Джулия Куин
Среднощен танц (2)

Глава втора

На следващата сутрин Бел се събуди при твърде неприятният звук от повръщането на Ема. Тя се преобърна в леглото си и отвори очи, за да види братовчедка си, наведена над нощното гърне. Бел направи гримаса и измърмори:

— Какъв прекрасен начин да започне деня.

— И на теб добро утро — сопна се Ема, изправи се и се отправи към каната с вода, която беше оставена на близката маса. Наля си в чаша и отпи глътка.

Бел седна и проследи с поглед как братовчедка й си правеше гаргара с водата.

— Допускам, че би могла да правиш тези неща и в собствената си стая — каза накрая тя.

Ема я стрелна с ядосан поглед, докато правеше гаргарата.

— Сутрешното прилошаване е нормално, нали знаеш — продължи Бел със сух тон. — Не мисля, че Алекс ще се смути, ако си неразположена в твоята собствена стая.

Изражението на Ема стана определено раздразнително, когато изплю водата в нощното гърне.

— Не съм дошла тук, за да избягам от съпруга си. Повярвай ми, той ме е виждал неразположена прекалено много пъти през последните седмици. — Тя въздъхна. — Мисля, че повърнах върху крака му онзи ден.

Бузите на Бел се зачервиха от съчувствие към братовчедка й.

— Колко ужасно — измърмори тя.

— Знам, но всъщност дойдох тук да видя дали си будна, и ми прилоша по пътя. — Ема позеленя малко и внезапно седна.

Бел стана бързо и издърпа халата.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

Братовчедка й поклати глава и пое дълбоко въздух, като смело се опитваше да задържи съдържанието на стомаха си.

— Не ми даваш много добър пример, за да очаквам брака с нетърпение — остроумно отбеляза Бел.

Ема се усмихна слабо.

— В по-голямата си част е по-добре от това.

— Силно се надявам.

— Мислех, че мога да задържа чая и малкото бисквити, които изядох на закуска — каза Ема с въздишка. — Но сгреших.

— Колко е лесно да се забрави, че чакаш бебе — каза мило Бел, с надеждата да повдигне духа на братовчедка си. — Все още си толкова слаба.

Ема й отправи благодарствена усмивка.

— Много мило от твоя страна да го кажеш. Трябва да отбележа, че това е ново преживяване за мен и е много странно.

— Нервна ли си? Не си ми споделяла нищо.

— Не точно нервна, повече… хмм, не знам точно как да го опиша. Но сестрата на Алекс трябва да роди след три седмици и ние планираме да я посетим следващата седмица. Надявам се да бъда там за раждането. Софи ме увери, че сме добре дошли. Сигурна съм, че няма да се чувствам нервна, веднъж, след като разбера какво ме очаква. — Гласът на Ема беше пропит с повече надежда, отколкото сигурност.

Опитът на Бел с ражданията беше ограничен до това на кутретата, които бе видяла брат й да изражда, когато беше на дванадесет. Но въпреки това, тя изобщо не беше сигурна, че Ема ще се почувства по-спокойна за процеса, след като види как Софи ражда. Бел се усмихна леко на братовчедка си, измърмори нещо неразбираемо, което трябваше да предаде нейното съгласие и след това затвори устата си.

След няколко минути, лицето на Ема се върна към нормалния си цвят и тя въздъхна.

— Ето. Чувствам се много по-добре сега. Удивително е колко бързо отминава гаденето. Това е единственото нещо, което го прави поносимо.

В стаята влезе камериерка, която носеше поднос с горещ шоколад и кифлички. Тя го постави на леглото и дамите се разположиха от двете му страни.

Бел наблюдаваше как Ема колебливо отпи глътка от шоколада си.

— Ема, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— И ти ще си откровена в отговора си?

Единият ъгъл на устата на Ема се повдигна.

— Кога изобщо си ме виждала да не съм искрена?

— Не съм ли привлекателна?

Ема успя да грабне салфетката си точно навреме, за да не изпръска чаршафите на Бел с шоколада си.

— Моля?

— Не мисля, че съм непривлекателна. Имам предвид, че повечето хора ме харесват.

— Да — каза бавно Ема. — Повечето те харесват. Всички го правят. Не мисля, че някога съм срещала някой, който да не те харесва.

