Джулия Куин
Среднощен танц (20)

Глава двадесета

Бел нямаше представа къде отива, когато излезе от стаята, но щом се блъсна в прислужницата си Мери в коридора, разбра какво трябва да направи.

— Сложи си наметалото. Мери — каза тя с нетипично остър глас. — Трябва да изляза.

Мери погледна през прозореца.

— Навън е доста облачно, милейди. Сигурна ли сте, че задачата ви не може да почака до утре?

— Нямам задача. Просто искам да изляза.

Мери долови задавения тон в гласа на своята господарка и кимна.

— Веднага се връщам.

Бел стискаше здраво наметалото към тялото си. Не бе успяла да го свали след като двамата с Джон бяха влетели в къщата след посещението в кафенето на Хардиман.

След като Мери се зададе по стълбите, Бел дори не я дочака да стигне долу, преди да отвори входната врата. Имаше нужда от свеж въздух. Имаше нужда да бъде навън.

Те закрачиха по улица Ъпър Брук към Парк Лейн. Мери веднага се опита да завие на юг.

— Не искате ли да отидем към Ротън Роу? — попита тя, когато Бел продължи на запад без нея.

Бел поклати глава яростно.

— Искам да съм далеч от хората.

— Няма опасност да се окажете сред много хора, милейди. — Мери се огледа. Всички изискани лондончани бързаха да напуснат парка. Небето изглеждаше сякаш всеки миг ще се излее. — Наистина смятам, че трябва да размислите и да се приберете у дома. Сигурна съм, че скоро ще завали. Освен това се стъмва. Майка ви ще ми откъсне главата. Или съпругът ви.

Бел се завъртя.

— Не го споменавай.

Мери отстъпи.

— Добре, милейди.

Бел веднага издаде въздишка на разкаяние.

— Съжалявам, Мери. Не исках да бъда рязка с теб.

Прислужницата постави утешително длан върху ръката й. Бяха заедно вече няколко години и Мери познаваше добре господарката си.

— Всичко е наред, милейди. Той ви обича много.

— Тъкмо в това е проблемът — промърмори Бел. Пое си дълбоко дъх и продължи да върви през парка. Не знаеше колко дълго бяха вървели.

Вероятно не много, но вятърът и студът я умориха. Най-сетне се обърна към прислужницата:

— Мери, да се връщаме у дома.

Прислужницата въздъхна с облекчение. Двете бяха изминали няколко метра, когато Бел внезапно протегна ръка пред Мери.

— Спри — прошепна високо.

— Какво има?

Бел присви очи в посока на русия мъж на тридесетина метра пред тях по пътеката. Спенсър ли беше това?

Лошото й зрение не й позволяваше да разбере със сигурност. Проклятие, защо бе постъпила толкова лекомислено? Никога не би излязла в парка само с прислужницата си, ако беше мислила с главата си. Едра капака дъжд падна на носа й и я изтръгна от вцепенението.

— Назад — прошепна тя на Мери. — Много бавно. Не искам да привличаме внимание.

Двете се обърнаха и тръгнаха на пръсти към залесена част от парка. Бел мислеше, че русият не ги видя, но нервите й все още бяха нащрек. Вероятно не беше Спенсър, опита се да се увери тя. Ако беше, щеше да е твърде голямо съвпадение той също да се разхожда из Хайд Парк в този студен и ветровит ден, само за да подиша чист въздух. Единствената причина да е навън би била, за да я преследва, а русият явно не я преследваше.

Все пак трябваше да внимава. Тя навлезе по-навътре сред дърветата.

Внезапно въздухът се разцепи от гръм и дъждът се заизлива бързо и силно. Само след няколко секунди и двете с Мери бяха прогизнали до костите.

— Трябва да се връщаме — извика Мери през трясъка на бурята.

— Не и преди русият…

— Отиде си! — Мери я хвана за ръката и я повлече към поляната.

Бел издърпа ръката си.

— Не! Не мога! Не и ако… — Тя се загледа напред. Нямаше и следа от него. Не че виждаше много. Вече бе почнало да се стъмва и без това, а дъждът съвсем довърши работата.

