Джулия Куин
Среднощен танц (15)

Глава петнадесета

— Как, по дяволите, ти хрумна тази луда идея, все пак?

— Няма значение — Бел огледа изпълненият си с неохота партньор в престъплението.

На Дънфорд изобщо не му се нравеше да стои до нея пред къщата на брата на Джон в три часа сутринта и определено нямаше колебания да показва гнева си.

Той й се намръщи, когато я повдигна към дървото.

— Няма да си тръгна, докато не те видя да си тръгваш от тази къща. За предпочитане през входната врата.

Бел не погледна надолу към него, докато сграбчваше първия клон.

— Бих искала да го направиш. Не се знае колко дълго може да остана там.

— Точно за това се притеснявам.

— Дънфорд, дори ако той ме ненавижда, Джон ще настоява да ме изпрати до вкъщи. Просто е такъв мъж. Не трябва да се притесняваш за благополучието ми, когато съм с него.

— Може би, но какво ще кажеш за репутацията ти?

— Ами, това си е мой проблем, нали? — Бел се повдигна на следващия клон. — Това е много по-лесно, отколкото изглежда. Катерил ли си се някога на дърво, Дънфорд?

— Разбира се, че съм — отговори той с ядосан глас. Сега тя се бе изравнила с прозорците на втория етаж. Не за пръв път, той се прокле, че й позволи да го уговори за този безумен план. Но ако пък не й беше помогнал, тя вероятно щеше да дойде сама, което беше още по-безумно. Никога не беше виждал Бел такава преди. Заради нея, той се надяваше, че това приятелче Блекууд споделя чувствата й.

— Почти съм там, Дънфорд — каза тя тихо, докато тестваше здравината на клона, който трябваше да поеме тежестта й, докато се придвижваше хоризонтално към прозореца. — Ще ми обещаеш ли, че ще си тръгнеш след като вляза?

— Няма да обещая такова нещо.

— Моля те — продължи тя, — ще замръзнеш навън.

— Ще си тръгна, само ако Блекууд дойде до прозореца и ми даде думата си като джентълмен, че ще се погрижи да се прибереш безопасно у дома.

Дънфорд въздъхна на себе си. Нямаше да е способен да защити добродетелта на Бел — ако имаше нещо останало за защита, което той искрено се надяваше да има — но поне можеше да е сигурен, че ще се прибере безопасно у дома.

— Добре — съгласи се тя и започна да си проправя път върху дебелия клон към прозореца. След три секунди, които прекара на ръце и колене, й хрумна по-добра идея и тя възседна клона, благодарна за бричовете, които беше задигнала от гардероба на брат си. Като използваше ръцете си за подкрепа, тя бавно се изтласка напред. Когато достигна прозореца, клонът се наклони опасно и Бел бързо се качи върху широкия перваз. Под себе си можеше да чуе стъпките на Дънфорд, който тичаше към сградата, очевидно сигурен, че ще трябва да я хване, докато тя пада към земята.

— Добре съм — каза тихо тя и започна да натиска прозореца.

 

 

Джон се събуди от звука на скърцането на прозореца около рамката му.

Лекият сън му бе останал от годините като войник и скорошната атака срещу живота му, усили сетивата му още повече. С едно плавно движение той грабна пистолета си от нощното шкафче, претърколи се на пода и се присви до леглото, и кракът му изкрещя срещу рязкото движение. Когато той осъзна, че неочакваният гост има доста проблеми да отвори прозореца, прие преимуществото на забавянето и грабна халата си. С гръб към стената, той си проправи път по цялата дължина на стаята, докато не застана точно до прозореца.

Този път нямаше да бъде изненадан.

 

 

С доста голямо усилие Бел успя да повдигне прозореца. Веднага след като имаше достатъчно място да се промуши оттам, тя махна надолу към Дънфорд и пропълзя вътре.

В момента, в който краката й докоснаха пода, твърда като стомана ръка я сграбчи изотзад и тя почувства студената цев на пистолет да се притиска във врата й. Тялото и умът й замръзнаха от страх и тя се скова като дъска.

— Добре — чу тя бесен глас да съска зад нея. — Започвай да говориш. Искам да знам кой си ти и какво искаш от мен.

— Джон? — изграчи Бел.

Незабавно беше завъртяна на обратно.

— Бел?

Тя кимна.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя преглътна нервно.

