Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (13)

Глава 12

„The Monster Mash“^[1] гърмеше от петфутовите тонколони в задната част на пикапа на кмета Танъси. Фалшива паяжина обвиваше колата, а на рампата стояха два надгробни камъка. Доджът пълзеше по главната улица, а покрай него се влачеха вещици и вампири, клоуни и принцеси. Възбуденото дърдорене на духове и гоблини се смесваше с музиката и даваше началото на годишния парад за Хелоуин.

Дилейни стоеше сред разпокъсаната тълпа пред салона си. Тя потрепери и се сгуши още по-плътно в зеленото си вълнено палто с блестящи копчета. Замръзваше, за разлика от Лиза, която стоеше до нея, облечена със суитшърт и чифт памучни ръкавици. Вестникът предсказваше нетипично топло време за последния ден на октомври. Предполагаше се, че температурата ще се изстреля до зашеметяващите четиридесет градуса^[2].

Като дете Дилейни харесваше парада за Хелоуин. Обичаше да се маскира и крачи през града към гимнастическия салон на гимназията, където започваше състезанието за костюми. Никога не спечели, но въпреки всичко й доставяше удоволствие. Даваше й възможност да се маскира и да използва козметика. Тя се почуди дали все още сервират сайдер и глазирани понички и дали новият кмет връчваше малки торбички с бонбони, както правеше Хенри.

— Помниш ли, когато бяхме в шести клас, как си обръснахме веждите и се облякохме като психопати убийци и имахме кръв, която избликваше от вратовете ни? — Попита Лиза от мястото си до Дилейни. — И майка ти тотално откачи?

Тя помнеше всичко много добре. Онази година майка й беше направила глупав костюм на булка. Дилейни се беше престорила, че го харесва само за да се появи на парада като залян с кръв убиец без вежди. Като разсъждаваше за това сега, тя не знаеше как се бе осмелила да направи нещо, което знаеше, че ще разгневи майка й.

През следващата година Дилейни беше принудена да се облече като смърф.

— Погледни това дете и кучето му — тя посочи момче, облечено като пакет с пържени картофи от Макдоналдс, а малкият му дакел беше декориран като опаковка кетчуп. Беше минало много време, откакто Дилейни беше ходила до Макдоналдс. — Имам огромно желание за чийзбургер точно сега — въздъхна тя, а от представата за сочното телешко й потекоха лиги.

— Може би някой ще мине по улицата след малко.

Дилейни погледна към приятелката си с ъгъла на окото си.

— Ще се бием за него.

— Не си ми в категорията, гражданке. Погледни се, разтреперана до смърт в грамадното си палто.

— Просто трябва да се аклиматизирам — оправда се Дилейни, докато гледаше жена с бебе динозавър да слиза от тротоара и да се присъединява към парада. Някъде зад нея се отвори и затвори врата, но когато се обърна, никой не беше влязъл в салона й.

— Къде е Луи?

— Той е на парада със Софи.

— Като какъв?

— Ще видиш. Изненада е.

Дилейни се усмихна. Тя самата беше приготвила изненада. Трябваше да стане наистина рано тази сутрин, но ако всичко вървеше по план, бизнесът й щеше да полети.

Втори камион бавно мина покрай тях с голям пушещ казан и кикотеща се магьосница в него. Въпреки разрошената черна коса и зелено лице, старата вещица й изглеждаше леко позната.

— Коя е тя? — попита Дилейни.

— Хмм. О, това е Нейва. Спомняш си Нейва Милър, нали?

— Разбира се. — Нейва беше дива и скандална. Тя забавляваше Дилейни с истории за открадната пиячка, пушене на марихуана и правене на секс с футболния отбор. А Дилейни вярваше на всяка дума. Тя се наведе към Лиза и прошепна: — Помниш ли, когато ни каза как е духала на Роджър Бонър, докато той теглил малкия си брат на водни ски? И ти не знаеше какво означава това, така че тя ни обясни с живописни детайли?

— Да, и ти започна да повръщаш. — Лиза посочи към мъжа, който караше камиона. — Това е съпругът й, пастор Джим.

— Пастор? Майко мила!

— Да, тя беше спасена или се прероди, или нещо такова. Пастор Джим изнася проповеди в онази малка църква на Седма улица.

— Това е пастор Тим — коригира я болезнено познат глас точно зад Дилейни.

Дилейни изстена на ум. Беше толкова типично за Ник да се промъква зад нея, когато тя най-малко го очакваше.

— Откъде знаеш, че е Тим? — поиска да узнае Лиза.

— Построихме къщата му преди няколко години. — Гласът на Ник беше нисък, сякаш не го беше използвал много често тази сутрин.

— О, аз си помислих, че той се моли за душата ти.

— Не. Майка ми се моли за нея.

Дилейни хвърли бърз поглед над рамото си.

— Може би тя трябва да направи поклонение до Лурд, или до храма на тортилата в Ню Мексико.

Лека усмивка изви устните на Ник. Той беше облечен в суитшърт с вдигната качулка, от който висяха бели връзки и падаха върху гърдите му. Косата му беше загладена назад.