— Правилно — съгласи се Бел. — Вероятно има няколко, които не ги е грижа за моето съществуване по един или друг начин, но мисля, че е наистина много рядко някой действително да не ме хареса.

— Кой не те харесва, Бел?

— Новият ти съсед. Джон Блекууд.

— О, стига. Ти не си говорила с него за повече от пет минути, нали?

— Да, но…

— Тогава той не може да изпита неприязън към теб толкова бързо.

— Не знам. Струва ми се, че е така.

— Сигурна съм, че грешиш.

Бел поклати глава, лицето й придоби объркано изражение.

— Не мисля така.

— Толкова ли ще е ужасно, ако той не те харесва?

— Просто не ми допада идеята някой да не ме харесва. Прави ли ме това ужасно себична?

— Не, но…

— Обикновено се смятам за мил човек.

— Да, ти си, но…

Бел изправи рамене.

— Това е неприемливо.

Ема потисна смеха си.

— Какво планираш да правиш?

— Предполагам, че трябва да го накарам да ме хареса.

— Бел, да не би да си заинтересована от този мъж?

— Не, разбира се, че не — отговори доста бързо Бел. — Просто не разбирам защо той ме намира за толкова противна.

Ема поклати глава, неспособна да повярва в този странен обрат на разговора.

— Добре, ще можеш да му приложиш хитрините си скоро. С всички мъже в Лондон, които са влюбени в теб, без ни най-малка провокация от твоя страна, не мога да си представя да не успееш да накараш Блекууд да започне да те харесва.

— Хмм — измърмори Бел и вдигна поглед. — Кога каза, че той ще идва на вечеря?

 

 

Лорд Блекууд може и да не беше роден лорд, но произхождаше от аристократично, макар и разорено, семейство. Но Джон имаше нещастието да е последният от седем деца, позиция, която почти гарантираше, че благоприятните неща в живота няма да го сполетят. Неговите родители, седмият граф и графиня Уестброут, със сигурност не бяха имали намерение да пренебрегват най-малкото си дете, но все пак имаше още пет преди него.

Деймиън беше най-големият и като наследник, той беше гледан и му беше давано всяко предимство, което родителите му можеха да си позволят. Година по-малък беше Себастиан и след като беше толкова близо до годините на Деймиън, той можеше да сподели повечето привилегии, които идваха от това да си наследник на графство. Графът и графинята бяха много прагматични и като се имаше предвид детската смъртност, те чувстваха, че Себастиан има много добър шанс да стане осмият граф на Уестброут. Скоро след това се бяха появили в бърза последователност Джулиана, Кристина и Ариана, а след като беше очевидно още в тази ранна възраст, че и трите ще бъдат красавици, им се отделяше много внимание.

Изгодни женитби можеха да напълнят семейната хазна.

Няколко години по-късно се родило мъртво момче. Никой не бил особено щастлив относно тази загуба, но все пак никой не скърбил прекалено дълго. Пет привлекателни и разумни деца изглеждали като изобилно богатство и ако трябваше да се каже истината, друго бебе щеше да бъде просто още едно гърло за хранене. Семейство Блекууд може и да живееше във величествена стара къща, но бе истинско изпитание да се плащат сметките всеки месец. А на графът със сигурност никога не би му хрумнало да опита да припечели нещо за издръжка.

Тогава се случила трагедията, графът загинал, когато каретата му се преобърнала в една буря. На крехката възраст от десет години, Деймиън се беше озовал с титла. Семейството почти нямало време да скърби, когато за всеобща изненада лейди Уестброут разкрила, че отново очаква дете. И през пролетта на 1787 година тя родила последното си бебе. Усилието било изтощително и тя никога не успяла напълно да възстанови силите си. И така, уморена и раздразнителна, без да се споменава немалкото й притеснение относно семейните финанси, тя хвърлила един поглед на седмото си дете, въздъхнала и рекла:

— Предполагам, ще го кръстим просто Джон. Прекалено съм изморена, за да измисля нещо по-добро.

И след това доста злокобно появяване в света, Джон (поради липсата на по-добра дума) беше забравен.