— Може ли да свалиш оръжието?

Джон осъзна, че все още държи оръжието и го хвърли на най-близката маса.

— В името на бога, Бел, можех да те убия.

Тя се усмихна колебливо.

— Радвам се, че не го направи.

Той прокара длан през гъстата си коса, след което най-накрая я огледа добре. Беше облечена в черно от главата до петите. Светлата й коса, която безспорно щеше да блести на лунна светлина, беше натъпкана под шапка, а останалата видима част от тялото й очевидно беше напъхана в чифт мъжки бричове. Или по-скоро в чифт момчешки бричове. Хубавата й фигура доста добре се очертаваше от необикновеното й облекло и той се съмняваше да има достатъчно малки мъжки бричове, че да подчертават задните й части така възхитително.

— Какво си облякла? — въздъхна той.

— Харесва ли ти? — Бел му се усмихна, твърдо решена да не се срамува от поведението си.

Тя махна шапката от главата си, позволявайки на събраната си коса да се спусне по гърба й.

— Взех идеята от Ема. От нещо, което беше направила веднъж. Тя, мм, се облече като момче и…

— Спести ми историята. Сигурен съм, че Ашбърн е бил също толкова бесен колко съм и аз сега.

— Мисля, че беше. Не бях там. Но на следващия ден…

— Достатъчно! — Той вдигна ръка. — Как, по дяволите, се качи тук?

— Покатерих се по дървото.

— От къде ти хрумна проклета идея като тази?

— Трябва ли да питаш?

Джон я стрелна с поглед, който й казваше, че той не е развеселен от това, да му подхвърля обратно собственото му поведение.

— Можеше да си счупиш врата, жено.

— Не ми остави много голям избор. — Тя се протегна напред и постави длан на ръката му.

Джон рязко се дръпна назад.

— Не ме докосвай! Не мога да мисля, когато го правиш.

Това беше насърчително, помисли си Бел и се протегна отново напред.

— Казах да спреш! Не виждаш ли, че съм ти бесен?

— За какво? За това, че съм поела риск да дойда да те видя? Нямаше да бъде необходимо, ако не беше такъв побъркан идиот и не отказваше да се видим.

— Имах много добра причина да откажа да се видим — сопна се Джон.

— О, наистина? И каква беше?

— Не е твоя проклета работа.

— Виждам, че просто се държиш детински, както винаги — подигра се Бел. — Оу! — Тя отскочи назад, когато по ръката я удари един камък.

— Какво беше това? — изсъска Джон, грабна отново пистолета си и я издърпа от прозореца.

— Кога стана толкова параноичен? Това е само Дънфорд, ядосан ми е, без съмнение, за това, че чака толкова дълго, за да му кажа, че съм в безопасност. — Бел се измъкна от хватката му и отиде до отворения прозорец. Дънфорд гледаше нагоре към нея. Не можеше да види лицето му ясно, но знаеше, че имаше безпокойство в изражението му.

— Добре съм, Дънфорд — извика тя.

— Той ще те заведе ли у дома?

— Да, ще го направи. Не се притеснявай.

— Искам да го чуя от него.

— Упорит мъж — измърмори Бел. — Ммм, Джон? Дънфорд няма да си тръгне, докато не му дадеш думата си, че ще ме изпратиш у дома в безопасност.

Джон се намръщи и прекоси разстоянието до прозореца.

— Какво, по дяволите, си мислеше?

— Искам да видя как ти ще я спреш — изръмжа Дънфорд. — Ще я придружиш ли до дома й или трябва да остана тук и…

— Знаеш дяволски добре, че ще го направя, а ние двамата трябва да си поговорим утре. Ти или си глупав, или пиян, или и двете, за да й позволиш…

— Да й позволя! Да й позволя! О, Блекууд, ти ще си прекараш невероятно времето като неин съпруг. Не съм й позволил да прави нищо. Самият Наполеон не би могъл да я спре. Пожелавам ти всичкия късмет на света. Ще ти е необходим. — Дънфорд се завъртя и тръгна към каретата си, която беше оставил наблизо на улицата. Джон се обърна обратно към Бел.

— Хубаво ще е да имаш наистина добра причина да направиш подобно изпълнение.

Бел го зяпна.

— Казах ти, че имам нужда да те видя. Каква по-добра причина от тази? И би ли бил така добър да затвориш прозореца? Тук е студено.

