Патриша Корнуел
Военна морга (6)

5.

Кацнахме на дървената платформа с колела. На светлината на бордовите прожектори въвлечените във вихрушка от перките снежинки заприличаха на пощурели молци. Плъзгачите предпазливо докоснаха терена, после тромаво се разтвориха под силата на тежестта, а четирите редици прожектори от охранявания портал, близо до оператора от наземното обслужване, се обърнаха към нас.

Пресякохме рампата, осветихме бързо падащия сняг и различих силуета на зеленото порше SUV на Бентън. Познавах и другите две коли, и двете черни — шевролет и рейндж роувър. Но за първи път виждах четвъртата кола — лъскав седан с хромирана решетка на радиатора. Луси и Марино сигурно бяха дошли поотделно и, съвсем логично, бяха оставили спортните си коли на паркинга на наземния персонал. Племенницата ми винаги пристигаше на летището преди останалите, за да подготви хеликоптера, да го провери от тръбата на Пито на носа до опашния редуктор. Отдавна не я бях виждала в това състояние и в двете минути, докато я изчаквахме да приключи, исках да си припомня — съвсем точно — последния път, когато е била такава, с надеждата да си обясня какво става. Защото тя упорито продължаваше да мълчи.

Нямаше да ми каже обаче, ако това не влизаше в плановете й. Невъзможно беше човек да изкопчи информация от нея, преди тя да реши, че е дошъл подходящият момент да я сподели. Луси вирееше добре единствено когато беше обгърната в потайност. Чувстваше се много по-спокойна като онази, която не е, отколкото която е, и винаги беше така, още от най-ранните й години. Хранеше се от силата на мистерията, а драмата на риска, на реалната опасност, я изпълваше с енергия. Колкото по-голяма беше заплахата, толкова по-добре. Единственото, което ми разкри до този момент, беше, че в апартамента на мъртвеца има субсидиран от Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната прототип на мултифункционалните роботи, наречени ТООТО, замислени на времето да участват в отстраняването на трупните останки от бойното поле — с други думи, да изнасят труповете по време на война като механични Мрачни жътвари. ТООТО беше безчувствен и нецелесъобразен, и аз непреклонно отстоявах тази позиция през последните години. Но малката подробност, че мъртвият е държал подобен апарат в апартамента си, не обясняваше поведението на Луси.

Помня как веднъж ме изплаши до смърт; всъщност, не беше само веднъж, но тогава помислих, че ще свърши в затвора. Беше преди седем или осем години, когато се върна от Полша след участие в мисия на Интерпол със специфични опции, с които и досега не бях наясно. Никога нямаше да разбера колко точно би ми разкрила, ако бях достатъчно настоятелна, но не упорствах. Предпочетох стореното от нея там да си остане неизяснено. Стигаше ми това, което знаех. Никога не бих казала подобно нещо относно чувствата на Луси, относно здравето й или общото й благосъстояние, защото бях неимоверно загрижена за всяка частица от нея, но можех да си позволя да го заявя относно отделни по-сложни и озадачаващи страни в начина й на живот. За нейно, а и за мое добро, имаше обстоятелства, за които не бих попитала. Имаше и неща, за които не исках да говоря.

През последния час от полета ни до Ханском Фийлд тя ставаше все по-угрижена, неспокойна и предпазлива, а предпазливостта й беше от особен порядък. Това поне можех да различа. Предпазливостта беше нейното оръжие, когато се чувстваше застрашена; но тази предпазливост можеше да премине в странно настроение, от което на времето ме побиваха тръпки. В Оксфорд, Кънектикът, където спря, за да зареди, не искаше и за секунда да остави хеликоптера без надзор. Не откъсваше поглед от камиона с гориво и ме накара да го охранявам в студа, когато се запъти към оператора от наземното обслужване, за да плати, понеже не можела да повери „караула“, както сама се изрази, на Марино. Каза ми, че по-рано днес на път за Доувър, когато спрели да заредят в Уилмингтън, Делауеър, той бил твърде ангажиран с телефонния си разговор, за да мисли за сигурността или да забележи какво става около тях.

Луси каза, че го наблюдавала през прозореца, докато крачел по бетонираната площадка, говорел и жестикулирал, несъмнено амбициран да впечатли Бригс с факта, че по непотвърдени подозрения са затворили мъжа жив в хладилната камера. Нито веднъж не вдигнал поглед към хеликоптера, уведоми ме Луси. Изобщо не забелязал, когато друг пилот приближил и огледал машината, приклекнал да види термокамерата, инфрачервения прожектор, дори надникнал през плексигласа в кабината. На Марино и през ум не му минавало, че вратите не са заключени, нито пък капачката на резервоара, да не говорим за обезопасяването на обтекателя. Само с едно натискане на бравата всеки би могъл да се добере до трансмисията, мотора, редукторите — все жизненоважни органи на хеликоптера.

Достатъчна била малко вода в резервоара. Щели сме да избухнем в пламъци по време на полета и с мотора щяло да е свършено. Или да замърси хидравличната течност с нищожно количество примес — пръст, да речем — или масло, или да сипе вода в резервоара, и управлението щяло да откаже като сервоусилвател на волана в колата, само може би с малко по-сериозни последици, понеже щяхме да сме на петстотин метра във въздуха. Ако наистина искаш да създадеш хаос, замърси и горивото, и хидравличната течност, и така едновременно ще предизвикаш взрив и ще блокираш хидравликата — описваше Луси кървави сцени, докато летяхме с опция на интеркома „само за екипажа“, така че Марино да не чуе. След залез-слънце, каза Луси, това би било особено злополучно, когато аварийното кацане, и без това рисково, е далеч по-проблемно, понеже не виждаш какво има под теб и можеш само да се надяваш да не паднеш върху дървета, електропроводи или някакви други препятствия.

