Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (6)

Глава 5

Дръжката на вратата на „Миата“-та се заби в дупето на Дилейни, когато Стив я притисна отпред. Тя сложи ръце на гърдите му и прекъсна целувката.

— Ела вкъщи с мен — прошепна над ухото й той.

Дилейни го отблъсна достатъчно, за да погледне в тъмните сенки на лицето му. Искаше й се да може да го използва. Искаше й се да е съблазнена. Желаеше той да не е толкова млад и неговата възраст да няма значение, но имаше.

— Не мога.

Той беше привлекателен, имаше гръдни мускули от стомана, и изглеждаше искрено мил. Но тя се чувстваше като старица, която се натиска с младежи.

— Съквартирантът ми е извън града.

Съквартирант. Разбира се, че имаше такъв. Той беше на двадесет и две. Вероятно живееше на консервирано чили и „Будвайзер“^[1]. Когато тя беше на тази възраст, изисканото хранене се състоеше предимно от царевичен чипс, салца и сангрия. Живееше във Вегас, работеше в „Circus Circus“^[2], без да се безпокои за остатъка от живота си.

— Не мога да се прибера с мъж, когото съм срещнала току-що — каза му тя и го бутна, за да го отблъсне от себе си.

— Какво ще правиш утре вечер? — попита той.

Дилейни тръсна глава и отвори вратата на колата.

— Ти си симпатяга, но в момента не съм заинтересована да се виждам с никого.

Когато си тръгна, тя погледна в огледалото за обратно виждане към отдалечаващия се гръб на Стив. Отначало беше поласкана от вниманието, което й отдели, но с напредването на нощта постепенно започна да се чувства по-неловко. Много неща в развитието можеха да се случат за седем години. Подходящите мебели изведнъж ставаха толкова важни, колкото убийственото стерео, и някъде по пътя, фразата „парти до скъсване“ губеше привлекателността си. Но дори ако тя наистина се беше изкушила да използва тялото на Стив за собствено удоволствие, Ник беше прекратил това. Беше го направил със самото си присъствие там. Прекалено силно го усещаше и имаше твърде много история между тях, за да може да го игнорира напълно. Дори когато успяваше да го забрави за няколко минути, внезапно чувстваше погледа му, като горещи, неустоими, привличащи лъчи, които я придърпваха към себе си. Но когато обърнеше очи към него, той никога не гледаше в нея.

Дилейни подкара по дългата алея и натисна копчето на таблото, за да отвори гаражните врати. Но дори Ник да не беше там и Стив да не беше толкова млад, тя се съмняваше, че щеше да отиде с него в къщата му. Беше на двадесет и девет, живееше с майка си и беше твърде параноична, за да се наслади на секс за една нощ.

След като паркира до подхождащите си кадилаци на Хенри и Гуен, тя влезе в къщата през кухненската врата. Крушката над вратата и запалените цитрусови свещи хвърляха слаба светлина на верандата отзад, осветявайки Гуен и задната част на мъжка глава. Едва когато се приближи повече, Дилейни успя да разпознае адвоката на Хенри, Макс Харисън. Не го беше виждала от деня, в който прочете завещанието. Беше изненадана да го види сега.

— Добре е, че те виждам — каза той и стана, когато тя се приближи до тях. — Харесва ли ти да живееш в Трули отново?

Не струва, помисли си Дилейни, докато сядаше в стола от ковано желязо от другия край на масата срещу майка си.

— Отнема известно време да свикна.

— Хареса ли ти партито? — попита Гуен.

— Да — отговори тя искрено. Беше срещнала няколко приятни човека и, въпреки Ник Алегреза, се беше забавлявала.

— Майка ти точно ми казваше, че се занимаваш доста с кучетата на Хенри. — Макс седна отново, а усмивката му изглеждаше непресторена. — Може би си открила нова кариера.

— Всъщност, харесвам старата си — каза тя.

Още от разговора с Луи тя си мислеше за свободната сграда в града. Не искаше да обсъжда идеята с майка си, докато не се увереше, че може да я доведе докрай, но човекът, с когото най-вече трябваше да разговаря по въпроса, седеше точно от другата страна на масата, а и майка й щеше да разбере рано или късно.

— Кой притежава сградата до „Алегреза Конструкшън“? — попита тя Макс. — Тясна, двуетажна постройка, с фризьорски салон на долния етаж.

— Мисля, че Хенри остави този сектор с имоти от Първа улица до Мейн стрийт на теб. Защо?

— Искам да отворя салона отново.

— Не мисля, че това е добра идея — каза майка й. — Има много други неща, които можеш да вършиш.

Дилейни я игнорира.

— Какво трябва да направя, за да го отворя?

— За да започнеш, ще имаш нужда от заем за малък бизнес. Предишният собственик е мъртъв, така че ще трябва да се свържеш с адвоката, който представлява наследниците, за да определите цената на салона — започна той.

Когато приключи с разясненията половин час по-късно, Дилейни вече знаеше какво точно трябва да направи. Първото нещо в понеделник бе да посети банката, която управляваше парите й в тръст, и да подаде молба за заем. Доколкото можеше да види, имаше само една пречка в плана й. Салонът беше разположен точно до строителната компания на Ник.