Семейството му проявяваше малко търпение към него. Той прекарваше много повече време в компанията на домашния възпитател, отколкото с роднините си. Бе изпратен в Итън и Оксфорд, не поради някакъв голям интерес към образованието му, а по-скоро защото това правеха добрите семейства за техните синове, дори и за най-малките, които не бяха от значение за фамилното родословие.

През 1808 година, когато Джон беше последна година в Оксфорд, се появи удобен случай. Англия се бе намерила въвлечена в политически и военни дела на Иберийския полуостров, и мъже от всякакъв произход се втурваха да се присъединят към армията. Джон видя войската като област, където мъж може да направи нещо от себе си и той представи идеята на брат си. Деймиън се съгласи, като видя в това начин благородно да се отърве от брат си и купи офицерски чин за Джон.

Службата във войската беше лесна. Той бе отличен ездач и доста сръчен с мечове и огнестрелни оръжия. Беше поел няколко риска, които знаеше, че може да избегне, но насред ужаса на войната, беше започнало да става очевидно, че няма начин той да успее да преживее клането. И ако по някакво чудо на съдбата, той успееше да мине през конфликта с непокътнато тяло, знаеше, че душата му нямаше да има толкова късмет.

Бяха минали четири години, а Джон все още успяваше да изненада себе си, като се разминаваше със смъртта. И тогава получи куршум в коляното си и се намери на кораб, плаващ обратно към Англия. Свежата, зелена, мирна Англия. По някакъв начин не му изглеждаше реално. Времето минаваше бързо докато кракът му се излекува, но ако трябваше да бъде честен, не си спомняше много от възстановяването си. Прекарваше голяма част от времето пиян, неспособен да се справи с мисълта, че е сакат.

Тогава, за негова изненада, получи титлата барон, най-вече заради своята храброст, иронично след всичките тези години, през които семейството му напомняше, че не е титулуван джентълмен. Това беше повратен момент за него и той осъзна, че има нещо, което да остави на бъдещото поколение. С нова цел, той реши да въведе ред в живота си.

Четири години по-късно той все още накуцваше, но поне го правеше на собствена земя. Краят на войната за него беше дошъл малко по-рано отколкото очакваше, той бе продал офицерския си чин и бе започнал да инвестира. Изборите, които направи, се оказаха неочаквано доходоносни и само след пет години, беше спестил достатъчно пари да си купи малко провинциално имение.

В деня преди да се натъкне на лейди Арабела Блайдън, тъкмо се беше наканил да обходи границите на имота си. Беше мислил за случайната си среща с нея няколко пъти. Вероятно трябваше да отиде до Уестънбърт и да й се извини за грубото си държание. Господ знаеше, че тя няма да дойде в Блечфорд Манър след начина, по който се беше отнесъл с нея.

Джон потрепери. Той определено трябваше да измисли ново име за мястото.

Беше хубава къща. Удобна. Приятна, но не величествена и лесно се обслужваше от малък персонал, което си беше късмет, тъй като не можеше да си позволи да наеме флотилия от слуги.

И така, това беше той. Имаше дом — такъв, който беше само негов, не някое място, което да знае, че никога няма да притежава при съществуването на пет по-големи братя и сестри. Имаше добър доход — малко поизчерпан, сега, когато беше купил къщата, но той беше достатъчно убеден в своите финансови способности след по-ранните си успехи.

Джон провери джобния си часовник. Беше два и половина следобед, добро време да огледа някои от обработваемите земи на запад. Искаше да направи, Блечфорд Манър (трябваше скоро да го преименува) възможно най-доходен. Бърз поглед през прозореца му подсказа, че няма да се повтори проливният дъжд от предишния ден и като изостави размишленията си, се отправи нагоре по стълбите, за да вземе шапката си.

Не се беше отдалечил много, когато Бъкстън, възрастният иконом, който получи с къщата, го спря.

— Имате посетител, милорд — произнесе монотонно той.

Изненадан, Джон се спря.

— Кой е, Бъкстън?

— Херцог Ашбърн, милорд. Позволих си волността да му покажа синия салон.

Джон се усмихна.

— Ашбърн е тук. Великолепно. — Не беше осъзнал, че старият му военен другар живее толкова близо, когато беше купил Блечфорд Манър, но това беше допълнително възнаграждение. — По дяволите, Бъкстън — изпъшка той. — Кой салон е синият?

— Втората врата от ваше ляво, милорд.

