Книстер
Лили Чудото в страната на динозаврите (4)

Трета глава

— Сигурно си много тъжна, че той отвлече малкото ти — чу се едно пискливо гласче.

Лили се огледа учудено. От сълзите си виждаше само зелени воали.

— Кой говори? — попита тя.

— Аз съм Сирисис.

— Къде си?

— Тук, директно пред теб.

Едва сега Лили забеляза огромното морско конче, което беше точно пред нея. Шарките му не позволяваха лесно да бъде различено от околната среда. Шарената му главичка с големите очи Лили беше помислила за цвят на растение, а розовите му пипала — за нежни стръкчета. Тялото му беше зелено и голямо, колкото франзела. Лили преброи четири крила. Бяха толкова фини и прозрачни, и може би големи, колкото хвърчилото на Леон. Когато се движеха, просветваха на слънцето като кристал. Тази гледка беше толкова красива, че за момент Лили забрави почти всичко, дори мъката си.

— Чух, че плачеш — каза водното конче. — Сигурно си много тъжна, че той отвлече малкото ти. Той винаги взима малките. Не смее да се приближи до големите. Голям страхливец!

— Да, много съм тъжна — каза Лили и едва сдържа сълзите си. — Но малкият не ми е дете. Той е мой брат. И едва сега разбирам, колко много го обичам.

Лили заплака.

— Не знам дали това ще те успокои, но той няма да го изяде сега — изписка водното конче.

Лили не разбра.

— Какво искаш да кажеш? Той не яде месо ли?

— Не… да, всъщност не!

— Щом не яде месо, значи яде трева.

— Не, той не яде и трева. Не ми хрумва подходящата дума.

Водното конче се мъчеше да се изрази. При това пърхаше с крила, които блестяха на слънцето във всички цветове.

— Той яде месо, само когато е мър…

— Мър…

— Да, точно така.

— Той яде само мариновано месо? Що за глезотия!

— Не, не! — възпротиви се водното конче. — Той яде месото, когато е мър…

Лили започна да мисли трескаво. Какво ли искаше да каже водното конче? Всичко, което Лили знаеше за динозаврите беше, че има тревопасни и месоядни. Но че има и такива, които обичат да обработват храната си. Може би ние не знаем за тях?! Лили разсъждаваше, докато изведнъж не й просветна. Тя извика въодушевено:

— Разбирам, яде мърша. Яде животните, когато вече са мъртви.

— И аз това исках да кажа.

Добре, това се изясни, но Лили имаше още много въпроси. Защо хваща сам жертвите си, щом ги яде мъртви? Нещо не се връзва.

Сирисис обясни:

— Най-много обича прясна мърша. Затова се запасява и хваща само млади животни. Знае, че малките ще умрат от глад без родителите си. Той ги слага в гнездото си и чака.

— Добре, това ми е достатъчно — прекъсна Лили водното конче. — Не са ми необходими подробности. Важното е, че сега знам, че нямам основание за паника. За щастие имаме време, защото Леон няма скоро да умре от глад. — После продължи с усмивка: — Но не трябва много да се бавим, защото може да се случи така, че Леон да разгневи птерозавъра. В това той е абсолютен специалист.

— Какво означава „да го разгневи“? — поиска да знае Сирисис.

— Да го ядоса така, че той да го изхвърли от гнездото — обясни Лили.

— Какво означава „ядоса“? — попита водното конче.

— Не мога да го обясня добре. Понякога той може ужасно да ти лази по нервите, но аз много го обичам.

Сирисис кимна и каза:

— Разбирам, той лази по нерви. Той е зозалросер, както казваме ние, водните кончета.

Лили не разбра какво е зозалросер, но сега не можеше да губи време. Трябваше да освободи Леон.

— Знаеш ли къде е гнездото на този хищник?

— Да, горе на високите скали. Направил го е там, за да не могат животните да избягат.

— Животните?

— Да, животните. Леон е животно — обясни водното конче.

— Разбирам какво искаш да кажеш — засмя се Лили.

Тя вдигна заплашително юмрук.

— Ще те хвана, гадно влечуго, и ще ти отмъкна животното. Иначе да не се казвам Лили. Хайде, Сирисис, да вървим към високите скали!

Водното конче показваше на Лили пътя. То летеше толкова бързо, че тя едва успяваше да го следва.

— Почакай! — извика тя след известно време. — Аз нямам крила!

— Съжалявам! Много е вълнуващо!

