Патриша Корнуел
Военна морга (8)

7.

Бурята беше стихнала, вятърът духаше далеч по-умерено, беше се натрупал няколко сантиметра сняг. Движението по Мемориал Драйв беше натоварено; свикналите със зимите на Ню Ингланд жители на града не се влияеха особено от времето.

Вляво от пътя се виждаха покривите на Масачузетския технологичен институт и игрищата, покрити с дебел сняг; вдясно снегът се стелеше като дим над алеите за велосипедисти и навеса за лодки и се сливаше с мразовитата хладина на река Чарлз. По на изток, където реката се вливаше в пристанището, млечната нощ над Бостън беше осеяна с призрачни ъгловати силуети и петна светлина. Над Логан не летяха самолети; не се виждаше нито един.

— Трябва да се срещнем с Рено възможно най-скоро. — Бентън смяташе, че прокурорът на Есекс Пол Рено би следвало да е уведомен за вероятността около самопризнанията на Джони Донахю да има още нещо, както и за евентуалната връзка между харвардския абсолвент и мъртвеца в моята хладилна камера. — Дали обаче това не предполага намесата на Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната?

— „Отуол Технолъджис“ са финансирани от Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната. Но тук Агенцията за авангардни проекти няма пръст; също и Министерството на отбраната. Това е цивилно, частно производство с международно участие — отвърнах. — И несъмнено е в тясна връзка с правителството посредством значителни субсидии — субсидии от десетки милиони, а навярно и много повече след онова тяхно тромаво изобретение — ТООТО.

— Въпросът е, към какво друго е насочено тяхното внимание във връзка с тази ситуация?

— Нямам представа. Може би един поглед на място ще ни помогне да видим очевидното. — Ако трябваше да се върнем в Ханском, щяхме да минем на около миля от „Отуол Технолъджис“ и тяхната апаратура за изследвания на суперпроводимостта: внушителен автономен комплекс със собствена частна полиция. — Неутронна физика, най-вероятно, материалознание и неговото технологично приложение.

— Роботика — каза Бентън.

— Роботика, нанотехнологии, софтуерно инженерство, синтетична биология. Луси може да каже повече.

— Най-вероятно, доста повече.

— Със сигурност.

— Вероятно произвеждат някакви хуманоиди, за да не ни свършат никога войниците.

— Като нищо. — Не се шегувах.

— А Бригс определено е информиран относно робота в апартамента на това момче. — Бентън имаше предвид апартамента на мъртвеца. — От видеоклиповете. И какво още? Чудя се дали е подхвърлил нещо на Джак, дали му се е обадил и е дал с въпросите си сигнал за тревога?

Описах ситуацията и обстоятелствата около мъртвеца и записите, открити от Луси — същите онези записи, които Марино неправомерно беше изпратил по електронната поща на Бригс, преди да ги прегледам аз, а когато наистина имах такава възможност, го направих съвсем повърхностно, на път към частния терминал в Доувър. Разказах на Бентън за злополучния шестокрак робот, механизма за оперативно отстраняване на трупни останки, известен като ТООТО, в апартамента близо до вратата и му припомних разногласието, дори конфликта между мен и някои политици, най-вече Бригс, относно приложението на робота при извличането на жертви от сцената на бойните действия или където и да било другаде.

Описвах безсърдечието и ужаса на захранваната с бензин метална конструкция, звука като от електрически трион при всяко заравяне на робота в земята, за да открие ранени или мъртви хора, и ръкохватките, които ги захапваха като челюсти на огромна мравка.

— Представи си посланието, което изпраща подобен робот, ако умираш на бойното поле и другарите ти са изпратили това нещо — казах на Бентън. — Какво послание изпраща то на близките на жертвите, ако го видят в новините?

— Прибягваш към твърде резкия език от времето, когато се яви пред сенатската подкомисия за бюджетно кредитиране на отбраната — заключи Бентън.

— Не си спомням дословно какво съм казала.

— Убеден съм, че не си завързала приятелства в „Отуол“. Навярно си си спечелила врагове, за които дори не подозираш.

— Не ставаше дума за „Отуол“, или пък за друга технологична компания. В „Отуол“ създават единствено автоматични превозни средства. Хората от Пентагона бяха онези, които излязоха с идеята за тяхното тъй наречено утилитарно приложение. Мисля, че първоначално ТООТО е замислен като мултифункционален робот и нищо повече. До тази вечер дори не си спомнях, че въпросната компания беше „Отуол“. Никога не са представлявали особен интерес за мен. Конфликтът ми беше с Пентагона и бях готова да отстоявам позициите си… — „този път“ — едва не се изплъзна от устата ми. Но спрях навреме. Бентън не знаеше за „онзи път“, когато се бях провалила.

