Патриша Корнуел
Военна морга (12)

11.

Аз избрах кабинета му на времето. Настоявах да е хубав като моя, с щедри размери и личен душ. От прозореца се разкриваше гледка към реката и града. Всъщност, сега щорите бяха спуснати, а това ми се стори изнервящо. Навън навярно е било светло, когато го е направил, а аз нямах представа защо. Трябва да е имал причина, мислех си. Но стореното от Джак Филдинг, каквото и да беше то, не вещаеше нищо добро.

Вдигнах щорите. Различих през тонираното в сиво рефлексно стъкло неясните светлини на центъра на Бостън и надигналия се като ледена стена снеговалеж, който почукваше и хапеше като със зъби. Върховете на небостъргачите Пруденшъл и Ханкок бяха обвити в мъгла, а поривистият вятър стенеше ниско около купола над главата ми. Дори в този час трафикът на Мемориал Драйв беше все така оживен, а водите на река Чарлз се носеха, черни и безформени. Чудех се колко ли е дълбок снегът и колко дълбок щеше да стане, преди да се оттегли на юг. Запитах се и дали Филдинг някога ще се върне в тази стая, която обзаведох за него — имах странното усещане, че това няма да се случи, макар да не виждах причина да мисля, че си е тръгнал завинаги.

Най-голямата разлика между работните ни места е, че неговото беше претъпкано с възпоминания на своя обитател — многобройните му дипломи, сертификати и грамоти; колекции изпълваха полиците, имаше бейзболни топки и бухалки с автографи, трофеи и плакети от таекуондо, авиомодели и отломък от истински разбил се самолет. Пристъпих към бюрото му и се взрях в реликвите от Гражданската война: катарама от колан, войнишки набор от прибори за готвене, рог за барут, конични гилзи, каквито, спомням си, събираше през първите дни от пребиваването ни във Вирджиния. Нямаше снимки обаче, а това ме натъжи. На места следите върху стените ми подсказаха какво е било свалено. Не се беше погрижил да запълни малките дупчици, останали след кукичките.

Жегна ме мисълта, че вече ги няма старите ни снимки, направени по времето, когато работеше като съдебен лекар при мен — непринудени снимки на двама ни в моргата или на местопрестъплението с Марино, главния детектив по убийствата в полицейското управление в Ричмънд в края на осемдесетте и началото на деветдесетте, когато с Филдинг едва започвахме, макар и на съвсем различни поприща. Той беше привлекателният доктор, в самото начало на кариерата си, а аз гледах към частния сектор, свиквах с цивилния живот, с ролята на шеф и полагах неимоверни усилия да не мисля за миналото. Навярно и Филдинг се опитваше да не гледа назад, макар да не знаех защо. В сравнение с моето минало неговото беше съвършено безоблачно. Не е бил съучастник в прикриване на престъпление. Никога не е имал какво да крие. Не че знаех, но ми стана чудно. Всъщност, какво изобщо знаех аз?

Не много, като се изключи усещането, че той гледа да се отърве от мен; от всички нас. Долавях, че напоследък иска да се отърси от повече неща от когато и да било. Бях сигурна в това, без да знам точно защо. Разбира се, личните му вещи още бяха тук; аноракът от водонепроницаема материя, непромокаемите ботуши, сакът с акваланга и принадлежностите за подводно плуване, куфарчето с инструменти, с което се явяваше на местопрестъплението, и колекцията му от полицейски емблеми и значки. Спомнях си, когато се пренесе в този кабинет. Дори му помогнах да подреди мебелите. Двамата се оплаквахме и се смеехме, после изнесохме бюрото и заседателната маса, а след това отново ги внесохме.

— Това какво е, Лаурел и Харди? — каза той. — Какво ще качим сега по стълбите, муле ли?

— Няма стълби.

— Мисля да си взема кон — рече той, когато внесохме столовете, които бяхме изнесли малко преди това. — На около километър от къщата има конюшня. Мога да наема кон оттам и да идвам с него на работа или на местопрестъплението.

— Ще добавя нова клауза към наръчника за персонала. Никакви коне.

