. Тройна брадичка. Слушай, Бен. Ако ще продължаваш да пееш все същата песен за сънувам — будувам — реалност — безкрайност… тя просто вече ми омръзна.

— И ти ме докара тук?

— Разбира се. Как можех да пропусна този шанс? Това е единственият начин да те вкарам в леглото си.

Райх се усмихна. Вече успокоен, каза:

— Дъфи, сега можеш да ме целунеш.

— Мистър Райх, вече си получи целувката. Или може би това стана, докато беше още буден?

— Забрави го. Кошмари. Най-обикновени кошмари. — Райх се изсмя. — Защо трябва да ми пука от някакви кошмари. Целият свят е в ръцете ми. И със сънищата ще се оправя. Хей, Дъфи, нали веднъж ми каза, че искаш да те вкарам в лоното на греха?

— Това беше една детинска прищявка. Мислех си, че там ще срещна по-изискани хора.

— Избери си каквото искаш, Дъфи, и ще го имаш. Улици на греха от злато. Или от скъпоценни камъни. Улица на греха от тук до Марс? Готово! Ей богу, цялата Галактика мога да превърна в улица на греха, ако поискаш! — Заби палец в гърдите си. — Може би искаш да видиш господ? Ето ме. Давай, гледай ме!

— Милият. Толкова скромен, а главата му се е замаяла.

— Пиян ли съм? Разбира се, че съм пиян! — Райх измъкна краката си от завивките и се изправи, олюлявайки се леко. Дъфи веднага отиде при него и той я прегърна през кръста, за да се опре на нея. — Защо да не съм пиян? Победих Д’Кортни. Победих Пауъл. На четирийсет години съм. Имам шейсет години пред себе си, през които ще притежавам целия свят. Да, Дъфи, целия проклет свят!

Започна да обикаля стаята заедно с Дъфи. Това беше една разходка из разпалените еротични фантазии на Дъфи, защото вътрешната украса бе дело на декоратор надзъртач, който бе възпроизвел психиката й до най-малките подробности.

— Би ли искала да поставиш заедно с мен началото на династия, Дъфи?

— Нямам представа как се поставя началото на династия.

— Започваш с Бен Райх. Първо се омъжваш за него. После…

— Достатъчно. Кога започваме?

— После раждаш деца. Момчета. Десетки момчета…

— Момичета. И само три.

— И гледаш как Бен Райх поглъща „Д’Кортни“ и го присъединява към „Монарх“. Гледаш как противниците му падат един след друг… ето така!

Както ходеше, Райх ритна крака на една тумбеста тоалетна масичка. Тя се прекатури и на пода се пръснаха на парчета двайсетина кристални шишенца.

— След като „Монарх“ и „Д’Кортни“ станат „Райх, инкорпорейтид“, гледаш как изяждам останалите… дребните риби. Кейс и Ъмбрел на Венера. Изядени! — Райх стовари юмрука си върху една масичка до стената с формата на торс и я строши. — „Юнайтид транзакшън“ на Марс. Смачкани и изядени! — Счупи един изящен стол. — Концернът „Джи Си Ай“ на Ганимед, Калисто и Йо… „Титан кемикъл атомикс“… И след това най-малките гадинки: клеветниците, злобарите, Съюзът на надзъртачите, моралистите, патриотите… Изядени! Изядени! Изядени!

Заблъска с длан една мраморна статуя на голо тяло, докато тя падна от поставката и се разби на парчета.

— По-кротко, скъпи — Дъфи увисна на врата му. — Защо прахосваш всичката тази ценна енергия? По-добре поблъскай мен.

Вдигна я на ръце и я затръска, докато тя започна да пищи.

— Някои части на света ще са сладки… като теб, Дъфи. Други ще смърдят на леш… но аз всичко ще изгълтам. — Той се разсмя и я притисна до гърдите си. — Не разбирам много от делата господни, но зная какво искам аз. Ние ще разрушим всичко до основи, Дъфи, и ще построим всичко наново, тъй както ни приляга… На теб, на мен и на династията.

Отнесе я до прозореца, дръпна завесите и със силен шут го отвори. Чу се дрънчене на счупени стъкла. Навън градът тънеше в кадифен мрак. Само по небесните магистрали и улиците проблясваха светлини и от време на време червените очи на някоя реактивна кабина подскачаха над черния като катран хоризонт. Дъждът беше спрял и в небето беше кацнала тъничка бледа луна. Нощният вятър влезе, шушнейки, в стаята, като разсея тежкия мирис на разлетия парфюм.