— Мога ли да вдигна наема на сградата в съседство? — Вероятно можеше да го изгони.

— Не и преди настоящият договор да изтече.

— Кога ще стане това?

— Мисля, че след една година.

— Проклятие.

— Моля те, не ругай — предупреди я майка й, като се протегна и постави ръката си върху тази на Дилейни. — Ако искаш да започнеш малък бизнес, защо не помислиш за магазин за подаръци?

— Не искам такова нещо.

— Можеш да го отвориш навреме, за да продаваш коледни порцеланови изделия.

— Не искам да продавам порцелан.

— Мисля, че е прекрасна идея.

— Тогава ти го направи. Аз съм фризьорка и искам да отворя отново салона в центъра на града.

Гуен се облегна назад в стола си.

— Правиш това само за да ме ядосаш.

Не беше така, но бе живяла с майка си достатъчно дълго, за да знае, че ако започне да спори, ще изглежда детински. Понякога да говориш с Гуен беше все едно да се бориш с мухоловка. Колкото повече се опитваш да се освободиш, толкова повече залепваш.

На Дилейни й отне малко повече от три месеца, за да си осигури заем и да приготви салона за отваряне. Докато чакаше, тя проведе ненаучно изследване за бизнеса в областта на центъра, като наблегна на броя клиенти, които влизат във „Фризьорската къща на Хелън“. С бележник и химикалка в ръка, тя паркираше в уличките и шпионираше своята Немезида от детството, Хелън Маркъм. Когато Лиза не работеше или не беше заета с планове за сватбата, Дилейни я караше да докладва за всичко около Хелън, което забележи. Правеше диаграми с демографска статистика и визуално събираше данни за лошото срещу доброто къдрене. Стигна толкова далеч, че дори звънна на Хелън с измислен английски акцент в случай, че разпознае гласа й, за да разбере колко взема конкуренцията й за боядисване. Но това не беше нищо, докато една нощ не се хвана, че рови в боклука на Хелън, за да провери какви евтини продукти използва, и тогава в главата й едновременно се сблъскаха няколко мисли. Докато тя стоеше тук, заровена до бедра в боклук, а кракът й беше стъпил в кутия със загоряла извара, разбра, че малко е преиграла с разследването си. Осъзна също, че успехът на салона имаше толкова общо със сбъдването на една мечта, колкото и с това да срита Хелън по задника. Беше отсъствала десет години само за да се върне и да попадне в същия модел. Този път обаче не мислеше да губи нищо от Хелън.

В края на аматьорското си проучване стигна до заключението, че Хелън има процъфтяващ бизнес, но това не я притесни. Беше виждала косата й. Можеше да открадне клиентите на старата си съперница без проблем.

Веднага щом заемът беше одобрен, Дилейни остави бележника и се зае със салона. Всичко от касовия апарат до ролките за къдрене беше покрито с мръсен слой прах. Всеки предмет в помещението трябваше да бъде изтъркан и стерилизиран. Дилейни изчете внимателно книгите на предишния собственик, но цифрите не съвпадаха с наличността. Или Глория е била напълно неспособна, или някой е дошъл след смъртта й и е откраднал кутии от продуктите за коса. Не мислеше, че е откраднато толкова много, пък и не трябваше да плаща на наследниците на Глория за липсващите продукти. А и всичко в салона беше поне три години назад от настоящите тенденции. Все пак това я караше да бъде малко неспокойна и да мисли как някой би могъл да влезе тук. По нейно мнение, основният заподозрян, разбира се, беше Хелън. Тя беше крадец от много отдавна, а и кой друг можеше да използва неща като памучни ленти, хавлии за сушене и фуркети?

Бяха уверили Дилейни, че само тя притежава ключ за предната и задната врата, както и за апартамента отгоре. Тъй като не беше убедена, тя извика единствения ключар в града, който обеща да дойде до седмица. Но Дилейни беше живяла в Трули, където седмица понякога можеше да означава месец в зависимост от ловния сезон.

Девет дни преди да стартира бизнесът, тя изстърга старото име от предния прозорец и постави надписа „Последна мода“ в златисто. Имаше нови продукти в склада и прясно лакирани в черно столове за рецепцията. Дървеният под беше наново лакиран, а стените — боядисани в блестящо бяло. Окачи плакати с професионални марки и подмени старите огледала с по-големи. Когато приключи, беше много доволна и горда. Това не беше нейният мечтан салон. Не беше в хром и мрамор, нито пълен с най-добрите стилисти, но бе свършила много, и то за изключително кратко време.

Тя се представи на собственика на „Деликатесни храни Бернард“ и магазина за тениски в съседство. И един ден, когато не видя джипа на Ник, паркиран на мястото отзад, тя отиде до „Алегреза Конструкшън“ и се представи на неговата секретарка Хилда и офис мениджъра Ан-Мари.