— Може би — беше всичко, което каза.

Дилейни отново се обърна към парада. Тя повдигна рамене и скри замръзналия си нос в яката на палтото. Имаше само едно нещо, по-лошо от това Ник да я дразни, и това беше, да се чуди защо не го прави. Беше го виждала малко след деня, в който почука на задната врата на офиса му. По безмълвно споразумение те се избягваха един друг.

— Откъде се появи? — попита го Лиза.

— Направих няколко обаждания от офиса. Софи още ли не е минала?

— Не е.

Четири момчета, облечени като окървавени хокейни играчи, минаха на ролери и бяха плътно последвани от Томи Маркъм, който теглеше жена си в рикша. Хелън беше маскирана като Лейди Годайва, а на задната част на количката беше закачена табела с надпис „Фризьорската къща на Хелън — качествено подстригване за десет долара“. Хелън махаше и пращаше целувки на тълпата, а на главата й имаше корона с изкуствен диамант, която Дилейни разпозна много добре.

Тя отпусна рамене и откри долната част на лицето си.

— Това е жалко! Тя все още носи короната си от бала.

— Слага я всяка година, все едно е кралицата на Англия или нещо такова.

— Помниш ли как агитираше за кралица на бала, а аз не го направих, защото било против правилата? И след като спечели, училището не я дисквалифицира? Короната трябваше да е моя.

— Още ли си ядосана за това?

Дилейни скръсти ръце на гърдите си.

— Не. — Но беше. Бе раздразнена на себе си, че дава на Хелън властта да я нервира след толкова много години.

Дилейни умираше от студ, беше нервна, и силно долавяше присъствието на мъжа зад себе си. Прекалено силно. Не трябваше да го вижда, за да знае колко близо е застанал. Можеше да го почувства като огромна човешка стена.

С изключение на онзи път, когато Ник караше колелото си като полудял каскадьор на парада и приключи с шевове на главата си, той винаги се маскираше като пират — винаги. И всяка година, когато погледнеше към превръзката на окото му и фалшивия меч, ръцете й се изпотяваха. Откачена реакция, като се има предвид, че той обикновено й казваше, че изглежда глупаво.

Тя отново обърна глава и го погледна, с неговата коса, хваната на опашка, и малката златна халка в ухото. Все още изглеждаше като пират, а в корема й се разгоря малък пламък.

— Не видях колата ти отзад — каза той, а очите му се приковаха в нейните.

— Ъм, не. Стив я взе.

Той намръщи чело.

— Стив?

— Стив Еймс. Работи за теб.

— Много младо момче с боядисана руса коса?

— Не е толкова млад.

— Аха. — Ник се облегна на единия си крак и наклони глава леко настрани. — Сигурно не е.

— Е, той е мил.

— Той е още с мляко по устата.

Дилейни се обърна и погледна намръщено към приятелката си.

— Мислиш ли, че Стив е малък?

Лиза погледна от Ник към Дилейни.

— Знаеш, че те обичам, но боже, момчето се преструва, че свири на китара.

Дилейни пъхна ръце в джобовете си и се обърна да гледа как минават Спящата красавица, Пепеляшка и обвит в станиол шоколадов бонбон. Беше истина. Беше излязла два пъти с него и той свиреше с ръце на всичко. Нирвана. Метал Хед. Храмовия хор на мормоните. Стив свиреше всичко и това беше много засрамващо. Но той беше най-близкото нещо до гадже, което имаше, въпреки че дори не го наричаше така. Той беше единственият свободен мъж, който й бе обърнал внимание, откакто се беше върнала в Трули.

С изключение на Ник. Но той не беше свободен. Поне не и за нея. Дилейни се наведе напред, за да погледне надолу по улицата, и видя как нейната „Миата“ завива зад ъгъла. Стив управляваше спортната кола с една ръка, косата му беше изрусена и подстригана късо. Две тийнейджърки стояха като кралици на красотата точно зад него, а друго момиче махаше от седалката до него. Техните коси бяха подстригани и оформени, така че да ги кара да изглеждат все едно току-що са излезли от младежко списание. Готини, свободни и модерни. Дилейни беше обиколила гимназията, като нарочно търсеше момичета, които не са мажоретки или активни членове на някой клуб. Искаше обикновени момичета, които можеше да направи да изглеждат удивително.

Беше ги намерила миналата седмица. След като бе получила съгласие от майките им, поработи върху всяка една от тях рано тази сутрин. Всички изглеждаха страхотно и бяха жива, дишаща реклама за салона й. И ако момичетата не бяха достатъчни, Дилейни беше сложила знак отстрани на колата си, на който беше написано: Десет долара фиксирано подстригване в „Последна мода“.

— Това ще накара Хелън да полудее — измърмори Лиза.

— Надявам се.

Група от мрачни жътвари, върколаци и трупове мина покрай тях, след което „Шевролет“ от 57-а зави зад ъгъла с Луи зад волана. Дилейни хвърли един поглед към черната му коса, оформена в къдрици с помощта на много гел, и избухна в смях. Той носеше стегната бяла тениска с пакет цигари, завит в подгъва на ръкава му. На седалката до него седеше Софи с коса, вързана високо на конска опашка, с яркочервено червило и очила с формата на котешки очи. Мляскаше и правеше балончета с дъвка и се беше сгушила в голямото кожено яке на Ник.