Разбира се, саботажът, от който най-много се страхуваше, беше експлозивът. Луси и без друго беше обсебена от експлозивите; от онова, за което в действителност бяха използвани, и от онзи, който ги използваше срещу нас, в случай че обслужваше нечии цели. Трябваше да изслушам и това, преди да продължи, за да ме потисне още повече с обяснението колко лесно може да бъде поставено подобно нещо — за предпочитане, под подовата постелка в багажното отделение, така че като се задейства, да взриви и резервоара с гориво под задните седалки. Хеликоптерът се превръщал в крематориум, каза ми тя и отново ме върна към мислите за войника с „Хъмви“ и съсипаната му майка, която ми крещеше по телефона. Правех подобни злополучни асоциации почти през цялото време на полета, понеже, за добро или зло, всяко бедствие, за което станеше дума, провокираше живи картини от собствената ми практика. Знаех как умират хората. Знаех точно какво щеше да бъде, ако и с мен се случеше същото.

Луси намали газта, включи спирачките на ротора и в мига, в който лопатите спряха, предната врата на колата на Бентън се отвори. Светлините в купето не светнаха. Същото щеше да е и с всяка от колите до пистата, понеже полицаите и федералните, включително бившите, си имаха своите приумици. Не обичаха да стоят облегнати на вратите. Мразеха да си слагат предпазните колани и не понасяха лампите в купетата на колите. Програмирани бяха да избягват клопките и ограниченията, които биха попречили на бягството им. Гледаха да не се превръщат в осветени мишени. Бяха предпазливи; но все пак не толкова предпазливи, колкото Луси през последните часове.

Бентън тръгна към хеликоптера и спря да ни изчака до дървената платформа. Беше пъхнал ръце в джобовете на старото черно яке от астраган, което му подарих преди много години за Коледа, посребрената му коса беше разбъркана от вятъра. Високата му слаба фигура се открояваше на фона на снежното небе, а пулсиращата светлина изостряше чертите на лицето му. Всеки път, когато го видех след дълга раздяла, го гледах с очите на непознат и отново се чувствах привлечена към него, точно както на онази среща във Вирджиния, където бях новият шеф, първата жена в Съединените щати, оглавила подобно мащабно медицинско изследователско звено, а той беше легендата в средите на ФБР, психологът криминалист, звезда и директор на тогавашния Център по поведенчески науки в Куантико. Влезе в кабинета ми и изведнъж почувствах, че губя почва под краката си, а това нямаше никаква връзка със серийните убийства, които щяхме да обсъждаме.

— Познаваш ли това момче? — каза той в ухото ми, когато се прегърнахме.

Целуна ме страстно по устните. Вдишах тръпчивия мирис на афтършейва му и усетих мекия допир на коженото яке до бузата си.

Погледнах през рамото му към мъжа, който в момента слизаше от седана. Всъщност, оказа се, че е тъмносиньо или черно бентли. Моторът V12 бръмчеше гърлено. Човекът беше едър и пълен, с бузесто лице и бретон от изтъняла коса, който сега вятърът рошеше във всички посоки. Сгушен във вдигнатата яка на дългото палто, с ръкавици, той стоеше любезно на разстояние от нас, а върху лицето му беше изписан непроницаемият израз на шофьор на лимузина. Чувствах обаче, че ни следи. Изглежда, Бентън го интересуваше повече.

— Сигурно чака някой друг — казах аз, когато мъжът хвърли поглед към хеликоптера, а после отново впи очи в Бентън. — Или пък се е объркал.

— Търсите ли някого? — пристъпи Бентън към него.

— Доктор Скарпета?

— По какъв повод? — Тонът на Бентън беше приятелски, но твърд и неотстъпчив.

— Нося пратката и имам указания тя да бъде предадена лично на доктор Скарпета при слизането от хеликоптера, или ако е сред посрещачите. Към кои служби сте? Или може би сте към вътрешна сигурност? Виждам, че разполагате с термокамера, следящ прожектор и специализирано оборудване. Висока технология! Каква скорост развива?

— Какво мога да направя за вас?

— Имам доставка лично за доктор Скарпета. Вие ли сте? Инструктиран съм да ви помоля да се идентифицирате. — За миг шофьорът премести очи върху Луси и Марино, които изнасяха вещите ми от пътническото и багажното отделение. Не се интересуваше от мен. Не дотолкова, че да заслужавам повече от един поглед. Аз бях съпругата на високия, привлекателен мъж с посребрена коса. Шофьорът мислеше, че Бентън е доктор Скарпета и че хеликоптерът е негов.

— Да тръгваме, преди това тук да се е превърнало в снежна буря — каза Бентън и така решително се запъти към бентлито, че на шофьора не му остана друго, освен да ни последва. — Чух, че ще натрупа между двайсет и трийсет сантиметра, но мисля, че вече е доста повече, точно както ни се искаше, нали? Ама че зима! Откъде сте? Не сте тукашен. Някъде от юг. Тенеси, предполагам.

