Алфред Бекер
Тайнствените конници (6)

Тайната на Португалеца

Леонардо спеше дълбоко, когато внезапно по улицата изтрополиха конски копита. Момчето скочи, отметна завивката и изтича към прозореца.

Навън беше тъмно. Ярката луна грееше високо в небето, звездите блещукаха. Леонардо веднага разпозна конника, който препускаше към селския площад. Беше господин Пиеро, баща му, който се връщаше от съседното село Емполи. През рамо беше преметнал кожената чанта, в която носеше нещата си за писане. Господин Пиеро дръпна юздите на коня и хвърли поглед към Леонардо. Махна му и сетне продължи покрай църквата към странноприемницата. Малката къща, в която живееше господин Пиеро, се намираше на стотина крачки зад нея.

 

 

На следващата сутрин Леонардо посети баща си. Господин Пиеро тъкмо беше станал от сън. Още му личеше умората от предишния напрегнат ден. Той видя Леонардо през прозореца и му махна да влезе.

— Ела, Леонардо!

Леонардо не чака втора покана и влезе в къщата. Беше много по-малка от къщата на дядо му. Нотариусът седеше зад грубата дървена маса, където посрещаше хората, идващи с молба да им напише писмо или някакъв документ. Кожената чанта беше хвърлена на масата, още неотворена. Принадлежностите за писане още не бяха извадени.

— Ти пръв трябва да научиш това, сине мой! — възкликна господин Пиеро.

— Какво да науча, татко?

— Знаеш ли с кого имах среща в Емполи? Знаеш ли за кого ще бъда нотариус от сега нататък? — Ясно се виждаше, че господин Пиеро е в изключително добро настроение. — Никога няма да се досетиш! — заяви гордо той.

— Да не би да работиш за семейство Медичи? — попита Леонардо.

Той просто спомена името на най-могъщото семейство търговци във Флоренция. Ако някоя от тези влиятелни фамилии, чиито имена се знаеха в цялата околност, възложеше поръчка на все още младия нотариус, това щеше да е най-големият късмет, който би могъл да си представи човек.

За момент господин Пиеро се взря изумен в сина си. Не беше очаквал Леонардо да улучи право в целта още от първия опит.

— Ти да не би да имаш и ясновидска дарба? — разсмя се той. — Абсолютно си прав! Вече представлявам интересите на Козимо де Медичи, който купи парче земя край Емполи и ми възложи да съставя договора. — Баща му се наведе напред и продължи: — Може би сега всичко ще тръгне по-добре, Леонардо. Напълно възможно е в непосредствено бъдеще финансовото ми състояние значително да се подобри. Може би дори ще успея да се оженя и някой ден да се преместя във Флоренция. И може би… — Той се поколеба, преди да продължи. — Тогава дори бих могъл да те взема със себе си. Е, какво ще кажеш да се преместим в големия град Флоренция? Центърът на парите, банките и изкуствата…

— Сигурно ще е хубаво — рече Леонардо.

Но радостта му беше сдържана. Беше се случвало вече баща му да говори за преместване във Флоренция и как ще стане толкова преуспял нотариус, че ще има достатъчно пари за всичко, което би могъл да поиска човек. Но за съжаление, всеки път нещо осуетяваше плановете му.

Господин Пиеро се досети какво става в главата на момчето.

— Не ти се вярва, нали? Мислиш, че всичко това са само фантазии, които все още са много далеч от действителността.

— Дядо винаги казва, че денят не бива да се хвали преди вечерта — отвърна тихо Леонардо.

— Ах, дядо ти! Аз пък ще ти кажа така: дядо ти е роден тук, във Винчи, и тук ще си умре! С мен обаче няма да стане така! Ще успея да се измъкна от това забутано място! Мястото ми е в света на големите!

— Във Флоренция?

— Флоренция е светът на големите, синко! Около този град се върти светът и ние живеем съвсем близо до него.

— Все едно! Не бих могъл да постъпя в Университета на Флоренция, защото не съм посещавал училище по латински — възрази Леонардо с горчивина в гласа. — А докато стигнем дотам, твоите планове да се осъществят и ти наистина да станеш богат, за мен ще е твърде късно за училище по латински.