— Врагове, които не са забравили. Такива врагове никога не забравят. Съжалявам, че не бях наблизо, когато се случи всичко това — каза Бентън, понеже не беше до мен, докато печелех врагове на Капитолийския хълм. Беше включен в програмата за защита на свидетели, а това не беше точно ситуация, която да му позволи да ме съветва, или дори да ми даде потвърждение, че е жив. — Навярно си запазила някаква документация от онова време; някакви записки.

— Защо?

— Бих искал да хвърля поглед, да се ориентирам по-бързо. Може и да намеря обяснение за някои неща.

— Какви неща?

— Ще ми се да разбера какво се е случило тогава — каза Бентън.

Копия на свидетелските ми показания, видеозаписите, излъчени по Кабелно-сателитната мрежа за обществени дела: пазех всичко в сейфа си в мазето в Кеймбридж — заедно с още няколко неща, които не исках той да види. Голяма сива кутия с джобове за папки и снимки, направени от мен с моя фотоапарат. Зацапани с кръв квадратни листове бял картон, импровизирани преди дните на методите за бърз анализ на ДНК, понеже, ако е изсъхнала на въздух, кръвта може да се запази завинаги, а аз знаех накъде върви технологията. Обикновени бели пликове с изрезки от нокти, пубисни косми или коса. Тампони с орални, анални или вагинални натривки и пропито с кръв нарязано и разкъсано долно бельо. Празна бутилка от шабли, бирена кутия. Все неща, които тайно изнесох от един черен континент на половин свят разстояние оттук преди повече от две десетилетия; свидетелства, които не би следвало да притежавам; улики, които не би трябвало да изследвам частно, но го направих. Наистина смятах, че ако Бентън знаеше за случаите от Кейптаун, едва ли щеше да изпитва същите чувства към мен.

— Нали си спомняш онази приказка — отмъщението е най-добре да се сервира студено — продължи той. — Ти прецака колосален, мултимилионен проект, съвместна инициатива между Министерството на отбраната и „Отуол Технолъджис“, настъпи мнозина по мазолите, и въпреки че оттогава изминаха няколко години, подозирам, че тук-там има хора, които още не са забравили, за разлика от теб. И ето — сега работиш за Министерството на отбраната в задния двор на „Отуол“. Идеална възможност за отмъщение.

— Отмъщение? Мъртвецът в Нортънс Удс е отмъщение?

— Мисля, че просто трябва да сме наясно с актьорския състав.

После замълчахме, защото бяхме стигнали до моста между Кеймбридж и Бостън, моста при Масачузетс авеню, наричан от местните Харвардския мост или моста на Масачузетския технологичен институт, в зависимост от чувството за принадлежност. Точно пред нас като фар се издигаше моята централа — подобна на силоз седеметажна сграда, облицована с титан, подсилена със стомана и увенчана със стъклен купол. Първия път, когато видя Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, Марино реши, че прилича на онези малокалибрени куршуми, които се разширяват при удара и предизвикват сериозни разкъсвания. Предполагам, че в сумрака на снежната нощ наистина беше така.

Свихме по Мемориал Драйв, отдалечихме се от реката и по първата пряка вляво се отправихме към черната ограда с ПВЦ покритие, по която не можеш да се покатериш и която не може да се разреже, и стигнахме до осветения със светодиодни прожектори за охранителни системи паркинг зад нея. Извадих дистанционното от чантата и натиснах бутона, за да отворя високата порта. Минахме върху почти заличени от прясно навалялия сняг следи от гуми. Колите на Ан и Оли бяха тук, паркирани в близост до закритите фургони и автомобили на Центъра. Един от автомобилите липсваше. Би трябвало да са четири, но единият беше тръгнал нанякъде, навярно преди да започне снеговалежът. Може би беше на дежурния съдебномедицински експерт.

Питах се кой ли е дежурен тази вечер и защо е взел наш автомобил. Оглеждах се, сякаш за пръв път бях тук. От двете страни на оградата се издигаха лабораториите на Масачузетския технологичен институт — постройки от стъкло и тухли, с увенчани с антени и радарни чинии покриви, почти изцяло тъмни, с изключение на няколко слабо осветени прозорци, сякаш от случайно оставена запалена лампа на нечие бюро. Снегът прорязваше нощта и падаше шумно. Бентън се приближи до сградата и спря на определеното за директора място, до това на Филдинг — сега празно и затрупано със сняг.

