Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (12)

Глава 11

Дилейни остави отворен телефона си. Държа го така, докато излезе от апартамента си за работа на следващата сутрин. Надяваше се, че някак си невъзможното се е случило и мисис Вон не е била способна да види какво става в магазина. Може би беше късметлийка.

Но когато тя отключи входната врата на салона, Уанета Ван Дам я чакаше и след секунди стана ясно, че късметът на Дилейни се е изпарил преди месеци.

— Тук ли се е случило? — попита Уанета като докуцука.

Звукът от сребърната проходилка, чънк-тъмп, чънк-тъмп, изпълни салона.

Дилейни беше малко изплашена да попита за очевидното, но беше прекалено любопитна.

— Какво е станало? — попита тя и пое палтото на старата жена. Закачи го на стойката до малката рецепция.

Уанета посочи плота.

— Тук ли ви е видяла Лавърн, теб и момчето Алегреза да… нали се сещаш?

В гърлото на Дилейни заседна буца.

— Какво?

— Да лудувате — прошепна старата жена.

Буцата падна в стомаха й и почувства как веждите й се вдигнаха до косата.

— Да лудуваме?

— Повеселили сте се?

— Веселили сме се? — Дилейни посочи към плота. — Тук?

— Това каза Лавърн на всички миналата нощ, когато бингото в църквата на Седма улица, „Исус, Божият спасител“, приключи.

Дилейни отиде до фризьорския стол и потъна в него. Лицето й почервеня, а ушите й започнаха да пищят. Тя знаеше, че ще има клюки, но нямаше идея колко ще е зле.

— Бинго? „Исус, Божият спасител“? — Гласът й се повиши и стана писклив. — О, боже мой!

Трябваше да знае. Всичко, включващо Ник, винаги беше лошо и на нея й се искаше да го обвинява за всичките си страдания. Но не можеше. Той не беше разкопчал ризата си сам. Тя го беше направила.

Уанета тръгна към нея, като потропваше звучно по пода. Чънк-тъмп, чънк-тъмп.

— Истина ли е?

— Не!

— О! — Уанета изглеждаше толкова разочарована, колкото прозвуча. — По-малкото баско момче е красавец. Макар да има лоша репутация, на мен самата ми е трудно да му устоя.

Дилейни сложи ръка на челото си и пое дълбоко дъх.

— Той е дявол. Дявол. Дявол. Дявол. Стой далече от него, Уанета, или може да се събудиш един ден с ужасни слухове за себе си. — Майка й щеше да я убие.

— Повечето сутрини просто съм благодарна, че се събуждам. На моите години не смятам, че ще помисля тези слухове за толкова ужасни — каза тя, като тръгна към задната част на салона. — Може ли да ме накъдриш днес?

— Какво? Искате да ви направя косата?

— Разбира се. Нямаше да се мъча да дойда дотук само за да говоря.

Дилейни стана и последва мисис Ван Дам към мивката, за да измие косата й с шампоан. Помогна й да седне на стола, след което постави проходилката й настрана.

— Колко човека имаше на играта на бинго? — попита тя, като се страхуваше от отговора.

— Може би около шестдесет.

Шестдесет. Тогава те ще кажат на още толкова и ще се разпространи като пожар.

— Може би просто трябва да се самоубия — промърмори тя. Смъртта вероятно беше за предпочитане пред реакцията на майка й.

— Каниш ли се да използваш този шампоан, който ухае толкова хубаво?

— Да.

Дилейни загърна Уанета, след което я наведе назад към мивката. Пусна водата и я пробва върху китката си. Беше прекарала предишните ден и нощ да се крие в апартамента си като къртица. Чувстваше се емоционално очукана и нащърбена от това, което се случи с Ник. И толкова крайно засрамена от собствената си страст.

Тя намокри косата на Уанета и я изми с шампоан на „Пол Мичъл“. След като приключи с изсушаването, й помогна да стигне до фризьорския стол.

— Същата прическа? — попита тя.

— Да. Придържай се към това, което се получава.

— Помня.

Докато Дилейни прокарваше гребен през заплетените коси, думите на Ник на раздяла все още ехтяха в главата й. И беше така, откакто ги беше изрекъл. За да видя дали мога. Той я беше целунал и докосвал гърдите й само за да види дали може. Беше накарал зърната й да настръхнат, а бедрата й да горят, само за да види дали може. И тя му беше позволила. Както му бе позволила преди десет години.