— И това след двайсет и седем години? Трябва да поработя повече върху северняшкия акцент. Нашвил. Разквартируваха ме тук с Шейсет и шестото крило на Военновъздушните сили, и така и не се прибрах. Не съм авиатор, но шофирам добре. — Той отвори предната врата на колата и се приведе навътре. — Сам ли пилотирате това нещо? Не съм се качвал в такова. От пръв поглед разбрах, че хеликоптерът ви не е на Военновъздушните. Ако сте от ЦРУ обаче, няма да ми кажете, предполагам…

Чаках на пистата, където Бентън ме остави, и сега гласовете им достигаха до мен. Предпочитах така, вместо да го последвам до бентлито, без да имам ни най-малка представа кой беше мъжът, за каква пратка говореше и откъде знаеше, че човек на име Скарпета ще бъде в Ханском и че или ще пристигне с хеликоптер, или ще чака хеликоптера, и по кое време точно ще стане това. Първият, за когото се сетих, беше Джак Филдинг. Твърде вероятно беше той да е уведомен за разписанието ми. Проверих айфона си. Ан и Оли бяха отговорили на есемесите ми и вече бяха в Центъра. Очакваха ме. Нищо от Филдинг обаче. Какво ставаше с него? Нещо ставаше. Нещо сериозно. Нещо по-различно от присъщата му безотговорност, безразличие или непоследователност. Надявах се, че е добре, че не е болен или ранен, че не се е скарал с жена си. Видях Бентън да пъха нещо в джоба на якето си. Отправи се към нашата кола, и това беше знак за мен. Приеми нещата, каквито са, и не задавай въпроси. Въпреки спокойния му, любезен тон долавях, че шофьорът не е съвсем по вкуса му.

— Какво е това? — Затръшнахме предните врати едновременно с Марино, който отвори багажника и започна да товари кутиите и чантите ми.

Бентън включи парното и не отговори. Марино внесе повечето ми вещи, после се приближи и почука по прозореца.

— Какво, по дяволите, беше това? — Той погледна към бентлито. Снегът се сипеше тежко, заскрежаваше козирката на бейзболната му шапка и се топеше върху стъклата на очилата му.

— Колко души знаеха, че с Луси отивате в Доувър днес? — Бентън се приведе над мен, докато разговаряше с него.

— Генералът. И капитан — как се казваше — Авалон. Позвъних й, понеже исках да оставя съобщение за доктора. И някои хора от офиса ни знаеха. Защо?

— И никой друг? Може би си изпуснал някоя дума пред парамедиците от спешното или пред полицията на Кеймбридж?

Марино спря и се замисли. Лицето му смени изражението си. Не беше сигурен с кого точно е разговарял. Опитваше се да си припомни, пресмяташе. Ако беше направил някоя глупост, нямаше да иска да признае — вече понесе достатъчно укори за недискретността си. Опасяваше се да не го нападнат отново, макар че, ако трябваше да сме честни, не би следвало да се държи така, сякаш полетът до Доувър, за да ме вземат с Луси, е класифицирана информация. Местопребиваването ми не беше държавна тайна. Може би единствено причината, поради която бях там и поради която се връщах тук.

— И да си го направил, не е кой знае какво. — Бентън, изглежда, четеше мислите ми. — Само се опитвам да разбера как пратеникът е научил къде да чака хеликоптера.

— Че какъв е тоя пратеник, дето кара бентли? — попита Марино.

— Очевидно такъв, че да бъде осведомен за програмата ви и за идентификационния номер на хеликоптера — отвърна Бентън.

— Дяволите да те вземат, Филдинг! Какви ги вършиш! Изгуби, и това е. — Марино свали очилата си, но нямаше с какво да ги избърше, а без старите телени рамки лицето му изглеждаше голо и странно. — Споменах пред няколко души, че най-вероятно се прибираш днес, не утре. Искам да кажа, очевидно някои хора са били информирани заради проблема с мъртвото момче, дето кърви и всичко останало. — Последното беше адресирано към мен. — Единствен Филдинг обаче беше наясно точно какво правиш, а той несъмнено познава хеликоптера на Луси, понеже се е качвал на него. Мамка му, нищо не знаеш ти — мрачно додаде Марино.

— Ще говорим в офиса — опита се да му затвори устата Бентън.

— Защото какво, по дяволите, всъщност знаем за него? Какви ги върши? Крайно време е да престанеш да го защитаваш. На него определено не му пука за твоите интереси — обърна се към мен Марино.

— Ще говорим по-късно. — В тона на Бентън се прокраднаха предупредителни нотки.

— Опитва се всякак да те прецака. — Марино пак говореше на мен.

— Сега не е моментът да навлизаме в подробности — каза Бентън с равен глас.

— Той иска мястото ти. Или може би просто не иска ти да си на това място. — Марино се взря в мен, зарови ръце в джобовете на коженото си яке и отстъпи от прозореца. — Добре дошла у дома, докторе. — В колата влетяха снежинки и се разтопиха върху лицето и врата ми, студени и мокри. — Хубаво е да си припомниш на кого всъщност можеш да имаш доверие, нали? — Той не откъсваше поглед от мен, докато вдигах прозореца.

 

 

Сигналните лампи хвърляха червени и бели отблясъци по крилете на паркираните самолети, докато бавно прекосявахме пистата към отворените врати на охранявания вход.

