Патриша Корнуел
Военна морга (23)

22.

Ветеринарният център в Масачузетс предоставяше двайсет и четири часова спешна помощ. Макар че Сок изобщо нямаше вид на особено стресиран и хъркаше, свит на кравайче като малко чихуахуа или пудел, който можеш да сложиш в дамската си чанта, трябваше да видя какво мога да направя за него. Вече беше почти тъмно. Сок лежеше в скута ми; двамата се бяхме настанили на задната седалка на кола под наем и пътувахме на север по шосе И-95.

Когато идентифицирахме мъжа, убит, докато е разхождал кучето си, реших да покажа същата доброжелателност към спасеното от състезанията животно, за което явно никой нямаше представа откъде е дошло. Лиъм Салц не знаеше и не беше уведомен, че доведеният му син Илай има хрътка, или какъвто и да е домашен любимец. Домоуправителят на апартаментите до Харвард Скуеър уведоми Марино, че в сградата не се допускат домашни любимци. Всичко подсказваше, че когато е наел жилището си миналата пролет, Илай не е имал куче.

— Всъщност не е наложително да уреждаме този въпрос тази вечер — каза Бентън, когато потеглихме.

Погалих кучето по копринената глава и се изпълних със съчувствие към него. Гледах да не докосвам разръфаните му уши, понеже това явно не му харесваше. Имаше стар белег и върху заострената муцуна. Беше тих, сякаш онемял. „Само ако можеше да говориш“ — мислех си.

— Доктор Кесъл няма нищо против. Да го направим, докато сме навън — отвърнах.

— Нямах предвид дали някой ветеринар би се възпротивил, или не.

— Знам, че нямаше това предвид. — Галех Сок и усещането, че бих искала да го задържа, се засилваше в мен. — Опитвам се да си спомня името на жената, която води Джет Рейнджър на разходка.

— Да отидем там.

— И Луси не се задържа у дома, затова така ще е най-добре. Май беше Анет, или пък Ланет. Ще питам Луси дали Анет или Ланет може да минава рано сутрин. Да взема Сок и да го води до дома на Луси. С Джет Рейнджър ще си правят компания. После Анет, или както там й беше името, ще връща Сок в Кеймбридж вечер. Какво толкова сложно има в това?

— Когато му дойде времето, ще намерим дом за Сок. — Бентън се насочи по шосето към Уобърн. Забави ход по наклона, фаровете осветиха табелата и тя светна в луминесцентно зелено.

— Ще си имаш прекрасен дом — казах на Сок. — Таен агент Уесли току-що каза така. Чу го.

— Не можеш да задържиш кучето. Подобна идея винаги е била лош вариант — разнесе се гласът на Бентън от тъмната седалка отпред. — Коефициентът ти на интелигентност пада с около петнайсет процента.

— Моля те, престани с небивалиците, които ми поднасяш винаги, когато говорим за животни.

— Опитвам се да се сетя откъде да му намерим храна. Може да отбия и да изтичам до някой магазин или супермаркет да взема нещо — обади се Бентън след малко.

— Не и консервирана храна. Първо трябва да разуча отделните производители, може би някоя серия в ограничено количество за възрастни, понеже той не е в първа младост. И като стана дума, дали да не вземем пилешки гърди, бял ориз, бяла риба, например треска, някаква здравословна зърнена храна — киноа, да речем. Опасявам се, че ще ти е нужен истински магазин. Май някъде тук имаше „Хол Фудс“.

Във Ветеринарния център ме поведоха по дълъг, ярко осветен коридор с множество приемни от двете страни. Придружаваше ни един ветеринарен техник, който беше много мил със Сок. Сок обаче ми се струваше някак вял. Стъпваше леко с малките си лапи, малко колебливо, сякаш никога през живота си не беше участвал в състезание, и не би могъл да участва.

— Опасявам се, че е изплашен — обърнах се към техника.

— Те са лениви.

— Кой би си помислил подобно нещо за куче, което тича със седемдесет километра в час?

— Когато са принудени; иначе по своя воля не биха го направили. Предпочитат да спят на кушетката.

— Не ми се иска да го влача. А и опашката му е между краката.

— Миличкият. — Техникът спираше на всяка втора крачка, за да го погали.

Подозирах, че доктор Кесъл е подготвил екипа си за тъжните обстоятелства покрай хрътката, защото срещахме единствено разбиране, състрадание и много внимание, сякаш Сок беше знаменитост, в каквато най-искрено се надявах да се превърне. Нямаше да ни е от полза, ако изтече информация за него, ако влезе в чатовете или стане мишена на обичайните безвкусни шеги, които, изглежда, никнеха около мен. Водя ли Сок в моргата? Обучила ли съм Сок да открива наркотици или трупове? Как реагира Сок, когато се прибера и занеса трупната миризма у дома?

Нямаше температура, венците и зъбите му бяха здрави, пулсът и дишането — нормални, без сърдечни шумове или следи от дехидратация, но не позволих на доктор Кесъл да вземе кръв или урина. Предложих да направим пълни изследвания друг път. Кучето не се нуждаеше от повече травми.

— Нека първо ме опознае, преди да започне да ме свързва с болка и страдание — предложих на доктор Кесъл, слаб мъж с хирургически халат, който изглеждаше твърде млад, за да е завършил ветеринарния институт.

Прегледа Сок с миниатюрен скенер — с „палката“, както го наричаше, за евентуално имплантиран под кожата на костеливия му гръб микрочип, а аз го галех по главата.

— Има чип — да, малък красив чип за радиочестотна идентификация, непосредствено под плешката — каза доктор Кесъл, докато разчиташе изображението върху екрана на палката. — Имаме идентификационния му номер. Сега ще се обадим в Националния регистър за домашни любимци и ще разберем на кого е било това момче.