Джон се отправи по коридора и отвори вратата. Точно, както си мислеше, в стаята нямаше нито една синя мебел. Алекс стоеше до прозореца и гледаше навън към полята, които граничеха с неговия собствен имот.

— Опитваш се да решиш как да ме убедиш, че ябълковата градина е от твоята страна на границата ли? — пошегува се Джон.

Алекс се обърна.

— Блекууд. Дяволски се радвам да те видя. А ябълковата градина е от моята страна на границата.

Джон повдигна вежди.

— Може би аз се опитвах да измисля как да те отърва от нея.

Алекс се усмихна.

— Как си? И защо не се отби да се обадиш? Дори не знаех, че си купил мястото, докато Бел не ми каза вчера следобед.

Значи я наричаха Бел. Отиваше й. И беше говорила за него. Джон се почувства абсурдно доволен от това, макар да се съмняваше, че е казала нещо мило за него.

— Изглежда забравяш, че не се предполага някой да се отбие при херцог, освен, ако той не го направи първи.

— Наистина, Блекууд, бих си помислил, че на този етап сме над баналностите на етикета. Всеки мъж, който ми е спасил живота, е добре дошъл да ме посети по всяко време, когато пожелае.

Джон се зачерви леко, спомняйки си времето, когато застреля мъжа, който се канеше да забие нож в гърба на Алекс.

— Всеки би направил същото — тихо каза той.

Едното ъгълче на устата на Алекс се повдигна, когато си спомни мъжа, който беше намушкал Джон, докато той се прицелваше. Джон беше получил рана от нож в ръката заради смелостта си.

— Не — каза най-накрая Алекс. — Не мисля, че всеки би направил същото. — Той се изпъна. — Но стига приказки за войната. Аз самият предпочитам да не мисля за това. Как върви при теб?

Джон посочи стола и Алекс седна.

— Предполагам като при всички останали. Искаш ли питие?

Алекс кимна и Джон му донесе чаша с уиски.

— Очевидно не е точно така, лорд Блекууд.

— О, това! Направиха ме барон. Барон Блекууд. — Джон се ухили весело на Алекс. — Звучи добре, не мислиш ли?

— Много добре.

— А как се промени твоят живот през последните четири години?

— Предполагам, че не се е променил много, с изключение на последните шест месеца.

— Нима?

— Ожених се — каза Алекс със смутена усмивка.

— Наистина ли? — Джон повдигна чашата си в мълчалив тост.

— Името й е Ема. Братовчедка е на Бел.

Джон се зачуди дали жената на Алекс изглежда като братовчедка си. Ако беше така, можеше лесно да разбере как беше привлякла вниманието на херцога.

— Да предположа ли, че тя също е изчела всички творби на Шекспир?

Алекс се засмя кратко.

— Всъщност тя започна, но напоследък я държа заета.

Джон повдигна вежди при двусмисленото значение на този коментар.

Алекс незабавно улови изражението му.

— Дадох й да управлява имотите ми. Всъщност има добър усет за цифри. Може да събира и изважда много по-бързо от мен.

— Виждам, че интелигентността е семейна черта.

Алекс се почуди как Джон е научил толкова много за Бел за толкова малко време, но не каза нищо.

— Да, ами това може би е единственото общо нещо, което имат двете, освен, разбира се, тяхната необикновена способност да получават точно каквото искат, без дори да осъзнаеш как е станало.

— О?

— Ема е доста твърдоглава — каза Алекс с въздишка. Но това беше спокойна, щастлива въздишка.

— А братовчедка й не е ли? — попита Джон. — Направи ми впечатление, че е доста труден характер.

— Не, не, Бел има много силна воля, не ме разбирай грешно. Но не точно като тази на Ема. Жена ми е такъв инат, че често се впуска в ситуации без в началото изобщо да помисли за това. Бел не е такава. Тя е много практична. Много прагматична. Притежава онова ненаситно любопитство. Дяволски трудно е да запазиш тайна около нея, но трябва да кажа, че доста я харесвам. След като видях ужасното положение на някои мои приятели, считам, че съм доста щастлив с роднините на жена ми.

Алекс осъзна, че говори много по-открито от колко нормално би говорил с приятел, който не е виждал от години, но предположи, че има нещо във войната, което изковава неразрушима връзка между мъжете и това вероятно беше причината да говори с Джон, сякаш не са минали четири години от последната им среща.

