Книстер
Лили Чудото в страната на динозаврите (3)

Втора глава

Малко след това Лили усети твърда почва под краката си. Тя отвори веднага очи. Беше се озовала на нещо като хълм. Олюля се, защото все още беше зашеметена от магическия скок. Плътната растителност стигаше до гърдите й. Навсякъде имаше папрат. Лили ококори очи. В наши дни папратта беше не по-висока от метър, а тази тук бе огромна! Що за чудо!

Лили се почувства малка и незначителна. Затаи дъх — нещо не беше ли помръднало току-що близо до нея? Да, сега го видя съвсем ясно. Две глави се бяха изправили над папратта.

— Това трябва да са зауроподи! — извика Лили.

В следващия миг се осъзна, сложи ръка на устата си и продължи да шепне, все едно я беше страх, че може да бъде открита.

— Невероятно, те се крият в папратта и ядат крехките листа. Динозаврите са много по-големи, отколкото съм си представяла. В сравнение с тях жирафите са джуджета!

Папратта и иглолистните дървета ухаеха опияняващо и Лили попиваше всичко като омагьосана. Високо над нея летяха три птерозавъра.

„Дали са тревопасни или са хищници?“ — запита се Лили. Понеже не беше сигурна, реши да легне на земята. Но дори и тук гъмжеше от животни. Това беше царството на бръмбарите и водните кончета. Те също бяха доста по-големи от тези, които Лили познаваше. Изглеждаха и доста заплашително, но все пак малко по-безобидни от огромните летящи гущери. Така че, Лили остана в скривалището си, докато птерозаврите се отдалечиха. Сигурното си беше сигурно!

Тя остана да седи на земята и да слуша бръмченето на насекомите, което беше като странна, непозната за нея мелодия. Музика от друг свят. Вече не изпитваше страх, наслаждаваше се на всичко около нея. Това не можеше да се изрази с думи.

Но, какво беше това?

Лили се обърна уплашено. Някой не извика ли нейното име?

— Лили, въобразяваш си! — каза си тя. — По времето на динозаврите не е имало хора! Ти си единственият човек на цялата планета. За съжаление няма с кого да се посмее човек, но за щастие няма и кой да ми причинява главоболия!

Доброто й настроение се изпари бързо, защото тя го чу отново! Това май беше гласът на Леон? Невъзможно!

— Ти май наистина си се побъркала! — скара се тя сама на себе си.

Какво й ставаше? Да не би да полудяваше?

Бавно се изправи, за да може да погледне по-добре натам, откъдето идваше гласът. Бързо се прибра отново в папратта. Недалеч от нея един птерозавър летеше между растенията. Той като че ли се бореше с нещо. Беше голям колкото щъркел и принадлежеше към някакъв вид динозаври, които Лили не познаваше. Изведнъж от облаците се стрелна втори. Да не идваше на помощ на своя събрат? И той не беше по-голям. Може би това бяха малките на птерозаврите?

В този момент един писък я извади от мислите й.

— Помощ! Те искат да ме ухапят!

Това беше Леон. Нямаше никакво съмнение, въпреки че беше невъзможно. Докато мислите бушуваха в главата й, тя се хвърли с боен вик да го спасява. И още преди вторият птерозавър да успее да кацне, викът й така го изплаши, че той отново се издигна във въздуха. С крясък се опита да предупреди събратята си за появата на Лили. Сега и вторият птерозавър се издигна тромаво във въздуха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да падне на главата й.

— В моите книги пише други неща за летящите динозаври — извика Лили. — Повечето от тях са можели да летят доста добре. Освен това не съм чувала, че човек може да ги изплаши толкова лесно! Може би трябва да ви нарекат страхозаври.

Останала без дъх, Лили стигна до мястото, където високите растения бяха смачкани. И кой ли лежеше там с ококорени очи? Леон! Как ли се беше озовал тук? Лили нямаше никаква представа.

Леон не й остави и миг за разсъждение и попита:

— Къде сме?