В ушите й прогърмя внезапен трясък. Бел ахна и отскочи. Гръм ли беше това? Или куршум? Тя се затича.

— Милейди, не! — Мери хукна след нея.

Обхваната от паника, Бел тичаше през дърветата, роклята й се захващаше в клоните, а косата й влизаше в очите. Спъна се, падна и отново се изправи. Дишаше тежко и не знаеше къде се намира. Със сигурност не видя ниския клон пред себе си.

Той я удари в челото. Бел падна.

— Милостиви боже! — извика Мери, коленичи и разтърси господарката си. — Милейди, събудете се, събудете се!

Главата на Бел се мяташе наляво и надясно.

— О, не, не, не! — занарежда Мери. Опита се да издърпа Бел по пътеката, но дъждът беше пропил през дебелите й дрехи и тя бе станала твърде тежка за прислужницата.

С безнадежден вик Мери я изправи и облегна на едно дърво.

Трябваше или да остане при нея, или да се върне да повика помощ. Не й се нравеше мисълта да остави господарката си сама, но пък другата възможност… Тя се огледа. Бяха заобиколени от дървета. Никой нямаше да ги види.

Взела решение, Мери се изправи, хвана полите си и се затича.

 

 

Джон седеше в библиотеката с чаша уиски в ръце. Беше достигнал онази неповторима степен на агония, която дори алкохолът не може да заличи, и затова чашата си оставаше пълна.

Седеше в мъчителна неподвижност, гледаше как слънцето потъва зад хоризонта и изчезва, и слушаше капчиците дъжд, които барабаняха по перваза и се превръщаха в дебели струи.

Трябва да иде при нея. Да се извини. Трябва да й позволи да му каже, че го обича. Той знаеше, че не го заслужава, но ако истината я разстройва… Нищо не можеше да го сграбчи така за сърцето, както сълза в окото на Бел.

Той въздъхна. Доста неща трябваше да направи. Но той беше копеле и страхливец и се ужасяваше от мисълта, че ако се опита да я прегърне, тя просто ще го отблъсне.

Най-накрая остави чашата и се изправи с фаталистична въздишка. Щеше да иде при нея. А ако го отблъсне… Той поклати глава.

Мисълта за това беше твърде болезнена.

Джон тръгна към спалнята им, но не личеше Бел да е стъпвала там след кавгата им. Той тръгна надолу, объркан и на площадката срещна иконома.

— Прощавай — заговори го Джон, — виждал ли си лейди Блекууд?

— Съжалявам, милорд, не съм — отвърна Торнтън. — Мислех, че е с вас.

— Не — промърмори Джон. — Лейди Уърт в къщата ли е?

Керълайн трябваше да знае къде е Бел.

— Лейди и лорд Уърт са на вечеря у тяхна светлост херцог и херцогиня Ашбърн. Тръгнаха преди повече от час.

Джон примигна.

— Добре. Благодаря. Сигурен съм, че ще открия жена си.

Той слезе до долу и тъкмо щеше да провери в любимия салон на лейди Уърт, когато входната врата се разтвори с трясък.

Мери се опитваше да се поеме дъх, кестенявата й коса бе залепнала по лицето и цялото й тяло се задъхваше от изтощение. Тя го съзря и очите й се разшириха.

— О, милорд!

Леден страх стисна сърцето на Джон.

— Мери — прошепна той, — къде е Бел?

— Падна — задъхваше се Мери, — падна. Удари си главата. Опитах се да я довлека. Наистина опитах, кълна се.

Джон вече бе навлякъл палтото си.

— Къде?

— В Хайд Парк. Тя… аз…

Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Мери, къде е тя?

— В гората. Тя… — Мери се хвана за стомаха и закашля силно. — Няма да я намерите. Ще дойда с вас.

Джон кимна рязко, хвана я за ръката и я издърпа навън в нощта.

Няколко минути по-късно той беше възседнал един жребец. Мери и един от слугите бяха зад него с Амбър — кобилата на Бел. Джон препускаше из улиците, а вятърът бясно развяваше дрехите му. Валеше много силно, дъждът беше студен и самата мисъл за Бел, сама в тази свирепа буря, го вцепеняваше.

