Алфред Бекер
Тайнствените конници (8)

Конници в нощта

През следващите дни не се случи нищо вълнуващо. Не се появи нито един от двамата конници, които посещаваха Португалеца.

Дядото на Леонардо се чудеше защо внукът му иска да язди кобилата Марчела без седло и упорито отказваше да помага, докато Леонардо се учеше да се качва на гърба й.

Момчето не спря да се упражнява, докато не успя да се метне на гърба й сам и без чужда помощ. Марчела се оказа много кротка и търпелива и понесе стоически опитите му.

Мина цяла седмица, без да се появи някой от куриерите. Почти всяка вечер Леонардо бдеше на прозореца до късно през нощта с надежда през селския площад най-сетне да профучи конник.

Минаха почти две седмици, докато една нощ…

Нещо изтрополи на пода и стресна Леонардо в съня му. През отворения прозорец в стаята му падна камък. После още един. И още един. Един глас извика тихо името му:

— Леонардо! Събуди се!

Леонардо скочи веднага на крака. Втурна се към прозореца и се размина на косъм със следващия камък, който едва не го улучи по главата.

На лунната светлина се виждаше Джана. Приличаше на призрак в нощницата си.

— Куриерът пристигна! — прошепна силно тя.

— Почакай! Идвам веднага!

Леонардо се облече набързо и се измъкна навън. Дядо му хъркаше толкова силно, че се чуваше от стълбището. След миг Леонардо беше при Джана.

— Кой от двамата беше? — попита той. — Онзи от Флоренция или другият?

— Нямам идея. Забелязах го едва когато почука на вратата. Татко му отвори, а аз се измъкнах през задната врата, за да ти съобщя. И трябва веднага да се връщам!

В същия момент се чу тропот на конски копита, който приближаваше към площада. Леонардо бързо дръпна Джана зад купчината дърва за огрев. Господин Пиеро беше ги насякъл, а Леонардо ги подреди край оградата. Конникът се появи на селския площад. Децата надникнаха предпазливо зад прикритието си.

На силната лунна светлина непознатият се виждаше съвсем ясно. За разлика от конника, който вече бе видял Леонардо, този не носеше кожена барета, а шапка с пера. Изпод плаща му се подаваше меч. Имаше контешка заострена брадичка. Той обърна коня си към Флоренция и напусна селото. След като се отдалечи, децата излязоха иззад купчината дърва.

— Трябва вече да вървя! — прошепна Джана и потрепери в нощницата си. Не от студ, а защото й стана малко страшно.

Тя хукна към къщи, а Леонардо отиде в обора и изведе Марчела. Докато й слагаше юздата, кобилата изпръхтя шумно.

Леонардо се опита да я успокои. В никакъв случай не биваше дядо му да се събуди точно сега. Сетне се метна на гърба й.

Щом стигна пред къщата на семейство Малдини, Леонардо скочи на земята, взе камък и го хвърли към прозореца на таванската стая, в която спеше приятелят му.

Капаците се отвориха и оттам надникна Карло.

— Идваш ли с мен? — попита Леонардо.

— Слизам веднага! — отговори момчето.

След минута Карло се измъкна от къщи.

През това време Леонардо отново се качи на гърба на Марчела. Той подаде ръка на Карло, помогна му да се качи зад него, а после пришпори Марчела. Кобилата обаче никак не се впечатли от тяхното вълнение. Тя потегли спокойно и скоро стана ясно, че май никога няма да настигнат конника.

Карло познаваше добре първата половина от пътя, защото често придружаваше баща си до Флоренция. Той обаче не беше толкова сигурен за втората част от пътя. Момчетата решиха, че най-късно дотогава трябва да настигнат конника.

— Ако, разбира се, този тип е тръгнал към Флоренция и няма да свие някъде в друга посока! — уточни Карло. — Искам да кажа, че това са само предположения! Ние всъщност не знаем нищо със сигурност!

— Е, надявам се скоро това да се промени!

— Даваш ли си сметка какво ще направи с нас този човек, ако разбере, че се опитваме да разкрием тайната му? Ако наистина става дума за тайни карти, както предполагаш, той няма да ни остави живи, за да гарантира собствената си безопасност!

— Ще бъдем предпазливи — обеща Леонардо.

— Тогава ще се окажем свидетели на държавна измяна и ще трябва да даваме показания пред съда на Флоренция!

— Нека първо настигнем конника! — смени темата Леонардо.

Карло се усмихна на себе си, защото сега той, а не Леонардо, беше този, който се оказа в плен на фантазиите си.