— Е, да, засега съм само един беден селски нотариус! — призна господин Пиеро. — Но може би училището не е най-подходящият път за теб. Ти имаш и други таланти. Още ли дялаш портрети от парчета дърво?

— Не, приключих с това — отвърна Леонардо.

— Но защо? Ти беше истински обсебен от тях!

— За известно време. Но това, което правех, не беше достатъчно добро. Всичко изглеждаше някак… — Той поклати глава. — Беше скапано!

— Но ти имаш талант, сине мой! Наблюдавах те колко сръчно работиш с инструментите!

— Нищо добро не излезе от това!

— Защото не си го показал на никого! Човекът, за когото работя сега, познава хора във Флоренция, които имат работилница. Там се правят живописни платна и скулптури. Ти си още твърде млад, но като пораснеш още малко, бих могъл да ти намеря работа там!

— Ще видим — отвърна резервирано Леонардо.

— И още как! В най-скоро време ще имам втори кон!

— Това пък откъде?

— Земевладелецът Габриеле ди Стефано не можа да си плати дълговете и ми даде като залог един кон. В някой от следващите дни ще го взема и ще го прибера в обора на дядо ти. При мен няма достатъчно място.

— Дядо знае ли за това?

— Не, но ще говоря с него. Ако искаш, можеш да яздиш коня. Знаеш добре, че мога да ти давам моя кон само когато аз самият не пътувам, а напоследък бях все на път.

Ще си има свой кон! Най-сетне една хубава вест.

Ако някой от тайнствените куриери, които идваха при Португалеца, пристигне в селото, Леонардо би могъл да го проследи.

— Кажи ми нещо, тате… Ти се храниш всеки ден в странноприемницата на родителите на Джана. Чул ли си нещо за Португалеца, който живее на горния етаж?

— Само някакви странни слухове.

— Но страната Португалия съществува, нали?

— Да, за съжаление.

— Защо за съжаление?

— Доскоро там имаше един принц, който се казваше Енрике Мореплавателя, макар че самият той май никога не се е качвал на кораб. Но той построи флота, на която възложи да открие морски път до Индия!

— Индия? Това е страната, от която идват подправките, нали така?

— Да. Именно черният пипер и другите подправки направиха толкова богати Венеция, Флоренция, Милано и всички други градове тук, в Италия. Подправките пристигат с кораби във Венеция и после местните търговци ги препродават из Европа. Един чувал черен пипер струва колкото чувал сребро — но ако португалците открият пряк път по море до Индия, търговията в бъдеще ще минава през Португалия, а ние ще обеднеем!

— А възможно ли е да съществува морски път до Индия?

— Кой знае? Може пък португалците вече да са го открили, но да не издават тайната на никого. Морските карти се пазят като държавна тайна. — Господин Пиеро млъкна за миг, а сетне продължи: — Ако човекът, който от известно време живее в странноприемницата, действително е португалец, то той вероятно има нещо общо с мореплаването. Може да е моряк, който е изпуснал кораба си и затова е останал тук, в Италия.

— Или престъпник?

— Всичко е възможно.

— А мислиш ли, че може да е магьосник?

— Само защото изглежда малко особен и има странни навици? — Господин Пиеро поклати глава. — Понякога нощем ставам да се разтъпча, защото съм се заседял над някакви книжа, на които трябва да се прави заверен препис, и виждам светлина при него. И аз често работя през нощта — но само по тази причина не съм магьосник, нали?

Леонардо се усмихна.

— Не, не си магьосник! Имам още един въпрос. Коларите от кервана казват, че ще има война!

Ведрото изражение изчезна от лицето на господин Пиеро.

— Да, напълно е възможно. И аз чух за това. Кралят на Франция, макар че е наш съюзник, подготвял военен поход срещу Флоренция. Но тези неща се променят бързо и е възможно французите да са се спогодили зад гърба ни със старите ни врагове от Милано и действително да подготвят нашествие.

