Алфред Бекер
Тайнствените конници (3)

Пожар!

Джана тръгна към странноприемницата и се върна след около час с кана, пълна с кръв. В килера им имаше цяло ведро кръв и тя изчака удобен момент, за да отсипе от него.

— Вашият килер не се ли заключва? — попита Карло.

— О, да, заключва се — кимна Джана. — Но мама ме праща много често да донеса нещо оттам и аз знам къде крият ключа.

През това време Леонардо донесе отвън един плосък камък, който и преди беше използвал за огнище. Върху камъка тлееше въглен, задигнат от кухнята.

За щастие дядо му не беше в къщата. Чуваше се, че кове нещо отвън, при кокошарника, който трябваше да се поправи спешно.

Когато се появи Джана с каната кръв, всички приготовления вече бяха приключили. Леонардо отсипа част от кръвта в едно гърне. От тавана над импровизираното огнище висеше въже. Леонардо завърза за него дръжките на гърнето и то увисна над припламващия въглен.

— Не знам дали е добра идея да се пали огън в стаята — тревожеше се Джана.

— Може да използваме печката долу! — обади се и Карло.

— Последния път, когато използвах печката, си имах големи ядове с дядо — намръщи се Леонардо.

Внезапно огънят лумна. Съчките, които Леонардо струпа върху въглена, бяха мокри от вчерашния дъжд и скоро към прозореца се изви пушек. Пламъците ставаха все по-високи и накрая достигнаха сухото въже, на което висеше гърнето. Въжето пламна.

— Божичко, какво ще правим сега? — паникьоса се Джана.

Като никога, Леонардо нямаше идея.

Внезапно отвън се чуха стъпки. Някой се изкачваше толкова бързо по стълбите, че не бе за вярване, че това може да е дядото на Леонардо. Но в следващия момент той отвори вратата. Вероятно беше забелязал пушека, който излизаше през прозореца. От там нататък не му е било трудно да се досети, че в стаята на Леонардо се случва нещо нередно. Старецът дръпна завивката от леглото на Леонардо и я метна върху пламъците, преди да са успели да плъзнат по въжето. Едва тогава си пое дъх.

— А сега ще сложим веднъж завинаги край на твоите номера! — избухна старецът, който иначе беше известен със спокойствието и търпението си. — Твоите алхимични опити, или каквото там правиш, спират дотук! Да не искаш да останем без покрив над главите си? Как мислиш, какво ще се случи, ако гредите на тавана пламнат! — Той си пое дъх и обърса с ръка челото си. Сетне се обърна към Джана и Карло: — Мисля, че е най-добре да си вървите. Трябва да поговоря много сериозно с Леонардо. — Тук той внезапно задуши във въздуха и смръщи вежди: — Какво вони така противно тук? Аз не съм някой предвзет гражданин, но… — Той се огледа за миг недоумяващо, после продължи решително: — Няма да оставя нещата така, Леонардо! Обещавам ти!

 

 

Леонардо видя Карло едва на следващия ден. Срещнаха се на улицата. Леонардо се влачеше унило, а Карло се връщаше от училище.

След малко иззад живия плет, който ограждаше гробището, се появи и Джана.

— Как мина вчера? Имаше ли голяма разправия? — попита Карло.

Леонардо въздъхна тежко.

— Дядо ми забрани всякакви опити. Няма значение дали са опасни, или не — забрани всичко. Освен това изхвърли сбирката ми от препарати, защото вонели ужасно. Взе ми и гущера, на който щях да правя дисекция!

— Така ли, ами тогава как ще изпълня нашата уговорка? — ахна Джана, като едва криеше доволната си усмивка. — Колко жалко!

— Лицемерка! Ти изобщо не съжаляваш! Вътрешността на телата изобщо не те интересува, така както и всички други важни въпроси. Най-важното за теб са оня тъп Португалец и тъпите му магьоснически трикове — само това е в главата ти!

Леонардо ядосано ритна един камък. Но не камъкът, а дясната му обувка изхвърча във въздуха. Тя описа висока дъга и падна на отсрещната страна на пътя.

— Не се сърди — опита се да го успокои Джана.

Но Леонардо изобщо не й обърна внимание, пресече улицата и си взе обувката.

През това време Джана се обърна към Карло с искрено изумление.

— Ти как изобщо издържаш с него?

— Хайде, не е чак толкова трудно — махна с ръка Карло. — Интересно, какво ли е намислил, за да разкрие тайната на Португалеца.

Леонардо се върна при Карло и Джана.

— И все пак от твоето наказание има полза — подкачи го отново Джана. — Сега ще можеш да се съсредоточиш върху моя проблем.

Леонардо кимна:

— Е, тук си напълно права…

— Чудесно. Кажи тогава какво си намислил!

— Още не знам. Нямам идея засега — отговори сухо момчето. — Най-добре да отидем до странноприемницата и да се огледаме.

И така, Леонардо, Джана и Карло продължиха по улицата, която завиваше край църквата и водеше към странноприемницата. Странноприемницата си нямаше име, но понеже беше единствената във Винчи, това беше съвсем излишно — нямаше как да бъде сбъркана с някоя друга.