— Чичо Ник — извика тя и му изпрати целувка.

Дилейни чу дълбокия му смях точно преди Луи да форсира двигателя заради тълпата. Античната кола се тресеше и боботеше, след което за достоен финал изгърмя.

Стресната, Дилейни отскочи назад и се блъсна в непоклатимата стена на гърдите на Ник. Големите му ръце я сграбчиха над лактите и когато тя погледна към него, косата й погали гърлото му.

— Извинявам се — измърмори тя.

Хватката му върху нея се затегна и през палтото си тя почувства дългите му пръсти да се забиват във вълнения ръкав. Погледът му се спусна от бузите към устата й.

— Недей — каза той и тя почувства милувката на палците му върху ръцете си.

Погледът му отново се вдигна към нейния. Имаше нещо особено горещо и напрегнато в начина, по който я погледна. Като че ли искаше да й даде една от онези целувки, която щеше да разкъса съпротивата й. Сякаш бяха любовници и най-естественото нещо на света за нея щеше да е да сложи ръка отзад на главата му и да наведе лицето му към своето. Но те не бяха любовници. Дори не бяха приятели. Накрая той отстъпи назад и отпусна ръце от двете си страни.

Тя се обърна и пое дълбоко въздух. Можеше да почувства погледа му в тила си, да усети как въздухът между тях е зареден с напрежение. Привличането беше толкова силно, че тя бе почти сигурна, че всички около тях могат също да го почувстват. Но когато погледна към Лиза, нейната приятелка махаше като полудяла към Луи. Не беше забелязала.

Ник каза нещо на Лиза и Дилейни по-скоро почувства, отколкото чу как той си тръгва. Тя изпусна дъха, който не беше осъзнала, че е сдържала. Погледна над рамото си за последен път и го видя как изчезва в сградата зад тях.

— Не е ли сладък?

Дилейни погледна към приятелката си и тръсна глава. С никакво усилие на въображението не можеше да се каже, че Ник Алегреза е сладък. Той беше страхотен. Стопроцентов, помпащ тестостерон, предизвикващ лиги сексапил.

— Помогнах му да си направи косата тази сутрин.

— Ник?

— Луи.

Най-накрая й просветна.

— Оу.

— Защо ще правя косата на Ник?

— Забрави. Не каза ли нещо за купон довечера в Грейндж?

— Може би.

Дилейни провери часовника си. Имаше само няколко минути преди уговорения за един часа ангажимент. Каза на Лиза довиждане и прекара следобеда, като направи кичури в три цвята и обслужи двама влезли клиенти.

Когато приключи за деня, бързо измете косата от последното момиче, след което грабна палтото си и се изкачи по задните стълби към апартамента си. Имаше планове да се срещне със Стив на маскарадния купон, който щеше да се състои в старата зала на Грейндж. Той беше намерил полицейска униформа отнякъде, и след като планираше да се прави на представител на закона, изглеждаше решено, че тя трябва да се маскира като проститутка. Вече имаше полата и мрежестия чорапогащник и беше намерила пухкава розова боа^[3] с подходящи белезници в будката за майтапчийски подаръци в универсалния магазин на Хоуди.

Дилейни пъхна ключа си в ключалката и забеляза бял плик на следващото стъпало, до върха на черните й ботуши. Имаше лошото предчувствие, че знае какво е дори преди да се наведе да го вдигне. Отвори го и извади бял лист хартия с три напечатани думи. Този път бе написано: „Изчезвай от града“. Тя смачка листа в юмрука си и погледна през рамо. Паркингът, разбира се, беше празен. Който и да беше оставил плика, го бе направил, докато Дилейни беше заета да подстригва. Било е толкова лесно.

Дилейни се върна към паркинга и почука на задната врата на „Алегреза Конструкшън“. Джипа на Ник го нямаше отзад.

Вратата се отвори и секретарката на Ник, Ан-Мари, се появи.

— Здрасти — започна Дилейни. — Чудех се дали не си видяла някой отзад днес.

— Боклукчиите изпразниха контейнера този следобед.

Дилейни се съмняваше, че може да е вбесила тях.

— А Хелън Маркъм?

Ан Мари поклати глава.

— Не съм я виждала днес.

Което не означаваше, че Хелън не е оставила бележката. След представянето на Дилейни на парада сигурно беше побесняла.

— Добре, благодаря. Ако видиш някой, който не трябва да е тук, а се навърта наоколо, ще ме уведомиш ли?

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

Дилейни прибра бележката в джоба на палтото си.

— Не, нищо особено.

 

 

Старата плевня Грейндж хол^[4] беше украсена с бали сено, оранжеви и черни панделки от креп, и казани пълни със сух лед, от който излизаха кълба дим. Един от барманите от „При Морт“ наливаше бира и кола в единия край, а една кънтри уестърн група свиреше в другия. Възрастта на повечето от събралите се да празнуват Хелоуин варираше от тийнейджъри, които бяха твърде големи за „сладкиши или пакост“, до тази на Уанета Ван Дам, която се състезаваше с двамата все още живи ветерани от Световната война.