Шегувахме се и се смеехме. През онзи ден той изглеждаше добре — жизнен и оптимистично настроен, мускулите му изпълваха късите ръкави на медицинската престилка. Имаше невероятно телосложение, изглеждаше здрав, лицето му беше все още по момчешки привлекателно, с разбъркана тъмноруса коса, небръснато от няколко дни. Беше сексапилен и забавен; няма да забравя шушукането и кискането на дамския персонал покрай отворената му врата. Все си търсеха повод да надникнат вътре. Филдинг изглеждаше така щастлив, че е там с мен, припомняхме си първите ни дни заедно и подреждахме снимките — същите снимки, които сега бяха изчезнали.

На тяхно място вече имаше други. Бяха подредени на очебийни места по полиците и стените — в тържествени пози с политици и висши военни, една с генерал Бригс и дори с капитан Авалон, може би от разходката, която е организирал за нея. Беше излязъл скован и отегчен. На друга снимка, с белия екип за таекуондо, насред полет и с крак, изпънат в удар срещу въображаем противник, изглеждаше гневен. Със зачервено лице и изпълнен с омраза. Взрях се в скорошните семейни портрети. Стори ми се, че не е особено щастлив и на тях; дори на онзи, на който беше прегърнал двете си малки момиченца и съпругата си Лора — деликатна блондинка, чиято хубост сякаш се рушеше от житейските изпитания, белязали я с физически следи и издълбали линии и бразди по повърхност, навремето изящна и лъскава.

Третата поред за него. Можех да проследя упадъка му по хронологичния ред на уловените моменти. Когато се ожени за нея, изглеждаше енергичен, без признаци за напрежение, без притеснителните плешиви петна. Спрях, за да му се възхитя — беше удивителен със спортните си шорти и без риза, която да прикрие твърдите му като камък мускули, докато миеше своя мустанг от шейсет и осма — вишневочервен, с бели ивици от ралито „Льо Ман“ по средата на гюрука. После, миналата есен — натежалата талия; възпалените петна по кожата; зализаните назад с гел кичури коса, които да прикрият плешивостта му. На едно състезание по бойни изкуства отпреди по-малко от месец не изглеждаше в добра форма, нито пък духовно овладян в майсторския си екип с черен пояс. Не приличаше на човек, който открива наслада в красивата форма или техника. Нито на такъв, който зачита другите, който е овладян или е способен да оцени каквото и да е. Изглеждаше смазан. И много, много нещастен.

„Защо?“ — питах мълчаливо аз тази негова по-ранна снимка със спечелилата отличие кола, на която изглеждаше удивително, сякаш без грижи и изпълнен с живот — от мъжете, в които лесно можеш да се влюбиш, на които да възложиш надеждите си или да повериш живота си. „Какво се е променило? Кое те е направило толкова нещастен? Какво стана?“ Не му харесваше да работи за мен. Не му харесваше и последния път, в Уотъртаун, където не се задържа дълго; не му хареса тук, в Центъра за съдебномедицинска експертиза. Очевидно беше, че тук се чувства още по-зле. В края на миналото лято, когато започна да изглежда по този начин, тъкмо отворихме вратите си за наказателното правосъдие и започнахме да поемаме криминални случаи. По онова време обаче аз дори не бях в Масачузетс. Върнах се само за Деня на труда. Грешката беше моя. Грешката винаги е била само моя. Неизменно се винях за пропаданията на Филдинг и за факта, че те бяха повече, отколкото си правех труда да преброя.

Аз го изправях на крака, а той отново рухваше. И всеки път ставаше все по-лошо. Все по-грозно. И по-кърваво. Отново и отново. Като дете, което не може да върви, а аз не можех да призная това, докато то в крайна сметка не се нарани необратимо. Драмата, която винаги щеше да е с предсказуем край, по думите на Бентън. Филдинг не трябваше да е съдебномедицински патолог. Стана такъв заради мен. Щеше да е далеч по-добре, ако не ме беше срещнал през пролетта на 1988 г., когато още не беше сигурен какво иска от живота, а аз го уверих, че зная по кой път би следвало да поеме. Горях от нетърпение да му покажа. Да го науча. Ако не беше дошъл в Ричмънд, ако никога не се беше натъкнал на мен, навярно би избрал да прекара дните си по друг начин, който да му подхожда повече. Щеше да осмисли кариерата и живота си по своя мярка, не по моя.