Две нощи преди да отвори, тя организира малко парти в салона. Покани Лиза и Гуен, и приятелките на майка си. Изпрати покани и на всички собственици на бизнес в района. Беше изключила „Алегреза Конструкшън“, но бе пратила по куриер покана във „Фризьорската къща на Хелън“. За два часа салонът й беше препълнен с хора, които ядяха ягоди и пиеха шампанско, но Хелън не се появи.

Гуен дойде, но след половин час измисли глупавото извинение, че е с настинка и си тръгна. Това беше още един израз на неодобрението й. Но Дилейни беше престанала да живее за одобрението на майка си преди много време. Знаеше, че така или иначе никога няма да го получи.

На следващия ден Дилейни се премести в апартамента над салона. Нае няколко човека с камиони, за да транспортират мебелите й от склада в малката квартира с една спалня. Гуен предрече, че Дилейни ще се върне за отрицателно време, но тя знаеше, че няма да стане.

От малкия паркинг зад салона тръгваше старо дървено стълбище към задната част на сградата до смарагдовозелената врата на новия й дом. Апартаментът беше занемарен и се нуждаеше от линолеум, нови пердета и прилична готварска печка, правена след ерата на семейство Брейди^[3]. Дилейни го обожаваше. Харесваше пейките под прозорците във всекидневната и спалнята. Обичаше старата вана с извити крака и огромния арковиден прозорец, който гледаше към Мейн стрийт. Със сигурност беше живяла в по-хубави апартаменти и запуснатото малко място не можеше да се сравнява с разкоша на къщата на майка й. Но може би точно затова го обичаше най-много. Нещата в него принадлежаха на нея. Дори не беше осъзнала колко много й липсва нейните вещи да са около нея, докато собствената й посуда не напълни шкафовете. Тя спа в собственото си легло от ковано желязо и седя на собствения си кремав ленен диван с възглавници в зебров десен, за да гледа собствения си телевизор. Черното кафе и малката масичка до дивана й принадлежаха, също както масата в малката зона за хранене в далечния край на всекидневната. Трапезарията и кухнята бяха разделени от полустена и човек можеше да види по-голямата част от апартамента наведнъж. Не че имаше много за гледане.

Дилейни разопакова това, което считаше за работни дрехи, и ги закачи в гардероба. Беше купила малко бакалски стоки, чиста найлонова завеса за баня с големи червени сърца по нея и две плетени черги за износените петна върху кухненския под.

Сега всичко, от което се нуждаеше беше телефон и няколко нови ключалки.

Три дни след като отвори, тя получи телефона си, но все още очакваше тези ключалки. Също така чакаше и тълпата от клиенти.

 

 

Дилейни сложи първия си клиент да седне на стола и махна кърпата от главата на жената.

— Сигурна ли сте, че искате малки къдрици? — Не беше правила такива от училището за красота. Не само че беше преди четири години, но да се направи това върху цялата глава, си беше истински трън в петата.

— Да. Точно както винаги. Последния път отидох в салона на ъгъла — каза тя, като имаше предвид „Фризьорската къща на Хелън“. — Но тя не свърши много добра работа. Направи ги все едно имах червеи на главата си. Не съм имала прилична прическа, откакто Глория почина.

Дилейни свали късото си винилово яке, след което пъхна ръце в зелената работна дреха. Тя покри малиновата й риза от ликра и виниловата пола, като остави коленете й и блестящите черни ботуши открити. Спомни си за старата си работа във „Валентина“ в Скотсдейл и клиентите й, които разбираха от модата и тенденциите. Тя се протегна за оформящия гребен и започна да премахва сплитането от задната част на косата на възрастната жена. Намери някакъв лосион за къдрици в склада, оставен там от бившия собственик. Обикновено не би се съгласила да оформи по този начин косата на мисис Ван Дам, особено след като жената беше спазарила цената на десет долара. Интуитивният талант на Дилейни лежеше в умението й да вижда естествените недостатъци и да ги поправя с ножица и боя. Правилното подстригване правеше носовете по-малки, очите по-големи, брадичките по-изразени.

Но тя беше отчаяна. Никой не искаше да плати повече от десет долара за нищо. През трите дни, откакто беше отворила, мисис Ван Дам беше единственият човек, който не беше хвърлил поглед на цените й и не се беше обърнал да си ходи. Разбира се, жената едва ходеше.

— Ако направиш хубави къдрици, ще те препоръчам на приятелите си, но те няма да платят повече от десет долара, както и аз.

О, боже, помисли си тя, цяла година с пестеливи възрастни дами. Цяла година на ситни къдрици и приглаждане назад.

— Надясно ли разделяте косата си, мисис Ван Дам?

— Наляво. И след като пъхна пръсти в косата ми, можеш да ми казваш Уанета.

— От колко време носиш косата си така, Уанета?

— О, от около четиридесет години. Откакто последният ми съпруг каза, че съм изглеждала като Мей Уест^[4].

Дилейни силно се съмняваше Уанета някога да е приличала на Мей Уест.

— Може би е време за промяна — предложи тя и си сложи чифт гумени ръкавици като хирург.

— Не. Харесва ми да се придържам към това, което се получава.