Какво й имаше? Какъв личен дефект притежаваше, който позволяваше на Ник да минава през съпротивата й. През дългите часове, които беше прекарала в размишление над този въпрос, тя беше стигнала до едно-единствено обяснение, освен самотата. Биологичният й часовник тиктакаше. Това трябваше да е. Не можеше да го чуе, но беше на двадесет и девет, неомъжена и без изгледи за брак в близкото бъдеще. Може би тялото й беше хормонална бомба, а тя дори не знаеше.

— Лирой обичаше, когато носех копринени гащи — каза Уанда, като прекъсна мълчаливото размишление на Дилейни за тиктакащите хормони. — Той мразеше памучните.

Дилейни рязко си сложи чифт латексови ръкавици. Не искаше да си представя Уанда в копринено бельо.

— Трябва да си купиш малко копринени гащи.

— Имаш предвид такива, които минават над пъпа ти? — Такива, които изглеждат като покривало за кола?

— Да.

— Защо?

— Щото мъжете ги харесват. Те харесват жените да носят хубави неща. Ако си вземеш малко копринени гащи, може да си намериш съпруг.

— Не, благодаря — каза тя, като се протегна към къдрина и отряза върха. Дори да беше заинтересована да си намери съпруг в Трули, което, разбира се, беше нелепо, тя щеше да е в града само до юни. — Не искам съпруг. — Дилейни си помисли за Ник и всичките проблеми, които беше причинил, откакто се беше завърнала. — И да ти кажа истината — добави тя — не мисля, че мъжете си заслужават всички проблеми, които причиняват. Те са изключително надценени.

Уанета замълча, докато Дилейни изливаше разтвора върху част от главата й, и точно когато си помисли, че клиентката й е заспала с отворени очи или по-лошо, е умряла, тя си отвори устата и попита с притихнал глас:

— Ти от онези начервени лесбийки ли си? Можеш да споделиш. Няма да кажа на никого.

А луната е направена от зелено сирене, помисли си Дилейни. Само ако беше лесбийка, нямаше да се хване да целува Ник, с ръце, късащи ризата му. Нямаше да е очарована от окосмените му гърди. Тя срещна погледа на Уанета в огледалото и си помисли да й каже да. Слухът за това можеше да неутрализира този за нея и Ник. Но майка й щеше да откачи дори още повече.

— Не — въздъхна най-накрая тя. — Но това вероятно щеше да направи живота ми по-лесен.

Оформянето на косата на мисис Ван Дам отне на Дилейни малко под час. Когато тя приключи, наблюдаваше как старата жена пише чек, след което й помогна с палтото.

— Благодаря, че дойде — каза тя, като я изпрати до вратата.

— Копринени гащи — напомни й Уанета и бавно тръгна по улицата.

Десет минути, след като мисис Ван Дам си тръгна, пристигна жена с тригодишния си син. Не беше подстригвала дете от училището за красота, но не беше забравила как. След първото клъцване й се искаше да е. Малкото момче се дърпаше от малката найлонова пелерина, която намери в склада, сякаш го душеше. Той се извиваше и оплакваше и непрекъснато й крещеше „НЕ!“. Подстригването на косата му се превърна в борба. Тя беше сигурна, че само ако можеше да го върже и седне отгоре му, ще свърши работата си бързо.

— Брандън е толкова добро момче — гукаше майка му от съседния стол. — Мама е толкова горда.

С невярващо изражение Дилейни погледна към жената, която беше облякла „Еди Бауер“^[1] и „РЕИ“^[2]. Жената изглеждаше в началото или средата на четиридесетте и напомни на Дилейни статия в списание, което беше чела в зъболекарския кабинет, оспорващ идеята възрастни жени да създават деца от стари яйцеклетки.

— Иска ли Брандън плодов снакс за добри момчета?

— Не! — изпищя продуктът на нейните стари яйцеклетки.

— Готово — каза Дилейни, като приключи, и вдигна ръцете си нагоре, като шампион по връзване на теле.

Взе на дамата петнадесет долара с надеждата Брандън да тормози Хелън следващия път. Тя замете бяло-русите къдрици на детето, след което обърна табелата „Обедна почивка“ и отиде до магазина за деликатеси на ъгъла за обичайния си сандвич с пуешко и пълнозърнест хляб. Бернард беше в края на тридесетте си години и бе ерген. Нисък, плешив и изглеждаше като мъж, който се наслаждава на собственото си готвене.