 

 

Часовете минаваха. Марчела беше търпелива, но и доста своенравна. Почти невъзможно беше да я накарат да се движи по-бързо. От време на време Леонардо успяваше да я пришпори в галоп. Тогава той се вкопчваше за гривата й, а Карло — за гърба му.

Но скоро Марчела отново забавяше ход и се връщаше към обичайния си тръс. Леонардо почти загуби надежда.

— Започвам да се съмнявам, че ще настигнем куриера с нашата Марчела.

— Може и да имаш право, но само ако той през цялото време препуска в галоп. Съмнявам се обаче, че е така.

— Защо да не го прави?

— Защото конят му вече е изминал веднъж пътя от Флоренция до Винчи. След такова препускане сигурно е напълно изтощен.

— Но конят на твоя баща трябва да тегли и натоварената карета, а този кон има само един ездач на гърба си!

— Да, но баща ми впряга в каретата си два коня! — възрази Карло. — Както и да е, предполагам, че той ще направи почивка за час-два. Най-малко! Сетих се и още нещо! Той всъщност няма никаква причина да бърза, защото градските врати нощем са затворени. И колкото и да бърза, ще трябва да изчака, докато ги отворят по изгрев-слънце.

 

 

Предположението на Карло се потвърди. Скоро изкачиха едно възвишение и съзряха огън в далечината.

— Това трябва да е той — зарадва се Карло.

— Нека се приближим, за да сме сигурни!

И Леонардо отново пришпори Марчела. Той разчиташе, че мракът ги крие от конника. Надяваше се също реката, край която лагерува мъжът, да заглуши тропота на копитата. Когато приближиха достатъчно, той направи знак на Карло, че спират. Смъкна се на земята и Карло го последва.

— А сега? — прошепна приятелят му.

Леонардо му подаде юздите на Марчела.

— Пази коня и чакай. Ще отида да огледам мястото!

— Добре.

Леонардо се запромъква, приведен на две, към огъня. Криеше се зад редките храсти, изчакваше няколко мига и после отново продължаваше напред.

На трептящата светлина на огъня той разпозна шапката с перо и куриера, който седеше върху плаща си. До него бяха седлото, мечът и кожена му чанта, която можеше да се носи на ремък през рамото, но също и да се закачи за седлото.

Чантата приличаше на чантата на другия конник, когото Леонардо беше видял.

Там ли е тайната, която трябва да разкрият? Тайна, която е достатъчно ценна, за да е необходимо двама въоръжени куриери да яздят през седмица до Винчи и обратно?

Конят на непознатия пощипваше трева на няколко крачки от него, завързан за едно дърво. Внезапно животното започна да пръхти.

Мъжът край огъня се обърна.

Леонардо замръзна на място. За миг дори престана да диша.

Дали пък конят не го е усетил? Или шумът, който вдигаше, беше изплашил животното?

На всичкото отгоре конят изцвили няколко пъти. Мъжът с широкополата шапка стана, отиде при него и го потупа по гърба.

— Спокойно! — рече той. — Няма нищо. Да не би да си жаден?

Мъжът развърза поводите и поведе коня към рекичката на около двайсетина крачки.

Леонардо впери поглед в кожената чанта, която остана край огъня. „Сега или никога!“, помисли си той.

Промъкна се напред, приведен към земята. Лагерът на непознатия беше обграден от храсти, високи до кръста, а реката течеше през малка падина, така че нямаше как да бъде забелязан.

Поне така се надяваше.

Накрая запълзя по корем.

Когато най-сетне се добра до чантата, Леонардо я отвори и надникна вътре.

Вътре имаше сгънати книжа, доста стари, ако се съди по пожълтелите ръбове. Леонардо чуваше как човекът говори на коня.

С бързо движение той измъкна един лист от чантата и го разгърна. Светлината на огъня беше достатъчна да види какво има там. Безброй линии с обозначени разстояния и със съвсем дребен шрифт — имена и названия.

Фортеца ди Сан Миниато, например.

Приличаше на карта или…

План! — досети се Леонардо. Строителният план на голяма сграда с яки стени.

Конят изпръхтя. Леонардо чу приближаващи се стъпки.

Той сгъна бързо листа, пъхна го обратно в чантата и се промъкна зад храстите.

Непознатият доведе обратно коня и го върза за дървото.

В следващия миг погледът му падна върху чантата и той застина.

Чантата не лежеше така, както я беше оставил. В бързината Леонардо просто я хвърли до седлото, след като пъхна листа вътре.