Дилейни отряза върха на шишенцето, след което постави лосиона от дясната страна на главата на жената и започна да оформя къдрици с пръсти и гребен. Отне й няколко опита, за да оформи първата правилно, така че да можеше да мине на втората и третата. Докато тя работеше, Уанета бъбреше непрестанно.

— Моята добра приятелка Дорта Майлс живее в едно от онези селища за пенсионери в Бойзи. Тя наистина го харесва. Казва, че храната е добра. Аз самата мислех да се преместя в едно такова. Особено след като съпругът ми, Лирой, се спомина миналата година. — Тя млъкна, за да измъкне кокалестата си ръка изпод пелерината и да почеше носа си.

— Как е починал съпруга ви? — попита Дилейни, докато оформяше къдрици с гребена.

— Падна от покрива и се приземи на главата си. Не знам колко пъти съм казвала на стария глупак да не се качва там. Но никога не ме слушаше и виж къде е сега. Просто трябваше да се качи там и да върти онази антена, за да се увери, че ще хване канал Две. Сега съм сама, и ако не беше безполезният ми внук Рони, който не може да се задържи на работа и постоянно взема пари назаем, може би щях да си позволя да се преместя в едно от тези селища за пенсионери с Дорта. Само че не съм сигурна, че ще го направя, след като дъщеря й — тя направи пауза и понижи глас — е лесбийка. Склонна съм да мисля, че част от това е генетично. Сега, не казвам, че Дорта е — отново спря и прошепна следващата дума — лесбийка, но винаги е имала склонност към много къса коса, а и носеше удобни обувки дори преди да получи плоско стъпало. А аз не желая да живея с някого и да открия нещо такова. Ще ме е страх да си взема душ, както и от това, че тя може да се разхожда гола из апартамента. Или може би ще се опита да наднича, когато аз съм гола.

Мислената картина, която проблесна в главата на Дилейни, беше плашеща и тя трябваше да захапе устни, за да не се засмее. Разговорът се премести от страха на Уанета от голи лесбийки към други обезпокоителни тревоги в живота й.

— След като онази къща близо до Коу Крийк беше разбита миналата година — каза тя, — трябваше да започна да заключвам вратите си. Никога преди не съм го правила. Но сега живея сама и предполагам, че трябва да съм по-внимателна. Омъжена ли си? — попита тя, като се взираше в Дилейни от огледалната стена пред нея.

На Дилейни й прилошаваше от този въпрос.

— Все още не съм намерила правилния мъж.

— Имам внук, Рони.

— Не, благодаря.

— Хмм. Сама ли живееш?

— Да, сама — отговори Дилейни, като приключи последната къдрица. — Живея на горния етаж.

— Отгоре? — Уанета посочи тавана.

— Да.

— Защо, след като майка ти има толкова хубаво място?

Имаше милион причини. Тя едва говореше с майка си, откакто се беше преместила и не можеше да каже, че това я разстройваше.

— Обичам да живея сама — отговори тя и оформи ред от малки къдрици по челото на жената.

— Добре, само внимавай с лудите баски момчета Алегреза отсреща. Веднъж се срещах с овчар. Те имат много забавен подход.

Дилейни отново прехапа устни. Преди да отвори магазина, възможността да налети на Ник я притесняваше. Но макар че виждаше джипа му в общия паркинг зад двете сгради и задните им входове бяха само на няколко крачи един от друг, тя в действителност не го беше виждала. Но според думите на Лиза напоследък и тя не беше виждала Луи много често. „Алегреза Конструкшън“ работеше извънредно, за да приключи няколко големи проекта преди първия сняг, който можеше да падне още в началото на ноември.

Когато Дилейни приключи, мисис Ван Дам все още беше стара и сбръчкана и нямаше нищо общо с Мей Уест.

— Какво мислите? — попита тя и подаде на жената овално огледало.

— Хмм. Завърти ме.

Дилейни обърна стола, така че Уанета да може да види задната част на главата си.

— Изглежда добре, но ще ти удържа петдесет цента за тези малки къдрички отпред. Никога не съм казвала, че ще платя за нещо допълнително.

Дилейни се намръщи и премахна лентата около врата на жената и сребристата найлонова пелерина.

— Даваш отстъпка на по-възрастните хора, нали? Хелън не е толкова добра като теб, но дава отстъпка.

При това положение щеше да бъде извън бизнеса за нула време. Скоро след като мисис Ван Дам напусна, тя заключи и остави настрана зелената си работна дреха. Посегна за виниловото си яке и излезе отзад. Точно когато пристъпи навън и се обърна да затвори вратата зад себе си, прашен черен джип зави и спря на мястото, резервирано за „Алегреза Конструкшън“. Дилейни погледна над рамото си и почти изпусна ключовете.

Ник изключи двигателя на джипа и подаде глава от прозореца.

— Хей, диваче, къде си тръгнала, облечена като проститутка?

Тя бавно се обърна и сложи якето си.

— Не съм облечена като проститутка.

Когато излезе от колата, той я огледа. Погледът му започна от ботушите и продължи нагоре. Ленива усмивка изви устните му.

— Изглеждаш така, все едно някой си е прекарал наистина добре времето докато те е увивал в изолирбанд.