Обедната тълпа беше понамаляла, когато Дилейни влезе в ресторанта. Магазинът миришеше на шунка, паста и бисквити с шоколад. Бернард вдигна поглед от витрината с десертите, но погледът му бързо се плъзна настрани. Лицето му стана няколко нюанса по-розово от обикновено.

Той беше чул. Беше разбрал клюката и очевидно й вярваше.

Тя хвърли поглед из магазина към другите клиенти, които я зяпаха, и се зачуди колко от тях бяха чули мълвата. Внезапно се почувства гола и се насили да тръгне към предния щанд.

— Здравей, Бернард — каза тя, като запази гласа си равен. — Искам пуешко с пълнозърнесто хлебче, както обикновено.

— Диетично пепси? — попита той, като се придвижи до витрината с месото.

— Да, моля. — Тя задържа погледа си вперен в малката чаша с надпис „Излишни стотинки“ до касовия апарат. Дилейни се зачуди дали целият град вярваше, че е правила секс с Ник на витрината на салона. Чу притихналите гласове зад себе си и се страхуваше да се обърне. Почуди се дали говорят за нея, или просто реагира параноично.

Обикновено занасяше сандвича си на малка маса до прозореца, но днес плати обяда си и забърза към салона. Стомахът й беше на възли и трябваше да се насилва да хапне част от яденето.

Ник. Тази бъркотия беше по негова вина. Когато отпуснеше бдителността си около него, винаги плащаше за това. Когато той решеше да я очарова, тя винаги губеше достойнството си, ако не и дрехите.

Малко след два дойде клиент, който имаше нужда да подстриже черната си права коса, а в три и тридесет, Стив, шофьорът на багер, когото беше срещнала на партито на Луи и Лиза по случай четвърти юли, влезе в салона, като донесе полъх от есенния студ с него. Беше облечен с дънково яке, подплатено с овча вълна. Бузите му бяха порозовели, очите блестяха, а усмивката му й каза, че се радва да я види. Дилейни беше доволна да види приятелско лице.

— Имам нужда от подстригване — призна той.

С един поглед тя отбеляза разрошеното състояние на косата му.

— Със сигурност имаш — каза и отиде до щанда. — Закачи якето си и ела отзад.

— Искам я къса. — Той я последва и посочи точка над дясното си ухо. — Толкова къса. Нося доста скиорски шапки през зимата.

Дилейни имаше нещо наум, което би изглеждало страхотно на него, а освен това щеше да използва машинката си за подстригване. Нещо, което умираше да направи от месеци насам. Косата му трябваше да е суха, затова тя го сложи да седне на стола.

— Не те виждам много наоколо — каза тя, докато сресваше златните му къдрици.

— Работим много, за да свършим преди първия сняг, но сега нещата се позабавиха.

— Какво работиш през зимата? — попита тя, като включи машинката.

— Прибирам помощи за безработни и карам ски — надвика той силното бръмчене.

Безработица и ски щяха да й се харесат и на нея, когато беше на двадесет и две.

— Звучи забавно — каза тя, минавайки нагоре и надолу с машинката с извити движения, като остави косата му по-дълга на върха.

— Така е. Трябва да отидем на ски заедно.

Щеше да й е приятно, но най-близкият курорт беше извън границите на Трули.

— Не карам ски — излъга тя.

— Тогава какво ще кажеш да мина и да те изведа довечера? Можем да си вземем нещо за ядене и да отидем до Каскейд да гледаме филм.

Тя не можеше да отиде и до Каскейд.

— Не мога.

— Утре вечер?

Дилейни задържа машинката нависоко и погледна в огледалото към него. Брадичката му беше върху гърдите и гледаше към нея с очи, толкова големи и сини, че можеше да прокара лодка през тях. Може би той не беше твърде млад. Може би трябваше да му даде още един шанс. Тогава вероятно нямаше да е така самотна и уязвима към измамните феромони.

— Вечеря — каза тя и възобнови подстригването. — Без филм. И можем да сме само приятели.

Усмивката му беше комбинация от невинност и лукавство.

— Може да промениш мнението си.

— Няма.

— Какво ще кажеш, ако се опитам да го променя?

Тя се засмя.

— Само ако обещаеш да не ставаш твърде противен заради това.

— Дадено. Ще я караме бавно.

Преди Стив да си тръгне, тя му даде телефонния си номер. До четири и половина беше имала общо четирима клиенти и ангажимент да направи кичури следващия следобед. Не целият ден бе лош.