Човекът вдигна кожената чанта, надникна вътре и отново я сложи до седлото. После огледа земята и като че ли различи следи.

Той взе меча и го изтегли от ножницата. Хвана го здраво с две ръце, огледа се и тръгна по следите. Леонардо затаи дъх. Сви се на кълбо зад храстите с надеждата, че мъжът с широкополата шапка няма да го види в тъмнината.

Куриерът направи още една крачка напред. Ботушът му беше на ръка разстояние от Леонардо. Тогава внезапно той вдигна меча, замахна и започна да сече храстите.

Те не оказаха никаква съпротива на наточеното, проблясващо на лунната светлина острие. С две бързи замахвания то просто отнесе горната част на храсталака. Изведнъж някакъв шум накара мъжа да се обърне назад.

— Кой е там?

Нещо се движеше в храстите отсреща. Той се втурна светкавично към тях и ги насече. В светлината на огъня оттам изскочи заек и с няколко подскока изчезна в тъмнината.

Непознатият си пое дълбоко дъх, огледа още веднъж околните храсти и накрая се върна при огъня. Остави меча до себе си, провери още веднъж съдържанието на чантата и поклати глава. Дали пък не си беше въобразил нещо? Дали пък самият той не беше разместил чантата?

 

 

Леонардо изчака, докато мъжът се излегна върху плаща и всичко утихна. Сетне се запромъква назад, много бавно и много внимателно. Достатъчно беше само едно пукване на клонче, за да привлече отново вниманието на конника, а нямаше никакво желание да се запознае с острия му меч.

Доста време мина, преди да се върне при Карло и Марчела. Беше забравил къде ги остави и не знаеше дали се движи в правилната посока.

В тъмнината всичко изглеждаше еднакво.

— Ах, ето те най-сетне! — въздъхна Карло с облекчение, но Леонардо сложи пръст на устните си.

— Трябва да сме много тихи! — предупреди той шепнешком. — Не знаем накъде отнася вятърът гласовете ни!

— Защо се забави толкова дълго?

Леонардо му разказа какво се случи.

— Извадих голям късмет, че този тип не ме насече на парчета заедно с храстите!

Докато разказваше как е извадил листа от чантата, Карло зяпна от удивление.

— Трябва да призная, че се възхищавам на смелостта ти, Леонардо! Никога не бих посмял да направя такова нещо!

— И аз не бих направил това още веднъж. Твърде рисковано е! — призна Леонардо.

— Е, и? Какво имаше в чантата? Географски карти, както предполагаше?

Леонардо поклати глава.

— Не точно, но съм бил много близо до истината. Имаше планове, строителни планове. Бяха доста пожълтели, това значи, че са оригинали, а не копия. Бяхме прави. Куриерът с перата носи оригиналите на Португалеца, той ги копира, после идва конникът с баретата и ги взема, за да ги отнесе кой знае къде.

Карло сбърчи чело.

Строителни планове? Кому е необходима толкова тайнственост около някакви строителни планове? Що за сграда е това?

— Имах само няколко мига, за да разбера това. Там пишеше Фортеца ди Сан Миниато… но, честно казано, на мен това нищо не ми говори.

— Охо, аз обаче знам за какво става дума! — развълнува се Карло. — Всеки път, когато пътуваме с баща ми за Флоренция, минаваме покрай Фортеца ди Сан Миниато. Това е една от кулите в крепостните стени на Флоренция. Съвсем наблизо е Порта ди Сан Миниато, една от вратите на Флоренция.

— Добре, че те взех — поклати глава Леонардо. — Ти наистина знаеш доста неща за Флоренция. Аз, за съжаление, никога не съм бил там.

— Градът има общо единайсет врати, но ние с баща ми винаги минаваме през Порта ди Сан Миниато, понеже пазачите там не ни създават затруднения. Мисля, че баща ми винаги им бутва по няколко флорина, за да не проверяват прекалено строго колата му. И все пак… чудя се… какво толкова ценно може да има в тези планове!

— Това са плановете на укрепление — подчерта многозначително Леонардо.

— Е, и какво от това?

— Укрепление, което защитава Флоренция също както градската стена и портите! Помисли само, за кого биха могли да бъдат важни тези планове?

— Изобщо не разбирам за какво говориш. Да не искаш да кажеш, че някой се готви да нападне Флоренция?

— Точно това се опитвам да ти кажа! За всеки, който иска да нападне града, ще е огромно предимство, ако познава в детайли укрепленията, нали така? Карло, Португалеца и двамата конници са шпиони!