— Можехме да спрем в закрития гараж. — В гласа на Бентън се промъкна надежда.

— Да не се глезим. И без това друг не може да паркира тук — отвърнах аз. — Забранено е. Единствено коли, минали да ме вземат или да ме оставят, могат да спират тук.

— Доувър явно ти е дошъл в повече. Трябва ли да отдам чест?

— Само у дома.

Слязохме от колата. Снегът стигаше до глезените ми, не лепнеше. Беше прекалено студено. Снежинките бяха дребни, ледени. Въведох кода на клавиатурата до закрития гараж и вратата шумно се прибра, когато Марино и Луси влязоха в паркинга. Закритият гараж приличаше на малък хангар, беше запечатан с бяла епоксидна смола, а на тавана беше монтиран еднорелсов подемен кран — моторизиран механизъм за повдигане на телата, прекалено обемни за ръчна манипулация. Вътрешна рампа водеше към метална врата, а отстрани беше паркиран един от нашите закрити фургони, които в Доувър наричахме „хлебарници“, понеже бяха конструирани да транспортират до шест трупа върху носилки или в ковчези, а при нужда служеха и като лаборатория на местопрестъплението.

Докато чаках Марино и Луси, усещах, че не съм подходящо облечена за Ню Ингланд. Спортното ми яке беше съвсем подходящо за Делауеър, но сега мръзнех. Опитвах се да не мисля колко хубаво би било да седна пред огъня с чисто малцово уиски или малко бърбън, да поговоря с Бентън за нещо друго, различно от трагедии, предателства и паметливи врагове. Да се махна от всички. Да пийна и да си поговоря искрено със съпруга си, да оставя игрите и извъртанията и да не се чудя какво знае той. Копнеех да прекарам малко нормално време с него, но и двамата не знаехме какво означава това. Дори когато правехме любов, ние пазехме своите тайни и нищо не беше нормално.

— Като оставим имейла от Беззаконника, няма други новини — оповести Марино, без някой да го е питал, докато вратата на закрития гараж шумно се приплъзна зад нас. — Най-после прати по пощата снимки от местопрестъплението. Но не е имал късмет с кучето. Няма обаждания със съобщение за намерена хрътка.

— Каква хрътка? — попита Бентън.

Прекалено бях заета да описвам ТООТО и не споделих много от видяното във видеоклиповете. Чувствах се глупаво.

— Случаят от Нортънс Удс. Черно-бяла хрътка на име Сок, очевидно избягала, докато екипът за бърза медицинска помощ бил прекалено ангажиран с нашия случай.

— Откъде знаеш името му?

Обясних му и задържах пръста си над стъкления сензор на биометричната брава, за да сканира отпечатъка. Отворих вратата към долния етаж на сградата и споменах, че не е изключено кучето да има микрочип, който да предостави полезна информация относно самоличността на неговия собственик. Допълних, че някои спасителни групи като правило поставят микрочип на бивши състезателни хрътки, преди да ги дадат за осиновяване.

— Това е интересно — каза Бентън. — Мисля, че съм ги виждал.

— Видях те да излизаш от алеята със спортната си кола към три и петнайсет вчера следобед — обади се Луси, докато вървяхме по коридора: открито пространство с портиер, дигитален ескалатор, а вместо стени — масивни врати от неръждаема стомана към хладилните камери.

— За какво говориш? — обърна се Бентън към племенницата ми.

— Толкова време пътувахте във виелицата, а ти не успя да го уведомиш за ситуацията? — Луси хвърли поглед към мен.

Не беше лесно да се справиш с нея, когато започне да се държи по този начин.

Казах си, че е права, и ме обзе безпокойство. „И тя те познава — мина ми през ум. — Познава те толкова добре, колкото и ти нея.“ Дяволски добре долавяше, ако се безпокоях заради нещо, което упорито държах да запазя за себе си — а откакто напуснах Доувър, непрекъснато се чувствах изпълнена с безпокойство и бях по-неотстъпчива от всякога. Глупаво беше от моя страна да не споделя детайли, с които Бентън би могъл да направи нещо. Не познавах по-прозорлив човек от него, а той би казал много и относно най-нищожната подробност, уловена от камерата, скрита в слушалките на мъртвия.