Тя извади косата си от яката и го подложи на същия критичен поглед, който й беше отправил той самият. Косата му беше пригладена назад и прихваната в опашка, а ръкавите на синята му работна риза бяха отрязани. Дънките му бяха станали почти бели на места, а ботушите му бяха покрити с прах.

— В затвора ли се сдоби с тази татуировка? — попита тя, като посочи венеца от тръни, който обикаляше голия му бицепс.

Усмивката му изчезна, но той не отговори. Дилейни не си спомняше момент, когато да е успявала да победи Ник. Той винаги беше по-бърз и по-лош. Но това беше в миналото със старата Дилейни. Новата вирна нос във въздуха и притисна късмета си.

— За какво са те прибрали, за проява на ексхибиционизъм^[5] ли?

— За удушаване на червенокоса умница, която някога е била блондинка. — Той направи няколко крачки към нея и спря достатъчно близо, за да я докосне. — Струваше си.

Дилейни погледна към него и се усмихна.

— Навеждаше ли се, за да вдигнеш сапуна? — Тя очакваше да се ядоса. Да каже нещо жестоко. Такова, че да я накара да се разкайва, че не бе избягала в секундата, в която бе видяла джипа му да паркира, но той не го направи.

Той се залюля на петите си и се ухили.

— Това беше добро — каза Ник, след което се засмя, и това беше самоуверен смях на мъж, който знае със сигурност, че никой не би помислил да поставя под съмнение сексуалните му предпочитания.

Тя не можеше да си спомни случай, в който да бе чула смеха му и той да не е насочен директно към нея. Както когато майка й я беше накарала да се облече като Смърф за парада по случай Хелоуин, а Ник и неговите хулигански приятелчета се смееха гръмогласно.

Този Ник беше обезоръжаващ.

— Изглежда и двамата ще бъдем на сватбата на Луи.

— Да, кой можеше да си помисли, че най-добрата ми приятелка ще свърши като омъжена за откачения Луи Алегреза.

Неговото кикотене беше истинско и дълбоко.

— Как е бизнесът? — попита той и наистина я извади от равновесие.

— Добре — отговори тя. Последния път, когато бе любезен с нея, тя му беше позволила да я съблече гола, докато той самият беше останал напълно облечен. — Всичко, от което имам нужда, са няколко нови ключалки и резета.

— Защо? Да не би някой да се е опитал да те обере?

— Не съм сигурна. — Тя наведе поглед към сгънатите документи, които се подаваха от джоба на гърдите му. Гледаше навсякъде другаде, само не и към привличащите му очи. — Дадоха ми само един ключ за сградата, но някъде трябва да има и друг. Обадих се на ключар, но той все още не се е появил.

Ник се протегна към дръжката на вратата покрай кръста на Дилейни и я натисна. Китката му докосна хълбока й.

— Вероятно няма да дойде. Джери е дяволски добър ключар, когато работи, но работи само колкото да може да си плаща наема и да си купи пиене. Няма да го видиш, докато не му свърши алкохола.

— Това е просто страхотно. — Тя погледна надолу към блестящите върхове на ботушите си. — Бил ли е разбиван офисът ти някога?

— Не, но аз имам стоманени врати и брави.

— Може би ще го направя сама — каза тя, като мислеше на глас.

Колко трудно можеше да бъде? Всичко, от което се нуждаеше, беше отвертка и може би бормашина.

Този път, когато той се засмя, определено беше за нейна сметка.

— Ще изпратя някой подизпълнител през следващите няколко дни.

Тогава Дилейни погледна към него. Обходи брадичката, пълните му чувствени устни и стигна до дръзкия му поглед. Не му вярваше. Предложението му беше прекалено хубаво.

— Защо би направил това за мен?

— Подозрителна?

— Много.

Той сви рамене.

— Човек лесно може да пропълзи през вентилацията от едната сграда в другата.

— Знаех си, че предложението ти не е продиктувано от добрината на сърцето ти.

Той се наведе напред и подпря ръце на стената от двете страни на главата й.

— Познаваш ме толкова добре.

Голямото му тяло скриваше слънчевата светлина от погледа й, но тя отказа да се чувства заплашена.

— Какво ще ми струва?

На устните му цъфна пакостлива усмивка, която докосна очите му.

— Какво даваш?

Добре, тя отказваше да му покаже колко я беше смутил. Повдигна леко брадичка.

— Двайсетачка?

— Не е достатъчно.

Затворена между ръцете му, тя едва можеше да диша. Между нейните и неговите устни беше останало съвсем тясно пространство. Той беше толкова близо, че Дилейни можеше да почувства аромата от крема му за бръснене, който все още се усещаше от кожата му. Трябваше да извърне лицето си настрани.

— Четиридесет? — попита тя, гласът й беше писклив и бездиханен.

— Ъъ-кхъ. — Той докосна бузата й с показалеца си и обърна лицето й обратно към себе си. — Не ти искам парите.

— Какво искаш?

Погледът му се плъзна към устата й и тя си помисли, че ще я целуне.