Това наистина беше пределът. Направил беше всичко по силите си в една абсолютно разрушителна за него среда, а когато вече не беше в състояние да я приеме, декомпенсираше, разпадаше се, отдаваше се на възпоминания относно това кой е и кой го е направил такъв, какъвто е, и тогава аз изведнъж надвисвах над злочестия му живот, застрашителна и огромна като билборд. Реакцията му на подобни кризи оставаше неизменно една и съща. Просто изчезваше. В един момент изключваше радара и онова, което откривах след него, ме ужасяваше. Претупани или пропуснати случаи. Записки, запечатали липсата на контрол от негова страна или рисковани решения. Заплашителни съобщения на телефонния му секретар, останали неизтрити, понеже искаше да ги чуя и аз. Съсипващи писма в електронната му поща или други съобщения, които се надяваше да открия. Седнах на стола му и започнах да отварям чекмеджетата. Не се наложи да ровя дълго.

Папката беше без етикет и съдържаше четири страници, разпечатани вчера сутринта, осми февруари, в осем и половина. Реч, построена, както беше указано в началния абзац, върху друга информация, а по-нататък беше посочен уебсайтът на Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност. Вековният мозъчен тръст на британците със сателитни кантори по цял свят беше отдаден на авангардни разработки в националната и международната сигурност и аз не можех да си представя причината за интереса на Филдинг. Не разбирах защо го е грижа за предоставения от Ръсел Браун, тайнствения държавен секретар по въпросите на отбраната, адрес за възгледа му върху „дебата за отбраната“. Подминах блудкавите коментари на депутатите, че на Великобритания не й е писано винаги да бъде страна по съглашение и че икономическите последствия от войната са катастрофални. Неколкократно се позоваваха на методично пропагандираната дезинформация, а това беше толкова познато, колкото и предстоящите обвинения от страна на многоуважаваните парламентьори срещу Съединените щати заради оркестрираната инвазия в Ирак и въвличането на Великобритания в нея.

Политическият характер на речта не беше изненада за никого, както и всичко останало в момента във Великобритания, където след три месеца предстояха общи избори. Залог бяха шестстотин и петдесетте места, а големият спор в кампанията се разгоря по повод на над десетхилядната армия на Великобритания срещу афганистанските талибани. Филдинг не беше военен, никога не беше обръщал кой знае какво внимание на външната политика и на изборите; не разбирах защо би трябвало да проявява и най-слаб интерес към случващото се в Обединеното кралство. Не помнех дори някога да е бил там. Не беше от хората, които ще се заинтересуват от общите избори или от Британския кралски институт на службите по отбрана и сигурност, а тъй като го познавах добре, подозирах, че е очаквал да намеря тази папка. Завещал ми я е, защото е искал да я видя след поредното му смайващо изчезване. Какво държеше да науча?

Защо се интересуваше от Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност? Дали сам се беше натъкнал на речта в интернет или някой му я е изпратил? И ако е така, кой? Реших да помоля Луси да влезе в пощата му, но още не бях готова да действам с толкова твърда ръка и не исках да ме уличат. Бих заключила вратата, обаче моят феноменален заместник и свръх интернет потребител пак можеше да влезе. Не бях сигурна, че ако Филдинг се появи, Рон или който и да е друг би го задържал в охраняваната зона. Рон и без това не беше благоразположен към мен и сякаш не ме зачиташе особено, така че едва ли щеше да спре Филдинг или да се опита да се свърже с мен за разрешение да го допусне. Не се доверявах на лоялността на екипа си, на уважението им към мен и на прецизността, с която спазваха разпоредбите ми, а Филдинг всеки момент можеше отново да се появи.

Това щеше да е типично в негов стил. Да изчезне без предупреждение, а после да пристигне също толкова неочаквано и да ме хване в крачка, седнала на бюрото му, да ровя из електронните му папки. Поредният факт, който щеше да използва срещу мен, а през годините това се случваше неведнъж. Какви ги вършеше зад гърба ми? Да видим какво още ще намеря, а после ще реша какво да правя. Погледнах отново датата и си представих Филдинг, седнал в същото това кресло в един часа и три минути през нощта, да разпечатва речта, докато Луси, Марино, Ан и Оли — всички до един — бяха в шок заради случилото се в хладилното помещение долу.