А вместо това, понеже бях обсебена от мисълта за Бригс, самата аз обсебих Бентън относно Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната. Не можех да подмина с лека ръка случилото се по-рано днес, случилото се преди десетилетия, нито пък последиците от него, които, както изглежда, щях да влача докрай. Той знаеше за онова тъмно кътче от миналото ми, до което не допусках никого, а част от мен нямаше да му прости, че навремето го създаде. Идеята да замина за Кейптаун беше негова. Този дяволски добър план беше негов.

— Той мина с хрътката покрай алеята до вас буквално минути преди смъртта си — разказваше Луси на Бентън, все така без да откъсва поглед от мен. — Ако не беше тръгнал, щеше да чуеш сирените. И сигурно щеше да се отправиш натам, за да видиш какво става и да събереш полезна информация за нас.

Гледаше към мен, сякаш не ме виждаше. Невъзможно беше да знае. Не й бях казвала; не бях казвала на Бентън, на Марино, на никого. Като оставим уликите у мен, всички документи бяха унищожени. И Бригс ми обеща същото преди години, когато напуснах поста на съдебен лекар при медицинските служби към Въоръжените сили и се преместих във Вирджиния, но и без неговите уверения вече знаех, че докладите са изчезнали. Луси нямаше комбинацията от сейфа ми, напомних си аз. И Бентън я нямаше. Никой я нямаше.

— Ако минеш през лабораторията ми — каза Луси на Бентън, — ще ти покажа видеоклиповете.

— Не си ги виждал — обърнах се към Бентън, защото не бях сигурна. Държеше се, сякаш не ги е виждал, но не бях сигурна дали и това не беше просто поредната тайна.

— Не съм — отвърна той; изглеждаше искрен. — Но бих искал, и ще го направя.

— Странно е, че те има в тях — обърна се Луси към него. — И къщата ви. Наистина е много странно. Останах шокирана, като я видях.

Човекът от нощната охрана седеше зад стъклена преграда; кимна ни, но не се надигна от бюрото си. Казваше се Рон. Беше огромен, мускулест тъмнокож, с късо подстригана коса и враждебен поглед. Изглежда, се страхуваше от мен, или пък беше твърде скептично настроен и очевидно инструктиран да проявява необщителност, независимо към кого. Можех само да гадая какви истории е дочул. Мисълта за Филдинг отново ме обсеби. Какво се е случило с него? В какво се е забъркал? Какви щяха да са негативите за това място?

Отидох до прозореца на охраната и хвърлих поглед към регистъра. От три часа насам бяха донесени три трупа: произшествие с мотоциклет, самоубийство с огнестрелно оръжие и неидентифицирано задушаване с найлонов плик.

— Тук ли е доктор Филдинг? — попитах Рон.

Пенсиониран военен полицай от Морската пехота, неизменно спретнат и горд в тъмносинята униформа със знамето на Съединените щати, нашивките на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили и месинговата значка на нашия Център за съдебномедицинска експертиза, закачена за ризата му. Лицето му беше бдително и по него не мина и намек за топлота, когато отвърна иззад стъклената преграда, че не е виждал Филдинг. Ан и Оли бяха дошли — уведоми ме Рон, но освен тях нямало никой друг. Дори дежурният инспектор не бил тук. Джанел не била тук, информира ме той с по едно „г’спожо“ на всяка втора дума, сякаш да не ме остави да забравя колко хладно и преценяващо може да звучи „г’спожо, това“ и „г’спожо, онова“ и колко ми беше писнало от него в Доувър. Джанел работела от дома си заради времето, докладва Рон. Очевидно Филдинг й е позволил, макар че не би трябвало. Беше в разрез с установените от мен правила. Дежурните инспектори не работят от къщи.

— Ще бъдем в рентгеновата зала — казах на Рон. — Ако се появи още някой, можеш да ни намериш там. Уведоми ме за всеки друг, с изключение на доктор Филдинг, за да ти дам разрешение. Всъщност, навярно би трябвало да бъда уведомена и ако доктор Филдинг се появи. Знаеш ли, независимо кой е, уведоми ме.

— Ако доктор Филдинг пристигне, искате да ви се обадя, г’спожо. Да ви предупредя — повтори Рон, сякаш не беше сигурен какво имам предвид, или може би оспорваше думите ми.