— Ако сега вляза вкъщи, ще ме извикат да помагам — предупреди ги Джана. — Освен това ще трябва да измисля какво правите тук.

Леонардо обаче изобщо не се притесняваше за това.

— Коя е стаята на Португалеца? — попита той.

— Прозорецът му е отзад, от другата страна на къщата.

— Покажи ми точно къде е — рече Леонардо.

Тримата минаха зад странноприемницата. Прозорецът, който им показа Джана, беше отворен. Капаците бяха сгънати от двете му страни, но все едно — напълно невъзможно беше да се надникне от двора.

— И сега какво ще правим? — прошепна Джана, сякаш Португалеца можеше да ги чуе по някакъв свой свръхестествен начин.

Леонардо се огледа. Карло го наблюдаваше внимателно. Той познаваше този особен поглед, който издаваше, че приятелят му размишлява усилено и търси решение. В повечето случаи малко по-късно той вече имаше план, който беше толкова необичаен, че Карло всеки път се питаше откъде му хрумват на Леонардо такива странни идеи.

Карло чакаше с нетърпение. Но този път идеята на Леонардо не блестеше с никаква оригиналност.

Той посочи група криви дървета и рече:

— Може би ще успеем да надникнем в стаята, ако се покатерим на онези дървета.

Джана завъртя очи.

— За това можех да се сетя и сама! — не се стърпя тя, но веднага прехапа устни.

Толкова усилия й струваше да привлече Леонардо. Не биваше да го ядосва с непредпазливи думи.

Но Леонардо и без това вече обмисляше следващите си действия. Той изобщо не чу какво каза Джана. Вместо това тръгна право към дърветата.

Карло и Джана се спогледаха, вдигнаха рамене и го последваха.

— Надявам се, че той знае какво прави — не можа да се сдържи Джана.

— Е, ти добре знаеш, че ако има някой, който може да разкрие тайната на Португалеца, то това е Леонардо! — защити приятеля си Карло. — Ще видиш какви необикновени неща му хрумват!

 

 

Малко по-късно тримата приятели стояха до дърветата. Това бяха седем дървета, чиито стволове бяха сраснали помежду си. Всъщност осем, но едно от тях беше изсъхнало. Леонардо беше прекарал дни наред край прогнилия, издълбан от червеи, бръмбари и кълвачи ствол, за да наблюдава животните, които живееха в него.

Сега той се готвеше да се изкатери по едно от дърветата. Леонардо беше много сръчен катерач. Само след миг стигна до короната. Оттам имаше пряк поглед към горния етаж на странноприемницата.

— Е, какво виждаш? — не се стърпя Джана.

— Виждам главата и раменете на Португалеца — обади се Леонардо. — С тази брада и тази дълга коса трябва да му е доста топло.

— Можеш ли да видиш какво прави?

— Не. Не виждам масата. Трябва да се изкача още по-високо.

— Внимавай, моля те! — предупреди го Карло. — Това дърво е доста прогнило. Няма да се изненадам, ако е следващото, което падне.

Но Леонардо изобщо не му обърна внимание. Той продължи да се катери нагоре. Клонът, който пое цялата му тежест, проскърца. Леонардо хвърли още един поглед към прозореца и присви очи.

— Не виждам какво прави! — обади се той. — Вероятно пише или рисува нещо!

— Магьоснически заклинания! — заклати глава Джана. — Казах ли ви аз? Той подготвя вещерски ритуали, с които вика дявола. А моите родители ще отидат в затвора, ще бъдат инквизирани, ще ги изгорят и на всичкото отгоре накрая ще се озоват в ада!

— По-спокойно! — опита се да я спре Карло.

— По-спокойно ли? Какви ги говориш! Нали няма теб да обвинят, че си дал подслон на вещер. Миналата вечер мина свещеникът. Той се оглеждаше толкова странно. Мисля, че вече подозира нещо.

Потопът от думи, който се изля от устата на Джана, бе прекъснат от силен пукот. Клонът, на който бе стъпил Леонардо, внезапно се счупи. Леонардо извика и в следващия миг се озова на земята.

Децата се втурнаха да му помогнат.

— Добре ли си? — попита изплашен Карло.

Джана отмести клона. Леонардо опипа лицето си. Имаше няколко драскотини по челото и ръцете и го болеше едното рамо.

— Нищо ми няма — измърмори той.

Внезапно Карло се сети за Португалеца. Вдигна поглед към прозореца и се вцепени.

— Вижте!

Португалеца стоеше на прозореца и гледаше навън. Явно трясъкът от счупения клон и падането на Леонардо бяха привлекли вниманието му. Той обходи с поглед двора и се взря намръщен в тримата приятели. Сетне се обърна и се върна към работата си — каквато и да беше тя.

— Справихме се чудесно! По най-незабележимия начин! — зашепна ядосана Джана, вперила поглед в прозореца на Португалеца. — Той вече разбра, че го наблюдаваме!

— Какво говориш? — отвърна Леонардо. — Как би могъл да заподозре нещо?

— Ти пък откъде знаеш!

Леонардо вдигна рамене.