Бентлито беше пред нас и забелязах, че върху табелата с номер на щата Масачузетс нямаше щемпел, който да подскаже, че колата е собственост на компания за лимузини. Не бях изненадана. „Бентли“ беше рядко срещана марка, особено тук, където хората, дори онези, които притежаваха частни самолети, бяха консервативни и гледаха да не бият на очи. Рядко виждах бентли или ролс-ройс по тези места; тойота или сааб бяха по-честа гледка. Минахме пропуска — един от няколкото пункта в цивилния сектор на летището — и сложих ръка върху мекия джоб на коженото яке на Бентън, без да докосвам белия плик, който едва се подаваше навън.

— Ще ми кажеш ли какво стана току-що? — Изглежда, му бяха предали някакво писмо.

— Никой не би трябвало да знае, че току-що си се приземила тук или че би могла да си тук; никой не би трябвало да знае каквото и да е лично за теб или за местопребиваването ти. Точка. — Лицето и гласът на Бентън бяха твърди. — Очевидно се е обадила в Центъра и Джак й е казал. Очевидно се е обаждала и преди, а кой друг, освен Джак ще направи подобно нещо? — Каза го, сякаш думите му не подлежаха на съмнение, а аз нямах представа за какво говори. — И кой и защо ще я уведомява, за бога! — продължи Бентън, но не вярвах, че е възможно да не разбира каквото и да е от току-що произнесеното. Тонът му подсказваше съвършено друго. Не долавях дори изненада.

— Кой? — наистина недоумявах аз. — Кой е звънял в Центъра?

— Майката на Джони Донахю. Очевидно, това е шофьорът й — кимна той към колата пред нас.

Гумата на чистачките скърцаше върху стъклото и изтласкваше снега, вече превърнат в киша. Загледах се в стоповете на бентлито пред нас и се опитах да разбера смисъла на казаното от Бентън.

— Трябва да го разгледаме, каквото и да е. — Имах предвид плика в джоба му.

— Веществено доказателство е. Ще го погледнем в лабораторията.

— Бих искала да зная за какво става дума.

— Приключих експертизата на Джони днес сутринта — припомни ми Бентън — и знаех, че майка му е звъняла в Центъра няколко пъти.

— Откъде знаеш?

— Джони ми каза.

— Пациент от психиатрията ти казва! И това е благонадеждна информация?

— Откакто го приеха, прекарах с него близо седем часа. Не вярвам, че е убил когото и да е. За много неща не вярвам. Но въз основа на онова, което знам, вярвам, че майка му е звъняла в Центъра — каза Бентън.

— Тя не смята, че ще седнем да обсъждаме с нея случая на Марк Бишъп, нали?

— В наше време хората си въобразяват, че всяка информация е обществено достояние, върху което имат изключителни правомощия — каза той, а за него беше крайно неприсъщо да прави обобщения и да се отдава на принципни умозрения. Думите му ме удивиха със своята повърхностност и уклончивост. — А мисис Донахю определено има проблеми с Джак — допълни Бентън и коментарът му отново ме изуми.

— Джони ти е казал, че майка му има проблем с Джак? А защо тя трябва да има някакво отношение към Джак?

— Донякъде и аз не мога да си отговоря на този въпрос. — Бентън шофираше, вперил поглед напред; снегът се сипеше по-бързо, полепваше по фаровете и стъклата.

Знаех кога Бентън крие нещо от мен. Обикновено не беше проблем. Но не и сега. Изкушавах се да измъкна плика от джоба му и да погледна онова, което някой, може би мисис Донахю, искаше да видя.

— Срещна ли се с нея, разговаряхте ли? — попитах аз.

— До момента съумявах да го избегна, макар че се е обаждала в болницата и се е опитвала да се свърже с мен. На няколко пъти след приемането му. Не е уместно да разговарям с нея. Не е уместно да говоря за много неща и се надявам, че разбираш.

— Ако Джак или някой друг е разкрил някакви подробности относно Марк Бишъп пред нея, това вече е наистина сериозно — отвърнах. — Представям си защо предпочиташ да запазиш информацията за себе си, но мисля, че имам право да бъда информирана дали той е извършителят.

— Не зная какво знаеш ти. Какво ти е казал Джак.

— За кое по-точно?

Не исках да призная пред Бентън, а още повече пред себе си, че не си спомням кога точно говорих с Филдинг за последен път. Контактите ни, ако изобщо ги осъществявахме, бяха формални и лаконични, а през няколкото почивни дни, в които се завръщах у дома, не се видяхме. Заминал беше еди-къде си, за да заведе семейството си, макар да не бях съвсем сигурна в това. От доста време Филдинг вече не споделяше подробности от личния си живот с мен.

— За този случай, по-точно случаят с Марк Бишъп — отвърна Бентън. — Кога се е случило, например. Джак обсъждал ли го е с теб?

В събота, 30 януари, когато шестгодишният Марк Бишъп си играел в задния двор на дома си, на около час път оттук, в Салем, някой забил пирони в главата му.

— Не — отвърнах аз, — Джак не е говорил за това с мен. Бях в Доувър по време на убийството и случаят е бил поет от Филдинг. Рядко изключение, помислих си и тогава. Той никога не е можел да се справя с деца, но по някаква причина тогава решил да се заеме с разследването, а това крайно ме изненада. В миналото, ако тяло на дете бъде насочено към моргата, Филдинг изчезваше. Нямаше никаква логика да поеме случая на Марк Бишъп и сега съжалявах, че не се прибрах у дома, понеже първият ми подтик беше да направя именно това. Трябваше да се вслушам в интуицията си, но не исках да постъпвам със заместника си по начина, по който Бригс току-що се беше отнесъл към мен. Не исках да покажа недоверие.