— Определено — потвърдих аз. — Никой да не влиза без разрешение. Няма значение дали работи тук. До второ нареждане. Точно сега искам всичко да е наред.

— Ясно, г’спожо.

— Някакви позвънявания от медиите? Някаква следа от тях?

— Неотстъпно следя, г’спожо. — На три от стените бяха окачени монитори с разделени на квадранти екрани, върху които непрестанно се въртяха кадри от охранителните камери, разположени в стратегически точки като закритите гаражи, коридорите, асансьорите, фоайето и всички врати към сградата. — Осведомен съм за известната загриженост по повод човека, намерен в парка. — Рон хвърли поглед към Марино, застанал зад мен, сякаш помежду им имаше някаква уговорка.

— Е, знаеш къде да ме намериш засега — отворих аз поредната врата. — Благодаря.

Дълъг бял коридор с под от сиви плочки водеше към поредица зали, подредени според логиката на нашата практика. Първата беше за идентификация. В нея телата се фотографираха, вземаха се пръстови отпечатъци, неиззетите от полицията лични вещи се прибираха в кутии. Следваше просторна рентгенова зала с компютърен томограф; зад нея бяха залата за аутопсии, пералнята и стерилизаторите, преддверието, съблекалните, гардеробните, антропологичната лаборатория, лабораторията за случаи с биологично замърсяване, запазена за прецеденти със съмнение за инфекция или зараза. Коридорът описваше пълен кръг около всички помещения и свършваше там, където започваше — в закрития гараж.

— Какво точно знае охраната за пациента ни от Нортънс Удс? — попитах Марино. — Защо Рон е останал с впечатление за известна загриженост?

— Нищо не съм му казвал.

— Питам какво знае.

— По-рано днес, когато тръгнахме, той не беше на дежурство. Не съм го виждал.

— Чудя се какво ли са му казали — разпитвах търпеливо, понеже не исках да влизат в пререкание с Марино в присъствието на останалите. — Очевидно, ситуацията е крайно деликатна.

— Преди да тръгнем, разпоредих всички да са особено предпазливи относно всяко медийно присъствие — каза Марино и свали коженото си яке, когато стигнахме рентгеновата зала със запалена червена лампа над вратата — знак, че скенерът работи. Ан и Оли не биха започнали без мен, но се стараеха да държат персонала далеч от зони с повишена радиация. — Не беше моя и идеята Джанел или останалите да работят от къщи — додаде Марино.

Не попитах откога нещата стоят така, нито кои са „останалите“. Кой друг работеше от къщи? Това тук беше държавно учреждение, паравоенна институция, а не бюро за надомна работа. Трябваше да си прехапя езика, за да не го изрека.

— Майната му на Филдинг — промърмори Марино. — Всичко прецаква.

Не отвърнах. Сега не беше най-подходящият момент да обсъждаме колко е прецакано всичко.

— Знаеш къде да ме намериш. — Луси отиде до асансьора и натисна с лакът твърде големия бутон за „свободни ръце“. Изчезна зад плъзгащите се врати, а аз прокарах пръст по друг биометричен сензор и отключих бравата.

В контролната стая съдебномедицинският радиолог доктор Оливър Хес се беше настанил зад оловното стъкло пред пулта. Сивата му коса беше разбъркана; изглеждаше сънен, сякаш го бях вдигнала от леглото. През отворената врата видях подобния на бяло яйце „Сименс-Соматом Сенсейшън“ и чух вентилатора на системата за водно охлаждане. Скенерът беше модифицирана версия на онзи, който използвахме в Доувър. Беше снабден с гнездо за главата и обезопасителни ремъци, скрити кабели, херметично затворени детектори; масата беше покрита с тежък винил, който да предпазва струващата милиони долари система от замърсители, например телесни течности. Монтиран под лек ъгъл спрямо вратата, за да се улесни внасянето и изнасянето на телата, скенерът беше в статут на готовност, а технологът Ан Махони поставяше рентгеново-контрастни ленти — маркери по кожата на мъртвеца от Нортънс Удс. Когато влязох, ме обзе странно чувство. Беше ми познат, а досега бях виждала единствено части от него на записите от айпада.

Различих бледокафявата кожа и ръцете с дълги, леко присвити и вкочанени пръсти, поставени отстрани върху синия чаршаф.