Или може би защото Джон беше толкова добър слушател. Алекс си спомни, че той винаги е бил такъв.

— Но достатъчно за моето ново семейство — внезапно каза той. — Ще ги видиш достатъчно скоро. Как си? Успя да избегнеш въпросите ми много ловко.

Джон се подсмихна.

— Същият както винаги, предполагам, с изключение на това, че сега имам титла.

— И дом.

— И дом. Купих това място, като инвестирах и реинвестирах парите от офицерския ми чин.

Алекс изсвири леко.

— Явно имаш златни ръце във финансово отношение. Трябва да си поговорим за това някой ден. Вероятно мога да науча едно-две неща от теб.

— Всъщност, тайната на финансовия успех не е толкова сложна.

— Наистина? Моля те, кажи каква е?

— Здравият разум.

Алекс се засмя.

— Нещо, което се боя, че ми липсва през последните няколко месеца, но се страхувам, че това прави любовта с мъжа. Слушай, защо скоро не дойдеш на вечеря? Казах на жена ми за теб и тя има голямо желание да се срещнете. И разбира се вече познаваш Бел.

— Ще ми бъде приятно — каза Джон. И в рядка проява на чувства, добави: — Мисля, че ще е много хубаво да имам някакви приятели в околността. Благодаря, че се отби.

Алекс погледна внимателно стария си приятел и за миг видя точно колко самотен беше наистина Джон. Но секунда по-късно, баронът прикри погледа си и изражението му придоби обичайната си неразгадаемост.

— Много добре тогава — любезно каза Алекс. — Какво ще кажеш за след два дни? Тук не спазваме градските часове, така че вероятно ще вечеряме около седем.

Джон кимна с глава.

— Отлично. Ще се видим тогава. — Алекс стана и разтърси ръката на Джон. — Радвам се, че пътищата ни се кръстосаха отново.

— Аз също. — Джон придружи Алекс навън до конюшнята, където го чакаше конят му. С приятелско кимване, херцогът яхна животното и потегли.

Джон бавно се върна в къщата, като се усмихваше на себе си, докато гледаше към новия си дом. Когато стигна до вестибюла обаче, Бъкстън му препречи пътя.

— Това пристигна за вас, милорд, докато разговаряхте с Негова светлост. — Той подаде на Джон плик върху сребърен поднос.

Джон повдигна вежди докато разгъваше бележката.

Колко странно. Джон обърна плика в ръката си. Името му не беше написано никъде.

— Бъкстън? — извика го той.

Икономът, който се беше отправил към кухнята, се обърна и се запъти обратно към Джон.

— Когато това пристигна, какво каза пратеникът?

— Само че има послание за господаря на къщата.

— Той спомена ли специално моето име?

— Не, милорд, не мисля. Всъщност този, който го достави, беше дете. Не мисля, че бе на повече от осем или девет години.

Джон погледна още веднъж подозрително хартията и после сви рамене.

— Вероятно е за предишните собственици. — Той я смачка в ръка и я изхвърли настрана. — Аз със сигурност нямам идея за какво е това.

 

 

По-късно същата нощ докато вечеряше, Джон мислеше за Бел. Докато държеше чаша с уиски над страниците на „Зимна приказка“, мислеше за нея. Докато се пъхаше в леглото си, отново мислеше за нея.

Тя беше красива. Това беше безспорна истина, но той не смяташе, че тази е причината, поради която беше проникнала в мислите му. Имаше блясък в тези светлосини очи. Блясък на интелигентност и… съчувствие. Тя се беше опитала да се сприятели с него, преди той напълно да отблъсне нейния опит. Тръсна глава, сякаш за да я прогони от мислите си. Знаеше много добре, че не трябва да мисли за жени преди да заспи. Той затвори очи и се помоли за сън без сънища.

 

 

Намираше се в Испания. Беше горещ ден, но неговата рота беше в добро разположение на духа; нямаше битки през последната седмица.

Бяха разквартирувани в малък град от почти месец. Местните в по-голямата си част, бяха благодарни, че ги има. Войниците носеха пари, най-вече в таверните, но всеки чувстваше процъфтяването, когато англичаните бяха в града.