Лили и Сирисис се придвижваха напред. Вече почти бяха стигнали до планината. Зауроподите бяха всъщност много страхливи животни, защото цялото стадо избяга панически, щом Лили мина покрай тях. Сирисис се впечатли и извика:

— Може би се страхуват от теб, защото са тревопасни, и не знаят дали ти си месоядна или тревопасна. А ти каква си всъщност?

Лили се усмихна. Разбира се, че преди около седемдесет милиона години това е бил решаващ въпрос. Тогава светът не е бил толкова сложен и според отговора на този въпрос, е можело да решиш, дали някой ти е приятел или не.

— Е, каква си ти? — попита Сирисис нетърпеливо.

— Аз съм човек, а хората са всеядни — извика задъхано Лили и добави. — Но най-много обичам спагети.

— Спагети! Не съм чувала никога за това. А опасна ли си?

— Опасна съм само за спагетите и доматения сос — засмя се Лили.

Те продължиха напред. Лили непрекъснато гледаше към високите скали. Какво ли правеше Леон? Лили получи отговор почти веднага. Птерозавърът промени посоката и се приготви да каца. Лили не можеше да види брат си добре, но забеляза, че динозавърът остави нещо в гнездото си. Лили си отдъхна. Сега брат й имаше поне твърда почва под краката си. Искаше й се да му извика да се държи здраво и да не поглежда надолу. Но тя беше толкова далече, че той нямаше изобщо да я чуе. В този момент Сирисис я откъсна от мислите й, като извика:

— Внимание! Прикрий се!

Лили веднага легна на земята сред растенията. Водното конче се скри до нея. Те притаиха дъх и чуха тътен, както и странен животински крясък.

— Какво е това? Май има борба — прошепна Лили.

Чуваха се тъпи удари и земята трепереше.

— Струва ми се, че е далече оттук! — каза Сирисис и се издигна предпазливо във въздуха. После добави: — Два тиранозавърски царе се бият.

— Какви царе? — попита Лили.

— Остани долу! Много е опасно за животно, което яде спагети — изсъска водното конче. — Невероятно…

— Какво става? — попита Лили с любопитство.

— Тиранозавър Рекс.

— Тиранозаври! Истински тиранозаври! Това трябва да се види!

Тиранозаврите са най-опасните месоядни динозаври. За тях се разказва в много книги и филми. Лили не можеше да се крие повече. Тя се изправи и затича приведено напред. Шумът ставаше все по-силен. Лили се покачи предпазливо на един камък, за да може да вижда по-добре.

Уха! Що за спектакъл и всичко това се разиграваше точно пред очите й. На около двеста метра се биеха два тиранозавъра. Те бяха по-големи от къщата на Лили. Главата само на един от тях беше колкото автомобил. А зъбите! Лили настръхна. Бяха като огромни триони.

Двата звяра се биеха за плячката, един трицератопс. Той лежеше мъртъв отстрани. Трите му рога се виждаха много ясно. Опасната му яка не му беше помогнала в битката с тиранозавъра. Растенията наоколо бяха смачкани. Най-вероятно от стадото трицератопси, което до скоро беше пасло там необезпокоявано.

С рев и широко отворена уста по-големият от тиранозаврите се хвърли върху другия представител от своя вид и се опита да го прогони. Всяка тяхна крачка беше тътен, а ревът им беше по-силен от този на цяло стадо слонове. Лили запуши ушите си. С периферията на окото си забеляза, че един по-малък динозавър от друг вид се приближаваше към убитото животно, без огромните хищници изобщо да го забележат. Гладът му беше дал сили да пренебрегне страха си и да се приближи до гигантските влечуги. Едва беше достигнал до трицератопса и единият от двата тиранозавъра го видя. Той се обърна, събори крадеца с опашката си и се стовари с тежестта на седемтонното си тяло върху изненадания бозайник. Тиранозавърът впи двадесетсантиметровите си зъби във врата на жертвата. Лили се извърна ужасена. Беше видяла всичко, трябваше веднага да се махне. Сирисис намираше всичко това за съвсем нормално. Но това не беше странно, защото водното конче живееше тук.

— Хайде, побързай! — извика то на Лили. — Сега, когато всички ядат, ще може да минем незабелязано покрай тях.

Сирисис хвръкна напред, а Лили го последва. Тя тичаше, колкото сила имаше. Единствената й мисъл беше да не се спъне! Едва, когато се изтощи и почувства, че трябва да си поеме въздух, тя спря. Но не й се искаше дълго да остава на едно място. И особено след това преживяване. Трябваше да спаси Леон, колкото се можеше по-бързо.