Джон измърмори нещо, но затвори прозореца.

— Добре, започвай да говориш.

— Искаш аз да започна да говоря? Защо ти не започнеш да говориш? Чудех се защо един мъж ще се промъква в спалнята ми единия ден, ще ме люби, а на следващия ще отказва да ме види.

— Това е за твое добро, Бел — каза той през стиснати зъби.

— Къде ли съм го чувала и преди? — попита тя, а сарказмът лъхаше от всяка нейна дума.

— Не ми подхвърляй това сега, Бел. Ситуацията в момента е съвсем различна.

— Ситуация, която може би ще успея да разбера, ако ти ми обясниш за какво става дума. И докато теб те нямаше и се занимаваше с твоите работи, преживях малко приключение.

— Какво означава това?

— Означава, че някой се опита да ме отвлече преди два дни. — Бел се беше обърнала настрани, така че не можа да види как Джон пребледня. Поемайки си дълбоко дъх, тя рискува всичко, като изрече следващите думи: — Ако наистина те беше грижа за мен, си мисля, че щеше да искаш да ме видиш защитена. Аз не искам да бъда сама в това, както знаеш.

Джон хвана рязко рамото й и я обърна към себе си. Изразът на лицето му й каза, че него все още го е грижа за нея. Това щеше да я зарадва, ако той не изглеждаше толкова измъчен.

— Кажи ми какво се случи — настоя Джон със загрижен израз на лицето. — Кажи ми всичко.

Тя набързо му разказа за инцидента в уличката.

— Да го вземат дяволите! — избухна той и удари с юмрук стената.

Бел ахна, когато видя пукнатината в мазилката.

— Сигурна ли си, че този високопоставен джентълмен е искал теб? Точно теб?

Тя кимна, когато той силно я разтърси.

— И също така е сигурно, че ръката му е била превързана.

Джон силно изруга. Той беше застрелял нападателя си преди няколко нощи в рамото. Той въздъхна дрезгаво и закуцука към масата, върху която имаше чаша и бутилка уиски. Той ги взе, но след това остави чашата и надигна директно бутилката. Джон изруга още веднъж и след това предложи бутилката на Бел.

— Искаш ли малко?

Тя поклати глава, разстроена от неговото грубо изражение.

— Не, благодаря ти.

— Може и да промениш мнението си — каза той, смеейки се остро.

— Джон, какво става? — Бел се втурна към него. — Какво се е случило?

Той я погледна право в очите, право в тези перфектни сини очи, които го преследваха всяка нощ. Нямаше смисъл да крие истината от нея повече. Не и след като врага му вече беше решил, че тя е ценна стока. Ако искаше да я запази непокътната, трябваше да я държи близо до себе си. Много близо. И по всяко време на деня.

— Джон? — примоли се Бел. — Моля те, кажи ми.

— Някой се опитва да ме убие.

Думите преминаха през съзнанието й като лавина.

— Какво? — ахна тя. После се олюля и щеше да падне на пода, ако той не се беше протегнал, за да я хване. — Кой?

— Не знам. Това е най-проклетата част от цялата работа. Как, по дяволите, се очаква да си пазя гърба, като нямам идея за кого да се оглеждам?

— Но ти имаш ли някакви врагове?

— Нямам, доколкото знам.

— Милостиви небеса. — Бел си пое дълбоко въздух и Джон едва не се усмихна на нейния извънредно женски опит да изругае.

— Който и да ме иска мъртъв, е разбрал, че ти си много, много важна за мен и иска да те използва.

— Наистина ли съм? — попита Бел тихо.

— Какво да си?

— Много, много важна за теб?

Джон си пое рязко въздух.

— За бога, Бел. Знаеш, че си точно такава. Единствената причина да не те следвам като галено кученце през последните няколко дни, е това, че се надявах моя нападател все още да не е направил връзката между нас.

След ужаса, който изпита след като научи за опасността, която го грозеше, Бел се почувства щастлива при неговите думи. Не трябваше да го съди.

— Какво смяташ да правиш сега?

Джон въздъхна дрезгаво.

— Не знам, Бел. Да те държа в безопасност е първата ми грижа.

— Както и себе си, надявам се. Ако ти се случи нещо, няма да мога да го понеса.

— Няма да прекарам живота си бягайки, Бел. Или по-скоро накуцвайки, в зависимост от случая — добави той кисело.