Доктор Кесъл проведе телефонния разговор, докато си водеше бележки. Подаде ми лист хартия с телефонен номер и името „Изгубено чорапче“.

— Ама че име за състезателно куче, а, момчето ми? — обърна се ветеринарят към него. — Може пък да си го е заслужил и затова да е бил пенсиониран. Код на областта 7-7-0. Къде ли е това?

— Нямам представа.

Той отиде до компютъра върху плота и въведе кода.

— Дъгласвил, Джорджия. Вероятно там има ветеринарен кабинет. Да се обадим ли да видим дали работи? Далеч си от дома, а? — обърна се той пак към Изгубено чорапче, а аз вече знаех, че няма да го наричам по този начин.

— Никога вече няма да се изгубиш — уверих го, когато се върнахме в колата, понеже не исках да водя разговора в присъствието на публика.

Жената, която отговори, поздрави кратко, а аз й обясних, че се обаждам заради куче с микрочип с нейния номер.

— Значи е някой от нашите питомци, които сме спасили. — Говореше с подчертан южняшки акцент. — От Бирмингам, най-вероятно. Имаме много оттам, след като се оттеглят от състезанията. Как се казва?

Отговорих й.

— Черно-бял, петгодишен.

— Да, точно така.

— Добре ли е? Не е ранен, или нещо такова? Не е бил малтретиран?

— Спи, свит на кълбо в скута ми. Добре е.

— Сладурче. Ама те всички са такива. Хубавото при него е, че е толерантен към котки и малки кучета, разбира се добре с деца, стига само да не му дърпат ушите. Ако ме изчакате, ще погледна в компютъра дали няма да намеря къде и с кого би трябвало да е. Помня, че го взе една студентка, но не се сещам за името й. Някъде от север. Да не се е изгубил? А вие откъде се обаждате? Зная, че беше обучен и социализиран, справи се с програмата наистина блестящо. Може да сте сигурна, че имате прекрасно куче. Собственичката му трябва да не е на себе си, задето го е изгубила.

— Обучен и социализиран? — попитах и се замислих за собственичката на Сок. Студентка. — Каква програма? Да не би вашата група да организира някаква програма, която подготвя хрътки за придружители в старчески домове или болници?

— В затвори — отвърна тя. — Миналия юли е бил освободен от надбягвания и е преминал деветседмична програма, в която всъщност възпитатели са самите затворници. В случая той е бил изпратен в Чатам, Савана, Джорджия.

Спомних си разказа на Бентън за жената, затворена в институция в Савана; за терапевта с обвинение в блудство с Джак Филдинг през годините на проблемното му детство, когато бил изпратен в някакво ранчо недалеч от Атланта.

— Свързахме се с тях, понеже те вече обучаваха следови кучета, които откриват взривни вещества, и решихме да видим дали няма да поискат да свършат нещо по-човешко, с повече топлина — каза жената, а аз включих високоговорителите и увеличих звука. — Например, да приберат някое от тези сладурчета. Затворничките се учат на търпение и отговорност; виждат какво означава да обичаш безусловно, а хрътките са научават да изпълняват команди. Както и да е. Изгубено чорапче е бил обучаван от затворничка в Чатам, която е заявила, че иска да го вземе, когато излезе, но се опасявам, че това няма да стане толкова скоро. Взело го е препоръчано от нея лице — младата жена от Масачузетс. Можете ли да запишете?

Продиктува ми името на Дон Кинкейд и няколко телефонни номера. Адресът беше в Салем — онзи, от който идвахме току-що, домът на Джак Филдинг. Силно се съмнявах, че Дон Кинкейд е живяла там непрекъснато, но не беше изключено да е наминавала често. Съмнявах се, че е живяла непрекъснато и с Илай Голдман, но може би той се е грижел за кучето й. Очевидно я е познавал, и двамата са били в „Отуол“, а аз помнех, че по думите на Бригс Дон Кинкейд специализирала в областта на химичния синтез и наноинженерството. За всеки специалист по наноинженерство би било детска игра да монтира в чифт слушалки скрити микроаудио- и видеозаписващи прибори. Най-вероятно е имала лесен достъп до слушалките и подвижното сателитно радио на Илай. Работела е с него. Кучето й е било в неговия апартамент, което говори, че е била гост и там. Може би е оставала за по-дълго. Или дори е имала ключ.

Брайс още беше в Центъра, когато се свързах с него и му казах да направи фотокопие на писмото на Ерика Донахю, преди да го предостави за лабораторно изследване, а също и да намери папката и да ми прочете телефонните номера. Записах ги и се поинтересувах какво става с ДНК анализите.

— Работим денонощно — отвърна Брайс. — Надявам се, че тази вечер няма да идваш насам. Върви да се наспиш.

— Полковник Пруит върна ли се в Доувър, или е в лабораторията?

— Видях го преди малко. Тук е с генерал Бригс. Още техни хора идват от Доувър. Е, те са и твои хора, предполагам…

— Свържи се с полковник Пруит и го помоли от мое име веднага, преди всичко останало, да пусне профилите от пишещата машина през Комбинираната система за ДНК индекс. Или може би вече са го направили? Той знае за какво говоря. Искам обаче и анализ за семейно родство. Искам проверка, за да изключим ДНК на Джак Филдинг и тест за доказване на родство през Комбинираната система за ДНК индекс с профила на една затворничка в Изправителния център в Чатам. Казва се Катлийн Лоулър. — Продиктувах му името буква по буква. — Многократно осъждана…

— Къде?