Както обикновено, Джон беше пиян. Искаше само да премахне писъците, които звънтяха в ушите му и кръвта, която винаги чувстваше върху ръцете си, без значение колко често ги миеше. Още няколко питиета, прецени той и щеше да изпадне в забвение.

— Блекууд!

Той погледна нагоре и кимна на мъжа, който седна на масата срещу него.

— Спенсър.

Джордж Спенсър вдигна бутилката.

— Имаш ли нещо против?

Джон сви рамене.

Спенсър изсипа част от течността в чашата, която беше донесъл със себе си.

— Имаш ли някаква идея кога ще се измъкнем от този ад?

— Предпочитам този ад, както го наричаш, от по-дълбокия на бойното поле.

Спенсър погледна през стаята към сервитьорката и облиза устни, преди да се обърне към Джон и да каже:

— Никога не бих те взел за страхливец, Блекууд.

Джон отпи още една глътка уиски.

— Не съм страхливец, Спенсър. Просто човек.

— Не сме ли всички такива? — Вниманието на Спенсър все още беше насочено към момичето, което не можеше да е на повече от тринадесет. — Какво мислиш за тази, а?

Джон само сви рамене отново, не се чувстваше особено разговорлив.

Момичето, чието име, както беше научил през изминалите месеци, беше Ана, дойде и постави чиния с храна пред него. Той й благодари на испански. Тя кимна и се усмихна, но преди да успее да се отдалечи, Спенсър я дръпна в скута си.

— Не си ли ти страхотно парче? — провлачено каза той, а ръката му се плъзна и покри едва напъпилите й гърди.

— Не — каза тя на развален английски. — Аз…

— Остави я намира — каза остро Джон.

— Исусе, Блекууд, тя е само…

— Остави я.

— Понякога си истински задник, знаеш ли това? — Спенсър избута Ана от скута си, но преди това я ощипа порочно по задните части.

Джон загреба малко ориз с вилицата и я напъха в устата си, след това сдъвка, преглътна и каза:

— Тя е дете, Спенсър.

Спенсър сви ръка.

— Не и по начина, по който я почувствах.

Джон само поклати глава, не искаше да се занимава с него.

— Просто я остави на мира.

Спенсър стана рязко.

— Трябва да пикая.

Джон го проследи с поглед как се отдалечава и се върна отново към храната си. Не беше хапнал повече от три хапки, преди до масата да се появи майката на Ана.

— Сеньор Блекууд — каза тя, като говореше със смесица от английски и испански, която знаеше, че той разбира. — Този мъж… той докосва моята Ана. Това трябва да спре.

Джон примигна няколко пъти, като се опитваше да прочисти главата си от алкохолната замаяност.

— От дълго време ли я притеснява?

— Цяла седмица, сеньор. Цяла седмица. На нея не й харесва. Изплашена е.

Джон почувства как отвращението разбърква съдържанието на стомаха му.

— Не се притеснявайте, сеньора — увери я той. — Ще се уверя, че той ще я остави намира. Тя ще бъде в безопасност от моята рота.

Жената направи лек поклон с глава.

— Благодаря ви, сеньор Блекууд. Вашите думи ме успокояват. — Тя се върна в кухнята, където Джон предположи, че ще прекара остатъка от вечерта в готвене.

Той се върна към ястието си и изпи до дъно още една чаша уиски с него. Все по-близо и по-близо до забравата. Жадуваше за това тези дни.

Нещо, което да освободи ума му от смъртта и умирането.

Спенсър се завърна и докато влизаше, бършеше ръцете си в кърпа.

— Все още ли ядеш, Блекууд? — попита той.

— Винаги си имал склонност да съобщаваш очевидното.

Спенсър се намръщи.

— Яж си помията тогава, щом това искаш. Аз отивам да потърся забавление.

Джон повдигна вежда сякаш искаше да каже: „Тук?“.

— Мисля, че това място е узряло за забавления. — Очите на Спенсър заблестяха, докато се отправяше наперено към стълбите и излезе извън полезрение.

Джон въздъхна, доволен, че се е отървал от тоз мъж, който винаги е бил неприятност в ротата му. Никога не бе харесвал Спенсър, но той беше добър войник, а Англия се нуждаеше от всеки един такъв, до когото можеше да се докопа.