Скоро стигнаха входа на Хайд Парк. Джон даде знак на слугата да приближи Амбър и извика:

— Накъде?

Едва чуваше думите на Мери през виещия вятър. Тя посочи на запад към залесената част. Джон веднага пришпори Тор в галоп.

Луната беше скрита зад тежките дъждовни облаци, така че трябваше да разчита на фенера си, който примигваше несигурно на вятъра.

Джон възпря Тор до тръс, докато търсеше сред дърветата с болезненото съзнание колко трудно би я забелязал в тъмната гора.

— Бел! — изкрещя той с надеждата гласът му да надвие бурята.

Не последва отговор.

 

 

Бел лежа в безсъзнание почти час. Когато се свести, беше тъмно и тя трепереше необуздано, а някога модерното й наметало за езда беше прогизнало. Опита се да седне, но главата й се замая.

— Божичко — простена и се хвана за челото, сякаш можеше да премахне заслепяващата болка в слепоочието си. Огледа се. Мери я нямаше, а Бел не знаеше къде се намира. В коя посока е Мейфеър? — Триста дяволи — прокле тя и този път не почувства никаква вина за сквернословието си. Опря се на дънера на едно дърво наблизо и с мъка се изправи, но световъртежът бързо я надви и тя отново падна на земята.

В очите и се надигнаха сълзи на безсилие, преляха по страните й и се смесиха с неумолимия дъжд. Разбрала, че няма друг избор, Бел запълзя. И тогава, тихо поиска прошка за всичките пъти, когато се бе измъквала от църковната служба, тя започна да се моли.

— Моля те, божичко, моля те, нека се върна у дома. Моля те, позволи ми да се върна у дома преди да замръзна, преди отново да припадна, защото главата ужасно ме боли. Моля те, обещавам вече да слушам проповедите. Няма да зяпам стъклописите. Няма да ругая и ще слушам родителите си и дори ще простя на Джон, въпреки че сигурно знаеш колко ще ми е трудно да го сторя.

Бел продължи прочувствената си молитва, докато пълзеше през дърветата, водена само от инстинкта си, защото слънцето отдавна беше залязло. Дъждът вече бе леденостуден и дрехите й безмилостно я обгръщаха в плътна вледеняваща прегръдка. Тя затрепери още по-силно и зъбите й затракаха шумно. Молитвите й се усилиха и тя спря да помоли бог да я заведе у дома, и започна да се моли само да остане жива.

Ръцете й се набръчкаха от втечнената кал по пътеката.

След това чу остър звук от разкъсване.

Роклята й се беше закачила за трънлив храст, надвиснал над пътеката. Тя се опита да се освободи, но беше останала почти без сили.

Присвита от туптящата болка в главата си, Бел събра оставащите й сили и откъсна роклята си от тръните.

Едва-що бе запълзяла отново и тогава една мълния освети небето. Обхвана я ужас и тя се зачуди в паника колко близо е паднала. Бързо последва силен гръм и Бел подскочи от страх и падна по задник.

Остана да седи на калната пътека няколко секунди, опитвайки се да овладее треперещото си тяло. Отметна няколко кичура коса, залепени за лицето й, с треперливо движение и се опита да ги втъкне зад ушите си. Но дъждът и вятърът бяха безмилостни и косата й скоро отново се озова в очите. Беше така ужасно уморена. Така зъзнеща и слаба. Поредната светкавица прониза небето, но тази освети силуета на кон и ездач, които идваха по пътеката зад нея.

Възможно ли бе?

Бел притаи дъх и забрави всичкия си гняв към човека срещу нея.

— Джон! — изпищя тя и се замоли да я чуе през свистящия вятър, защото ако не я чуеше, тя скоро щеше да се озове под копитата на Тор.

Сърцето на Джон спря, щом чу вика й, а когато заби отново, пулсът му запрепуска два пъти по-бързо. Виждаше я съвсем слабо на десетина метра на пътеката пред себе си. Косата й беше толкова светла, че отразяваше оскъдната лунна светлина в мрака и светеше като ореол.

Той бързо прекоси разстоянието между тях и слезе от коня.

— Джон? — повика го тя с потреперващ глас, почти невярваща, че той стои пред нея.

