Джулия Куин
Среднощен танц (9)

Глава девета

Бел нямаше спомен за главоломния галоп до дома си. Тя язди, без да я е грижа за собствената й сигурност. Единственото, което имаше значение, бе само да се върне в Уестънбърт и да направи разстоянието между себе си и Джон Блекууд възможно най-голямо.

Но щом пристигна и се заизкачва по стълбите, осъзна, че Уестънбърт не бе достатъчно далеч. Как щеше да понесе да остане с братовчедите си, когато мъжът, който бе разбил сърцето й, се намираше съвсем близо?

Тя нахлу в стаята си, дръпна гневно пелерината си и я свали, а след това издърпа три пътни чанти от гардеробната. И започна да блъска яростно рокли в тях.

— Милейди, милейди, какво правите?

Бел вдигна поглед. Прислужницата й стоеше на прага с ужасено изражение.

— Събирам си нещата — сопна се тя. — Какво мислиш, че правя?

Мери се втурна вътре и се опита да издърпа пътната чанта настрана.

— Но милейди, вие не знаете как да опаковате нещата си.

Бел усети как горещи сълзи изпълниха очите й.

— Колко трудно може да бъде? — избухна тя.

— За тези рокли ви трябва голям куфар, милейди, иначе ще ги смачкате.

Бел пусна чантите си, внезапно почувствала се празна.

— Да. Добре. Разбира се. Ти си права.

— Милейди?

Бел преглътна, опитвайки се да запази чувствата вътре в себе си, поне докато успее да отиде в другата стая.

— Просто опаковай всичко. Ще замина веднага щом херцогът и херцогинята се завърнат. — Казвайки това, тя излезе от стаята и хукна по коридора към кабинета на Ема, където се уедини и плака до края на деня.

 

 

Ема и Алекс не се върнаха цяла седмица. Бел не помнеше какво прави през това време, за да е заета. През повечето време просто гледаше през прозореца.

Когато Ема се завърна, бе напълно озадачена при вида на багажа й, събран и подреден в малко складово помещение до вестибюла. Тя незабавно потърси братовчедка си.

— Бел, какво означава всичко това? И защо си облякла една от моите рокли?

Бел погледна към виолетовата рокля, която носеше.

— Опаковала съм всички мои.

— Защо?

— Не мога да остана тук.

— Бел, нямам никаква идея за какво говориш.

— Трябва да отида в Лондон. Утре.

— Какво? Утре? Това има ли нещо общо с лорд Блекууд?

Внезапната неохота на Бел да говори бе достатъчна на Ема, за да разбере, че е права.

— Какво се случи?

Бел преглътна нервно.

— Той ме унижи.

— О, боже, Бел. Той не е…

— Не. Но ми се искаше да го бе направил. Тогава щеше да му се наложи да се ожени за мен, а аз… — Тя избухна в плач.

— Бел, не знаеш какво говориш.

— Знам точно какво говоря! Защо никой не може да повярва, че имам способността да познавам собствения си ум?

Ема погледна учудено братовчедка си щом тя избухна.

— Вероятно трябва да ми разкажеш, какво се е случило докато ме нямаше.

С треперещ глас Бел разказа историята си. Докато свърши, гласът й пресипна от емоциите, които трябваше да потиска.

Ема седна на ръба на масичката, която бе до стола на Бел и нежно постави ръка върху нейната.

— Незабавно ще потеглим за Лондон — тихо каза тя.

За първи път от цяла седмица Бел почувства лъч живот в себе си.

Мислеше си, че ако се отдалечи от мястото, където бе разбито сърцето й, може би щеше да успее да се излекува. Тя погледна към Ема.

— На Алекс няма да му е приятно да заминеш.

— Не, няма, но ти не ми оставяш голям избор, нали?

— Той може да дойде с нас. Няма да имам нищо против.

Ема въздъхна.

— Мисля, че има важна бизнес среща, която трябва да се проведе тук.

Бел знаеше, колко мразеше братовчедка й да бъде разделена от мъжа си, но тя все още ужасно много искаше да си замине оттук.

— Съжалявам — неуверено каза тя.

— Всичко е наред. — Ема се изправи и изпъна рамене. — Ще уредим всичко, за да може да тръгнем утре.