Лили въздъхна. Той не трябваше в никакъв случай да научава, че са на милиони години далече от мама. Щеше да се изплаши до смърт. Да не говорим, че щеше да научи за книгата с магиите.

— Ние сънуваме — отвърна тя.

— Супер! — извика Леон. — Да не сънуваш същото, каквото и аз?

Лили изобщо не чу въпроса му, защото мозъкът й работеше трескаво. Чудеше се как Леон беше успял да се пренесе заедно с нея. Най-накрая го попита:

— Къде си заспал? Искам да кажа, къде и кога започна съня ти?

— Не знам. Стоях в стаята ти зад теб… — запъна се Леон — и музиката беше толкова силна… Изведнъж всичко стана черно и мисля, че полетях. После се озовах в тревата… и тогава не знам как се случи, но вече не бях в стаята ти, където се появи този дракон. Аз му казвах да се маха, но не можех да го изгоня! Тогава той се опита да ме ухапе, ти се появи и сега не знам…

Лили постепенно осъзна какво се беше случило. Леон я беше спипал тъкмо, когато е казвала заклинанието.

„Ужас!“ — помисли си тя. Тя искаше и трябваше да остане тайна магьосница! Тогава каза съзаклятнически на Леон:

— А сега и двамата сънуваме. Не е ли това един прекрасен сън?

— Супер! — извика Леон.

Лили продължи да размишлява. Какво ли беше станало с мама? И тя ли е била в стаята на Лили? Ами ако е видяла как двете й деца се изпаряват във въздуха? Тя предпазливо попита Леон:

— Знаеш ли дали мама също е в нашия сън?

— Не знам, не я виждам. Ти виждаш ли я? — Леон се огледа. — Мамо, тук ли си?

Той беше тотално объркан и продължи да разказва:

— Първо отидохме с мама на пазар. После се върнахме вкъщи. Но пред вратата на къщата мама ме остави и каза, че отива за хляб. Щеше да се върне бързо. Мамо, и ти ли си в съня ни? Ела тук!

— Мисля, че няма смисъл да я викаш — каза Лили, опитвайки се да успокои Леон. — Мама със сигурност е в друг сън. Освен това, ако викаш много силно, ние също ще се озовем на друго място, което няма да е толкова хубаво като това.

— Така ли? — учуди се Леон.

На Лили й стана ясно какво се беше случило. Най-вероятно Леон е стоял зад нея, когато е казвала заклинанието за магическия скок. Поради силната музика тя не беше забелязала, че той се е прибрал вкъщи. И когато заклинанието е започнало да действа, той я е докоснал… Ужас! Такава груба грешка! Тя си обеща никога повече да не прави магически скок, преди да се е убедила, че наистина е сама.

Но всички упреци и добри намерения за бъдещето не й помагаха в този момент. Сега трябваше да направи само едно нещо: да заведе Леон вкъщи и то веднага. Бързо бръкна в джоба на панталона си и потърси плюшената мишка. За щастие тя беше на мястото си и те можеха безпрепятствено да се върнат вкъщи. Тя хвърли последен поглед на зауроподите, които подаваха глави от време на време през тръстиката и прошепна:

— За съжаление видях само главите ви, но ще дойда пак, обещавам!

После се обърна към Леон и му обясни нетърпеливо:

— Дай ми ръка и затвори очи! Ще останеш приятно изненадан, когато отново ги отвориш.

— Но така няма да мога да видя всички дракони — запротестира той. — Те са много по-забавни от играчките ми!

— Стой тук! — извика панически Лили, но Леон вече го нямаше.

Лили хукна след него. Тя знаеше колко бързо можеше да тича брат й. Растенията бяха толкова нагъсто, че Леон буквално се скриваше в тях. На Лили й беше трудно да го следва. Скоро съвсем го изгуби от очи.

— Стой тук! — викаше отчаяно тя.

Но Леон беше потънал вдън земя. Той нямаше никакво намерение да слуша сестра си.

— Не викай толкова силно, Лили. Иначе ще се събудим! — чу се отнякъде гласът му.

— Само почакай. Ще видиш ти, като те хвана! — извика тя.