— Шшт, любов моя, тук съм вече. — Той коленичи в калта и нежно взе главата й в ръце. — Къде те боли?

— Много ми е студено.

— Знам, мила. Ще те заведа у дома.

Облекчението, което бе почувствал, задето я откри толкова бързо, бе изместено от страх, когато я вдигна на ръце и усети как се тресе. Божичко, бе стояла на ледения дъжд поне час и дебелото й наметало за езда беше прогизнало.

— Ис-ках… исках да д-допълзя до вкъщи — успя да каже Бел. — Много ми е студено.

— Знам, знам — промълви напевно той. По дяволите, защо е трябвало да пълзи? Но Джон нямаше време да мисли за това. Устните на Бел станаха опасно сини и той знаеше, че трябва веднага да я сгрее. — Мила, можеш ли да седнеш на седлото? — попита, докато я слагаше върху коня.

— Не зная. Много ми е студено.

Бел се плъзна надолу по седлото, докато Джон се качваше и се наложи да я избута нагоре.

— Дръж се за врата на Тор, докато се кача при теб. Обещавам, че ще те държа здраво през целия път до вкъщи.

Бел кимна. Зъбите й тракаха. Тя се държеше за жребеца с всички сили. Джон седна зад нея почти веднага и силната му ръка здраво обхвана талията й. Бел се отпусна върху него и затвори очи.

— Н-не мога д-да спра д-да треперя — промълви слабо, сякаш беше дете, което трябва да дава обяснения за поведението си. — Много ми е студено.

— Зная, любов моя.

Появиха се Мери и слугата.

— Следвайте ме — викна Джон.

Нямаше време да им обяснява как е Бел. Пришпори Тор в галоп и тримата препуснаха между дърветата.

Сигурно облегната върху Джон, Бел бавно изостави свирепата воля, която я бе тикала напред дотогава. Почувства как съзнанието й се изплъзва от тялото и честно казано, беше така уморена и й бе така студено, че с радост го остави. Обзе я вцепенение и странно задоволство, защото болката и мъките й намаляваха.

— Вече не ми е студено — промълви с призрачен глас.

— О, по дяволите — прокълна Джон, надявайки се, че не я е чул добре, и я разтърси. — В никакъв случай не заспивай! Бел, чуваш ли ме? Не заспивай! — Тя не отвърна веднага и той отново я бутна. Тя дори не отвори очи.

— Но аз съм много уморена.

— Не ме интересува — заяви Джон сурово. — Ще стоиш будна. Разбираш ли?

Отне й няколко секунди да разбере какво иска от нея.

— Щом казваш — отговори най-сетне.

През останалия път Джон постоянно пришпорваше Тор, за да препуска възможно най-бързо и разтърсваше Бел, за да я държи будна. Трябваше да я отведе у дома и да я сгрее. Ужасно се боеше, че ако заспи, нямаше да има сили да се събуди.

Сякаш минаха часове преди да излязат от дърветата и да ускорят ход през моравите на Хайд Парк, и след това улиците на Лондон. Спряха пред входните стълби на къщата на Блайдън. Джон бързо слезе от коня с Бел на ръце. Слугата, който яздеше с Мери, взе юздите и поведе Тор обратно към конюшните. След като викна „благодаря“, Джон влезе във вестибюла, понесъл жена си на ръце.

— Торнтън! — извика.

Икономът се появи за секунди.

— Веднага да се приготви топла вана. В стаята ми.

— Да, милорд, веднага, милорд. — Торнтън се обърна към мисис Крейн, икономката, която беше дошла след него във вестибюла.

Преди да каже и дума, тя кимна и забърза нагоре по стълбите.

Джон взимаше стълбите възможно най-бързо, като със здравия си крак прескачаше по две стъпала. Пробяга по коридора, нежно притиснал Бел до гърдите си.

— Почти стигнахме, любима — прошепна. — Ще се стоплиш, обещавам.

Главата й помръдна леко. Джон се надяваше, че тя го бе чула и кимаше, но имаше лошото чувство, че движението се дължеше на бързането му по стълбите. Когато стигнаха стаята, две прислужници припряно пълнеха ваната.