— Не, мога да видя, че това няма да ти хареса.

— По дяволите! — Пръстите му се стегнаха около бутилката уиски и той най-вероятно щеше да я хвърли срещу стената, ако Бел не беше там, за да смекчи яростта му.

— Само ако знаех кой ме преследва. Чувствам такова проклета безпомощност и безполезност.

Бел се втурна да го утеши.

— Моля те, скъпи мой — каза тя. — Не бъди толкова суров със себе си. Никой не би могъл да направи повече от това, което ти си направил. Мисля, че е дошло време да потърсим малко помощ.

— О? — попита той подигравателно.

Бел игнорира тона му.

— Мисля, че трябва да отидем при Алекс. И Дънфорд също, разбира се. Те двамата са доста изобретателни. И мисля, че ще ни помогнат.

— Няма да въвлека Ашбърн в това. Сега има жена, за която да се тревожи и детето му е на път. А, колкото до твоя приятел Дънфорд, не бих могъл да се доверя на преценката му след тази нощ.

— О, моля те, не обвинявай Дънфорд за това. Аз не му оставих голям избор. Трябваше или да дойде да ме наглежда или знаеше, че щях да го направя сама.

— Ти си голяма беля, Бел Блайдън.

Бел се усмихна при думите му и реши да ги изтълкува като комплимент.

— А, колкото до Алекс — продължи тя. — Знам, че веднъж си му спасил живота.

Джон я погледна остро.

— Той ми разказа всичко — отвърна Бел, поизкривявайки леко истината. — Така че не мисля, че можеш да го отречеш. А, аз познавам Алекс достатъчно добре, за да знам, че иска да си върне дълга от много време.

— Аз не го виждам като дълг. Направих това, което всеки човек би направил.

— Не съм съгласна. Познавам много мъже, които няма да излязат дори в дъжда от страх, че ще съсипят шалчетата си, а още по-малко да рискуват живота си за някой друг. За бога, Джон. Не можеш да се справиш с това сам.

— Няма друг начин да го направя.

— Не е вярно. Вече не си сам. Имаш приятели. Имаш мен. Позволи ни да ти помогнем.

Джон не й отговори веднага и Бел избълва още един поток от паникьосани думи.

— Пречи ти само гордостта ти. Знам това и няма да ти простя, ако ти… ако умреш, само защото си бил твърде глупав да помолиш за помощ хората, които ги е грижа за теб.

Той се отдалечи от нея и се приближи до прозореца, неспособен да откъсне мислите си от човека, който го дебнеше. Беше ли той някъде отвън, запита се Джон, като погледна през тънката завеса? Чакаше ли да настъпи неговото време? Щеше ли да нарани Бел?

Господи, не му позволявай да нарани Бел. Измина една дълга минута, когато тя най-накрая проговори, а гласът й звучеше разтреперано.

— Аз… аз мисля, че трябва да знаеш, че разчитам на теб да ме защитиш. Ще се изправя пред каквото и да било, но не искам да го правя сама.

Джон се обърна назад, а на лицето му бяха изписани множество емоции. Той отвори уста, но не можа да отговори. Бел пристъпи напред и докосна гърдите му с ръка.

— И ако ми позволиш — каза тя нежно, — бих искала аз също да те защитя.

Джон сложи ръката си върху нейната.

— О, Бел, какво ли трябва да направя, за да те заслужа?

Тя най-после успя да се усмихне.

— Нищо, не е нужно да правиш нищо.

Със стон Джон я придърпа в прегръдките си.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш — каза той разпалено, прокарвайки ръце в косите й.

— Моля те, кажи ми, че този път го мислиш наистина.

Джон се отдръпна и взе лицето й в ръцете си. Кафявите му очи погледнаха решително нейните сини.

— Обещавам ти, ще посрещнем това заедно. — Бел обви ръце около кръста му и положи глава на стегнатите му гърди.

— Можем ли да забравим това до сутринта? Или поне през следващите няколко часа? Или просто да се престорим, че тази вечер е съвършена?

Джон се наклони към нея и нежно докосна ъгълчето на устните й със своите.

— О, скъпа моя, вечерта е съвършена.