— Това звучи доста страшно!

— Надявам се да не се стигне дотам… За съжаление, това не зависи от нас!

Докато се връщаше у дома, Леонардо разбра, че търговците и конярите са потеглили още рано сутринта. Колите, които предишната вечер бяха струпани пред странноприемницата, сега бяха изчезнали.

Леонардо прекара следобеда в опити да усъвършенства своя огледален лък, като донаместваше огледалата.

Когато всичко необходимо за нощното наблюдение на Португалеца бе готово, момчето се посвети на любимото си занимание. Обичаше да прави с въглен скици на разни машини. Дядо му все го упрекваше, че похабява твърде много хартия. А Леонардо пазеше всяко късче, което успяваше да получи. Баща му, господин Пиеро, който имаше угризения на съвестта, задето не може сам да се грижи за сина си и да го възпитава, много често му носеше нова хартия от Флоренция.

Леонардо си измисляше всевъзможни машини. Повечето от тях бяха бойни. Грамадни катапулти, които можеха да мятат цели скални късове. Или още по-добре — гюлета, пълни с барут, които трябваше да експлодират в лагера на противника. Или огромни арбалети на колела, които се зареждаха с огромни стрели — кухи и пълни с барут, подобно на онези китайски фойерверки, които беше виждал веднъж. За защита на стрелците той измисли броня, която покриваше цялата машина.

Привиждаха му се самодвижещи се машини или кораби, чиито люкове са така здраво уплътнени, че могат да плават и под водата и да нападат оттам бойните кораби на врага.

Освен това Леонардо още не беше намерил отговор на загадката, защо птиците и насекомите летят с такава лекота, докато човекът е прикован към земята. Леонардо непрекъснато си измисляше летателни апарати. За тази цел изследваше крилата на птици и насекоми, защото беше убеден, че летателният апарат трябва да бъде построен по подобие на тях.

По-късно следобед намина Карло. Той се загледа с изумление във фантастичните творения, които приятелят му скицираше едно след друго върху хартията. Страшно сложни машини, които Леонардо надписваше с дребни букви.

— Не съм още толкова добър в рисуването, че да се познае какво е това! — обясняваше момчето.

— И все пак вече си доста добър! — похвали го Карло. — Във всеки случай много по-добър от мен!

— Ще ти издам една тайна, Карло. Във всяка от тези скици вмъквам по една грешка. Ако попаднат в неподходящи ръце и някой се опита да заимства идеите ми, без да ме е питал, машината няма да проработи!

— Виж ти, какъв си хитър! — удиви се Карло.

— Чувал съм, че в много работилници постъпват по този начин.

След известно време на Карло му стана скучно да гледа онагледяването на Леонардовите идеи и се прибра у дома.

Надвечер в къщата на дядото пристигна господин Пиеро на кон. Той водеше за поводите още един кон. Същият, за който спомена на сина си. Леонардо го чу да разговаря с дядо му на двора. Старецът не беше особено въодушевен, че трябва да се грижи и за този кон. Още повече, че господин Пиеро не го беше предупредил. Това всъщност го раздразни най-много.

— Няма да е за дълго — обеща господин Пиеро. — Ако земевладелецът Габриеле ди Стефано не върне дълга си, ще потърся купувач! Но дотогава момчето може да го язди, когато пожелае. И ти, тате, също можеш да го използваш!

— За съжаление гърбът ми вече не издържа на ездата — възрази дядото. — Защо според теб от години не държа кон у дома си?

— Но Леонардо би могъл да използва седлото ти, нали така?

— Е, да.

— Все едно, скоро всичко ще се промени — заяви накрая господин Пиеро и разказа за последните си успехи като нотариус и за това, че вече работи за семейство Медичи.

Дядото въздъхна:

— Ех, момче — той все още наричаше господин Пиеро момче, макар че бащата на Леонардо вече беше мъж на трийсет и пет години, — пожелавам ти от сърце мечтите ти да се сбъднат, но…

— Този път нещата ще се наредят! — увери го господин Пиеро. Сетне повика сина си. — Леонардо! Ела тук! Хайде да пояздим заедно!