— Хей, вие там! — извика с цяло гърло Райх. — Чувате ли ме? Всички вие… дето спите и сънувате. Отсега нататък ще сънувате моите сънища! Всички…

Изведнъж млъкна. Отпусна ръце и Дъфи се плъзна на пода до него. Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и се протегна до кръста навън в нощта. Изви глава назад и погледна нагоре. Когато се дръпна назад в стаята, лицето му изразяваше смущение.

— Звездите — промърмори той. — Къде са звездите?

— Къде са… как го каза? — попита Дъфи.

— Звездите — повтори Райх. Посочи плахо към небето. — Звездите. Изчезнали са.

Дъфи го изгледа с любопитство.

— Кое каза, че е изчезнало?

— Звездите! — изкрещя Райх. — Погледни небето. Звездите са изчезнали. Съзвездията са изчезнали! Голямата мечка… Малката мечка… Касиопея… Дракон… Пегас… Всички са изчезнали! Нищо не е останало, освен Луната! Виж!

— Небето си е такова, каквото винаги е било — каза Дъфи.

— Не е! Къде са звездите?

— Какви звезди?

— Не им зная имената… Полярната звезда и… Вега… и… Откъде, по дяволите, да зная имената им? Да не съм астроном? Какво става с нас? Какво става със звездите?

— Какво представляват звездите? — попита Дъфи.

Райх я сграбчи грубо.

— Слънца… Кипящи и излъчващи светлина. Хиляди са. Милиарди… светят цяла нощ. Какво ти става, по дяволите? Не разбираш ли? Станала е космическа катастрофа. Звездите са изчезнали!

Дъфи поклати глава. Лицето й изразяваше ужас.

— Не разбирам за какво говориш, Бен. Не разбирам за какво говориш.

Той я блъсна встрани, изтича в банята и се заключи вътре. Докато се къпеше и обличаше набързо, Дъфи блъскаше по вратата и го молеше да се вразуми. Накрая се отказа и след малко я чу, че се обажда в болницата „Кингстън“ и им обяснява нещо с приглушен глас.

— Да видим как ще им обясни за звездите — изръмжа Райх, обзет от нещо средно между гняв и ужас.

Приключи с тоалета си и излезе от банята. Дъфи затвори набързо телефона и се обърна към него.

— Бен — започна тя.

— Чакай ме тук — сопна й се той. — Ей сега ще разбера.

— Какво ще разбереш?

— Какво е станало със звездите! — изкрещя той. — С липсващите, всемогъщи боже, звезди!

Изхвръкна от апартамента и слезе бързо на улицата. Спря се на празния тротоар и отново вдигна поглед. Ето я Луната. Виждаше се и една ярко светеща червена точка… Марс. И още една… Юпитер. Нямаше нищо друго. Освен мрак. Мрак. Мрак. Висеше над главата му — загадъчен, бездънен, ужасяващ. И докато гледаше, му се стори, че го притиска надолу, тягостен, задушаващ, убийствен.

Започна да тича, все още загледан нагоре. Зави край един ъгъл, блъсна се в някаква жена и я събори на земята. Помогна й да стане.

— Грубиян! Простак! — разкрещя се тя, докато се оправяше. После продължи с мазен глас: — Компания ли си търсиш, шефе?

Райх я хвана за ръката. Посочи към небето.

— Виж. Звездите ги няма. Не си ли забелязала? Изчезнали са звездите.

— Кое?

— Звездите. Не виждаш ли? Няма ги.

— Не разбирам за к’во говориш бе, шефе. Хайде. Давай да се повеселим.

Той се измъкна от лапите й и избяга. Надолу по улицата имаше монетен видеофон. Влезе в кабинката и набра „Справки“. Екранът светна и се чу гласът на робота:

— Въпрос?

— Какво е станало със звездите? — попита Райх. — Кога се е случило? Трябва да са го забелязали вече. Какво е обяснението?

Чу се прищракване, пауза, още едно прищракване.

— Бихте ли изговорили думата буква по буква, моля.

— Звезда! — изрева Райх. — З-В-Е-З-Д-А. Звезда!

Прищракване, пауза, прищракване.

— Съществително или глагол?

— Да те вземат мътните! Съществително!

Прищракване, пауза, прищракване.