Бел усети как очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти.

Бел бе права за едно нещо: Алекс въобще не одобри идеята съпругата му да хукне за Лондон. Бел нямаше представа какво бе станало между тях в личното пространство на покоите им, но щом двете дами заслизаха по стълбите към каретата им на следващия ден, Алекс не бе в добро настроение.

— Една седмица — предупреди я той. — Една седмица и идвам да те взема.

Ема постави ръката си върху неговата и му каза да замълчи.

— Скъпи, знаеш, че леля и чичо няма да се върнат до две седмици. Няма да мога да се прибера до тогава.

— Една седмица.

— Може да дойдеш да ме посетиш.

— Една седмица — каза той и я целуна с толкова страст, че Бел се изчерви.

 

 

Скоро двете дами бяха удобно настанени в къщата на семейство Блайдън на Гросвенър Скуеар. Сега, когато бе далеч от Джон, Бел се усещаше по-силна, но не можеше да се отърси от меланхолията, която я бе обхванала.

Ема правеше всичко по силите си, за да бъде нетърпимо весела, но бе очевидно, че Алекс й липсва. Той въобще не помагаше, като пращаше бележки по два пъти на ден, в които пишеше, че му липсва и я молеше да се прибере у дома, където й е мястото.

Бел не се постара да уведоми никого, че се е върнала в града, но на третия ден от завръщането й, икономът я информира, че има посетител.

— Наистина ли? — попита тя без особен интерес. — Кой?

— Той помоли да му бъде позволено да ви изненада, милейди.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Дали косата и очите му са кафяви? — попита тя обезумяло.

— Той наистина желае да ви изненада.

Бел бе толкова нервна, че сграбчи иконома и го разтърси.

— Кафяви ли са? Моля те, трябва да ми кажеш.

— Да, милейди, такива са.

Тя отпусна ръце и потъна в близкия стол.

— Кажи му, че не искам да го виждам.

— Но аз си мислех, че мистър Дънфорд винаги е бил ваш специален приятел, милейди. Не бих желал да го отпращам.

— О, Дънфорд ли е. — Бел въздъхна и през нея преминаха едновременно облекчение и разочарование. — Кажи му, че слизам веднага. — След известно време тя се изправи и отиде до огледалото, за да провери бързо как изглежда. Уилям Дънфорд бе неин близък приятел вече няколко години. Те се ухажваха за кратко, но бързо бяха осъзнали, че не си подхождат и решиха да не развалят приятелството си, като продължат и занапред с ухажването.

Той бе най-добрият приятел на Алекс и бе помогнал на него и Ема да стигнат до олтара, което не бе лесна задача.

— О, Дънфорд, толкова е хубаво да те видя! — възкликна Бел щом влезе в салона, където я чакаше той. Тя прекоси стаята и го прегърна.

— И аз се радвам да те видя, Бел. Наслади ли се на престоя си в провинцията с младоженците?

— Уестънбърт бе очарователен — механично отвърна Бел, сядайки на едно кресло. — Въпреки, че валеше доста.

Дънфорд се настани лениво в един удобен стол.

— Е, това все пак е Англия.

— Да — отвърна Бел, но умът й бе много далеч.

След като чакаше търпеливо цяла минута, Дънфорд най-после се обади.

— Ехо? Бел? Юху.

Бел се върна рязко в действителността.

— Какво? О, извинявай, Дънфорд. Бях се замислила.

— И очевидно не за мен.

Тя се усмихна смутено.

— Съжалявам.

— Бел какво не е наред?

— Всичко е наред.

— Нищо не е наред, това поне е ясно. — Той направи пауза и след това се усмихна. — Става въпрос за някой мъж, нали?

— Какво?

— Аха! Виждам, че съм прав.

Бел знаеше, че няма шанс да го заблуди, но въпреки това искаше да направи поне малък опит.

— Може би.

— Ха! — изсмя се Дънфорд. — Толкова е смешно. След всички тези години, през които мъжете падаха в краката ти в знак на любов и преданост, най-после дойде реда и на малката Арабела.

— Не е смешно, Дънфорд.

— Напротив. Страшно забавно е.

— Като те слуша човек, ще реши, че съм някоя безсърдечна ледена принцеса.