Бел извърна лице, за да може да отговори на целувката му с неопитното си желание. Нейната страст запали пламъка в него и преди тя да разбере, той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, което беше съвсем близо. Положи я да легне и приглади назад косата й с такава нежност, че в очите на Бел се появиха сълзи.

— Ще те направя моя тази вечер — каза той, а гласът му прозвуча едновременно страстно и нежно.

Бел изрече само едно нещо.

— Моля те.

Устните му се спуснаха с горещи целувки надолу по шията й, докато пъргавите му пръсти я освобождаваха от дрехите й. Той я докосваше като умиращ от глад, галещ, търсещ и изискващ.

— Не мога… да бъда по-бавен — гласът му беше дрезгав.

— Не ме интересува — простена Бел. Тя можеше да усети познатите тръпки на страстта, които полазиха по краката и преминаха по ръцете й чак до центъра на нейната същност. Искаше да бъде освободена, умоляваше за това, изискваше го. Бел никога не си беше представяла, че страстта може да я порази толкова бързо, но веднъж, след като я бе вкусила, не можеше повече да се бори с нейния пламък. Започна да дърпа халата му с ръце, водена от нуждата да почувства кожата му върху своята.

Джон изглежда изпитваше същото, защото почти разкъса халата си в желанието си да почувства кожата на гърдите й, притисната към неговата.

— Господи, колко много те желая — изръмжа той и прокара ръката си надолу по тялото й докато не докосна съкровеното място на нейната женственост, покрито с косъмчета. Тя беше влажна и това едва не го подлуди.

Той не знаеше още колко може да издържи, без да проникне дълбоко в нея, но искаше да бъде напълно сигурен, че тя е готова за него, така че нежно плъзна пръста си в нея.

Можеше да усети как мускулите й се стягат около него и беше зашеметен от естествената реакция на желанието й.

— Моля те — изрече Бел. — Искам… — Гласът й се загуби.

— Какво искаш?

— Искам теб — дрезгаво каза тя. — Сега.

— О, скъпа, аз също те искам. — С нежен натиск той разтвори краката й и легна отгоре й, готов да проникне в нея, но почти не я докосна. Дишането му беше учестено и той даде всичко от себе си, за да изрече следващите думи. — Сигурна ли си, любима? Защото веднъж докосна ли те, нямам да съм в състояние да се спра.

Отговорът на Бел беше да хване хълбоците му с ръце и да го дръпне към себе си. Джон най-накрая си позволи да направи това, за което беше мечтал от седмици и бавно навлезе в нея. Тя беше малка, тясна и той беше ужасен, че може да я нарани, затова навлезе много бавно, като постепенно усилваше натиска и леко се отдръпваше назад, за да позволи на тялото й да свикне с него.

— Боли ли те? — прошепна той.

Имаше само едно малко неудобство, когато той натискаше напред, но Бел чувстваше тялото си отпуснато, затова тя поклати глава, защото не искаше да го тревожи. Освен това, знаеше докъде води всичко това и искаше отчаяно да стигне до там. Джон изпъшка, когато достигна до тънката бариера на нейната девственост. Беше впрегнал целия си самоконтрол, за да не навлезе в нея по начина, по който тялото му го зовеше.

— Това може да заболи малко, любов моя. Искаше ми се да има друг начин и да мога да отнема болката от теб, но ти обещавам, че ще е само веднъж и…

— Джон? — прекъсна го Бел нежно.

— Какво?

— Обичам те.

Почувства се така, сякаш не можеше да диша.

— Не, Бел, не ме обичаш — задъхано каза той. — Не можеш. Ти…

— Обичам те.

— Не, моля те. Просто не го казвай. Не казвай нищо. Не… — Не можеше да говори повече. Не можеше да диша. Тя беше негова, но се чувстваше така, сякаш я беше откраднал. Бел беше повече, отколкото той заслужаваше и макар да беше достатъчно алчен, за да я иска в живота си, не беше толкова голямо копеле, за да поиска сърцето й.

Бел видя измъчения му поглед. Не го разбираше, но искаше отчаяно да го изтрие от очите му. Думите не можеха да го излекуват, затова тя демонстрира своята привързаност, като дръпна главата му надолу към себе си. Той беше напълно обезоръжен от нейните нежни и изящни движения и се изви напред, за да навлезе изцяло в нея. Бел се чувстваше прекрасно, беше различно от всичко, което беше преживяла, но въпреки това той се застави да лежи спокойно в продължение на минута, докато не почувства мускулите й да се разтягат, за да го приемат.