— Прегледах внимателно документацията, но не сме обсъждали случая с Джак, макар недвусмислено да показах, че при нужда винаги може да разчита на мен. — Долових, че заемам отбранителна позиция и се намразих за това. — Формално случаят е негов. Формално аз отсъствах. — Не можех да се заставя да млъкна, а знаех, че проявявам слабост, все едно се извинявах, и се дразнех.

— С други думи, Джак не се е опитвал да сподели подробностите. Да сподели своя поглед върху подробностите, бих казал — доуточни Бентън.

— Не забравяй къде бях и с какво се занимавах — припомних му.

— Не казвам, че вината е твоя, Кей.

— Каква е вината ми? И какво имаш предвид под „своя поглед“ върху подробностите?

— Питам те дали си разговаряла с Джак за случая. Или може би той избягва да го обсъжда с теб?

— Знаеш как е при него, когато става дума за деца. Тогава му оставих съобщение, че един от другите съдебномедицински експерти може да поеме случая, но Джак настоя да се справи сам. Останах изненадана, обаче нещата се развиха по този начин. Както казах, прегледах цялата документация. Неговите доклади, полицейските рапорти, лабораторните експертизи, всичко.

— Значи наистина нямаш представа какво става?

— Изглежда, ти си на това мнение.

Бентън замълча.

— Да зная какво става относно скорошното развитие по случая? Във връзка с признанието на Донахю? — направих нов опит аз. — Разбира се, информирана съм за вестникарските публикации — „Студент от Харвард поема изцяло вината“. Очевидно намекваш за подробности, с които не съм запозната.

Бентън отново замълча. Представих си разговора между Филдинг и майката на Джони Донахю. Не беше изключено Филдинг да й е разкрил подробности относно местопребиваването ми тази вечер, а тя да е изпратила шофьора си да ми предаде някакъв плик, макар че, изглежда, шофьорът не беше уведомен, че доктор Скарпета е жена. Хвърлих поглед към черното кожено яке на Бентън. Съзрях в тъмното белия ръб на плика в джоба му.

— Защо някой от твоя офис ще разговаря с майката на лицето, признало, че е извършило престъпление? — Въпросът на Бентън прозвуча по-скоро като декларация. Беше реторичен. — Много внимавахме информацията, че днес напускаш Доувър, да не изтече в медиите. Заради този случай. — Имаше предвид човека, загубил съзнание в Нортънс Удс. — Може да има логично обяснение за това как е научила тя. Друго обяснение, несвързано с Джак. Опитвам се да бъда непредубеден.

Изобщо не звучеше като опит от негова страна да остане непредубеден. По някаква непонятна за мен причина говореше така, сякаш беше сигурен, че Филдинг е информирал мисис Донахю. Освен да се е повлиял от намека на Марино отпреди минути, че Филдинг иска да загубя работата си.

— Двамата с теб знаем отговора. — Долових убеденост в гласа си и осъзнах колко съм уверена в уменията на Джак Филдинг в това отношение. — Доколкото ми е известно, по новините няма нищо. И дори мисис Донахю да е разбрала по този начин, това не обяснява информацията й за индикационния номер на хеликоптера на Луси. Не обяснява и откъде е осведомена, че пристигам с хеликоптер и ще кацна в Ханском, и то по това време.

Бентън се отправи към Кеймбридж. Виелицата вече навяваше съвсем дребни снежинки. Снегът шибаше колата, нахвърляше се върху нас на пориви, сякаш за да ни изтласка от пътя. Тъмнината беше рискована и коварна.

— Да добавим и малката подробност, че шофьорът те обърка с мен — додадох аз. — Разбрах го от начина, по който разговаряхте. Мислеше, че ти си доктор Скарпета, а майката на Джони Донахю несъмнено знае, че не съм мъж.

— Трудно е да се каже какво знае — отвърна Бентън. — Филдинг е медицинският експерт по случая, не ти. Както каза, официално ти нямаш нищо общо. Официално не носиш отговорност.

— Аз съм шефът и нося цялата отговорност. В крайна сметка всички съдебномедицински случаи в Масачузетс ще са моя грижа. Имам много общо.

— Нямах това предвид, но се радвам, че го казваш.

Разбира се, нямаше това предвид. А аз не желаех да мисля какво има предвид. Отсъствах. Предполагаше се, че по някаква причина ще бъда в Доувър, а в същото време тук, без мое участие, се подготвяше откриването и администрацията на Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза. Може би беше твърде много. Може би бях повишена преднамерено, за да се проваля.

— Имам предвид, че откакто откриха Центъра, ти стана невидима — каза Бентън. — Съвършено неоткриваема за новините.

— По презумпция — отвърнах аз — съдебномедицинските служби към Въоръжените сили не търсят публичност.

— Разбира се, че е по презумпция. Не те виня.

— Презумпцията е на Бригс — изказах на глас онова, за което, както подозирах, намекваше Бентън.

Нямаше доверие на Бригс. И никога не е имал. Винаги съм го отдавала на ревността. Бригс беше властен и крайно предизвикателен човек, а откакто напусна ФБР, Бентън не чувстваше нито власт, нито предизвикателство. Освен това с Бригс ни свързваше общо минало.

Той беше от малкото останали в живота ми предшественици на Бентън. Сякаш още не бях пораснала, когато за първи път срещнах Джон Бригс.