— Чатам, женския затвор близо до Савана, Джорджия. Нейната ДНК би трябвало да фигурира в базата данни на Комбинираната система за ДНК индекс…

— И докъде ще ни…

— Двамата с Джак имат дете, момиче. Искам тест за доказване на родство, за да проверим дали ще намерим съответствие с някоя от възстановените проби…

— Добре. Сега вече съвсем ме смути…

— Брайс. Вземи се в ръце и млъкни. И може би е по-добре да си водиш бележки.

— Да, шефе.

— Искам сравнителен анализ с моето ДНК и с това на Филдинг от покривното фолио. Искам го колкото се може по-скоро. Виж кой още може да е докосвал фолиото. Може някой да е изработил или да е подменил пластира, от който идва фолиото. Допускам, че в „Отуол“ снемат отпечатъци от служителите си и пазят информацията някъде във файл. На някое подсигурено място. Важно е да знаем кой точно е предоставил импрегнираните пластири. Полковник Пруит и генерал Бригс ще разберат за какво говоря.

После се обадих на Ерика Донахю, докато Бентън шофираше през Кеймбридж, по същите улици, по които Илай беше вървял за последен път със Сок в неделя на път към срещата с доведения си баща, за да разобличи „Отуол Технолъджис“ пред човек, който има възможност да направи нещо по въпроса.

— Желан гост, добре. Това колко чести посещения предполагаше? — попитах мисис Донахю, когато тя ми каза по високоговорителя, че Дон Кинкейд неведнъж е посещавала дома на семейство Донахю в Бийкън Хил и винаги е била желан гост там. Семейство Донахю я обожавали.

— На вечеря, или наминаваше просто така, особено през уикендите. Нали разбирате, при нея всичко става трудно. Постига всичко с усилие. Толкова злощастия са й се струпали. Майка й била убита в автомобилна катастрофа, после и баща й загинал трагично, забравих от какво. Такова прекрасно момиче, винаги беше толкова мила с Джони. Запознаха се, когато той започна работа в „Отуол“ миналата пролет, макар че тя е по-голяма и работи по докторска програма в Масачузетския технологичен; прехвърлила се там от Бъркли, доколкото си спомням. Просто невероятно умна, и толкова привлекателна! Откъде я познавате?

— Боя се, че не я познавам. Не съм я виждала.

— Единственият човек, близък с Джони, повярвайте ми. Наистина най-близкият човек, който някога е имал. Връзката им не беше романтична, макар да се надявах да стане такава. Но не мисля, че подобно нещо може да се случи. Струва ми се, че тя се вижда с още някого от „Отуол“ — някакъв учен, с когото работи там.

— Знаете ли името му?

— Съжалявам, но не мога да си го припомня; не съм сигурна и дали изобщо някога съм го знаела. Останала съм с впечатление, че той също идва от Бъркли, а после е дошъл тук заради Масачузетския технологичен институт и „Отуол“. От Южна Африка е. Дочух Джони да се позовава донякъде нелюбезно на провинциалиста „африканец“, с когото Дон се срещала. Нарече го и с още няколко прозвища, които няма да повторя сега. А преди това бил някакъв смотан спортист, според моя син, който малко ревнува…

— Смотан спортист? — повторих.

— Ужасно грубо изказване по адрес на човек, умрял така трагично. Но Джони е лишен от такт. Това е част от неговите странности.

— Знаете ли името на мъртвия човек?

— Не го помня. Онзи футболист, когото открили в пристанището.

— Джони обсъди ли случая с вас?

— Нали не намеквате, че синът ми има нещо общо с…

Спокойно я уверих, че не намеквам нищо подобно, и приключих разговора, когато ледът по покритата със сняг алея на Кеймбридж изхрущя под гумите на автомобила. В дъното, под огромния дъб, беше пристройката, превърната от нас в гараж с двойни дървени врати, които сега отразиха светлината на фаровете.

— Чу ли? — попитах Бентън.

— От това не следва, че Джак не го е направил. Не значи, че не е убил Уоли Джеймисън, Марк Бишъп и Илай Голдман — отвърна той. — Трябва да сме предпазливи.

— Разбира се, че трябва да сме предпазливи. Ние винаги сме предпазливи. Нищо от това ли не ти беше известно?

— Не мога да ти разкрия споделеното от пациент. Но да го кажем по следния начин: Казаното току-що от мисис Донахю е любопитно, а аз не съм твърдял, че съм предубеден относно Филдинг. Само съм на мнение, че трябва да сме предпазливи, понеже не знаем определени неща със сигурност. Но ще научим. Това мога да ти обещая. Всички търсят Дон Кинкейд. Ще подмина последната информация — каза Бентън.

Всъщност имаше предвид, че не можем да направим нищо или не бива да правим нищо, и беше прав. Не можехме да организираме хайка и да тръгнем да търсим Дон Кинкейд, която в момента най-вероятно беше на хиляди километри оттук.

 

 

Бентън спря колата и насочи дистанционното към гаража. Дървената врата се вдигна, светлината на фаровете проникна вътре и освети черното му порше с гюрук и трите празни места до него.

Паркира автомобила до спортната си кола, аз сложих каишката на дългия, тънък врат на Сок и му помогнах да слезе от скута ми, а после и от задната седалка, и го поведох към гаража, в момента много студен заради липсващото стъкло в дъното. Вървях със Сок по неравния под и гледах зейналия черен квадрат и заснежения заден двор. Въпреки тъмнината, успях да различа отъпкания сняг и множеството просеки. Съседските деца отново бяха използвали имота ни, за да минават напряко — това трябваше да престане. Имахме куче; щях да поискам и стена или ограда в задния ни двор. Щях да се превърна в свадливата, несговорчива съседка, която не допуска никого до имота си.