 

 

Оседлаха коня и препуснаха към полето. Беше минало доста време, откак Леонардо не беше възсядал кон, но ездата му се удаде лесно.

— Бихме могли да отидем при мама — предложи Леонардо. — Никак не е далеч оттук!

— Нямам нищо против по принцип — отвърна господин Пиеро. — Ние с майка ти не сме скарани, макар че пътищата ни се разделиха. Но мъжът й не ме обича. И затова може би е по-добре да си изберем друга посока.

Леонардо се усмихна неволно.

— Е, в това отношение имаме нещо общо. Той и мен не ме харесва особено.

Върнаха се в селото преди свечеряване и господин Пиеро показа на Леонардо как да свали седлото и да се погрижи за коня. Той вече беше правил това, но баща му искаше да е сигурен, че е запомнил всичко добре.

— Представи си, че Габриеле ди Стефано успее да погаси дълга си, а конят през това време вземе, че умре, понеже не е гледан добре. Като последен глупак накрая аз ще трябва да овъзмездя собственика му — пошегува се той. — Но и да се затвори коня през цялото време в обора, също не е добра идея. Така че извеждай го с чиста съвест, докато е под наша опека.

По-късно господин Пиеро се сбогува със сина си, защото трябваше да вечеря в странноприемницата. Леонардо изчака, докато се стъмни напълно и селото утихна.

В странноприемницата също беше спокойно, иначе шумът щеше да стига чак до тяхната къща.

За всеки случай Леонардо изчака, докато дядо му си легне. Едва след това се промъкна навън с огледалния лък в ръка.

Беше точно след полунощ — лятна нощ с ярка луна и обсипано със звезди небе. Вратата на къщата изскърца, но за щастие дядо му имаше дълбок и здрав сън и не се будеше лесно.

Леонардо се прокрадна през селския площад, после покрай църквата, криеше се в сенките на дърветата, храстите и къщите, докато накрая стигна странноприемницата. Тя беше съвсем тъмна. С едно изключение. Когато я заобиколи, за да иде при задния вход, Леонардо видя, че прозорецът на Португалеца свети. Крилата бяха широко отворени, а Португалеца беше сложил свещник на перваза — за да държи далеч рояците молци и комари.

Леонардо се притаи до задната порта на странноприемницата и зачака Джана.

Но момичето се бавеше някъде.

Измина цяла вечност. Първоначалното му нетърпение да действа отстъпи на опасението, че се е случило нещо, което ще осуети плана за тази нощ.

Тогава внезапно задната врата на странноприемницата се открехна. Леонардо затаи дъх в очакване да види кой ще се покаже. Отпърво видя само една сянка. Тъмен силует, който не можа да разпознае. Напоследък Джана беше настигнала майка си на ръст и в първия момент Леонардо не можа да прецени коя от двете е това.

— Леонардо? — прошепна един глас.

Сянката излезе на лунната светлина.

Леонардо въздъхна с облекчение.

— Джана!

— Влизай бързо вътре! — зашептя тя. — Чисто е! Португалеца още е буден! Надникнах тайно през ключалката му.

— И какво? Видя ли нещо?

— Не, за съжаление. Преместил е масата така, че през ключалката не може да се види какво прави!

Леонардо показа огледалния лък.

— Още малко и всичко ще се промени! — обеща той.

Джана опули очи при вида на странното нещо.

— Аха, това значи е уредът, който си изобретил!

— Точно така.

— Надявам се, че работи!

— Разбира се, че работи! Нали го изпробвах. Може би дори ще продам идеята на Медичите. Това е най-могъщата фамилия във Флоренция и баща ми вече работи за тях. Близко е до ума, че от време на време им се налага да шпионират някого.

— Всяко нещо по реда си, Леонардо. Запази фантазиите си за по-късно! Ела горе!

Леонардо я последва вътре. Минаха по един коридор, после през гостилницата и се заизкачваха по стълбището, което водеше към стаите.