— Няма как да знам. Само предполагам. За съжаление не можах да видя какво прави този човек, но няма съмнение, че работи много съсредоточено върху нещо. Когато аз работя върху нещо, изобщо не забелязвам какво става около мен. Изобщо не ми е до някакви хлапета, които падат от дървета на двора.

Леонардо погледна към счупения клон. Той вдигна едно парче, извито като лък.

— За какво ти е този клон? — зачуди се Карло, но Леонардо не му обърна внимание.

— Живее ли някой в стаята до Португалеца? — обърна се той към Джана.

— Съседната стая е свободна — обясни момичето. — Това впрочем беше едно от условията, които той постави, когато пристигна.

Карло се ококори.

— Той искаше стаята до неговата да е свободна? Но защо?

— Ами защото очевидно му трябва спокойствие — тросна му се Джана. — Той дори предложи да плаща двоен наем, за да остане съседната стая свободна.

— Колко необичайно! — възкликна Леонардо.

— Какво му е необичайното?

— Точно от съседната стая можем да разберем какви ги върши този тип!

— И как по-точно смяташ да го направиш?

Леонардо вдигна клона.

— Ето с това. Ще ви обясня по-късно. Или още по-добре: ще разберете какво съм намислил, когато съм готов. А това може да отнеме няколко дни.

Джана сложи ръце на кръста си и рече:

— И дотогава няма да правим нищо и ще оставим този слуга на сатаната да се занимава с дяволските си магии?

— Ей, Джана! — намеси се Карло, за да я върне към действителността. — Ние изобщо не сме сигурни, че той е вещер и че се занимава с черна магия. Това е само предположение.

— Честно казано, не вярвам, че владее черна магия — призна Леонардо. — Хората наричат магия онова, което не разбират и за което нямат обяснение. Но ние все пак ще разкрием какви ги върши този странен тип там, горе.

 

 

Децата бяха тръгнали да си вървят, когато внезапно Португалеца отново се появи на прозореца и се взря намръщено в тях. Карло се обърна, но усещаше погледа му с гърба си. Запита се с ужас дали все пак Португалеца не е чул разговора им или поне част от него.

— Трябва да си изработим стратегия — обобщи положението Леонардо. — Важното е да поставим този човек под наблюдение. И то непрекъснато. Ако тръгне нанякъде, ние първи трябва да узнаем за това. — Той се обърна към Джана: — Казваш, че този конник се среща редовно с него…

— Има и още един конник! — уточни Джана. — Той идва винаги през нощта. Веднъж го видях със собствените си очи, а веднъж само чух, когато пристигна по никое време.

Леонардо смръщи чело. Втори конник? До този момент разсъжденията му се основаваха на сведението, че Португалеца има само един посетител.

— Какво знаеш за втория конник?

— Ами не много — проточи Джана. — Сигурно е, че е мъж. Само веднъж през нощта чух как чука на вратата.

— И какво искаше? — продължи да пита Леонардо.

— Станах и надникнах през процепа на вратата. Португалеца влезе в гостилницата. Непознатият му подаде нещо. Не видях какво беше. Гърбът на Португалеца го криеше.

— А видя ли накъде си тръгна?

— Не. Но знам откъде дойде, защото го видях през прозореца. Беше пълнолуние и не можех да заспя… Той пристигна от Флоренция.

Леонардо се почеса замислено по главата.

— Интересно… — проточи той. — Един конник носи нещо на Португалеца от Флоренция, а друг конник взема нещо и го отнася…

— … в Пиза! — обади се Карло и вдигна рамене, когато приятелите му се втренчиха изненадани в него. — Нали всеки, който тръгва на запад, отива към пристанището на Пиза, откъдето тръгват кораби за целия свят.

— Тази история става все по-интересна — промърмори Леонардо. — Във всеки случай, ще трябва да наблюдаваме Португалеца. Знам, че сигурно е доста скучно, но ако не го държим под око денонощно, няма да разберем кога става предаването на пратките.

Карло се намръщи.

— Предаване на пратки? — повтори той. — Ами да! Нещо сменя притежателя си, а Португалеца е един вид посредник. Но не знаем достатъчно, за да сме сигурни. Може би става дума за нещо, което е забранено за търгуване. Тайни документи, фалшиви мощи…

Мощите бяха останки от апостоли или светци — кости, коси, части от дрехи или някакви други предмети, които светите личности бяха докосвали. Те носеха на притежателя си Божията благословия. Тези мощи бяха невероятно скъпи и също толкова редки. И затова имаше много измамници, които продаваха фалшификати.

— Баща ми разказваше, че напоследък във Флоренция осъдили една банда, която продавала изсушена свинска кръв в малки съдини — представяли я за кръвта на Йоан Кръстител — спомни си Карло.

Но Леонардо поклати глава.

— Не, не вярвам, че става дума за такива неща. Според мен тези хора пренасят нещо съвсем друго!

— Въпросът, който следва да изясним, според мен е: защо този тип, който идва при Португалеца от Флоренция, просто не продължава към Пиза? Защо си усложняват живота? — обобщи Карло и огледа приятелите си изпитателно.