— Ще измисля нещо — каза той и се отблъсна от вратата.

Дилейни пое дълбоко дъх, докато го гледаше как изчезва през вратата на съседната сграда. Беше я страх да си помисли какво може да е това нещо.

* * *

На следващия ден, когато отиде на работа, Дилейни постави табела за безплатен маникюр. Нямаше желаещи за промоцията, но напръска сивата коса на мисис Вон с лак под формата на каска. Лавърн Вон преподаваше в основното училище в Трули до момента, в който беше принудена да се пенсионира в края на седемдесетте.

Очевидно Уанета беше удържала на думата си. Беше казала на приятелите си за Дилейни. Мисис Вон плати десет долара, като поиска намаление за възрастни и безплатно шишенце с лак. Дилейни махна табелата.

В петък тя изми и оформи косата на друга от приятелките на Уанета, а в събота, мисис Стоксбъри остави две перуки за почистване. Едната беше бяла, за всекидневно носене, а другата черна — за специални случаи. Тя ги взе три часа по-късно и настоя да сложи бялата на главата си.

— Даваш отстъпка за възрастни хора, нали? — попита тя, докато дърпаше косата около ушите си.

— Да — въздъхна Дилейни и се зачуди защо се примирява с толкова много глупости от толкова много хора. Майка й, сивокосите дами и Ник. Особено Ник. Отговорът дойде във вид на звън от касов апарат. Три милиона долара. Можеше да понесе много повече за три милиона.

Скоро след като жената си тръгна, Дилейни затвори салона по-рано и отиде да посети приятелите си Дюк и Долорес. Кучетата потрепваха от вълнение, докато облизваха радостно бузите й. Най-накрая приятелски лица. Тя облегна чело във врата на Дюк и се опита да не заплаче. Провали се, точно както се проваляше и със салона. Мразеше малките къдрици и това да оформя с лак коса във формата на каска. Наистина мразеше да мие и оправя перуки. Но най-много от всичко мразеше да не прави това, което обича. А това, което Дилейни обичаше, бе да прави обикновените жени да изглеждат необикновени. Харесваше звука на сешоарите, темпа на бързото подрязване и миризмата на боя и разтвор за къдрене. Обожаваше живота си, преди да се върне в Трули за погребението на Хенри. Имаше си приятели и работа, която обичаше.

Седем месеца и петнадесет дни, каза си тя. Седем месеца и тогава можеше да се премести, където желаеше. Тя се изправи и посегна към каишките на Дюк и Долорес.

Половин час по-късно се завърна от разходката с кучетата и ги затвори отново в ограденото им място. Точно щеше да отвори вратата на колата си, когато Гуен излезе от къщата.

— Можеш ли да останеш за вечеря? — попита майка й, докато загръщаше бежов пуловер от ангорска вълна около раменете си.

— Не.

— Съжалявам, че трябваше да си тръгна по-рано от партито ти.

Дилейни извади ключовете от джоба си. Обикновено би прехапала езика си и би задържала нещата вътре в себе си, но не беше в настроение.

— Не, не мисля, че е така.

— Разбира се, че съжалявам. Защо говориш така?

Тя погледна към майка си, към сините й очи и русата коса, подстригана на класическа черта.

— Не знам — отговори тя, решена да се отдръпне от спор, който така или иначе щеше да изгуби. — Имах скапан ден. Ще дойда на вечеря утре, ако искаш.

— Имам планове за утре вечер.

— Понеделник тогава — каза Дилейни, докато влизаше в колата си.

Помаха за довиждане, и веднага след като се прибра в апартамента си, се обади на Лиза.

— Свободна ли си довечера? — попита тя, когато приятелката й вдигна. — Имам нужда от питие, може би две.

— Луи ще работи до късно, така че можем да се видим за малко.

— Защо не се срещнем в „Хенези“? Някаква блус банда ще свири там по-късно вечерта.

— Добре, но вероятно ще си тръгна, преди да са започнали.

Дилейни изпита разочарование, но беше свикнала да е сама. След като затвори телефона си взе душ, след което облече зелен, прилепнал пуловер и чифт джинси. Разреса косата си, постави грим, обу чифт „Док Мартенс“^[6] и си сложи кожено яке, за да измине трите пресечки до „Хенези“. Когато пристигна, часът бе шест и половина и барът беше пълен с тълпа от хора, приключили работа.

„Хенези“ беше бар със задоволителни размери и втори етаж, гледащ към долния. Масите и на двата етажа бяха еднакво препълнени, а на големия дансинг беше поставена подвижна сцена. Засега светлините вътре в бара светеха ярко, а дансингът беше празен. По-късно всичко това щеше да се промени.

Дилейни зае маса, близо до края на бара, и беше започнала първата си бира, когато Лиза пристигна. Тя хвърли един поглед на приятелката си и вдигна пръст от чашата, за да посочи конската опашка на Лиза.

— Трябва да ме оставиш да те подстрижа.

— Няма начин. — Лиза си поръча „Милър Лайт“^[7] и после насочи вниманието си към Дилейни. — Помниш ли какво направи с Бриджит?

— Бриджит коя?