— Не, разбира се, че не си, Бел — незабавно каза той разкаяно. — Трябва да призная, че винаги си била изключително мила с всеки пъпчив младеж, който те е канил на танц.

— Благодаря ти. Предполагам.

— Може би затова толкова пъпчиви младежи те канят на танц.

— Дънфорд… — предупреди го Бел.

— Просто, след като само бог знае колко предложения си получила, нито едно, от които не показа и малка склонност да приемеш, е забавно да те видя също толкова запленена. — След дългото си обяснение Дънфорд се облегна назад. Когато Бел не отвърна нищо, той добави: — Заради мъж е, нали?

— Като противоположното на жена ли? — сопна се Бел. — Разбира се, че е мъж.

— Добре де, може и да съм сгрешил. Може любимият ти кокер шпаньол да е починал.

— Аз нямам кокер шпаньол — каза Бел сърдито. — Мъж е.

— Не отвръща ли на чувствата ти?

— Не. — Гласът й бе сърцераздирателно тъжен.

— Сигурна ли си?

— Имам причина да вярвам, че… — Бел внимателно подбираше думите си. — … го е грижа за мен, но чувства, че няма право да се поддаде на емоциите си.

— Звучи като човек, който притежава прекалено много чест за свое собствено добро.

— Нещо такова.

— Само от любопитство, Бел, какво в този мъж те накара да се влюбиш толкова силно в него?

Лицето й мигновено стана по-нежно.

— Не знам, Дънфорд. Наистина не знам. Има прекрасно чувство за чест. А също така и за хумор. Шегува се с мен, не злонамерено, разбира се, и ме оставя аз да си шегувам с него. В него има нещо толкова добро. Той не може да го види, но аз мога. О, Дънфорд, той се нуждае от мен.

Дънфорд стоя мълчаливо за миг.

— Сигурен съм, че не всичко е загубено. Ние можем да го накараме да промени решението си.

— Ние?

Той й се усмихна дяволито.

— Това звучи като най-забавното нещо, което съм правил от години.

— Не съм сигурна, че ще си струва усилията.

— Разбира се, че ще си струва.

— Не съм сигурна, че го искам отново.

— Разбира се, че го искаш. Не се ли чу какво каза само преди тридесет секунди?

— Иска ми се да съм толкова уверена като теб.

— Виж, Бел, през последните две години не спря да ми повтаряш, че искаш брак по любов. Наистина ли ще отхвърлиш всичко, само заради малко гордост?

— Мога да намеря някой мил мъж, за когото да се омъжа — каза Бел не много убедително. — Сигурна съм, че ще мога. Постоянно получавам предложения за брак. Няма да бъда нещастна.

— Може би не. Но няма и да бъдеш щастлива.

Бел се отпусна назад.

— Знам.

— Ще пуснем плана ми в действие още тази вечер.

— Какъв точно е този план?

— Така, както аз го виждам, този мъж… как му е името, все пак?

— Джон.

Дънфорд се ухили самодоволно.

— Бел, наистина, можеше да се справиш и по-добре от това.

— Всъщност не — възрази Бел. — Името му наистина е Джон. Може да питаш Ема.

— Добре тогава, ако този Джон, наистина се интересува от теб, ще изпадне в сляпа ревност, когато разбере, че планираш да се омъжиш, въпреки опита му да бъде благороден, като се отказва от теб.

— Интересен план, но за кого ще се омъжвам?

— За мен.

Бел го погледна напълно невярващо.

— О, моля те.

— Нямам предвид, че наистина ще се оженим — отвърна Дънфорд и добави някак си отбранително. — И не е нужно да звучиш толкова отвратена от идеята. Считан съм за доста добър улов, както знаеш. Имам предвид само да пуснем слух, че планираме да се оженим. Ако Джон наистина те иска, това ще свърши работа.

— Не знам — увърташе Бел. — А ако той наистина не ме иска? Тогава какво?

— Тогава ще ме зарежеш, естествено.

— И ти няма да имаш нищо против?

— Разбира се, че не. В действителност ще направи чудеса за социалния ми живот. Ще бъда обкръжен от малки красавици, които ще искат да ме утешат.

— Мисля, че ще е по-добре да не те набърквам. Може би трябва да пуснем слух, че просто възнамерявам да се омъжа, без да споменаваме името на бъдещия младоженец.