Беше уморена и искаше едно дълго накисване във ваната. Имаше още половин час, преди да затвори, така че седна във фризьорския стол с няколко от списанията си за булчински прически. Сватбата на Лиза беше след по-малко от месец и Дилейни очакваше с нетърпение да оформи косата на приятелката си.

Камбанката над предната врата звънна и тя вдигна поглед, за да види как Луи влиза. Имаше тъмночервени петна на бузите си, все едно беше стоял навън през целия ден, а ръцете му бяха напъхани в джобовете на синьото му брезентово яке. Дълбока бръчка минаваше през челото му и не изглеждаше като човек, който е дошъл за подстригване.

— Какво мога да направя за теб, Луи? — Тя се изправи и застана зад тезгяха.

Той бързо огледа салона, след което спря тъмния си поглед на нея.

— Исках да поговоря с теб, преди да затвориш за днес.

— Добре. — Тя остави книгата за прически и отвори касовия апарат. Пъхна парите в чанта „Naugahyde“ и когато той не заговори веднага, тя погледна към него. — Давай.

— Искам да стоиш настрана от брат ми.

Дилейни премигна и бавно затвори ципа на чантата с парите.

— Оу — беше всичко, което каза.

— След по-малко от година ти ще си заминеш, но Ник все още ще живее тук. Той ще трябва да ръководи бизнес в този град и ще трябва да живее с всички клюки, които вие двамата създавате.

— Аз не мисля да създавам нищо.

— Но го правиш.

Дилейни почувства как бузите й пламнаха.

— Ник ме увери, че не го е грижа какво говорят хората за него.

— Да, такъв е Ник. Казва много неща. Някои от тях наистина мисли, също така. — Луи спря и се почеса по носа. — Виж, както казах, ти ще напуснеш след по-малко от година, но Ник ще трябва да слуша клюките за теб, след като заминеш. Той ще трябва да го преживее… отново.

— Отново?

— Последния път, когато напусна, имаше някои откачени неща, които се казаха за теб и него. Неща, които нараниха майка ми, а мисля, че малко и Ник. Макар да казваше, че не го е грижа, с изключение на скръбта, която това причиняваше на майка ми.

— Имаш предвид мълвата, че нося детето на Ник?

— Да, но частта с аборта беше по-лоша.

Дилейни премигна.

— Аборт?

— Не ми казвай, че не знаеш.

— Не. — Тя погледна към ръцете си, стискащи чантата с парите. Старите клюки нараняваха, а тя не знаеше защо. Не беше, защото я е грижа какво мислят хората за нея.

— Ами, някой трябва да те е видял някъде и да е забелязал, че не си бременна. Хората казваха, че си направила аборт, защото бебето е на Ник. Някои казваха, че може би Хенри те е накарал да се отървеш от него.

Погледът й го стрелна и странна, малка болка се приюти близо до сърцето й. Тя не беше бременна, така че не знаеше защо я беше грижа за това.

— Не съм чула тази част.

— Майка ти никога ли не ти е казвала? Винаги съм мислел, че сигурно това е причината да не се прибереш тук отново.

— Никой дори не го е споменал. — Но тя не беше изненадана. Дилейни замълча за момент, преди да попита. — Някой повярва ли в действителност?

— Някои да.

Да се предположи, че е прекъснала бременността заради Ник или че Хенри я е принудил, беше повече от обида. Дилейни вярваше в правото на жената да избира, но не можеше да повярва, че някога самата тя може да направи аборт. Със сигурност не, защото вече не харесваше бащата, и определено не заради нещо, което Хенри би могъл да каже.

— Какво мисли Ник?

Тъмните очи на Луи се втренчиха в нейните, преди да отговори.

— Той постъпи, както винаги. Все едно не го е грижа, но спука от бой Скутър Финли, когато онзи беше достатъчно глупав да го спомене пред него.

Ник знаеше, че тя не е бременна с неговото бебе, и тя беше смаяна, че мълвата го е обезпокоила изобщо, да не говорим да го притесни достатъчно, че да повали Скутър.

— И сега се върна и цяла купчина нови слухове започнаха. Не искам сватбата ми да се превърне в друго извинение за теб и брат ми да предизвиквате клюки.

— Никога не бих го направила.

— Добре, защото искам Лиза да бъде в центъра на вниманието.

— Мисля, че Ник и аз вероятно ще се избягваме един друг през остатъка от живота си.

Луи бръкна в джоба на палтото си и извади връзка с ключове.

— Надявам се. Иначе само ще се нараните един друг отново.