Когато Дилейни пристигна, бандата вече беше в средата на първия си сет. Тя беше облякла черна, сатенена пола, подходящо бюстие и черни дантелени жартиери. Беше оставила сатененото си сако у дома. Краката й бяха обути в остри обувки с петсантиметрови токчета, като загуби двадесет минути, за да се увери, че ръбовете на сатенените чорапи са в права линия по задната част на краката й. Нейното пухкаво шалче беше преметнато около врата, а чифт белезници бяха пъхнати в ръба на полата. С изключение на тупираната коса и плътния слой спирала, повечето от усилията бяха останали скрити под вълненото й палто.

Дилейни не искаше нищо повече от това да се прибере вкъщи и да заспи, като в кома. Мислеше си изобщо да не идва. Беше сигурна, че бележката е изпратена от Хелън и я беше издразнила повече, отколкото й се искаше да признае. Разбира се, че беше преследвала малко Хелън. Беше се крила в кофата й за боклук и бе тършувала, но това беше различно. Тя не оставяше психопатски бележчици. Ако Дилейни не беше казала на Стив, че ще се видят, сега можеше да се излежава, облечена в любимата си пижама, след гореща вана, пълна със сапунени мехурчета.

Дилейни посегна към копчетата на палтото си, докато погледът й преминаваше през тълпата, облечена във всевъзможни варианти на интересни костюми. Тя забеляза Стив, който танцуваше с една облечена като хипи мадама на около двадесет години. Изглеждаха добре заедно. Тя знаеше, че Стив излиза и с други жени, освен нея, но не беше засегната от това. С него се разсейваше доста понякога, когато й се приискаше да излезе извън апартамента си. А и беше добро момче.

Тя реши да не сваля палтото си, докато преминаваше през тълпата. Дилейни се промъкна между две големи конусовидни глави и една русалка, и почти успя да избегне удара с герой на Стар Трек, с гримирано в бледожълт цвят лице.

— Хей, Дилейни — каза той, надвиквайки звука от кънтри музиката. — Чух, че си се преместила отново тук.

Гласът му й звучеше смътно познат и очевидно я познаваше. Тя не го разпозна. Косата му беше пригладена назад и оцветена с черен спрей, униформата му беше черно-червена, а на гърдите му беше нарисуван символ, който приличаше на нещо като А. Тя никога не беше гледала Стар Трек и откровено не разбираше страстта към този сериал.

— Ами, да. Завърнах се през юни.

— Уес каза, че си ти, когато влезе.

Дилейни се втренчи в очите му, които бяха толкова светли, че трудно биха били оприличени на сини.

— О, боже мой — възкликна тя. — Скутър!

Имаше само едно нещо, което беше по-плашещо от Финли. Това беше Финли, облечен като герой от Стар Трек.

— Да, това съм аз. Не сме се виждали отдавна. — Гримът на Скутър се беше напукал на челото. Цветът, който бе избрал за лицето си, правеше зъбите му жълти. — Изглеждаш добре — продължи той и закима с главата си, като някоя китайска кукла с огъващ се врат.

Дилейни се огледа наоколо за някого, който може да я спаси.

— Да, ти също, Скутър — излъга тя. Не видя никого, когото да успее да разпознае и погледът й отново се върна върху него. — Как си ти? — попита Дилейни, опитвайки се да поддържа обикновен разговор, докато намери начин да се измъкне.

— Аз и Уес притежаваме собствена рибна ферма в Гардън. Купихме я от бившето гадже на Уес, след като тя го напусна заради един тираджия. Ще направим цяло състояние с продажбата на сладководна риба.

Дилейни можеше само да го гледа втренчено.

— Имаш рибна ферма?

— Ми да. Откъде си мислиш, че идва всичката тази прясна риба?

— Каква прясна риба? — Дилейни не си спомняше да е виждала много прясна риба в магазините в града. — Има ли голямо търсене наоколо?

— Не, но Уес и аз решихме, че с тази бактерия Ешерихия коли и пилешкия грип хората ще започнат да ядат купища риба. — Той надигна червената си пластмасова чашка и отпи голяма глътка. — Омъжена ли си?

Обикновено мразеше този въпрос, но нямаше как да пренебрегне очевидния факт, че Скутър беше станал още по-голям идиот, отколкото си го спомняше.

— О, не. Ами ти?

— Два пъти разведен.

— Наистина ли? — каза тя, после поклати глава и сви рамене. — Ще се видим, Скутър. — Тя мина покрай него, но той я последва.

— Искаш ли бира?

— Не, имам среща с някого тук.

— Доведи я насам.

— Не е жена.

— О! — Той се отдръпна назад и извика след нея: — Ще се видим, Дилейни. Може да ти звънна някой път.