— Ама че ирония — изкоментирах пред Бентън, когато излязохме от пристройката на гаража и се отправихме по хлъзгавата заснежена алея в леденостудената, бяла, застинала нощ. — Реши да сложиш алармена система в гаража. А сега имаме някаква, която не работи и всеки може да влезе. Кога ще монтираме нов прозорец?

Вървяхме към задната врата и внимавахме къде стъпваме в хрущящия сняг, който определено не се харесваше на Сок. Сок вдигаше високо лапи, сякаш ходеше по горещи въглени, и целият трепереше. Вятърът люлееше тъмните клони на дърветата, нощното небе беше обсипано със звезди, а луната сияеше високо над покривите на Кеймбридж.

— Прецака се. — Той прехвърли торбата с покупките в другата си ръка и затърси ключа за входната врата. — Утре ще се погрижа да ги пропъдя оттук. Просто отсъствах известно време, а у дома трябва да има човек.

— Дали ще е проблем да направим ограда в задния двор заради Сок? Тогава ще можем да го пускаме навън, без да се страхуваме, че ще избяга.

— Нали не обичал да бяга? Сама ми го каза. — Бентън отключи вратата на остъклената веранда.

Зад нея се открояваха тъмните силуети на дърветата в Нортънс Удс. Сградата от дървени трупи с трислоен метален покрив тромаво тъмнееше на фона на небето. Нито един от прозорците й не светеше. Видът на Американската академия на изкуствата и науките ме натъжи и ми припомни за Лиъм Салц и мъртвия му доведен син. Зачудих се дали повреденият робот все още беше там някъде, заровен в снега и замръзнал; мъртъв, както се изрази Луси, понеже слънцето не го огрява. Но имах странното усещане, че някой го е намерил. Може би ФБР. Може би хората от Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната, от Пентагона. Може би Дон Кинкейд.

— Мисля, че му трябват ботуши — казах. — Има малки ботуши за кучета, а той има нужда от нещо подобно, за да не си нареже лапите в леда и замръзналия сняг.

— Е, в този сняг няма да стигне много далеч. — Бентън отвори вратата и алармата започна да писука. — Повярвай ми. Доста трудно ще ти е да го накараш да излезе в това време. Надявам се, че е научен да уринира на подходящите за това места.

— Има нужда и от няколко палтенца. Изненадана съм, че Илай, Дон или който и да е не са му купили палтенце. По тези места хрътките имат нужда от такова нещо. Тук наистина не е най-удачната географска ширина за една хрътка, но нещата са такива, каквито са, Сок. Сега ще те сгреем, ще те нахраним и всичко ще е наред.

Бентън въведе кода и рестартира алармата в мига, в който затвори вратата, а Сок се сви в краката ми.

— Ти запали камината, а аз ще приготвя напитките — казах на Бентън. — После ще стопля пилето с ориз, или пък треската с киноа, но не веднага. Цял ден е ял пиле с ориз и не искам да го разболея. Ти какво предпочиташ? Или може би да попитам, какво имаме у дома?

— Във фризера още има от твоите пици.

Запалих светлините. Витражът на стълбището тъмнееше, но си го представих отвън, грейнал от светлините на дома. Великолепна гледка. Представих си ярките, жизнерадостни сцени от френската провинция, когато извеждам Сок през нощта. Представих си, че играя с него през пролетта и лятото в пулсиращия от живот двор, а времето е топло, и това ми се стори успокояващо и елегантно. Живеех в покрайнините на Харвард и се прибирах от работа у дома, при старото си куче. Щях да посадя рози в градината отзад. Звучеше чудесно.

— Не искам никаква храна сега — каза Бентън и си свали якето. — Всяко нещо по реда си. Силно питие, моля.

Влезе във всекидневната, а ноктите на Сок потракваха по твърдото дърво, после килимите погълнаха шума, докато преминавахме от стая в стая на път за кухнята, където отново почувствах, че се притиска към краката ми, когато почнах да отварям шкафовете от тъмно черешово дърво над плотовете от неръждаема стомана. Следваше ме на всяка крачка и постоянно се притискаше в мен, докато вадех чашите, после и леда от фризера, след това — бутилката с много старо шотландско уиски, от най-доброто — двайсет и пет годишно малцово „Гленморанджи“, новогодишен подарък от Джейми Бъргър. Сърцето ме болеше, докато наливах напитките и мислех за разрива между Луси и Джейми, за вече мъртвите хора, за онова, в което Филдинг беше превърнал живота си, а сега и за смъртта му. През цялото това време беше вървял към смъртта, а после някой беше довел пътя му до неговия логичен завършек, беше наврял глока в лявото му ухо и бе дръпнал спусъка, най-вероятно, докато той е стоял до криогенния фризер, където беше съхранявал неправомерно придобитата семенна течност, преди да я предостави на съпругите, майките и любимите на мъже, умрели млади.

На кого Филдинг би се доверил дотолкова, че да го допусне до килера си, да сподели с него незаконния си рисков капитализъм, да му позволи да разполага с къщата на морския капитан и навярно с цялото му имущество? Помнех какво ми каза неговият бивш шеф от Чикаго. Коментарът, с който изрази радостта си, че Джак се премества в Масачузетс, за да бъде близо до семейството си, само че тогава той явно не е имал предвид Луси, Марино и мен. Всъщност, не е имал предвид никого от нас, дори не и настоящата му съпруга и двете му деца. Имах усещането, че шефът му говореше за някого, чието съществуване до онзи момент дори не подозирах, и че ако не бях дотолкова себична и егоцентрична, навярно подобна мисъл би ме споходила по-рано.