Чух гласа му на видеоклипа, зърнах за миг ръцете, ботушите и дрехите му, но не бях видяла лицето. Не бях сигурна какво точно съм очаквала. Чувствах се леко объркана от деликатните черти, дългата къдрава кестенява коса и гладките, изпъстрени със светли лунички скули. Отметнах чаршафа. Много слаб, с височина около метър и осемдесет и тегло към шейсет килограма, с оскъдно окосмяване. Лесно би могъл да мине за шестнайсетгодишен. Напомни ми за Джони Донахю, който не беше много по-голям. Деца. Дали това не беше общото помежду им? Или всичко опираше до „Отуол Технолъджис“?

— Има ли нещо? — попитах Ан, около трийсетгодишна жена с ненатрапчива външност, разрошена кестенява коса и меки лешникови очи. Навярно беше най-добрата в екипа ми. Беше способна да се справи с всичко, независимо дали става въпрос за радиография, съдействие в моргата или на местопрестъплението. И винаги готова да помогне.

— Да. Забелязах го, когато го съблякох. — Ръцете й в латексови ръкавици обхванаха тялото при кръста и хълбоците и го обърнаха, за да видя малкия дефект отляво на гърба на равнището на бъбреците. — Очевидно е пропуснато на местопрестъплението, защото не е прокървило, или поне не обилно. Знаеш ли за кръвотечението при него? Видях го със собствените си очи, когато се готвех да го сканирам рано тази сутрин. Обилно кървене от носа и устата, след като е бил сложен в чувала и транспортиран.

— Затова съм тук. — Отворих едно чекмедже и извадих лупа; после Бентън се приближи до мен с хирургическа маска, халат и ръкавици. — Има някакво нараняване — обърнах се към него и се приведох над тялото, за да разгледам през увеличителното стъкло раната с размер на илик. — Определено не е вход на куршум. Прободна рана с много тънко острие, от типа на нож за обезкостяване, но с две остриета. Нещо като стилет.

— Стилет в гърба, който го поваля, както си върви? — Очите на Бентън се взряха скептично в мен иззад маската.

— Не. Освен ако не е прободен в основата на черепа и травмата е прекъснала гръбначния стълб. — Сетих се за Марк Бишъп и за пироните, които го бяха убили.

— Както споменах в Доувър, може би му е било инжектирано нещо. — Това бяха думи на Марино, който влезе, покрит от глава до пети с лично предпазно облекло, включително маска за лице и шапка, сякаш се страхуваше от пренасяни по въздуха болестотворни организми или убийствени спори, например антракс. — Някаква анестезия, може би. С други думи, смъртоносна инжекция. Това сто на сто ще те накара да се свлечеш в крачка.

— Първо, анестезия като натриев тиопентал се инжектира венозно. Същото важи и за панкурониум бромид и калиев хлорид. — Сложих чифт плътни гумени ръкавици. — И не се инжектират в гърба. Както и мивакуриевият хлорид, и сукцинилхолинът. Ако искаш бързо да убиеш някого с невромускулен блокер, по-добре да го инжектираш интравенозно.

— Но инжектирани в мускула, пак биха те убили, нали? — Марино отвори един шкаф и извади оттам фотоапарат. После дълго тършува из някакво чекмедже за петнайсетсантиметровата пластмасова линия, която ползвахме като ориентир за размера. — По време на екзекуциите понякога инжекцията пропуска вената и навлиза в мускула, но затворникът все пак умира.

— Бавна и много мъчителна смърт — отбелязах. — А според всички свидетелски показания смъртта на този мъж не е била бавна и раната не е нанесена с игла.

— Не казвам, че затворническият персонал го прави умишлено, но се случват такива неща. Е, може и да е умишлено. Както онези например, които охлаждат коктейла, за да почувства нещастното копеле кога му го слагат. Ледената ръка на смъртта — натърти Марино заради Ан, понеже тя беше заклет противник на смъртното наказание. Неговият начин да флиртува с нея беше да я дразни при всеки удобен случай.

— Отвратително! — възкликна Ан.

— Ей! На тях не им пука за тия, дето пречукват, нали? Пет пари не дават какво изпитват, нали? Каквото повикало, такова се обадило. И кой ската шибания маркер за етикети?

— Аз. Лежа будна нощем и мисля как да ти го върна.

— Така ли? И защо?

— Ами така.

Марино затършува в друго чекмедже и най-после откри маркера за етикети.

— Изглежда дяволски млад; много по-млад, отколкото казаха от спешното. Някой друг, освен мен да го е забелязал? Не смяташ ли, че изглежда по-млад от двайсет години? — обърна се Марино към Ан. — Прилича на хлапак.