Това изказване би я ужасило, ако номерът й го имаше в телефонния указател. Тя продължи нататък през групата маскирани пънкари и стигна до края на дансинга. Един Ейбрахам Линкълн я попита дали иска да танцува, но тя отказа. Главата започваше да я боли и тя искаше да се прибере вкъщи, но реши, че дължи на Стив поне да му се обади, че си тръгва. Тя видя една преоблечена Клеопатра този път с него, а той самият свиреше на въображаема китара парчето „Никой друг на Земята“ на Уинона Джъд^[5].

Очите й се присвиха и тя извъртя поглед настрани от Стив. Той можеше да се излага толкова дивашки понякога. Погледът й се спря на позната двойка, която се беше маскирала като гангстер от петдесетте и гаджето му, облечено в широко разкроена пола. От мястото си до дансинга тя видя как Луи премята Лиза през гърба си и после я завърта отпред. Придърпа я близо до гърдите си и я наведе така, че дупето й обърса пода. Дилейни се усмихна, а погледът й се премести на двойката, застанала до Лиза и Луи. Нямаше как да обърка високия мъж, който въртеше племенницата си като пумпал. Доколкото Дилейни можеше да види, единствената отстъпка, която Ник беше направил заради празника, беше неговото таке, баската му барета. Той беше обут с дънки и носеше светлокафява риза на райета. Дори и без костюм успяваше да изглежда като танцьор-пират, с тази черна барета, сложена ниско над челото му.

За първи път, откакто се беше върнала, Дилейни копнееше отново да бъде част от семейство. Не повърхностно, контролиращо семейство като нейното, а истинско. Такова, в което хората се смееха, танцуваха и се обичаха един друг безусловно.

Дилейни се завъртя и се блъсна в един Елвис.

— Извинете ме — каза тя и погледна нагоре право в лицето на Томи Маркъм, цялото облепено с фалшиви бакенбарди.

Томи хвърли поглед от нея към жената до себе си. Хелън все още беше облечена като Лейди Годайва и носеше корона на главата си.

— Здравей, Дилейни — поздрави я тя със самодоволна усмивка на лицето, сякаш се изненадваше, че я вижда. Това беше същата усмивка тип „целуни ме отзад“, която отправяше към Дилейни още от първи клас.

Тя беше твърде уморена, за да се държи престорено възпитано. Главата я заболя от глупавата усмивка на Хелън.

— Как ти се стори представянето ми на парада?

Усмивката на Хелън се стопи.

— Жалка си, но предвидима.

— Не чак толкова жалка, колкото краставата ти перука и евтината ти корона. — Музиката спря, когато тя пристъпи напред и доближи лицето си до това на Хелън. — Ако някога отново ми оставиш някоя заплашителна бележчица, ще ти я навра в носа.

Веждите на Хелън се вдигнаха учудено и тя възкликна:

— Ти си ненормална. Никога не съм ти оставяла никаква бележка.

— Бележки. — Дилейни не й повярва дори за секунда. — Те са две на брой.

— Не мисля, че Хелън би…

— Млъквай, Томи — прекъсна го Дилейни, без да отмества очи от стария си враг. — Тъпата ти бележка не ме уплаши, Хелън. Аз само й се ядосах, нищо повече. — Тя й отправи един последен поглед, преди да продължи. — Стой настрана от мен и всичко, което ми принадлежи. — След което се обърна и се сля с тълпата. Главата й се пръскаше, докато си проправяше път между хората.

Ами ако не беше Хелън? Невъзможно. Тя я мразеше.

Дилейни почти беше стигнала до вратата, когато Стив я догони.

— Къде отиваш? — попита той, когато изравни крачка с нея.

— Вкъщи, имам главоболие.

— Не можеш ли да останеш поне още малко.

— Не.

Те стигнаха до паркинга и се спряха до колата на Дилейни.

— Все още дори не сме танцували.

В момента дори само мисълта да танцува с човек, свирещ на предната част на панталона си, беше твърде смущаваща.

— Не ми се танцува. Имах дълъг ден и съм уморена. Отивам си в леглото.

— Искаш ли компания?

Дилейни погледна в неговото сладко момчешко лице на сърфистче и се засмя тихо.

— Добър опит.

Той се наведе, за да я целуне, но тя сложи ръката си върху гърдите му, за да го спре.

— Добре — засмя се той. — Може би следващия път.

— Лека нощ, Стив — каза тя и влезе в колата си.

На път за вкъщи Дилейни спря при Валиу Райт и си купи голямо десертче „Рийзъс“, бутилка кока-кола и пяна за баня с аромат на ванилия. Дори и след горещата вана можеше да си легне до десет часа.

Никога не съм ти оставяла никаква бележка. Хелън трябваше да я е излъгала. Разбира се, тя никога нямаше да си признае, че е написала бележките. Не и пред Томи.

Ами ако не я беше излъгала? За първи път в гърдите й се загнезди като буца истински страх, но тя се опита да го пренебрегне. Дилейни не искаше да мисли, че авторът на бележката може да е някой друг, освен стария й враг. Някого, когото не познаваше.