Но поне вече знаеше къде трябва да търси. Той тичаше точно към динозаврите с дълги вратове. Само това липсваше!

— Леон! — извика Лили.

Но той вече не отговаряше, за да не се издаде. Радваше се, че така добре си играеха на криеница. Нейното отчаяние му доставяше удоволствие. Наслаждаваше се на нейните все по-затихващи викове. Сърцето на Лили щеше да се пръсне от притеснение.

Знаеше, че трябва да се приберат незабавно. И то не само, защото тук можеше да стане опасно, не и защото мама сигурно отдавна се беше върнала от пекаря. Не, нещо друго вбесяваше Лили — за пореден път малкият й брат беше успял да направи така, че тя да трябва да се грижи за него. Вместо на спокойствие да се наслаждава на света на динозаврите, налагаше й се да гони Леон. Колкото по-дълго продължаваше това, Лили толкова повече се ядосваше.

След едно безкрайно преследване, тя най-накрая забеляза главата на Леон в храстите. Най-вероятно се беше покатерил на камък, за да може да види, дали сестра му идва. Беше доста далече от нея и й махаше предизвикателно с ръка.

В този момент дъхът й спря.

— Там! Внимавай! — извика тя и посочи с ръка във въздуха.

Но Леон изобщо не разбра какво имаше предвид Лили. Той само вдигна рамене, като че ли искаше да каже: „Че какво пък толкова може да се случи тук?“.

Един вече пораснал птерозавър се спусна като стрела към Леон. Той беше огромен. С разперени крила наподобяваше малък спортен самолет. Човката му беше по-голяма от самия Леон. Когато осъзна какво се случва, беше вече късно. Динозавърът профуча край него и вдигна Леон за яката на якето му във въздуха. Лили гледаше безучастно как брат й се изгубва в небето. Точно както беше предрекла, че ще се случи с хвърчилото.

— О, не! — извика тя и хвърли един камък по летящия крадец.

Но всичко беше напразно, защото тя не можеше да хвърля толкова надалече. А и птерозавърът не можеше да се изплаши толкова лесно, както малките му. Той носеше безценния си трофей. А Леон? Той се смееше и риташе с крака. Май всичко това му доставяше голямо удоволствие.

— Съблечи си якето! — извика Лили с всичка сила.

— Но нали това е само сън! — отвърна й Леон и насърчи динозавъра. — По-високо! Искам да летим по-високо!

Когато динозавърът наистина се възвиси, на Леон май му стана лошо, защото изведнъж замлъкна. Птерозавърът се издигаше все по-нависоко с плячката си.

— Не си събличай якето, защото ще паднеш от прекалено високо! — извика Лили. Гласът й трепереше, защото умираше от страх за Леон.

— Само да можех да се сменя с него и динозавърът да държи сега мен в ноктите си! — извика тя.

В същото време се стремеше да не изпуска Леон от очи. Но това нямаше да е възможно още дълго време, защото птерозавърът се отдалечаваше все повече. Той летеше към планината. Лили вече почти не разпознаваше Леон, но тя видя, че динозавърът кръжи над най-високото възвишение. Може би се чудеше къде да се приземи.

Единственото нещо, което беше останало от Леон върху камъка, беше въжето за хвърчилото. Лили беше отчаяна. Само ако можеше да спре времето или да го върне назад. Със сигурност щеше да намери заклинание в магическата си книга. Но книгата беше много далеч, а без нея нямаше магии! Дали не беше разумно да се върне в стаята си и да вземе книгата? Не, това нямаше да помогне. Докато се върнеше с книгата и подходящото заклинание, динозавърът със сигурност щеше да е вече много далеч. А и тази планина беше далече.

За Леон това беше сън, но за Лили кошмар. Кошмар, който сънуваше с отворени очи!

Лили не можеше да не се разплаче. Но и това нямаше да помогне. Дори щеше да й попречи да вижда добре. От друга страна така пък нямаше да види катастрофата, все едно нищо не се беше случвало. Лили се чувстваше по-виновна от всякога.

Хлипайки, тя падна на земята. Какво да прави сега?