Доколко странно би било Филдинг да е тук, в кабинета си, докато се е случвало всичко това? Зачудих се дали изобщо го е било грижа, че в нашия хладилник би могъл да е заключен приживе човек. Разбира се, би трябвало да го е грижа. Как иначе? Ако най-лошият вариант се окажеше истина, вината щеше да падне върху него. В крайна сметка моето име щеше да се появи в новините по всички канали и най-вероятно щяха да ме уволнят, но и той щеше да си тръгне с мен. И при все това Филдинг е бил тук, на седмия етаж, в кабинета си и далеч от суматохата, сякаш вече е направил избора си, а на мен ми хрумна, че за изчезването му може да има някаква друга причина. Облегнах се в креслото му и се огледах. Вниманието ми привлякоха купчинката листа и химикалката до телефона. Забелязах леки следи върху листчето отгоре.

Светнах лампата, взех блокчето с листчета и започнах да го въртя под различен ъгъл. Опитвах се да различа следите, оставени от нечий почерк върху хартията под най-горното листче, което вече го нямаше. Филдинг не можеше да се похвали с лека ръка, независимо дали държеше скалпел или пишеше на клавиатурата или ръчно. Беше изненадващо недодялан за последовател на бойните изкуства; бързо се отегчаваше и лесно избухваше. Държеше химикалката или молива по детски — не с един, а с два пръста отгоре, сякаш ползваше китайски пръчици за храна, и често му се случваше да счупи графита или писеца. Беше истинско бедствие за флумастерите.

Не ми трябваше анализ за проверка на документи, „Докустат“, вакуумна камера или друг механизъм за възстановяване на вдлъбнати следи от ръкописен текст. Можех да различа с просто око написаното по традиционния начин под непряка светлина. Почти нечетливите драсканици на Филдинг. Всъщност, приличаха на две отделни бележки. Едната беше телефонен номер от област с код 508 и „СМПС18/8/ОК Мин на отбр дневник 2/8“. А втората: „У в Шефилд днес @ Уайтхол. Отново и навън“. Взрях се по-внимателно. Исках да съм сигурна, че разчитам правилно последните три думи. „Отново и навън.“ Краят на радиопредаване, като онова „Отново и навън“ на Роджър Уилко, но и песен, изпълнявана от хевиметъл банда, която навремето, когато за първи път пристигна в Ричмънд, Филдинг непрекъснато слушаше в колата си. „Отново и навън всяко куче си има ден“ — изпя ми я, когато заплаши, че късаме; припяваше я, когато му писнеше или когато ме дразнеше, флиртуваше или се преструваше на отегчен. Дали е имал предвид мен, докато е надраскал „Отново и навън“ върху листчето за бележки, или го е направил по някаква друга причина?

Намерих някакъв бележник в чекмеджето и записах разчетения от листчетата текст. Полагах отчаяни усилия да проумея до какво е стигнал Филдинг, за какво е мислил и какво е искал аз да видя. Ако пристигна тук да душа, щях да намеря разпечатката и ръкописните следи от текст. Той ме познаваше. Щеше да го измисли по този начин, понеже дяволски добре знаеше как работи умът ми. Университетът в Шефилд беше сред водещите изследователски институции в света, а в Уайтхол беше централният офис на Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност — буквално в стария дворец Уайтхол, където преди се е помещавал и Скотланд Ярд.

Влязох в „Интеликуест“ — търсачката, която Луси създаде за Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, и изписах „Британски кралски институт“, датата 8 февруари и Уайтхол. Излезе адресът на „Гражданско-военно сътрудничество“, лекцията, на която се е позовал Филдинг и която е била предоставена в Британския кралски институт в десет часа сутринта във Великобритания, което за мен вече беше вчера, в десет сутринта. Говорителят бил доктор Лиъм Салц, противоречивият Нобелов лауреат, чиито апокалиптични пророчества относно военната технология го превърнаха в естествен враг на Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната. Нямах представа, че преподава в Шефилдския университет. Мислех, че е в Бъркли, а сега се оказа, че е бил в Шефилд, както прочетох в интернет, без да мога да спра да мисля, почти зашеметена, за изложбата в Кортуолд през лятото преди 9/11, където двете с Луси посетихме лекцията на доктор Салц. Малко по-късно, също като мен, и доктор Салц се превърна в гласовит критик на ТООТО.