— Съдебномедицинските служби към Въоръжените сили не желаят да даваш интервюта във връзка с Центъра или да правиш публични изявления относно каквото и да е в Доувър, докато Центърът не бъде установен и ти не приключиш с подготовката си — продължи Бентън. — За известно време това ще те задържи встрани от светлините на прожекторите. Опитвам се да си припомня последния път, когато се появи по Си Ен Ен. Трябва да е било поне преди година.

— По странна случайност, тази вечер трябваше да изляза под светлините на прожекторите. И пак по странна случайност ангажиментът ми в Си Ен Ен беше отменен. Всъщност, за трети път, понеже завръщането ми тук все се отлагаше.

— По случайност, да. Много случайности — каза Бентън.

Не беше изключено Бригс умишлено да ме е компрометирал. Блестящо хрумване! Да ме подготвя за по-висок пост — най-високия, който съм заемала досега, и в същото време да ме прави все по-невидима. Да ми затвори устата. И в крайна сметка изцяло да се отърве от мен. Подобна мисъл ми се струваше шокираща. Не исках да повярвам в нея.

— Това, което трябва да разбереш сега е, кой е авторът на всички тези случайности — каза Бентън. — Далеч съм от мисълта, че Бригс интригантства по макиавелиански. Той не е Пентагонът. Той е само едно винтче от много голям механизъм.

— Зная, че не го харесваш.

— Не харесвам машината. А тя винаги ще е около нас. Човек трябва да е сигурен, че я разбира, за да не се окаже смазан от нея.

Снегът потропваше по стъклото от него и отскачаше. Прекосявахме ивици открити поля и гъсти гори; отдясно на моста, по който минавахме, течеше забързано пълноводен поток. Тук въздухът би трябвало да е по-студен. Снегът беше ситен и леден, докато влизахме и излизахме от зони с променливо време, а това ме правеше неспокойна.

— Мисис Донахю знае, че главният съдебен лекар и директор на Центъра по сертифицирана съдебномедицинска експертиза, някой си доктор Скарпета, е шеф на Джак — каза Бентън. — Би трябвало да го знае, щом си е навлякла белята да поръчва нещо да ти бъде предадено. Не е изключено обаче това да е всичко, което знае — обобщи накрая в опит да обясни току-що случилото се на летището.

— Да видим за какво става дума — посочих аз писмото.

— Трябва да отиде в лабораторията.

— Тя знае, че съм шефът на Джак, но не знае, че съм жена. — Звучеше абсурдно, обаче беше възможно. — А единственото, което е трябвало да направи, е да потърси името ми в Гугъл.

— Не всеки е свикнал да го прави.

Едно напомняне колко лесно забравях, че на този свят все още имаше неособено грамотни технически люде, дори сред онези с шофьор и бентли. Стоповете вече се мержелееха далеч пред нас по тясното двулентово шосе и с всеки миг се смаляваха все повече. Колата се движеше прекалено бързо за тази обстановка.

— Показа ли документи за самоличност на шофьора? — попитах.

— Ти как мислиш?

Разбира се, че не беше.

— Значи той не разбра, че ти не си аз.

— Мисис Донахю, допускам, ще продължи да мисли, че Джак работи за мъж. Странно е Джак да й каже как да ме намери, а да не й подскаже как шофьорът може да ме разпознае или поне да спомене, че не съм мъж. Да не използва дори местоимение. Странно. Не зная — не съм сигурна какво точно гадаем. Но не се чувствам добре.

— Не съм предполагал, че храниш такова недоверие към Джак. Не че е неоснователно. — Бентън се опитваше да ме провокира. Агентът на ФБР още говореше в него. От известно време не ме беше подсещал за себе си.

— Само не ми напомняй за парения и за кашата. Моля те. — Бях разстроена. — Днес чух достатъчно.

— Казах единствено, че досега не съм го осъзнавал.

— А единственото, което аз осъзнавам, са моите привични лоши предчувствия и отрицанието по негов адрес — отвърнах. — Не съм имала достатъчно информация, че да съм по-предпазлива от обикновено. — Това пък беше моят начин да помоля Бентън за допълнителна информация, ако разполагаше с такава. Щеше ми се и да не влиза в ролята на ченге или криминален психолог. „Не премълчавай“, казвах му.

Той обаче нищо не премълчаваше. Просто мълчеше. Вниманието му беше насочено към пътя пред нас, профилът му се открояваше, осветен от контролното табло. Помежду ни винаги е било така. Избягвахме поверителната и секретна информация. Танцувахме около тайните. Случваше се и да излъжем. В началото мамехме, понеже Бентън беше женен за друга. И двамата умеехме да заблуждаваме. Това не беше нещо, с което се гордеех, и бих предпочела ситуацията сега да не ми беше професионално наложена. Особено сега. Бентън заобикаляше тайните, а аз се нуждаех от истината. Истината ми трябваше.

— Виж, и двамата го познаваме добре, и наистина, откакто открихме Центъра, станах невидима — продължих. — Бях във вакуум; полагах неимоверни усилия да се справя със ситуацията от разстояние, докато работех по осемнайсет часа на ден и нямах време дори да говоря по телефона с персонала си. Общувахме най-вече с имейли. Почти никого не виждах. Не трябваше да назначавам Джак за свой заместник при тези обстоятелства. Когато за пореден път му гласувах доверие и заминах, аз се постарах у никого да не остане погрешно впечатление за онова, което ставаше. Ти ме предупреди, и не беше единственият.