— И до къде ще стигнем така? — отвърна Дънфорд. — Всеки в Лондон планира да се омъжи. Твоят човек никога няма да чуе за това, особено ако е заточен някъде из провинцията.

— Така е, но той вероятно няма да чуе какъвто и да било слух, независимо, колко пикантен е. Не се вълнува много от случващото се в обществото. Единственият начин да разбере, че ще се женим, е ако публикуваме обява в Таймс.

Дънфорд пребледня при тази мисъл.

— Така че — повтори Бел. — Единственият начин слухът да достигне до него, е, да не е слух, а по-скоро информация, целенасочено изпратена към него. — Тя преглътна нервно. Не можеше да повярва, че въобще обсъжда подобно нещо. — Вероятно можем да посветим Ема в плана ни. Тя може небрежно да спомене пред Джон, че възнамерявам да се омъжа. Няма да я карам да използва твоето име. Няма да споменава ничие име, просто ще му каже, че всеки момент ще обявя годежа си.

— Няма ли да изглежда странно тя просто да се отбие при него?

— Те са съседи. Няма да има нищо подозрително тя да се отбие и да го поздрави.

Дънфорд се облегна назад и се усмихна весело, равните му бели зъби блестяха.

— Прекрасна стратегия, Арабела. И ме спасява от това да се преструвам, че съм влюбен в теб.

Тя поклати глава.

— Невъзможен си.

— Ако поклонникът ти не се появи на сцената с бял кон и блестящи доспехи, за да те отведе към залеза, значи не си е струвало да се занимаваш с него от самото начало.

Бел не бе напълно съгласна с това, но въпреки това кимна.

— Междувременно трябва да те изкараме навън. Този Джон… как каза, че е фамилията му?

— Не съм казала.

Дънфорд повдигна вежда, но не я притисна за повече подробности.

— Това, което щях да кажа, е, че малката ти лъжа няма да изглежда много убедителна, ако той открие, че си се затворила в този мавзолей, откакто си пристигнала.

— Не, предполагам, че си прав, но никой не е в града. Няма кой знае какво за правене.

— Така се случи, че тази вечер съм поканен на нещо, което със сигурност ще бъде ужасен мюзикъл, а домакинът е мой далечен роднина и няма да имам проблеми да те вкарам вътре.

Бел присви очи.

— Да не е отново някой от братовчедите ти Смайт-Смит, нали?

— Опасявам се, че да.

— Мисля, че ти казах, че никога повече няма да присъствам на техен рецитал. След последния съм сигурна, че знам как би звучал Моцарт, изпълняван от стадо овце.

— Какво може да очакваш, когато си прокълнат с име като Смайт-Смит? Във всеки случай нямаш особен избор. Вече решихме, че трябва да излезеш навън, а не виждам да си затрупана от други предложения.

— Колко мило от твоя страна да го отбележиш.

— Ще приема това за да и ще дойда да те взема тази вечер. И не изглеждай толкова мрачна. Предполагам, че този твой обожател ще дойде в града в най-скоро време и тогава ще бъдеш спасена от бъдещи музикални мъчения.

— Всъщност, той няма да дойде поне в близките две седмици, защото Ема играе роля на моя компаньонка, докато родителите ми се върнат от Италия. Няма как да бъде на две места едновременно, а и се съмнявам, той да повярва, че съм се влюбила в някого толкова бързо. Опасявам се, че ще ми правиш компания поне две седмици. При условие, разбира се, че не трябва да посещавам повече мюзикъли.

— Не бих бил толкова жесток. До довечера, Бел. — Дънфорд се усмихна порочно, пъргаво се поклони и излезе.

Бел поседя в креслото известно време, след като той си тръгна, чудейки се защо не можеше да се влюби в него, вместо в Джон. Всичко щеше да е много по-лесно. Е, може би не много по-лесно, защото Дънфорд изобщо не бе влюбен в нея, не и повече от приятелска обич.

Бел стана и се заизкачва по стълбите, чудейки се дали това бе правилният подход. Провалът щеше да бъде ужасно болезнен, но знаеше, че нямаше да може да се примири със себе си, ако дори не се опита да съгради живот с Джон. Просто трябваше да изчака няколко седмици.