— Куклата, която прабаба ми Столфъс ми подари. Отряза й дългите златни къдри и я направи да изглежда като Синди Лоупър. Травматизирана съм оттогава.

— Обещавам ти, че няма да изглеждаш като Синди Лоупър. Дори ще го направя безплатно.

— Ще си помисля. — Бирата на Лиза пристигна и тя плати на сервитьорката. — Поръчах роклите за шаферките днес. Когато пристигнат, ще трябва да дойдеш у дома за последна проба.

— Ще изглеждам ли като екскурзовод в южняшка плантация?

— Не. Роклите са от винено на цвят еластично кадифе. Само изчистена проста линия, така че да не отвличате вниманието от булката.

Дилейни отпи глътка от бирата и се усмихна.

— Така или иначе не мога да го направя, но наистина трябва да си помислиш по въпроса дали да не ме оставиш да ти оформя косата за големия ден. Ще е забавно.

— Може би ще ти позволя да я сплетеш или нещо такова. — Лиза отпи от питието. — Резервирах доставчик за сватбената вечеря.

Когато темата за сватбата на Лиза беше изчерпана, разговорът се насочи към бизнеса на Дилейни.

— Как върви салонът тези дни?

— Гадно. Имах един клиент, мисис Стоксбъри. Стовари ми перуките си и се наложи да ги сапунисвам. Бяха като убити на пътя пудели.

— Страхотна работа.

— Говори ми.

Лиза отпи глътка, после каза:

— Не искам да те карам да се чувстваш зле, но минах покрай „Фризьорската къща на Хелън“ днес. Изглеждаше доста заета.

Дилейни се намръщи на бирата си.

— Трябва да направя нещо, за да й открадна бизнеса.

— Дай нещо безплатно. Хората обожават да получават нещо за нищо.

Вече беше опитала това с оформянето на маникюр.

— Имам нужда от реклама — каза тя, размишлявайки мълчаливо върху възможностите си.

— Може би трябва да направиш демонстрация или нещо такова в училището на Софи. Отрежи малко коса, направи някои от тези момичета да изглеждат добре. Тогава всички останали ученички също ще искат ти да им подстрижеш косата.

— А майките им ще трябва да продължат да ги водят отново. — Дилейни отпи от бирата си и се замисли.

— Не поглеждай настрани, но Уес и Скутър Финли току-що влязоха. — Лиза вдигна ръката си от едната страна на лицето си като щит. — Не прави никакъв контакт с очите или ще дойдат тук.

Дилейни също закри лицето си, но погледна през пръсти.

— Те са точно толкова грозни, колкото си спомням.

— Също и толкова глупави.

Дилейни се беше дипломирала с братята Финли. Те не бяха близнаци, просто повтаряха няколко пъти. Уес и Скутър бяха два тона по-тъмни от албинос, с призрачни бледи очи.

— Още ли си мислят, че са магнит за мацки?

Лиза кимна.

— Върви ги разбери. — Когато заплахата Финли беше отминала, Лиза сведе ръка и посочи към двама мъже, застанали до бара. — Какво мислиш, боксерки или слипове?

Дилейни хвърли поглед от ризите им, върху които имаше голямо червено лого на Шеврон^[8], към прическите им и каза:

— Слипове. Бели. „Fruit of the Loom“^[9].

— А третият мъж от края?

Той беше висок, слаб като вейка, с идеално оформена коса. Жълтият пуловер, завързан около врата му, подсказваше на Дилейни, че или е напълно нов в града, или има голям кураж. Само много смел мъж щеше да се разхожда по улиците на Трули с пуловер в какъвто и да е цвят, да не говорим жълт, завързан около врата.

— Мисля, че е с прашки. Много е дързък. — Дилейни отпи глътка от бирата си и обърна вниманието си към вратата.

— Памук или коприна?

— Коприна. Сега е твой ред.

Двете жени се извърнаха към вратата и зачакаха следващата си жертва да влезе през нея. Той влезе минута по-късно и изглеждаше толкова добре, колкото Дилейни си го спомняше. Кестенявата коса на Томи Маркъм все още се завиваше около ушите и врата му. Продължаваше да бъде по-скоро жилав, отколкото мускулест, и когато погледът му се спря на Дилейни, усмивката му бе все така чаровна, като на капризно дете. Такъв тип усмивка можеше да накара една жена да му прости почти всичко.

— Подлудяваш жена ми. Знаеш го, нали? — попита той, когато се приближи към масата им.

Дилейни погледна в сините очи на Томи и поставената невинно ръка на рамото й.

— Аз? — Имаше време, когато видът на дългите му мигли караше сърцето й да запърха. Не успя да спре усмивката, която се появи на устата й, но сърцето й си беше съвсем добре. — Какво съм направила?

— Върна се обратно.

Добре, помисли си тя. Хелън беше прекарала цялото им детство в опити да нервира Дилейни, като я докарваше до лудост.

Обратът със сигурност беше честен.

— Къде е старата госпожа, все пак?

Той се засмя и седна на стола до нея.

— Тя и децата отидоха на сватба в Чилис. Ще се приберат утре по някое време.