— Загряваме водата колкото можем по-бързо, милорд — съобщи едната, покланяйки се набързо.

Джон кимна рязко и положи Бел на хавлията, която беше поставена върху леглото му. Косата й се свлече от лицето и разкри грозна лилава подутина върху челото. Джон усети как остава без дъх, докато в тялото му се разля невъобразим гняв — към какво точно, той не беше сигурен, най-вероятно към самия него.

— Джон? — повика го тя със слаб гласец и припърхващи мигли.

— Тук съм, любов моя. С теб съм.

— Чувствам се много, много особено. Студено ми е, но и не ми е. Мисля, че… мисля, че… — Бел щеше да каже „умирам“, но последната й мисъл преди да изгуби съзнание беше, че не иска да го тревожи.

Джон изруга под нос, защото веднага забеляза, че тя изпада в безсъзнание. Вкочанените му, но сигурни пръсти, бързо се заеха със замръзналите копчета на наметалото й за езда.

— Бел, не ме напускай! — извика той. — Чуваш ли? Не можеш да ме напуснеш сега!

Мисис Крейн нахлу в стаята с две кофи димяща вода.

— Милорд? — обърна се към него тя. — Сигурен ли сте, че е редно? Тоест, може би по-добре жена да…

Той се обърна към нея и заяви рязко:

— Тя ми е съпруга. Аз ще се погрижа за нея.

Мисис Крейн кимна сковано и излезе от стаята.

Джон се върна към копчетата на Бел. Когато приключи, издърпа двете страни на жакета назад и измъкна ръцете й от него. Извини й се тихо и разкъса долната й риза по протежение на торса. Както беше залепнала върху тялото й, щеше да отнеме твърде много време да я съблече. А и по този начин не се налагаше да я вдига от леглото.

Безмълвно положи ръка на ребрата й. Кожата й бе бледа и лепкава. С нов страх в сърцето Джон удвои усилията си и я измъкна от прогизналата й фуста. Когато остана гола в ръцете му, я отнесе до горещата вана, която бе почти пълна. Коленичи и топна пръст във водата. Намръщи се. Беше малко по-гореща, отколкото трябваше, но той не беше сигурен дали има време да чака да се охлади. Надявайки се всичко да е наред, той я положи във ваната.

— Ето така, любов моя. Нали обещах, че ще те стопля.

Тя не реагира на горещината.

— Бел, събуди се — извика той, разтърсвайки тънките й рамене. — Не може да спиш, преди да си се стоплила.

Бел промърмори нещо неразбираемо и го отпъди с ръка.

Джон прие това своенравие за добър знак, но все пак смяташе, че трябва да я събуди. Отново я разтърси и когато това не свърши работа, направи единственото друго нещо, което му хрумна. Натисна главата й под водата.

Бел се изправи, плюейки вода, и за няколко секунди очите й напълно се проясниха.

— Какво за бога?! — изкрещя тя.

— Само да те сгрея, мила — отвърна Джон с усмивка.

— Ами не се справяш много добре. Замръзвам.

— Бързам, колкото мога.

— От водата ме боли.

— Боя се, че с това не мога да ти помогна. Малко ще ти щипе, докато се сгряваш.

— Твърде е гореща.

— Не, мила, ти си твърде студена.

Бел замърмори уморено като дете. След това погледна надолу, видя големите ръце на Джон, които нежно разтриваха голата й кожа, и припадна.

— Всемогъщи боже — викна Джон. Тя отново бе изгубила съзнание и ако я оставеше дори за миг, със сигурност щеше да се удави. — Торнтън!

Торнтън, който услужливо кръжеше пред вратата, се яви веднага. Съзря голата млада благородничка във ваната, преглътна притеснено и се обърна с гръб.

— Да, сър?

— Изпрати някого да запали огън тук. Студено е като в някоя проклета морга.

— Да, сър. Лично ще се погрижа, сър. — Торнтън се захвана за работа до камината, като през цялото време внимаваше да е с гръб към ваната.