Дилейни не го попита какво има предвид с този коментар. Тя никога не беше наранявала Ник. Невъзможно. За да бъде наранен Ник от нещо, той трябваше да има човешки чувства, както всички останали, а той нямаше. Сърцето му беше от камък.

След като Луи напусна, Дилейни заключи, после седна на плота и започна да изучава още няколко списания за прически за предстоящата сватба. Имаше няколко страхотни идеи, но не можеше да се концентрира достатъчно, за да визуализира важните детайли.

Хората казваха, че си направила аборт, защото бебето е на Ник. Някой смятаха, че може би Хенри те е накарал да се отървеш от него.

Дилейни остави списанията настрана и изключи осветлението. Старата клюка беше толкова долна с намека, че собственият баща на Ник я е накарал да направи аборт само защото бебето било негово. Чудеше се, що за човек би разпространявал нещо толкова жестоко и дали някога са почувствали разкаяние или са си дали труда да се извинят на Ник.

Дилейни грабна палтото си и заключи салона след себе си. Джипът на Ник беше паркиран до нейната кола в малкия тъмен паркинг. Той действаше, както винаги. Все едно не го беше грижа.

Опитваше се да не се пита дали той наистина е бил наранен, както беше загатнал Луи. Стараеше се да не й пука. След начина, по който се беше отнесъл към нея предишния ден, тя го мразеше.

Беше стигнала до стълбите, но се обърна и тръгна към задния вход на офиса му. Тя почука три пъти, преди вратата да се отвори, и Ник застана там, по-заплашителен от всякога, облечен в черна, дебела блуза. Той отпусна тежестта си на един крак и наведе главата си настрани. От изненада едната му вежда се повдигна, но не каза нищо.

Сега, когато той стоеше пред нея, а светлината от офиса му падаше върху паркинга, Дилейни не беше сигурна защо е почукала. След това, което се беше случило вчера, тя така или иначе наистина не беше сигурна какво да каже.

— Чух нещо и се чудя дали… — Тя спря и пое дълбоко дъх. Самообладанието й беше поразклатено, а стомахът й се бунтуваше, все едно беше изпила тройно германско шоколадово лате заедно с чаша еспресо. Тя стисна ръце и погледна към палците си. Не знаеше откъде да започне. — Някой ми каза нещо ужасно и… се чудех дали ти…

— Да — прекъсна я той. — Чух всичко за това няколко пъти днес. Всъщност, Франк Стюард ме преследваше на работната площадка тази сутрин, за да ме пита дали съм нарушил условията на завещанието на Хенри. Може да попита и теб.

Тя го погледна.

— Какво?

— Ти беше права. Мисис Вон е казала на всички и очевидно е добавила няколко сочни детайла от себе си.

— Ох. — Тя почувства как бузите й пламнаха и отстъпи малко наляво, извън светлината. — Не ми се говори за това. Не исках да говоря за това, което се случи вчера.

Той подпря рамо на касата на вратата и погледна към нея през нощните сенки.

— Тогава защо си тук?

— Наистина не знам, но чух за стария слух днес и исках да те попитам за него.

— Какво за него?

— По общо мнение съм била бременна, когато напуснах преди десет години.

— Но и двамата знаем, че това беше невъзможно, нали? Освен, разбира се, ако не си била наистина девствена.

Тя отстъпи още една крачка назад, още по-дълбоко в сенките.

— Чух слух, че съм направила аборт, защото ти си бил бащата на бебето. — Тя го погледна открито и внезапно разбра защо беше почукала на вратата. — Съжалявам, Ник.

— Това се случи преди много време.

— Знам, но аз го чух за пръв път днес. — Тя отиде до началото на стълбите и сложи ръка на парапета. — Ти искаш всички да мислят, че нищо не може да те докосне, но аз мисля, че мълвата те е наранила повече, отколкото ще признаеш. Иначе нямаше да удариш Скутър Финли.

Ник се залюля назад на пети и пъхна ръцете си в предните джобове.

— Скутър е задник и ме ядоса.

Тя въздъхна и погледна над рамото си към него.

— Само исках да знаеш, че нямаше да направя аборт, това е всичко.

— Защо мислиш, че ме е грижа какво говорят хората за мен?

— Може и да не е така, но без значение какви са чувствата ми към теб или какво изпитваш ти към мен, е било отвратително някой да каже такова нещо. Предполагам, че просто искам да знаеш, че това е било подло и някой трябва да каже, че съжалява. — Тя потърси ключовете в джоба на палтото си и започна да изкачва стълбите. — Забрави. — Луи беше сгрешил. Ник се държеше все едно не го е грижа, защото наистина беше така.