— Така и не видя, че имаш сериозен проблем с него. — Думите на Бентън още повече задълбочиха безпокойството ми. — Всъщност, проблемът не е един. Понякога просто липсват достатъчно факти, за да приемем истината, в която не желаем да повярваме. Стане ли дума за него, не можеш да си обективна, Кей. Дори не съм сигурен, че разбирам причината.

— Прав си, и аз не се чувствам добре в тази ситуация. — Притеснено прочистих гърлото си и се опитах гласът ми да звучи спокойно. — Съжалявам.

— Не съм сигурен дали някога ще разбера какво става. — Бентън хвърли поглед към мен. Ръцете му все така бяха върху кормилото. Двамата пътувахме по слабо осветения път насред снежната тъмнина. Бентлито вече не се виждаше пред нас. — Не те съдя.

— Той си съсипа живота и отново се нуждае от мен.

— Нямаш вина, че той си съсипва живота, освен ако не си ми спестила нещо. Всъщност, и това е без значение, понеже вината не е твоя. Хората го правят — съсипват си живота. Не им трябва друг да го върши вместо тях.

— Не е съвсем така. Той не е избрал онова, което е изживял в детството си.

— И тук нямаш вина — каза Бентън, сякаш знаеше за миналото на Филдинг повече от онова, което му бях казала; от няколкото незначителни неща, които аз самата знаех.

Винаги съм гледала да не подлагам екипа си на проверки и особено да не бъда прекомерно взискателна към Филдинг. Знаех достатъчно за преживяното в детството му, че да предвидя евентуално за какво не би искал да говори.

— Звучи глупаво, да.

— Не е глупаво. Просто една драма, която винаги ще свършва по един и същи начин. Никога не съм разбирал напълно потребността ти да разиграваш този сценарий с него. Имам усещането, че нещо се е случило. Нещо, което не си ми казала.

— Винаги всичко ти казвам.

— И двамата знаем, че това не е вярно — и за двама ни.

— Може би просто ще трябва да си гледам мъртъвците. — Долових горчивината в гласа си, негодуванието срещу ограниченията, върху които бях надградила по-голямата част от съществуването си. Може би просто вече не знаех как да живея без тях. — Чудесно се справям с мъртъвците.

— Не говори така — предпазливо каза Бентън.

„Изморена съм“, казах си. Това беше. И заради случилото се тази сутрин, когато чернокожата майка на мъртвия чернокож войник се нахвърли с укори върху мен, нарече ме как ли не и намекна, че се ръководя не от Златното правило, а от „Бялото правило“. После Бригс направи опит да подкопае авторитета ми. Не беше изключено той да ме е дискредитирал. Не беше изключено той да желае провала ми.

— Въпрос на стереотип — каза Бентън.

— Странна е тази история със стереотипите. Те винаги са построени върху нещо.

— Не говори така.

— Няма да имаме повече проблеми с Джак. Това ще е краят на драмата, обещавам. В случай че вече сам не е сложил край и не е напуснал. Определено го е правил преди. Трябва да бъде уволнен.

— Той не е като теб, никога не е бил и няма да бъде; и не ти е дете. — Бентън мислеше, че е толкова просто, но не беше.

— Трябва да го оставя да си отиде — отвърнах аз.

— Той е четирийсет и шест годишен съдебен лекар. Така и не заслужи твоето доверие и нищо от това, което си направила за него.

— Приключих с него.

— Приключила си с него. Опасявам се, че е така и че ти се налага да се разделиш с него — каза Бентън, сякаш решението вече беше взето и не ме касаеше. — Защо се чувстваш толкова виновна? — Тонът му беше особен, поведението му беше особено. Но не можех да го определя точно. — Защо се връщаш назад към времето в Ричмънд, когато за първи път се запозна с него? Откъде това чувство за вина?

— Съжалявам, че създавам толкова проблеми — изплъзнах се от въпроса му. — Имам чувството, че разочаровах всички. Съжалявам, че не бях тук. Не мога дори да изразя колко много съжалявам. Поемам отговорността за Джак и няма да позволя случилото се да се повтори.

— Има неща, за които не можеш да поемеш отговорност. Някои неща не са твой пропуск и ще продължавам да ти го напомням, а ти въпреки всичко ще продължиш да вярваш, че вината е твоя — говореше моят съпруг, психологът.

Нямах намерение да разисквам кое беше мой пропуск и кое — не, защото не можех да обсъждам причината за нерационалната си лоялност към Джак Филдинг. Когато се върнах от Южна Африка, Филдинг беше моето покаяние. Той беше моят общественополезен труд, санкцията, която си наложих. Изпитвах отчаяна потребност да бъда коректна с него, понеже бях убедена, че съм постъпила несправедливо с всички останали.

— Ще хвърля един поглед. — Имах предвид съдържанието на джоба на Бентън. — Зная как да прочета писмо, без да личи, че е отваряно, а трябва да видя какво има да ми каже мисис Донахю.