Всяко стъпало скърцаше и Леонардо можеше само да се надява, че Португалеца или родителите на Джана няма да ги чуят. Най-сетне стигнаха до горния етаж. Тук беше доста тъмно, тъй като повечето прозорци бяха затворени с капаци и почти не проникваше лунна светлина. Прокраднаха се на пръсти до стаята, непосредствено до стаята на Португалеца.

— Погрижих се прозорецът да остане отворен — прошепна Джана. — Иначе капаците щяха да вдигнат шум и Португалеца щеше да се усъмни, че нещо става! — Тя снижи глас до едва чуто шептене.

— Отлично! — прошепна Леонардо.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Рояк молци се въртеше около свещника на Португалеца. От време на време някой от тях влиташе и в тяхната стая. Леонардо разпъди насекомите с няколко резки движения.

И тогава най-сетне настъпи мигът да изпробват възможностите на огледалния лък.

Леонардо седна на перваза на прозореца и се подаде навън.

— Дръж ме здраво! — нареди той на Джана.

Джана го сграбчи за кръста.

Леонардо погледна надолу. Ако падне оттук, със сигурност ще си счупи някой крак или ръка. А шумът ще разбуди цялата къща.

Той извади огледалния лък и го протегна към съседния прозорец, като следеше внимателно огледалото, което се намираше от неговата страна на лъка. Мина известно време, докато нагласи огледалото така, че да не вижда тавана или пода на съседната стая. Ръцете вече го заболяха, защото трябваше да се подаде навън малко повече, отколкото в къщата на дядо му, където беше направил първите изпитания на своя уред.

 

 

И тогава внезапно Португалеца се появи в огледалото.

Той седеше на своята маса, върху която бяха подредени най-добрите принадлежности за чертане, които Леонардо беше виждал някога! До различните линеали имаше не само парчета въглен, но и моливи, с които можеха да се теглят още по-тънки линии. Бащата на Леонардо получи веднъж такъв молив от един пътуващ търговец от Пиза, когото спаси от затвора, и го използва, докато накрая от него остана само едно малко парче.

И все пак Леонардо не можа да различи какво точно чертае Португалеца. Виждаше се само, че има пред себе си два големи листа хартия. Той непрекъснато поглеждаше към листа вдясно и сетне продължаваше да работи върху листа пред себе си.

Накрая Леонардо нямаше повече сили да стои в това неудобно положение. Ръцете го боляха ужасно и той едва успя да изтегли огледалния лък. При това по най-глупав начин бутна свещника на съседния перваз.

Свещникът падна с трясък в стаята. Удари се с тъп звук в пода и Леонардо чу как Португалеца ругае на родния си език.

 

 

Джана едва не изкрещя от ужас.

Тя понечи да изтича към вратата на стаята, но Леонардо я спря.

Той сложи пръст на устните си. Мълчание и абсолютно спокойствие. Това сега беше ключът към тяхното спасение.

В стаята си Португалеца очевидно се опитваше да предотврати избухването на пожар. Чуваше се да тропа с крака и да удря по земята с дрехата си.

Когато в съседната стая най-сетне настъпи тишина, Леонардо въздъхна дълбоко.

— Отървахме се на косъм!

— Мислиш ли, че е заподозрял нещо? — тревожеше се Джана.

— Не, не вярвам — отвърна шепнешком Леонардо. — Но нека по-добре изчакаме тук още известно време. Ако на всичкото отгоре чуе скърцане на врата в коридора, непременно ще се усъмни…

Те седнаха на пода.

— Какво видя? — попита тя.

— Не съм сигурен — измърмори Леонардо.

— Искаш да кажеш, че всичко е било напразно? Че не си видял нищо? И искаш да продаваш този смешен огледален лък на Медичите! Ще се пръсна от смях!

Леонардо поклати глава.

— Естествено, че видях какво прави. Но не знам какво всъщност означава това.

— Не те разбирам!

— Утре ще говорим за това. Просто ела у нас. Надявам се и Карло да намине и ще измислим какво да правим по-нататък.

— Добре.

— А сега ме изведи от тук!