— Оскъдно пубисно окосмяване — съгласи се тя. — Но в крайна сметка всички хлапета от колежите вече изглеждат така. Като бебета.

— Не сме сигурни, че учи в колеж — напомних аз.

Марино отлепи етикета с датата и номера на случая и го лепна върху пластмасовата линия.

— Ще проуча района, да видя дали някой от тузарите от жилищните сгради наоколо няма да го разпознае. И да им затворя устите. Ако живее някъде тук — а като съдя по видеото, изглежда така — някой трябва да си спомни за него и за сивата му хрътка. Сок^[1]. Ама че име за куче!

— Може да не е цялото му име — обади се Ан. — Състезателните кучета обикновено носят много живописни имена, които им дават от кучешките ферми. Като Разбий ме, чорапче. Кърпено чорапче или С чорапи по паркета.

— Все й разправям, че трябва да се яви в някое телевизионно състезание — каза Марино.

— Не е изключено името му да е вписано в регистрите — предположих. — Нещо с „чорап“. В случай че не извадим късмет с микрочипа.

— А ако намериш скапаното куче?

— Разпространихме ли негови снимки? Имаме и материал за ДНК проби, нали? Още сега. — Бентън се взря настойчиво в трупа, сякаш разговаряше с него.

— Разпечатах снимката му днес сутринта, но засега нищо. Нищо в Интегрираната автоматизирана система за дактилоскопична идентификация. Нищо в Националната база за липсващи и неидентифицирани лица. Утре сутринта ще имаме данните от ДНК анализа и ще го пуснем през Комбинираната система за ДНК индекс. — Едрите ръце на Марино в латексови ръкавици поставиха линията под брадичката на младежа. — Все пак тази история с кучето е странна. Някой трябва да го е намерил. Мисля, че е добре да изнесем в медиите съобщение за изгубена хрътка. Може да ни се обадят.

— Нищо не бива да излиза от нас — отвърнах аз. — Точно сега стоим настрана от медиите.

— Да, правилно — каза и Бентън. — Не искаме лошите да разберат, че знаем за кучето, още по-малко пък, че го търсим.

— Лошите? — попита Ан.

— Какво друго? — Заобиколих масата и се заех с „голямото разследване“, както го наричаше Луси: внимателния оглед на тялото от глава до пети.

— Преди да го върнем в хладилника днес сутринта — каза Марино, без да спира да прави снимки, — проверих ръцете му за някакви следи; предварително събрах, каквото можах, дори от личните вещи.

— Нищо не ми каза за личните вещи. Само че по всичко изглежда, че не е имал такива — отвърнах аз.

— Пръстен с кръст, стоманен часовник „Касио“. Няколко ключа и ключодържател с верижка. Да видим какво друго. Двайсетдоларова банкнота. Малка табакера — празна, но взех проба за наркотици. Табакерата от видеото. За секунда можеш да я мернеш. Държи я точно след като стига Нортънс Удс.

— Откриха ли я? — попитах аз.

— В джоба му. Поне аз я намерих там.

— Значи я е извадил от джоба си в парка, а после пак я е прибрал преди настъпването на смъртта. — Припомних си видяното на айпада. Малката табакера в ръката в черна ръкавица.

— Бих казал, че трябва да търсим вариант за смъркане или пушене — каза Марино. — Готов съм да се обзаложа, че е марихуана. Не зная дали забеляза — обърна се той към мен, — но в пепелника на бюрото му имаше стъклена лула.

— Ще видим какво ще кажат от токсикохимичната лаборатория — отвърнах аз. — Ще направим тестове за алкохол и наркотици. Много ли трябва да чакаме?

— Ще говоря с Джо да ни изтегли най-отпред. — Ан имаше предвид главния токсиколог, когото доведох със себе си от Ню Йорк; всъщност, когото безсрамно откраднах от лабораториите по криминалистика на нюйоркската щатска полиция. — Ти си шефът. Трябва само да поискаме. — Тя срещна погледа ми. — Добре дошла у дома.

— Как изглежда кръстът и каква е веригата на ключодържателя? — попита Марино Бентън.

— Герб — разтворена книга с три корони. — Познавам кога Марино е щастлив, че е хванал Бентън неподготвен. Центърът за сертифицирана съдебномедицинска експертиза за него беше като хиподрум. — Никакви надписи, никакви фрази на латински, нищо такова. Нямам представа какви са кръстовете на Масачузетския технологичен институт и на Харвард.