Замислих се върху заглавието на изнесената от доктор Салц лекция преди по-малко от двайсет и четири часа. „Гражданско-военно сътрудничество“. Твърде банално, наистина, за бунтарския дух на доктор Салц, неизменно разтърсващ като сирена, която оповестява въздушна тревога в предупрежденията си, че над двата милиарда долара, отпуснати за въоръжение — и по-конкретно за неназовани превозни средства — ни насочват по пътя към пълното изтребление. На пръв поглед има смисъл да обмислиш изпращането на роботи на бойното поле — отсъждаше той, но какво щеше да стане, когато бъдат върнати у дома, подобно на вече употребените джипове и останалите военни съоръжения? Постепенно те щяха да навлязат в цивилния свят и единственото, с което бихме се сдобили, беше засилена полицейщина и наблюдение, повече безмозъчни машини, които вършат работата на хората, с малкото уточнение, че тези машини щяха да бъдат снабдени с камери и записващи устройства.

Чух как в новините доктор Салц описва ужасяващи сценарии с „полицаи — роботи“, които обработват местопрестъплението, автоматизирани „автомобили — роботи“, преследващи превозни средства, за да санкционират нарушителите в движението, ловят хора заради неизпълнени съдебни разпореждания, или пази боже, прилагат сила в съответствие с изпратено до техните датчици разпореждане. Роботи с електрически палки. Роботи стрелят по нас. Роботи, подобни на огромни бръмбари, извличат мъртвите или ранените от бойното поле. Доктор Салц даваше показания пред същата сенатска комисия, пред която се бях явила и аз, но по друго време. И двамата навлякохме хаос на една технологична компания на име „Отуол“, за която допреди няколко часа напълно бях забравила.

Срещнах го само веднъж, когато се засякохме в Си Ен Ен, а той посочи към мен и хапливо подхвърли:

— Автопсии.

— Моля? — отвърнах тогава, докато свалях микрофона си, а той влизаше в студиото.

— Роботизирани аутопсии. Някой ден те ще те изместят, скъпи докторе, и то навярно по-скоро, отколкото предполагаш. Да пием по чаша след шоуто.

Светлоок мъж, който приличаше на изгубено хипи с дългата си, вързана на опашка посивяла коса и изнурено лице. От него се излъчваше зарядът на оголена жица, по която тече ток. Това се случи преди две години. Тогава си наложих да приема поканата му и да го изчакам недалеч от Си Ен Ен. За по питие. Трябваше да бъда по-подготвена за онова, в което вярваше той, защото то не беше изцяло налудничаво. Не го бях виждала оттогава, макар че не можех да избегна медийното му присъствие. Опитвах се да си спомня дали, по някаква причина, изобщо съм споменавала за него пред Филдинг. Мисля, че не бях. Не можех да се сетя и за повод да го правя. Отпратки. Какви например? Опитвах се да намеря повече отпратки.

Шефилдският университет в Южен Йоркшир беше великолепно медицинско заведение, което донякъде познавах. Rerum Cognoscere Causas — „Да открием причината за нещата“ — неговото мото, звучеше съвсем на място и доста иронично. Нужни ми бяха повече отпратки. Написах в търсачката „изследвания“ и натиснах клавиша. Глобалното затопляне, глобалното замърсяване на почвата, преосмислянето на инженеринговата дейност с иновативен компютърен софтуер, нови открития за ДНК промените в стволовите клетки от човешки ембрион. Върнах се към вдлъбнатите следи от бележки върху листчетата до телефона.

СМПС18/8/ОК Мин на отбр дневник 2/8

СМПС беше нашето съкращение за смъртен случай при МПС инцидент. Направих повторно търсене, този път в базата данни на Центъра за съдебномедицинска експертиза. Въведох СМПС и датата 18/8, 18 август миналото лято. Случаят на двайсет и една годишния британец Деймиън Патън, убит при инцидент с такси в Бостън. Аутопсията не е била проведена от Филдинг, а от друг наш експерт. В изложението към документа прочетох, че Деймиън Патън е бил ефрейтор в Четиринайсети полк на свързочните войски, бил е в отпуск и е пристигнал в Бостън, за да се ожени, но станал жертва на катастрофа с такси. Споходи ме странно усещане. Долавях нещо.