— Няма информация под този надслов — обяви електронният глас.

Райх изруга, но се помъчи да се овладее.

— Къде се намира най-близката обсерватория до града?

— Уточнете кой град, ако обичате.

— Този град. Ню Йорк.

Прищракване, пауза, прищракване.

— Лунната обсерватория в „Кроутън парк“ е разположена на трийсет мили в северна посока. До нея се достига с маршрутна кабина, координати Север 227. Лунната обсерватория е дарена през две хиляди и…

Райх тръшна слушалката.

— Нямало информация! Боже господи! Всички ли са полудели?

Изтича на улицата и потърси свободна кабина. Една пилотирана машина минаваше бавно над главата му и Райх вдигна ръка. Тя се спусна, за да го качи.

— Север 227 — отсече той, докато се качваше. — Трийсет мили. Лунната обсерватория.

— Таксата е двойна — обяви пилотът.

— Плащам. По-бързо!

Кабината бързо набра скорост. Райх се сдържа пет минути, след това подхвърли небрежно:

— Забелязахте ли небето?

— Защо, какво има?

— Звездите са изчезнали.

Угоднически смях.

— Това не е шега — каза Райх. — Звездите наистина са изчезнали.

— Ако не е шега, ми го обяснете — каза пилотът. — Какво, по дяволите, са тези звезди?

Грубият отговор се въртеше в устата на Райх, но преди да избухне, кабината кацна в двора на обсерваторията, близо до куполовидния покрив.

— Изчакайте ме — отсече той и се затича по моравата към малкия каменен вход.

Вратата беше открехната и той влезе вътре. Чуваше се слабото бучене на механизмите на купола и тихото цъкане на часовника на обсерваторията. Като изключим слабата светлина от часовника, залата тънеше в мрак. Дванайсетинчовият телескоп работеше. Успя да различи смътните очертания на наблюдателя, приведен над окуляра на главния телескоп.

Райх тръгна към него, изнервен, напрегнат, сепнат от гръмогласното тракане на стъпките си в тишината. Стана му хладно.

— Вижте — започна той тихо. — Извинете, че ви безпокоя, но вие поне трябва да сте забелязали. Нали сте в звездния бизнес. Забелязали сте, нали? Звездите. Изчезнали са. Всички до една. Какво се е случило? Защо никой не вдигна тревога? Защо всички се правят, че нищо не знаят? Боже господи! Звездите! Винаги сме ги възприемали като нещо дадено. А сега ги няма. Какво се е случило? Къде са звездите?

Фигурата се изправи бавно и се обърна към Райх.

— Няма звезди — заяви.

Беше Човекът без лице.

Райх изкрещя. Обърна се и побягна. Изхвърча от вратата, хукна надолу по стълбите и по моравата към чакащата кабина. Блъсна се в прозрачната стена на кабината с такава сила, че се свлече на колене. Водачът му помогна да се изправи.

— Добре ли сте, шефе?

— Не зная — простена Райх. — И аз искам да разбера.

— Не е моя работа — каза пилотът, — но ми се струва, че трябва да се прегледате при надзъртач. Говорите като откачен.

— За звездите ли?

— Аха.

Райх сграбчи мъжа.

— Аз съм Бен Райх — каза той. — Бен Райх от „Монарх“.

— Да, шефе. Познах ви.

— Още по-добре. Нали знаете какво мога да направя за вас, ако ми направите една услуга? Пари… Нова работа… Каквото поискате…

— Нищо не можете да направите за мен, шефе. Вече ме оправиха в „Кингстън“.

— Чудесно. Значи честен човек. Ще ми направите услугата, защото вярвате в доброто или в каквото там вярвате, нали?

— Разбира се, шефе.

— Влезте в онази сграда. Огледайте мъжа, който седи зад телескопа. Добре го огледайте. Върнете се и ми го опишете.

Водачът тръгна, бави се пет минути и после се върна.

— Е?

— Най-обикновен човек, шефе. На около шейсет. С гола глава и бая дълбоки бръчки. Ушите му стърчат и има безволева, дето му викат, брадичка. Дръпната назад, нали разбирате.

— Той е никой… никой — прошепна Райх.

— Какво?

— Ами звездите? — попита Райх. — Нищо ли не си чувал за тях? Никога не си ги виждал? Не разбираш за какво ти говоря?

— Не.