Не след дълго тръгна отново. Мина покрай едно цяло стадо кротко пасящи динозаври. Те изглеждаха миролюбиви, но Лили знаеше колко опасни могат да бъдат, ако решат да те смачкат. Чувстваше се като джудже и си спомни историята за Нилс Холгерсон, който беше летял чак до Лапландия върху гърба на една домашна гъска. За съжаление Лили беше твърде тежка и голяма, за да се осмели да полети върху Сирисис. Жалко! Най-накрая стигнаха до скалата. Оттук съвсем ясно се виждаше огромното гнездо. То беше изплетено от клони и трева. Много нависоко имаше плато. Лили не можеше да види по-малкия си брат. Дори той да беше в гнездото, не бе чак толкова голям, че да се вижда над ръба на гнездото.

— Това е добре, защото поне няма опасност да изпадне! — установи Лили.

Птерозавърът и малките му кръжаха високо над върха. Той се стори на Лили като непревземаема крепост.

— Как да стигна там? — извика Лили, а гласът й звучеше отчаяно.

— Трябва да се покатериш — насърчи я Сирисис.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз не съм влечуго и не мога да го направя — отвърна Лили.

— Да не си решила да се откажеш тъкмо сега? — попита Сирисис.

Що за въпрос?! То изобщо не познаваше Лили, която не се отказваше толкова лесно. А особено в този случай. Започна да мисли трескаво какво можеше да направи. Първо трябваше да се установи дали Леон беше в гнездото. Лили помоли Сирисис за помощ.

— Разбира се, че ще погледна. Птерозаврите са достатъчно далече и няма да ме заловят — извика то и се устреми нагоре.

Скоро Лили почти не го виждаше, понеже, въпреки големината, тялото му беше толкова тънко и прозрачно, че почти не се отличаваше от облаците в небето. Минути по-късно имаше само една бяла точка над гнездото.

— И? — попита Лили нетърпеливо, когато Сирисис се върна и кацна до нея.

— В гнездото има две същества. Един спагетоядец като теб и един салтазавър. Но те изглеждат доста щастливи и май си играят.

— Това е типично за Леон — отдъхна си Лили. — Той не се плаши лесно! Понеже не разбира нищо, затова и не се е стреснал.

В този момент на Лили й хрумна как можеше да се пренесе в гнездото при брат си, за да го спаси. Тя се плесна по челото. Как не се беше сетила по-рано?!

— Моля те да ми донесеш едно клонче от гнездото — помоли тя Сирисис.

— Едно клонче?

— Да, имам нужда от нещо, което е част от гнездото — клонче или нещо подобно.

— И после? — попита водното конче, без да разбираше молбата й.

И как можеше да разбере. То не знаеше, че Лили е тайна магьосница и с помощта на клончето щеше да се пренесе в гнездото с магическия скок. От гнездото, с помощта на плюшената мишка, двамата с Леон щяха лесно да се върнат в детската им стая. Но тя не искаше да издаде плановете си.

— Моля те да ми донесеш част от гнездото. Имай ми доверие, въпреки че не мога да ти обясня защо ми трябва.

— Добре, щом мислиш, че това ще ти помогне — отвърна Сирисис и се стрелна нагоре.

Но малко преди Сирисис да достигне гнездото, птерозавърът се спусна светкавично към него.

— Внимавай! — извика Лили.

Сирисис промени рязко посоката си и успя да се спаси. Те се скриха в една цепнатина на скалата зад един храст!

— Дали ни е видял? — попита Лили.

— Не знам, но вече е прекалено опасно да се доближаваме. Ноктите му са много остри.

Лили сложи глава на коленете си и се замисли. Какво трябваше да прави сега?

Малко по-късно тя се осмели да погледне през храста и видя, че птерозавърът стоеше като закован в гнездото си. Той въртеше подозрително глава във всички посоки.

— Да му се не види! — извика Лили. — Трябва по някакъв начин да го изкараме от гнездото.

Сирисис се изчерви, защото не понасяше ругатните. Но Лили се беше научила да ругае по време на приключението с викинга и това не й правеше впечатление.

— Може би…? Точно така! — викна Лили, след като й хрумна една идея. — Моля те да останеш тук и да не излизаш, независимо какво става. Аз ще се върна.

При последните си думи Лили бръкна в джоба си и сграбчи плюшената мишка. С другата ръка откъсна едно листо от храста, зад който се бяха скрили. После измърмори няколко тайни думи и…