— Не са като този, който описа — отвърна Бентън. — Може ли да го използвам? — Той посочи компютъра върху плота.

— Веригата от ключодържателя е от онези със стоманени пръстени, прикачени към облечена с кожа халка, която щракваш около колана си — продължи Марино. — Доколкото знаем, няма портфейл, няма дори мобилен телефон, а това вече ми се струва необичайно. Кой излиза на разходка без мобилен телефон?

— Извел е кучето на разходка, слушал е музика. Може би не е смятал да се бави и не е искал да говори по телефона — каза Бентън, докато пишеше нещо в търсачката.

— Ще ми помогнеш ли? — Обърнах тялото на дясната му страна и хвърлих поглед към Марино.

— Три корони и разтворена книга — промърмори Бентън. — Градски университет. Сан Франциско. — Продължи да пише. — Онлайн университет, специализиран в здравни науки. Възможно ли е онлайн университет да има абсолвентски пръстен?

— В кой шкаф са личните му вещи? — попитах аз Марино.

— В първия. Ключът е в мен — вземи го, ако искаш.

— Да. Има ли нещо, което лаборантите биха поискали да проверят?

— Не виждам причина за това.

— Тогава ще задържим личните му вещи до момента, в който ще трябва да ги изпратим в погребалното бюро или да ги предадем на родителите му. Стига да уточним кой е — отвърнах аз.

— Остава Оксфорд. — Бентън все така търсеше в интернет. — Но ако е носел пръстен на Оксфорд, би трябвало на него да пише „Оксфордски университет“, а ти твърдиш, че няма никакъв текст.

— Не твърдя — отвърна Марино. — Но изглеждаше така, сякаш е правен по частна поръчка, нали се сещаш — обикновено злато, гравиран кръст, затова ми се стори не толкова официален като онзи, който се поръчва от името на някое учебно заведение и няма текст.

— Сигурно. Трудно ми е да си представя обаче, че пръстенът е бил правен по поръчка за Оксфордския университет. По-скоро си мисля, че ако някой посещава колеж онлайн, би могъл да се сдобие с подобен пръстен, понеже няма как да получи друг. Разбира се, при положение че иска да се представя като абсолвент на онлайн колеж. Това е гербът на Сити Юнивърсити в Сан Франциско. — Бентън се отдръпна, за да може Марино да види на екрана елегантния кръст с мантия в синьо и златно, увенчан със златен бухал и три златни fleur-de-lis^[2] с три златни корони отдолу, а в средата — разтворена книга.

— Може. — Марино държеше тялото на една страна; обърна се към екрана и вдигна рамене. — Ако е гравиран по поръчка, няма да е толкова прецизен. Може би това е причината.

— Ще видя пръстена — обещах, без да прекъсвам огледа на тялото и да водя бележки върху листовете с клипс.

— Нямаме повод да мислим, че се е съпротивлявал, а може и да намерим ДНК на извършителя; да свалим нещо от часовника или отнякъде другаде. Познаваш ме — обобщи Марино онова, което се отнасяше за обработката на личните вещи на мъртвия. — Така или иначе, вземах проби наред. Нищо не ми се стори необичайно, освен че часовникът му беше спрял и беше от онези, самонавиващите се, каквито харесва Луси, с хронограф.

— В колко часа е спрял?

— Записал съм го. Някъде след четири сутринта. Около дванайсет часа след смъртта. Носел деветмилиметров пистолет с единайсет патрона, но нямал телефон — додаде той после. — Поне така предполагам, освен ако го е оставил у дома или някой го е взел. Може да е взел и кучето. Все това се питам.

— Във видеото на работната маса имаше телефон — припомних му. — Включен в зарядното до един от лаптопите. До стъклената лула, спомена я.

— Не видях всичко, което правеше, преди да излезе. Реших, че може да е взел телефона си на път към вратата — предположи Марино. — Или пък е имал повече от един телефон. Кой знае?

— Ще разберем, когато намерим апартамента му — каза Бентън и разпечата находките си от интернет. — Бих искал да видя снимките от местопрестъплението.

— Искаш да кажеш, когато аз намеря апартамента. — Марино сложи фотоапарата върху шкафа. — Понеже ще ровя наоколо. Ченгетата са по-големи клюкарки и от бабичките. Ще намеря къде живее момчето, а после ще моля за помощ.