— О, боже… — простена Райх. — Мили боже…

— Внимавайте да не ви мръдне чивията, шефе! — Водачът го тупна силно по гърба. — Ще ви кажа нещо, шефе. Те на доста неща ме научиха в „Кингстън“. Едно от тези неща е… Ами понякога на човек му хрумват щури идеи. Внуши си нещо и си вярва, че открай време е било така. Например… ами например, че хората винаги са били с по едно око, а сега изведнъж имат по две.

Райх го гледаше втренчено.

— И хуква по улиците и крещи: „За бога, откога всички имат две очи?“ Те му викат: „Винаги са имали две очи.“ Той вика: „Я не се занасяйте. Ясно си спомням, че хората имат по едно око.“ И ей богу, човек си вярва. И бая трябва да се измъчат, докато му го избият от главата. — Водачът пак го тупна. — Струва ми се, шефе, че и на вас ви е текнало нещо от рода на едното око.

— Едно око — измърмори Райх. — Две очи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Какво?

— Не зная. Не зная. Имах много проблеми последния месец. Може би… Може би сте прав. Но…

— Искате ли да ви заведа в „Кингстън“?

— Не!

— Искате ли да останете тук и да роните сълзи за онези звезди?

Изведнъж Райх се развика:

— Какво ме интересуват проклетите звезди! — Страхът му се превърна в дива ярост. Нивото на адреналина в кръвта му се качи и той усети прилив на смелост и решителност. Скочи в кабината. — Целият свят е мой. Много важно, че ще се разделя с няколко илюзии!

— Точно така, шефе. Накъде.

— Кралския дворец.

— Къде?

Райх се разсмя.

— „Монарх“ — каза той и продължи да се залива в смях през целия полет в това ранно утро, докато стигнаха до внушителния небостъргач на „Монарх“. Но това бе един полуистеричен смях.

Администрацията работеше двайсет и четири часа и дежурните през нощта служители се намираха в последната сънлива фаза на нощната смяна от 12 до 8, когато Райх се появи. Въпреки че не го виждаха много често през последния месец, служителите бяха свикнали с тези посещения и бързо превключиха на по-високи обороти. Когато Райх се отправи към бюрото си, той бе последван от секретари и подсекретари, готови да докладват спешните задачи от програмата за деня.

— Оставете всичко — нареди той. — Повикайте целия персонал… всички шефове на отдели и организационни началници. Ще направя важно съобщение.

Настъпилото раздвижване го успокои и той отново усети здрава почва под краката си. Отново беше жив, реален. И тази беше единствената реалност… оживлението, нервното суетене, сигналните звънци, приглушените команди, бързото изпълване на кабинета му с толкова много обзети от страх хора. Но всичко това бе само едно предвкусвало на бъдещето, когато звънците щяха да зазвънят по планети и спътници и шефове на планетарни отдели щяха да тичат презглава към кабинета му с напрегнати от страх лица.

— Както знаете — Райх започна да се разхожда бавно и да мята остри погледи към лицата, които го наблюдаваха, — нашата компания водеше борба на живот и смърт с картела „Д’Кортни“. Крей Д’Кортни беше убит преди известно време. Появиха се някои усложнения, но вече всичко е наред. Вероятно ще ви е приятно да чуете, че сега пътят пред нас е открит. Можем да започнем изпълнението на плана АА за поемане контрол върху картела „Д’Кортни“.

Спря се, в очакване на възбудения шепот в отговор на това съобщение. Нямаше никаква реакция.

— Може би — продължи той — някои от вас не осъзнават важността и мащабността на тази операция. Ще ви представя нещата така, че на всеки да му стане ясно. Тези от вас, които са началници на градски отдели, ще станат началници на континентални отдели. Началниците на континентални отдели ще станат сателитни шефове. Настоящите сателитни шефове ще станат планетарни шефове. Отсега нататък „Монарх“ ще властва над Слънчевата система. Отсега нататък всички трябва да мислим от гледна точка на Слънчевата система. Отсега нататък…

Райх млъкна, обезпокоен от празните погледи около него. Огледа се и се насочи към личната си секретарка.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа той. — Да няма новини, които още не съм чул? Лоши новини?

— Н-не, мистър Райх.

— Тогава какво ви мъчи? Това с нещо, което всички чакахме с нетърпение. Какво има сега?

Секретарката започна да пелтечи:

— Ние… Аз… Съжалявам, сър. Н-не зная за к-какво говорите.