Когато спря на паркинга зад салона, видя, че джипът на Ник беше зад офиса му. Тъмният му силует се очерта, облегнат на задната броня в познатата отпусната поза. Фаровете на „Миата“-та й осветиха коженото му яке, докато той се тласна с крак от возилото си.

Дилейни изключи двигателя и се протегна да вземе найлоновата торбичка.

— Следиш ли ме? — попита тя, след като излезе от колата и затвори вратата.

— Разбира се.

— Защо? — Токчетата на обувките й се забиха в чакъла, когато тя тръгна към стълбите.

— Кажи ми за бележките. — Той се пресегна и взе пазарската чанта от ръката й, когато мина покрай него.

— Хей, аз мога да се погрижа за това — възпротиви се тя и осъзна, че е минало много време, откакто някой мъж й беше предложил да носи нещо за нея. Не че Ник й беше предложил, разбира се.

— Кажи ми за бележките.

— Откъде знаеш за тях? — Той вървеше толкова близо зад нея, че тя можеше да почувства с подметките си тежестта на походката му. — Ан-Мари ли ти каза?

— Не, чух разговора ти с Хелън тази вечер.

Дилейни се зачуди още колко други са го чули. Дъхът й образува облаче пара пред лицето й, докато припряно отключваше вратата си. След като само щеше да си изхаби думите, тя не си направи труда да каже на Ник, че не може да влезе.

— Хелън ми е написала няколко малки бележчици.

Тя отиде до кухнята и включи осветлението.

Ник я последва, разкопча якето си и сякаш изпълни малкото пространство с присъствието си. Той остави продуктите на плота.

— Какво се казва в тях?

— Прочети ги сам. — Тя бръкна в джоба на палтото си и му подаде плика, който беше натъпкала там по-рано. — На другата пишеше нещо като: „Аз те наблюдавам“.

Тя мина покрай него и влезе в малкото коридорче, което водеше към спалнята.

— Обади ли се на шерифа?

— Не. — Тя свали палтото си и го закачи в гардероба, а после се върна. — Не мога да докажа, че Хелън е тази, която ги оставя, въпреки че съм сигурна, че е тя. Отгоре на всичко бележките не са заплашителни, а просто предупредителни.

От вратата тя го наблюдаваше как изучава бележката в ръката си. Неговата барета го караше да прилича на някой екзотичен баски борец за свобода.

— Къде намери това?

— Пред вратата ми.

— Още ли пазиш дру… — Той погледна към нея и спря по средата на изречението. Очите му се разшириха за момент, после той плъзна поглед от косата чак до обувките й. За първи път в живота й тя беше оставила Ник безмълвен. Трябваше да се облече като проститутка, за да го постигне.

— Какво има?

— Нищо.

— И нямаш някой умен коментар?

Тя се опитваше да остане абсолютно неподвижна, все едно не усещаше как погледът му я изпиваше навсякъде. Накрая не издържа и премести боата си, за да покрие цепката на бюстието си.

— Само едно нещо.

— Защо ли не съм изненадана.

Той посочи кръста й.

— Какво правиш с белезниците?

— Ти знаеш по-добре от мен.

— Диваче — каза той с похотлива усмивка, която изви ъгълчетата на устните му. — Аз не се нуждая от железни играчки, за да си свърша работата добре.

Тя извъртя очи към тавана.

— Спести ми детайлите на сексуалния ти живот.

— Сигурна ли си? Може да научиш нещо полезно.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Съмнявам се да знаеш нещо, което да искам да науча. — След това бързо добави: — Това не е предизвикателство.

Тихият му смях сякаш изпълни пространството между тях.

— Това беше предизвикателство, Дилейни.

— Щом казваш.

Той направи крачка към нея, а тя вдигна ръката си като регулировчик.

— Аз не искам да стигам там с теб Ник. Мислех си, че дойде тук, за да погледнеш бележките от Хелън.

— Така е. — Той спря, когато дланта й се опря в гърдите му. Гладката кожа на якето се притисна в ръката й. — Но ти наистина правиш доста трудна възможността да мисля за нещо друго, освен за твоите ципове.

— Ти си голямо момче. Опитай се да се концентрираш.

Дилейни отдръпна ръката си и мина покрай него, за да стигне до хладилника.

— Искаш ли бира?

— Разбира се.

Тя отвори капачките и му подаде едната бира от тиква, която беше купила от пивоварната. Той разгледа дизайнерската бира, сякаш се чудеше какво да прави с нея.

— Добра е — увери го тя и изпи голяма глътка от своята.

Ник вдигна бутилката към устните си, а сивите му очи я наблюдаваха, докато отпиваше от напитката. Той веднага свали шишето и изтри уста с опакото на ръката си.

— Исусе, Йосифе и Дева Мария, това е отврат.

— На мен ми харесва. — Тя се усмихна и отпи продължително.

— Имаш ли истинска бира? — Той остави на масата бутилката и бележката.

— Имам малинова бира.

Той я погледна така, сякаш му предлагаше да си отреже топките.

— Намира ли ти се „Бъд“?

— Мне. Но имам кока-кола в торбата. — Тя махна с бутилка в ръка по посока на найлоновата торбичка, после мина покрай Ник на път към хола.