Съвсем типично за мен — да приема, че присъствието ми в живота на Филдинг е било от такова значение, а всъщност той изобщо не е мислел за мен, когато е говорил с бившия си шеф за своето семейство. Най-вероятно Филдинг е имал предвид дъщерята, плод на първата му любов; може би и жената, с която за пръв път е имал полов контакт — терапевтката от ранчото до Атланта, която родила дъщеря му, а после се отрекла от нея, както и от Филдинг. Генетично обремененото по думите на Бентън момиче, което би свършило в затвора, ако вече не е намерило смъртта си. А миналата година тя се е преместила тук от Бъркли; после и Филдинг дойде от Чикаго.

— Хиляда деветстотин седемдесет и осма — казах, когато влязох във всекидневната с вградени полици за книги и стари греди по тавана. Светлината беше приглушена, а огънят пращеше и тлееше в тухленото огнище, сред рояка искри от дънера, който Бентън разбутваше с ръжена. — Би трябвало да е почти на възрастта на Луси — около трийсет и една. — Подадох му чашата със скоч. Щедра порция, само с няколко кубчета лед. На светлината на огнището течността изглеждаше с меден цвят. — Мислиш ли, че е тя? Че Дон Кинкейд е биологичната му дъщеря? Понеже аз смятам така. И се надявам, че досега не си знаел за нея.

— Не знаех, уверявам те. Така е.

— Всъщност, ти наистина не обърна внимание на Дон Кинкейд, нито на детето на Филдинг от жената в затвора.

— Не. Но не забравяй колко бързо се развиха събитията, Кей. — Настанихме се един до друг на дивана, а Сок се намести в скута ми. — До миналата седмица Филдинг стоеше извън полезрението ни, поне що се отнася до нещо криминално; нещо, свързано с насилие. Трябваше обаче да се натъкна на всички тези проблеми, за да разбера за осиновеното дете. — Бентън сякаш беше леко раздразнен от себе си. — Зная, че в крайна сметка щях да разбера, а до този момент това не се беше случило, понеже не ми изглеждаше важно.

— В общата схема на нещата и по онова време не е било важно. Не се опитвам да те поставя на подсъдимата скамейка.

— От архивите, които прегледах, зная, че първия път бебето — момиче — е било дадено за осиновяване, докато майката била в затвора. От агенция за осиновяване в Атланта — каза той. — Не е изключено, подобно на някои осиновени деца, и тя да се е опитала да установи кои са биологичните й родители.

— Като вземем предвид интелекта й, навярно не й е било трудно.

— Божичко. — Бентън отпи от чашата си с уиски. — Винаги е онова, което смяташ за незначително; което преценяваш, че може да почака.

— Знам. Почти винаги. Малката подробност, с която не искаш да се товариш.

Седяхме на дивана, загледани в огъня, а Сок се беше сгушил в мен. Привърза се към мен. Не ме изпускаше от поглед. Трябваше да ме докосва, за да се почувства сигурен, че няма да изчезна, а той да бъде изоставен в някоя порутена къща, където се случват ужасни неща.

— Мисля си, че има голяма вероятност ДНК тестовете да ни разкрият повече за Дон Кинкейд — продължи Бентън с равен глас. — Ще ми се да знаех по-рано, но нямахме повод да търсим.

— Не е нужно непрекъснато да го повтаряш. Защо би ти трябвало да търсиш подобно нещо? Какво общо би имало едно бебе, което е заченал в тийнейджърските си години, с развитието на събитията сега?

— Очевидно, много.

— Е, когато колата се обърне…

— Знаех, че той поддържа кореспонденция с Катлийн Лоулър, праща й имейли, но в това нямаше нищо престъпно, дори нищо подозрително. Нямаше и намек за някоя си Дон — просто обсъждаха теми от съвместен интерес. Запомних тази фраза — „съвместен интерес“. Мислех, че има предвид някакво престъпление, може би извършено от двама им и начина, по който ги е променило, навярно завинаги. Това, в представите ми, беше техният „съвместен интерес“ — унило каза той. Очевидно се опитваше да намери отговорите, докато говореше. — Сега се питам дали „съвместният интерес“ не е било тяхното дете. Дон Кинкейд, може би. Жалко, че Джак така и не е превъзмогнал този епизод от живота си, че още е бил свързан с Катлийн Лоулър, а най-вероятно и тя с него. А после тази дъщеря, наследила неговия интелект, качествата и недостатъците му. Качествата и наистина обременяващите недостатъци на майка си. И само един господ знае къде е била подхвърляна, докато е расла без баща си, когото, подозирам, по онова време дори не е познавала. Разбира се, това са само наши предположения.

— Не съвсем. Като аутопсия е. През повечето време научавам неща, които вече знам.

— Неща, които можехме да знаем, опасявам се. Опасявам се, че наистина можехме да знаем тези неща и че наистина е като филм на ужасите. Говоря за лошата наследственост и за бащините грехове.

— Някой би казал, че в случая става дума за греховете на майката.

— Налага се да проведа няколко телефонни обаждания — каза Бентън и отново отпи от чашата си, без да откъсва очи от огъня.

Беше ядосан на себе си. Не можеше да си прости, че е пропуснал „малката подробност“, както я наричаше. Мислеше си, че да проследи едно бебе, родено от затворничка преди повече от трийсет години, би трябвало да е належаща потребност за него, а подобна идея беше наистина безразсъдна. Защо вярваше, че това би имало значение?