Отново се върнах към търсачката, този пък с ключови думи 8 февруари и Дневник на Министерството на отбраната на Обединеното кралство. В блога с официалните новини пред мен излезе списъкът с имената на британските войници, убити вчера в Афганистан. Плъзнах поглед надолу по списъка с жертвите. Търсех нещо, което би имало смисъл за мен. Някакъв ефрейтор от Първи колдстримски батальон. Сержант от Първи гренадирски батальон. Редник от Втори Ланкастърски пехотен полк. После някакъв сапьор, някакъв военен инженер от частите за борба със самоделните взривни устройства, убит в планините на Северозападен Афганистан. В провинция Бадгис. Там, където беше убит и моят пациент, редник първи клас Питър Гейбриъл, в неделя, 7 февруари.

И поредното търсене, макар вече да знаех един детайл, без да ми е нужно да проверявам колко войници на НАТО са загинали в Афганистан на 7 февруари. В Доувър тези неща винаги се знаеха. Рутинна практика, подобно на подготовката за опустошителна буря; потискащо нездрав доклад, който подчиняваше живота ни. Девет жертви, четири от които американци, убити от същия крайпътен самоделен взрив, превърнал кабината на „Хъмви“-то на редник Гейбриъл в огнена пещ. Все пак това е било на 7-и, не на 8-и. Хрумна ми, че британският войник, умрял на 8-и, може да е бил ранен предишния ден.

Проверих и се оказах права. Сапьорът от частите за самоделни взривни устройства Джери Милър, двайсет и три годишен, наскоро женен, е бил ранен от крайпътна бомба в провинция Бадгис в неделя рано сутринта; починал на следващия ден във военния медицински център в Германия. Същата бомба, най-вероятно, беше убила американците, за които се погрижихме в Доувър вчера сутринта. Зачудих се дали сапьор Милър и редник първи клас Гейбриъл са се познавали и каква би могла да е връзката им с Деймиън Патън, блъснатия от такси британец. Дали Патън е познавал Милър и Гейбриъл от Афганистан и какво общо имаше Филдинг с това? Каква беше връзката между доктор Салц, ТООТО и евентуално мъртвеца от Нортънс Удс, ако имаше такава?

Тялото на Милър щеше да бъде репатрирано в четвъртък и върнато на семейството му в Оксфорд, Великобритания. Продължавах да чета, но не намирах нищо друго за него, макар че при нужда, разбира се, имаше начин да получа повече информация за всеки убит британски войник. Можех да се обадя на прессекретаря Рокман. Можех да се обадя на Бригс; всъщност би трябвало, напомних си. Бригс ме помоли — по-скоро се разпореди — да го държа в течение относно случая от Нортънс Удс; да го събудя, ако трябва, но да го уведомя в мига, в който получа някаква информация. Нямаше да го направя обаче. В никакъв случай. Не и сега. Не бях сигурна на кого мога да се доверя. Нощта напредваше и аз осъзнах в каква беда съм.

Какво подсказваше фактът, че не мога да помоля за помощ най-близките си сътрудници в работата? Какво ли не. Сякаш земята се беше разтворила под краката ми, а аз пропадах в неизвестността — студено, тъмно, пусто място, където съм била и преди. Бригс искаше да пробягам финалната отсечка, да обсеби правомощията ми и да прехвърли случая при Нортънс Удс в Доувър. Филдинг се беше измъкнал в мое отсъствие, бъркаше се в неща, които не бяха негова работа, а сега и ме компрометираше, или поне се надявах, че за това става дума. Екипът ми готвеше бунт и неизвестно колко хора, все непознати за мен, бяха информирани относно завръщането ми у дома.