— Говоря за картела „Д’Кортни“.

— Аз… н-никога не съм чувала за това предприятие, сър. Аз… Ние…

Секретарката се обърна към останалите за подкрепа.

Пред невярващите очи на Райх всички служители заклатиха глави в недоумение.

— „Д’Кортни“ на Марс! — изкрещя той.

— Къде, сър?

— На Марс! Марс! М-А-Р-С. Една от десетте планети. Четвъртата от Слънцето. — Скован от отново обзелия го ужас, Райх се развика несвързано. — Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн. Марс! Марс! Марс! На сто четирийсет и един милиона мили от слънцето, Марс!

Служителите отново заклатиха глави. Надигна се лек шум и всички се отдръпнаха малко от Райх. Той се втурна към секретарките и измъкна папките с документи от ръцете им.

— Тук има стотици справки за „Д’Кортни“ на Марс. Не може да няма. Ей богу, от десет години сме във война с Д’Кортни и…

Започна да рови из документите и да ги захвърля ядосано наляво и надясно, изпълвайки кабинета с пърхащи снежинки. Никъде не се споменаваше нито Д’кортни, нито Марс. Нямаше и следа от Венера, Юпитер, Луната или от другите спътници.

— Имам сведения в бюрото си — извика Райх. — Стотици сведения. Мръсни лъжци! Вижте в бюрото ми…

Втурна се към бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. Чу се оглушителна експлозия. Бюрото хвръкна във въздуха. Летящи парчета дърво нараниха служителите, а Райх бе отхвърлен назад към прозореца, ударен като с гигантска ръка от плота на бюрото.

— Човекът без лице! — изкрещя той. — Всемогъщи боже! — Затръска глава трескаво и отново се върна към обзелата го идея-фикс. — Къде са архивите? Ще ви покажа в архивите… Д’Кортни и Марс, и всичко останало. И на него ще му покажа. На Човека без лице… Хайде!

Излезе тичешком от кабинета и нахълта в хранилището на архивите. Един след друг започна да изпразва рафтовете, като разпиляваше документи, купчини пиезокристали, древни записи на лента, микрофилми, молекулярни записи. Нямаше никаква следа от Д’Кортни или Марс. Ни следа от Венера, Юпитер, Меркурий, астероидите, спътниците.

Сега вече в кабинета наистина настана смут и паника, разнесоха се сигнални звънци и резки команди. Докато в кабинета цареше бъркотия, трима едри господа от „Отдих“ дотичаха в хранилището, водени от окървавената секретарка.

— Длъжни сте! Длъжни сте! — настояваше тя. — Аз поемам отговорността!

— Успокойте се, мистър Райх, успокойте се, успокойте се — повтаряха те с характерния съскащ звук, с който конярите успокояват разбеснели се жребци. — По-спокойно… по-спокойно… по-спокойио…

— Махайте се, копелета мръсни.

— По-спокойно, сър. По-спокойно. Всичко е наред.

Те заеха стратегически позиции, а междувременно паниката и бъркотията се увеличиха, звънците непрекъснато звъняха. В далечината се чуваха викове: „Кой е неговият лекар? Повикайте лекаря. Обадете се в «Кингстън». Съобщихте ли на полицията? Не, по-добре недейте. Никакъв скандал. Обадете се в правния отдел! Отворена ли е вече медицинската служба?“

Райх вдишваше и издишваше с ръмжене. Събаряше рафтове по пътя на едрите мъжаги, наведе глава и като бик си проби път право през тях. Префуча през кабинета и се насочи към външния коридор, където се намираше пневмоасансьорът. Вратата се отвори. Натисна „Научен отдел 57“ и влезе във въздушната совалка, която го изстреля до „Научния“, където слезе.

Намираше се на етажа на лабораторията. Беше тъмно. Изглежда, че служителите бяха решили, че е слязъл на улицата. Имаше достатъчно време. Като все още дишаше тежко, изтича до библиотеката на лабораторията, включи осветлението и се отправи към пулта за справки — плосък екран от матиран кристал, наклонен под ъгъл като чертожна дъска, поставен пред обикновен канцеларски стол. До него имаше сложно контролно табло с много копчета.

Райх седна и натисна СТАРТ. Екранът светна и електронният глас се обади от високоговорителя над главата му.

— Тема?

Райх набра НАУКА.

— Раздел?

Набра АСТРОНОМИЯ.

— Въпрос?

— Вселената.