— Джак никога не е споменавал пред мен за Дон Кинкейд или за дъщеря, дадена за осиновяване. Нито дума в този смисъл. Нямах представа. — Уискито ме сгря. Погалих Сок, усетих изпъкналите му ребра и почувствах тъгата, която се беше загнездила в мен и не искаше да си отиде. — Силно се съмнявам, че е живяла с него, може би съвсем до скоро. Всъщност, не виждам как. Не и в Ричмънд, определено не. Твърде малка е вероятността съпругите му да са позволили дъщерята от тази ранна криминална връзка да се превърне в част от живота им. Дори да са знаели. Но сигурно изобщо не им е казал. Нищо, освен намека за трудностите, които среща при случаите с мъртви деца. Ако изобщо някога е говорил толкова много с жените в живота си.

— С теб е говорил.

— Аз не бях жена в неговия живот. Аз бях негов шеф.

— Това не е всичко.

— Моля те, не започвай отново, Бентън! Вече става нелепо. Зная, че не си в настроение, но и двамата сме изморени.

— Непрекъснато си мисля, че не си била искрена с мен. Не ме интересува какво си вършила по онова време. Нямам правото да се интересувам какво си вършила по времето, когато не сме били заедно.

— Всъщност, интересуваш се и твое право е да се интересуваш от каквото пожелаеш. Колко пъти обаче трябва да ти повтарям едно и също?

— Няма да забравя деня, в който се срещнахме.

— Боже, звучи сякаш е било преди сто години. Приличаме на двойка през петдесетте в неделя вечер. — Докоснах ръката му.

— Хиляда деветстотин осемдесет и осма, онова италианско ресторантче. Помниш ли го? „При Джо“.

— Всеки път, когато излизах с ченгетата, накрая отивахме там. Нищо не може да се сравни с голяма порция печени спагети след местопрестъплението.

— Отскоро си била шеф. — Бентън говореше на огъня и леко галеше ръката ми. Седяхме, сплели пръсти върху гърба на Сок. — Попитах те за Джак, понеже беше така внимателна към него, така предпазлива, така целенасочена. Помислих си, че подобно нещо е необичайно. Но колкото повече настоявах, толкова по-агресивна ставаше ти в желанието си да се защитиш. Никога няма да го забравя.

— Не беше заради него — отвърнах. — Причината беше в начина, по който се чувствах аз.

— Заради Бригс. Не е лесно човек като него да ти е шеф. Нямам предвид нещата такива, каквито изглеждат. Не е нужно да си непременно негова подчинена, или подчинена на когото и да било. По-скоро бих очаквал да те видя на върха.

— Не ставай саркастичен, моля те.

— Шегувам се, а двамата наистина сме прекалено изтощени и скапани за подобни шеги. Извинявай.

— Както и да е, случилото се е моя грешка. Няма да прехвърля вината върху него или когото и да е — продължих. — Но тогава той беше като господ. Поне за мен. Наистина ме покровителстваше. Мисля си, че единственото, което някога бях правила, беше да ходя на училище, да уча, да бъда отдадена на болниците, в които пребивавах, и аз не знам колко години, като в дълъг сън, в който работех много и рядко спях, и разбира се, изпълнявах онова, което ми нареждаха висшестоящите. В началото дори не поставях под въпрос подобно съществуване, понеже имах усещането, че не заслужавам да съм лекар. Трябваше да поема бакалницата на баща си, да бъда съпруга и майка, да живея просто, като всички останали в семейството ми.

— Джон Бригс е бил най-силната личност, на която някога си се натъквала. И мога да си представя защо — каза Бентън и аз си помислих, че може би той го познава по-добре, отколкото си представях.

Запитах се колко ли бяха общували през изминалите шест месеца, и не само по повод на Филдинг, а изобщо.

— Моля те, не се чувствай застрашен от него — изрекох го и се запитах какво ли знаеше Бентън за Бригс — и най-вече, какво ли знаеше за мен. Миналото ми с него вече беше без значение. А и така или иначе, всичко беше само плод на моите възприятия. — Изпитвах нужда той да бъде силен. По онова време изпитвах нужда той да е именно такъв.

— Защото баща ти е бил всичко друго, но не и силен. Години наред е боледувал, ти си се грижила за него, за всички. Имала си нужда поне веднъж някой да се погрижи за теб.

— А когато получих онова, което исках, познай какво се случи. Джон се погрижи по ужасен начин за мен. Или по-точно, аз се погрижих по ужасен начин за себе си. Знам, бях принудена да престъпя принципите си и да бъда въвлечена в нещо, което не беше коректно.

— Политика — каза Бентън, сякаш беше информиран.

— Какво знаеш за случилото се тогава? — Вгледах се в привлекателното му лице с волеви черти, по което играеха пламъците от огъня.

— Доколкото се ориентирам, ставаше дума за това, че военните заплащат една година обучение по медицина или право за всеки две години служба. И, освен ако не бъркам в изчисленията, ти си дължала на правителството на Съединените щати осем години служба към Военновъздушните сили, и по-конкретно към Съдебномедицинските служби към Въоръжените сили.

— Шест. Завърших „Хопкинс“ за три години.

— Да, точно така. Но си служила колко? Година? А всеки път, когато те питах, ти започваше с онзи рефрен за Съдебномедицинските служби, които искали да поставят началото на изследователска програма във Вирджиния и затова те сложили там за шеф.

— Ние наистина инициирахме изследователска програма към Съдебномедицинските служби. По онова време нямаше много възможности за съдебномедицинска практика и специализация. Затова изградихме службата в Ричмънд. А сега, разбира се, и нашия Център. Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза. В най-скоро време вече ще работим на пълни обороти. Още тези дни.