Той приключи с яденето и избута чинията през масата. Храната беше вкусна, но изглежда нищо не можеше да го задоволи вече. Може би още една чаша с уиски.

О, вече беше пиян. Наистина пиян. Предположи, че все още има няколко неща, за които да благодари на бог.

Остави главата си да се отпусне върху масата. Майката на Ана беше доста нервна, нали? Лицето й, бръчките от притеснение и страх, се рееха в ума му. И Ана, бедното дете, едва ли й бе приятно присъствието на тези мъже наоколо. Особено на такива като Спенсър.

Той чу силно тропане от горния етаж. Нищо различно от обичайното.

Спенсър. О, да, този за когото мислеше.

Трън в задника, това беше той. Винаги притесняваше местните, като не се тревожеше за нищо друго, освен за собственото си забавление.

Още едно тропане.

Какво беше казал той — отивал да търси развлечение. Това беше типично за него.

Още един странен звук — този звучеше като женски писък. Джон се огледа наоколо. Никой друг ли не го чуваше?

Изглежда никой не реагираше. Може би защото той беше най-близо до стълбите.

Мисля, че това място е узряло за забавления.

Джон потри очите си. Нещо не беше наред.

Той стана, закрепи се за масата, за да успокои гаденето, което разлюля тялото му. Защо имаше странното чувство, че нещо не е както трябва?

Още едно тропане. Още един писък.

Той тръгна бавно към стълбите. Какво не беше наред? Шумът стана по-висок, докато вървеше по коридора на втория етаж.

И тогава го чу отново. Този път беше по-ясно.

— Неее. — Гласът на Ана.

Джон изтрезня на момента. Той се втурна през вратата, като я остави да виси на едната й панта.

— О, боже, не — извика той. Джон едва виждаше Ана, крехката й фигура беше изцяло под Спенсър, който нахлуваше неумолимо в нея.

Но той можеше да чуе риданията й.

— Неее, неее, моля, неее.

Джон не спря да помисли. Полудял, той издърпа Спенсър от момичето и го запрати срещу стената.

— Какво по дяволите… Блекууд? — Лицето на Спенсър беше станало на петна и червено като члена му.

— Ти, копеле — задъха се Джон и ръката му се отпусна върху пистолета му.

— За бога, та тя е само някаква испанска курва.

— Тя е дете, Спенсър.

— Сега е курва. — Спенсър се обърна да оправи бричовете си.

Ръката на Джон се стегна върху оръжието.

— Това е всичко, което някога ще бъде.

Джон вдигна пистолета си.

— Войниците на Негово величество не изнасилват — каза той и простреля Спенсър в задника.

Спенсър извика и падна долу, а от него се лееше порой от ругатни. Джон незабавно отиде до Ана, сякаш имаше нещо, което можеше да направи, за да изтрие болката и унижението й.

Лицето й беше празно. Напълно лишено от изражение.

Докато не го видя.

Тя се сви от страх и се отдалечи от Джон уплашено. Той се олюля назад от силата на ужаса й. Не беше… Не беше този, който… Той само искаше да…

Майката на Ана нахлу в стаята.

— Майко божия — извика тя. — Какво… О, Ана. Моята Ана.

Тя изтича към дъщеря си, която сега плачеше неудържимо.

Джон стоеше в средата на стаята, смаян, в шок и все още пиян от уискито.

— Аз не съм… — прошепна той. — Не бях аз.

Имаше толкова много шум. Спенсър викаше и ругаеше от болка. Ана плачеше. Майка й проклинаше бог. Джон изглежда не можеше да помръдне.

Майката на Ана се обърна, лицето й беше пълно с повече омраза, отколкото беше виждал някога в някой човек.

— Ти си го направил — изсъска тя и се изплю в лицето му.

— Не. Не бях аз. Аз не…

— Закле се, че ще я защитиш. — Жената, изглежда се опитваше да се възпре от това, да го нападне. — Все едно си бил ти.

Джон примигна.

— Не.

Все едно си бил ти.

Все едно си бил ти.

Все едно…

 

 

Джон се изправи в леглото, тялото му беше плувнало в пот. Наистина ли бяха минали пет години? Той легна обратно, като се опитваше да забрави, че Ана се беше самоубила три дни по-късно.