— Къде намери първата бележка? — извика той след нея.

— В салона. — Тя включи осветлението над уредбата и се прехвърли при настолната лампа до дивана. — Всъщност ти ми го посочи.

— Кога?

— В деня, в който ми смени ключалките. — Тя погледна зад рамото си, докато издърпваше кабела на лампата. Ник стоеше в средата на стаята и пуфтеше над кока-колата, която беше купила от Валиу Райт. — Помниш ли?

Той свали бутилката и облиза една капка от долната си устна.

— Напълно.

Един нежелан спомен за неговите устни, притиснати в нейните, и усещането за топлата кожа на ръцете му изостри сетивността й.

— Говорех за бележката.

— Аз също.

Не, не говореше за това.

— Защо си мислиш, че Хелън е отговорна?

Дилейни приседна на дивана много предпазливо, защото не искаше сатенената й пола да се вдигне чак до чатала и да заприлича на порнозвезда.

— Кой друг може да е?

Той остави колата на масичката за кафе и свали якето си.

— Кой иска да си заминеш?

Дилейни не можеше да се сети за никой друг, освен Ник и цялото му семейство.

— Ти.

Той остави якето си на облегалката на кушетката и я погледна намръщено.

— Наистина ли вярваш в това?

Всъщност не.

— Не знам.

— Ако мислиш, че се промъквам наоколо, за да плаша жените, защо ме пусна в апартамента си?

— Можех ли да те спра?

— Може би, но аз не съм оставил тези бележки и ти го знаеш. — Той седна до Дилейни и подпря лакти на коленете си. Ник нави ръкавите на памучната си риза. Отдолу носеше часовник с износена черна каишка.

— Разстроила си някого страшно много. Да си правила лоши прически напоследък?

Дилейни присви очи и тръшна силно бутилката с тиквена бира на масата за кафе.

— Преди всичко, аз никога не правя лоши прически. Второ, какво си мислиш, че някоя психарка обикаля наоколо и ми оставя бележки, защото съм подстригала бретона й прекалено късо или не съм я накъдрила добре?

Ник я погледна през рамо и се засмя. Първо тихо, после по-гръмко, което накара Дилейни да се издразни.

— Защо си толкова ядосана?

— Ти ме обиди.

Той постави невинно ръка на ризата си, избута меката материя настрани и показа ивица бронзова гръд.

— Не съм.

Дилейни отмести поглед към развеселените му очи.

— Определено го направи.

— Съжалявам — каза и после развали извинението си, като добави: — Диваче.

Тя блъсна ръката му.

— Кретен.

Ник я сграбчи за кръста и я притисна към себе си.

— Някой казвал ли ти е, че изглеждаш страхотно като проститутка.

Аромат на сандалово дърво и топла кожа изпълни сетивата й. Неговите силни пръсти предизвикваха тръпки по вътрешната страна на ръката й, затова тя се опита да се отдръпне. Той й позволи само колкото да хване пухкавото й шалче с ръце и да я придърпа още по-близо. Носовете им се докоснаха и тя се остави да бъде зашеметена от тъмносивия му поглед. Дилейни отвори уста с намерението да каже нещо язвително и саркастично, но гласът и мислите й я предадоха и единственото нещо, което излезе от нея, беше въздишка.

— Леле, благодаря ти, Ник, обзалагам се, че казваш това на всички твои мацки, с които си лягаш.

— Ти мацка, с която ще си легна, ли си? — попита той на сантиметри от устните й, притискайки я към себе си само с краищата на пухкавите розови пера и тихия си глас.

Не мислеше, че е казала това или че го е мислила изобщо…

— Не. Ти знаеш, че никога няма да можем да бъдем заедно.

— Никога не казвай никога. — Перата докоснаха бузите и врата й, когато той прокара едната си ръка по ръба на бюстието й. — Сърцето ти бие ускорено.

— Имам високо кръвно. — Клепачите й натежаха и тя усети как върхът на езика му докосва долната й устна.

— Винаги си била ужасна лъжкиня.

Без да разбере как се случи, тя се оказа в скута на Ник и устните му докосваха нейните. Целувка, която първоначално бе нежна, бързо разби идеята на Дилейни за съпротива. Той сложи ръка зад тила й, а другата върху бедрото й и я погали през черния чорапогащник. Езикът му докосна нейния, изискващ по-страстен и горещ отговор и тя му отвърна с целувка, която запали кръвта и на двамата. Дилейни го прегърна през врата и прокара пръсти под кожената лента на опашката му. Баретата падна от главата му, когато тя прокара пръсти през хладната и лъскава коса. Тя усещаше пръстите му да се плъзгат нагоре по жартиера и до ръба на полата й, оставяйки огнена диря от вътрешната страна на бедрото й и изгаряща нужда дълбоко в корема й. Тогава пръстите му се плъзнаха под черната ластична дантела и обхванаха голата й плът. Тя бутна на една страна яката на ризата му и докосна топлото му рамо и твърдите му мускули, но това не й бе достатъчно и тя разкопча копчетата му, докато ризата му окончателно не се разтвори. Целият беше твърд и гладък, а кожата му топла и леко влажна. Ерекцията му, която се беше издула под панталоните, се докосваше до нея и тя се притисна още по-плътно в скута му. Пръстите му се впиха в бедрата й и Дилейни почувства дълбокия му стон под дланите си.