Бел се усмихна колебливо.

— Толкова си голям.

— Точно толкова, колкото всеки друг мъж. Макар че нямам намерение да ти позволя някога да имаш база за сравнение.

Той започна да се движи в нея с нежен натиск, като се наслаждаваше на сладкото триене на телата им. Бел ахна, когато го почувства.

— О, господи.

— О, господи наистина.

— Мисля, че това ми харесва. — Без да мисли Бел започна да движи бедрата си под него, надигаше се, за да срещне движенията му, когато той се устремяваше към нея. Краката й се увиха около него и нейната нова позиция му позволи да навлезе още по-дълбоко в нея, толкова дълбоко, че за миг Бел си помисли, че ще докосне сърцето й.

Движенията му станаха по-бързи и отсечени и Бел беше пометена заедно с него от вълните, докато плаваха по морето на страстта към освобождението си. Тя заби пръсти в кожата му, а ноктите й одраскаха плътта му, докато се опитваше да го придърпа още по-близо до себе си.

— Искам го сега! — изстена тя, чувствайки как започва да губи контрол върху тялото си.

— О, ще го имаш, обещавам ти. — Ръката му се плъзна между телата им и докосна най-чувствителното кътче от плътта й. Тя излетя в момента, в който той я докосна и извика страстно, когато всеки напрегнат мускул в тялото й беше разтърсен от тръпки.

Усещането как тя се стяга около него беше повече, отколкото Джон можеше да понесе. Той се тласна за последен път в тялото й и извика дрезгаво, когато настъпи собственото му освобождение. Двамата се строполиха със замаяни и потни, преплетени тела, които излъчваха топлина. След като Джон успя да възвърне нормалното си дишане, той отмести един влажен кичур от лицето й я попита:

— Е?

Бел му се усмихна.

— Трябва ли да питаш?

Той въздъхна облекчено. Нямаше намерение да го попита за отказа му да приеме любовта й. Джон усети как тялото му се отпуска и дори успя да се усмихне закачливо, когато й отвърна:

— Направи ми това удоволствие.

— Ти беше прекрасен, Джон. Хареса ми повече от всичко, което познавам. Трябва да ти благодаря.

Той щипна нослето й.

— Ти изигра прекрасно своята роля.

— Ммм — беше единственият й коментар на неговите думи. — Но ти се въздържа заради мен, за да се увериш, че аз съм… напълно добре — завърши тя думите си, неспособна да измисли по-подходяща фраза. Когато Джон реши да протестира, тя сложи ръка на устните му. — Тихо. Мога да прочета всичко по лицето ти. Ти си толкова нежен и грижовен мъж, но се опитваш упорито да не позволиш на хората да го видят. Виж само как направи всичко това съвършено за мен. Дори ме накара да изпитам удоволствие преди това, за да не се страхувам тази нощ.

— Това е така, защото ме е грижа за теб, Бел. Искам всичко да е идеално за теб.

— О, то е идеално Джон — въздъхна доволно тя. — Наистина е.

— Ще те защитя — обеща той разпалено. — Ще си в безопасност.

Бел се сгуши в свивката на ръката му.

— Знам, скъпи мой. Аз също ще те защитя.

Джон се усмихна, когато през ума му мина представата как тя размахва меч.

— Аз не съм безпомощна, както знаеш — продължи Бел.

— Знам — каза той снизходително.

Тонът му я подразни и тя се поизправи, за да го погледне в лицето.

— Не съм — протестиращо изрече тя. — И ти по-добре свикни с това, защото аз няма да ти позволя да се оправяш с това чудовище съвсем сам.

Джон погледна към нея и повдигна вежди.

— Наистина ли си мислиш, че аз ще ти позволя да се изложиш на опасност?

— Не разбираш ли, Джон? Ако се изложиш на опасност, все едно си изложил мен на опасност. Едно и също е.

Джон не го разбираше така, но не искаше да спори за това, докато лежеше топла и мека в обятията му.

— Не каза ли, че искаш да забравиш за проблемите ни за няколко часа? — напомни й той нежно.

— Да, предполагам, че искам. Но е трудно да се забрави, нали?

Ръката му докосна белега на рамото му, където куршумът го беше одраскал по-рано тази седмица.

— Да, така е — отвърна й той мрачно.