Измъкнах плика, леко го прихванах за ъглите и установих, че е залепен със сиво тиксо, което частично покриваше някакъв адрес, изписан със старовремски шрифт. Беше в Бийкън в Бостън Хил, недалеч от Обществената градина и съвсем близо до мястото, където навремето Бентън притежаваше къща от кафяв камък, предавана в семейството от поколения. Разчетох върху лицето на плика: „Доктор Кей Скарпета, поверително“, изрисувано с писалка, с претенциозен почерк. Внимавах какво докосват ръцете ми. Особено тиксото. Добро място за оставяне на отпечатъци, ДНК и микроскопски материал. Разбира се, знаех, че скритите отпечатъци върху порести повърхности могат да бъдат проявени с реактиви като нинхидрин.

— Намира ли ти се нож под ръка? — сложих писмото в скута си аз. — И ще ми се наложи да взема ръкавиците ти назаем.

Бентън се протегна и отвари жабката върху контролното табло. Вътре имаше мултифункционален инструмент „Ледерман“, фенерче, пакет книжни салфетки. Измъкна и чифт ръкавици от сърнешка кожа от джоба на якето си. Ръцете ми се изгубиха в тях, но не исках да оставя своите отпечатъци или да залича нечии други. Не включих лампата за разчитане на карти; и без това слабата видимост непрекъснато се влошаваше. Осветих плика с фенерчето и плъзнах острието в ъгъла му.

Прокарах го по ръба между двата сгънати листа плътна кремава хартия с воден знак, който не различавах ясно, но ми приличаше на хералдичен символ или семеен герб. Шрифтът беше същият като този на адреса на Бийкън Хил върху плика, а двете страници бяха изписани на машина с курсивен шрифт. От години, навярно от десетилетие, не бях виждала подобно нещо. Зачетох на глас:

„Уважаеми доктор Скарпета,

Надявам се да извините този, както намирам, неуместен и нелогичен жест от моя страна. Но аз съм отчаяна майка — отчаяна, колкото само една майка може да бъде.

Синът ми Джони призна вината си за престъпление, което зная, че не е извършил и не би могъл да извърши. Несъмнено, в последно време той минава през труден период и това стана причина да потърсим специализирана помощ, но и при тези обстоятелства Джони не демонстрира сериозни поведенчески проблеми — не го е правил дори когато постъпи в Харвард като затворено в себе си петнайсетгодишно дете и се превърна в обект на агресията на другите. Ако е щял да получи някакво разстройство, бих казала, че това щеше да е по онова време. Тогава той за първи път напусна дома, без да притежава естествени умения да общува и да гради приятелски взаимоотношения. Справяше се забележително добре до миналия есенен семестър. Тогава, вече абсолвент, личността му обезпокоително започна да се променя. Но той не е убил никого!

Доктор Бентън Уесли, консултант към ФБР и част от екипа на болница «Маклийн», е добре запознат с атмосферата и проблемите в развитието на моя син и навярно ще се възползва от правото да сподели подробностите с вас, доколко не изглежда склонен да ги обсъжда с вашия асистент доктор Филдинг. Историята на Джони е дълга и сложна, а аз изпитвам потребност вие да я чуете. Достатъчно е да кажа, че миналия понеделник Джони беше приет в «Маклийн», понеже поведението му беше преценено като опасно за самия него. Не е наранил никого, нито пък е показал, че е способен на подобно нещо. После, съвсем изненадващо, Джони призна едно злостно и ужасяващо престъпление и веднага беше прехвърлен в охранявано отделение за криминално проявени с психични отклонения. Питам ви, как е възможно длъжностните лица с такава лекота да повярват в подобни абсурдни и измамни небивалици?

Трябва да говоря с вас, доктор Скарпета. Зная, че вашата служба е провела аутопсията на малкото момче, починало в Салем, и намирам за нужно да изискам второ мнение.

Разбира се, вие познавате заключението на доктор Филдинг, а именно, че убиецът предварително е обмислил и старателно е планирал тази хладнокръвна екзекуция като посвещение в сатанински култ. Подобно чудовищно деяние е съвършено несъвместимо с каквото и да е, което моят син е способен да причини на когото и да е, доколкото той никога не е имал нищо общо с култове от какъвто и да е вид. Безобразие е да се смята, че слабостта му към книги и филми на ужасите или към свръхестественото би могла да му повлияе и да го подтикне към «действие».

Джони е със синдром на Аспергер. Изумително надарен е в определени области и съвършено некомпетентен в други. Обсебен е от своите си закостенели навици и привички, и на 30-ти януари, както всяка събота от десет до един, е бил на късна закуска в «Бискит» с лице, което му е близко — изключително надарената абсолвентка Дон Кинкейд. Следователно не би могъл да е в Салем през ранния следобед, когато е било убито малкото момче.

Джони притежава забележителната способност да помни и повтаря дословно и най-незначителните детайли, а за мен е ясно, че казаното от него пред длъжностните лица е следствие от предаденото му за случая и от прочетеното във вестниците. Той, изглежда, наистина вярва, че е виновен (по причини, които в момента не съм в състояние да анализирам) и дори твърди, че «прободната рана» върху лявата му ръка е причинена от пневматичния пистолет за гвоздеи, който е използвал срещу момчето, а това вече е пълна инсинуация. Самонаранил се е; това е прободна рана от кухненски нож и една от много причини, поради които го отведохме в «Маклийн». Синът ми изглежда твърдо решен да изтърпи сурово наказание за престъпление, което не е извършил, и при начина, по който се развиват нещата, имаме всички основания да мислим, че желанието му ще бъде удовлетворено.

Прилагам по-нататък телефоните, на които можете да се свържете с мен. Надявам се, че ще проявите състрадание и че ще се чуем скоро.“

С уважение: Ерика Донахю