— Дилейни.

— Какво? — Тя пъхна ключа си в ключалката, след което спря с ръка на дръжката.

— Излъгах те вчера.

Тя погледна над рамото си, но не можеше да го види.

— Кога?

— Когато казах, че на твое място можеше да е всяка. Щях да те позная дори със затворени очи. — Дълбокият му глас се понесе през мрака, по-интимен от шепот, когато добави: — Щях да те позная, Дилейни. — След което се чу скърцане на панта, последвано от щракането на езика на вратата и Дилейни разбра, че той беше изчезнал.

Тя се облегна на парапета, но вратата беше затворена, все едно Ник не беше там. Думите му бяха погълнати от тъмнината, все едно никога не ги беше изричал.

След като влезе в апартамента си, Дилейни изрита обувките си и пъхна „Лийн Кузин“^[3] в микровълновата. Включи телевизора и се опита да гледа местните новини, но трудно се съсредоточаваше в прогнозата за времето. Умът й продължаваше да се връща към разговора с Ник. Продължи да си спомня какво беше казал за това как ще я разпознае със затворени очи, и си напомни, че той е много по-опасен, когато е мил.

Тя извади вечерята си от микровълновата и се зачуди дали Франк Стюард наистина щеше да иска да разговаря с нея относно последния слух. Също както преди десет години, градът отново шепнеше за нея. Разпространяваше клюки за двама им с Ник и тяхното „лудуване“ върху тезгяха в нейния салон. Но за разлика отпреди десет години, Дилейни не можеше да избяга от това. Не можеше да се освободи.

Преди да се съгласи с условията от завещанието на Хенри и да остане в Трули, тя се местеше, когато реши. Винаги имаше свободата да си събере багажа и да си тръгне, когато поиска. Винаги контролираше живота си. Постоянно имаше цел. Сега нещата бяха неясни, объркани, и извън контрол. А Ник Алегреза беше точно в средата на всичко. Той бе една от най-важните причини животът й да е такава бъркотия.

Дилейни стана и отиде в спалнята си. Искаше й се да обвинява за всичко Ник. Желаеше да може да го намрази напълно, но по някаква причина не можеше да изпитва ненавист към него. Той я караше да се ядосва повече от когото и да било друг в живота й, но тя никога не бе способна да го мрази. Животът й щеше да е толкова по-лесен, ако можеше да го направи.

Когато си легна тази нощ, имаше друг сън, който бързо се превърна в кошмар. Тя сънуваше, че е юни и е изпълнила условията от завещанието на Хенри. Най-накрая можеше да напусне Трули.

Беше свободна и подскачаше от удоволствие. Слънцето се изливаше върху нея, къпеше я в светлина, толкова ярка, че трудно можеше да вижда. Най-накрая беше затоплена и обута в чифт убийствени лилави обувки с платформа. Животът не можеше да е по-прекрасен.

Макс беше в съня й и й подаваше един от онези огромни чекове, които даваха на спечелилите от лотарията. Тя го пъхна на пътническата седалка на „Миата“-та си и скочи в колата. С три милиона долара до себе си, тя тръгна да напуска града, като се чувстваше, все едно огромна тежест се бе смъкнала от душата й, и колкото повече приближаваше до границите на Трули, толкова по-лека се чувстваше.

Тя шофираше през града сякаш часове и точно когато свободата беше на по-малко от миля напред, нейната „Миата“ се превърна в кола с размерите на кибритена кутийка, оставяйки я от едната страна на пътя с големия й чек, пъхнат под мишница. Дилейни погледна към малката кола до тока на лилавата обувка и сви рамене, все едно такива неща се случваха непрестанно. Пъхна колата в джоба си, за да не бъде открадната и продължи към края на града. Но без значение колко дълго или бързо вървеше, знакът за края на Трули продължаваше едва да се вижда в далечината. Тя започна да тича, наведена на една страна, за да балансира тежестта на чека за три милиона долара. Той ставаше все по-тежък, но тя отказваше да го остави. Тича, докато не я заболя всичко и не можеше да продължи по-нататък. Границата на града оставаше в далечината и Дилейни знаеше без никакво съмнение, че е забита в Трули завинаги.

Тя се изправи в леглото с безмълвен вик на уста. Беше потна и дишаше накъсано.

Току-що беше имала най-лошия кошмар в живота си.