Наближаваше два сутринта и се изкуших да набера телефонния номер от релефния текст от листчетата, да изненадам онзи, който вдигне, да го събудя и евентуално да придобия някаква представа за ставащото. Вместо това отново се обърнах към компютъра, за да проверя чий евентуално би могъл да бъде номерът от област с код 508. Информацията ме шокира и за момент се вцепених. После се опитах да се овладея. Опитах се да накарам стените от смут и ужас да се отдръпнат от мен.

Джулия Гейбриъл, майката на редник първи клас Гейбриъл.

На екрана пред мен бяха домашният и служебният й адрес, семейното й положение, заплатата й на фармацевт в Устършър, Масачузетс, и името и възрастта на единствения й син, загинал на деветнайсет години в Афганистан в неделя. Разговарях с госпожа Гейбриъл по телефона час преди да направя аутопсия на сина й и се опитвах да й обясня колкото се може по-деликатно невъзможността да взема проба от спермата му, докато тя викаше, плачеше и ми вменяваше вината за неща, които не бяха по мой избор, които никога не бих избрала.

Изземването на семенна течност от мъртвец, с която да бъде оплодена яйцеклетка на жива жена, не беше морална дилема за мен. Наистина нямах лично мнение по този въпрос, който всъщност е медицински и правен, а не религиозен или етичен, и изборът трябва да се предоставя на засегнатите страни, а не на практикуващия. За мен имаше значение единствено фактът, че процедурата, набрала изключителна популярност заради войната, беше целесъобразна и законна, а и в случая с редник първи клас Гейбриъл предполагаемата ми реакция относно правата за посмъртна репродукция и без това подлежеше на обсъждане. Тялото му беше обгорено и се разлагаше, тазът — така овъглен, че скротумът, а с него и семенните пътища, които евентуално съдържаха семенна течност, се бяха изпарили, но аз нямах намерение да информирам мисис Гейбриъл за това. Бях състрадателна и внимателна, доколкото ми беше възможно, и когато тя изля гнева и тъгата си върху последния лекар, който синът й щеше да види на този свят, не го приех лично.

Питър имал приятелка, която искала деца от него, както станало с приятеля му; такава била договорката им, продължаваше мисис Гейбриъл, а аз нямах никаква представа нито кой е приятелят, нито от това, което ми обясняваше тя. Приятелят на Питър му казал за друг приятел, убит в Бостън в деня на сватбата си миналото лято, само че мисис Гейбриъл не спомена по име Деймиън Патън — британеца, загинал при катастрофата с такси на осемнайсети август миналата година. „Сега и тримата са мъртви; три млади, красиви момчета са мъртви.“ Това бяха думите на мисис Гейбриъл по телефона, а аз пак нямах представа за кого говори. Сега вече знаех. Предполагах, че определено е имала предвид Патън — приятеля на приятеля, с когото редник първи клас Гейбриъл бил сключил своеобразно съглашение. Чудех се дали приятелят на Патън е другата жертва, към която ме насочи Филдинг — Джефри Милър, сапьорът от частите за борба със самоделните взривни устройства.

„Сега и тримата са мъртви.“

Дали Филдинг беше обсъждал случая Патън с мисис Гейбриъл и с кого първо беше говорила тя — с него или с мен? Обади ми се в Доувър към осем и петнайсет. Винаги попълвах дневника на телефонните разговори и помнех, че записах часа, докато седях в малкия си кабинет във военната морга и се взирах в компютърния томограф и координатите върху скенера, които щяха да ми помогнат да прецизирам фрагментите и другите обекти, проникнали в силно обгореното тяло на сина й. Сега, докато се опитвах да възстановя случилото се въз основа на казаното от нея, стигнах до извода, че най-вероятно тя е разговаряла първо с Филдинг. Това обясняваше нееднократно споменатите от нея „други случаи“.

Някой й беше внушил какво сме направили в другите случаи. Беше останала с твърдото убеждение, че извличаме сперма от жертвите и че всъщност стимулираме тази манипулация, а аз си спомням колко изумена останах, понеже процедурата тепърва предстоеше да бъде одобрена, а понастоящем си оставаше натоварена със законови усложнения. Нямах представа откъде й е дошла подобна идея и бих я попитала, ако не беше така обсебена от желанието си да ме порицае и да ми лепне всякакви прозвища. Какво чудовище трябва да си, че да попречиш на една жена да има деца от мъртвия си приятел и на една майка с мъртъв син да стане баба? Правим го за други, а защо не за сина й? „Никой не ми остана! — плачеше тя и крещеше: — Въпрос на идиотска бюрокрация е, приемете го! Безсмислена бюрокрация, която само прикрива поредния случай на престъпление от расова омраза.“

— Има ли някой вкъщи? — Бентън стоеше на вратата.