След още няколко минути Джон прецени, че кожата на Бел вече не е замръзнала, но не се и съмняваше, че все още чувства леден студ отвътре. Той я вдигна от водата, нежно я подсуши с кърпа и я положи на леглото си. Покри я със завивките и ги подви под нея, сякаш тя беше дете. След няколко мига обаче Бел отново затрепери. Джон сложи длан на челото й. Беше топло, но ако не грешеше, до час щеше да гори.

Той въздъхна и потъна в едно кресло. Предстоеше ужасяващо дълга нощ.

 

 

Беше й толкова студено. Защо не можеше да се стопли? Бел се мяташе в голямото легло, а тялото й инстинктивно се търкаше в чаршафите, за да се сгрее.

Беше ужасно.

Болката се беше върнала и пронизваше всеки мускул и всяка става в тялото й. А какъв беше този тракащ шум? Не бяха зъбите й, нали? И защо й беше толкова невъобразимо студено?

Стискайки зъби от усилие, Бел се насили да отвори очи. В огнището равно гореше огън. Огън.

До огъня трябва да е топло. Тя отметна завивките и пропълзя до долния край на леглото. Пак беше твърде далеч. Мъчително бавно Бел преметна крака през ръба на леглото. Погледна надолу, объркана. Защо беше без дрехи? Нищо, реши Бел, отхвърляйки тази мисъл. Трябваше да съсредоточи усилията си в огъня.

Усети как краката й докоснаха пода и коленете й веднага поддадоха. Свлече се на килима с болезнен удар.

Джон, който беше задрямал в креслото, придърпано до леглото й, скочи на крака.

— Бел?

Той заоглежда стаята като обезумял. Къде можеше да иде в нейното състояние? Че и гола при това.

Чу измъчен стон от другата страна на леглото и бързо отиде при нея.

Бел лежеше на пода, превита на купчинка. Той се наведе и я вдигна.

— Мила, какво за бога правиш на пода?

— Огънят — задави се тя.

Джон я изгледа неразбиращо.

— Огънят! — повтори по-настоятелно Бел с немощно побутване.

— Какво за огъня?

— Студено ми е.

— Искаше да се сгрееш ли?

Бел въздъхна и кимна.

— Мисля, че е по-добре да останеш в леглото. Ще ти донеса още одеяла.

— Не — извика тя и Джон се учуди на настоятелността й. — Искам огъня.

— Виж, какво ще кажеш да те сложа в леглото и да поставя свещ близо до теб?

— Глупаво.

Бог да му е на помощ, той почти се засмя.

— Хайде, мила, обратно в леглото. — Той я положи на него и я зави, като преглътна притеснено, докато подпъхваше завивките. Тя беше забавна и очарователна и за миг бе успял да забрави колко сериозно е състоянието й.

Но не можеше да се заблуждава. Само чудо би я спасило от треска, а Джон не вярваше особено в чудеса. Със сигурност щеше да се влоши, преди да настъпи каквото и да било подобрение.

Бел бе все така неспокойна.

— Вода — изграка тя.

Джон поднесе чаша към устните й и забърса струйките под брадичката й с една кърпа.

— Така по-добре ли е?

Бел облиза напуканите си устни.

— Не си тръгвай.

— Няма.

— Страх ме е, Джон.

— Зная, но няма от какво да се притесняваш — излъга той. — Ще видиш.

— Вече не ми е толкова студено.

— Това е добре — окуражи я той.

— Кожата ми все още е малко студена, но отвътре… — Тя се закашля и цялото й тяло се разтресе от спазми. Когато най-сетне се успокои, довърши мисълта си: — … отвътре съм гореща.

Джон се бореше с отчаянието. Трябваше да бъде силен заради нея. Трябваше да сподели тази битка с нея. Не беше сигурен дали ще се справи сам.

— Тихо, мила — зауспокоява я той, като нежно търкаше челото й с длан. — Сега заспивай. Трябва да си починеш.

Бел започна да потъва в съня.

— Забравих да ти кажа — промълви тя. — Този следобед забравих да ти кажа.

Следобед ли? Божичко, помисли си Джон, това сякаш бе преди цяла вечност.

— Забравих да ти кажа — настоя Бел.

— Какво има? — попита я меко той.

— Винаги ще те обичам. Без значение дали и ти ме обичаш.

И този път той не почувства онова странно, задушаващо усещане.