— Политика — отново повтори Бентън и отпи от чашата си. — Винаги си изпитвала вина заради нещо, а си мисля, че това е продължило най-дълго с Джак. Заради връзката, която си имала с него. И травмата, която той е носел в себе си. Силна жена, с която е служебно ангажиран, прави секс с него, кара го да се почувства като жертва и го връща към сцената на първото престъпление. А ти? За теб подобно нещо би било непростимо.

— Като оставим това, че не съм го направила.

— Сигурна ли си?

— Уверявам те.

— Е, направила си нещо. — Бентън нямаше да спре, докато не си кажехме всичко.

— Направих, да, но то беше преди Джак — отвърнах.

— Направила си онова, което са ти наредили, Кей. И е трябвало да оставиш нещата без последствия — каза той, понеже знаеше. Очевидно знаеше.

— Така и не уведомих семействата им — отвърнах аз, а Бентън не реагира. — Двете жени, убити в Кейптаун. Не можех да се обадя на семействата им и да им кажа какво всъщност се е случило. Мислят си, че е било акт на расизъм. Африканери, членове на банда, по време на апартейда. Политическите лидери по онова време са били заинтересовани от високата престъпност от страна на чернокожи, които убиват бели. Искали са нещата да са такива. И колкото по-висока била престъпността, толкова по-добре.

— Тези политически лидери вече ги няма, Кей.

— Трябва да проведеш телефонните си обаждания, Бентън. Обади се на Дъглас, или на когото трябва там, и им кажи за Дон Кинкейд и за това коя най-вероятно е тя; кажи им и за тестовете, които назначих.

— Администрацията на Рейгън отдавна е в миналото, Кей. — Бентън се опитваше да ме накара да говоря, а аз бях убедена, че вече съм казала достатъчно. Сигурно Бригс беше споделил нещо с него, понеже Бригс знаеше колко бях обсебена.

— Но не и това, което съм направила.

— Не си направила нищо лошо. Нямаш нищо общо с тяхната смърт. Не е нужно да знаеш подробностите, да го кажем по този начин — каза Бентън и сплете пръсти с моите. Ръцете ни се повдигаха и отпускаха в ритъм с дишането на Сок.

— Чувствам се, сякаш трябва да свързвам всичко с това — отвърнах.

— Не е необходимо — каза Бентън. — Други хора са го направили, а ти си била заставена да мълчиш. Знаеш ли колко често не съм сигурен какво точно знам? Целият ми живот мина така. Другият вариант е нещата да станат по-зле. Това е тест. Дали споделянето влошава нещата и е повод другите да бъдат преследвани и убивани. Primum non nocere. Първо, да не вредя. Аз винаги претеглям всичко спрямо това, и съм сигурен, че и ти правиш същото.

Точно в момента нямах нужда от лекция.

— Мислиш ли, че тя го е направила? — попитах. Сок дишаше бавно, блажено, сякаш винаги бе живял тук и това беше неговият дом. — Дали е убила всички?

— Сега и аз това се питам. — Той сведе поглед към чашата си и напитката с цвят на мед в нея.

— За да избави Джак от злощастието му?

— Най-вероятно го е мразела — каза Бентън. — Затова е била и привлечена от него, искала е да го опознае в зряла възраст. Ако наистина го е направила.

— Не мисля, че той е завлякъл Уоли Джеймисън в избата си и го е накълцал. Ако Уоли е отишъл доброволно в къщата в Салем, то най-вероятно е било по покана на Дон, за да види нея. Може би като част от някаква измислена игра, зловеща сексигра в навечерието на Хелоуин. Може би е направила нещо подобно и с Марк Бишъп, и когато ги е подчинявала, когато им е налагала властта си по начина, по който би искала, ги е нападала. Заради тръпката, заради вълнението за човек със сатанинска нагласа като нея.

— Втората съпруга на Лиъм Салц, майката на Илай, е от Южна Африка — каза Бентън. — Както и съпругът й от по-ранния й брак, биологичният баща на Илай, а Илай е носел пръстен, взет най-вероятно от дома на семейство Донахю, може би от Дон, както и пишещата машина, и листовете за писма. Не е изключено да е използвала тиксо, за да събере влакна, отпечатъци, ДНК от дома на семейство Донахю, когато им е гостувала. За да изглежда, че авторът на писмото наистина е майката, за да разклати още повече алибито на Джони.

— Сега вече мислиш ирационално като мен — подхвърлих аз. — И аз предполагах, че се е случило това, или поне приблизително.

— Играта — замислено произнесе Бентън с онази интонация, с която говореше, когато не понасяше стореното от някой друг. — Игри, и още игри, замислени като безупречен лабиринт от драматични събития. Нямам търпение да видя шибаната кучка. Наистина нямам търпение.

— Може би скочът ти дойде в повече.

— Ни най-малко. Кой по-умело би манипулирал Джони Донахю от жена като нея; от ума на някоя привлекателна, по-възрастна довереница като нея? Която да посее в съзнанието на бедното дете идеята, че е убил шестгодишно момче, докато е халюцинирал, а не помни нищо заради наркотиците, с които е подправяла медикаментите му? С които е подправяла и медикаментите на Филдинг. И кой знае още на кого. Зловредна особа съсипва онези, които се предполага, че обича, и им отмъщава за всяко престъпление, извършено срещу нея, а ти хвърляш вината върху генетичното й предразположение и навярно същия коктейл, на който е бил и Филдинг.

— Зловещ сценарий от най-ниска проба, както се казва.

— Да видим каква машина за убийства мога да бъда и как мога да се измъкна — каза той с онази характерна своя интонация. Знаех какво ще видя, ако можех да надникна в очите му — пълно презрение. — А когато всичко приключи, тя единствена ще е оцеляла. Желязна логика.

— Сигурно си прав. — Непрекъснато мислех за кутията в колата. — Защо не проведеш телефонните си разговори?