Мисис Гейбриъл ме беше нарекла тесногръд, военизиран фанатик. „Правите го за други, само защото са бели“ — говореше тя. — „Това не е Златното правило, а Правилото на белите. Погрижили сте се за онова, другото момче, дето са го убили в Бостън, а той дори не е бил войник на Съединените щати. За сина ми обаче, който загина за страната си и пръста си няма да мръднете“ — не спираше мисис Гейбриъл. Нямах никаква представа какво има предвид или на какво се основават подобни обвинения. Не се и опитвах да разбера, понеже ми приличаше на истерия. Само това и нищо друго; веднага й простих. Макар че очевидно ме беше засегнала сериозно, понеже и досега не съумявах да прогоня случилото се от ума си.

— Ехо? — Бентън влезе.

„Поредното продиктувано от расова омраза престъпление, само че това сега ще бъде разкрито и този път хора като теб няма да бъдат възнаградени“ — увери ме тя, макар да не пожела да обясни какво има предвид и защо твърди нещо толкова ужасяващо. Не я помолих да уточни, не й отвърнах и с отровните коментари, които ми бяха на езика и които тя несъмнено заслужаваше. Да бъда прицел на настървението, проклятията, заплахите или дори нападките от иначе възпитани и здравомислещи хора, не беше нещо ново за мен. Бронираните стъкла във фоайетата и прозорците към двора бяха инсталирани, не защото се боях мъртвите да не хвърлят нещо по мен или да ме нападнат в пристъп на ярост.

— Кей?

Вдигнах поглед. Бентън държеше две чаши с кафе и внимаваше да не ги разлее. Защо Джулия Гейбриъл е позвънила тук, преди да ми се обади в Доувър? Или може би Филдинг я е потърсил, но и в двата случая не проумявах защо е говорил с нея. После си спомних думите на Марино, че редник първи клас Питър Гейбриъл е първата жертва от Устършър, че медиите са се обърнали към Центъра, сякаш тялото е било тук, а не в Доувър, и че е имало телефонни позвънявания заради връзката с Масачузетс. Навярно така е разбрал и Филдинг, но защо му е трябвало да се свързва с майката на убития войник, дори тя да се е обадила тук по погрешка и да е било нужно да й се припомни, че синът й е в Доувър? Тя, разбира се, е знаела това. Как беше възможно мисис Гейбриъл да не знае, че синът й е превозен със самолет до Доувър? Не виждах законосъобразна причина Филдинг да разговаря с нея, нито какво от казаното от него би могло да й е от полза.

Той не беше военен, не беше и съдебен лекар при медицинските служби към Въоръжените сили. Беше цивилен и нямаше право да се рови във факти около военни жертви или в информация, свързана с националната сигурност, нито да влиза в разговор по въпроси, недвусмислено окачествени като класифицирана информация. Военното и медицинското разследване не бяха негова работа. Британският кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност не беше негова работа. Нито пък изборите във Великобритания. Единственото, което би следвало да е работа на Филдинг, беше драстично пренебрегнато, а то всъщност представляваше неговата отговорност тук, в Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза и беше знак за лоялността му към мен.

— Много мило — казах на Бентън и се опитах гласът ми да прозвучи равно. — Едно кафе ще ми дойде добре.

— Докъде стигна? Освен че явно гориш в някоя въображаема битка. Изглеждаш така, сякаш можеш да убиеш човек.

Приближи към бюрото, без да сваля поглед от мен, като че ли се опитваше да прочете мислите ми, понеже не можеше да се довери на думите ми. Или може би знаеше, че дежурните ми реплики са само началото, а относно всичко останало бях невежа.

— Добре ли си? — Той остави кафетата върху бюрото и седна.

— Не, не съм добре.

— Какво има?

— Мисля, че току-що открих какво значи нещо да достигне критична маса.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо не е наред.