— Ти защо не отиде? — попита го Лиза.

— Трябва да работя сутринта.

Дилейни погледна през масата към приятелката си, която правеше сигнал „той е женен“ с очи. Тя се ухили. Лиза нямаше защо да се тревожи. Не спеше с женени мъже никога. Но Хелън не знаеше това. Нека се ядосва.

 

 

Ник затвори телефона и бутна стола си назад. Флуоресцентното осветление бръмчеше над главата му, а на устните му играеше усмивка, докато гледаше през затъмненото стъкло на прозореца. Слънцето беше залязло и той виждаше собственото си отражение. Имаше трима инвеститори, готови да вложат рисков капитал с него, и беше в процес на преговори с няколко кредитори.

Той хвърли химикала на бюрото пред себе си и прокара пръсти през косата си. Половината град щеше да се изяде от яд, когато всички научеха за плановете му относно Силвър Крийк. Останалите щяха да го заобичат.

Когато той и Луи бяха решили да преместят компанията в Трули, знаеха, че по-старите жители на града щяха да се съпротивляват на развитието и растежа от всякакъв тип. Но както Хенри, и тези хора щяха да умрат и да бъдат заменени от пълен приток от юпита. В зависимост от това кого слушаха, момчетата на Алегреза бяха или бизнесмени, или съсипваха земята. Бяха обичани или мразени. Но все пак те винаги бяха там.

Той стана и изтегна ръце. Подробностите за голф игрището с девет дупки и чертежите за петдесет и четирите жилища в комплекс, разположен на две хиляди квадратни фута^[10], лежаха пред него. Дори с ограничения бюджет, „Алегреза Конструкшън“ щеше да направи състояние. И това беше само първата част от подготвителните работи. Следващият беше обвързан с това да направят още повече пари, с къщи за милиони долари, построени в непосредствена близост до гората. Сега всичко, което Ник искаше, беше документ за четиридесетте акра, които му беше завещал Хенри. През юни щеше да го има.

Ник се усмихна в празния офис. Беше направил първия си милион, като строеше всичко — от съвсем обикновени къщи за хора, купуващи дом за пръв път, до разточителни имоти в Бойзи.

Той грабна пилотското си яке от закачалката и излезе през задния вход. След като приключеше с плановете си за Силвър Крийк, щеше да помисли какво иска да построи на Ейнджъл Бийч. Или може би нямаше да строи там изобщо. Спря само за да изключи осветлението, преди да заключи вратата зад себе си. Неговият „Харли Фет Бой“^[11] стоеше на мястото до „Миата“-та на Дилейни. Той погледна към апартамента й и зелената врата, осветена от слаба светлина. Каква дупка.

Можеше да разбере защо иска да се изнесе от къщата на майка си. Той не можеше да е около Гуен дори за три секунди, без да пожелае да я удуши. Но това, което не можеше да разбере, беше защо Дилейни бе избрала да се нанесе в такава дупка. Знаеше, че завещанието на Хенри я обезпечава с месечен доход, и тя можеше да си позволи по-добро място. Нямаше да трябва много сила на един мъж, за да изрита проклетата врата от пантите.

Когато имаше време, все още възнамеряваше да смени ключалките на магазина й. Но самата Дилейни не беше негов проблем. Къде живееше или какво избираше да носи, не го засягаше. Ако искаше да живее в малка дупка и да облича винил, който едва покрива задника й, това си беше неин проблем. Той не даваше пукната пара. Беше сигурен, че нямаше да й отдели повече от една мимолетна мисъл, ако на практика не живееше върху него.

Прехвърли крак през „Харли“-то и изправи мотора. Ако беше видял някоя друга жена в този скапан винилов боклук, щеше дяволски много да го оцени, но не и Дилейни. Когато я видя така, по-плътно опакована от деликатесна закуска, го засърбяха ръцете да разкъса найлона и да вкуси от нея. Беше се възбудил за три секунди.

Той ритна стъпенката с тока на ботуша си и натисна запалващия бутон. V-образният двигател изрева, разби тишината на нощния въздух и завибрира между бедрата му. Да се възбуди от жена, която не планираше да заведе в леглото, не го притесняваше. Но да стане точно от тази жена, го безпокоеше.

Той запали мотора и се изстреля по улицата, като намали едва когато сви по Първа. Чувстваше се неспокоен и се прибра достатъчно дълго само за да вземе душ. Тишината го изправи на ръба, а той не знаеше защо. Имаше нужда от отвличане на вниманието и развлечение, така че накрая се озова в „Хенези“ с бира в ръка и Лона Хауел в скута.

Масата му гледаше към дансинга, обвит в мрак и пълен с бавно поклащащи се тела, които се движеха в чувствения ритъм на бавния блус, звучащ от петфутовите тонколони. Снопчета светлина осветяваха бандата, а няколко реда спотове — предната част на бара. Но по-голямата площ от заведението беше тъмна като греха, така че хората да могат да се занимават безнаказано с греховни неща.

Ник нямаше планиран никакъв личен грях, но нощта тепърва започваше, а Лона беше повече от готова.