— Граничен тип, садистична, манипулативна, самовлюбена.

— Някои хора могат да бъдат всякакви, предполагам. — Сложих чашата си на масичката за кафе и оставих Сок на килима.

— Някои хора просто са си такива.

— Забравих кутията, която Бригс ми е приготвил. — Станах от дивана. — И ще изведа Сок. Готов ли си да отидем до тоалетната? — попитах кучето. — После ще претопля пицата. Надявам се, че имаме някаква салата. Какво, за бога, си ял през цялото време, докато ме нямаше? Чакай да позная. Притичвал си до „Чан Ан“ за китайска храна и следващите три дни си карал на нея.

— Точно сега това ще ми се отрази добре.

— Навярно всяка седмица е било едно и също.

— Но бих предпочел твоята пица.

— Не се опитвай да бъдеш мил — отвърнах аз.

Отидох в кухнята за каишката на Сок и я нахлузих на врата му, после намерих едно фенерче в чекмеджето — стар „Маглайт“, подарък от Марино отпреди векове — дълго, от черен алуминий, захранвано от големи цилиндрични батерии, които ми напомняха за доброто старо време, когато полицаите носеха фенери с размерите на палка вместо днешните „Шуърфайър“, които Луси харесваше, а и Бентън държеше в жабката. Изключих алармената система. Тревожех се за Сок, за студеното време, а когато слязохме по задното стълбище в тъмното, осъзнах, че не се бях сетила да взема палто за себе си. Забелязах, че светлината на детектора за движение в гаража не свети. Опитах се да си спомня дали беше загасена преди около час, когато се прибрахме у дома, но не бях сигурна. Толкова много неща трябваше да се довършат, променят, направят. Откъде щях да започна утре?

Бентън не заключи вратата на гаражната пристройка, понеже заради отворения прозорец с размерите на голям телевизионен екран това би било безсмислено. В преустроения гараж беше тъмно и студът хапеше, вятърът вееше през черния квадрат, който едва различавах. Включих фенера, но се оказа, че не работи. Сигурно батериите бяха изтощени. Много глупаво от моя страна да не проверя, преди да изляза от къщи. Насочих дистанционното към колата и ключалката изщрака, но светлините така и не светнаха, понеже това беше кола на проклетото Бюро, а агент със специално предназначение Дъглас бе предпочела купе без светлини. Заопипвах задната седалка. Търсех кутията, която беше доста голяма. Осъзнах, че няма да ми е лесно да я внеса заедно със Сок. Всъщност, нямаше да успея.

— Извини ме, Сок — казах аз на кучето, което трепереше, притиснато до краката ми. — Знам, че е студено. Дай ми само минутка. Съжалявам, но нали виждаш, че съм много глупава.

Разкъсах тиксото върху кутията с ключа от колата и извадих жилетката. Позната ми беше, макар досега да не бях разглеждала именно тази марка. Не можех да сбъркам обаче грубия найлон и твърдите плочи от кевлар, които Бригс или някой друг вече беше поставил във вътрешните джобове. Разкопчах самозалепващите се ленти отстрани и те се отделиха с остър звук. Отворих жилетката, за да я прехвърля през раменете си. Почувствах тежестта й, когато затръшнах вратата на колата, а Сок отскочи от мен като заек. Изплъзна се с каишката от ръката ми.

— Това е само вратата на колата, Сок. Всичко е наред. Ела тук, Сок…

Едновременно с вика ми нещо се размърда в гаража близо до отворения прозорец. Извърнах се, за да видя какво е, но беше прекалено тъмно.

— Сок? Ти ли си?

Тъмният, леден въздух се раздвижи около мен, а ударът върху гърба ми се стовари като чук между плешките, сякаш ме връхлетя огромен съскащ дракон. Изгубих равновесие.

Разнесе се пронизителен вик, съскане и някаква топла, влажна мъгла изпръска лицето ми в мига, когато паднах тежко върху колата и замахнах с всички сили, без да знам срещу какво. Фенерът изпука като бухалка при досега с твърдо тяло. То поддаде под силата ми и се отмести. Замахнах и отново ударих нещо; нещо, което този път почувствах по различен начин. Долових металния мирис на кръв, почувствах я върху устните си, когато замахнах пак, но сега уцелих въздуха, а после някой запали светлините. Блясъкът им ме заслепи. Бях покрита с тънък кървав пласт, сякаш бях напръскана със спрей. Бентън стоеше в гаража с пистолет, насочен към жената с огромно черно палто, паднала по лице на гумирания под. Забелязах изпод дясната й окървавена ръка да струи кръв, пръстите бяха с блестящ френски маникюр, а до тях имаше нож с тънко желязно острие и масивна черна дръжка с бутон за освобождаване върху миниатюрен предпазител.

— Кей? Кей? Добре ли си? Кей! Добре ли си?

Осъзнах, че Бентън ме вика. Приклекнах до жената и докоснах шията й отстрани, за да намеря пулса. Уверих се, че диша, и я обърнах. Исках да видя зениците й. Нито едната от тях не беше фиксирана. Лицето й беше окървавено от удара с фенера. Останах удивена от приликата. Тъмноруса, късо подстригана коса, волеви черти и плътна долна устна, която толкова напомняше на тази на Джак Филдинг. Дори малките, прилепнали до главата й уши приличаха на неговите. Усетих силата на тялото й, на раменете й, макар че не беше едра — може би метър и шейсет и пет или метър и седемдесет, слаба, но с едър кокал като баща си. Всичко това нахлу в мислите ми, докато казвах на Бентън да отиде в къщата и да се обади на 911, а на връщане да донесе лед.