Ник сложи ръка на кръста й, а силните му пръсти я докоснаха през тънкия сатен. Тя издаде стон, когато дланта му се плъзна нагоре по гърдите и врата й. Кокалчетата на пръстите му докосваха шията и ръба на бюстието й. После притисна чувствените си устни към врата й, а ръката му се промъкна под прилепналото сатенено горнище. Той обхвана голата й гръд и Дилейни се изви, притискайки втвърденото си зърно към горещата му длан. Ръцете й обгърнаха раменете му и тя стисна силно меката материя на ризата му в юмруците си.

Тя цялата тръпнеше от желание и прошепна с последната си капка разум:

— Ник, трябва да спрем с това.

— Ще спрем — промърмори той, докато издърпа бюстието буквално на кръста й и наведе глава.

Пое с устни едното й розово зърно и го засмука безмилостно с топлия си влажен език. Голямата му гореща длан се спусна между бедрата й и се притисна към чувствената й плът. Тя усещаше пръстите му през навлажнените си памучни бикини, което я накара да стисне бедра, заключвайки ръката му между тях. Дилейни затвори очи и името му се откъсна от устните й, наполовина като въздишка, наполовина като стон. Това беше звук на необходимост и желание. Тя искаше той да прави любов с нея. Копнееше да усеща голото му тяло, притиснато в нейното. Нямаше какво да загуби, освен самоуважението си. Какво означаваше малко самоуважение срещу един качествен оргазъм?

Изведнъж той отдръпна устни и тя усети студения въздух върху гърдите си. Дилейни се насили да отвори очи и проследи пламтящия му поглед, който бе втренчен във влажните й зърна. Ник измъкна ръката измежду бедрата й, хвана единия край на шалчето и бавно го прокара по чувствената й плът.

— Кажи ми, че ме желаеш.

— Не е ли очевидно?

— Кажи го въпреки това. — Той вдигна поглед, а очите му бяха натежали от сласт и решителност. — Кажи го.

Дилейни си пое дъх.

— Желая те.

Погледът му обходи лицето й и се спря на устните й. Той я целуна леко и вдигна бюстието на мястото й, за да покрие отново гърдите й.

Той нямаше намерение да прави любов с нея. Разбира се, че нямаше. Щеше да загуби много повече от нея.

— Защо продължаваме да правим това? — попита тя, когато той отмести устните си. — Никога не съм имала намерение това да се случва между нас, но то винаги става.

— Не знаеш ли защо?

— Искаше ми се да знаех.

— Недовършена работа.

Тя си пое дълбоко дъх и се облегна на него.

— За какво говориш? Недовършена работа.

— Онази нощ на Ейнджъл Бийч. Не довършихме това, което започнахме, преди да избягаш.

— Да избягам? — Тя смръщи вежди и набръчка чело. — Аз нямах избор.

— Имаше избор и го направи. Ти си тръгна с Хенри.

С всичкото достойнство, което ситуацията позволяваше, Дилейни се надигна от него. Лявата й обувка липсваше, а пухеният шал беше затъкнат в бюстието й.

— Аз си тръгнах, защото ти ме използваше.

— И кога точно беше това? — Той стана и се надвеси над нея. — Когато ме молеше да те докосвам навсякъде?

Дилейни дръпна полата си надолу.

— Млъквай.

— Или когато главата ми беше между краката ти?

— Замълчи, Ник. — Тя издърпа шала навън. — Ти искаше само да ме унижиш.

— Глупости.

— Ти ме използва, за да си го върнеш на Хенри.

Той се залюля на пети и присви очи.

— Никога не съм те използвал. Казах ти да не се притесняваш… казах ти, че ще се погрижа за теб, но ти ме погледна така, сякаш съм някакъв изнасилвач и си тръгна с Хенри.

Тя не му вярваше.

— Никога не съм те гледала така, сякаш си изнасилвач, и определено щях да си спомня, ако беше казал една мила дума. Но ти не го направи.

— Напротив, направих го, но ти предпочете да тръгнеш със стареца. И начина, по който аз виждам нещата е, че си ми длъжница.

Тя вдигна якето му от облегалката на канапето и му го хвърли.

— Не ти дължа нищо.

— По-добре е да не си наоколо на четвърти юни, в противен случай ще си взема това, което ми дължиш от десет години насам. — Той облече якето си и тръгна към вратата. — А неплатените сметки са кофти работа, диваче.

Дилейни продължаваше да гледа затворената врата дълго след като джипът му излезе от алеята. Тялото й още пламтеше от докосването му и мисълта за някакъв вид сексуално заплащане не й изглеждаше толкова непривлекателна. Тя се върна в стаята и вдигна баретата на Ник от пода. Доближи я до носа си и вдъхна дълбоко миризмата на кожа, вълна и на Ник.